Стигнахме Мерсимбеговий хан. Беше мрак. Пристанахме в пространен зимник, а бимбашията с неколкома жандарми – на първий етаж, жандармите подседнаха всекой на приличното си место. Мене и внука ми поставиха покрай огня, може би, за да ни по-добре пазят; но аз зная, че человеколюбието блъщело у много османлии, когато у много християни немало ни зърно милости. Се почна оня жаркий мухабет, рамазанский мухабет. Хлеб имах много: извадих неколко пещника и раздадох на жандармите. Ги преломиха; водните в них частици беха помързнали и светеха: дълъг стана разговор за зимата. Поставих пещниците покрай огня, за да отмързнат, и ни принесоха по половина пещник мене и на внука ми. Не вкусих ни трошка. Влиянието на огня нанесе ни сън. От разговора само това забележих: "Ако наистина тези человеци били са противници на девлета, нема да се спасят." После заспах.

В критическите дни на живота, и когато хората били са най-више разволновани, снили им се снища, които ясно им предсказвали, каква ги съдба ожидава. Същето се случи и тоз вечер. С телесните си очи не съм никога ничто видел толкова ясно, колкото онова, что видех тоз вечер с душевните очи: яви ми се на съне един къс человек, в пребела риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла как сълнце, блъщеше в деснината му; махна с нея и пресече главното звено на веригите ми. В час се събудих – от радости ли, или от живости на сновидението. Събуждам внука си; никак не ще да встане.

– Встани, встани, Георгий, имам да те радвам.

Встана. Тога се обърнах към празнующите османлии:

– Слушайте, моля ви се.

Се прекъсна мухабета. Вси умълкнаха.
Нема ни един народ по света да слуша, както османлиите, с прилично благоговение, онова, что казна който и да е, даже и най-простий и най-презрений човек. Разказах им точно сновидението. Мълчание дълбоко и дълго.

– Душа да немам – се чу един глас, – ако не ти паднат прангите, и то за скоро.

Това тълкование беше утешително и за то виде ми се естествено, ако и да бех се смеял дотогава на вси разказватели и толкователи на снища.

Сутрента, глъбока зора; се готвим за пътувание. Прангите ни звонят в ханский двор. Бимбашията слуша звонът и приказва на двама жандарми: да ни извадят прангите. Един от жандармите изрече една мърсна псувня и с низък и роптателен глас каза по арнаутски: "На гяурина да му се яви, святец, па да му извади прангите! Аз не му ти изваждам", и отговори на бимбашията:

– Овде гвозде нема.
– Потърси в хана и ще намериш.

Арнаутина попруса по хана, като се преструваше, че уж търси гвозд, и се върна.

– Ефендим, гвозд нема.
– Ако тука нема, ще идеш в село и ще намериш.
– Аман, ефендим! Селото е много далеч!
– Пет часа: далеч ще идеш и ще намериш.

Гвоздя беше в джеба на тоя жандарма. След неколко минути го извади и отключи прангите ни с ужасни роптания.

Търгнахме по ония стръмнисти рътове, что се възвишават над Дрин. Креч нахожда човека, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътя прилича на козарска пътека; чтом го видиш, ще заключиш: "Тука живеят звере."

Да оставим впечатленията, что ми направи пътуванието: дълго би било да се разкаже всичко подробно.

Когато се приближихме до г. Дебър, един звероподобен жандарма:

– Дай пари – ми каза, – или инако ще подбудя всите дебърски детца с камене да ви побият.
– Мълчи, бе муртат! – каза му Емин, и он мълкна и наведе главата си.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]