Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915
Стайко Трифонов
 
Глава III. Бежански въпрос

2.


*  *

През лятото и есента на 1913 г. България се изпълни с бежанци, които идваха не само от Тракия, но и от Македония и Добруджа, а впоследствие и от Мала Азия. Според изготвените, по мнението на самите власти, непълни списъци, техният брой възлизал на 140 000 души. Министерството на външните работи от своя страна ги изчисляваше на около 200 000 души. [60] Това бяха гладни и измъчени хора, без работа, без покрив над главите си, без имущество и каквото и да било препитание. Грижите за тях легнаха изцяло върху

182

току-що излязлата от катастрофална война българска държава и нейният изстрадал народ.

Бежанците от Тракия бяха временно настанени из разни краища на България, но предимно южните гранични окръзи. Най-много имаше в Бургаски окръг. Тук те възлизаха на около 7000 семейства с приблизително 42—43 000 души. [61] Повечето от тях бяха избягали от Лозенградско, Кешанско, Визенско, Узункюприйско, Бунархисарско и дори от Чаталджанско. Бежанците от Лозенградски санджак, който се намираше недалеч от старата българо-турска граница, успяха да дойдат в България начело с мъжете и бащите си. По-различна беше съдбата на онези бежанци, които идваха от Малгарска, Кешанска и Узункюприйска кази. Успелите да се спасят от тези отдалечени места възлизаха на около 10 000 души, почти всички жени и деца. Повечето мъже бяха избити пред очите на техните близки най-жестоко. [62]

Настъпващите студове завариха бежанците в Бургаски окръг в окаяно положение. „И как ще изкарат тия хора зимата с изпокъсаните парцали, босите си крака и голите меса? — един господ знае, възкликна не без основание ямболският вестник „Ново време”. Минете през двора на църквата „Св. Троица”, продължава той, и погледнете обстановката им. Стаите, в които са настанени, са толкова изпорутени, че от стените останали само гредите и минаването става отвсякъде. Може да се провираш през дуварите, за да влезеш в стаята. Вратата станала излишна, защото отвсякъде е все врата. . .” [63] На много места бежанците останаха без сигурен покрив над главите си, без достатъчно храна и завивки. Срещаха се и недобросъвестни чиновници. Имаше случаи, както сочат самите изгнаници, когато общинската управа „нехае и даже неприязнено се носи”, а административните власти да гледат безучастно. [64]

В особено тежко положение изпаднаха бежанците от Западна Тракия. Основната част от тях, около 2330 семейства с повече от 10 000 члена, бяха временно „настанени” на открито поле в Хасковска околия. Стотици други семейства обитаваха казарми, училища и частни къщи. [65]

183

Бежанците от Западна Тракия бяха прогонени след жестоко преследване от страна на т. нар. Гюмюрджинска автономна република. Над 2500 техни близки станаха жертва на мюсюлманския фанатизъм, почти всички български села бяха опожарени, а имуществото и добитъка им разграбени. [66] Тези измъчени хора получаваха само по парче хляб, но поради липсата на удобни пътища и транспортни средства често не можеха и на него да разчитат. Това беше капка в морето, както самите изгнаници преценяваха отпусканата им помощ. Ето какво писаха техни представители до В. Радославов: „Плачевно е положението на всички ни, защото средствата, с които разполагаме за живеене, са твърде оскъдни, а помощта, която ни се дава от държавата или от други благотворителни дружества, е нищожна; по-грозно зрелище представлява това на онези от нас, които сме принудени да прекарваме тежките си дни на открито поле. За последните от нас няма подслон, няма завивки, няма храна и вследствие на лишения, глад и студ, сме осъдени на явна смърт. Всекидневно десетки души умират от нас и наред с броя на построените от нас колиби, вече и толкова гробове стърчат... От хиляди майки и бащи се слушат само гласовете на отчаняние и проклятия, защо не са останали в турски и гръцки ръце да бъдат из-клани, та да не гледат как техните най-мили умират пред техните очи, без да могат да им помогнат.” [67] Едва ли би могло да се добави нещо към тази тъжна картина, която бежанците сами бяха нарисували за себе си.

Във Варна се скитаха „немили-недраги, голи и боси, далеч от родните си места. . . повече от 4000 души.” [68] Основната част от тези бежанци бяха от Източна Тракия, но имаше много и от Македония и Добруджа. Общинските власти ги настаниха на няколко места. Около 1400 души попаднаха в студените и влажни помещения на акв-ариума при Морската градина. [69] Други 800 души, след като прекараха на кея „в едно със своите измъчени и гладни деца” цяла седмица, ги отведоха и настаниха в сградите на окръжното стопанство „Св. Константин”. [70] Много бежанци, по нареждане на

184

варненския кмет, бяха подслонени в болнични палатки, където преживяха в дъжд и студ до средата на ноември 1913 г. За тях вестникът на Търговско-индустриалната камара писа с възмущение: „И смешно, и печално. Да отидете само да ги видите как прекарват нощно време: а техните дечица? Не знам, но и на най-грозния си неприятел не би пожелал някой такава участ. Идете и след това кажете, че никой не се грижел за бежанците. И тия хора, които бягат и се скитат немили-недраги, гонени от турци, гърци и сърби, изпитват сега най-хубаво свободата, която им дарихме??!! Тежко им!”. [71]

Тежкото състояние на бежанците налагаше да бъдат взети неотложни мерки за тяхното подпомагане. Още през лятото на 1913 г. бяха формирани специални комисии. Правителството на няколко пъти отпуща средства за прехраната им под формата на свръхсметни кредити. [72] Помощи постъпваха и по линията на разни благотворителни дружества в България и от чужбина. Всички те обаче бяха крайно недостатъчни, за да могат да удовлетворяват и най-насъщните нужди на бежанците. При тези условия, правителството на В. Радославов се ориентира към заселването им в новоосвободените земи и предимно в Западна Тракия. Какви основания имаше то, за да вземе едно толкова отговорно решение? Посочените територии бяха напуснати от множество гърци и турци, които не желаеха да останат под българска власт или се чувствуваха виновни за извършени престъпления по време на отминалата война и сега се страхуваха от възмездие. Те изоставиха голямо количество недвижими и движими имоти, които властите обявиха за безстопанствени и желаеха да употребят в подпомагането и настаняването на бежанците. Особено важно значение имаше наличието на достатъчно къщи и свободна обработваема земя. Основание на правителството даваше и Одринското съглашение от 2/15 ноември 1913 г.

Към посочените съображения могат да бъдат прибавени и такива от политически характер. Както вече изяснихме, основната част от населението на Западна Тракия се състоеше от българи, пове-

185

чето от които бяха в миналото насилствено помохамеданчени. Последните се намираха под силното влияние на турските първенци. Почти непокътнати останаха турските групи край Ксанти и Гюмюрджина. В същото време българският християнски елемент силно пострада по време на Балканските войни. Държавните интереси налагаха да бъде засилено българското етническо присъствие в този край с огромно стопанско и стратегическо значение за България. Заселването на бежанците от Източна Тракия и Македония край Егейското крайбрежие можеше да промени из основи политическата обстановка в новосъздадения Гюмюрджински окръг. По този въпрос, за разлика от много други, Либералната коалиция получи широка обществена подкрепа. За всички беше ясно, че се решава проблем от важно държавно и национално значение. Професорите в Университета, подкрепени от изтъкнати обществени, стопански и политически дейци, основаха в София „Граждански колонизационен комитет”, който разработи и връчи на Министерския съвет специално изложение. В него се предлагаше система от мерки за разрешаването на бежанския въпрос. Особено място сред тях заемаше анализът на стопанското и етническото положение в Западна Тракия. В изложението се предлагаше да се ликвидира чифлигарството като „отживял времето си аграрен режим”. По този начин щяха да бъдат отслабени стопански и политически едрите турски бейове и чифликчии, а бежанците можеха да получат необходимата им за обработване земя. „Гражданският колонизационен комитет”настояваше пред правителството не само да насърчава движението на българите към егейския бряг, но и да ръководи това движение, като го „урегулира и внесе в него известна система.” [73]

