Административна уредба и управление на Западна Тракия
5.
* * *
Историята и наследените традиции, особено в новоосвободените земи, бяха отредили на църквата особено важна роля. Още от времето на Възраждането, а по-късно и след Руско-Турската война от 1877/78 г., Българската екзархия стоеше неотменно в защита на националните интереси, укрепваше съзнанието на българския етнически елемент, отбиваше посегателствата на чуждите пропаганди в Тракия и Македония. Несигурното положение в Западна Тракия изискваше бързо възстановяване на нейните институции. По предложение на Екзарх Йосиф Светият синод назначи още през октомври 1913 година за временно управляващ Маронийската (Гюмюрджинска) епархия Охридският митрополит Борис. За епископ в Ксанти и Дедеагач бяха определени съответно нишавския епископ Иларион и епископ Варлаам (заменен в последствие от протосингела на Гюмюрджинската митрополия Инокентий). [251] На 22 ноември 1913 година митрополит Борис пристигна в Гюмюрджина, тържествено посрещнат на гара-
129
та от административните и военни власти начело с окръжния управител Н. Свинаров и генерал Кирков. [252]
Светият синод назначи архиерейски наместници и по всички околийски центрове на Западна Тракия. Това бяха предимно прокудени от Македония свещеници, които месеци вече прекарваха в София без работа и средства за препитание. [253] Назначените църковни служители развиха енергична дейност в областта. Епископите и архиерейските наместници обикаляха българското население по градове и села. Техните проповеди имаха не само чисто религиозен смисъл. Те целяха преди всичко да укрепят вярата на българите в трайността на българското присъствие край бреговете на Бяло море. Навсякъде църковните архиереи бяха посрещани възторжено от населението, което постепенно се успокояваше след преживените трагедии. [254]
Наред с училището и църквата, като основни институции в Западна Тракия постепенно възникваха читалища, юнашки и благотворителни дружества. В Гюмюрджина, под ръководството на режисьора Донев, се събра група от „най-добрите наши свободни артистични сили”, които положиха основите на тамошния театър. [255]
В Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач започнаха да излизат местни вестници, които се печатаха най-често в Пловдив или в други градове на стара България. В Ксанти за кратко време излизаха последователно „Беломорско ехо”, „Ксантийски обществен вестник” и „Беломорска България”. Въпреки и мимолетни издания, те внасяха колорит в обществено-политическия живот на града и околията. Заслужава да бъдат отбелязани още и вестниците „Свободна Тракия” и „Беломорски глас”, които се редактираха в Гюмюрджина и Дедеагач. Не може да бъде подминат без особено внимание вестник „Нова България”. Той излиза в продължение на близо две години (1914—1915 г.). Негов редактор, а и автор на повечето от материалите, беше големият български краевед и отличен познавач на Тракия Ст. Н. Шишков. Вестникът не само отразяваше, но и по своеобразен начин документираше педантично всички основни обще-
130
ствени изяви в новоосвободените земи. Вестник „Нова България” съхрани по своите страници много от фактите, вълнували тогавашната българска общественост.
* * *
Важен елемент в административната уредба на Западна Тракия внесе Българо-турската конвенция за поправка на южната граница на България от 24 август (6 септември) 1915 година. След нейното подписване беше формиран Одрински окръг. Тъй като въпросната конвенция е пряко свързана с новото териториално деление и с административното преустройство на Западна Тракия, ще се спрем малко по-обстойно на нея.
