Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915
Стайко Трифонов
 
Глава IV. Стопански живот на Западна Тракия


След Междусъюзническата война България загуби от старите си предели Южна Добруджа. В нея се намираха пет от нейните най-богати околии, разпространени върху площ от 8371 км2 и с население от около 300 000 души. Икономистите изчисляваха, че това било приблизително равно, по пространство и население, на седемте освободени околии в Македония. Пресмятанията, направени от органа на Английската търговска камара в Цариград сочеха, че действителната придобивка на България се състояла от Западна Тракия, която обхващала около 15 000 км2 с приблизително 400 000 души население [1].

Ще се опитаме да анализираме стопанското положение на Западна Тракия и нейното значение за България. За целта често ще се обръщаме към недалечното й минало, когато областта беше една от най-богатите провинции на Турция. И тогава, поради географското си положение, Гюмюрджина заемаше централно място. Нейното стопанско значение се заключаваше преди всичко в развитото селскостопанско производство. Не случайно един човек иначе пестелив на похвали като М. Розентал, в споменатия му вече доклад до генерал Вазов отбелязва: „Всичката област на югозапад от Гюмюрджина чак до Порто Лагос (Караагач), прeставлява от себе си един истински рай.” [2] Управлението на Dette Publique дава следните цифри за годишното производство на селскостопански произведения в Гюмюрджи-

238

нска околия: пшеница — 5 500 000 кг; ечемик — 6 000 000 кг; царевица — 7 500 000 кг; ръж — 4 000 000 кг; овес — 300 000 кг; фий — 100 000 кг; фасул — 100 000 кг; просо — 70 000 кг; леща — 50 000 кг; сусам — 30 000 кг; суров памук — 30 000 кг; мед — 57 000 кг; пашкули — 37 000 кг и т. и. Гюмюрджина беше един от централните лозарски райони на империята. Около самия град имаше безкрайни масиви с лозя. Годишното производство на грозде възлизаше на 2 500 000 кг, на вино — 92 000 кг, на ракия — 10 000 кг и т. н. [3] От овощните дървета се събираха: череши — 150 000 кг; сливи — 150 000 кг; дюли — 30 000 кг; круши — 20 000 кг; орехи — 50 000 кг; бадеми — 40 000 кг. и маслини — 50 000 кг. Пак според Dette Publique в околията е имало: ниви — 518 105 стари оврати; лозя — 22 867 ст. оврати; ливади — 23 209 ст. оврати; държавни гори — 100 000 ст. оврати и заленчукови градини — 223 ст. оврати [4].

Преди Балканската война доминираща роля в икономиката на района играеше мюсюлманското население. Българските християнски села заемали най-несгодните за производството и икономическо развитие планински и с камениста почва, отдалечени от жп линията места. По тези причини българите от околията бяха сравнително изостанали в културно отношение [5]. В малко по-различно положение се намираха нашите сънародници в самия град Гюмюрджина. Някои от занаятите бяха изключително в техни ръце. Тук абаджийският еснаф броеше 70–80 дюкяна, от които само три-четири гръцки, а останалите — чисто български. Гюмюрджинските абаджии бяха българи от Ахъчелебийско (Смолянско), предимно от Петково, Каруково (Славеино) и т. н., отстоящи на 70–90 км. Всяка година, в началото на есента, те тръгваха от домовете си, като носеха със себе си изготвените от жените им аба и шаяк за дрехи, пътуваха по два, а в лошо време и по три дни. През цялата есен и зима, и дори част от пролетта абаджиите работеха далеч от родните си домове и едва през май се връщаха отново при семействата си. Повечето от дюкя-

239

ните бяха наемани, а по-малко собствени. В тях работеха, и това беше обичайно, предимно близки хора, като баща и синове. Така занаятът се предаваше по наследство. Почти винаги в абаджийското дюкянче работеха освен майсторът-абаджия и няколко калфи и чираци.

Българите абаджии бяха тормозени и преследвани от местните гърци, които обсебваха търговията и всички други занаяти. Като по-влиятелни, последните си служеха с интриги пред турските власти и не позволяваха на българите да се снабдяват със собствени дюкяни. Абаджиите искаха да им се отпусне едно общинско място, където да си построят къщи и приберат своите семейства. Пак поради гръцка намеса те не успяха. И до края на турското владичество българските абаджии в Гюмюрджина останаха изолирани. Но те запазиха своята българска самобитност и поставиха началото на българщината в Гюмюрджина.

Българският еснаф в Гюмюрджина беше разорен по време на т. нар. Гюмюрджинска република. Под въздействието пак на местните гърци, турският башибозук нападна и разграби дюкяните и на търг разпродаде стоката. Понесените щети се пресмятаха на повече от 1 мдн. лева [6]. По тези причини, след повторното освобождение на Западна Тракия от българските войски, завърналите се в Гюмюрджина абаджии се нуждаеха от солидна поддръжка от страна на държавата, за да могат да възстановят и развият своята дейност.

Най-развитият икономически център на Западна Тракия беше Ксанти. Основното му богатство идваше от производството и износа на най-висококачествен тютюн, чиято годишна стойност се пресмяташе между 30—35 млн. лева [7]. Търговията преди 1912 г. беше изцяло в ръцете на повече от 30 чуждестранни и местни фирми, които притежаваха 143 склада. Освен фирмите Кудооглу и Куцооглу всички останали бяха небългарски. Служителите и чиновниците им бяха също изключително чужденци, от които най-много гърци. Българи в тях не се допущаха, въпреки че голяма част от работниците в складовете, както и тютюнопроизводителите бяха българи [8].

240

Над всички търговски фирми до 1912 г., пък и след това стоеше „Режията” — френско акционерно дружество за експлоатация чрез износ и местна консумация на тютюн в Отоманската империя. Съществуванието й датираше от 1880 година, като контрактът й е бил сключен, за 35 години. Тъй като той изтече на 31 април 1914 г., фирмата престана да фабрикува и продава тютюн в границите на България. Нейното право да експортира тютюн обаче не беше прекратено и тя продължи да действува като експортна фирма [9]. „Режията” имаше оборотен капитал в тютюневите предприятия от 14 до 20 млн. лева. [10]

Ксантийският тютюн се считаше за най-добрият в света. Той се изнасяше почти в цяла Европа и Америка — САЩ, Англия, Германия, Франция, Испания, Русия, Австро-Унгария, Холандия, Румъния и т. н. Особено високо се ценеше тютюнът, произвеждан в района „Яката”, който остана и след Междусъюзническата война в българска територия. Един декар земя тук се е продавал по 2—3 хил. лева. Килограм от тютюна с марка „Xanthi” се пласираше от 5 до 15 лева, като се изключи ароматичният от „Яката”, чиято цена се движеше между 20—30 лева. По тези причини всяка тютюнева фирма се стремеше да открие експортна къща в Ксанти, вкючително и онези, които прибираха реколтата от другите райони на Западна Тракия, например от Гюмюрджинско. Целта беше тютюнът, струващ по 2—3 лева, да се смеси с Ксантийския, да добие същият аромат, и след това да се продава вече по 7—10 лева [11].

Търговията с тютюн беше основният фактор, създал много богати чужди и местни капиталисти, най-вече гърци и турци, които експлоатираха „много безобразно българското население, единствен компактен производителен елемент в целия Ксантийски район”. [12] Това богатство създаде гръцкия аристократизъм, който личеше по големите и красиви къщи, по скъпите им мобилировки, комфортните локали, клубове, театри и други обществени здания.