В началото на октомври 1913 г., както вече изяснихме, властта на България над Западна Тракия беше възстановена. Правителството нареди да бъдат незабавно изпратени по родните им места бежанците от този край. На 12 октомври Министерският съвет реши тяхното превозване да стане по жп линията Свиленград—Дедеагач—Гюмюр-

186

джина—Ксанти. [74] Част от нея (между Свиленград и Софлу) преминаваше през турска територия, поради което беше взето съгласието на Високата порта. Алтернатива на това решение нямаше, тъй като удобни пътища през Родопите за Гюмюрджински окръг все още не бяха построени. Ако тръгнеха по планинските пътеки, бежанците можеха да се влачат цели седмици, преди да достигнат своите опожарени села. При лошо време много от тях неминуемо щяха да измрат от изтощение, студ и глад. Съществуваха сериозни опасения и от кървави стълкновения с мюсюлманското население, което беше добре въоръжено.

До началото на ноември 1913 г. в Западна Тракия успяха да се завърнат повечето бежанци, прогонени от този край. [75] Само в Гюмюрджина пристигнаха около 4000 души. Правителството бързаше да ги изпрати по селата им, за да поемат постепенно сами своята прехрана, тъй като кредитът за тях беше вече изчерпан. [76] Почти по същото време българските власти започнаха да изпращат към този край и бежанци от Македония. До средата на ноември тук пристигнаха около 400 семейства от Кукушко, които трябваше да се заселят в с. Мароня. [77] Повече от 2000 души бяха настанени по гръцки къщи в Ксанти. Част от тях дойдоха от българските села Габрово и Еникьой, Ксантийско, които останаха в гръцка територия. [78]

Поради настъпването на зимата, повечето бежанци предпочетоха да останат по градовете на Гюмюрджински окръг, където по-лесно намираха подслон и препитание. Изпратените по селата нямаха и най-елементарни средства за съществувание. За тях „Църковен вестник” писа: „Заселваните са лишени почти от всичко. Те са без покъщнина, дрехи и добитък. Някои са голи и боси, а всички са гладни.” [79] Подобни констатации направи и ген. Савов, който през ноември 1913 г., както отбелязахме по-рано, направи инспекционна обиколка из Западна Тракия: „Между постоянно пристигащите българи, изгонени от гърците, писа той, няма никак мъже, а само жени и деца, които се намират в крайно окаяно състояние. Ни-

187

кой от тия нещастници не притежава нещо повече освен дрехи на гърба си; мнозина от тях са облечени в дрипи, а някои даже почти голи, тъй като гърците са им ограбили всичко. [80]

Стихийното, прибързано и лошо организирано изпращане на бежанците в Западна Тракия, при това в зимни условия, постави в критично положение хиляди и без това изтерзани хора. Дори комисията от висши държавни служители в състав ген.-лейтенант Кутинчев, главният секретар на МВРИ Г. Пасаров и полицейският инспектор Ив. Златев, която през декември 1913 г. извърши анкета в Гюмюрджински окръг призна, че грижите за бежанците били „твърде слаби и повърхностни”. [81] Положението им се усложняваше и от печалния факт, че в малко семейства имаше работоспособни мъжки ръце. Много бащи и синове паднаха покосени от турски или гръцки куршум, гинеха по занданите в Солун и на други места или „служеха” като войници в армиите на Гърция и Сърбия. [82]

Тежката съдба на бежанците стана обект на внимание и от страна на Народното събрание, където опозицията остро разкритикува правителството. Говорителят на Демократическата партия М. Такев поиска от либералите да изяснят причините, поради които изгнанниците, изпратени в Западна Тракия, стоели в неопределено положение. В потвърждение на своите мисли той приведе думите на един бежанец, който му казал: „Дадоха ни подслон, но нито имам вол, нито имам крава — нищо нямам; нещо повече, ние, които сме днес тук, не знаем, дали няма да ни вдигнат оттук.” [83]

Заселването на бежанците в новоосвободените земи трябваше да се ръководи от специални комисии, които да се оглавяват от авторитетни представители на властта. Начело на комисията в Струмица беше поставен окръжният управител Вл. Борилков. За председател на същата в Гюмюрджински окръг беше назначен дипломатът Н. Колушев. [84] Поради особеното място, което заемаше в Западна Тракия в идеите на правител-

188

ството за разрешаването на бежанския въпрос,” тук бяха създадени още две околийски комисии — в Дедеагач и Ксанти. [85]

Формираните комиси отпътуваха за Гюмюрджински окръг едва в началото на януари 1914 г., въпреки че се предвиждаше това да стане значително по-рано. Както изяснихме, тук от средата на октомври 1913 г. вече пристигаха бежанци, без да има кой сериозно да се грижи за тяхното настаняване. Министерството на външните работи, под чието ръководство се намираше цялата работа на бежанските комиси, направи някои постъпки с цел да облекчи тяхната дейност. То помоли военните власти да им дават пълно съдействие чрез отпускане на превозни средства, на брашно и на други хранителни продукти от своите складове. От административните власти се искаше да забранят обявяването на търг и продажбата на безстопанствените имоти, които можеха да бъдат използувани за настаняването на бежанци. [86]

След като комисиите отпътуваха за новоосвободените земи, тук наново заприиждаха хиляди бежанци. Само на 17 януари 1914 г. от София за Гюмюрджина бяха изпратени около 300 души. Правителството нареди да им бъде отпуснато за прехрана брашно от военните складове. [87] Комисиите на „дипломатите” не поеха енергично и не доведоха до сполучлив край повереното им отговорно дело. Резултатите от тяхната дейност се оказаха повече от незадоволителни. С основание години наред в печата се пишеше с презрение за дейността им. Загубено беше ценно време. Закъснението, мудността и сторените грешки отново останаха за сметка на бежанците. Градове като Ксанти и Дедеагач, известни в миналото търговски центрове, бяха „обърнати в села.” В същото време с. Шахинлар, Дедеагачка околия, макар и разположено в полето върху плодородна земя, заселиха със зидари, които винаги са купували от пазара жито за храна. Всяка сутрин те отиваха в града да търсят работа, а нивите им стояха неразорани. [88]

Често пъти комисиите се натъкваха на съпротива от страна на местните власти. Н. Колушев

189

се оплакваше, че навсякъде среща „индеферентност и даже зла воля”. Членовете на комисията бяха принудени дни наред да търсят помещения, където да се настанят. Те основателно се опасяваха, че тяхната „висока и благородна задача” ще бъде компрометирана още от самото начало. Често общинските власти отказваха да им предоставят списъци на държавните имоти, сведения за бежанците и за празните села. [89]

В Западна Тракия и по-специално в Гюмюрджинска околия възникна и едно допълнително затруднение. Местното турско население, подбуждано от своите първенци, активно противодействуваше срещу настаняването на бежанците в този край. До централната власт постъпваха оплаквания и дори заплахи. Етхем Рухи, един от водачите на турската парламентарна група, писа в редактирания от него в. „Балкан”, че ако правителството не спре заселването на българи бежанци в Гюмюрджинско, то турското население в тоя край щяло да „въстане с оръжие в ръка”. [90] Въпросът беше поставен и Народното събрание. Депутатът Хафуз Садък Мехмедов заяви при обсъждането на бежанския въпрос, че не бивало да се изпращат бежанци в Западна Тракия, защото там „за тях няма място”. [91]

