Ениджия – една България, останала в миналото
Симеон Л. Стойков
 
15. ИЗТЪКНАТИ ДЕЙЦИ НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ КОМИТЕТ В ЕНИДЖИЯ (биографични бележки)
 
Стоян Костов Буруджията
Никола Павлов-Келемето
Стою Георгакев (Юзбашията)
Симеон Георгиев-Мончето
Първите вестители на социализма в Ениджия
Иван Стойков Алексиев


Стоян Костов - Буруджията

Роден през 1854 година в Ениджия, по професия градинар. Бил собственик на зеленчукова градина,. Сред селските чорбаджии-първенци, учители и свещеници и той минавал за първенец, но не с богатството си, а с природния си ум, със смелостта и с участието си във всички общоселски начинания. В акциите против поробителите той бил винаги начело.

Висок и снажен мъж, Стоян Костов бил физически здрав и силен човек. Нерядко на млади години той премервал силите си с пехливани, от които другите се страхували. Не се борел с "чалъми", а е разчитал главно на своята физическа сила. Затова, още в първата си схватка с противника, гледал да го сграбчи в коравите си ръце, да го вдигне или сложи по гръб на земята. Той умеел да преценява правилно силите на своя противник. Победил ли веднъж, той отказвал да се бори с други борци. Излизал е от тепиха, обличал се и се нареждал между зрителите.

На младини, през своя ергенски живот, Стоян Костов имал много весели приключения. Всички негови връстници от махалата го признавали за неоспорим водач, с когото ходели заедно на сватби, седенки и годежи. Запомнил съм по спомени от баща ми, негов връстник и съсед, как една вечер Ст. Костов накарал селските петли да пропеят без време. Стъпил на каменната гривна на един селски кладенец, той плеснал с ръце, наподобявайки плясъка на криле и изкукуригал като петел. След него всички петли в махалата, а след тях и петлите от цялото село, закукуригали в общ хора. Тази негова оригинална шега накарала другарите му да се смеят през сълзи.

Когато през 1898 година войводата Лазар Маджаров основал в селото първия революционен комитет, Стоян Костов бил 44-годишен, но бил посветен на освободителното дело, заедно с по-будните селяни. Избран за член на ръководството, той взел активно участие в неговата дейност. Служил в новосформираната българска армия в Източна Румелия, в Бургас през 1879 година. Своите познания по военното изкуство той използвал двадесет години по-късно, в качеството си на военен инструктор в комитета.

205
 
 

Стоян Костов - Буруджията, член на Македонския революционен комитет
Стоян Костов - Буруджията, член на Македонския революционен комитет, задграничен куриер на огранизацията, участник в Преображенското въстание в четата на Яни Попов.
 

Зеленчуковата му градина се намирала край селото, до селската река. Тук той обучавал на военно изкуство новопокръстените младежи. Тук са ставали и повечето от срещите с нелегалните дейци - войводи, куриери, чети. Тук е бил и сборният пункт на преследваните от турската власт и превеждани от Стоян Костов или Келемето - Колето бегълци в България.

Стоян Костов е бил в състава на Смъртната чета в селото, а при започването на въстанието той, заедно с Калоян Проданов и Колю Чирпанлията, обявили въстанието в Ениджия.

На 49 години Стоян Костов е взел активно участие във въстанието в четата на Яни Попов. След потушаването му той се завръща в Ениджия и отново се включва в редовете на организацията, изпълнявайки и в своята напреднала възраст всички възложени му задачи. Заедно с Келемето те са ликвидирали турския коруджия в селото, наричан "шпионското око" на турската власт.

Към характеристиката на Стоян Костов трябва да споменем и за неговия весел нрав, за неподправената му духовитост и вродено чувство за хумор. Владеел добре турски и гръцки език, а говорел и цигански.

Като бежанец в България Стоян Костов прекарал старините си в Поморие, където и починал на 85-годишна възраст.

