Когато встъпихме в чаршията, брат ми връчи ми неколко лири и ми каза: "На Христа Чудо да ги повериш". Съгражданите със сълзи в очи натикаха в дисагите ми: кой хлеб, кой пари. Джебовете ми се напълних[а] със сребро. Най-сиромасите показваха щедрост. О срам! Богаташите, оня богаташи, които почитахме за стълбове на своята партия, нито се явиха.

Чул съм един учител, който казваше, че евангелската против богатите присъда е несправедлива. Ако тога можех да разсъждавам, бих му отговорил: "Учителю! Които служат Мамоне и се покланят на среброто, как на бога, тие, и само тие биват богати, а следов[ателно] и осъдени; благородний, щедрий, великодушний човек, ако и да оставя милостините си след смъртта си, не влиза в геената: не бой се за него; но он нито може да бъде пребогат, че он усеща отдалеч стенанията на бедните."

Като видех в житний пазар народа ужасен и духом упаднал, зех да ям хладокръвно едно от подарените ми ябълка, за да покажа на приятели и врагове, че немам причина да се боя.

– Ето, се помери (полуде) сиромах – каза един глупец и това слово от уста в уста се пронесе как молния по дългата чарщия; и тъй церът, употребен нарочно, за да умали народното отчаяние, послужи, за да го преумножи. Паниката е способна да омалодуши най-безстрашните.

После, дето минахме, срещнахме хора вдървени от ужаса и жалости, прилични повече на статуи, нежели на хора. Редки беха ония, что дързаяха да ме хванат за ръка, или да кажат: "Господ да те куртулиса". Мнозина ми принасяха пари.

– Немой, брате! Пари имам премного; немам вече де да ги туря.
– Клета му майка! Мутлак е померен.

Като измерихме с бавни стъпки охридската чаршия (че коните ни не беха парадни), числото на проводителите постепенно се умаляваше и само десетина от учениците ме проводиха още за един час вън от града.

– Върнете се, мили мои чеда: силен е господ, а аз съм невинен – нема да пострадам.
– Ще те проводим до хана.
– Не ви позволявам.

Оросиха ръката ми със сълзи и се върнаха.

[Previous] [Next]
[Back to Index]