Притиснато от депутатите мюсюлмани, правителството на В. Радославов се отказа да пипа чифлиците на богатите бейове, и чифликчйи, за да бъдат „спокойни турците.” [92] Не е чудно, при това положение, че Ариф бей, също народен представител, благодари на окръжния управител Н. Свинаров „за вниманието и добрите обноски на всички власти към турците.” [93]

По същото време, когато спрямо турското население се проявяваше подчертана толерантност, в. „Народни права” писа за жителите на две от най-изстрадалите български села в Западна Тракия — Съчанли и Манастир: „Сега, естествено, съчанлийци и манастирци почнаха да си отмъщават. И създаваха, пък и сега още създават, големи главоболия на властта. Не само отмъщението е, което ги подтиква. У тях, както и у всички тук бъл-

190

гари, има особено едно понятие за промяната на управлението. Щом е станало българско, те мислят, че трябва да вземат мястото на турците и като тях да вършат това, което те са вършили по-рано.” [94] Странна е логиката на правителствения официоз. Неговите редактори желаеха българите да забравят едва ли не веднага, че само преди 7—8 месеца те бяха преследвани и избивани по най-жесток начин. И то под ръководството на онези турци първенци, които заемаха места в Народното събрание или високи административни длъжности в Гюмюрджински окръг. На същото място, където се хулеха манастирци и съчанлийци, едни от най-заслужилите българи в Западна Тракия, които при новите условия не посегнаха върху живота на нито един мюсюлманин, помощник-кметът на Гюмюрджина Рушан бей беше наречен „умен, благороден и честен турчин”. [95] По същия начин либералите се отнасяха и към други негови сънародници, под чието ръководство споменаваната нееднократно Гюмюрджинска автономна република разруши и опожари десетки български села и погуби живота на хиляди невинни българи.

В ранната пролет на 1914 г. правителството пристъпи към преустройството на бежанските комисии, като повечето от старите комисии бяха разтурени. В началото на март то учреди Централна комисия със задача да се грижи за настаняване на бежанците в новоосвободените земи. В нейния състав, като отчиташе грешките от близкото минало, когато често работата се спъваше от междуведомствени интереси и противоречия, В. Радославов назначи представители от почти всички министерства. Председателството й беше възложено на Хр. Калчев, администратор на БЗБ. [96] С цел да се ускори настаняването на бежанците правителството формира 20 самостоятелни комисии в градовете Гюмюрджина, Ксанти, Дедеагач, Софлу, Ортакьой (Ивайловград), Малко Търново, Василико (Мичурин), Свиленград, Кошукавак (Крумовград), Пашмаклъ (Смолян), Егридере (Ардино), Даръдере (Златоград), Дьовлен (Девин), Струмица, Петрич, Горна Джумая (Благоевград), Мехомия (Разлог), Мелник, Неврокоп (Гоце Дел-

191

чев), и Кърджали. Те зависеха от Централната комисия, от която получаваха наставления, а помежду си можеха да се отнасят за всичко, което интересуваше само тях. [97] Особено важна роля играеше комисията в Дедеагач, начело с енергичния администратор М. Розентал. [98]

В състава на бежанските комисии влизаха местните околийски началници, финансови инспектори и банкови служители, кметовете, агрономи, държавни инспектори и мирови съдии. Поради скъпотията в новоосвободените земи, командированите чиновници правеха големи разходи. По тази причина Министерският съвет се разпореди на длъжностните лица (председатели, членове, секретари, деловодители и т. н.) да се изплащат дневни пари съответно от 7 до 50 лв. и на разсилните по 4 лв. [99]

До края на 1914 г. правителството на В. Радославов направи поредната промяна в ръководството на Централната комисия. Хр. Калчев беше освободен като председател и на неговото място назначен Зл. Драсов, варненски съдебен следовател. [100]

През пролетта на 1914 г. Централната комисия разработи „Временни упътвания” за настаняване на бежанците. В този документ изкристализираха идеите на правителството за решаването на бежанския въпрос. В тях отново категорично се отстояваше Неговото намерение да настани по възможност всички изгнаници в новоосвободените земи, като за целта се използуват изоставените там безстопанствени имоти на забегнали турци и гърци, държавни, обществени, черковни и вакъфски земи. [101] На местните власти беше наредено да обяснят на бежанците, че „никой няма да бъде настанен в стара България” [102]. Заселването в т. нар. нови земи имаше за цел „да се даде подслон на бежанските семейства”, както и да им се даде „възможност за препитание”. [103] Във „Временните упътвания” се развиха основните правила, които местните комисии трябваше да следват в своята работа: бежанците да се настаняват в села и градове със сходни на родните им места стопански

192

и климатични условия; хора от едно и също село да се заселват по възможност заедно; на едно семейство да се дава по едно жилище с принадлежащия към него двор и стопански сгради и най-малко толкова земя (декара) от всеки културен вид (ниви, градини, лозя, ливади и пр.), колкото е имало по-рано едно средно стопанство в селото. Идеята беше да се създадат условия за всяко семейство да образува самостоятелно стопанство, но без да се преминава границата на най-необходимото. Местните комисии получиха разпореждания да образуват нови села на мястото на чифлици или други земи, които досега не са били обработвани, но имат необходимите за това условия. В случая трябваше да се вземе мнението на местния агроном, лекар, инженер и „други опитни лица”. [104] На новите села трябваше да се дават подходящи имена „според географическата му особеност или из българската.история”. Разпределението на местата за селища и на обработваемата площ ставаше от специално създадени за целта земемерни бригади. Подробното парцелиране обаче се предвиждаше да стане след като се привърши най-необходимото по настаняването. Главното за момента си оставаше да се заселят бежанците и да им се даде час по-скоро земя, за да започнат работа и си осигурят поне малка част от бъдещата реколта. Разпределението на къщите и парцелите земя трябваше да става по възможност чрез жребий. Във „Временните упътвания” беше подхвърлена една интересна идея. Тъй като бежанците нямаха работен добитък, или такъв имаха незначителна част от тях, липсваха им още селскостопански инвентар, сечива и пр., правителството им позволи да образуват „временни сдружения (кооперации) за задружна обработка на земята и други земеделски работи”. [105]

Централната комисия даде указания кои да се смятат за бежанци и да се ползуват от съответните привилегии. За такива се считаха само онези лица, които бяха изпъдени или избягали от техните села и градове, останали под чуждо вла дение през последната война. На бежанците, ос-

193

танали в старите граници на държавата, не се предвиждаше даването на жилища и земя. Последната постановка имаше за цел да въздействува върху ония от тях, които нямаха желание да се заселват в новоосвободените земи. Впоследствие обаче правителството се отказа от нея и даде възможност на хиляди бежанци от Източна Тракия да се заселят в Бургаски окръг. [106]

Имаше случаи, когато местни жители от т. нар. нови земи, също българи, слагаха ръка върху безстопанствени къщи, земи и други имоти. В резултат на това се създаваха обтегнати отношения между тях и бежанците. Местните власти получиха нареждания да им ги отнемат и ги раздават на изгнаниците „особено когато има голяма нужда от тях.” Самонастанилите се бежанци можеха да останат по местата си, ако по преценка на съответната комисия това не пречеше на общите наредби. В противен случай те също трябваше да отидат там, където им бъде посочено.

При дадените разпоредби естествено възникна юридическата страна на въпроса. Правото на собственост не можеше да бъде оформяно от бежанските комисии, особено що се отнася до безстопанствените имоти, където нещата бяха особено сложни. В крайна сметка всичко се оставяше да бъде решено за в бъдеще, бежанците получиха обещания, че настанените семейства не ще се вдигат от местата им без разрешението на Централната комисия. [107] Никой друг, било кмет или каквото и да е длъжностно лице, не можеше да им отнеме дадените имоти, нито пък да ги настанява или пъди от техните места. [108] По този начин правителството се опита да сложи край на постоянното разкарване на бежанците от едно място на друго, даде им известна сигурност, че онова, което получават, действително ще остане в тяхна полза.