206
 
 

Никола Павлов - Келемето

Ениджийци го наричаха Келемето - Колето или само Келемето. Това прозвище беше получил като куриер на тайната организация, тъй като тази служба той изпълняваше дълги години. Значителна част от живота си прекарваше в движение между селата в революционния район и през границата в България - движение винаги из келеметата (неорани площи), полята, горите, далеч от пътищата. Родил се в Ениджия през 1861 година. Измежду дейците на местния революционен комитет в селото Келемето бил най-популярният. Среден на ръст, набит, бързоног, той притежаваше желязно здраве, юнашко сърце и непокорен дух. По смелост и безстрашие той нямаше равен на себе си в селото. Затова, когато се налагаше спешно организиран отпор против поробителя, неговото участие беше крайно необходимо. Такъв е случаят с ликвидирането на опасния шпионин - селския коруджия от турска народност. Келемето и Стоян Буруджията само за една нощ успели да го "очистят", без да разбере никой за това.

Келемето беше посветен в тайната организация още при основаването й в Ениджия (1898 г.). По време на подготвителния период на Преображенското въстание, а и след неговото потушаване, той изпълнява куриерската служба между селото и зад границата. Най-сигурният водач на бягащите в България беше Келемето. Всички гонени и преследвани от турската власт за комитетски работи, спорове или спречквания с турците в села със смесено българско и турско население, търсеха Келемето, за да ги прехвърли в България. Границата, която била на девет часа път от селото, бе станала махала за него. За преминаване по нелегален път на границата той бе търсен не само от съседни, но и от по-далечни български села. Срещу услугата, която правел на частни лица, вън от служебната си работа в организацията, Келемето получавал определено възнаграждение в зависимост от материалното състояние на клиента.

Келемето минавал за земеделец. Имал си ниви, кола и две крави, но това занятие не му било по волята и той го предоставил на сина си Павел. Бил известен и като гайдаджия. Ходел да свири по годежи и сватби, както и на общоселски хора по време на по-големи празници. Така свързвал двата края и семейството му не оставало гладно.

Конспиративната дейност на Келемето не останала скрита за турската власт. Арестуван няколко пъти, той все успявал да избяга и да се укрие. Един такъв случай, за който населението разказвало дълго време, бе следният.

207
 
 

Никола Павлов (Келемето - Колето), задграничен куриер на организацията
Никола Павлов (Келемето - Колето), задграничен куриер на организацията
 

Елин ден Келемето пак попаднал в ръцете на властта и бил отведен под стража в Лозенград. При следствието се установило неопровержимо доказателство за неговата подривна дейност, за връзките му с нелегалната организация. От Лозенград го изпратили в Одрин с вързани ръце, конвоиран от турски конен стражар. В Ениджия спрели да починат в селския хан, почерпили се и продължили пътя си за вилаетския град.

На втория километър от селото Келемето помолил стражаря да му отвърже ръцете, за да отиде по нужда. Дали под влиянието на ракията или от неуместната доверчивост и симпатия към арестанта, стражарят го послушал и изпълнил желанието му. Но щом се почувствал с развързани ръце, Келемето се нахвърлил изненадващо върху него, успял да го обезоръжи и завърже ръцете му. Оставил го край шосето заедно с коня, а той взел пушката му с патроните и бързо се отдалечил на север към границата. Разказваха, че в момента, когато Келемето завързвал ръцете на конвоиращия го стражар, откъм Одрин се задал друг стражар. Келемето гръмнал и по него с пушката и бързо побягнал, за да се скрие в храстите.

208
 

По време на Комитетската афера в Ениджия, само няколко часа преди обсадата на селото от турски аскер и башибозук, Келемето прехвърлил в България по-видните дейци на организацията. А заедно с над сто души селяни по-късно, когато избухнало въстанието, той се включил в редовете на въстаниците и участвал с пушка в ръка в бойните действия.

