3.
- Злоупотреби и насилия на безсъвестни властници
- Бежанците от Мала Азия, Източна Тракия, Македония
- Настаняване на основната част от източнотракийските бежанци в Бургаски окръг. Глад
- Настаняване на източнотракийски бежанци в Гюмюрджински окръг. Глад
- Отношенията с националните малцинства (Дедеагачко, Ксантийско)
- Статистика на Централната комисия за бежанците на всички прогонени след Междусъюзническата война българи (1915 г.)
- Подпомагане от страна на държавата. Заеми
- Чужда благотворителна дейност
Тежкото положение на бежанците в Западна
206
Тракия често се усложняваше още повече от злоупотребите и насилията на безсъвестни властници. Околийският началник в Свиленград искаше да изсели настанените в с. Ува-боюк семейства от Харала-гюн, защото по време на изборите не гласували за правителствения кандидат. „По-добре да ни избият, отколкото да ни разкарва наново” — писаха възмутените бежанци в телеграма до министър-председателя Радославов и до ръководителите на политическите партии в София. [168] Имаше партизани на Либералната партия, които отказваха да дават храна на бежанците, защото „гласували на 23 февруари за опозицията.” [169] По същите причини кметът и секретар-бирникът в с. Ясъкьой, Гюмюрджинско, тормозиха настанените тук семейства от с. Зарево, Солунско. [170]
Бежанците идваха в Западна Тракия от географски райони раздалечени на стотици, а понякога и на хиляди километри един от друг, хора, живели при различни климатични културни и политически условия. Техните очаквания за бъдещето не бяха еднакви, откъдето се определяше до голяма степен и становището им към новото положение, в което изпаднаха. Бежанците от Мала Азия идваха е твърдата решимост да се заселят в България завинаги, като се предадат на мирен и спокоен труд. Тяхната съкровена мисъл беше час по-скоро да получат земя, да се настанят и започнат работа. „Те, писа началникът на отделението за държавни имоти при МЗДИ, не ламтят нито за безстопанствени къщи, нито за дюгени, не претендират за разни държавни и други служби; те не са самохвалци, но не са и плачльовци — земя за работа търсят те.” [171]
Бежанците от Източна Тракия нямаха големи претенции, но тях ги блазнеше мисълта, че скоро може да настъпи промяна по границата между България и Турция. Те се надяваха, че ще се озоват по родните си места, щом като селата им преминат в българска територия.
Добружанци, които в Западна Тракия бяха много малко, „със сълзи на очи и горест в душата” си спомняха за своите изоставени имоти. Тези „много мили и симпатични хора” [172] едва ли се бяха
207
примирили, че завинаги ще останат да живеят в отдалечени от родния им край земи.
Най-колоритната група в Западна Тракия съставляваха бежанците от Македония. Почти всички те участвуваха, под една или друга форма, в борбите за национално освобождение под ръководството на ВМОРО. Оттук вероятно идваше по-голямото им самочувствие, по-високате им претенции. Не бива да се пренебрегват и психологическите особености на българите от Македония. Планинският терен и дълбоките революционни традиции бяха възпитали у тях по-свободолюбив дух, дух на бунтарство и неподчинение. Мнозина произхождаха от градовете, където упражняваха някакъв занаят, и на тях земеделието не им допадаше. Мъчно можеше някой да ги накара да тръгнат след дървеното рало така, както малоазийци, добруджанци или тракийци. Българите от Македония също гледаха на своето пребиваване в Западна Тракия като на временно. По родните им места борбата срещу новите потисници продължаваше и те с надежда очакваха утрешния ден. Упование за това намираха и в политиката на България, която продължаваше да дава предимства на македонския въпрос. Тяхната интимна мисъл беше да живеят тук временно, а очите им гледаха към безстопанствените дюкяни, къщи, складове, стремяха се да заемат някоя държавна служба и т. н. Тези особености на бежанците от Македония караха властите да им търсят места предимно по градовете, внасяха допълнителни усложнения при развиването и на без това мъчния въпрос по заселването в новоосвободените земи.
Изложените съображения влияеха на бежанците и ги караха да считат, че настаняването е временно. Мнозина отказваха да заминат за Западна Тракия, въпреки категоричното решение на правителството „да се настаняват само в новите земи”. [173] В крайна сметка властите бяха принудени да оставят част от тях в старите предели на България.