*  *

Новите комисии, които започнаха дейността си в ранната пролет на 1914 г., настаниха значително повече бежанци. Но и тяхната работа се пре-

194

ценяваше от българската общественост като „слаба и мудна”, тъй като в състава им попаднаха хора, проявяващи „лични, партийни и материални интереси”. [109] До 20 юни те успяха да заселят в новоосвободените земи около 13 000 семейства с 65 465 члена. Само в Гюмюрджинска околия настанените бежанци възлизаха на 2248 семейства. [110] Те бяха разположени както следва: 6 семейства с 37 члена от с. Съчанли в с. Козлукабир; 125 семейства с 586 члена от с. Суют (Мала Азия) в с. Имарет чифлик; 30 семейства със 130 члена от с. Манастир в с. х. Мусакьой; 230 семейства с 968 члена от Ташкисе, Аладжа-баир и Тьойбелен (Мала Азия) в с. Куштепе; 4 семейства с 15 члена от с. Моради в с. Чохаджи чифлик; 58 семейства с 288 члена от с. Зарево и с. Негован (Македония) в с. Ясънкьой; 35 семейства и със 112 члена от Лизгар (Източна Тракия) в с. Саксъл; 13 семейства с 46 члена в с. Мюселим кьой; 61 семейства с 238 члена от с. Манастир в с. Черебашкьой; 30 семейства със 146 члена от с. Съчанли в с. Делиновкьой; 56 семейства с 235 члена от Манастир в с. Ирджан; 54 семейства с 265 члена от Манастир в с. Манастир; 21 семейства с 95 члена от разни места в с. Еврен; 147 семейства със 727 члена от с. Каледжи дере в същото село; 78 семейства с 371 члена от Каледжи дере в с. Шапчихане; 67 семейства с 262 члена от разни места в с. Къзлар; 68 семейства с 208 члена от с. Манастир в с. Ясъюк и 8 семейства с 47 члена от с. Манастир в с. Кючук кьой и т. н. [111] Видно е, че част от настанените произхождат от самата Западна Тракия (като Манастир, Съчанли и Каледжи дере), чиито села бяха опожарени, а тяхното население остана без покрив над главите си. Едни от тях предпочетоха да останат по родните си домове, други потърсиха подслон в изоставените турски и гръцки села. Как е станало заселването в посочените по-горе места най-добра представа ни дава в. „Нова България”: „В изгорените села, които намерят някоя оцеляща несрутена стена, продължава от нея на върлини черга и под тоя чергарски подслон гледаш се гуши някое многочленно семейство, гладно и голо и рядко без някой болен член —

195

мъж, жена илй дете, който лежи на голата пръст. Някои вече почнаха да сеят летнини, но не всички могат да си доставят и купят семе... У всички почти турци, евреи и арменци има грабено от опожарените и ограбени български села, но никой не смее да ги търси. [112]

В Ксантийска околия имаше по-добри условия за настаняване на бежанци, отколкото в Гюмюрджинска. Гръцкото население, което живееше предимно в града и в две-три от близките села, избяга в Гърция още през есента на 1913 г. Големите престъпления и злосторства над българите в този край не оставиха спокойно гръцките милионери аристократи. Преди завземането на града от българските войски те се изселиха, като повлякоха със себе си всички свои сънародници. [113] По местата си останаха само турците, които не бяха по-малко провинени. Изоставените от гърците къщи в Ксанти дадоха подслон на много българи, прогонени от градовете на Егейска Македония и от други места.

Комисията за бежанците в Ксанти се възглавяваше от Зл. Драсов, а нейни членове бяха Щ. Атанасов — мирови съдия, Ант. Страшимиров — кмет на града, Ал. Филипов — главен учител и др. Тях полицейският инспектор Ив. Златев, който обикаляше Западна Тракия през май 1914 г. по нареждане на В. Радославов, обвини, че гледали „само дните да минават”. Според него те се чудели как са попаднали там да вземат по 1000 лева месечно, когато и годишно не са вземали толкова пари. [114] Полицейският инспектор имаше известни основания, тъй като извършената от комисията работа беше незначителна. Но под неговия прицел попадна преди всичко Ант. Страшимиров, който се намираше в конфликт с околийския началник и с полицията. Според Златев той бил много опасен „едно защото хвърчи по облаците”, а от друга страна, искал „да посегне на чифлиците на Мехмед паша, Ашим бей и всички турци”. [115] Очевидно, по тези причини кметското място в Ксанти наскоро беше заето от по-послушен партизанин на Либералната партия.

Още през есента на 1913 г. в Ксанти бяха настанени около 2000 бежанци, от които, както пи-

196

ше тогавашният околийски началник В. Мандушев, „само 600 души гладующи.” [116] До лятото на 1914 г. тук намериха подслон 921 бежански семейства с 3748 члена. [117] През следващите месеци и години това число се увеличи няколкократно. От посочените бежанци нито едно семейство не произхождаше от старите предели на България, а както следва: 303 семейства със 776 члена от Костур; 132 семейства с 628 члена от Горно Броди; 59 семейства с 276 члена от Драмско; 45 семейства с 22 члена от Кукуш; 29 семейства със 166 члена от с. Колопат; 27 семейства със 114 члена от Серско; 19 семейства с 92 члена от Солунско; 14 семейства с 46 члена от Битолско; 8 семейства с 29 члена от Кавалско; 4 семейства със 17 члена от Скопско; 3 семейства с 10 члена от с. Скрижево. Всички изброени дотук семейства бяха от Македония. В Ксанти се настаниха и жителите на селата Ени Кьой (166 семейства с 865 члена) и Габрово (101 семейства с 505 члена), които се намираха на запад от града, но останаха на гръцка територия. Тук имаше и няколко семейства от Източна Тракия. [118]

Освен в Ксанти, бежанци бяха настанени и в няколко близки села. Най-много — около 190 семейства, комисията засели в с. Коюнкьой. [119] От тях 96 семейства бяха габровци, а останалите дойдоха от Горно Броди, Македония. Разпределението на земята стана така, че селяните дълго след това не можеха да си я намерят с положителност и се караха помежду си. [120] Други 110 семейства бяха изпратени в хубавото, раположено край морския бряг с. Болустра. Новите заселници идваха от планинското село Скрижево, Македония. Около 80—90 семейства бежанци от Мала Азия и Източна Тракия попаднаха в с. Енидже. Поради липсата на удобни жилища и тежкия климат много от тях, след дълги боледувания, се пръснаха на различни страни. Подобна участ сполетя и новосъздаденото с. Тепе-чифлик. Заселилите се бежанци от с. Деркос, Източна Тракия, си построиха сами жилиища; но тъй като нямаше вода и добра земя за обработване, скоро го изоставиха. [121]

Комисията в Ксанти настани или подготви за настаняване 509 семейства. По нейна преценка

197

236 бежански семейства можеше да бъдат настанени в още 12 села. [122] По много причини на тези планове не беше съдено да се осъществяват напълно.