След частичната амнистия през април 1904 година, засегнала участниците във въстанието, Келемето се завърнал в Ениджия. Научил за това, измаменият турски стражар, когото уволнили от служба заради непроявената бдителност, отишъл в Ениджия, за да си поиска от Келемето пушката. Но Келемето му казал, че е продал пушката в България, за да се изхранва по време на своето изгнаничество. Той поканил турчина в кръчмата, почерпил го за своя сметка. И така вземането с турчина приключило.

Като бежанец в България Келемето се установил заедно със семейството си в гр. Поморие, където и починал през 1949 година на 88-годишна възраст.
 

Стою Георгакев (Юзбашията)

Дядо Стою Георгакев Курчистоев е един от основателите на местния революционен комитет в Ениджия (1898 г.). Клетва за вярност към освободителното дело е положил пред войводата Лазар Маждаров, който по-късно го назначил за войвода на Смъртната чета в селото.

Роден е през 1856 година в Ениджия в родолюбиво семейство. Завършил тук българско училище.

Природата го надарила със здраво и стройно тяло, буден ум и чуден мелодичен глас. Отличен компаньон, дядо Стою обичал веселбите и бил известен в селото като най-добрият майстор на народни песни, хора и ръченици. На млади години бил голям борец. Народен певец като него бил и брат му Димитър (Курчивото Мите), който сам съчинявал народни песни.

Отличен изпълнител на песни, хора и ръченици и известен борец по селските сборове бил и синът му Георгаки (Гачето), починал в Бургас. Но най-талантлива изпълнителка на народни песни и ненадмината от никого в селото била дъщеря му Василка, починала на 06.12.1967 година в Поморие. Даже и на стари години тя запазила своя чуден глас. Посещавала редовно вечеринките, уреждани от Поморийското дружество "Тракия" и непременно изпявала някоя от любимите си песни.

209
 
 

Стою Георгакев Курчистоев, известен с прозвището Юзбашията, подвойвола на Смъртната чета
Стою Георгакев Курчистоев, известен с прозвището "Юзбашията", подвойвола на Смъртната чета, осъден на 101 години тъмничен затвор за комитетски работи.
На снимката: вторият отдясно наляво, с бастун и патрондаш, със значка на калпака.
 

Дядо Стою бил голям ловджия и добър стрелец. През Освободителната руско-турска война (1877-1878) той бил вече двадесетгодишен. Когато след подписването на Берлинския договор руските войски се оттеглили, заедно с тях и той напуснал родното си село и се установил в гр. Бургас. Записал се доброволец в новосформираната българска войска и отбил военната си служба в Бургаската дружина. След това се завърнал в Ениджия и се задомил. Макар и в напреднала възраст, дядо Стою отдал цялата си душа в служба на революционната организация. В негово лице Л. Маджаров виждал истинския военен инструктор и му поверил отговорната задача да ръководи военното обучение на новопосветените в делото. Това обучение той извършвал обикновено нощно време на закрито и потайно място - в собствения си плевник или в други подходящи помещения, на различни места в селото или вън от селото. Дядо Стою бил подпомаган и от няколко души отслужили заедно с него военната си служба в България.

210
 

Като помощник-войвода на Смъртната чета дядо Стою взимал участие и в агитационната чета на Л. Маджаров по време на инспекционната му работа из околните села (Докузюк, Карахилил, Янимахле, Каваклия).

На 20 май 1903 година, при обсадата на Ениджия от турския аскер и башибозук, дядо Стою не успял да избяга и да се укрие, а бил заловен от турците, жестоко изтезаван и осъден на доживотен затвор.

Неговата дъщеря Василка Ст. Костадинова била свидетелка на това събитие и го запомнила с най-малки подробности. По моя молба тя бе любезна да ми изпрати писмено своите лични спомени, които предавам по-долу с малки поправки.
 