Най-много бежанци в старите предели на България се намираха в Бургаски окръг. През лятото на 1914 г. те възлизаха на повече от 41 000 ду-
208
ши. [174] Мнозинството от тях желаеха да бъдат настанени из селата и градовете край Черно море, където имаше достатъчно свободна земя. С такова искане делегация на бежанците посети министър-председателя в края на март. [175] По-късно на правителството беше връчена молба със следните желания: бежанците да бъдат настанени в Бургаски окръг, където имало най-много необработена земя; да нм се отпусне дългосрочен заем с ниска лихва за обзавеждане; да се освободят за известно време от данъци, докато се засилят икономически; съдействие от страна на държавата, за да им бъдат оценени и изплатени от Турция заграбеното движимо и недвижимо имущество; да се изплати дадената от тях реквизиция на Турция и България по време на войната; да се даде гаранция за личната и имотна сигурност на онези жители на градовете от Източна Тракия, които пожелаят да се завърнат; при разпределението на паричния кредит да участвуват и представители на бежанците; да се дава хляб на всички, докато бъдат окончателно настанени; сключване на съдебна конвенция между България и Турция, за реализиране на вземанията си от останалите в Източна Тракия турски поданици. [176]
Правителството възприе и идеята да настани основната част от източнотракийските бежанци в Бургаски окръг, който беше най-обширният и рядко населен район на България. То създаде комисии в Бургас, Поморие, Казълагач и т. н. [177] За кратко време през есента на 1914 г. бяха заселени повече от 6000 души. Останаха ненастанени повече от 30 000 бежанци. [178] Част от тях, като тези от с. Деркос, Чаталджанско, пожелаха да бъдат разменени имотите им, изоставени в Турция, с тези на турци от Айтоско. Турското население в някои села беше съгласно на това „стига да им бъде позволено”. [179]
Много от бежанците в Бургаски окръг посрещнаха зимата в окаяно положение, без да бъдат трайно настанени и без да се заловят за работа. По селата, по плевници и частни стаи бяха разположени по 10—15 семейства. Най-много бежанци имаше из училища, казарми и частни къщи по
209
градовете Василико — 420 семейства; Бургас — 321 семейства; Ахтопол — 129 семейства и т. н. [180] Стотици семейства живееха разпръснати по чифлици, каракачански колиби, манастири и пр. Прехранваха се главно за сметка на средства, отпуснати от държавата и разни благотворителни мисии, без чиято помощ „биха посрещнали зимните студове с голи гърди и децата биха мрели като мухи”. Бежанците често гладуваха, на места оставаха без брашно по цели седмици, други го получаваха в съвсем развалено състояние. [181]
Едва пред прага на настъпващата зима правителството реши да настани около 5000 бежанци от Източна Тракия в Гюмюрджински окръг — главно в Ортакьойска (Ивайловградска) и Софлийска околия. Властите в Одрин се съгласиха да бъде използувано за тяхното пренасяне жп линията по долината на Марица, която на места преминаваше през турска територия. [182] След заминаването на тези бежанци в Бургаски окръг все още оставаха без да бъдат трайно настанени 24 369 души (Бургаска околия — 7224 д.; Казълагачка — 7105 д.; Ямболска — 4258 д.; Анхиалска (Поморийска) — 1605 д.; Айтоска — 1363 д.; Карнобатска — 1352 д.; Сливенска — 1124 и Котленска — 337 д.). [183]
През зимата на 1915 г. положението на бежанците в някои райони на Западна Тракия рязко се влоши. В Софлу повечето от тях бяха лишени от най-необходимото, независимо от прекомерната скъпотия на всички хранителни продукти. „Деца, старци и жени, писа в. „Народ”, голи и гладни скитат по улиците и подлагат ръка за милост, а други удариха на грабежи. . .” [184] Имаше случаи, когато тълпи от гладни бежанци разграбваха хлебопекарници и складове с брашно. Централната комисия за настаняването на бежанците получи сведения, че в Свиленград имало „глад и мизерия”. Някои бежански семейства в два дни едва един път имали възможност да се хранят. [185] Ст. Шишков, който отблизо познаваше положението в Западна Тракия, възкликна: „Отчаяно е положението на бежанството; викът им от безработица, от глад, болести и др. напасти достига
210
до ушите на властниците, но те се правят на глухи. Всеки ден с десетки коли докарват болни и при наличността на готови, уж наредени болници, за учудване ще видите болните да лежат край улиците и очакват помощ отгоре.” [186]
Нещата не се промениха много и след настъпването на лятото. Централната комисия констатира, в резултат на направената обиколка из т. нар. нови земи, че положението на бежанците, по „причина на тазгодишния неурожай, вследствие сушата, е твърде плачевно”. Мнозинството не успяха да съберат храна за през зимата, нямаха дори зърно за посев. Повечето от тях бяха лишени от земеделски инвентар и работен добитък. Компетентните органи изказваха опасения, че ако на бежанците не се раздадат семе, сечива и добитък, за да могат да разорат и засеят нивите си, то те „заедно със семействата им са обречени на гладна смърт”. [187]