Из Ксантийска околия имаше много чифлици на турски бейове и богати земевладелци, които владееха хиляди декари плодородна земя. Опитът на комисията обаче да засели в тях бежанци беше бързо пресечен от централната власт. В. Радославов изпрати полицейския инспектор Ив. Златев да проучи въпроса. Неговите заключения бяха, че комисията трябва да се разтури, а работата да поеме околийският началник, подпомаган от няколко чиновници. В скоро време министъо-председателят изпълни направените му препоръки. [123]

Почти всички бежанци в Ксанти станаха надничари по тютюневите складове и създадоха впоследствие един силен отряд на българската работническа класа. Настанените по селата получиха по 10—20 декара земя за отглеждане на тютюн. Липсата на работен добитък и селскостопански ивентар обаче им пречеше да започнат веднага работа, а многобройните блата и влажният климат правеха живота им „ако не невъзможен, то твърде труден”. [124]

Входна врата на всички бежанци, определени за заселване в Западна Тракия, беше Дедеагач. Тук те пристигаха не само от старите предели на България, но и от други места. На 28 януари 1914 г. от Варна доплува параходът „Цар Фердинанд” с 400 бежанци. [125] Един месец по-късно — отново от същия град и от Бургас, на Дедеагачкото пристанище акустира параходът „Варна” с 800 души. [126] Около 400 бежанци пристигнаха в края на март от българските черноморски пристанища с парахода „България” и по същото време други 300 души — с влак от София. [127] Нови 150 души дойдоха от Варна с парахода „Борис” в първите дни на април. [128] И така през цялата зима, пролетта и лятото на 1914 г. хиляди бежанци пристигнаха в Дедеагач и от Егейска Македония. Жестоко преследвани, хвърляни по затворите или мобилизирани в гръцката армия, те търсеха спасение в България. Първият параход, който потегли от Солунското

198

пристанище на 28 ноември 1913 год. за Дедеагач, беше „България” с 297 глави на семейства, някои от които успяха да вземат своите жени и деца. Основната част от тях произлизаше от Кукуш, Солун, Дойран и т. н. Параходът „България” сложи началото на цяла поредица от подобни курсове, извършвани от български и чужди морски съдове през цялата 1914 г. По морския път Солун—Дедеагач за около една година преминаха поляма част от българите в Солунска, Кукушка, Ениджевардарска и други околии на Егейска Македония. [129] През пролетта на 1914 г. подобни кервани заприиждаха и от Мала Азия, в резултат на което в Западна Тракия бяха превозени само оттук над 6000 души. [130]

За един кратък период през пролетта на 1914 г. — до 31 май, на пристанището в Дедеагач бяха разтоварени 2400 бежански семейства с 8873 члена, от които: 1000 семейства с 3500 члена от Източна Тракия; 1000 семейства с 3800 члена от Егейска Македония и 400 семейства с 1573 члена от Мала Азия. [131] А това беше само началото на голямото преселение, което продължи през цялата 1914 и през 1915 г.

Председателството на комисията по настаняването на бежанците в Дедеагач беше възложено, както вече отбелязахме, на М. Розентал. На него правителството подчини и комисиите в Софлийска и Ортакьойска околии. Така в ръцете на едно лице беше съсредоточено ръководството по заселването на бежанците по долината на Марица и по крайбрежието на Егейско море. От 27 април 1914 г. В. Радославов назначи Розентал за околийски началник в Дедеагач. [132] Пълномощията на последния бяха по-големи отколкото на който и да било председател на околийска комисия за настаняване на бежанци. Той стоеше извън контрола на окръжния управител в Гюмюрджина и поддържаше преки връзки с министър-председателя. По отношение на Снинаров се държеше независимо и дори предизвикателно: „Никой друг, пише му Розентал, освен мен в настаняване и колонизиране бежанците, не дава и не може да дава никакви нареждания и заповеди до кметството и общините в Деде-

199

агачко и Софлийско, както и в Ортакьайско... Гледайте си вашата администрация, която е толкова компрометирана пред очите на българския народ, за която администрация Вие сте отговорни и недейте се меси в моите работи”. [133]

И в Дедеагачка околия настаняването на бежанците беше тясно свързано с изселването на част от небългарските етнически групи. Гърците, които напуснаха този край, отнесоха със себе си всичката си покъщнина. В продължение само на един месец (от 20 юни до 20 юли) от Софлу и с. Бидикли дойдоха в Дедеагач 117 товарни вагона, пълни с багаж, без да се смята онова, което гърците носеха със себе си в пътническите влакове, както и багажите, изпратени по частен ред. [134] Това дразнеше хилядите бежанци от Македония, които гръцките власти гонеха в България, без да им позволят да си вземат дори дрехите и завивките. Отделно стотици българи бяха унищожавани по затворите, мобилизирани в гръцката армия или жестоко репресирани из полицейските участъци. [135]

Българските власти правеха облекчение и за онези гърци, които напускаха Източна Тракия, прогонени от турците. Само за няколко дни през октомври 1914 г. на гръцки параход бяха натоварени 1500 души от Родоска околия, а други 2500 души стояха на гарата в Дедеагач в продължение на пет дни, след което през Окчилар заминаха за Гърция. [136] По отношение на преминаващите или заминаващите от самата Западна Тракия гърци не се допускаха „никакви насилия, изстъпления или обири”. [137] Поради тежките спомени, които българите отнесоха от Македония и накипялата им омраза „спрямо всичко гръцко”, не бяха изключени актове на саморазправа. Като се страхуваше от подобни инциденти, Розентал повика още през пролетта 25 души и ги предупреди, че при цялата си добра воля да пази техните интереси не му било възможно да предотврати „случайни изстъпления от страна на бежанците.” [138] Гърците чувствуваха тази нажежена обстановка и повечето от тях предпочетоха да си заминат.

Отношенията с турското население, поради изложените вече причини, бяха много по-сложни.

200

Все пак, за разлика от Гюмюрджинска и Ксантийска околии, голяма част от турците, живеещи в населените места по долината на Марица, включително и в Дедеагачка околия, предпочетоха да се изселят в Турция. Причините за това бяха няколко. Безспорно Одринското споразумение, съгласно което трябваше да се извърши размяна на населението от двете страни на границата, изигра главна роля. Част от турците бяха съблазнени от изоставените в Източна Тракия български имоти, други се страхуваха от отмъщение, за извършени престъпления по време на реокупацията.

Понякога, при настаняването на бежанци по турските села, възникваха конфликти, при разрешаването на които се намесваше дори централната власт. Показателен в това отношение беше случаят с крайбрежните села Дикилиташ и Гювендик, където комисията засели българи от с. Стингел, Мала Азия, ограбени от турците и оставени „голи и боси”. [139] Бежанците бяха обвинени, че са заграбили имущество и добитък от горните две села. Турските депутати предизвикаха анкета с участието на народните представители Джемал бей и Кехлибаров. Анкетьорите, подкрепени от Риза бей, бивш комендант на Дедеагач, настояваха пред М. Розентал бежанците да бъдат изселени, а турците от Дикилиташ и Гювендик да бъдат върнати по селата им (жителите им се бяха временно установили в Дедеагач). Притиснат от обстоятелствата, енергичният председател на комисията потърси съдействието на В. Радославов: „Ако сега няма да запазим брега, писа му той, никога няма да стане. . . Не правя въпрос на амбиция. Ако мислите, че ще имате някои затруднения с турските депутати, готов съм да изселя българите и върна турците, което обаче ще бъде голям позор за престижа и моя идеал, като свърших тактично с гърците, да започна умно и с турците — рухва. [140]

Проверката на положението в Дикилиташ и Гювендик констатира твърде интересна ситуация. След изселването на турците, настанените там бежанци избраха една комисия, която обиколи всички къщи и описа намиращото се в тях по-ценно имущество, което и запази непокътнато. Оставеният добитък беше хранен и пазен от селяните, а

201

къщите — здрави и непокътнати. Понеже бежанците „мрат от глад”, те направиха харман и овършаха намерените снопи, а получената храна разпределиха по семейства, според броя на членовете. По същия начин се разпределяше и млякото, което се получаваше от кравите и от овцете. За всичко това беше съставен протокол, подписан от М. Розентал и още четири души чиновници. [141] Стореното помогна да се установи истината и се съдействува на малоазийските бежанци да останат по определените им места.

