В скоро се приготвихме и се обгърнахме с всичките затворници. След мало отвориха вратата на темницата и поведоха мене и брата ми и двете ми внучета пред каймакамина, арнаутин от Епир, от племето на тоските, племе за гърцизма най-фанатическо. До него беха покойните ни първенци Тасе (Анастас) Зарче, Христодул Владиков, Наум Стружанче и Антонаки, внук Мелетиев. Син му (на каймакамина) ме заплю.

– Каква е вината ми? Кой е обвинителят ми?
– Не зная – каза каймакамина на гръцкий – коя е вината ти и кой е обвинителят твой. Просто заповед имам от мютесарифина да те пратя в Дебър.
– Зачто син ти плюна на мене?
– То е прегрешение, за което ще го накажа.
– Благодаря. А ви господа, като знаете, че почтено живел съм и честно ви съм служил, кажете една блага дума за мене.
– Ние не сме дауджии – каза А. Зарчев.
– Не казах, че сте дауджии, но ви молих да бъдете риджаджии за' мене.
– Что ти требваше – каза А. Зарчев – да въведеш в Охрид българский язик? Не ти се аресваше ли елинский, чрез който си се просветил?
– Что ти требваше да се месиш в политически работи? – каза Х. Владиков.
– Что ти требваше да викаш против владиката? – каза Н. Стружанче.

Антонаки не продума ничто, за да не се яви, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.

– Но ако аз, както казвате, просвещений, съм виновен, что ви правят тези три прости душици? Какво имате против них? Явно, че ви искате да затриете съвършено две цели фамилии ради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид българский язик, когото сам султанът ми позволил да преподавам.

Мълчание глъбоко.
Ненадейно се яви в залата старата ми майка; която до тога, не можеше никак да простъпи. Две жени я крепеха за мишки. Тя прошепели слабогласно неколко умолителни думи. Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост нема. Каймакаминът заповеда да я отведат.

– Тако ти душа, майко – й казах, – иди си дома и не бой се: не ке ме заколят, не ке ме обееят. Людието, что гледаш пред себе, са толкова умни и самоотвържени, чтото никога не вършат своята воля, но всекога чуждата. Хукюматът таквия почита, зачтото таквия му са нужни.

– Хитро проговорил си – каза А. Зарче, – инако имах да те закопча добре.
– Простъпих ли некако?
– Не! никако.
– Протестирам против тебе, г-н Зарче: ти не ме гониш за друго, освен дето сега невъзможно ти е да изричаш велегласно по църквите гърцкото "" [1], което си изустил, без да го разумеваш. Както си ме обичал, така и сега би ме обичал, ако можеше да изустиш българското "Верую". Протестирам против тебе, г-не Х. Владиков просветил съм две твои деца, а ти ме гониш, зачтото явно ти съм казвал, че ти, както и твоите другари, сте подкупени от владиката. По' лесен е моя протест против тебе, г-не Н. Стружанче. Ти ме гониш, зачтото от парите си, дадени Мелетию, нема да вземеш ни лихва, ни капитал: от гонен калугер какво можеш взе? Протестирам против Мелетия, който, както уби учителите ми, така иска и мене да убие. Протестирам против мютесарифина, зачтото ме кани в Дебър, без да яви кой ми е обвинителят. Протестирам и против тебе, славнейший, зачтото ме плюваш, без да знаеш каква е вината ми.

– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

Н. С т р у ж а н ч е. – Наум Стружанче – един от видните гъркомани и привърженици на владиката Мелетин.
 
1. Верую.