Конвенцията беше краен резултат от развитието на българо-турските отношения. Сближаването между България и Турция започна, както отбелязахме по-рано, веднага след Междусъюзническата война. На 19 август 1914 г. дори беше подписан „Договор за съюз и приятелство” между двете държави. [256]
През пролетта на 1915 година започна нов кръг от преговори. Турция се беше включила в Първата световна война на страната на централните сили. България все още пазеше неутралитет, но също клонеше към Германия и Австро-Унгария. Все пак правителството на В. Радославов реши да се възползува от тежкото положение на Турция, създадено от съглашенската операция при Дарданелите. То се стремеше да удовлетвори, поне отчасти, българските териториални претенции в Източна Тракия. В тази насока министър-председателят на България даде съответни инструкции на посланиците в Турция и Австро-Унгария. Н. Колушев заяви пред великия везир в Цариград, че предвид на трудностите на жп линията за Дедеагач е нужно България и Турция да „влязат в преговори, за уреждане въпроса за границата по устието на Марица.” [257] По същото време Ан. Тошев получи нареждане да развие пред австроунгарското правителство тезата, че в България съглашенската опозиция засилвала агитацията в полза на една акция срещу Турция. Либералите били
131
упреквани в туркофилство и се появила опасност от министерска криза. В. Радославов шантажираше Австро-Унгария с възможността неговото правителство да падне от власт и да бъде заменено със съглашенофилско. Тази опасност можело да се избегне в случай, че Турция отстъпи Източна Тракия на България и по този начин да лиши опозицията от „най-силния й коз против правителството.” [258] Постъпки от този смисъл бяха направени и в Берлин пред германските управляващи среди.
Преди започването на официалните преговори, българското правителство предяви претенции за граница по линията Мидия—Енос. Неговите основания се кореняха в клаузите на Лондонския мирен договор от 17 май 1913 година, който беше гарантиран от великите сили и вероломно нарушен от Турция. Едва ли някой в България сериозно мислеше, че младотурците ще направят такава голяма жертва. За да упражни известен натиск върху тях и ги направи по-отстъпчиви, Радославов нареди на Колушев да им предаде, че „русите дават и Родосто с Мидия—Енос”. [259]
Постъпките на Колушев в Цариград не завариха турската страна неподготвена. Съюзниците от Виена и Берлин бяха предупредили турското правителство навреме. Великият везир Саид Халил останал „изненадан и много смутен” само от размера на исканите от България отстъпки. Той отговори на българския посланик, че никое турско правителство не би се съгласило доброволно да отстъпи Одрин и с граница, която да минава на 50 км. от столицата на Турция. Ако се осмелели да направят това, младотурците „не би могли нито минута да останат живи в Цариград. . .” [260]
България предяви въпросните искания срещу своя благосклонен неутралитет. Радославов и неговите министри виждаха затрудненото положение на Турция и искаха да се възползуват от него. Беше започнала операцията на съглашенските войски при Дарданелите, която постави турското правителство в критично положение. Една придобивка в Тракия, постигната без проливане на кръв, действително можеше да укрепи властта на либералната коалиция. При това българските претен-
132
ции бяха справедливи и се опираха на клаузи, намерили само преди година международно-правно признание.
В Цариград също съзнаваха, че се налага по силата на създалото се положение да направят териториални отстъпки, но се опитваха да ги сведат до минимум. Съществуващата атмосфера на напрежение и несигурност най-добре се чувствуваше в думите на един от приближените на турския министър на вътрешните работи Талаат бей: „Турция е изгубена, ако България й обяви война.” [261]
До края на май преговорите имаха неофициален и проучвателен характер. Едва на 30 май Радославов нареди на Колушев да говори от името на правителството. Но и след тази дата, дълго време и двете страни не назначаваха свои официални делегати, които да пристъпят към систематични и целенасочени преговори. В продължение на повече от месец Колушев почти ежедневно посещаваше различни турски министри, на които обясняваше, че ако бъдат възприети българските предложения, турското правителство щяло да установи не само трайно приятелство между двете страни, но можело да запази империята „от големи сътресения”. [262]
Турция определи свой делегат за официални разговори на 21 юни 1915 година. Това беше Халил бей — председател на парламента, когото Колушев определи като „най-неотстъпчивият младотурчин”, който знаел да отлага и обещава, „без да се ангажира или да държи на думите си”. [263] Приблизително по същото време и българското правителство назначи двама свои представители, които веднага отпътуваха за Цариград.