Имаше случаи, когато турците, които напускаха населените места по Марица, да палят масово своите домове. Такъв беше случаят с Фере, където тук-там оставиха здрава къща. [142] Настанените в града 453 бежански семейства искаха да строят. За целта те трябваше най-напред да употребят много сили и време, за да разчистят затрупаните от развалини улици. [143]

До средата на ноември 1914 г. в Дедеагач в околията му имаше настанени вече 1900 семейства бежанци със 7173 члена. От тях 2081 д. в Дедеагачка, 1818 д. във Ференска, 1283 д. в Шахинларска, 818 д. в Макренска и 143 души в Лъджакьойска общини. [144] Специални инженерни бригади приложиха върху терена уличната и дворната регулация на селата Дикилиташ, Хасанлар, Обалар, Шахинлар, Лъджакьой, Урунджик, Окуф, Макри и Фере. Подготвени и раздадени бяха 2216 двора. [145] По места започна строителството и на нови жилища. Комисията на Розентал обаче не успя, по липса на технически персонал, да разпредели полските имоти между бежанците. Ето защо тя се разпореди всеки да разработва „кой колкото земя може”, та през следващата година изхранването на новозаселеното население „да не бъде в товар на държавата”. Някои от землищата на празните села бяха предадени към ония, населени с бежанци, за да може техният добитък „да намира достатъчно паша”. [146]

За прехраната на бежанците в Дедеагач спомогна откритият в града тютюнев склад, където намериха работа стотици бежанци, повечето от които вдовици и сираци. „Мило ти е да гледаш,

202

писа в. „Нова България”, веселите лица на тия нещастни бежанци, които, смятайки за осигурен своя живот, като работят в тоя склад, мъчат се да забравят нещастието, което сполетя самите тях, тяхната родина и техните близки през последната война.” [147]

В Дедеагач заедно с хилядите бежанци, чакащи ред за настаняване, имаше стотици вдовици и сираци, повечето от с. Булгаркьой, Източна Тракия. Мъжете и синовете им бяха вероломно избити от турците край родното им село. Жените и девойките, почти всички изнасилвани, стояха без средства за прехрана и без подслон „изложени на мизерия и глад”. [148]

Въпреки някои затруднения и грешки в работата на Дедеагачката комисия, към края на 1914 г. нейната основна задача вече беше изпълнена. Богатият и важен в стратегическо отношение Беломорски бряг доби изцяло български облик. Покрай големите местни български християнски села възникнаха нови, чиито жители дойдоха из оросените с кръв планини и полета на Македония, Източна Тракия и Мала Азия.

Работата по настаняването на бежанците в Софлийска околия вървеше паралелно с изселването на гърците, гъркоманите и турското население. Последното живееше главно по селата около Марица и беше разменено с българи от Източна Тракия (по силата на Одринското съглашение). По-сложно стоеше въпросът с жителите на Софлу. Много от тях се състояха от погърчени българи, предимно от Копривщица, Чирпан, Ловеч и т. н. Обяснимо е защо тия хора, с изключение на фанатизираните патриаршисти, отново бяха „готови да станат българи”. [149] Те образуваха „най-бедната и работна класа” на града и не желаеха да заминат за Гърция. Но това не се и искаше от тях. Около 200 семейства, без да считат единичните стари мъже и жени, останаха в Софлу. Те отново започнаха да изпращат деца в български училища, да посещават български черкви. [150]

Изселването на гърците и гъркоманите, които желаеха това, ставаше доброволно, без насилие, просто „натоварват се няколко семейства, събират си багажа, разпродават всички движими иму-

203

щества, които не могат да занесат със себе си, и заминават”. [151] Не им се разрешаваше да отнесат само онова имущество, което бяха заграбили от турците или от българите през време на Балканската и Междусъюзническата войни. [152]

През лятото на 1914 г. се изселиха и гърците от селата около Софлу — Каварджик, Пашмакчи и Чамкьой. [153]

Комисията в Софлийска околия, която се подчиняваше на Дедеагачката, беше формирана на 27 март 1914 г. Неин председател стана градският кмет Д. С. Бъчваров. До 15 декември с. г. тази комисия извърши огромна работа, като засели бежанци в следните села: Бидикли — 372 семейства с 1700 души (180 семейства от с. Чанакла, Чаталджанско, 110 семейства от с. Харалагюн, Малгарско, 80 семейства от с. Кадъкьой, Димотишко и 2 семейства от Тарфа, Чаталджанско); с. Сейменли — 52 семейства е 220 члена, бежанци от с. Крушево, Димотишко; с. Коюнери — 135 семейства с 535 члена (70 семейства от с:. Докузюг, Лозенградско и 65 семейства местни жители от споменатото планинско село Пишман, Софлийско); с. Каверджик — 225 семейства с 1020 члена (200 семейства от с. Теслим, Кешанско и 25 семейства от с. Колибите, Бунархисарско); с. Чокурверен — 78 семейства с 335 члена от с. Пишман; с. Пашмакчи — 90 семейства с 415 члена (62 семейства от Солунско и 28 семейства от с. Кору дере, Бунархисарско); с. Осмаджа — 44 семейства със 186 члена от опожареното с. Пишман, Софлийско; с. Сараклъ — 92 семейства с 410 члена (80 семейства от с. Саръкая, Люлебургаско и 12 безимотни семейства от Доган Хисар, Дедеагачко); с. Балибей — 78 семейства с 336 члена (63 семейства от с. Лизгар, Малгарско и 15 семейства от Аладжа-баир, Мала Азия); с. Гемеджикьой — 32 семейства със 185 члена от с. Кадъкьой, Малгарско; с. Елкеджи — 184 семейства със 760 члена — всички от Харалагюн, Малгарско; с. Чомлекчи — опожарено, но предвидени за настаняване в него 145 семейства с 615 члена от с. Караклисе, Димотишко; с. Скуф — опожарено, но предвидени за заселване 36 семейства с 350 члена, бежанци от с. Баш-

204

клисе, Димотишко; с. Карабунар — 66 семейства с 274 члена от Харалагюн, Малгарско; с. Чамкьой — 130 семейства с 556 члена (90 семейства от Солунско и 40 семейства от Мала Азия). Най-много бежанци имаше настанени в гр. Софлу — 460 семейства с 1985 члена (130 семейства от с. Енидже, Лозенградско; 54 семейства от с. Чонгара, Бунархисарско; 42 семейства от гр. Одрин; 35 семейства от гр. Лозенград; 24 семейства от гр. Димотика; 12 семейства от с. Демиркьой, Чаталджанско; 9 семейства от Мала Азия; 8 семейства от с. Карамасли, Бебаескийско и 147 семейства от разни градове и села на Македония). [154]

Софлийската комисия засели до края на 1914 г. всичко 2268 семейства с около 10 000 члена, от които: 1706 семейства от Източна Тракия; 299 семейства от Македония; 64 семейства от Мала Азия и 199 семейства местни, безимотни жители от опожарените планински села — практически също бежанци. [155] Почти всички новонастанени семейства получиха дворни места и земя за обработване. Поминъкът им се състоеше от земеделие, скотовъдство и бубарство, което в този край беше особено силно развито. [156] Специална техническа комисия сне плановете на голяма част от селата в Софлийска околия. Приключена бе тяхната дворна и улична регулация. [157]