Балканската война съществено промени обли-

241

ка на Ксанти и околията. Преди пристигането на българските войски, гръцките милионери се преселиха, като повлякоха със себе си и останалото гръцко население. Турският елемент обаче остана непокътнат. В Ксанти намериха подслон още в първите месеци след повторното освобождение на града над 2 000 бежанци. [13] През следващата година тук се установиха нови хиляди българи, предимно от градовете на Македония, изгонени от гърците. В тютюневите складове работеха около 9 000 наемни работници. [14] Така още през 1914 г. населението на Ксанти нарастна на повече от 30 000 души, докато до Балканската война в града са живеели около 20 000 жители. [15]

Известна промяна настъпи и в стопанския живот на града и района. Междусъюзническата война попречи в известна степен както за прибирането, така и при запазването на тютюна. От друга страна околиите Саръ-Шабанска и Еникьойска, които спадаха към Ксантийския хинтерланд, бяха присъединени към Гърция. А те доставяха в складовете не по-малко от 1 500 000 кг тютюн. [16]

Износът на ксантийски тютюн до Балканската война ставаше през пристанището Порто Лагос, което отстоеше на около 20 км от Ксанти. Тук той се складираше и чакаше пристигането на параходите, за да бъде експортиран. След войната това пристанище беше временно затворено. Дори и тогава, когато заработи то не можеше да изпълнява предишното си предназначение, тъй като тютюнът се товареше на мауни и едва тогава на корабите, които спираха на 3—4 км навътре в морето. Липсата на мауни и други съоръжения стана причина стоките да стоят складирани и търговците понасяха големи загуби. [17]

Поради изложените обстоятелства износът на тютюн рязко спадна от 20—25 млн. лева от предишните години, на 18—20 млн. лева през 1914 г. [18] Някои складове бяха задръстени. Режията имаше складиран тютюн за 60 000 лири, което е равно на 14 760 000 лева; Американ-табак — за 200 000 лири или 4 920 000 лева; Комерсиал — двойно количество тютюн, възлизащ

242

на 10 млн. лева; Кязим Емин — на складове тютюн за 300 000 лири, равно на 7 380 000 лева и т. н. Само в Ксантийската търговия през 1914 година от всички фирми бяха „разиграни най-малко 40 млн лева.” [19] Съществуващата неустановеност на положението обаче плашеше търговците. Притискаше ги страхът да не би да се повторят военните трагедии и им се струваше „едва ли не, че българската власт тук е временна”. [20] Това ги караше да се въздържат от рискове.

Освен търговията, в Ксанти бяха развити и някои занаяти. Както в Гюмюрджина, така и тук почти всички терзии бяха българи. Част от тях притежаваха големи капитали. През войната обаче гръцките войски и турският башибозук им ограбиха безвъзмездно всички готови дрехи и платове в големите им складове. [21]

В миналото ксантийци търгуваха и с местни платове, които изнасяха в Анадола и Македония. Тези платове се приготвяха от планинското население, предимно българско, което отглеждаше големи стада овце. [22]

Българските индустриалци живо се интересуваха от търговията с тютюн, която беше едно от най-доходните пера. Техните печатни органи и преди всичко „Търговски фар” и „Пловдивски търговски вестник” внимателно проучваха икономическото положение в цяла Западна Тракия. Препоръките, давани от Търговско-индустриалните камари, придружавани често от остри критични забележки, не оставаха без внимание от страна на правителството на България. През първата половина на 1914 година в. „Търговски фар”, официален орган на Софийската, Варненската и Бургаската търговско-индустриални камари, излезе с поредица от задълбочени статии върху икономическото положение в Ксанти. След като внимателно анализира състоянието на града и околията, вестникът достигна до извода, че Ксанти можел да бъде „най-важният икономически център на България.” За целта обаче били нужни няколко неща и на първо място жп линия за връзка със стара България и пристанище при Порто Лагос. Тежките български капитали-

243

сти си даваха ясна сметка, че един град като Ксанти отворен към света, където имаха свои експортни фирми САЩ, Англия, Франция, Германия и т. н., не може да бъде примитивно управляван. Ето защо те настоятелно съветваха правителството: „Но едно от най-първите неща, които веднага трябва да му дадем, това са добри власти, порядъчни чиновници, честни органи за запазване имота, живота и честта на гражданите, разумни и справедливи приложители на законите — час по-скоро да го избавим от грабители и похитители на всяко право; да охраним състоянието на хората и да насърчим предприемчивостта им; да задушим корупцията, която забива по-дълбоки и по-дълбоки корени, уви, корупцията, идеща от горе и стихийно разпространяваща се, като изключим банковите учреждения, почти по всички държавни учреждения, почти по всеки чиновник, почти по всеки най-долен и най-горен орган на държавната и обществена власт!” [23]

Ксантийското поле беше едно от най-плодородните и доходни в Западна Тракия. Не случайно градът от край време беше седалище на богати турски бейове, крупни владетели на земя. [24] И въпреки това, както писа в. „Търговски фар”, само 1/100 от земята в този край се обработваше. [25] Ксантийска околия беше рядко населена, по причина на многобройнитеблата, влажен климат и комарите, които правеха живота „ако не невъзможен, то твърде труден”. [26] Българските власти имаха намерение да пристъпят към пресушаване на блатата и отвоюват от природата нови хиляди декари плородна земя. Тя щеше да бъде необдима за настаняването на десетките хиляди бежанци, част от които вече бяха получили по 10—20 и 30 декара за засаждане с тютюн и за прехрана на своите семейства. [27]

Другият важен икономически център на Западна Тракия беше Дедеагач. Неговото пристанище, построено сравнително в по-ново време, се беше превърнало във врата не само на Одрин, но и на цяла Тракия. За това допринасяше благоприятното му местоположение. То е в непосредствена близост до устието на Марица, докато в

244

същото време е далече от такива пристанища като Солун, Кавала и Родосто, които биха могли да го конкурират. Дедеагач беше и важна станция на стратегическата жп линия на Източните железници, която свързваше Цариград и Одрин с вилаетите в Македония. По тези причини градът бързо се съвзе и стана реномирано пристанище на Егейско море. Неговото напредване ставаше „изключително с мощното съдействие на Източните железници, които едновременно го правеха износно пристанище за големия и важен консумативен Одрински вилает.” [28] За да се добие представа за пристанището на Дедеагач в предвоенния период, ще посочим някои сведения за износа и вноса. През последната предвоенна година — 1911, износът възлизаше на 40 688 360 кг. или 24 997 500 франка в стойностно изражение. В същото време износът достигаше 49 333 100 кг или 23 202 910 франка. [29]

В турско време пристанището беше посещавано от плавателни съдове на 12 параходни дружества. След Балканската война настъпи известен упадък, но всички благоприятни перспективи бяха налице. Поради липсата на всякакви удобства при Порто Лагос, Дедеагач си запази важното търговско значение на първостепенно пристанище. Без него трудно можеха да минат дори градовете в Източна Тракия, които останаха в турски ръце. Но Дедеагач беше лишен от много удобства за търговията. Източните железници, въпреки че съществуваха от дълго време и извличаха големи печалби от този си клон, не бяха се погрижили да снабдят пристанището с необходимите пристройки и съоръжения. На жп станцията нямаше нужните рампи за по-лесното товарене и разтоварване на стоките. [30]

Българските власти завариха в Дедеагач едно положение, което, както и в цяла Западна Тракия, не будеше оптимизъм. Градът беше наводнен от арменци и евреи, кои емигрирали от Турция, кои дезертирали от нейната армия. Като се възползуваха от неустановеното на първо време положение, те се настаниха в безстопанствени имоти, изоставени от забегнали гърци и турци и като се

245

опираха на капитал „добит от кражби и заграбвания на чуждото”, започнаха да търгуват. [31] През следващата 1914 година положението толкова се усложни, че принуди председателя на комисията за настаняване на бежанците М. Розентал да бие тревога. В един от своите многобройни рапорти до министър-председателя В. Радославов той пише, че Дедеагач „от ден на ден се пълни с всевъзможни евреи, арменци, гърци и други лица от разни народности”. Последните създавали нетърпимо положение за състоятелни доскоро български търговци, които рискували да „фалират, неможейки да конкурират на разни новопридошли евреи спекуланти, чужди протежета и пр. . . .” [32] Причините за това „нашествие” се криеха в условията, създадени от войната. Поради затварянето на Дарданелите, за Дедеагач се създаде много благоприятно положение в търговско отношение. Градът се превърна в едно от най-големите пристанища /по значение/ по цялото беломорско крайбрежие. Въпреки и без пристанищни улеснения и недостатъчния брой вагони по жп линията, той оставаше единствената врата към широките морски пътища. Именно това обстоятелство привлече маса чужди поданици, предимно евреи от Солун, Цариград и Одрин. Тук те намериха благоприятни условия, за да уреждат своите сделки. Под булото на търговци, комисионери, представители и т. н. градът се препълни с чужденци, главно от Гърция и Турция. Ежедневно в Дедеагач акустираха по 25 и повече параходи. В същото това време имаше надошли от старите предели на България, а отчасти и местни търговци българи, евреи, арменци и пр. [33] Морският бряг край Дедеагач не беше достатъчно удобен за пристанище. Нуждата от допълнителни строителни работи принуди правителството на България да отпусне кредит от 50 000 лева „за издрагирването на басейна на Дедеагачкото пристанище”, който да стане по-достъпен за пристигащите параходи. Част от средствата бяха необходими за поправка на вълнолома и за постройката на дъсчени бараки, където да се настани митническата стража. [34] Пристанищните

246

власти получиха и един кредит за покупка на мауни и товарни лодки, без които пристанището не можеше да работи нормално. [35]

Главната роля, която се отреждаше на Дедеагач, както установихме, беше да бъде основна врата на България към останалия свят. Стопанското значение на града и околията обаче не се изчерпваше с това. В края на 1913 г. в този край имаше около 4 000 земеделски стопанства, които притежаваха: 40 175 дка разработена земя и 20 118 дка неразработена; 6 560 дка градини с плодни дървета; 8 065 дка пасища; 360 дка ливади; 2 069 дка лозя, работени; 406 декара лозя неработени; 9 970 дка частни и около 400 000 общински и държавни гори; около 80 000 облагородени маслинени дървета и т. н. [36] Производството на бадеми през 1914 г. възлизаше на близо 300 000 кг, които се изнасяха в чужбина, а паламудовите дървета даваха 1 500 000 кг жълъд.