"Към средата на май 1903 година - разказва баба Василка - в деня на празника "Възнесение" в Ениджия имаше голям панаир. На селския мегдан, изпълнен открай докрай с празнуващи селяни, бе устроена голяма борба. Моят баща не беше само авджия и стрелец, но беше и голям борец. Дотогава никой не беше го надвивал на борба, нито на игра, нито на пеене. Моят баща и другарят му Джисо Сариев наблюдавали с жив интерес борбата и горели от желание да плеснат ръце и да се поборят на стари години. Джисо не се стърпял, скочил пъргаво и се обърнал към тате: "Айде бе, Стою, да излезем и ние да се поразкършим. Да покажем на младите как трябва да се борят. Тате това и чакал. Двамата стари борци се съблекли, надянали кюспети, намазали се със зехтин и се впуснали като хала между борещите се младежи. Появяването им предизвикало жив интерес, младите прекратили борбата. Всички се раздвижили да заемат по-удобни места за наблюдение. Тате се опитал да приложи най-любимия си чалъм - борба на колене. Но щом коленичил, тежко навехнал крака си в областта на коляното, почувствал остри болки и борбата била прекратена. Веднага отнесли тате при чекръкчията дядо Атанас Арабов да го лекува. Донесоха го след това у дома, но той не можеше да стъпи на крака си.

Няколко дни след това организацията получи сведение, че в съседното село Коюнгяур турската власт правела обиски за комити и скрито оръжие. Всеки момент се очаквало да бъде обсадена и Ениджия. Взето било решение цялото ръководство и всички известни хора на организацията да напуснат селото и да забегнат в България. Веднага у нас дойдоха Джисо Сариев, Христо Карастоянов и Келемето - Колето (задграничният куриер). Те съобщиха на тате решението на организацията и го поканиха да се приготви за път, тъй като още тая нощ трябвало да напуснат селото. Тате не се реши да замине, понеже не можеше да ходи свободно и остана в

211
 
село. Към полунощ, предвождани от Келемето, в България забегнаха над 100 души селяни, заедно с членовете на ръководството, без моя баща и дядо Симеон Георгиев - Мончето, касиера на организацията.

След полунощ селото бе обсадено, а като се разсъмна, около сто души турски войници, командвани от един офицер, започнаха обиските. Хващаха хората по къщите, откарваха ги към реката до "Бобовия върбалак" и ги биеха. Най-много пострадаха моят баща и дядо Симеон, понеже някои от изтезаваните като по-малодушни, не могли да изтраят и казали на своите джелати всичко, каквото знаят за организацията.

Когато турците изведоха баща ми от къщи и го поведоха към реката, където вече изтезаваха заловените преди него, аз вървях след него и плачех. Турците, които караха баща ми, ме блъскаха с прикладите на пушките си, за да се върна. И понеже аз не се връщах, те ме хващаха за плитките, събаряха ме на земята и ме ритаха. Забрадката ми бе съвсем разкъсана. На 23 май - продължава баба Василка - тате три пъти е бил бесен на върбите край реката с главата надолу. Държаха го, докато посинее. После го сваляха от бесилката и го пускаха върху бодливи драки, които му дупчеха месата, биеха го по стъпалата, потапяха го в реката и ... отново на бесилката.

Тате бил представен като най-опасен бунтовник, военен инструктор на организацията, поради което турците му бяха дали прозвището "Стою Юзбашията". Но въпреки жестоката инквизиция, тате не издаде никого от своите другари, остана верен на дадената клетва.

Около 40 души от изтезаваните бяха откарани в Лозенград за предаване на съдебните власти. Тъй като баща ми не можеше да се движи след изтезанията, хвърлиха го като труп в една каруца и така бе откаран в Лозенград. Там бил отново подложен на разпит и бит, а след това затворен в карцер три дни."