През 1914 г. настаняването на бежанците в Ортакьойска (Ивайловградска) околия вървеше бавно. Българските села в района бяха масово опожарени, а гърците и гъркоманите от този край започнаха да се изселват по-късно от онези в Софлийска околия. В самия град на мястото на избягалите патриаршисти в края на 1913 г. бяха настанени 544 бежанци. [158] През следващата 1914 г. комисията в Ортакьой (Ивайловград) подготви места за заселването на около 400 семейства. [159] За този край бяха изпратени една значителна част от преселниците от Мала Азия. С това се допусна грешка, тъй като бежанците бяха добри земеделци, докато поминъкът на населението в околията се състоеше от бубарство и особено в добиването на дървени въглища. [160]
 

Настаняването на бежанците в Западна Тра-

205

кия доведе до появата на нови населени места, други промениха своите имена. Оцелелите около 420 семейства булгаркьойци, в повечето случаи без мъже, се заселиха в с. Шахинлар, Дедеагачко. В края на май 1914 г. на новото градче тържествено беше дадено името Борисово. По същото време се откриха за нуждите на бежанците първоначално училище, прогимназия и черква. [161] Настанените в с. Чамкьой, Софлийско, 106 семейства от с. Бугариево и 57 семейства от с. Коритени, Солунско образуваха ново село, на което дадоха името на Христо Ботев. [162] Бившият турски гр. Фере, където българските власти настаниха стотици бежански семейства, предимно от Източна Тракия, беше преименуван на Трапезица. [163] Към средата на май 1914 г. 82 български семейства, вдовици и сираци от с. Крушево, Димотишко, се заселиха в с. Сейменли, което нарекоха Аспарухово. [164] Две седмици по-рано, на 1 май, в местността „Куштепе”, Гюмюрджинско, стана „небивало тържество”. Тук 247 бежански семейства от Мала Азия положиха основите на новото село Климентово. Селото беше посетено от окръжния управител Свинаров. Охридският митрополит Борис, управляващ Маронийската (Гюмюрджинската) епархия, отслужи молебен. [165] Съдбата на последното село, както и на много други заселени с бежанци, не беше щастлива. Комисията прояви по отношение на неговите жители „незаинтересованост до престъпност”. Дълго време, докато си построят 43 дървени бараки и се натъпчат в тях, бежанците нямаха никакъв подслон. Много от тях измряха още през лятото на 1914 г. На 29 септември полицейският инспектор Златев докладва на Радославов: „От новообразуваното с. Климентово намерихме ужасна гледка. То не е село, а гробища. В наше присъствие умряха една жена и едно дете. . . Били 250 семейства малоазиатци. Избягали по домовете на околните села почти всички и останали 20 семейства, които до пролетта сигурно ще измрат, защото нямат не само хляб, но вода и дърва.” [166] През лятото на следващата 1915 г. в „Беломорска България” допълни тази тъжна картина: „Днес в селото вместо хора има 167 гроба.” [167]


[Previous] [Next]
[Back to Index]


60. Народни права, бр. 149, 8 септември 1913.

61. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2487, л. 1—2. Доклад на комисията по настаняването на бежанците от Източна Тракия в Бургаски окръг, ноември 1913 г.

62. Пак там.

227

63. Ново време, Ямбол, бр. 5, 17 ноември 1913. Бежанците голи — зимата страшна.

64. ЦДИА, ф. 1/76, оп. 2, а. е. 1495, л. 105. Телеграма на 150 бежанци в Созопол до В. Радославов. Созопол, 6 ноември 1913 г.

65. Пак там, л. 75. Телеграма от делегата за бежанците Джиджев до МВРИ. Хасково, 13 октомври 1913 г.

66. Милетич, Л. Цит. съч., с. 140.

67. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 1277, л. 1—2. Колективно писмо на бежанци от Дедеагачко и Гюмюрджинско до В. Радославов, 2 октомври 1913 г.

68. Варненски общински вестник, бр. 4, 4 декември 1913. Апел към варненските граждани и гражданки.

69. Работнически вестник, бр. 142, 23 октомври 1913. Кондов, Д. Как варненските власти и патриотарите се грижат за бежанците.

70. Пак там.

71. Варненски търговски вестник, бр. 17, 7 ноември 1913. Нещастници.

72. ДВ, бр. 242, 25 октомври 1913. Указ № 42 от 19 октомври 1913 г.; бр. 6 от 9 януари 1914 г. Указ № 52 от 19 декември 1913 г. е

73. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2485, л. 18—20. Изложение от гражданския колонизационен комитет по настаняването на бежанците, 26 март 1914 г.

74. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1495, л. 86. Писмо от Главната дирекция на железниците и пристанищата до МВРИ, 16 октомври 1913 г.

75. Свободна Тракия, бр. 3, 1 ноември 1913.

76. Народни права, бр. 191, 29 октомври 1913. Върнали се бежанци; Свободна Тракия, бр. 3, 1 ноември 1913.

77. Народни права, бр. 208, 16 ноември 1913. Настаняването на бежанците; бр. 218, 28 ноември 1913.

78. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1379, л. 133—144. Рапорт от околийския началник в Ксанти Д. Н. Мандушев до окръжния управител в Ксанти, 8 ноември 1913 г.

79. Църковен вестник, бр. 64, 14 декември 1913. Мъчнотии.

80. Народни права, бр. 203, 10 ноември 1913.

81. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2244, л. 1—6. Доклад от анкетната комисия в Западна Тракия до В. Радославов, 23 декември 1913 г.

82. По-подробно вж.: Трифонов, Ст. За съдбата на българите в Егейска Македония (1913—1914 г.) ВИСб, кн. 3, 1984, с. 57—74; Гоцев, Д. Освободителната борба в Македония 1912—1915 г., С., 1981, с. 54—68.

228

83. СД на XVII ОНС, I ИС, 19 април 1914 г., с. 342.

84. Мир, бр. 4120, 20 януари 1914. Настаняването на бежанците; бр. 16, 21 януари 1914, Комисии за бежанците.

85. Народни права, бр. 5, 8 януари 1914. Комисиите за бежанците; Мир, бр. 4111, 11 януари 1914.

86. Народни права, бр. 12, 16 януари 1914. Настаняване на бежанците.

87. Мир, бр. 4117, 17 януари. Настаняването на бежанците.

88. ЦДИА, ф. 313, ап. 1, а. е. 2109, л. 7. Рапорт за положението в новоосвободените земи от началника на отделението за държавни имоти при МЗДИ Кр. Доцев до МС, 5 юни 1914 г.

89. Пак там, ф. 176, оп. 3, а. е. 134, л. 49. Шифрована телеграма от П. Колушев до МВРИ. Гюмюрджина, 11 януари 1914 г.

90. Мир, бр. 4181, 1 април 1914.

91. СД на XVII ОНС, I ИС, 19 април 1914 г. с. 344. Реч на Хафуз Садък Мефмедов.

92. ЦДИА, ф. 3131 оп. 1, а. е. 2485, л. 2930. Рапорт от инспектора на полицията Ив. Златев до В. Радославов, 24 май 1914 г.

93. Народни права, бр. 100, 4 май 1914. Оплакванията на бежанците българи.

94. Народни права, бр. 141, 24 юни 1914. Из новите земи.

95. Пак там, бр. 144, 27 юни 1914 г. Из новите земи.

96. Стенографски дневници на XVII ОНС, I ИС, 21 април 1914 г., с. 388. Изложение на В. Радославов по бежанския въпрос; в. Мир, бр. 4169, 13 март 1914 г. По настаняване бежанците; в. Народни права, бр. 41, 22 февруари 1914 г.. Комисия за бежанците.

97. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 209а, л. 31. Временни упътвания за настаняване на бежанците.

98. Пак там, ф. 313, оп. 1, а. е. 2485, л. 25. Състав на комисиите по настаняване на бежанците.