Преди войната населението на Дедеагачка околия притежаваше: едър добитък — 15 000 глави, от които 2 500 до 3 000 чифта работен /волове и биволи/; 2 500 — 3 000 крави и биволици; около 1 000 работни коня и 1 000 — 1 500 кобили за разплод; 1 600 до 1 800 камили и около 4 000 мулета и магарета. След двете опустошителни войни положението се беше променило почти катастрофално, особено що се касае до работния добитък. В околията останаха 607 вола, 709 крави, 121 телета, 8 бивола, 4 биволици, 165 коня, 231 кобили, 111 мулета, 1 096 магарета и 467 камили. Що се отнася до дребния добитък, то от 100 000 кози преди войната бяха останали само 7 612; от 42 000 овце съответно 10 276 и от 4 000 свини едва 62. В Дедеагачкия край имаше на времето 14 мандри, които изработваха по около 6 000 кг кашкавал всяка една, а през лятото на 1914 г. те бяха всичко на всичко две. [37]

Създаденото положение криеше сериозна опасност от глад и стопанска разруха. В този край, както и навсякъде по Западна Тракия, се установяваха десетки хиляди бежанци, без поминък, без средства и без работен добитък. Не е чудно, че през есента на 1913 и пролетта на 1914 година

247

в Дедеагачка околия бяха засети по-малко от 20 000 декара зимни и летни посеви. [38] Без помощта на държавата тук трудно можеше да се мине. За съжаление отпущаните средства, които идваха главно по линията за подпомагане на бежанците, бяха нищожни и трудно можеха да задоволят и най-непретенциозните нужди.

От населените места по Марица, останали в българска територия, най-голямо стопанско значение имаше Софлу. Както в града, така и в околията основният поминък до 1912 г. беше отглеждането на буби. В този район на Западна Тракия годишната реколта на пашкули достигаше до 1 млн. кг, като като цената се движеше между 3—4 лева. Най-голям производител беше самият град с по 250 000 кг; Карабунар — 35 000 кг; Кайджик — 25 000 кг; Малък Дервент — 20 000 кг и т. н. [39] Всяко семейство в Софлу оглеждаше по 400—500 кг, а при благоприятни условия — до 1 500—2 000 кг. Треската, която обхващаше населението през сезона на отглеждане на бубите, е добре описана на страниците на в. „Търговски фар”, който имаше всички основания да следи отблизо това производство: „Когато започне пашкулният сезон, целият град е на крак. В него всякакъв друг живот замира и всички от най-малкото дете до възрастния човек в града са ангажирани в отглеждането на какавидите. Опитът на жителите, както и интересът на чуждите търговци, са помагали, щото всичко, отнасящо се до бубарстото, да се извършва по най-модерен и добър начин, за да се получават първокачествени пашкули. И наистина, пашкулите на Софлушката борса, винаги са имали по-висока с 20% цена отколкото българските пашкули.” [40] Дори големите къщи на хората бяха така пригодени, че за живеене оставяха само по една-две стаи, а всички останали представяха обширни салони за отглеждане на пашкули. „Всяка постройка, продължава „Търговски фар”, следователно в гр. Софлу не е нищо друго, освен едно заведение за отглеждане на буби. Оттук е ясно, че и целият град е само едно бубарско заселще.” [41] Не случайно в този град на Марица ставаше най-голямата в

248

Одринския вилает борса на пашкули. Тук намираха тържище на стоката си жителите от почти цяла Тракия. Търговците на пашкули бяха улеснявани от такива кредитни институти като Banque Ottoman, Banque de Salonique, Deutsche Oriente Banque и пр. В града имаше три фабрики за точене на коприна, от които една със 70 вретена, а другите — с по 40. [42]

Другият основен поминък на населението в Софлийска околия беше лозарството. Тъй като с отглеждането на бубите то се занимаваше „от втората половина на април до началото на юни”, то останалото време от пролетта и лятото се използуваха за обработката на лозята. От около 20 000 декара лозя в околията, на Софлу се падаха 10 000 дка. [43] Междусъюзническата война и последвалото я масово разместване на населението в Тракия се отрази силно върху тези два поминъка. Гръцкото население, както вече имахме случай да отбележим на друго място, масово се изсели, включително и от Софлу. До края на 1914 г. в града и околията бяха настанени 2 268 семейства — бежанци с около 10 000 члена. От тях 1 706 семейства произлизаха от Източна Тракия, 299 семейства — от Македония, 64 семейства от Мяла Азия и 199 семейства — местни безимотни жители от опожарените планински села. [44] Това съвършено ново население, събрано тук по волята на съдбата от разните краища на Балканския полуостров, пък и извън него, не притежаваше нито подготовката, нито умението, за да продължи напълно успешно традициите както в лозарството, така и най-вече в отглеждането на буби. Не е чудно, при тези условия, че през 1914 г. в Софлийска околия бяха отгледани само 350 000 кг пашкули, т. е. производството спадна с около 2/3. [45]

По-различен поминък имаше населението в планинските градове на Западна Тракия. Типичен случай беше Даръ дере (Златоград). Неговите жители, почти изцяло българо-мохамедани, изкарваха прехраната си главно от ръчната обработка на вълна. Не случайно този град, разположен в сърцето на Родопа, беше седалищно място на прочутите устовски абаджии, които доставяха

249

работа и поминък на неговите жители. Те /абаджиите/ събираха от планинските села и градове сурова вълна и я раздаваха на жителите на града. Последните я сортираха, боядисваха, влачеха, предяха и тъчаха. Така те приготвяха платовете — шаеци и аби, абаджиите ги събираха и продаваха по населените места в Тракия и Македония. До Балканската война главни тържища на устовските шаяци бяха Ксанти, където абаджиите държаха своите складове, Саръ Шабан, Серес, Щип, Солун и т. н. Голяма част от тези стоки се продаваха чрез гюмюрджинските абаджии, също от Ахъчелебийския край, и в Мала Азия, а също и в Цариград, Родосто, Кешан и т. н. [46]

Изработването на готовите дрехи ставаше по същия начин. Абаджиите отмерваха и скрояваха шаяците и абите и ги раздаваха на населението да ги приготви на парче по определена цена. По този начин жителите на Даръ дере бяха почти занаятчии. Специално жените изработваха украшенията от ибришим и гайтан по гърдите, лактите, глезените и пр. с шев или везмо. [47]

Християнското българско население, като по-събудено, добиваше поминъка си освен от шаяците, още и с търговия. Из неговата среда излизаха почти всички бакали, кръчмари, манифактуристи, комисионери н т. н. [48]

Войната и нейните сетнини не засегнаха чувствително поминъка, на планинското българско население. Но тя не го отмина изцяло, защото повлечени от събитията, хиляди българомохамедани напуснаха вековните си огнища, за да се скитат немили-недраги из равнините на Източна Тракия, а някои дори и в далечните и чужди земи на Мала Азия. [49]

Почвените условия в Западна Тракия бяха много благоприятни. Черноземът заема цялата равнина. Около реките почвата е наносгна и също плодородна. Според сведенията, предоставени от събирачите на десятъка, през 1901 година, която не е била от най-плодородните, в десетте околни на новия Гюмюрджински окръг е било произведено: пшеница — 1 300 000 кг; ечемик — 250 000 кг; царевица — 600 000 кг; овес — 100 000 кг;

250

ръж — 200 000 кг; фасул — 500 000 кг; сусам — 40 000 кг; просо — 25 000 кг; памук — 50 000 кг и т. н. Производството на тютюн в годините преди Балканската война е възлизало до 8 000 000 кг; на паламуд — около 1000 000 кг; на маслини — 599 999 кг; на грозде — около 4 000 000 кг и т. н. [50]

Положението на скотовъдството през споменатата вече 1901 година беше следното: овце — до 1000 000 глави; кози — около 500 000 глави; едър рогат добитък (крави, волове, биволи, телета) — до 100 000 глави и товарен добитък (коне, мулета, магарета) — до 50 000 глави, в това число около 6 000 камили. [51]

Земеделието беше най-силно развито в Гюмюрджинско и в Дедеагачко, а скотовъдството — в Западната половина на областта — Ксантийско и Ениджепско. Както вече отбелязахме, центрове на лозарството бяха Гюмюрджинско и Софлийско, на тютюн — Ксантийско и на копринарството — Софлийско.