Както пред своите джелати, така и пред членовете на съда, когато е бил разпитван, дядо Стою се държал достойно и с мъжество понасял мъченията. В негово лице турските военни и съдебни власти виждали свой достоен противник, верен и доблестен син на непокорното българско село Ениджия и в затвора му отдавали нужното уважение. Когато жена му отивала на свиждане, за да му занесе нещо за ядене, към нея се отнасяли с особено уважение. Тя чувала отвън нареждането на караулния началник, произнасяно с висок глас: "Юзбаши Стою чиксън, гелин гелди!" "Стою Юзбашията да излезе, жена му пристигна!"

212
 

Осъдили Юзбашията на доживотен строг тъмничен затвор. На 30 март 1904 година бе обявена амнистия от турското правителство и той бе пуснат на свобода. Но и след амнистията той не можа да се почувства напълно свободен. Турската власт продължаваше тайно да го следи и преследва. Това продължи до Балканската война (1912 г.).

Като бежанец в България старият дядо Стою Геор-гакев прекара старините си в Бургас при голяма нищета. На 8 март 1943 година почина на 87-годишна възраст.
 

Симеон Георгиев - Мончето

Симеон Георгиев или както в Ениджия го наричали "Мончето" бил един от основателите на местния революционен комитет в селото (1898 г.), несменяем касиер на организацията. Бил роден през 1853 година в Ениджия в семейство на заможни родители.

Отличавал се със своята скромност и честност. Общителен по природа, той говорел бавно, обмислял всяка своя дума и бил внимателен и коректен със събеседниците си. С тези свои качества той спечелил сърцата на своите съселяни и дълго години бил избиран за селски ааза. Взимал активно участие в решаването на общинските въпроси. Като касиер на организацията той изпълнявал и много други задачи. Оръжието, което се доставяло от България по нелегален път за местния революиионен комитет, се поверявало на него за съхраняване и разпределяне между посветените в селото.

При обсадата на селото от турския аскер и башибозук на 20 май 1903 година за залавянето и обезвреждането на революционните дейци, както и за конфискуването на комитетското оръжие, от Ениджия забегнали в България около 120 души, между които и по-голямата част от членовете на комитета и актива.

Симеон Георгиев останал в селото и споделил горчивата участ на своите съселяни. В селото останали с него и други двама комитетски хора - Стою Г. Курчистоев и Трифон Апостолов. Жестоко бити и изтезавани били 150 души, а най-много пострадали комитетските ръководители.

213
 

В народната песен, посветена на това събитие, се казва следното:

"Стою и Симеон двамата
най-напред тие фанаа,
та им ноктите къртея,
в уста им куршум лееа."


Двамата комитетски ръководители, от тридесет и шестте задържани, бити и съдени, били осъдени на доживотен строг тъмничен затвор.

Амнистията, която турското правителство обявило през април 1904 година за осъдените във връзка с въстанието, засегнала и тях. След излизането си от затвора Мончето отново заел своя пост - в служба на организацията. И това свое патриотично задължение той изпълнявал безкористно и всеотдайно до Балканската война - 1912 година.

Дядо Симеон доживял да види Ениджия освободена от братската българска войска и този ден бил най-щастливият в живота му. Но тази чиста и неповторима радост, с която бе озарен от изгрева на свободата, продължила за кратко време.

Още първия ден след като окупирали Ениджия, турците арестували тридесетина души мирни селяни по доноси на мухаджири от съседните турски села. Турската военщина бе скалъпила предварително и своите "обвинения": През месец октомври 1912 година при освобождението на селото от българската войска, те уж били убивали турски войници...

Между арестуваните бил и дядо Симеон. Арестуваните били безмилостно бити в селото, а след това изпратени в Одринския затвор. И тук, в затвора, тези мирни селяни преминали отново през нечовешки мъки и страдания. Мнозина останали осакатени за цял живот, а други починали в затвора от раните си.

Много тежко било положението на стария 60-годишен дядо Симеон, който бе преживял и други изтезания по Комитетската афера през месец май 1903 година.

Въпреки всичко, старият конспиратор и тук, в затвора, бил бодър на своя пост. Влязъл във връзка с българския и руския консули в Одрин и поискал тяхното съдействие, за да освободят от затвора него и българите от различните места на Източна Тракия.