На отделни места положението се влошаваше от създадените отношения с националните малцинства. Голяма част от тютюнопроизводителите от Ксантийско бяха бежанци от селата Еникой и Габрово, от Драмско и Серско. На повечето от тях държавата не раздаде земя, поради което те бяха принудени да се сдружават с турци и да работят техните ниви. Така се даде възможност на разни аги и бейове, стопани на огромни пространства земя, да експлоатират бежанците, като ги превръщаха в свои чифлигари. [188] През лятото на 1915 г. натегната атмосфера се създаде и в Дедеагач. Властите разрешиха на много богати гърци да се завърнат. „Тези господа, писаха група граждани на В. Радославов, понеже са най-крупните богаташи и владетели на къщи, дюгени, чифлици и земи в Софлу, Фере и Дедеагач с околностите, като сме им дали сега правото да си уредят работите, те свободно отиват по дюгените и къщята, искат си наемите по стари договори, не искат да знаят и да чуват, че бедните не са виновни. . .” [189] Бежанците в Дедеагач, в повечето случаи станали хамали, а жените им — перачки, за да прехранват своите семейства, основателно негодуваха. Още повече, че те бяха принудени са-
211
мо преди година да изоставят своите домове в Македония без да могат да взимат със себе си необходимото им имущество. Възникна опасност от саморазправа и разиграване на кървави сцени. „Ако до три-четири дни, продължаваха бежанците в своето писмо до министър-председателя, не дадете разпореждане да си отидат, това писмо ще го четат във вестниците, но знайте, че кръв ще се лее.” [190]
През лятото на 1915 г., по нареждане на МВРНЗ, Централната комисия за бежанците направи усилия да състави подробна статистика на всички прогонени след Междусъюзническата война българи. Резултатите станаха известни към края на август с. г. Според тях общото число на бежанците, дошли в България от Вардарска и Егейска Македония, от Източна Тракия, Добруджа и Мала Азия, възлизаше на 25 766 семейства със 120 690 члена. Към това число, по преценка на Централната комисия, можеше положително да се прибавят още най-малко 50 000 члена единични бежанци, за които комисиите нямаха възможност да ги представят, тъй като едни от тях живееха между свои роднини, други си търсеха работа по разни градове, поради което не фигурираха в съставените списъци. [191] Естествено тук не фигурираха нито хилядите унищожени по всевъзможни начини българи и заграбените земи, нито други хиляди бежанци, които поради тежките условия на живот намериха смъртта си в България. Не се броеха за бежанци и онези българи от Западна Тракия, които през есента на 1913 г. временно намериха подслон в България, а след това се завърнаха по родните си села, в повечето случаи опожарени. А техният брой не беше по-малък от 10 000 д. Следователно, сведенията не бяха нито пълни, нито изчерпателни. Те само показваха приблизителния брой на бежанците. А този брой продължаваше да нараства и през следващите месеци, особено интензивно в седмиците преди България да се включи в Първата световна война на страната на Централните сили.
212
* * *
Успоредно с настаняването им, бежанците бяха подпомагани от страна на държавата, от обществени организации и частни лица в България и от чужбина. Това ставаше както с отпускане на заеми или събиране на парични средства, така и по други начини. Още в самото начало, през лятото на 1913 г., бежанците преминаваха старите граници през места позволени и непозволени. Извършването на митнически формалности не беше уместно, нито пък винаги възможно. По този повод правителството се разпореди добитъкът и покъщнината, доколкото бежанците имаха такива, да бъдат пропускани без мито. Подобни нареждания В. Радославов издаде до митническите власти съответно на 6 и 10 юли 1913 г. [192] И това беше най-малкото, което се налагаше да бъде сторено. Почти по същото време, на 12 юли, Народното събрание гласува кредит от 100 000 лв. за бежанците с цел „да може да се облекчи нещастното им положение поне с утоляване глада им”. [193] И тъй като посочената сума се оказа крайно недостатъчна, то още на 19 юли бяха отпуснати нови 500 000 лв. [194]
Какви финансови средства бяха необходими за изхранването на бежанците (тук не става въпрос за настаняването им под каквато и да било форма), се вижда от факта, че само в Самоков за кратко време властите изразходваха 10 000 лв. [195] При съществуващото положение новият свръхсметен кредит 300 000 лв. не закъсня и беше отпуснат на 12 октомври. [196] Последната помощ за поддържане бежанците от Македония и Тракия за 1913 г. правителството отпусна на 13 декември. Тя възлизаше на 250 000 лв. [197] Така за по-малко от шест месеца бяха изразходвани от държавата за прехраната на бежанците 1 150 000 лв. Тези средства се оказаха крайно недостатъчни да удовлетворят и най-насъщните техни нужди.