Посочените по-горе изчисления, отнасящи се до 1901 г., са крайно непълни. Събирачите на десятъка (юрюшчиите) укриваха и винаги представяха много по-малко действителното количество на земеделското производство, за да могат и през следващите години да закупуват десятъка от държавата на по-ниски цени и си осигурят още по-големи печалби. От друга страна властните и силни бееве — чифликчии, преки или непреки участници в събирането на десятъка, в редки случаи плащаха от този данък. Техните земеделски произведения почти не бяха описвани, или ако са записвани в десетъчните книги, то бе с 200—300% по-долу от действителното. [52]

Важна съставка на стопанството на Западна Тракия представляваше добивът на риба. На първо място в това отношение стоеше прочутото езеро Бору гьол, където се намираше и пристанището Порто Лагос. Езерото имаше дължина 15 км и ширина 7 км (според някои сведения то било дълго 12—13 км и широко 5—6 км) [53]. Таляните за риба в района на Порто Лагос бяха 16 на брой. До Балканската война риболовът по край-

251

брежието се намираше в ръцете на „властни и влиятелни турски бейове”, които закупуваха от държавата таляните срещу годишен наем. Те ги препродаваха на втори лица, пак турци или гърци, а последните — на по-дребни части на самите рибари. Всеки рибар се уговаряше с наемателя да му плаща годишно по около пет турски лири с право да лови риба в един от определените райони вън или вътре в таляна. [54] Риболовът, както и устройството на таляните и уредите, бяха примитивни, тъй като държавата гледаше да прибере един какъвто и да е приход, а наемателите да спечелят повече, без да изразходват средства.

Най-важните рибари бяха гърци, наречени капитани, рейс и баш улан. Почти всички работници рибари произхождаха от българското население в Ахъчелебийско (Смолянско). Българите ловеха риба не само в Бору гьол, но и в открито море, като даваха на наемателите на таляните 20% от своя улов. По-голямата част от тях, около 40 души, живееха в 18—20 колиби, построени на най-големия остров в Бору гьол — Нарлъкьой адас. [55]

Правителството на България отделяше специално внимание на риболова по беломорското крайбрежие и най-вече в района на Порто Лагос. Тук бяха създадени четири рибарски участъка, които обхващаха всички блата около пристанището и в откритото море. Само в Бору гьол (първи участък) през турско време се е ловяло годишно по — 500—800 хил. кг риба, от която: 40% шаран; 25% змиорка; 25% кефал и 10% разни риби. Блатата между Порто Лагос и гръцката граница (втори участък) са давали от 30 до 60 000 кг риба, главно кефал и сардела. На изток от пристанището до с. Мароня имаше друг риболовен район (трети участък), където се е ловяло между 80—100 000 кг шаран, кефал и змиорка. Откритото море срещу Порто Лагос даваше още около 15 000 кг най-разнообразна риба. [56]

Наличието на огромни запаси от риба и благоприятните условия за риболов можеха да дадат поминък на хиляди български семейства. Правителството на Радославов обаче пристъпи

252

прибързано към решаването на този важен въпрос. Без щателно проучване на положението, още през март 1914 година то отдаде рибното право по беломорското крайбрежие на частни лица за срок от три години. Белгийският поданик Жан Босие нае срещу 507 100 лева езерото Бору гьол. Големи концесии получиха и българите Ст. Чакъров — срещу 70 336 лева и Ан. Пелтеков — срещу 36 699 лева или всичко 614 165 лева. От цялото беломорско крайбрежие годишно българската държава получаваше по 204 722 лева. [57]

Само за наемния период 1914—1915 г. в Бору гьол се налови около 270 000 кг риба. [58] Въпреки и значително по-малко отколкото в предвоенните времена, риболовът в този край имаше голямо бъдеще.

Недомислието на правителството, което даде предпочитание на „нахвърлили се алчни, но профани предприемачи”, както ги квалифицира в. „Нова България”, възмути рибарите. Силно разтревожени за своето и онова на семействата им препитание, около 100 рибари изпратиха до Министерството на земеделието и държавните имоти остра телеграма, която гласеше: „Наемателят на Бору гьол забранява да ловим риба на открито море, като ни конфискува рибата, ако и да му плащаме риболовно право. Това е прехрана на бедните ни семейства. Молим разпореждането ви, защото саморазправата е неизбежна”. [59]

Друго богатство на новоосвободените земи беше добиването на сол, което ставаше главно на изток от Бору гьол. Някои села от този край в миналото намираха поминъка си изключително в солниците. Годишно в последните се добиваше между 5—10 млн кг сол. [60] На 16 май 1914 г. българското правителство устрои търг за беломорските солници. Правото да ги експлоатира получи зап. генерал Кирил Ботев, който даде най-висока цена — 526 000 лева за пет години. [61]

Освен споменатите богатства, в Западна Тракия имаше и много минерални извори край Дедеагач, Фере, Даръ дере и т. н. Основното все пак си оставаше крайбрежната ивица от около 120

253

км морски бряг, който откриваше за българското стопанство световните морски пътища и възможности пред България и нейния народ да установят най-преки за онова време културни, икономически и други връзки с останалия свят.

Отминалите две войни подействуваха разоряващо върху стопанството на Западна Тракия. Освен посочените вече последици, особено място трябва да се обърне на въпроса за т. нар. безстопанствени имоти. Той възникна още в хода на Балканската война, когато много от турците, изплашени от неблагоприятния за тях развой на събитията, напуснаха домовете си и побягнаха заедно със своите войски. От създаденото положение тогава направиха опит да се възползуват, а някои и успяха, разни спекулативни елементи дошли от старите предели на България. Опасността от анархия в стопанския живот накара правителството да вземе някои мерки, които забраняваха сключването на сделки след 5 октомври 1912 г., а направените такива се обявяваха за недействителни. [62]

Въпросът за безстопанствените имоти стана още по-сложен след Междусъюзническата война, тъй като основната част от гърците, както вече имахме случай да отбележим, напуснаха Западна Тракия. Почти във всички градове на областта бяха изоставени много покрити имоти, . част от които останаха неприведени напълно в известност дори до средата на 1915 г. [63] Тук влизаха къщи, дюкяни, воденици и т. н. След тях идваха т. нар. непокрити имоти, а именно ниви, ливади, гори и пр. Имаше изоставени и запустели цели села, всичката земя на които остана безстопанствена или по-право държавен имот. [64] Още в края на 1912 г. и първата половина на 1913 г. при съществуването на Тракийското военно губернаторство, много спекуланти отидоха след армията и сложиха ръка върху големи гори, пасбища, чифлици и т. н. При новите условия спекулациите с безстопанствени имоти се увеличиха. Мащабите и сериозността на това явление се виждат добре в една телеграма на окръжния управител Свинаров

254

до министъра на правосъдието, от 29 декември 1913 г. В нея, след като се напомня, че все още била в сила споменатата наредба за недвижимите имоти в новоосвободените земи, се съобщава: „Обаче окръгът е наводнен от спекуланти, които заобикалят въпросната наредба, като сключват договори с притежателите на чифлиците и други недвижими имоти за бъдещи продажби, в които договори задължават притежателите непременно да им продават имота си, в противен случай да им плащат огромни суми за неустойка, като например 100 000 лева и пр.” [65]

Писаното от Гюмюрджинския окръжен управител се отнасяше за времето, когато българската власт в Западна Тракия все още беше в процес на установяване, особено що се отнася до органите на правосъдието. Факт е обаче, че това положение все още не беше преодоляно и през лятото на 1914 г. Заслужава си тук да отбележим още едно свидетелство, оставено от нееднократно споменатия вече М. Розентал. Поради служебното си положение той имаше непосредствено отношение към разглеждания въпрос. В рапорт до председателя на Централната комисия за бежанците Розентал му съобщава, че в Дедеагач имало „сума спекуланти, които, по силата на обстоятелствата, се сдобиха с разни пълномощия и дългосрочни договори и сега широко се ползуват с подобни недвижими имоти, на които държавата трябва да бъде естественият наследник.” [66] Между такива лица имало освен придошли от старите предели на България, но и местни жители, та дори и „заможни бежанци”. [67] Основателните тревоги на Розентал идваха преди всичко от острата необходимост десетките хиляди бежанци, без всякакво имущество и препитание да получат поне най-насъщното. Това ще рече, че на тях трябваше да им се даде на първо място подслон и земя за обработване. Посочените спекулативни сделки сериозно затрудняваха нормалното настаняване на бежанците.

