1.
Турските войски пресякоха линията Мидия-Енос
на 30 юни 1913 г. Върху оставената без защита Тракия се нахвърлиха многобройни
пълчища, предвождани от Енвер бей. Пред редовните части настъпваха отряди
от кюрди и араби, които палеха и грабеха имотите на българите, а самяте
тях безжалостно избиваха. Според Карнегиевата комисия, която извърши анкета
по Балканските войни, турската армия е унищожила или прогонила от домовете
му едно население от 15 960 души само в Малгарска и Айроболска кази. [1]
Из планините в този край се скитаха хиляди българи. Много от тях попаднаха
в ръцете на войската и бяха подложени на „най-грозните страдания, които
човек може да измисли”. [2] Особено трагична съдба сполетя
с. Булгаркьой, Кешанско разположено на самата гранична линиия в близост
до Мраморно море. Край селото бяха събрани и избити повече от 300 мъже.
След това освирепялата башибозушка сган и войската нахлуха из къщите и
избиха стотици беззащитни жени, деца и старци. Други бяха отвлечени и изпратени
в Мала Азия. Според оцелелите жители на Булгаркьой през трагичната 1913
г, са били избити, измрели или безследно изчезнали повече от 1100 техни
съселяни. [3] Това беше нов Батак, каквито в Тракия по
това време имаше не един и два.
На 2 октомври 1913 г. делегация в състав от 25 души, представители от разни краища на Тракия, връчи подробно изложение по положението в областта на министър-председателя В. Радосла-
162
вов. Между многото конкретни и потресаващи факти срещаме следните думи: „Току-що пристигнали бежанци от с. с. Инидже, Орун-Бегли и Бунар-Хисар, Лозенградско, разправят ужасни работи, вършени от турците, които просто сковават човешкия ум, вледеняват сърцето му и го карат неволно да тръпне при всеки грозен факт и заедно с Вас да се пита: възможно ли е всичко това и не е ли сън? Но уви! Господине Министре, това не е сън, а грозна действителност със своите голи, печални факти.” [4]
Десетки хиляди бежанци от Одринска Тракия потърсиха спасение в свободните части на своето отечество. Според проф. Л. Милетич, който направи обстойна анкета сред тракийските бежанци през 1913 и 1914 г. е било избито и е загинало около 30% от християнското българско население на Тракия. [5] С основание трагедията на българите в тази област се счита за една от най-страшните в новата история на България.
Съдбата на бежанците стана предмет на обсъждане още при изработването на Цариградския мирен договор. Българската делегация успя да прокара чл. 9, по силата на който българите — турски поданици запазваха своите движими и недвижими имоти, а онези от тях, които бяха избягали в България, можеха да се завърнат по домовете си „най-късно в срок от две години”. [6]
Дадените по договора права на българите, както и обещанието да се приемат бежанците отново по родните им места, не отговаряха на реалната политика и на истинските намерения на турското правителство. Веднъж съкрушило българския елемент в Източна Тракия, то не желаеше в никакъв случай да възстанови неговите позиции в тази изключително важна и вече останала единствена провинция от обширните някога европейски владения на Турция.
Конкретни преговори по въпроса за бежанците започнаха наскоро след подписването на мирния договор. На 6 октомври 1913 г. Талаат бей, министър на вътрешните работи и един от ръководителите на младотурския комитет, прие пълно-
163
мощния министър на България в Цариград Андрей Тошев. На срещата присъствува и взе участие в разговорите Одринския валия Адил Бей. Срещата имаше осведомителен характер. Турските ръководители заявиха на Тошев, че всички семейства, които са напуснали Лозенград, можело да се върнат по домовете си. [7] Била дадена строга заповед за предотвратяване на всякакъв род насилия над българите в Тракия. Таалат дори обеща да направи една анкета по този въпрос „в кръга на възможността”. [8]
Адил бей съобщи, че всички избягали по-рано турци, както и ония от земите, отстъпени на България, се настанявали в Източна Тракия. Според неговите сведения тези бежанци възлизали на 4230 семейства, а именно 400 семейства от осем села на бившата Ахтополска каза; 600 семейства от десет села край Малко Търново; 983 семейства от тридесет села на Свиленградска околия; 1240 семейства до двадесет села на Ортакьойска (Ивайловградска) околия и т. н. На път от този край имало други 2800 семейства. [9] Одринският валия даде сведения общо за 6822 турски бежански семейства, които напуснали своите домове в отстъпените на България бивши провинции на Турция и които в момента се настанявали по българските села на Одринския вилает.