Официалните преговори започнаха на 8 юли 1915 г. От българска страна освен посланика в Цариград Колушев участвуваха полк. Жеков и д-р Точков. [264] Халил бей изложи становището на своето правителство, което се заключаваше в следното: 1. Турция приема по принцип да направи териториални отстъпки на България. 2. Максималният размер на тия отстъпки е десният бряг на Марица, с изключение на онази част, която
133
влиза във фортификационния пояс на Одринската крепост. Посочените териториални отстъпки се правеха при условия, които въвличаха България във войната на страната на централните сили. По-конкретно те бяха изложени от Халил. бей в следния вид: 1. България да пропуска муниции и всички припаси за турската армия; 2. България да сключи съюзен договор с Германия и 3. България да вземе участие във войната, като навлезе в Македония. Турският делегат повтори многократно, че без задължението на България да сключи съюз с Германия и влезе във войната, турското правителство не било в състояние да направи териториални отстъпки или „ще направи незначителни такива”, за които не си струвало да се говори”. [265]
Българската делегация изложи своите контра-предложения, които бяха предварително съгласувани с Радославов. Правителството на либералите искаше и левия бряг на Марица с една ивица от 5—6 км от устието на Кулели Бургас. Източна Тракия трябваше да се подели като Лозенград и Бунархисар се предадат на България, а градовете Бабаески, Люле Бургас и Виза останат в турска територия. Линията Мидия–Енос вече не се споменаваше. Правителството на България направи първата отстъпка, последвана по-късно и от други, които в крайна сметка оставиха цяла Източна Тракия в турски ръце. Въпросът за Одрин въобще не беше поставен, поради значението, което младотурците отдаваха на този град.
Срещу горните искания, българското правителство даваше своето съгласие да пази благосклонен неутралитет и да пропуска през своя територия „муниции и припаси за Турция.” [266] България разглеждаше встъпването си във война и съюз като отделни въпроси, които тя си запазваше правото да третира в друг случай и направо с респективните държави, когато настъпи моментът за решението им. [267]
В хода на преговорите Халил бей настояваше, че неутралитетът на България бил гарантиран „по силата на съществуващото съглашение.” [268] Той и турското правителство имаха предвид бъл-
134
гаро-турския договор от 19 август 1914 година. Подобно тълкувание изопачаваше действителното положение. При подписването на въпросния договор се имаше предвид евентуален конфликт само между балканските държави, но не и създаденото с влизането на Турция в световната война положение, за което даже не се споменаваше в това съглашение. В крайна сметка последното тълкувание беше възприето от турската страна, но тя продължи да държи на становището си, че „отстъпването на територия и съюза с Германия не може да се делят.” [269] При това младотурците желаеха първо да ангажират България на страната на Германия и тогава, като се опират на своя могъщ съюзник, да намалят до минимум териториалните отстъпки.
Освен по официален път, българското правителство действуваше и посредством частни лица. Малко след като Колушев направи първите сондажи пред турските управляващи среди, в Цариград се оказа и Н. Тюфекчиев, който разполагаше с доверието и приятелството на българския министър-председател. Тук той установи контакти с влиятелни турски министри. След своето завръщане в София Тюфекчиев беше приет от Радославов. Очевидно с негово съгласие на 30 юни 1915 година той изпрати едно много важно писмо до турския министър на войната Енвер бей. В него се разкриваха минималните искания на българското правителство по отношение на Турция и близките цели на българската външна политика. Накратко, според писмото, те се свеждаха до следното: 1. Да се отстъпи на България онази територия, която е свързана с жп линията и десния бряг на Марица; 2. Българското правителство било решило да сключи траен съюз с Турция като двете държави формират една силна армия от 3 000 000 души. Така те можели да разполагат с по-голяма независимост по отношение на силите и да диктуват своите условия на останалите балкански държави; 3. Веднага след като австроунгарската армия настъпела срещу Сърбия, българските войски щели да навлязат в Македония. [270]
Изложените в писмото на Тюфекчиев положе-
135
ния почти напълно съвпадат с линията, която българското правителство провеждаше в следващите няколко месеца, които бяха от съдбоносно значение за България. Но те бяха в известно противоречие с официалната линия, която българските делегати отстояваха на преговорите. Зад това противоречие прозира една истина. Всяка от страните знаеше какво и защо предлага и колко може да получи. С други думи, в преговорите съществуваше известна предопределеност по отношение на крайния резултат.