Злоупотреби с безстопанствени имоти вършеха и някои корумпирани представители на административните власти. Това констатира, между

255

другото, при своите обиколки в Западна Тракия и инспекторът на полицията Ив. Златев, впоследствие окръжен управител в Гюмюрджина. В рапорт до министър-председателя В. Радославов, полицейският началник съобщаваше, че част от изселващите се богати инородци успели да дадат пълномощия за управление на къщите и имотите си „под наем” на частни лица, чиновници и офицери. Поради слаб контрол от страна на властта, някои от „адвокатите и адвокатствуващите” успели да вземат пълномощия за управление на десетки имоти. [68]

Създаденото в Гюмюрджински окръг положение безспокоеше българската общественост, най-вече, защото то имаше пряко отношение към съдбата на бежанците. Социалистическият вестник „Народ” с възмущение писа, че докато десетки хиляди изгнанници от Източна Тракия и Македония тънели в нeщета, то някои представители на властта заграбвали и безогледно си присвоявали „безстопанствени и стопанствени лозя”. [69] На този въпрос нееднократно се връщаха всички партийни органи на Опозиционните партии, пък и самият официоз в. „Народни права”. Особено последователна и остра беше критиката на в. „Нова България”. В него Ст. Н. Шишков безпощадно нападаше стражари и пристави, околийски началници и секретар-бирници и т. н. „отдавна провинени с нечестните си дела и деяния.” [70]

Решаването на проблема за безстопанствените имоти и главно на аграрния въпрос имаше голямо стопанско значение с оглед бъдещото развитие на края. Загубата на стопански блага за икономиката на страната в продължение на една-две години не беше най-същественият въпрос. Определящо значение имаше това в чии ръце ще попадне земята и по какъв начин тя ще бъде стопанисвана. Буржоазната държава не желаеше, а и не можеше да се превърне в крупен земевладелец. Но тя имаше да играе при решаването на този въпрос важна роля. Част от политическите мъже на България, които в момента стояха начело на държавното управление, бяха свидетели и преки участници в регламентирането на аграрния

256

преврат след Руско-турската война от 1877—1878 г. Ако държавата със своето законодателство не се намесеше, имаше опасност, както писа дори официозът в. „Народни права”, да се стигне до „чокойство или по-право, да се подхрани турското бейство с големи чифлици и с бедно работяще население около тях.” [71] Защото, продължаваше вестникът, в такива преходни времена „винаги ще се намерят хора, които промъквайки се между доста широките решетки на законите, ще стигнат до големите чифлици и ще се настанят в тях.” [72] Следователно разбиране и опит за решаването на аграрния въпрос в т. нар. нови земи имаше. По-важното в случая е дали имаше желание за това. Постоянно обвързвайки се с Турция, крепейки се на гласовете на гюмюрджинските турци в Народното събрание, правителството на либералната коалиция не можеше да действува с развързани ръце. Особено що се отнася до едрите турски бейове и чифликчии, които се превърнаха в социален и политически стълб на властта, поставила своите партийни интереси по-високо от националните. Нейните мерки се ограничиха само до споменатите вече безстопанствени земи и главно на гръцките от тях. Но дори и при прокарването на тази ограничена по обхват политика властите често се натъкваха на затруднения. Мнозина от изселените започнаха да се завръщат, или, както вече отбелязахме, даваха съответни пълномощия на български граждани, които слагаха ръка върху имотите и влизаха в спор с държавата.

Пред правителството стояха за разрешаване някои въпроси, които не търпяха отлагане. Избягалите инородци бяха изоставили в новоосвободените земи стоки, мебели и пр., на които „контролът не можеше да бъде ефикасен”. [73] Много от стоките подлежаха на развала, случваха се пожари и обири. При това имаше голяма нужда от помещения за войската, за държавните учреждения, за бежанците и т. н. [74] Тези висящи проблеми се нуждаеха от регламентиране и разрешаване. Ето защо на 11 декември 1913 г. правителството, по инициатива на МЗДИ, прие постановление, което

257

се отнасяше до стоките и всички движими имоти на „незавърнали се от бягство жители в новоосвободените земи”. [75] Те се обявяваха за държавна собственост и трябваше да се раздадат на бивши търговци или занаятчии бежанци. За целта се създаваха специални комисии, в които влизаха освен финансовият началник, представители на общинското управление, на полицейската власт и едно-две вещи лица. Бежанците се задължаваха в срок от една-две години да издължат на държавата стойността на дадените им стоки. [76] Същото постановление задължаваше финансовите власти да приведат в известност всички мебели и покъщнина в жилищата на онези чиновници и офицери, които при тяхното пристигане са били взети за временно ползуване и с тях да се удовлетворят нуждите на държавните учреждения срещу редовни официални документи. Онези от тях, които останеха в повече, можеше да бъдат оценени и продадени на публичен търг в полза на съкровището или раздадени отново на бежанците. Местните власти се задължаваха да запазят имуществото на чуждите поданици и да им го предадат след тяхното завръщане.

Четвъртото постановление на Министерския съвет изигра определена роля за подпомагането на бежанците, въпреки че при неговото изпълнение бяха допуснати извращения и фаворитизиране на правителствени привърженици. Властите използуваха раздаването на стоките от дюкяните на забягналите гърци и турци като средство за влияние върху бежанците по време на изборите от 23 февруари 1914 г. Не бяха редки случаите, когато на търговете се явяваха разни спекуланти. Те се възползуваха от имотното си състояние и наемаха къщи и дюкяни, които впоследствие отдаваха под наем на нуждаещите се бежанци и бедни местни жители, но вече на „двойно и тройно по-високи наеми”. [78] Тези спекулации засегнаха и част от чиновниците, тъй като оставиха някои от тях без удобни квартири и подслон. Особено сериозно беше положението в Гюмюрджина, където имаше пристигнали най-голям брой държавни служители. Ето защо окръжният управител

258

Ив. Златев издаде на 6 ноември 1914 г. специална заповед. В нея той освен че съобщаваше за създаването на комисия, която да се занимае с безстопанствените къщи, определяше и кой може да бъде настанен в тях. На чиновниците и офицерите се определи съответен наем, а частните лица трябваше „тутакси” да освободят заетите от тях къщи. Окръжният управител повтори още веднаж в своята заповед, че държавата „слага ръка на всички безстопанствени имоти” и ги взема под свое управление. [79] Но и след тази заповед положението не беше нормализирано. По тези причини правителството беше принудено да приеме ново постановление (VII-то). По неговата сила покритите сгради (къщи, дюкяни и пр.) в новоосвободени земи можеха да се дават под наем на местни жители, а чиновниците получаваха квартири с наем, определени от специална комисия. Вземаха се и съответни мерки за отказ от утвърждаване на съмнителни търгове. [80]

Ако решаването на проблема с безстопанствените покрити имоти и друго имущество създаваше затруднение, то това може да се каже с още по-голяма сигурност за непокритите имоти (ниви, ливади, лозя и пр.). Нужно беше да се извърши колосална работа, тъй като се отчуждиха „грамадно число парцели, за всеки от които се изисква оценка на комисия, събиране на сведения, представяне на документи, тяхната проверка и т. н.”. [81] За тази цел държавата трябваше да похарчи големи средства, още повече, че тя имаше намерение да заплати на правоимеющите.

С цел да бъдат осигурени бежанците с работа и препитание, отначало правителството им разреши да обработват безстопанствените имоти, без да отстъпват каквато и да е част от приходите. [82] То възприе впоследствие дори да не обявява за безстопанствени, с цел да не се обсебват от държавата, мерите на онези села и поселища, които въпреки и опожарени или напуснати по време на войната, наново се заселваха било с бежанци, било със завърнали се местни жители. [83]

Въпросът за безстопанствените имоти получи съответно разрешение през 1915 г. В края на фев-

259

руари с. г. Министерският съвет назначи комисия, която да подготви специален законопроект. [84] Около два месеца по-късно правителството, въз основа на чл. 68 от Конституцията и чл. 31 от Закона за имуществото и собствеността, прие постановление № 11 от 22 април 1915 г. С него се одобряваше отчуждаването на „всички лежащи в нова България недвижими имоти, били те покрити или не, чиста собственост или не, частни или не, принадлежащи на лица: а) които са се изселили и които са ги продали след 5 октомври 1912 г.; б) на лица, които са се изселили, без да са ги продали някому; в) на лица, които ще се изселват — за да бъдат дадени на бежанците по условия, които ще се определят от особен закон”. [85] Прогласеното отчуждение се обяви за „спешно” и беше съобщено на всички съдебни органи, от които се искаше да попречат на спекулативните сделки. [86]

Постановлението от 22 април поради някои противоречия между върховните български власти. На подобно разрешаване на въпроса се противопостави Министерството на външните работи. То искаше да се съгласува неговото уреждане с някои външнополитически проблеми и го постави в зависимост от решаването на проблема за имотите на българите от Егейска Македония. МВРИ беше направило вече съответни постъпки пред правителството на Гърция и се надяваше да постигне уреждането на въпроса по дипломатически път. То се изказа против отчуждаването на гръцките имоти, тъй като основателно се страхуваше за съдбата на българските имоти в Егейска Македония. [87] Прибързаните и недообмислени действия на българското правителство развързаха ръцете на гръцките власти. Но не само това. Предотвратена беше една възможност за решение, което можеше да има за основа взаимността при размяната на имоти. Само по такъв начин можеха да се лишат от основните гръцките претенции по отношение на България и да се съхранят имуществените права на бежанците, прогонени от гръцките окупационни власти. Или най-малкото, бежанците биха могли срещу своите имоти, изо-

260

ставени в Македония, да получат, на базата на взаимността, такива на гърци от Западна Тракия. Бъдещето показа колко основателна е била позицията, заета по този въпрос от Министерството на външните работи.