В противовес на турските бежанци, пак според Адил бей, имало 2812 семейства българи от 44 села на Лозенградски санджак; 1813 семейства от 35 села на Мустафапашанска (Свиленградска) каза; 1000 семейства от четири села на Узункюприйска каза; 230 семейства от три села на Димотишка каза; 130 семейства от едно село на Малгарска каза или всичко 5805 семейства. [10] Талаат бей предложи, тъй като всички турци били настанени в български села и извеждането им от там станало почти невъзможно, българските бежанци да се настанят в напуснатите турски села. Ако отстъпените жилища се окажели недостатъчни, двете правителства биха могли да се споразумеят за построяване домове на пострадалите. На въпросната среща А. Тошев повдигна въпроса за образуване на смесена комисия, която да се зани-
164
мае с решаването на бежанския въпрос. [11]
По време на разговорите изкристализираха позициите, които турските власти имаха намерение да отстояват. Те не се противопоставиха официално на завръщането по домовете на българското градско население. Последното беше немногобройно и това не ги вълнуваше. Що се отнася обаче до българите от селата на Източна Тракия, тях те не желаеха да допуснат отново по родните им мета. Талаат бей и Адил бей преувеличаваха броя на турските бежанци, като се мъчеха да ги представят за повече, отколкото бяха в действителност. В същото време те съзнателно намаляваха числото на прокудените българи. По този начин, като почти изравняваха броя на бежанците от двете страни, те желаеха да наложат размяна на населението, както и на неговите имоти.
Сложността на въпроса наложи да бъде образувана специална смесена комисия, която да се занимае с настаняването на бежанците „отсам и оттатък новата граница между двете държави. . .” [12] От българска страна в нея бяха включени С. Наумов — бивш инспектор при Екзархията, Манушев, подполковник от запаса Свинаров, Д. Стаматов — бивш член на Апелативния съд, Гугучков — търговец, полковник Маринов, М. Джиджев — легационен секретар при Министерството на външните работи и изповеданията и адвокатите П. Тодоров и П. Стоянов. Ръководството й се възложи на М. Джиджев. Делегатите пристигнаха в Одрин на 14 октомври 1913 г., където трябваше да се водят преговорите. Турската делегация беше съставена от отговорни административни служители. Тя се оглавяваше от Хайдар бей — окръжен управител в Лозенград. Останалите й членове бяха: Рефик бей — прокурор на Апелативния съд в Лозенград, Махмуд бей — подполковник от генералния щаб, Шукри бей, Рами бей — прокурор при окръжния съд в Димотика, Азис бей — каймакамин на Одрин, Рифад бей — началник на одринската жандармерия и Рахми бей — член на одринския апелативен съд. [13]
Българската част на комисията проведе своето първо заседание на 16 октомври 1913 г. [14] Тъй
165
като нейните членове все още нямаха подробни инструкции от София, те решиха да считат своята компетентност определена от Цариградския мирен договор, т. е. да се занимават само със селата, „намиращи се в зона до 15 км от едната и другата страна на границата”. [15] Що се отнася до българите, чийто населени места отстояха извън тази зона, и на които труците вероятно щяха да откажат да ги приемат, делегатите се споразумяха да поискат допълнителни указания от своето правителство. На второто си заседание българската делегация се раздели на три подкомисии, каквато уговорка имаше с турската страна, и определи техните председатели. През следващия ден, 17 октомври, българите бяха представени на валията хаджи Адил бей и на турските делегати. [16] На 18 октомври, в един от салоните на одринското кметство, се проведе първото официално заседание на смесената комисия, на което бяха решени някои процедурни въпроси: председателството на общите, събрания да става последователно от председателите на двете страни; да се изберат двама секретари, по един от всяка страна, които да водят протоколите; една шестчленна комисия, съставена от тримата председатели на подкомисиите, за всяка страна, да изработи програма за работа. [17]
На 19 октомври шестчленната подкомисия се събра на заседание, на което турските делегати направиха следните категорични и нетърпящи никакво двусмислие изявления:
„1. Всички българи, които са останали в завзетите от турските войски земи, по инструкции от Цариград, се заставиха насила от административните власти да напуснат селата си и заминат за териториите, отстъпени на България. Днес в Турция няма нито един българин в селата, а в градовете са останали само търговците и занаятчиите;1662. И въпрос не може да става за връщането на бежанците българи в Турция. Затова е постигнато съгласие между министър Тошев и Високата порта;
3. Задачата на комисията е да настани в турските села, отстъпени на България, най-напред ония българи, които ний заставихме да напуснат империята, и това на наши превозни средства и след това да се
пристъпи към оценката и размяната на селата”. [18]
Така двете делегации започнаха работа, като изхождаха от противоположни
позиции. Докато българските представители взимаха за основа постановките
на Цариградския мирен договор, то турците го игнорираха напълно. Те открито
демонстрираха целите, които преследват — обезбългаряването на Източна Тракия.
Турските делегати не бяха искрени, когато заявиха, че в Турция нямало „нито
един българин в селата”. На тях не можеше да не им е известно, че все още
стоеше по домовете си населението от десетки български села в Мала Азия,
край Дарданелите и Цариград. Възприемането на тяхното становище щеше да
им даде в ръцете законни основания за разправа и с тези българи.