Преговорите в Цариград се проточиха без сериозни изгледи за скорошен успех. Турското правителство изчакваше развоя на събитията на Източния фронт, където германската армия беше започнала успешно настъпление. То добиваше самочувствие и от неуспеха на английския флот да форсира позициите на турските войски, които отбраняваха Дарданелите. [271] В тази връзка българските делегати докладваха на Радославов: „Турците се стремят да бавят, защото ясно съзнават, че всеки ден общото военно положение се изменя в тяхна полза.” [272]
Временните успехи на централните сили по фронтовете оказваха силно влияние и върху меродавните фактори в София, които се подготвяха да изоставят официално обявения неутралитет. Под натиска на създалите се условия търпеше еволюция и тяхната позиция в преговорите с Турция. Бяха направени нови отстъпки, които сведоха първоначалните искания до техния минимум.
Германия и Австро-Унгария бяха държани в течение на преговорите още от самото им начало и оказваха постоянно въздействие и върху двете страни. [273] Германският посланик в Цариград, който беше системно информиран от самия Халил бей, заяви на българските делегати, че от германска и австроунгарска страна се подкрепя гледището на турците, а именно, че териториални отстъпки могат да се правят само „на определена по отношение на воюващите страни България”. [274] Барон Вагенхайм даде да се разбере, че ако България свърже съдбата си с тях, то те тогава можели не само да съветват турците, но даже и да ги
136
принудят да отстъпят исканите територии. Германия обаче считаше претенциите за граница по линията Мидия–Енос за максималистични. В Берлин открито казаха на Д. Ризов, че неговото правителство не може да иска от Турция „да отстъпи невъзможното”. България дори беше обвинена, че увеличавала „ежедневно своите претенции”. Българският посланик получи предупреждение, че скоро Русия щяла да бъде разгромена и при новото положение Турция можело да стане пО-неотстъп-чива. Ето защо и самият Д. Ризов, който възприе германските внушения, съветваше преговорите да бъдат приключени „час по-скоро”. [275]
Известна промяна претърпя позицията на Австро-Унгария, където очевидно се нуждаеха много повече от помощта на българската армия срещу Сърбия, отколкото в Германия. По настояване от София във Виена възприеха искането на България за Лозенград, Караагач и левия бряг на Марица. В Цариград Палавичини дори изказа критични съждения по отношение на германската позиция. Той мислеше, че ако в Берлин изменят гледището си, както във Виена, то България щяла да има и Лозенград. [276]
Затягането на преговорите безспокоеше Германия и Австро-Унгария. Тяхната дипломация реши да се намеси пряко в заключителната фаза с цел да ускори споразумението. В средата на август 1915 година като посредник в преговорите, които вече се водеха в София, пристигна барон Нойрат, който преди това посети Цариград. Възобновена беше и мисията на Тюфекчиев. [277] На 21 август турското правителство взе решение за окончателния размер на територията, която трябваше да отстъпи. Същият ден в София В. Радославов и турският посланик в България Фехти бей парафираха конвенция за ректификацията на границата.
Подписаното споразумение имаше голямо значение за централните сили и особено за Турция. Това най-добре личи в телеграмата на Колушев до В. Радославов, изпратена на 22 август 1915 година от Цариград: „Въобще, турците считат за голям успех постигнатото споразумение, което ги освобождава от тежкия кошмар, който досега ги
137
притискаше и който се олицетворяваше под неизвестното утрешно поведение на България спрямо Турция.” [278]
Имаше за какво турците да бъдат доволни. С цената на минимални отстъпки те спечелиха един съюзник, който можеше да бъде най-опасният им противник. От своя страна, правителството на България последователно изостави едно след друго своите искания, за да достигне до минималните им размери. Много фактори допринесоха за това, но на първо място стои предварителната ориентация към централните сили, които бяха турски съюзници. Не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че либералите, както и всички буржоазни правителства в България, даваха приоритет на Македония. Тракия за тях стоеше на втори план в защитата на българските национални и държавни интереси.