На 11 декември 1913 г. Министерският съвет прие постановление № 4, посредством което обяви за държавна собственост „стоките и всички движимости на невъзвърналите се от бягство жите-
213
ли в новоосвободените земи. . .” [198] То се отнасяше изключително за наскоро създадените Гюмюрджински и Струмешки съюзи, където, както видяхме, започнаха настаняването на основната маса от бежанците. От тяхната територия се бяха изселили значителен брой гърци и турци. Част от имуществото им, по силата на постановлението, трябваше да се раздаде на бежанците, които пък се задължиха в срок от една-две години „да изплатят на държавата стойността на дадените им стоки”. [199]
Правителството направи усилия да активизира местните власти и българската общественост в помощ на бежанците. На 31 август 1913 г., Министърът на вътрешните работи и народното здраве се обърна със специално окръжно, в което призовава всички благотворителни дружества, общини и частни лица да помагат нуждаещите се бежанци, като им раздават брашно, хляб и т. н. [200]
В навечерието на новата 1914 г. правителството на България се обърна с позив към българския народ, посветен изцяло на бежанците. В него официално броят на последните се обявяваше на 150 000 души, между които голямата част жени и деца. Властите признаха, че само в Малкотърновско седмично умирали „от студ и недостатъчно храна 30—40 души”. В позива се отбелязваше „със скръб”, че поради непопулярността на идеята за подпомагане на бежанците, постъпващата помощ била недостатъчна. [201] Правителството заяви, че България трябвало „да прибере, отрие сълзите и даде подслон на тия нещастни свои деца, загубили братя, майки и бащи, прокудени от родните си огнища.” [202]
Усилията на централната власт да активизира местните общини и българската общественост не останаха „глас в пустиня, но и не дадоха особен резултат”. Като че най-активни усилия полагаше българската православна църква. Светият синод пое издръжката и настани на работа почти всички църковни служители от Македония, които не бяха малко на брой. Само до 26 юли 1913 г. пристигнаха в София 135 свещеници. [203] Десетки други се намираха из провинцията или предстоеше да дойдат тепърва в България. Всички те
214
на първо време получиха по 15—20 лв. за храна, а впоследствие биваха настанявани на работа — най-често в новоосвободените земи. Казаното се отнасяше и за църковните архиереи — владици, архиерейски наместници и т. н. В началото на юли сръбското правителство вече беше прогонило от Македония митрополитите Авксенти Пелагонийски, Борис Охридски и Преспански, Неофит Скопоки, Методий Велешки и Козма Дебърски. [204] До средата на септември 1913 г. в България пристигнаха повече от 250 свещеници от заграбените български земи, на които Светият синод като първа помощ раздаде над 3000 лв.
Светият синод отделяше средства за подкрепа не само на своите служители. Още на 4 юли 1913 г. той се разпореди да бъдат раздадени на бежанците 1170 чифта чорапи, 80 пояса, 26 шалчета и 627 парчета вехти дрехи. На 20 юли бяха отпуснати на Изпълнителния комитет на македоноодринските братства 2000 лева с пожелание да ги използува както намери за добре. На 1 август с. г. Светият синод предаде на бежанците отново 44 ризи, 150 кърпи, 7 чифта чорапи и 225 парчета разни други дрехи. Софийската митрополия от своя страна се съгласи „с най-голяма готовност” да предостави на Държавната комисия за подпомагане на бежанците помещения в 33 манастира. На съответните.игумени беше наредено да приемат изгнаниците с „братска и християнска любов”. [205]
Незначителни суми за подпомагане на бежанците биваха събирани от разни театрални представления, вечеринки, волни пожертвувания, лотарии и т. н., и то предимно в навечерието на някой празник. [206] По-осезателна помощ оказваше Българският червен кръст, който в навечерието на новата 1914 г. отпусна на бежанците 2000 одеала. [207] Пак по това време, с цел да бъде активизирана благотворителна дейност, в София беше формиран специален комитет за събиране на помощи. [208]
В редки случаи отделни лица правеха запомнящи се благотворителни жестове. С основание в. „Свободна Тракия” писа: „В България имаме доста богаташи, а някои пък през войната изтегли-
215
ха от държавата с конски торби злато, обаче никой не се сеща да помогне на нещастните, които се застрашават от настъпващата зима”. [209]
Известна помощ оказаха някои благотворителни организации в чужбина, най-вече от Англия. От тях заслужава да бъде отбелязано Дружеството за подпомагане на приятелите (квакерите), което раздаде в началото на октомври 1913 г. на бежанците 300 готови дрешки за деца и платове за горни и долни дрехи за възрастни, 400 одеала и 500 лв. за купуване на обувки и дрехи. [210] Същото дружество в навечерието на новата година раздаде 20 176 лв. в пари, голямо количество одеала и дрехи. Само за Дедеагач бяха изпратени 16 бали с вълнени платове и завивки. [211]