В този момент правителството на България се намираше вече под влиянието на едно мнение, изказано от А. Тошев, че изгонването на българите от Източна Тракия е въпрос решен и щяло да бъде „илюзия да се вярва във възможността да се върнат прогонените в местата си”. [19] МВРИ даде инструкции на българските делегати в Одрин, ако не успеят напълно в мисията си, то да искат да се направи една оценка на заграбените имоти, за да могат българите да бъдат обезщетени или въобще да се компенсират по някакъв начин за изгубеното, като им се запази правото „да си продадат отпосле имотите”. [20]
Промяната на българската позиция, изразена в инструкциите на МВРИ, е очевидна. Надеждите за получаване на някаква компенсация обаче не бяха реални. Още когато се опитаха да уравнят броя на българските и турските бежанци, Талаат бей и Адил бей подсказаха, че след взаимната размяна компенсации едва ли ще има. Турските делегати на преговорите разполагаха с всички условия, за да неутрализират основателните български претенции.
Българското правителство направи постъпки, като се опита поне да смекчи турската позиция. След заявлението, направено на 19 октомври от Хайдар бей, генералният консул в Одрин Тодор Недков посети отново валията Адил бей. Послед-
167
ният внесе някои нюанси в становището на своето правителство. Той отбеляза,
че в случая се касаело само за българските села от Лозенградски и Одрински
санджаци, заети вече от турските бежанци, чието прогонване турските власти
намирали „материално невъзможно”. Навсякъде другаде обаче — в Родоско,
Галиполско и Чаталджанско, не съществували никакви пречки за възвръщането
на българските бежанци, както и на тия от градовете, в това число от Лозенградски
и Одрински санджаци. [21] Естествено, Адил бей знаеше
отлично, че огромната маса от прогонените българи произхождаха именно от
селата на последните два окръга, а в тях бежанците нямаха право да се завърнат.
.
След продължителни разисквания между двете страни се стигна до споразумение.
То беше оформено и подписано на 2/15 ноември 1913 г., останало в историята
като Одринско съглашение. Ето и основните моменти от него. Българските
бежанци от Лозенградски и Одрински санджаци трябваше да бъдат настанени
в изпразнените турски села, намиращи се в отстъпените на България територии
от Тракия, тъй като техните села бяха заети от мюсюлмански бежанци, дошли
от споменатите земи (чл. 1). Беше уточнено, че правата на собственост ще
бъдат „строго зачитани от едната и другата страна”. Във връзка с това,
веднага след настаняването на бежанците, смесената комисия щеше да пристъпи
към оценка на селата и определяне на обезщетението, „ако се появи разлика
при тази оценка” (чл. 2). Българите турски поданици от селата на Родоски
и Галиполски санджаци, можеха „свободно да се върнат в селата си” (чл.
3) Тук обаче турците прокараха едно уточнение, което по същество лишава
от съдържание този член на съглашението. Тъй като някои села били заселени
от мюсюлмански бежанци, то с тях щеше да се постъпи както с бежанците от
Лозенградско и Одринско.
Българите от градовете на Тракия получиха обещание, че ще бъдат допуснати да се завърнат свободно по домовете си. Само за Лозенград и Бунархисар беше направено едно уточнение. Тук
168
техните къщи бяха заети от турци, чиито собствени домове в същите градове силно пострадаха по време на войната. По отношение на тях договорните условия щяха да влязат в сила три месеца след ратифицирането на въпросното съглашение от съответните правителства (чл. 4). Към чл. 1 и чл. 4 бяха направени по едно приложение. На първо място се заявяваше, че правителството на Турция ще достави на българските бежанци превозни средства за преминаването им през турска територия до селата, определени им от смесената комисия „в земите, отстъпени на България и отстоящи най-много на 20 км от границата”. Второто приложение уточняваше, че завръщането в градовете Бунархисар и Лозенград ще става по 15 семейства на ден и след като се предизвестят три дена по-рано административните власти за деня на тръгването. [22]
Одринското съглашение от 15 ноември 1913 година фактически узакони обезбългаряването на основната част от Източна Тракия, тъй като в него се възприе размяната на българските села в Лозенградски и Одрински санджаци срещу турските села от териториите, отстъпени на България по силата на Цариградския мирен договор. То формално гарантираше „свободното” завръщане на българските бежанци от градовете и селата на Родостенски Галиполски санджаци. На практика, обаче поради политиката на терор и насилие, провеждана от турските власти, това не беше възможно. Нещо повече, дори и онези българи, които все още се намираха в Турция, било в Тракия или Мала Азия, насила се прогонваха от родните им домове. Обезщетение щеше да има само „ако се окажеше такова” след уточненията по размяната на селата.