Официалното подписване на конвенцията стана три дни след нейното парафиране — на 24. VIII. (6. IX.) 1915 г. Изложените в нея споразумения обхващаха поредица от въпроси, основният от които беше териториалният. Турция отстъпваше на България около 2000 км2 площ. Границата беше така предвидена, че оставяше жп линията и река Марица изцяло в българска територия. [279] Окончателното й очертаване трябваше да стане от делимитационна комисия в състав от трима военни — един германец, един австроунгарец и един швед. Тя обаче, щеше да се движи по левия бряг на Марица на едно разстояние до 2 км, което даваше възможност в него да се настанят българските гранични постове. Турското правителство си запази правото да си служи сжп линията между Одрин и Кулели Бургас за 5 години, при условие да се съобразява с техническите правилници, които бяха в сила по българските железници. България от своя страна поемаше турските задължения срещу компанията на Източните железници за отстъпената й част от линията.
Що се отнася до пътуването и превозите по Марица, то българското правителство се съгласи турците да имат същите права и да бъдат третирани на „равна нога” както и българите.
По силата на подписаната конвенция населе-
138
нието на отстъпените територии се подлагаше на „същите ония задължения, предвидени в конвенциите, договорите и споразуменията”, които бяха в сила между двете страни. Отоманските поданици запазваха „всичките си права върху техните градски и селски имения, които биха останали отвъд граничната линия, поради посочената в чл. 1 ректификация.” [280]
Към конвенцията бяха приложени „Обяснителни бележки”, в които имаше направени редица уточнения. Турските власти се задължаваха да започнат изпразването на отстъпените територии от 28 септември (ст. стил), от която дата те влизаха във владение на България. Предвиждаше се предаването им да завърши „постепенно с определяне граничните пунктове от делимитационната комисия”, по което време щеше да стане и настаняването на граничните постове. Двете финансови администрации се споразумяха върху нужното число митници, които трябваше да бъдат готови за работа също на 28 септември.
Изпълнението на договора предстоеше да бъде проконтролирано от делегации на двете страни, които за целта имаха определена среща на 8 септември в гр. Димотика.
Службата по жп линията се поемаше от български служители на 23 септември (ст. ст.). Но и след тази дата, турското правителство имаше право да пренася; по нея „било в мирно време, било във военно време: новобранци, войски, оръжие, муниции, съестни продукти и пр., без всякакви ограничения или контрол от страна на българското правителство.” [281]
Последното условие предизвика безпокойство сред българската общественост, която виждаше в него признак за военно обвързване на България с Турция и следователно, условия за въвличането й във войната на страна на централните сили. [282] Преговорите с Германия се водеха в дълбока тайна и малцина знаеха, че клаузите на военната конвенция с нея вече са уговорени.
Както беше предвидено,1 на 8 септември в гр. Димотика пристигна българска делегация в състав Иван Хаджиев, окръжен управител в Ста-
139
ра Загора, и полк. Злати Петров, началник на гарнизона в Дедеагач. На следващия ден заедно със своите турски колеги те подписаха протокол, в който Високата порта потвърждаваше „безвъзвратното отстъпване на България на териториите, които й се отстъпват чрез гореказаната конвенция и чието изпразване от отоманските власти ще стане на 28 септември стар стил. . .” [283] На 28 септември българските войски и администрация „окончателно завзеха всички отстъпващи се територии”. [284]
Правителството и неговите привърженици славеха „дядо Радославов”, който по мирен път постигнал една изключително ценна придобивка. Наблягаше се върху факта че България влизала във владение на жп линията по Марица, която откриваше възможност за удобни и леки комуникации със Западна Тракия и егейските й пристанища. Този факт не се оспорваше от никого. Създаденият през есента на 1913 г. Гюмюрджински окръг беше изолиран от останалата част на страната. Връзките с него минаваха през неудобните пътеки на Родопите, които в зимните месеци ставаха несигурни и трудно проходими. До ректификацията на границата части от жп линията по долината на Марица се намираха в турска територия. Полицейските и административни власти често създаваха изкуствени препятствия от най-разнообразен характер и по този начин имаха възможност да оказват натиск върху България, когато това им беше необходимо.