За тази цел подавал няколко пъти писмени молби до консулите, докато усилията му се увенчали с успех. Той бил освободен с всички българи - затворници в Одрин на 18 март 1914 година.

214
 
 

Симеон Георгиев - Мончето, касиер на организацията
Симеон Георгиев - Мончето, касиер на организацията, осъждан на 101 години тъмничен затвор за революционна дейност. На снимката вляво: Мончето - в потури, салтамарка и калпак, с бастун в ръка.
 

Трябва да се отбележи, че освобождаването на тия българи - затворници е станало четири месеца по-късно, след като е прогонено българското население от Източна Тракия в България.

Дядо Симеон намерил своите близки в Поморие, където временно били настанени в специални бараки над 500 бежански семейства, между които и 180 ениджийски.

Бежанците мизерствали, не могли да си намерят работа. Местната и централната власти не взимали мерки да ги оземлят. Дядо Симеон надхвърлил шестдесетте години, преживявал на два пъти побоища и мъчения в турските затвори, бе все така бодър и неуморен в обществените работи.

Поел инициативата да търси място за настаняване и оземляване на част от бежанците, временно настанени в Поморие. Оказало се, че свободна земя за тази цел има и то в Поморийското землище. Това било местността "Соката", намираща се по средата на пътя за Бургас, обрасла с драки, годна за пасище, но неизползвана дотогава. Направили постъпка пред Поморийската

215
 

обшина това да стане законно, а след това потърсили и съдействието на влиятелни лица от Окръжието в Бургас.

Постъпките му обаче не намерили съчувствие и той решил да действа по-смело. Взел съгласието на бежанците, които ще го следват и подкрепят. Избрал си и двама помощници, с които да поведе борбата. Това били Михаил Андреев от Ениджия и Добри поп Захариев родом от Скопие, който бил зет на бежанец от с. Пишмен, Малгарско, действащ като пълномощник на селото. Тяхна доброволна сътрудничка и съветничка станала Карамфила Михайлова Андреева, смела и упорита в обществените работи жена, дъщеря на Яни Граматиков от Ениджия, който завършил на времето Габровската гимназия и станал учител.

Симеон Георгиев и другарите му направили оглед на мястото, където трябвало да се застрои бъдещото село Сарафово. Одобрили го и след няколко дни десетки мъже-ениджийци и пишменци, начело с дядо Симеон Георгиев, заминали за това място с подръчни строителни материали и зидарски инструменти. Започнали да строят временни жилища - колиби за подслон на семействата си. Но Поморийската община се противопоставила на бежанците. Изпратила въоръжени общински полицаи да разрушат колибите и разгонят бежанците оттам. Полицаите рушали бежанските колиби, стреляли срещу всички, които се противопоставяли (ранили с огнестрелно оръжие трима пишменци), заплашвали инициаторите, както и тия които ги следвали, че ще бъдат съдени за делата си. Но бежанците не се плашели. През деня колибите им били разрушавани, а през нощта те отново ги построявали. [1]

И накрая делото на дядо Симеон победило. На тези пустеещи някога земи възникнало ново, чисто бежанско село Сарафово в Бургаски окръг. Тук били оземлени и задомени 150 бежански семейства, от които тридесет ениджийски и сто и двадесет пишменски. Със средствата на държавния заем, отпуснат за селскостопанското настаняване на бежанците, селото бе водоснабдено, а след 9-ти септември 1944 година, при управлението на народната ОФ власт, то бе и електрифицирано.

Така възниква през 1920 година новото село Сарафово, Бургаски окръг, заселено изключително с бежанци от Източна Тракия. А за това благородно и патриотично дело най-голям дял има дядо Симеон Георгиев - Мончето.
 

1. Поморийската обшина действително завела съдебен пропее против дядо Симеон и някои бежанци. Процесът обаче бил прекратен в последствие, поради фактът, че официално се признало правото на бежанците да бъдат настанени на избраното от тях място.