Заселването на бежанците в новоосвободените земи се съпровождаше с отпускане на заеми и други средства за тяхното настаняване и издръжка. Тъй като гласуваните през 1913 г. кредити (общо 4 на брой на сума 1 150 000 лева) привършиха, както и раздаваната храна, складирана по военно-продоволствените магазини, на 17 януари 1914 г. Министерският съвет постанови да се отпусне нова сума от 300 000 лева „за издръжка на бежанците”. [212] Този кредит беше необходим за зимните месеци, когато нямаше условия за започване на работа и тяхната прехрана ставаше изцяло за сметка на държавата. За първи път беше изработен и специален правилник за изразходване на отпуснатите суми. Според него от държавните помощи за храна, топливо, жилище и т. н. можеха да се ползуват само ония семейства и лица, които не бяха настанени на каквато и да е работа. Ако близък роднина (баща, майка, възрастен син или дъщеря) беше настанен на работа, но средствата не достигаха за прехраната на цялото семейство, то съответната комисия можеше да компенсира недостига в натура. Бежанци, поканени на работа, но отказали, не можеха да се ползуват от държавна помощ. По този начин властите се стремяха да ги подтикнат към трудова дейност и самоиздръжка, което при тогавашните условия съвсем не беше лесно. Помощите от държавния кредит се предвиждаха да се раздават до 1 април 1914 г., след която дата
216
всеки трудоспособен бежанец беше длъжен да се предаде на работа и да изкарва сам прехраната си. Изключение властите правеха само за малолетните сираци до 14 години, останали без бащи и майки и без близки роднини, вдовици с малолетни дена и за недъгави иЛи престарели лица, които в резултат на войната бяха останали без поддържка от свои близки. [213]
И посоченият кредит се оказа крайно недостатъчен. В ранната пролет на 1914 г. правителството помоли Народното събрание за нова сума от 1 200 00 лева. Всъщност голяма част от нея вече беше изразходвана, поради натрупан дълг от 650 000 лв. Освен това на властите бяха необходими още 150 000 лева за превоз на бежанците по Източните железници и 120 000 лв. за да бъде платен наемът на софийските училища, заети от бежанци. За след 1 април правителството предвиждаше още 200 000 лева, необходими му за подпомагане на нетрудоспособните бежанци. [214]
Новият кредит от 1200 000 лв. беше гласуван от Народното събрание на 25 април 1914 г. Разходите по него се покриваха от средствата на редовния бюджет за 1914 г. [215] По същото време бяха предвидени и 100 000 лева за подпомагане на бежанците в Албания, спасили се от преследванията на сръбските власти в Македония. [216]
Правителството разбираше, че заселването на бежанците в т. нар. нови земи не може да стане без средства. Въпросът се състоеше не само в това те да бъдат изхранвани, но и да си построят къщи, да си закупят земеделски инвентар и добитък, сечива, семе за посев и т. н. В тази връзка Министерският съвет прие на 4 януари 1914 г. постановление, с което разреши на БЗБ да отпусне един заем от 5 000 000 лева под гаранция на държавата за населението „както покрай старата граница, така и в новите земи, а също и на бежанците преселници в тия райони. . .” [217] Максималният размер на сумите не можеше да надхвърля в никакъв случай 1000 лева на домакинство. Те се отпущаха с падеж най-малко до една година и с право на продължение още с две години. БЗБ събираше от длъжниците 8% годиш-
217
на лихва, пт която 7% отиваше в полза на банката и 1% — за държавата, която гарантираше заема. [218]
До началото на юни 1914 г., когато стана обсъждането на съответния законопроект в Народното събрание, почти цялата предвидена сума беше изразходвана. През пролетните месеци властите заселиха много бежанци в новоосвободените земи и главно в Западна Тракия. По околии парите бяха разпределени както следва: Софлийска — на 2169 семейства 623 790 лева; Дедеагачка — на 1595 семейства 368 940 лв.; Гюмюрджинска — на 1140 семейства 384 575 лв.; Горноджумайска — на 1199 семейства 204 351 лв.; Мелнишка — на 1631 семейства 249 190 лв.; Казълагашка (Елховска) — на 830 семейства 259 480 лв,; Кошукавашка (Крумовградска) — на 132 семейства 16 700 лв.; Харманлийска — на 40 семейства 16 200 лв.; Пашмаклийска (Смолянска) — на 19 семейства 2096 лв. и т. н. Общо в 16 околии, за които има точни сведения, бяха раздадени на 15 165 семейства 3 789 351 лева. [219]