Към посоченото е необходимо да добавим и един друг факт. Височините при Димотика контролираха цялата долина на Марица и правеха Дарданелите трудно защитими от военна гледна точка.
В присъединената към България територия имаше над 160 населени места, между които градовете Караагач (Одрин), Димотика и Кулели Бургас. [285] Завареното тук население се състоеше предимно от гърци, евреи и малко българи и турци. [286] Основната част от българите бяха прогонени от тези места през трагичното лято на 1913 година. Друга съдба имаха турците. Те не пожелаха да останат по родните си места и ги напуснаха ня-
140
колко дни преди да пристигнат българските войски. [287] Още в началото на септември 1915 г., по инструкции давани от Цариград, местните власти отначало увещаваха, а по-късно и насила заставиха турското население от земите, които се отстъпваха на България, да напуснат селата си и да заминат във вътрешността на Турция с всичко, каквото може да вземе със себе си. Християнското население беше принудено да им помага с превозни средства. Така изселващите се турци успяха да изнесат и най-нищожните си дреболии като дори не забравиха и „черничевите и други плодни дървета.” [288] И понеже имаха достатъчно време на разположение, подтиквани от властта, те образувала шайки и с терор и насилие заграбваха добитък, храни и покъщнина от християнските села. В продължение на цели две седмици в Одрин се докарваха стада от едър и дребен добитък. Българското генерално консулство в града се опита да протестира срещу ограбването на българското и гръцкото население. От вилаетското управление нагло беше заявено, че добитъкът и храните се прибирали срещу задълженията на селяните към Турската земеделска банка, а онова, което се вземало в повече, било за военни нужди и щяло да бъде изплатено. В крайна сметка ограбеното население не получи нищо. [289]
За да настани своите бежанци, турската власт застави жителите на богатите гръцки и гагаузки села в Източна Тракия да напуснат домовете си в срок от 24 часа. Развеждани от село на село, материално съсипани и гинещи от глад, последните бяха принудени да бягат масово в България. Към десетките хиляди български бежанци се прибавиха хиляди техни земляци гърци, гагаузи и арнаути. [290]
Българо-турската конвенция от 6 септември беше одобрена от XVII ОНС на 22 декември 1915 година. За нея гласуваха, въпреки че имаха някои възражения, всички опозиционни депутати. [291] От името на Демократическата партия, в единен блок с която бяха и останалите буржоазни формации, говори Ал. Малинов. Освен че постави няколко въпроса пряко свързани с конвенцията, той
141
поиска разяснения от министър-председателя за насоките на онази политика, която водеше либералната коалиция по отношение на воюващите групировки. Искането му беше подкрепено и от Кръстю Пастухов. Опозицията желаеше да разкрие връзката между конвенцията и обвързаността на България с централните сили. Съглашенофилските партии не вярваха, че придобивката е спечелена с цената на благосклонния неутралитет на България, както се опитваха да представят нещата либералите. По повдигнатия въпрос В. Радославов се задоволи да отбележи само, „От практиката се убедих, че колкото по-малко говорим, толкова е по-полезно за България.” [292] По този начин той се опитва да прикрие тежките ангажименти, които беше поела България срещу парчето земя в Тракия, колкото и ценно да беше то. Чрез мирни преговори управляващата либерална коалиция спечели една придобивка, която се оказа последна крачка по пътя към войната и пълното обвързване на страната с Германия и Австро-Унгария.
