Отчаяно беше положението ми, но то имаше да стане триж хуже. Ни ожидаваха тежки изпитни: Якима затвориха в една стая на къшлата, дето къс по къс прижива и погълна неколко писма, что имаше със себе.

Стига ли туй? Не! Никак! Утрента, във време на отпуска, видех и брата си Ивана и помислих си: "Еда ли право казваше Христо Танчев, че аз не мога победа Мелетия? Че аз с главата си не мога да скръша планина, планината ще ми скръши главата? Ето че врагът иска да затрие целата ни фамилия!" Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойство, даже и шарлатански го ободрих с енергически думи и жестове.

– Кога ти тук?
– Един сувария ме доведе вчера пеш.
– Къде се намираш?
– В кауша.
– Зачто ти в Дебър?
– Оплаках се на чорбаджиите ни, че тие са виновници на твоето несчастие, а тие ме изпратиха тука.
– Тие искали да докажат, че е истинско твоето против них обвинение, но бъди уверен, брате, че бог ще ги порази, а нас ще избави.
– Бог да те почуе. На ти една кошуля.
– Благодаря! Како е нана?
– Много по добре.
– Жив е господ, бе хей!!

(А Иван може би икономически ми говореше както и за нему). След мало ни се заповеда да идем всекий на местото си.

– Погледвай малко Георгия: он е болен.
– Знам.

И се разстанахме.
Влезох в тъмницата и седнах: "Боже! Боже! как ще бъде! Разлъчен от брата си, от внука си, от Якима... Всинца гинем! Да беха поне при мене"...

Струваше ми се, че калдармата ме дига нагоре като с лост, че стаята се върти около мене, че дошъл съм до изумление. От страха на тези симптоми сърцето ми буйно затупа, като да щеше да изскочи из гърдите ми. Встанах и пак седнах колената не ме крепеха. Съблекох си дрехите и се облекох в праната кошуля, която като че светлина разливаше от белина. Се чудиха злодейците на платът и на блескавината му. Симптомите изчезнаха: станах по-добре.

[Previous] [Next]
[Back to Index]