216
 

В знак на признателност към тяхната памет и заслугата им за основаването на село Сарафово, по инициатива на народния учител Георги Казаков от същото село, портретите на тримата верни родолюбци били поставени да красят класните стаи на местното основно училище "Христо Ботев".

Симеон Георгиев - Мончето почива през 1936 година в село Сарафово след достойно изпълнен дълг към своите родни братя - бежанците от родна Тракия.
 

Първите вестители на социализма в Ениджия

Почти едновременно с появата на революционното движение в Тракия си пробиват път и свободолюбивите идеи на социализма. Тези идеи намират почва най-напред сред народното учителство и учащата се младеж. Закърмени от малки с любов към свободата, с омраза и ненавист към вековния поробител и към всяка тиранична власт, будните тракийски младежи четат с увлечение произведенията на нашите писатели-възрожденци Вазов, Ботев, Каравелов и др. Но жаждата си за знание народната младеж не задоволявала само с книгите, които четяла в училищните библиотеки. В ръцете й попадали по тайни пътища и други прогресивни книги, забранени от училищните власти и деспотичната турска власт. Такива били книгите с революционно и социалистическо съдържание, пренасяни тайно от учащите се в България тракийски младежи. Социалистическите идеи за коренно преобразувание на стария свят, тиранията и робството, им сочели пътя към свободата и щастието на всички народи. Те стопляли сърцата и им вдъхвали вяра и кураж в близкото тържество на световната правда.

Революционната социалистическа литература се разнасяла и разпространявала от ръка на ръка и била четена с най-жив интерес.

По-разпалените и любознателни младежи се записвали в тайно съществуващите в гимназиите социалистически кръжоци, където разширявали знанията си и се оформяли като предани и ентусиазирани борци във великата армия на организирания световен пролетариат.

След като завършвали учението си, младежите се отдавали на най-любимата и популярна по онова време учителска професия. Като народни учители те най-добре са могли да служат на своя народ, да му отдадат без остатък своята младежка енергия.

217
 

Младите народни учители били и първите революционни дейци в селата, основатели на местните революционни комитети и пламенни проповедници на организираната въоръжена народна борба за освобождението на Тракия.

Така са се издигнали изтъкнатите ръководители на революционното движение в Тракия - Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, П. Васков, Петко Напетов и др., чиято революционна дейност е добре известна.

Наред с тях, пръснати по села и градове из поробена Тракия, са работели със завидна упоритост, постоянство и себеотрицание още десетки скромни вестители на социализма, за които младите поколения почти не знаят. Мнозина от тях са загинали твърде рано във вихъра на борбата за освобождение на родния край, а други, преминали през суровите изпитания на живота, са завършвали своя житейски път с разбито здраве или при голяма нишета.

Първият, който посял семената на социализма в Енид-жия, бил Петър Стоев от Свиленград.

Малцина са знаели, че по време на неговото учителстване в Ениджия (1897-1898) социалистическото учение е имало свои привърженици и между местните селски младежи. Такива били Стоян Милев, Стоян Николов Терзипетков, Иван Ст. Алексиев и Димитър Ат. Гаргов.

Стоян Милев е взел активно участие в Преображенското въстание в четата на Георги Кондолов. След въстанието учителствал една година в с. Коюнгяур, Лозенградско, а после се прехвърлил в България. В Бургас се задомил и с издръжката на жена си завършил право в Софийския университет. След това се връща в Бургас и работи като адвокат.

Стоян Николов Терзипетков заболя като ученик в Одринската гимназия и почина скоропостижно. Верни на делото на социализма и негови предани борци до края на живота си останаха Иван Стойков Алексиев и Димитър Атанасов Гаргов.
 