99. Пак там, ф. 173 оп. 3, а. е. 390, л. 2. Мотиви към проекторешението за одобрение I-то постановление на Министерския съвет от 18 август 1914 г., 16 октомври 1914 г.; Държавен вестник, бр. 80, 11 април 1915. Указ № 9.

100. Нова България, бр, 31, 6 септември 1914. Преустройство на Комисията по настаняването на бежанците: Мир, бр. 4330, 31 август 1914. Преустройство на Комисията по настаняването на бежанците.

229

101. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 209а, л. 26. Временни упътвания за настаняването на бежанците земеделци в селата и градовете на новите земи.

102. Народни права, бр. 152, 6 юли 1914. За бежанците.

103. ЦДИА, ф. 175, оп. 3, а. е. 209а1 л. 26—31. Цит. Временни упътвания.

104. Пак там.

105. Пак там.

106. Пак там.

107. Пак там.

108. Народни права, бр. 152, 6 юли 1914.

109. Нова България, бр. 20, 26 юни 1914. По заселването на бежанците в новите земи.

110. Народни права, бр. 142, 26 юни 1914. Настанени бежанци.

111. Търговски фар, бр., 573, 22 юни 1914 г. Заселването на бежанците от Мала Азия, Тракия и Македония.

112. Нова България, бр. 12, 24 май 1914 г. Писмо от Гюмюрджина.

113. Нова България, бр. 25, 17 юли 1914 г. Град Ксанти.

114. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2185, л. 15—16. Рапорт № 27 от инспектора на полицията Ив. Златев до министъра на ВРНЗ, Ксанти 17 май 1914 г.

115. Пак там.

116. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1379, л. 133—134. Рапорт от околийския началник в Ксанти Д. Мандушев до Окръжния управител в Гюмюрджина, Скеча, 18 ноември 1913.

117. Търговски фар, бр. 573, 22 юни 1914 г. Заселването на бежанците от Мала Азия, Тракия и Македония.

118. Пак там.

119. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2485, л. 6—16. Доклад от Комисията за настаняването на бежанците в Ксантийска околия до председателя на Централната комисия за бежанците. Ксанти, 15 април 1914 г.

120. Беломорска България, бр. 3, 11 август 1915 г. Бежанците и комисиите по тяхното настаняване в новите земи.

121. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2485, л. 6—16; в. Беломорска България, бр. 3, 11 август 1915 г.

230

122. Пак там, л. 15.

123. Пак там, а. е. 2185, л. 15—16. Цит. рапорт на Ив. Златев от 17 май 1914 г.

124. Търговски фар, бр. 566, 8 юни 1914 г. За пресушаването на ксантийските блата.

125. Мир, бр. 4130, 3 януари 1914 г. Бежанци.

126. Народни права, бр. 48, 28 февруари 1914 г. Български бежанци в Дедеагач; в. Мир, бр. 4156, 28 февруари 1914 г. Настаняване на бежанците.

127. Мир, бр. 4185, 30 март 1914 г. Настаняване на бежанците, в. Народни права, бр. 73, 30 март 1914 г.

128. Народни права, бр. 77, 4 април 1914 г. Бежанци.

129. Трифонов, Ст. За съдбата на българите в Егейска Македония (1913—1914 г.), сп. БИСб, кн. 3, 1984 г.

130. Доросиев, Л. И. Българските колонии в Мала Азия, сп. БАН, кн. 24, № 13, София, 1922 г.

131. Беломорски глас, бр. 6, 31. V. 1914 г. Настаняването на бежанците.

132. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 1608, л. 1, Писмо от председателя на Комисията за настаняването на бежанците в Дедеагач, М. Розентал до В. Радославов, април 1914 г.

133. Пак там, а. е. 2485, л. 28, Телеграма от М. Розентал до окръжния управител в Гюмюрджина Н. Свинаров, 30 април 1914 г.

134. Нова България, бр. 27, 7 август 1914 г. Отплатата на българите. Писмо от М. Розентал, Дедеагач, 18 юли 1914 г.

135. Трифонов, Ст. Цит. съч., с.

136. Народни права, бр. 228, 7 октомври 1914 г. Гръцки бежанци в България.

137. ЦДИА, ф. 175, оп. 3, а. е. 130, л. 10. Телеграма от М. Розентал до В. Радославов, 8 юни 1914 г.

138. Пак там, а. е. 45, л. 6. Рапорт от М. Розентал до В. Радославов, 2 юни 1944 г.

139. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1496, л. 246. Телеграма от М. Розентал до В. Радославов, Дедеагач, 21 юни 1914 г. в. Народни права, бр. 135, 17 юни 1914 г. Беломорските брегове.

140. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1496, л. 243—245. Телеграма от Розентал до В. Радославов, Дедеагач, 19 юни 1914 г.

141. Пак там, л. 251 Протокол, 20 юни 1914 г.

142. Народни права, бр. 150, 4 юли 1914 г. Фере.

143. Нова България, бр. 46, 31 декември 1914 г., Писмо от Дедеагач.

231

144. Народен завет, бр. 10, 13 иоември 1914 г. Бежанците в Дедеагач; в. Народни права, бр. 260, 13 ноември 1914 г. Настанени бежанци.

145. Народни права, бр. 280, 6 декември 1914 г. Колонизацията на новите земи; в. Нова България, бр. 44, 6 декември 1914 г.

146. ЦДИА. ф. 13, ол. 1, а. е. 2485, л. 40—41. Рапорт от М. Розентал до В. Радославов, Дедеагач, 29 ноември 1914 г.

147. Нова България, бр. 22, 4 юли 1914 г. Тютюнев склад в Дедеагач.

148. Народни права, бр. 85, 16 април 1914 г. Нещастни бежанци.

149. Народни права, бр. 151, 5 юли 1914 г. Софлу.

150. ЦДИА. ф. 313, оп. 1, а. е. 3485, л. 43—44. Рапорт от М. Розентал до В. Радославов. Дедеагач, 28 ноември 1914 г.

151. Пак там.

152. Пак там, ф. 176, оп. 3, а. е. 130, л. 13. Рапорт от комисията по настаняване на бежанците в Дедеагач, Дедеагач, 16 юли 1914 г.

153. Народни права, бр. 151, 5 юли 1914 г., Преселени гърци.

154. Нова България, бр. 47—48, 10 януари 1915 г. Рапорт за дейността на Софийската комисия по настаняването на бежанците от основаването й до 15 декември 1914 г.; в. Народни права, бр. 294, 23 декември 1914 г. Протоколи на Софийската комисия за настаняването на бежанците.

155. Пак там

156. Търговски фар, бр. 570, 17 юли 1914 г. Град Софлу и поминъкът му.

157. Народни права, бр. 280, 6 декември 1914 г. Колонизацията на новите земи; в. Нова България., бр. 44, 6 декември 1914 г.

158. Народ, бр. 16, 22 януари 1914 г. Из новите земи, Ортакьойска околия.

159. Народни права, бр. 228, 7 октомври 1914 г. За бежанците.

160. Беломорски глас, бр. 6, 31 май 1914 г. Настаняването на бежанците.

161. Нова България, 4 април 1914 г. Новият град Борисово, Дедеагачко.

162. Народни права, бр. 113, 21 май 1914 г. Телеграма от Манол Розентал до В. Радославов.

163. Нова България, бр. 3, 11 април 1914 г. Нов град Трапезица, в. Народни права, бр. 78, 6 април 1944 г. Настаняване на бежанците.

232

164. Народни права, бр. 107, 13 май 1914 г.

165. Беломорски глас, бр. 4, 10 май 1914 г.

166. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 428, л. 34—35. Писмо от инспектора на полицията Ив. Златев до В. Радославов, Ксанти, 29 септември 1914 г.

167. Беломорска България, бр. 3, 11 август 1915 г. Бежанците и комисиите за тяхното настаняване.