Опозиционните партии остро критикуваха правителството, като правилно отбелязваха, че отпуснатите средства не са достатъчни та да могат бежанците „да се поставят на собствена нога”, [220] както заяви Ан. Ляпчев. Социалдемократът Н. Сакаров я определи като „абсолютно недостатъчна за целта”. Той, както и много други опозиционни политици, обърнаха внимание, че максималната сума от 1000 лева, която можеше да бъде отпусната, е съвсем недостатъчна. При това на места се раздаваха по 50 и 100 лева, които отиваха не за обзавеждане, а за прехрана на бежанците. [221] На критика беше подложена и високата лихва, както и краткият срок за изплащане на заема. Властта беше принудена да се защитава. Нейният представител Н. Генадиев заяви, че законопроектът не е е програма на правителството, а само част от нея. Той отново подчерта, че основните средства трябва да отидат за настаняването на бежанците в Западна Тракия, която определи като аванград на България в стопанско и политическо отношение, поради което трябвало да се превърне в „твърдина на българщината”. [222]
218
Тъй като отпусканите суми се оказваха все недостатъчни, то и заемите следваха един след друг. Правителството не устоя на своето решение да отдели средства за прехраната на бежанците само до 1 април 1914 г. Правилникът за разпределението на сумите лишаваше от помощ онези от тях, настанени в новоосвободените земи, но не успели по едни или други начини да се заловят за работа и използуват сезона за пролетните посеви. [223] Не се предвиждаше в него подпомагане и на онези бежанци, които продължаваха да прииждат в България и естествено също се нуждаеха, поне на първо време, от храна, подслон и. отопление. Поради изложените съображения на 29 май 1914 г. Министерският съвет разреши на БЗБ да отпусне под гаранцията на държавата нов кредит от 1 000 000 лева. [224] Размерът на раздадените суми не трябваше да надмине 200 лева на семейство, а за домакинства, броящи по-малко от 5 члена — по 40 лв. на глава. [225]
Първият заем от 5 000 000 лв., предназначен за заселването на бежанци в новоосвободените земи, се оказа съвсем недостатъчен и бързо се изчерпи. На голяма част от пострадалите местни жители в Западна Тракия и Струмишки окръг, както и на бежанците, останали в старите предели на България (предимно в Бургаски окръг) нищо не беше раздадено от него. Непрекъснато пристигаха и нови изгнаници от Мала Азия, Македония и Източна Тракия, които също трябваше да бъдат заселвани. Ето защо още на 12 юли 1914 г. Министерският съвет даде своето съгласие БЗБ да отпусне нов заем от 5 000 000 лв. при същите условия. [226] Парите бяха предназначени за бежанците, настанени „в новите земи и на тия от тях, които ще бъдат настанени в района на Бургаски окръг, за да си набавят семе за посев, добитък и за постройка на жилища.” [227] Разпределението на сумите започна към средата на октомври 1914 г. [228] До към края на годината клоновете на БЗБ в Дедеагач, Софлу и Ортакьой, местата, където се извършваше най-интензивното заселване на бежанци, раздадоха от последните три кредита (два по 5 000 000 и един от 1 000 000 лв.) 1 681 670 лв. за прехрана и обзавеждане на
219
6347 семейства, от които 1 181 159 лева на 3713 семейства бежанци и 500 520 лв. на 2634 семейства местни жители. [229] По околии разпределението се извършваше както следва: Дедеагачка — 612 360 лева, от които 443 520 лв. на 1472 бежански семейства и 168 640 лева на 982 семейства местни жители; Софлийска — 739 050 лева, от които 528 710 лв. на 1852 семейства бежанци и 210 340 лв. на 1029 семейства местни жители; Ортакьойска - 330 250 лева, от които 208 910 лв. за 389 семейства бежанци и 121 310 лв. на 623 семейства местни жители. Освен това в Дедеагачка околия БЗБ раздаде около 30 т семе за посев от разни видове зърнени храни, а в Софлийска околия — 239 150 кг от които една част беше употребена за храна. Поради голямата отдалеченост и липсата на удобни пътища, бежанците от Ортакьойска (Ивайловградска) околия не бяха снабдени с необходимите им семена за посев. [230] Централното управление на БЗБ разреши на своя клон в Ксанти да раздава аванси на тютюнопроизводителите в района — както на бежанците, така и на местните жители турци. [231]
В кръга на възможното, бежанските комисии раздаваха плугове, работен добитък и сечива. В Дедеагачка околия БЗБ направи усилия да снабди новите заселници със земеделски инвентар и машини, но избухналата война попречи за реализирането на този план. До края на 1914 г. тук бяха отпуснати само 7 плуга, които комисията раздаде на бежанците от с. Шахинлар. Отделно бяха раздадени 118 коня и мулета и 80 сухи овчи кожи и „някои безстопанствени материали.” [232] Стореното се оказа крайно недостатъчно, за да могат бежанците да започнат нормално обработване на земята.