В новоосвободените земи бяха изоставени капитали и имущество на бившите турски земеделски банки. С постановление на Министерския съвет от 5 август 1915 г. всички те, заедно с движимите имоти, се признаха за собственост на БЗБ. [88] Последната прецени, че това постановление било „против интересите ни”, но го искала „за оформяне на фактическото положение по отношение на бившите турски земледелчески банки”. [89] БЗБ дълго време не бързаше да оформи „фактическото си положение”, поради обстоятелства, които впрочем и след постановлението продължаваха да са налице. Става въпрос за нейните собствени капитали в Добруджа, останали след Букурещкия договор в румънска територия. Съветът на БЗБ поддържаше по този въпрос мнението, че тия капитали, като „принадлежащи на частни учреждения — БЗБ, не се следват на румънското правителство”. [90]

Така при уреждането на въпроса за т. нар. безстопанствени имоти възникнаха редица усложнения от международен характер. Правителството на България, притиснато от обстоятелствата, търсеше изход. От една страна, то беше изправено пред необходимостта да устрои десетки и дори стотици хиляди бежанци, за които трябваха жилища, земя и т. н. В достатъчно количество такива имаше в новоосвободените земи. Отчуждаването на въпросните имоти обаче криеше опасност за респективни мерки от страна на съседните държави срещу и без това подложеното на жестоко преследване българско население в откъснатите територии. Българските власти не винаги намираха най-сполучливия път за решаването на този въпрос, още повече, че търсенето и намирането му не зависеше само от тях.

261

*  *  *

Западна Тракия имаше сравнително добре развита пътна мрежа. През нея минаваше жп линията Солун-Одрин, като свързваше помежду им основните административни и икономически центрове като Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач и Софлу, разположени на самото Егейско крайбрежие или в близост до него. При прокарването на границата между България и Турция голяма част от жп линията по долината на Марица остана в турска територия. Цялата Димотишка околия, разположена на запад от реката, се владееше от турците. Ето защо по същото време Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството (МОСПБ) получи разрешение да извърши поправка на част от пътищата и изкуствените съоръжения в новоосвободените земи. За целта Министерският съвет отпусна една сума от 1 500 000 лева от бюджета за 1913 г. [94]

Двата най-важни пътя, които свързваха старите предели на България с Гюмюрджински окръг и Егейското крайбрежие, минаваха през трудно проходимите планински вериги на Родопите. Единият започваше от Асеновград и продължаваше през Чепеларе — Пашмаклъ — Ксанти — Порто Лагос. През февруари 1914 година излезе указ, с който се разрешаваше на МОСПБ да предприеме строителни работи, за да направи този път проходим. [95] През пролетта започна усилено строителство, което трябваше да привърши в основни линии към края на лятото. [96] Главните препятствия се намираха между Чепеларе и Пашмаклъ, където през зимата пътят ставаше непроходим. В началото на юни официозът в. „Народни права” съобщи, че шосето Чепеларе — Пашмаклъ — Ксанти било „окончателно привършено” и пощата до последния град можело да се разнася с автомобил. [97] По същото време усилено се работеше и върху другия важен път, който преминаваше през Източните Родопи: Хасково — Кърджали — Гюмюрджина. [98]

През август 1914 г. Народното събрание гласува специален закон за извънреден кредит от 10

262

млн лева за строителство, поправка и поддържане на държавните пътища. Най-големите суми се предвиждаха за строителство на нови пътища до Беломорското крайбрежие и възстановяване на пътната мрежа в новите земи. Само за пътя Пловдив — Чепеларе — Пашмаклъ — Ксанти се отделяха 400 000 лева. Същата сума се предвиждаше и за другия важен път Хасково — Кърджали — Гюмюрджина. [99] В самия Гюмюрджински окръг трябваше да се подобри пътят Гюмюрджина — Порто Лагос — Ксанти, за която цел бяха отпуснати 100 000 лева. [100]

За възстановяване на съществуващите пътища в Западна Тракия и за направата им проходими по всяко време и за всякакъв вид кола, за направата и поправката на изкуствени съоръжения като подпорни стени, мостове, водостоци и т. н. правителството отдели нови 2 000 000 лева от горепосочения 10 000 000 кредит. Всички работи в т. нар. нови земи поради спешността си се извършваха по стопански начин. [101]

Постройката на удобно пристанище на Егейско море имаше за България първостепенно значение. Вече споменахме преимуществата на Дедеагач. Някои негови недостатъци обаче го правеха неудобно за главна морска врата на страната. То беше сравнително отдалечено от Ксанти и Гюмюрджина, чийто внос и износ естествено щяха да се стремят да достигнат морето по най-късия и удобен път. Дедеагач се намираше в непосредствена близост до границата с Турция, през чиято територия преминаваше и единствената жп линия за старите предели на България. Не беше съвсем удобен и пристанищният залив, тъй като кейовите стени и вълноломите трябваше да се строят доста навътре в морето. Тези недостатъци даваха преимущество на едно друго пристанище, а именно на Порто Лагос. То отстоеше на почти равно разстояние от границите с Турция и Гърция, намираше се в непосредствена близост до Ксанти и Гюмюрджина, имаше удобен залив и беше естествен край на предвижданата стратегическа жп линия. [102] Посочените предимства на Порто Лагос бяха навреме забелязани от българ-

263

ските търговци и индустриалци. Именно по тяхно влияние, правителството на България се ориентира към строителство на голямо пристанище край Порто Лагос. На първо време обаче трябваше да се използува старото пристанище. Но тук по време на войната бяха поставени мини. За тяхното обезвреждане през декември 1913 година пристигна един моряшки отряд, който наскоро привърши своята работа и за 1 януари 1914 година пристанището беше открито. [103]

През пролетта на 1914 година правителството прие постановление, с което се отчуждаваха „за държавна и обществена полза всички частни имоти, находящи се между езерото Бору гьол и Караагачкия залив и местата на изток от залива Караагач”. [104] Земите подлежащи на отчуждение, бяха необходими за постройката на пристанището при Порто Лагос и неговите съоръжения. Чрез взетото решение властите предотвратиха една голяма спекулативна операция, подготвена от група влиятелни личности, зад които, по преценка на Н. Колушев стояла „някоя европейска финансова група”. [105] Целта на комбинацията беше да се откупят на безценица огромни парцели земя от турските чифликчии и земевладелци в района, където се предвиждаше да се построи голямо пристанище, а след това да се препродадат срещу баснословни цени на държавата.

