Между това носът ми ужасно отече и болите беха нестърпими. Стенанията ли мои дотегнаха на жандармите, или ги обзе страх от зараза (Имаше в тъмниците заразителна болест), както и да е, тие ме изведоха из коуша и ме посадиха в тъмницата на катилите (злодейците) много по-лоша от охридската. Вонята беще несносна; погледът на новите ми другари – зверски – грозен. Стаята беще доста тесна и – о проклета дивост! – с камене постлана. Мангали с недогорели въглища скращаваха дните на затворниците, които се надпреваряха кой от кого повече да се доближи до мангала.
– Боже мой! – прошепнах си, – как ще живея тука! По-добре смърт!
Един циганин ме посрещна и каза:
– Аз тука съм чауш, аз определям всекому местото. Кажи ми зачто си осъден.
– Отепах десет владици.
– Оооух! седи тука при мене – и ми пададе кахве.
Тутакси на кожуха ми падна нечисто насекомо.
– Виж – каза ми циганина, – над нас живеят низами (солдати), от нас
много по-нечисти: от там всеедно падат тези ...
– Ако и ние ще им пращаме по некое.
И се разсмеяха злодейците. Аз не се смеех: болите ми всека минута ставаха по-люти. Като усетих, че въздуха ни е отровен, обзърнах се и видех, че само през една треъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлебовете даже за да промъкнат през нея, требваше да се преломят: не толко заради теснотата й, колкото за да узнае стражата да не нечто се крие в них. Страстно стенех от боли и скърб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (Зимата беше прелюта). Что он ми каза не разбрах – че засвири военната музика.
– Слава богу – каза циганина, – дойде време да се поразходим. Ти, Сефедин, ще изнесеш днес кюпа навън. (У един кът на тъмницата имаше кюп, дето затворниците със скотско журчение изпушаха тънката си вода).
Сефедин биде послушен. Горко на вироглавите, които би дързнали да бъдат циганину непослушни. Едного непослушника он удари по глава със стомна и в миг го уби.
Като престана музиката, отключиха ни тъмничната врата, за да се поразходим или – по-точно – да удовлетворим неизбежните физиологически нужди, които накарали би най-горделивия човек да наведе чело и да се смири, ако би он имал най-мъничка частица от разум.
След неколко минути ето Х. Чудо пред мене.
– Не бой се! – каза он.
– Тая твоя дума е балсам, който услади всите ми боли и тъги.
– Боли ли те носа?
– Ужасно.
– Ако е можно, да го видя.
– Заповедай! – Он отне наложеното зърно и каза:
– Слава богу, раната узре и ще те избавя от гноя, който те мъчи – и
съвременно стисна ми носа и материя протече изобилно.
– А бе татко! аз сега како повтор роден: ме лекували 23 атински доктори,
но имам повече вера на християнството твое, нежели на науката нихна.
– Утре ще бъде по-харно, задутре още по-харно.
– Амин.
– Има още.
– Благослови!
– С бога и с приятели ще ви спася от темница.
– Амин! – и му целовах десница.
– С Якима посетихме всите аази: всите нам благосклонни.
– Пречи ли Антим?
– Не бой се! Аз отговарям за него.
Тъй като се разговаряхме, внук ми пристъпи към нас със сложени ръце.
– Како си, вуйчо?
– Много по-добре. Ето вторий наш татко, който ден и нощ се труди за
нас: целуни му десница.
Момчето целуна десница г-ну Чудови, после и мене.
– Ако те гледам така болен, аз ке умрам от жал,
– Търпение, Георгий! нека пострадаме малко. Сам Христос страдал за
народ.
– Нема да страдате за много – каза Чудо, тако ми св. Климента, ке се
спасите.
– Да му имам милостта; и на съне ми. се яви он.
– Нема да заборави он ни вас, ни враговете ви. Пари имам, и Емин ми
донесе много, и народа ще придаде многократно. Какво искате да вечерате?
Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости – казва законът.
Ни затвориха в тъмницата. Циганина почна да брои пари.
– От де толкова пари у циганина? – попитах некого си Трифона, който
беше убил жена си, отчаяна курва.
– Не знаеш ли? Он ги граби в сред чаршия и после си ги дели с Адем-аа.
– Как това?
– Он е толкова изкусен в занаята си, чтото не можеш се сети когато
те украднува.
– Ще дойде ден и за него... но какво наказание по-тежко от нашето?
– Искаш ли да ти разкажа подробно делата на всекий затворник?
– Крайно ще ме благодариш: овия пусти нощи, предълги, нескончаеми.
Има време за сън, има и за разговор. Разговора е отрада на несчастните.
Отягчение е многото сън, а при том нито можем спа.
Трифон почна да ми разказва ужасни истории, на които тука не им е местото. Боже мой! как спеха затворниците! Всекий от них насланяше главата си на кълка на ближния си. 32 затворника тъй пренощеваха, докле слушах интересните биографии на другарите си. Тъй се минаха шест дена. Храна ни носеше, кога сам Чудо, кога калфата му Анастас Димзович. Често идеше и Яким. Материя от раната ми течеше изобилно. После внук ми се разболе – от скърб ли, от заразата ли... Но причини беха много.
Се градеха на къшлата неколко стаи недоградени. Всите затворници под конвой носеха от далеч материя за тази цел. Аз, како болен, бех лишен от тази спасителна разходка; но след оправянието ми не ме оставиха да гния в тъмницата. Усетих животворното влияние на чистий въздух, но колкото аз печелех в здравие, толку внук ми губеше. Късаше ми се сърцето, когато го изнасяха навън другарите му, държещи го за мишки. Главата му висеше над рамото, како чашка на увянал цвет; но и так ободрявах го с енергически думи, произнесени с оня хроматический тон, какъвто употребяваха Омировите ирои, когато построяваха [1] на бой дружината си. Един вечер, като беше ми донесъл ястие А. Димзович и си отхождаше, видех през треъгълната дупка двама жандарми недостойни за името (че беха облечени в арнаутска форма), които зеха да го бият немилостиво и извиках:
– Не бу сизден бе катиллееер катиллер? [2]
От вика се огласи казармата и жандармите уплашени изпуснаха мъченическото
момче: тие помислиха, може би, че некой чиновник им вика.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. В първото издание на Автобиографията: поостряваха. - Ред.