Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да види изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брата ми и младшия ми внук освободиха.

– Слава богу – продумах си в себе. – Нема да гине домът. Туй е едно от обикновените османски великодушия.

Майка ми ни повика, и като ме целуна:

– Бъди ми юнак – ми каза, – ако ли не, аз ща умра от скърб. Четири сирачета маленки ми останахте от татка си; ти даже и не го помниш; ти беше шестимесечно младенче, седаче. Прехранила ви съм с юначко земледелие и чуждеработничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми.

Много ме възхити великодушието на полумъртвата ми майка, и весело й отговорих:

– Тако ми св. Атанаса, когото славиме, нема да те оскърбя. Както досега, така и отсега ке бъда достоин твой син. Много съм весел, дето Иван и Климе се освободиха. – Рекох и целунах й десница; такоже и внук ми...

Народните сълзи течеха изобилни.
Възседнахме назначените нам мършави товарни кони и търгнахме. Димитрий Пармагов, като виде, че има да минем през чаршията, когато има другий, по краткий път, предложи на Джемаил-аа три лири подарък, за да би ни провел през краткия.

– Не биде можно: така ми е заповедано – каза он. Тогава узнахме, че намерението на митрополита беше да покаже силата си, да уплаши партията ни чрез примерното ми наказание (Наистина на Спиридонов ден, когато он служеше, много плашливци, които попреди не го припознаваха, дойдоха в църков заедно с фамилиите си добре натруфани да видят лепите му дрехи, да чуят гърцкия славей и да целунат десницата му).

От минута на минута се множеха проводителите. Старци се забележваха в юношеството и жени в мъжи. Дето минахме, по всичките врата и прозорци се виждаха насълзени лица: отечеството всекога чрезмерно наказва и чрезмерно обича.

– Не плачете за' него: той не ести за плачене. Плачете за себе – каза един жандарма.

Като късоглед не могох да го отлича (Он не беше близко: повече от 61 жандарми съставяха конвоя, като да бехме ужасили светът с злодеянията си).

Се чудих, че неколко зърна философия се намирали в мозъка на един жандарма.

Ангелина Филева, като да ми беше сестра, плесна с ръцете си, когато минахме пред домът й и каза на жандармерията:

– Что е то от вас? Какво зло сте видели у даскалът? Зачто не ловите злодейците, от които дърво и камен плаче? Но ви сте юнаци само за кокошки клане и честни людие ловение.
– Ти не си била за плачене – каза същий жандарма, – но по-добро да мълчиш: мие не го уловихме, но други.

[Previous] [Next]
[Back to Index]