В такво бех положение, когато дойде Емин.

– Како си със здравието?
– Не много добро.
– Да ти доведам лекар;
– Не! Ти ще ми бъдеш лекар.
– Готов съм..
– От мои стърна ще напишеш силен арзохал на мютесарифина. Ще пишеш: коя е вината ни?
– Добро.
– Кой е обвинителят ни?
– Добро.
– Четири мъжи гинем в Дебър, затворени и несъдени.
– Предобро.
– Искаме да се представиме пред судът.
– Много добро.
– Ако загинем, пашата има да дава ответ пред хора и пред бога.
– Това не е добро, такви думи не чинит, но немай брига: арзохалът ке стане силен; аз сам ке го поднесам.
– Да ми си жив!

Емин написа прошението и го поднесе.
Около полнощ ме повикаха. Като престъпих прага на съдилището, заколебах се.

– Ха, кяфир! – кадията каза, – преструва се на болен.
– Много съм болен, а брат ми и внук ми, може би и умрели са: има два дена, дето не ги виждам. Но боже мой! Какво е това зло что ни нашло! Кому кога прегрешихме ние!...

На тези думи закипеха ми сълзите.
Ме посадиха на истинтачний стол и поченаха ония нескончаеми писмени въпроси и отговори за име, презиме, звание, жителство, поданичество ... Че какво друго имаха да питат? Не знаеха ли тие невинността ми?

Пашата изважда една ръкописна моя тетрад и я подава на кадията, който как тоска, знаеше гърцкий. Кадията отвори тетрадката и зе да чете [1].

– Что е това? – ме попита.

Му разправих, че това е сборник на рими (Още не знаех, че корана проклина стихотворството, ако и да е и сам той стихотворение). Кадията се обърна към мютесарифина и каза:

– Шухара имиш, т. е. стихотворец бил.

Тъй се минаха още 8 нощи, в които държах седем последователни истинтаци. В последните присъствоваше и внук ми, комуто здравието беше се поправило. Го обвиняваха за некаква си кореспонденция, что имал с брата си Коста в Румуния. Он отговори:

– Никога не съм му писал, но нито он ми писал.

В седмия истинтак пашата се опита да ме заплаши: изважда едно словце мое, писано на задимена хартия и изречено на изпитания, и ми казва гръмогласно:

– Сега те държа, бе яланджи!!
– Оооух! – отговорих и встанах (Това оооух! звучеше често в тъмницата и бех го научил).
– Тъй ли се отговаря на пашата? – каза ми писарят.
– И на султана тъй бих отговорил, ако би ме нарекъл яланджи. (Тука не ме излъга Омир, който казва: , т. е. дързновен мъж е все по-добър).

– В това слово ти си казал, че народа не е дължен да плаща на владиците.
– Това съм казал, това казвам и това ще казвам.
– И това е истината – каза Иляз-аа, който днес е Иляз паша (бог да го възвишава).
– И аз зная това – казва пашата, – но не е простено да се казват пред народ раздразителни думи.
– Грешил как човек – каза Иляз паша, – но против владиката, а не против Девлета.

Тогава аз казах на пашата:

– Четири души гинем тука. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред аллаха ще викат против вас. Ако сме виновати, погубете ни днес, ако ли не, ви осквърнявате Рамазана.

Пашата побледне. Стоех му над главата не как осъжден, а как судия. Мразех живота; и да не помисли некой си, че само тогава, т. е. заради злосчастията си, го замразих: ни в детството си, ни в юношеството си, ни в зрелостта си, ни в старостта си не оценявал съм живота. Ще поверват туй поне злосчастниците, ако не всички. Постоянно звучило в ушите ми изречението
[2].

Юзбашията присъствоваше на истинтака и се чудеше: той мислеше, че ние сме за бесение, но пашата му заповеда да ме приеме в стаята си и он отговори: "Пеки, ефендим" с приличното към старшия благоговение, което характеризира османлиите, без което тие би отдавна погинали, и ме отведе в стая си и ми посочи добро место за седение и спание. Но там удари ме в нос воня по-лоша от оная на злодейската тъмница. Стаята беше между двете най-смрадни тъмници, в които бех поживел. За един миг се събраха там неколко жандарми. При огня стоеше блъскаво медниче, пълно с кахве: (Арнаутина пие 20 кахвета в 24 часа). По заповед на юзбашията се подаде кахве всем, и мене. Ако и да ми е запретено кахвето, го приех (У османлиите ужасно нечто е да отхвърлиш каквото и да е прививание или поднесено нечто). В разговора юзбашията, като мислеше, че не разумевам албанский язик, кава тези думи:

– Слушайте, бе синковци, турчина како слаб ми се види; ишала господ не дава слабост на турчина, но мене така ми се види.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Гръцки римувани думи.

2. "Само свободният презира смъртта".