Дори от формална гледна точка размяната на селата от Лозенградско и Одринско съставляваше безспорно нарушаване на Цариградския мирен договор. И това беше основното и най-важното постижение за турската страна, която успя да узакони прогонването на българите от тези най-важни райони на Източна Тракия.
Няколко дни само след подписването на Од-
169
ринското съглашение, формираните още в началото на преговорите три подкомисии се отправиха за определените им райони, където на място пристъпиха към размяна на бежанците и оценка на селата. [23]
Предстоеше и извършването на огромна и сложна по своя характер работа, тъй като трябваше да бъдат обиколени огромен брой населени места, разпръснати в десетки околии. За нейните мащаби най-добре може да се съди от сведенията, предоставени на генералния консул Т. Недков от Одринската българска митрополия. Според тях общият брой само на българските села в Източна Тракия, жителите на които са били принудени от турските власти да ги напуснат, възлизал на 108 с 10 934 къщи и население от 51427 души. (Тук не става дума за бежанците от градовете и от Цариградския вилает). По кази те се разпределяха както следва: Одринска — 37 села с 2750 къщи и 11 012 души; Лозенградска — 16 села с 1538 къщи и 7884 души; Василикоска — 4 села с 684 къщи и 3149 души; Мидийска — 1 село с 80 къщи и 327 души; Визенска — 3 села с 401 къщи и 1737 души; Бунархисарска — 6 села с 1020 къщи и 4639 души; Люлебургаска — 1 село със 149 къщи 760 души; Бабаескийска — 3 села с 263 къщи и 1032 души; Узункюприйска — 5 села с 1332 къщи и 7343 души; Малгарска — 6 села със 728 къщи и 3719 души; Кешанска — 1 село с 442 къщи и 2132 души; Енойска — 1 село с 35 къщи и 150 души; Димотишка — 4 села с 309 къщи и 1556 души; Мустафапашанска (Свиленградска) — 8 села със 777 къщи 4140 души; Хайроболска — село с 89 къщи и 511 души и Малкотърновска — 11 села с 637 къщи и 3149 души. Пак според същите сведения в цяла Източна Тракия останали незасегнати само две български села, признаващи Цариградската патриаршия, а именно Караюсуф с 45 къщи и Ортакчи със 150 къщи. [24] Що се отнася до турските села, те бяха не по-малко, но значително по-малобройни от българските. Голяма част от тях се намираха в Западна Тракия и главно в Софлийска околия. [25]
След нескончаеми отлагания от турска стра-
170
на най-после на 22 ноември 1913 година трите смесени подкомисии се отправиха за определените им райони: първата за селата на Лозенградски санджак, намиращи се между Тунджа и Черно море; втората за Мустафапашанска (Свиленградска) околия (нахия Левка), между Марица и Тунджа, и третата за Ортакьойско (Ивайловградско) — между Марица и Арда и на юг от последната. [26] Към средата на декември 1913 г. постъпиха сведения, че са приключили своята работа по настаняването на бежанците, и то само на българска територия последните две подкомисии. Когато дойде моментът да се премине на турска територия и се установи положението на българските села, турските представители заявиха, че независимо от времето, което не позволявало да се работи нормално, някои от тях били повикани на нови длъжности. И действително, Руфат бей беше извикан в Цариград, а Азис бей назначен за управител на Дарданелите. Останалите турски делегати се оправдаха, че им били нужни допълнителни инструкции, за да могат да продължат работата. [27] По същото време валията Адил бей заяви, че бежанците били настанени и задачата на комисията е привършена. Оценката на имотите и въпросът за евентуалното обезщетение щели да се уредят през следващата пролет. Сегашната комисия не можела да извърши тази деликатна работа поради липса на техници специалисти. [28]
Българските представители мислеха, и това беше безспорно, че работата на комисията не е завършена. Дори ако се разделеше въпросът за настаняването на бежанците от този за оценката на имотите, както искаше Адил бей, то не можеше да се мине в никакъв случай без да бъдат посетени българските села. Нужно беше, за да се настанят нормално бежанците в новоосвободените български земи, да се изучат на самото място географските, климатическите и културните особености, при които те са живели в Източна Тракия. От друга страна, комисията се нуждаеше от точни сведения, за да може да се избегне наложеният по силата на обстоятелствата печален факт големи села от по 300—400 семейства с цве-
171
тущо благосъстояние да се разпокъсват по на 4—5 места. Нещо, което можеше да се окаже гибелно за бъдещото им развитие. Само така комисията схващаше, че ще завърши успешно „една сериозна културна и от голямо икономическо и национално значение работа”. [29]
Не беше удобно да се разделя и въпросът за оценката на селата от този за настаняването на бежанците. Първото и най-малко неудобство се състоеше в това, че трябваше да се посещават по два пъти всички разменени села, които не бяха по-малко от 180. [30] Турците искаха да наложат такова разделение с цел да не дадат възможност на комисията да констатира, че срещу техните села в България, обърнати в пепелища от собствените им стопани, у тях бяха останали здрави, непокътнати в повечето случаи български села — обстоятелство, което мъчно можеше да се пренебрегне при оценката на имотите. Ето защо в интерес на българската страна беше да не се отлага работата на комисията за следващата пролет. В тази връзка легацията в Цариград изпрати на 29 декември 1913 година вербална нота до турското министерство на външните работи. В нея, като се напомняха фактите, довели до застой в работата на смесената комисия и постановленията на съглашението от 15 ноември, се настояваше да се дадат необходимите инструкции на турските делегати и се възстанови нейната дейност. [31]
Направените постъпки не дадоха резултат. Турските власти заявиха, че не са подготвили необходимите материали, за да може да се пристъпи към оценка на разменените села. При това положение в началото на януари 1914 г. Джиджев замина на доклад в София. [32] На 11 с. м. МВРИ се разпореди да се завърнат от Одрин и останалите членове на българската делегация. [33] Във връзка с прекратяване работата на смесената българо-турска комисия на 15/28 януари 1914 г. беше подписан съвместен протокол. В него се отбелязваше, че турската делегация още не била готова с материалите, които трябвало да служат като база за оценка собствеността на разменените села. Освен това времето не разрешавало „никаква ра-
172
бота на полето”. [34] Стигна се до взаимно съгласие смесената комисия да се събере отново в Одрин на 25 март 1914 г.