На бежанците се правеха някои улеснения и им се даваха известни временни привилегии. Ония, от тях, които желаеха да се преселят от старите предели на България в новоосвободените земи, можеха да пътуват безплатно по жп линиите. [233] На бежанците в Бургаска околия се разрешаваше да пасат своя добитък безплатно в държавните земи. [234] През пролетта на 1915 г. МЗДИ отпусна без-
220
възмездно дървен материал за направа на жилища и за отопление. [235] Багажите на бежанците, както и техният добитък се пропускаха през границата без такси и мита и т. н. [236]
Лошите условия на живот бяха причина за честите болести, които носеха бежанците. Определените от Дирекцията на народното здраве лекари, които трябваше да се грижат за тях, не винаги заемаха своите длъжности. Те проявяваха безотговорност, тъй като в новоосвободените земи населението беше всекидневно изложено на болести. [237] Едва през януари 1915 г. Върховният медицински съвет назначи лекари в Ксанти и Гюмюрджина, където, както писа в. „Нова България” болестите били „много развити между бежанците”. [238] По тези причини из всички околии на т. нар. нови земи бяха изпратени медикаменти, които да се раздават безплатно на населението. [239]
Българското общество имаше добри традиции в благотворителната дейност още от Възраждането, но те се проявяваха предимно в просветното дело. В подкрепа на бежанците се правеха известни усилия, но резултатите бяха неудовлетворителни. Само на отделни места се формираха благотворителни комитети, които развиваха по-енергична дейност. В Ксанти подобен комитет беше основан още на 19 декември 1913 г. В него влизаха „най-почтените търговци и първенци на града”, между които и някои чужденци. Председател му стана епископ Иларион. Комитетът просъществува до пролетта на 1914 г., когато прецени, че е привършена „възложената му от гражданството благотворителна задача”. Затова кратко, но изключително тежко за бежанците време, бяха събрани 18 559 лв. Комитетът закупи 40 000 оки царевица, 7800 оки ориз, 9000 оки фасул и 6000 оки пшеничено брашно. С тези продукти през зимата бяха поддържани около 3500 души, от които 2400 българи бежанци и 1100 турци. Храната се раздаваше на всеки 15 дни в началото и средата на месеца. По време на празниците най-бедните получаваха по 1—2 лева. [240]
Благотворителна дейност, но не с особено голям резултат, се разгърна и в Бургас, където съ-
221
що имаше много бежанци. Общинското управление в града се обърна в навечерието на новата 1914 г. с позив към гражданството за събиране на доброволни помощи. Резултатите от акцията бяха повече от скромни, тъй като малцина граждани се отзоваха на тази хуманна идея. Събраната сума възлизаше едва на 1375 лв., като 1000 лева даде самото общинско управление и само 375 лв. от отзовали се на призива 18 д. [241] На 9 март с. г. пак в Бургас беше дадено представление, като събраните 1026 лв. бяха използувани за подпомагане на бежанците. [242] Известна, макар и дребна подкрепа на последните оказваше и д-во „Милосърдие” в същия град, което разпредели между тях материали за долни дрехи. [243]
Предвид тежкото положение на бежанците, които през зимата бяха обречени „да измрат в най-грозна мизерия”, Централната комисия отправи окръжно до околийските началници в цялата страна. Тя ги молеше да поканят шефовете на всички учреждения, председателите на благотворителните дружества и т. н. да проучат дали се чувствува, липса от работни ръце в съответната околия и „могат ли да бъдат настанени като ратаи, чобани, слугини и пр. — млади, здрави, трудолюбиви бежанци — земеделци”. Окръжното зовеше към създаване по места на помощни комитети, които да дадат братска подкрепа на нуждаещите се бежанци, да апелират към търговците, предприемачите, занаятчиите и т. н. да облекчат тяхното тежко положение, като им дадат работа „и с това ги избавят от явна, гладна смърт”. [244] Инициативата беше подета от МНП, едно от малкото учреждения, откликнало на призива, което вмени в дълг на подведомствените си длъжностни лица да вземат активно участие при съставянето на гражданските комитети за подпомагане на бежанците. То се обърна на първо място към учителите и чиновниците до подпомогнат „хуманното дело, което държавата върши от две години насам. . .” [245]