Българо-турската конвенция не беше основният фактор, който определи България към централните сили. Главна роля в териториално отношение играеше Македония. Но конвенцията допринесе много за оправдаването на онези фатални стъпки, които в крайна сметка доведоха държавата и народа до втората национална катастрофа. Либералната коалиция се опита, и то не съвсем безрезултатно, да повиши своя авторитет и влиянието си непосредствено преди въвличането на България във войната. Някои от безспорно положителните страни на конвенцията бяха посрещнати със задоволство от широки кръгове на българската общественост. Това притъпи тяхното внимание и ги направи по-възприемчиви спрямо следващите политически ходове на правителството, които доведоха националните идеали до пълно крушение.
Новопридобитите територии дадоха основание на правителството на България да формира Одрински окръг. За това беше съобщено официално още на 28 септември 1915 г. В него бяха включени общо 5 околии: Одринска градска, Одринска селска, Димотишка, Ортакьойска (Ивайловградска), (която се отцепваше от Гюмюрджински ок-
142
ръг) и Свиленградска (която се отцепваше от Старозагорски окръг). [293]
Пак в края на септември 1915 г. беше назначено и административното управление на новия окръг. За окръжен управител в Одрин, правителството на България назначи опитния и интелигентен чиновник Манол Розентал. [294] Преди да получи новата си служба, той беше работил продължително време в Западна Тракия като председател на комисията за настаняване на бежанците в Дедеагач, а след това и като околийски началник в същия град. Розентал си беше извоювал име на енергичен и добросъвестен администратор. Не случайно той се задържа като окръжен управител в Одрин почти до края на българското управление в Западна Тракия. За секретар на Окръжното управление беше назначен Велико Пукалов, а за градоначалник — Ангел Динков. Околиите оглавиха както следва: Одринска градска — В. Михайлов (до момента на новото си назначение пловдивски полиц. началник); Одринска селска — Стоьо Овчаров; Димотишка — Киро Стоянов (заменен наскоро от Л. Лазаров); Ортакьойска (Ивайловградска) — М. Монев и Свиленградска — Ст. Толтуков; [295] Кмет на Одрин (Караагач) стана Г. Манев — адвокат от Брезово [296], а председател на тричленната общинска комисия в Димотика — Д. Балджиев, също юрист. [297] Местният димотишки жител Хасан бей беше назначен като помощник-кмет на града. [298] За уредба на финансовите въпроси в Одрински окръг Министерството на финансите командирова своя инспектор Никола Пенев. [299]
Окръжната постоянна комисия в Одрин се оглави от Миленко Попов, а нейни членове бяха Димитър Милев и Давид Толедо (евреин). В околийските центрове веднага започнаха да действуват градски тричленни комисии: Димотика — Вълчан Чакъров (председател), Васил Ангелов и Хасан бей; Одрин — Димитър Начев (председател), Вълко Бакалов и М. Балтов; Ортакьой — Колю Митев (председател), Калин Григоров, Иван Грудев и Атанас Кръстев (временен член) и в Свиленград — Драгия Ненчов (председател), Георги Стоев и Димитър Сидеров. [300]
Докато висшите административни служители в окръга бяха назначени веднага, то по селата си
143
останаха временно старите кметове.