Наскоро след като смесената комисия временно прекрати своята работа, изселените по-рано от Западна Тракия турци започнаха да се завръщат с намерение да заемат изоставените си села край Марица. Това разтревожи правителството на България, тъй като из този район имаше настанени вече много бежанци. В. Радославов нареди на околийските началници и на окръжния управител в Гюмюрджина да вземат съответни мерки и сложат край на завръщането, още повече, че то беше в пълно притиворечие с Одринското съглашение. [35] В тази връзка МВРИ поиска от българското генерално консулство в Одрин да направи постъпки пред отговорните турски власти. Изпратената по този случай телеграма до Т. Недков завършваше с думите: „Желателно е да се спре това изселване наново, което не само е недопустимо по точка зрение на договорите и съглашенията, но и практически от естество да изложи на страдание и самите пришълци, понеже изпразне-ните от тях места са взети от българи бежанци, селата на които пък са заети от турското население.” [36]
Трудно е да се установят със сигурност причините, поради които част от турците направиха опит да се завърнат в селата си покрай Марица. По-скоро биха могли да бъдат изказани някои предположения. В края на януари и началото на февруари 1914 г., както вече изяснихме, започна предизборната кампания за XVII ОНС. Либералната коалиция разчиташе много на мюсюлманското население в Западна Тракия. По тези причини то беше изпаднало в известна зависимост от неговите първенци, 12 от които фигурираха в правителствената листа.
Времето за възобновяване работата на българо-турската комисия наближаваше. В тази връзка на 6 март 1914 пълномощният министър в Цариград А. Тошев да назначи една четиричленна комисия, оглавявана от Иван П. Манолов, български генерален консул в турската столица. Тя се
173
зае да изучи мероприятията, които биха били необходими да се предприемат по административен или законодателен ред за запазване недвижимата собственост и имотните права на „българите бежанци и изселници от Турска Тракия и въобще Турция”, във връзка с Цариградския договор от 29 септември 1913 година и Одринското съглашение от 15 ноември с. г. Назначената от А. Тошев комисия достигна до някои изводи, които заслужават внимание. Според нея договорът и съглашението, както и българските закони за собственост и наследство, гарантирали напълно имотните права на мюсюлманите в новите земи и въобще в България, независимо от тяхното поданство и местожителство. Те можели да ги дават под наем, да ги управляват чрез пълномощници и т. н. Мюсюлманите се възползували нашироко от мирния договор и извършили за кратко време „внушително число транзакции от тоя род”. [37]
Договорът и съглашението, ако били добросъвестно приложени, давали известни гаранции и за имотните права на българите както в пограничната зона, така и във вътрешността на турската територия, доколкото те запазвали турското си поданство и се върнели в двегодишен срок на местожителствата си. Ако обаче се допуснело Турция да не спазва стриктно договора, съществувала опасност тия права да бъдат впоследствие оспорени и загубени по силата на турските закони за земите, за поданството, за наследството и т. н.