Събраните суми от гражданските комитети, както самата Централна комисия за бежанците констатира през август 1915 г., бяха „твърде малки” и възлизаха всичко на 45 700 лв. От тези пари
222
34 700 лв. предостави Гражданският комитет в Дедеагач. Почти цялата сума отиде за прехраната на около 5000 деца, вдовици, недъгави старци, болни и изнемощели бежанци, на които държавата за известно време престана да отпуска помощи. [246]
Известна помощ за бежанците идваше, както вече отбелязахме, по линията на чуждата благотворителна дейност. През януари 1914 г. в България пристигна американецът Удров, който раздаде в Малко Търново дрехи и облекло за около 7800 лв. Той обиколи и селата Потурнак, Варвара и Ахтопол, където констатира „плачевното положение на бежанците” и телеграфически поиска от американската комисия за бежанците, която го изпрати в България, още 15 000 лв. Тази сума беше раздадена в споменатите по-горе места. [247]
Благотворителна дейност в България развиваше и аглийският Балкански комитет. През януари 1914 г. неговият представител Хаскел раздаде на бедното българско население в Гюмюрджина 150 юргана. По искане на последния, комитетът изпрати 100 турски лири, които да бъдат разпределени отново на бежанците в този край. [248] Английската мисия в Солун от своя страна раздаваше на отпътуващите отттук за Дедеагач българи хляб, консервирано мляко и други хранителни продукти. [249] Отделно братя Бъкстон, при своето посещение в България през лятото на 1914 г., връчиха 1000 лева на председателя на Централната комисия за бежанците Драков. [250] Директорът на Френския колеж в Пловдив отец Жерве по поръчение на Парижкото д-во „L’oeuvre d’Orient” предостави сумата 6500 лева „за раздаване на бежанците, находящи се в Тракийско”. [251]
Благотворителната дейност на българските и чуждите организации и частни лица, въпреки че в определени места или за известно време облекчаваше живота на бежанците, не беше в състояние да промени изцяло тяхното положение. Скромните суми и средства мъчно можеха да спасят от глад и студ огромната маса бежанци. Благотворителните организации се опитваха, доколкото им позволяваха силите, да запълнят големите праз-
223
нини, оставени от държавните комисии за настаняване на бежанците.
* *
Балканските войни внесоха поврат в съдбата на различните народностни групи в бившите европейски владения на Турция, а и извън тях. Променените политически условия предизвикаха големи етнически размествания, в резултат на което се изостри и навлезе в критична фаза бежанският въпрос. Поради претърпяното от България поражение и сполетялата я национална катастрофа, в най-тежко положение се оказа българското население. То беше подложено на културно-национална асимилация и жестоко преследване. Стотици български училища и църкви в Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия съграждани в продължение на много десетилетия с толкова любов и упорит труд, престанаха да съществуват. Лишени от тях, морално покрусени и материално разорени, българите от откъснатите покрайнини потърсиха спасение и закрила в България. Към тези стотици хиляди измъчени хора се прибавиха и изгнаницнте от Мала Азия. Всички грижи по тяхната прехрана, снабдяването им с жилища, земя и работа легна върху току-що излязлата от две войни българска държава. Положението значително се усложняваше от факта, че единствено с Турция беше сключено споразумение за бежанците и то при неблагоприятни за България условия. Под формата на извънредни кредити и заемите отделяха значителни финансови средства, без които беше немислимо да се окаже ефикасна подкрепа на тези изстрадали хора. В такива условия се роди идеята бежанците да бъдат настанени в новоосвободените земи, където имаше голямо количество безстопанствени имоти, принадлежали в миналото предимно на богати гърци и турци. Към Западна Тракия беше насочено вниманието не само на правателството, но и на цялата българска общественост. Постепенно се очертаха контурите на една политика, която целеше да укрепи българското етническо присъствие край бреговете на
224
Егейско море и да подготви условията за едно трайно присъствие.