Десет дни след завземането на територията в гр. Одрин (Караагач) вече функционираха окръжно и околийско управление, градоначалство, кметство, акцизно управление, телеграфопощенска станция и ветеринарен лекар. [301] Поправката на южната българска граница наложи известна промяна в митническата служба. Харманлийската митница се премести в Кулели Бургас. Софлийската митница се превърна в митнически клон със същото име и беше поставена в служебно подчинение на Кулелибургаската. Свиленградската се премести в Одрин (Караагач), а митническият клон в Ортакьой (Ивайловград) се закри и вместо него се откри в с. Верантеке. Константиновската митница се установи в с. Хаджиево (Хаджикьой). Споменатите митници и митнически клонове трябваше да бъдат открити още на 28 септември 1915 г., т. е. в деня, в който въпросните територии преминаваха към България. [302]
На 3 ноември 1915 г. с указ № 50 беше утвърдена временна наредба за съдебно разделение на отстъпените от Турция земи. По силата на тази наредба, в Одрин (Караагач) се откриваше окръжен съд със съответните му подведомствени учреждения и съдебен район, в рамките на новосъздадения Одрински административен окръг. В Караагач и Димотика бяха формирани и мирови съдилища. Съответните мирови съдилища в Софлу, Ортакьой (Ивайловград) и Свиленград се отделиха от районите на Гюмюрджинския и Хасковския окръжни съдилища и преминаха под ведомството на Одринския окръжен съд. До назначаването на съдебния персонал в новопридобитите земи, делата в Одринска градска и Одринска селска околии се разглеждаха от Свиленградския мирови съдия, респективно от Хасковския окръжен съд, а делата на Димотишка околия — от Софлийския мирови съдия, респективно от Гюмюрджинския окръжен съд. [303]
Чрез създаването на Одрински окръг, България укрепи и усъвършенствува своето управление в Западна Тракия. Гюмюрджински окръг беше твърде голям и поради наличието в него на различно по етнос и религия население, трудно можеше да
144
бъде обхванат и ръководен според изискванията и нуждите. На мястото на изселилите се турци и известен брой потомци на помохамеданчени българи, по долното течение на Марица в следващите години бяха настанени хиляди бежанци от Източна Тракия, Македония и Мала Азия. Заселването в Западна Тракия на тези корави българи, преминали през огъня на националните борби, изигра положителна роля за утвърждаването на българската държавна власт и въобще на България по Северното крайбрежие на Егейско море.
* * *
Административната уредба на Западна Тракия, както и на всички новоосвободени земи, беше неотменна задача на българската държава. Предстоеше тяхната територия и население да бъдат включени в икономическия, политическия и културен живот на България. Българските войски и администрация завариха в Западна Тракия сложна етническа и политическа обстановка, резултат от току-що преживяната национална катастрофа. Мюсюлманският елемент отново беше надигнал глава, докато българите все още не можеха да се съвземат напълно от преживения кошмар по време на турската реокупация.
Към сложното положение в Западна Тракия, се добавяше острата политическа криза в България след Междусъюзническата война. Между буржоазните политически партии се водеше остра борба за надмощие и власт. Управляващата либерална коалиция се възползува от преимуществата, които имаше като представителка на властта в новоосвободените земи. Правителството на Радославов постави партийните интереси над общодържавните. При администрирането и управлението на Западна Тракия, пролича ограничеността и неподготвеността на българската буржоазия да решава големите национални въпроси.
Тежкото международно положение на България беше другият важен фактор, който силно се отрази върху уредбата на т. нар. „нови земи”. Западна Тракия се превърна в разменна монета в ръцете на либералите. На Високата порта в Ца-
145
риград бяха направени големи отстъпки, които не само укрепиха положението на мюсюлманския елемент в областта, но и дадоха възможност на турските първенци да играят значителна роля в политическия живот на България през съдбоносните години в навечерието и по време на Първата световна война.
Въпреки изключително сложното вътрешно и международно положение на България, българският елемент в Западна Тракия постепенно набираше сили. Към местното население се присъединиха десетки хиляди бежанци, прогонени от родните си огнища в Източна Тракия, Мала Азия и Македония. Областта се осея с много нови училища, между които и две гимназии. Възстанови и укрепи своите позиции националната църква.
Върху Западна Тракия бързо разпростряха своята организация и дейност българските административни, военни и стопански институции. Въпреки някои недостатъци в новата административна система, тя многократно превъзхождаше онова, което беше наследено от изостанала и полуфеодална Турция. И тъй като областта имаше както огромно икономическо, така и важно военно-стратегическо значение за България, то правителството побърза да я включи в стопанския живот на страната.
Важен момент в административната организация на Западна Тракия внесе Българо-турската конвенция от 1915 г. Посредством присъединените към България земи, областта беше още по-тясно приобщена към нейните стари предели. Освен това, възникна необходимостта за формирането на нови окръзи, каквито бяха създадени. По този начин беше усъвършенствувано както административно-териториалното деление, така и управлението на новоосвободените земи. Възродено и окриляно от вярата за свободен живот българското население с надежда очакваше бъдещето.