Комисията констатира още няколко съществени факта. Българите не напускали доброволно местожителствата си, а били насилствено прогонвани от турските войски” с едничката цел да се” заселят на местата им мухаджири-мохамедани. . .”, които се ползвали от чуждите имоти без съгласието на техните собственици. При изселването (насилствено или доброволно) властите не им позволявали да продават или отдават под наем недвижимите си имоти. На българите, които по взаимно споразумение са успели да разменят имотите си в турска територия с имоти на мюсюлмани в България, се правели пречки, като се внушавало на последните да не прибягват до подобни сделки,
174
понеже тия имоти щели да останат за мухаджирите. Турците постоянно отлагали работата на смесената комисия, а това отнемало възможността на българите да упражняват имотните си права. Не се позволявало дори на ония от градовете, за. които имало категорично уговорки, да се върнат в определения срок по родните си места. При тези условия, с течение на времето, българите щели да изгубят своята собственост, било по силата на турските закони, било че по различни причини приемат българско поданство. [38]
Като се опираше на гореказаното, комисията препоръча следните мерки:
1. Да се иска от турското правителство веднага да се възобнови дейността на смесената комисия, като се дадат инструкции на тази комисия в едно непродължително време да изчисли имотите на бежанците и изселниците, както и компенсациите по размяната, ако за това стане нужда.
2. Дейността на комисията да се разпростре в турска територия и зад пограничната зона, с цел да се поставят в известност българските имоти във вътрешността на Тракия и в Мала Азия. В случай, че турското правителство не се съгласи, то правителството на България да намери начин и да събере сведения и за тия имоти.
3. Да се предпише на българските административни и съдебни власти да спрат временно издаването, легализирането и заверката на разни документи и пълномощия на мюсюлмани, особено на такива от новоосвободените земи, по продажба, покупка, наеми и т. н., докато смесената комисия в Одрин не привърши работата си и докато не се ликвидира окончателно с въпроса за останалата в турска територия собственост на българите.
4. Българските власти да съберат сведения кои от турските села или част от тях желаят да се изселят, като заменят имотите си с такива на българи в Турция. Тези сведения да се съобщят на всички комисии, които се занимават с бежанците.
5. Да се изпращат своевременно протести при извършени нарушения на договора от турска страна, за да се използуват пред Международния съд в Хага и
6. Останалите празни села и турски имоти веднага да се заемат от български бежанци,
175
като им се позволи да обработват земята и да ги задържат до този момент, докато бъдат обезщетени за собствените им имоти на турска територия. [39]
Извършената работа имаше важно значение с оглед бъдещата дейност на смесената българо-турска комисия. Направеният цялостен анализ помогна на българското правителство да определи по-ясно своята политика по въпроси от жизнена важност за прогонените от родните им места българи, а и въобще за България. Друг е въпросът до каква степен либералната коалиция, силно обвързана вече с младотурците в Цариград, имаше воля и свобода на действие да я прокарва във всичките нейни аспекти.
Въпреки настояванията от българска страна, смесената комисия не успя да възстанови своята работа на предвидената дата. След продължително отлагане, беше постигнато споразумение първото заседание да се проведе в Одрин на 1 май 1914 г. [40] И двете правителства промениха из основи състава на своите делегации. От българска страна за председател сега беше назначен Т. Недков, генерален консул в Одрин, който още от самото начало практически участвуваше в работата на делегацията. Останалите делегати бяха: Р. Ганев — архитект при МОСПБ; В. Тантилов — главен счетоводител на БЗБ; Ат. Рухчев — агроном; В. Манушев — агроном; Д. Маринов — полковник от запаса; П. Тодоров — адвокат, и Ан. Димитров. [41] Няколко дни по-късно, по настояване на председателя, към делегацията се присъедини Ан. Наумов. Както пише в мотивите си Т. Недков, той бил между най-добрите познавачи на Одринско, член на предишната комисия и „един от малкото нейни дейци, които проявиха нужния интерес и усърдие в изпълнение на възложената им мисия”. [42] Направената преценка, в основата си правилна, разкрива част от причините, довели до смяната на Джиджев. Очевидно българското правителство не беше удовлетворено от дейността на предишната комисия.
Предвиденото за 1 май заседание не се проведе. Турците отново приложиха изпитаните си ме-
176
тоди на протакания и отлагания. Високата порта назначи своите представители в смесената комисия едва на 8 май. Това бяха: Шукри бей — граждански вилаетски инспектор, председател; Мехмед Али бей — каймакамин на Лалапаша; Сабри бей — каймакамйнна Люле Бургас; Шакир бей — каймакамин в Ипсала; Ибрахим бей — директор на мохамеданската комисия във вилаета; Хасан ефенди — директор на кадастъра в Лозенград и Рашид ефенди — агроном, за членове. [43]
На 10 май 1914 г. смесената комисия, в обновен състав, възстанови своите заседания. След като делегатите размениха пълномощията си, те пристъпиха към работа. Подкомисията в Одринско беше разделена на две части, за да работи едновременно на българска и турска територия. За Лозенградско и селата, които се намираха между Тунджа и Марица, а също между Арда и Марица, съответните подкомисии щяха да се разделят на толкова части, колкото практическата необходимост на самото място щеше да наложи.
