Жандармата заключи вратата.

– На! татко – казах на стареца, – преди да ручаме помолитви и напий се... бог слуша молитвата на страдалните.

И му подадох стъклянката. Он я взе и помолитви: Св. Климент златен да платит всекому според работите (Амин), да ни крепит във верата (Амин), да извишит куките на милостивите граждани, что ни наяле и напоиле (Амин), да ги множит и славит (Амин), да чуват и вардит от зло нихни чеда, внуци и превнуци (Амин).

При тези думи космите ми се разкосмриха как четина, както да молитвеше некой святец, или просвещен священоначалник проникнат от св. Духа. Он ми каза:

– Даскале благослови – сърбна и ми даде стъклянката (Бех на десната му стърна).

Взех я и молитвих:

– Господин бог да ни чуват от зло (Амин), да не заборават и да не забавят (Амин), да ни дадит сила да преносиме теглилата си (Амин), час по бърго да спасит и нас и братия наши (Амин), св. Климент да поднесит молитвите на старецът пред божий престол (Амин).

Стъклянката от ръка в ръка се пронесе през всичките затворници, които молитвиха типически: "Както молитвихте, да бидит". Когато дойде редът на кичееца (Он беше на левата стърна иа стареца), он гръмко произнесе: "Богородица да дадит сила на цара и везира, на паши, аги, бегови и владици."

– Да ти уста капне, кичеецу – рече старецът. – Твоята молитва е или много умна, или много лицемерна.
– Что да чинам аз, сиромах – прошепна он, – и зидовете имат уши.
– Ако чуе турчинът или владиката, че молитвиш за них, ще ли ти са благодарни?
– Не.
– И така ти си лицемер, на тебе вера немам.
– Да се помолим богу, братия – казах, и встанах и открих главата си.

Всичките същето направиха, освен кичееца. Изрекох "Отче наш", после наредих затворниците на две чети и поделих на другата чета половината ястия. Всички се прекръстихме и седнахме.

– Аз не могох да встана – каза кичеец. – Прангите ми тежят.
– Не ти тежят прангите – рече старецът, – но ти тежит дяволът.

След обед се разговаряхме с оня беседний жар, който характеризира страдалците. Бих съставил повече от един том, ако бих записал всичките разговори, но многословието е страшно и умразно. Старецът особено изображаваше тъй живо все что беше чул и видел, чтото очите на всичките на него беха утвърдени. Между друго, он ме попита:

– Даскале, син да ми си, каква е оная молитва, что казахте? – и аз му изтълковах господнята молитва.
– Милий боже! Ми се чинит, че това е наш българский язик.

Не! – му казах аз, за да не влизам в дълги разяснения, – това е руский язик.

– Сполай ми ти, господи, колко сме биле близу! А поп он наш что ни мърморит, не можам ничто да разберем.

После он прошепна нечто на един млад исполин от съселяните си, който след неколко минути се изправи пред кичееца и му каза:

– Встани и седи на оня кът, или те удавям.

Кичеец остана смаян и безответен: кътът нему посочен беше оня същий, дето затворниците във време на нужда изпущаха тънката си вода. Запламенеха очите на велестовеца; он тури ръцете си около вратът кичеецу. Като виде кичеец, че туй не е шега, встана и седна на посоченото му место.

– Тука седи – каза исполинът – и уста да не отвориш: тука аз съм ага, бег, цар, везир.

К вечеру, 14 съдове пълни, кои с вино, кои с ракия, се спуснаха през отвърстието. Ястията, принесени нам от християнската милост, беха толко изобилни, чтото и жандармите и фамилиите нихни ядоха и се наситиха. Когато се изправих да изрека "Ядят убозии" и кичеец, както всички, се изправи.

– Виж колко пъргаво встана! – се чу един глас.
– Стап! стап! на завеяните глави – каза старецът.

Ядохме и пихме досита, а съвременно и жарко се разговаряхме. Кичеец уста не отваряше. След кратка молитва легнах и тутакси заспах. Когато се събудих, намерих всички събудени. Между благословените наши земледелци, твърде редки са ония, что употребяват тютюна. Всички се разговаряха, а кичеец цигара пушеше.

– Моля ти се – каза он на стареца, – позволи ми да проговоря.
– Да се вид не'видиш заедно с своите везири и владици – каза старецът, – ти молитвиш за разбойници, които крадат царската хазна, обезчестяват цара, разрушават царството и стрижат и мълзят стадото до кръви.
– Я ти рекох да мълчиш – прибави исполинът.
– Немойте християни – казах. – Всички сме братя, всички страдалци. Вервате ли, че тоя человек е убийца? Не! Он е три пъти на питка подвъргнат и доказал невинността си. Даже и убийцата е известен, но он е турчин; а турчин в темница не влиза, освен когато грешил против турчина. Но и ако да е наверно убийца, требва по'вече да го съжалим. Исус Христос се грижи повече за един грешник, нежели за 99 праведници. Тоя человек, между всички нас, е най-достоин за съжаление во всичкий си живот он е ласкаял големци. Все попусту! Де са неговите патрони да му помогнат?

– Да ти имам молитвата – каза старецът, – позволено му е да говорит.

Почна кичеец:

– Даскале, цела нощ не съм спал. Жеден съм за разговор. Кори ме, псувай ме, но говори ми. Как ти цела нощ глъбоко спиш в неизказаното зло, что ни нашло? Докле си тука, кажи ми нечто. Денеска е черний ден: ше те найде моята съдба; ще бъдеш отведен в Дебър.
– Опитай си съвестта брате, да не си в нечто съгрешил. Безсънието е чедо на грехът. Праведникът всекога легко спи.

Не бех още свършил последната дума и от стаята на жандармите, что беше над нас, се чу дрънчание на вериги и глас: "Григор, Ставре и Гьоргий Наум, гответе се за в път."

– Ох, я сиромах! – извика старецът. – Как не ми е можно да гина за тебе, синко!...

[Previous] [Next]
[Back to Index]