Слушах тези известия тъй безчувствено, като човек навикнал да слуша всеедно злосчастия за себе си и за своите си, но знаете ли как достигах до вратата, за да ги слушам? Требваше да премина разстояние от шест метра. Колената ми трепереха. Почти на всека стъпка падах над затворниците, които лежеха (дене спеха), Сам себе не вервах, че телото ми се изнурило и че нозете ми не могат ме крепи. После стана ропот против мене от стърна на злодейците и принуден бех да ида при посетителите си четвероножички.

Помня едно събитие, което доказва, че тога и умствените ми сили беха ослабнали; не че само мозъка беше ми поразила треската – всичкото ми тело страдаше.

Между другите рамазански увеселения, една вечер, докле спех, един от злосторниците беше се облекъл в женски дрехи. Смеховете беха общи: от них се събудих и видех мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбегваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се запрегнах на силна проповед за чистотата на нравите, която – особено в Албания – се счита за първа божия заповед. Циганина, явно за смех, щипна силно причинената жена и тя извика уж от боли. Тогава се разви у мене донкихотский дух: встанах за защита на невинно-угнетената слабост! Како безсилна котка, когато се боре със силен пес, прибегва до дърво или зид и се изправя на задните нозе, опирайки гърба о прибежището си, а предните държи възвишени и готови в защита и се ринува решително въз песа, за да наложи на главата му острите си ногти – такъв бех аз пред огромнаго циганина. Опрех гърба си о зидът, возвисих изсъхналите си ръце на бой и му извиках:

– Лене се дотврас, т.е. остави я, зачтото ще те убия.

Но само в гласа беше силата ми и като не можех аз него да нападна, той ме нападна. Се спуснах на него като бездушно тело: ръцете ми паднаха на рамената му, главата ми – на гръдите му, а нозете ми останаха дето си беха. Мнозина затворници обиколиха чаушина и го молиха да покаже милост към несчастието. А он не само милост показа, но и играта прекрати.

Още неколко дена, и аз бих свършил попрището си. На утрента Наум Кумев:

– Радвай се – ми каза, – дойдоха от Охрид седем старии, от всека махала по един, и носят със себе доволно пари и всенародни умолителни прошения за освобождението ви. Би плакал ти да чуеш, колко те са страдали на пъти от снегове и виелици. На Антима подариха 39 лири и един скъпоценен кожух и обещаха му се да го възвисят на св. Климентовий престол. Утре имаме Божик и Антим ще ви освободи: ако ние не уважаваме турските празници, турците уважават нашите... Знаеш ли? Якимовата невеста роди сина.

– Слава богу! Како го кръстиха?
– Григор.
– Да е жив, вековит! (Григор е сега второкласен ученик).

Вечерта, заслога на Рождество Христово, чух гласа на Антима. Незабавно се отвори вратата и двама охридяне – Евтим Мушмов и Наум Кумев – дойдоха при мене, ме взеха за мишки и ме извлекоха навън. На излизанието ми циганина не заборави да вмъкне пърстите си, показателя и средния, в джеба ми тъй изкусно, чтото едва го усетих. Ничто не му казах, че и в джеба ми ничто нямаше.

[Previous] [Next]
[Back to Index]