Като изходна точка за оценката на имотите се възприе положението, в което са се намирали те при подписването на Цариградския мирен договор. То щеше да се установи чрез анкета на самото място, при съдействието на селските старейшини. На разрушените по време на войната жилища и други сгради се оценяваше самото място. На поправените и съзидани от новите им стопани къщи се оценяваше мястото и останалият употребен материал. От оценка се изключваха мерите, балталъците и селските мегдани, където стават пазари, веселби и пр., върху които селяните имаха само правото на ползване, а собствеността принадлежеше на държавата. Към последните турските делегати настояваха да се причислят църквите, джамиите (не вакъфски) и училищните помещения. Това тяхно искане беше отхвърлено от българската страна, тъй като споменатите имоти съставляваха частна собственост на селата, с които те напълно разполагаха, без всякаква намеса на държавата. Вън от това църквите и училищата съставляваха за България единствената компенсация срещу турските вакъфи. Понеже не беше постигнато съгласие по този въпрос, даде се
177
възможност на турските делегати да поискат инструкции и наставления от Цариград, без обаче да се прекъсва работата на комисията. Що се отнася до църковно-училищните имоти (ниви, гори и т. н.), то въпросът сам по себе си беше разрешен от турските закони, които ги признаваха за частна собственост и в случая подлежащи на оценка.
Като изходна точка за оценка на всички имоти от комисията се възприе да служат данните, взети от официалните турски регистри. Те обаче подлежаха на поправка, щом извършената анкета на самото място го наложеше. При оценката на имотите се имаха предвид и дълговете на селата към фиека, земеделска банка и такива спрямо частни лица, ако съществуваше за това влязло в сила съдебно решение. [44]
Отново след продължително протакане, едва към средата на юли 1914 г., турските власти най-сетне предоставиха на смесената комисия част от необходимите сведения. Това бяха списъци на българските села от Източна Тракия (Одринския вилает), числото на къщите, размерът на недвижимите им имоти (ниви, лозя, гори и т. н.) и данъците, плащани на турската държава. Тези сведения, очевидно не съвсем пълни, по преценка на Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) все пак били „близо до истината”. [45]
Какви конкретни данни имаше в тях за селата и имотите на прогонените българи? Списъците съдържаха имената на 106 български села в Одринския вилает, разпределени по кази, както следва: Одринска — 9; Лалапашанска — 20; Мустафапашанска (Свиленградска) — 15; Димотишка — 3; Узункюприйска — 5; Кешанска — 1; Хайроболска — 1; Малгарска — 5; Бабаескийска — 2; Визенска — 3; Люлебургаска — 1; Бунархисарска — 5; Демиркьойска (Самоковска) — 13; Лозенградска — 24. В тези села до 1912 г. е имало всичко 8948 къщи с 47 583 жители. [46] В тези списъци естествено не бяха включени селата от онази част на Източна Тракия, която се намираше в българска територия (Малкотърновско, Василикоско и
178
част от Свиленградско), както и данни за градовете. Що се отнася до имотите на българите, то споменатите турски списъци съдържаха данни за 119 дюкяна и 47 воденици на стойност 20 688 799 гроша, 575 111 дюлюма ниви на стойност 35 004 140 гроша. Общата сума на дълговете им към държавата и към Земеделската банка се изчисляваше на 6 106 485 гроша.
Споменатите цо-горе сведения за останалите български села в Източна Тракия, за техните къщи и население, са намалени в сравнение с дан ните, предоставени на МВРИ от българската Одринска митрополия. Нека припомним, че последната сочеше 108 села (вместо 106 в турските списъци), 10 934 къщи (вместо 8948 в турските списъци) и 51427 жители (вместо 47 583 в турските списъци). Най-голяма разлика се явява при броя на къщите. Очевидно част от тях били опожарени по време на войната, а други просто не са включени в списъците. Турците оставаха верни на себе си да намаляват числата там, където имаше възможност. Що се отнася до броя на селата и количеството на техните жители, тук те почти нямаха възможност да правят това. Трудно беше да се укриват цели села, тъй като техните жители се намираха в България като бежанци. Българските власти лесно можеха да съберат необходимите данни както за имената на селата, така и за населението им.
