Да се върнем пет години назад (1863). Възвръщането ми от Атина беше още пресно и учителсвовах на гръцкий язик.

Един ден влезе в училището един висок человек с сини очи, руси коси и дирави дрехи, един от ония сираци славяни, на които ако не баща им, то дедо им бил християнин и които се потурчили, за да се отърват от албанските грабителства.

– Добро утро, даскале – каза он.
– Дал ти бог добро.
– Чух името твое и дойдох да те видя.
– Благодаря.
– Аз с опитване изучил съм и нашия, и вашия закон. Когато съм бил в недоумение за некоя дума в корана, дохождал съм тука да опитам некого от ефендиите. Ако ли не съм намирал тука человека да ми разреши недоумението, тичал съм до Битоля и чак до Солун, пеш, под най-лютата студ или горещина. Аз съм имамин во селото си; аз определявам часовете на молитвата с интифа.

И съшевременно изважда от пазухата си една интифа, за да каже, че знае употреблението й. После изважда кратка ръкописна география и я чете. Още звучат в ушите ми думите: "Португалия, Лисабон".

– Овде турците – му казах – не рачат география, нито се учат на нея, че била противна на корана.
– Аз желая да зная – каза он, – в знание нема ни грех, ни срам. Имам един син; сам съм го учил. Он знае добре да чете и пише, но нема моята севда (ученолюбие). Страх ми ести да не той не ести мой син, да не ести копил (незаконен). Некой ден ке изтегля ятагана и ке му пресеча главата.

Редък човек – казах си в себе ...

– Знаете ли есап (сметане)?
– Зная, но дошъл съм да Ви моля да ме приучите малко. Тука нема ни един ефендия да знае.
– Пеки! – И като видех, че он знае добре 4-тех действия, му преподадох повърхно простото тройно правило, което он съмле в кратце с чудесно бистроумие.
– Когато сакаш, ела при мене.
– Да ми си жив! – и он дохождаше докле изучи всичките тройни правила.

Един ден му предложих една алгебрическа задача, он с просто размишление я реши.

– Ето таквия хора – извиках аз – треба да бъдат паши и сатразами; таквия хора царят да търси дене со свещи.
– А аз служа – каза он – как имам и как учител, почти за никаква плата: срам ми ести да ти кажа что земам.

Тъй ми каза и се разстанахме. Сега той се прилепи до коня ми, тури ръката си на задината му и каза:

– Хубаво нечто ести да прави човек добро.
– Да! даже и на душманите си.
– Ме познаш ли?
– Болни ми са очите; от гласа те познавам малко, а от дрехите никак.
– Аз съм Емин, Матский имам, твой ученик.
– Ти ли! Ти ли! Ти сега жандарма!
– Докле бех учител гладувах; станах жандарма, по-добре прехранвам фамилията си.
– Узнаваш ли малко милост към мене?
– Беса бес (вера и клетва) душата ми курбан за тебе.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]