Западна Тракия беше гранична провинция на България с изключително важно географско и стопанско значение. Тук правителството откри няколко митници, които имаха голямо значение за икономическото развитие както на Гюмюрджински окръг, така и на цялата страна. На основание Закона за митниците такива бяха открити още през октомври 1913 година в Дедеагач (с клон в с. Макри и с. Мароня); в Порто Лагос (с клон в с. Окчилар) и в Софлу. Митницата в Харманли се премести в Свиленград, а митническият клон от с. Любимец — в Ортакьой, който клон остана в района на Свиленградската митница. [106]

С оглед да се осигури нормалното развитие на стопанския живот в Западна Тракия, още в края на 1913 година бяха открити банкови клонове в

264

Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. Техните филиали започнаха да работят по същото време в Софлу и Ортакьой (Ивайловград). [107]

Основна, доминираща монета в новоосвободените български земи, като бивши провинции на Турция, беше турската лира. Нейното заменяне от лева се налагаше, но то не можеше да стане изведнаж. Предвид на установените от векове традиции в личните и търговските отношения на тамошното население, предстоеше за неопределено време още лирата да запази „преобладаващо значение в паричната търговия на оня край”. Ето защо тя трябваше да бъде приспособена към новите условия на това тържище. В тази връзка Министерството на финансите се разпореди всички клонове и агентури в новите земи да уредят при себе си разменна служба. Тази служба имаше за задача да се занимава с покупко-продажба на турски лири, като златните монети се събираха от обращение. [108]

Новоосвободените земи бяха включени в данъчната система на България. Облогът на най-важния данък — поземления, за 1914 година възлизаше на 4 969 062 лева. Той се разпределяше както следва: 4 269 062 лева върху земите без лозята и градините; 300 000 лева върху лозята и 400 000 лева върху горите. [109]

Пред правителството на България възникна въпросът и за организацията на новоосвободените земи в стопанско отношение. Имаше спорове върху това дали там да се създаде нова търговско-индустриална камара, или те да бъдат поделени между съществуващите вече такива. Беше решено районите на Малко Търново, Василико и Свиленград да се предадат към Бургаската, Гюмюрджински окръг към Пловдивската и Струмишки окръг към Софийската камара. За част от тези територии това разпределение беше естествено. Що се отнася до Западна Тракия, някои логично поставиха въпроса за обособяването й в отделна търговско-индустриална камара, поради изключително голямото икономическо значение на този край. По-конкретно такова мнение застъпваха търговците от Ксанти, които поискаха от Министерството

265

на търговията „по надлежен ред създаване на специална Търговско-индустриална камара в Гюмюрджинско”. [110] Окончателното решаване на този въпрос очевидно щеше да се търси в най-близкото бъдеще, на което обаче попречи наскоро избухналата Първа световна война.

С оглед нормалното развитие на търговията в новоосвободените земи, пристъпи се към създаването на търговски дружества. Първото такова възникна в началото на юли 1914 г. в Гюмюрджина. Негови членове станаха търговци от всички националности. Дружеството провъзгласи за свой почетен член най-стария и крупен български търговец в Гюмюрджинско Рафаил Петров. За негов председател беше избран дългогодишният банков чиновник, а впоследствие предприемач Ст. Чакъров, за подпредседател крупният търговец от Солун К. Станишев, за касиер банкерът Жак Кара-со и за секретар Мардев. Членове на ръководството станаха също Хафуз Ефенди, Радивоев и Манасян. [111]

Поредицата от мероприятия, въпреки и не винаги достатъчни, имаха за предназначение да включат Западна Тракия, този толкова важен в икономическо и търговско отношение район, в стопанския живот на България и да го направят неразделна част от нея.

Особени грижи, поради настаняването на десетки хиляди бежанци в Гюмюрджински окръг, изискваше организацията на медицинското обслужване на населението. Тук често избухваха, епидемии, които вземаха все по-широки размери, поради абсолютно недостатъчни медицински персонал и лекарства. [112] По решение на Аптечната комисия при Дирекцията на общественото здраве бяха открити през декември 1913 година аптеки поддържани от държавата в Гюмюрджина и Дедеагач. [113] Направеното беше крайно недостатъчно и налагаше по-сериозни грижи за здравето на населението в новоосвободените земи. Ето защо Министерският съвет наскоро взе решение да бъдат открити държавни болници в Софлу, Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. [114] Този проект се натъкна на сериозни затруднения, тъй като в посочените градове няма-

266

ше необходимите здания, които да се приспособят за целта. Липсваше и достатъчно медицински персонал. На първо време болницата в Гюмюрджина остана с двама лекари, а тия в Ксанти, Дедеагач и Софлу — с по един. Тук бяха командировани от старите предели на България и известен брой участъкови лекари. [115]

*  *  *

Особеното географско положение на Западна Тракия имаше огромно значение за стопанското развитие на България. На първо, място заслужава да бъдат отбелязани егейските пристанища, които, бяха отворените врати на страната към основните световни морски пътища. Освен това в областта се развиваха индустриални култури, преди всичко тютюн и пашкули, които с времето можеха да се превърнат в основни доходни пера за бюджета на държавата. Не бива да се пренебрегва значението и на останалите земеделски култури, за развитието на повечето от които в Западна Тракия съществуваха изключително благоприятни условия.

Егейското крайбрежие и блатата около него можеха да се превърнат и постепенно се превръщаха в първостепенни риболовни райони.

Стопанското развитие на Западна Тракия изискваше бързо подобрение на съществуващите и строителство на нови пътища. Правителството на България положи в това отношение големи усилия и успя да осигури сигурни комуникации между новоосвободените земи край Бяло море и останалите части на страната. Направеното беше важно условие за бъдещото развитие на този край.

Върху стопанското развитие на Западна Тракия силно тегнеше разрухата от току-що отминалите две войни, които я засегнаха особено тежко. Разрушени и опожарени села и градове, хиляди избити мирни жители — това бяха основните резултати от турското нашествие по време на Междусъюзническата война. Двете мирни години до началото на Първата световна война бяха твърде

267

малко, пък и невинаги достатъчно рационално използувано време от правителството на В. Радославов. Основните си усилия последното правилно съсредоточи върху настаняването в Западна Тракия на бежанците, прогонени от откъснатите български земи. Създадените условия за живот и работа на новите поданици на България се оказаха обаче твърде мизерни. В това отношение не малко допринасяше и политиката на сговор и единодействие между българските власти и богатите турски бейове и чифликчии.

Въпреки кратките мирни години и някои грешки в политиката на управляващата българска буржоазия, в навечерието на Първата световна война вече се забелязваше подем в стопанското развитие на Западна Тракия. Създадената нова стопанска организация, особено важното й положение в икономическото развитие на България, нейното заселване от многобройно и работно българско население вещаеха в недалечно бъдеще бърз стопански и културен разцвет на тази област.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. Търговски фар бр. 498, 17 януари 1917. Икономическите източници на нова България.

2. ЦВА, ф. 20. оп. 1, а. е. 59, л. 4, Доклад на М. Розентал до Г. Вазов, 29 декември 1912.

3. Пловдивски търговски вестник, бр. 122, 30 март 1914, Гюмюрджина. Новият район на Пловдивската тьрговско-икономическа камара.

4. Тракийска трибуна, бр. 1. 23 май 1915. Няколко думи за Гюмюрджина и околията му: Пловдивски търговски вестник, бр. 122, 30 март 1914.

5. ЦВА, ф. 20, а. е. 59, л. 3, цит. рапорт на М. Розентал от 29 декември 1912.

6. Търговски фар, бр. 495, 12 януари 1914. Българският абаджийски еснаф в гр. Гюмюрджина.

7. Търговски фар, бр. 580, 4 юли 1914. От Нова България, гр. Ксанти; Нова България, бр. 24, 12 юли 1914, гр. Ксанти.

8. Нова България, бр. 23, 9 юли 1914.

268

9. Нова България, бр. 24, 12 юли 1914. гр. Ксанти.

10. Търговски фар, бр. 580, 4 юли 1914. гр. Ксанти.

11. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. 2. 1379, л. 133—144, Рапорт от Ксантийския околийски началник В. Мандушев до окръжния управител в Гюмюрджина. Скеча, 18 ноември 1913.

12. Търговски фар, бр. 580, 4 юли. Гр. Ксанти.

13. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1379, л. 133—144. Цит. доклад на Б. Мандушев от 18 ноември 1913.

14. Мир, бр. 4247, 6 юни 1914; Търговски фар, бр. 578, 1 юли1914 г. От нова България. Гр. Ксанти.

15. А. Страшимиров, В южните земи. София. 1918, с. 145.

16. Нова България, бр. 24, 12 юли 1914; Търговски фар, бр. 578, 1 юли 1914.

17. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1379, л. 133—144.

18. Търговски фар, бр. 578, 1 юли 1914.

19. Търговски фар, бр. 580, 4 юли 1914. От нова България. Гр. Ксанти.

20. Търговски фар, бр. 576, 26 юни 1914.

21. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1379. л. 133—134; В: Пловдивски търговски вестник, бр. 123, 12 април 1914. Из района на Пловдивската търговско-индустриална камара.

22. Пловдивски търговски вестник, бр. 123, 12 април 1814. Гр. Ксанти.

23. Търговски фар, бр. 576, 26 юни 1914. От нова България. Гр. Дедеагач.

24. Мир, бр. 4183, 28 март 1914. Пътни бележки от нова България.

25. Търговски фар, бр. 576, 26 юни 1914.

26. Търговски фар, бр. 566, 8 юни 1914. За пресушаването на ксантийските блата.

27. Пак там.

28. Варненски търговски вестник, бр. 11, 17 октомври 1913. Петко Каменов, новото пристанище.

29. Търговски фар, бр. 587, 2 август 1914. От нова България. Гр. Дедеагач.

30. Търговски фар, бр. 538. 2 април 1914. По нуждите на Дедеагач.

31. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 1937, л. 1—4: Рапорт от Д. п. Георгиев до В. Радославов за положението в Дедеагач. Дедеагач, 13 декември 1913.

32. Пак там, а. е. 2485. л. 46—47. Рапорт от М. Розентал До В. Радославов. Дедеагач, 13 ноември 1914.

33. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 1961, л. 1—2: Рапорт от околийския началник в Дедеагач до В. Радославов. Дедеагач, 15 февруари 1915.

269

34. Беломорска България, бр. 7, 25 август 1915, Ксанти.

35. Търговски фар, бр. 494, 10 януари 1914. За Дедеагачкото пристанище.

36. Търговски фар. бр. 585, 22 юли 1914. От нова България. Гр. Дедеагач.

37. Пак там, бр. 567, 10 юни 1914. Работният добитък в Дедеагачко.

38. Търговски фар, бр. 567, 10 юни 1914. Положението на посевите в Дедеагачка околия.

39. Търговски фар, бр. 570, 17 юни 1914. От нова България. Гр. Софлу.

40. Търговски фар, бр. 540, 13 април 1914. Стр. Икономов, Нова България в икономическо отношение.

41. Пак там.

42. Пак там.

43. Търговски фар, бр. 570, 17 юни 1914. От нова България. Гр. Софлу и поминъкът му.

44. Народни права, бр. 294, 23 декември 1914; в. Нова България, бр. 47—48, 10 януари 1915. Рапорт за дейност та на Софлийската комисия по настаняване на бежанците от основаването й до 15 декември 1914.

45. Търговски фар, бр. 570, 17 юни 1914.

46. Търговски фар, бр. 575, 25 юни 1914. От новите земи. Гр. Даръ дере.

47. Пак там.

48. Пак там.

49. ОДА, Смолян.

50. Нова България, бр. 5, 19 април 1914. Природните богатства в новите земи и нашите задачи там (Доклад, изнесен от Ст. Н. Шишков, на 25 март 1914 г. във военния клуб на гр Пловдив.).

51. Пак там.

52. Нова България, бр. 6, 25 април 1914.

53. Пловдивски търговски вестник, бр, 124, 24 май 1914. Риболовъдство в Порто Лагос.

54. Нова България, бр. 3, 11 април 1914. Риболовъдното дело в новите земи.

55. Търговски фар. бр. 560, 24 май 1914. Търговията в Порто Лагос.

56. Тракийска трибуна, бр. 1. 23 май 1915. Риболовъдството в Порто Лагос; Пловдивски търговски вестник, бр. 124, 24 май 1914. Риболовъдството в Порто Лагос.

270

57. Търговски фар. бр. 537, I април 1914. Риболовъдното право в новите неми; Нова България, бр. 6, 25 април 1914. Риболовъдното право в новите земи.

58. Иширков А., Западна Тракия и договорът за мир в Ньой. С., 1920, с. 47.

59. Нова България, бр. 14, 4 юни 1914. Беломорските рибари.

60. Нова България, бр. 11, 21 май 1914. Природните богатства в новите земи.

61. Търговски фар, бр. 562, 28 май 1914; Нова България, бр. 14, 4 юни 1914. Беломорските солници; бр. 17, 15 юни 1914. Солниците при Порто Лагос.

62. ЦДИА, ф. 242, оп. 2. а. е. 491, л. 7, Прокламация към Македоно-одринското население. Лозенград, 1 декември 1912.

63. Народни права, бр. 176, 6 август 1915. М. Ничков, безстопанствените имоти в Нова България.

64. Пак там.

65. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 491, л. 31. Телеграма № 358 от окръжния управител в Гюмюрджина Н. Свинаров до Министъра на правосъдието. Гюмюрджина 29 декември 1913.

66. Пак там. л. 93. Рапорт от Н. Розентал до председателя на централната комисия за бежанците. Дедеагач, 3 юни 1914.

67. Пак там.

68. Пак там, ф. 313, ом. 1, а. е. 428, л. 32—33. Рапорт от Ив. Златев до В. Радославов — Ксанти, 18 септември 1914.

69. Народ, бр. 217, 25 септември 1914. Грабежи в новите земи.

70. Нова България, бр. 30, 29 август 1914. Пак по нашата администрация в новите земи.

71. Народни права, бр. 176, 6 август 1915. Безстопанствените имоти в нова България.

72. Пак там.

73. ЦДИА, ф. 173, оп. 3. а. е. 911. л. 3. Мотиви към предложението за одобрение на IV Постановление на Министерския съвет от 11 декември 1913.

74. Пак там.

75. Пак там, ф. 242, оп. 2, а. е. 491, л. 46. Постановление № 4 на Министерския съвет от 11 декември 1913.

76. Пак там.

77. Пак там.

78. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 910, л. 4. Мотиви към предложението за одобрение на VII-то Постановление на Министерския съвет от 19 януари 1915.

271

79. ОДА — Пловдив, ф. 52 к, оп. 1, а. е. 1308, л. 2. Заповед № 1561 на Гюмюрджинския окръжен управител Ив. Златев. Гюмюрджина 6 ноември 1914.

80. ЦДИА, ф. 173. оп. 3, а. е. 9101 л. 3. Цит. мотиви към VII-то Постановление на Министерския съвет от 19 януари 1915.

81. Народни права, бр. 176, 6 август 1915. Безстопанствените имоти в нова България.

82. Нова България, бр. 27, 7 август 1914. Безстопанствените имоти в новите земи.

83. ДВ бр, 36, 13 февруари 1913. Окръжно № 1406 на МЗДИ, от 4 януари 1915.

84. Нова България, бр. 53, 28 февруари 1915. Чифлишките и безстопанствените имоти в новите земи.

85. ДВ, бр. 305, 14 май 1915. Указ № 49 от 2 май 1915. За одобрение на постановление N8 11 от 22 април 1915.

86. Народни права. бр. 116, 27 май 1915. По имотите в новите земи.

87. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 491. л. 111—112. Писмо на МВРИ до Министерството на правосъдието, 11 юни 1915.

88. Пак там, а. е. 610, л. 2. Постановление № 7 на Министерския съвет от 5 август 1915.

89. Пак там, л. 10. Писмо на БЗБ, до Министерството на правосъдието 29 август 1915.

90. Пак там.

91. Народ. бр. 130, 12 юни 1916. Българска Тракия.

92. Военни известия, г. XXII, бр. 80, 10 декември 1913, с. 6—7.

93. Народни права, бр. 163, 25 септември 1913. Новият път за Дедеагач. Проектът на правителството.

94. ДВ, бр. 240, 23 октомври 1913. Указ № 43.

95. ДВ, бр. 33, И февруари 1914. Указ № 8.

96. Нова България, бр. 13, 30 май 1914. Шосета в новите земи.

97. Народни права, бр. 125, 5 юни 1914.

98. Нова България, бр. 13, 30 май 1914; Народни права, бр. 130, 11 юни 1914.

99. ДВ, бр. 179, 11 август 1914. Закон за извънреден свръхсмесен кредит от 10 000 000 лева за направа и поддържане държавните пътища и принадлежностите им.

100. Пак там.

101. Пак там.

102. Варненски търговски вестник, бр. 11, 17 октомври 1913. Петко Каменов. Новото пристанище; също бр. 201, 17 ноември 1913.

272

103. Търговски фар, бр. 494. 10 януари 1914. Порто Лагос; също бр. 507, 2 февруари 1914. Откриване на пристанището Порто Лагос

104. ДВ, бр. 57, 12 март 1914. Указ № 3.

105. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 134, л. 110. Шифрована телеграма от Н. Колушев до В. Радославов.

106. ДВ, бр. 234, 16 октомври 1913. Заповед № 676.

107. Народни права, бр. 232, 14 декември 1913.

108. ДВ, бр. 230, 11 октомври 1914. Окръжно на Министерството на финансите от 7 октомври 1914.

109. ЦДИА, ф. 173, оп. 3. а. е. 488, Закон за разпределение облога на поземления данък в новоосвободените земя за 1914; ДВ бр. 80, 11 април 1915. Указ № 9.

110. Търговски фар, бр. 540, 13 април 1914. Търговска камара в новите земи.

111. Народни права, бр. 152, 6 юли 1914. Търговско дружество в Гюмюрджина; Търговски фар, бр. 583, 13 юли 1914; Нова България, бр. 12 юли 1914.

112. Народ, бр. 217, 25 септември 1914. Епидемии в новите земи.

113. Народни права, бр. 230, 12 декември 1913.

114. Народни права, бр. 243, 29 декември 1913. Болници в новите земи.

115. Народни права, бр. 6, 9 януари 1914. Болници в новите земи.