Представените от турците списъци, по мнението на българските делегати, не са били точно извлечени от техните емлячни книги, а нагодени „с цел да изкарат един благоприятен за тях резултат”. [48] Те се опитвали чрез хитруване да изкарат българската страна длъжник на Турция. Конкретните сведения за имотите в някои околии бяха дадени на комисията едва към средата на септември 1914 г. Поради тези причини секциите на смесената комисия, които заминаха по определените им места на 18 юни и работиха с известни интервали до средата на септември, не разполагаха с всички необходими сведения. През това време те обходиха и оцениха 55 български села (приблизително половината от набелязаните) в осем турски кази и
179
111 села и махали в две околии на българската територия. Броят на турските населени места, изоставени от техните жители в България, възлизаше на около 130 — в основната си част махали от по 20—30 къщи. [49]
Междувременно, в началото на август 1914 г. Т. Недков беше назначен за български генерален консул в Солун. В Одрин го замести Г. Серафимов, който временно оглави и българската делегация в смесената комисия. [50] След около един месец МВРИ определи новия председател в лицето на Т. Карайовов. Него познаваха добре както турците, така и българското население в Тракия и Македония. По време на младотурската революция — 1908—1909 г., той стоеше начело на Съюза на Българските конституционни клубове, оформилата се партия на десницата след легализирането на ВМОРО. Т. Карайовов беше автор на най-сериозното за времето си, останало и до днес актуално за науката изучаване за народонаселението на Одринския вилает. [51]
По инициатива на новия си председател, в края на октомври българската делегация направи преценка на извършената за една година работа. Като се възползува от събраните по места сведения, от предоставените й турски списъци, тя изработи своите заключения, приети на 29 октомври 1914 г. и докладвани наскоро на МВРИ в София от Т. Карайовов. В приложените към протокола таблици ясно се очертаваха максималните искания на българската и турската страна, както и окончателните вероятни резултати. Турците се опитваха да наложат в своя полза един актив между 4—8 млн. гроша. Българската делегация можеше обаче да предяви претенции за имоти, и като се държеше сметка дори за най-малкото от нейните искания, България излизаше не само без дълг, но и с един минимален актив от 13,5 млн гроша. [52]
Запазените документи не ни позволяват да проследим докрай обстоятелствата, при които е била прекратена дейността на смесената българо-турска комисия. Очевидно е обаче, че тя е разпусната през есента на 1914 г., без да постигне поставена-
180
та й цел —оценка на изоставените имоти от бежанците — българи и турци.
На това ще да са попречили както безкрайните протакания и обструкции от
турска страна, така и избухналата Първа световна война, в която Турция
наскоро се включи на страната на централните сили.
.
Разглежданите тук въпроси станаха отново предмет на продължителни преговори
след Първата световна война, отнели на дипломатите почти две години. В
крайна сметка България и Турция подписаха на 18 октомври 1925 г. така наречения
Ангорски
договор. Проблемите, касаещи бежанците от Източна Тракия, бяха „решени”
в приложения към споменатия договор протокол. Българските изгнаници се
лишаваха окончателно от своето право да се завърнат по родните си домове.
Техните имоти станаха собстзеност на турската държава за сметка на недвижимата
собственост на онези турци, които напуснаха присъединените към България
земи след Балканските войни. Формално право върху своята собственост запазиха
бежанците от преди 1912 г., които бяха сравнително по-малко на брой, както
и малоазийските българи. [53]
Облагите, които Турция извлече от Ангорския договор, не будеха у никого съмнение. Срещу около 30 000 мюсюлмани, изселени от новите предели на България, имаше повече от 70 000 прогонени българи от Източна Тракия. [54] Техните имоти, според сведенията на МВРИ, възлизаха на: 34 062 къщи и други покрити имоти; 1 961 440 дка ниви, ливади, лозя и т. н., 216 043 дка гори и пасбища; 131 231 глави едър добитък; 649 431 глави дребен добитък. В същото време изоставените турски имоти в новоосвободените земи, по изчисленията на МЗДИ, съставляваха: 3607 къщи и други покрити имоти; 285 821 дка и 3 ара ниви, ливади, лозя и пр.; 1224 дка и 17 ара гори и пасбища и т. н. [55]
Стойността на обсебените български имоти се пресмяташе от Тракийската организация на около 10 милиарда лева. [56] Дори изчисленията на МВРИ, правени по една много ниска и непълна оценка, сочеха 5 млн. златни турски лири или повече от
181
3 млрд. лева. [57] И в двата случая, сумата е несравнимо по-голяма от стойността на изоставената в България турска собственост, която едва достигаше 1 млрд лева. [58]
Ангорският договор правеше крачка назад дори в сравнение с Одринското съглашение. Новите отстъпки А. Ляпчев обясни в Народното събрание с необходимостта да се оформело „създаденото фактическо положение”. Като защитаваше сключения мирен договор, министър-председателят сочеше някои второстепенни придобивки за България. Утвърждавало се положението на Екзархията и се премахвали високите вносни мита за българските стоки, внасяни в Турция, собствеността в т. нар. „нови земи” се поставяла на законна основа и се подобрявало международното положение на България, което щяло да бъде оценено, от другите държави. [59]
Турското правителство, като действуваше от позицията на свършените факти,
в крайна сметка наложи изцяло своето становище. То не само че прогони българите
от Източна Тракия, но и успя да присвои техните имоти без реална компенсация.
В случая то се възползува не само от притесненото международно положение
на България, както след Междусъюзническата, така и след Първата световна
война, но и от недалновидната и безотговорна в някои случаи политика на
управляващата българска буржоазия.