Иван Стойков Алексиев

Баша му дядо Стойко Алексиев бил беден земеделски стопанин с четирима синове: Никола, Алекси, Тодор и Иван. Макар и неграмотен, той бил добър баща, ученолюбив и с будно национално чувство. Неговото съкровено желание било синовете му да се изучават и станат учители, но поради липса на средства, те едва успели да завършат селското първоначално училище.

218
 
 

Иван Стойков Алексиев - първият социалист в Ениджия
Иван Стойков Алексиев - първият социалист в Ениджия, загинал в бой са турски аскер при с. Ковчас, Лозенградско, през 1903 г.
 

Никола и Тодор се примирили с това положение и останали при баща си, за да му помагат в земеделското стопанство. Те не станали учители, както желаел баща им, но не изневерили на неговия завет - да служат вярно и предано на своя народ. Когато пламнало Преображенското въстание в Тракия, и двамата взели активно участие с оръжие в ръка в бойните действия на четите.

Алекси не пожелал да остане при баща си в селото, а с подкрепата на братята си успял да завърши второкласното училище в Лозенград, след което и третокласното училище в Одрин като стипендиант. Това не го задоволило. Той мечтаел за висше образование и забягнал през границата в България, където завършил средно и висше образование, пак като стипендиант. Назначен бил за учител по математика в Априловската гимназия в Габрово.

Най-малкият от братята Иван бил роден през 1884 година в Ениджия. Още от малък той се отличавал със своя буен темперамент, буден ум и любознателност. Щом завършил началното училище в родното си село, Иван бил повикан от своя

219
 

брат Алекси в Габрово, за да учи в прогимназията. Алекси поел задължението да издържа Иван до завършване на гимназията. Тук, в града на бурно развиващото се по онова време работническо движение, Иван скоро се свързал с верни и предани другари, организирани в местните професионални организации. Тази дружба с организираните габровски работници открила пред погледа на нашия темпераментен младеж един нов свят, непознат дотогава за него. Той чувал за пръв път да се говори за социализъм, за организирана борба на световния пролетариат, за свобода, братство и равенство. Чел усилено социалистическа литература и други прогресивни и революционни книги, разширявал познанията си. Иван се убедил, че по пътя на социализма и пролетарската революция ще бъде извоювана и свободата на поробена Тракия. Силната омраза към поробителя на родния му край създали, от никому неизвестния дотогава беден селски младеж, убеден социалист и активен бореи против световната неправда. Дружбата и връзките с организираните работници и четенето на извънучилищна литература не му пречели да бъде един от най-добрите и уважавани ученици в гимназията. Едва 16-годишен, Иван Стойков станал един от главните подбудители и водач на голямата ученическа стачка през учебната 1900-1901 година в Габровската гимназия. Тя била организирана против една наредба на Министерството на просветата и разкритата на времето неморална афера между местен големец и ученици.

През летните ученически ваканции Иван се връщал в родното си село, за да се види с родителите си, с роднини и приятели. И не само за това. Той пренасял в куфара си социалистически и други революционни книги, които раздавал на младежите, за да се просвещават.

Когато Иван завършил гимназия, революционното движение в Тракия било в своя разгар. Агитационните чети кръстосвали по села и градове, подготвяйки народа за предстоящото въстание. Иван веднага напуснал Габрово и тръгнал към границата, твърдо решен да се включи в някоя от действащите чети и даде своя принос в борбата за освобождението на Тракия. В крайграничното село Къзъклисе (сега Момина църква), Бургаски окръг, Иван се срещнал със свои съселяни и други бежанци, с които преминал нелегално в България. От тях той научил за разкритите афери и бесния терор на турските власти над мирното население. Срещнал се и с пребиваващи в селото дейии на революционната организация и им открил горещото си желание да вземе участие в революционната борба на народа.

220
 

Иван обаче бил твърде млад, едва навършил 19 години, без всякакъв опит и подготовка за живота на професионалния революционер. По тази причина организационните деятели успели да го убедят да остане временно за пунктов началник в селото, като обещали, че в недалечно бъдеше ще го приберат в четите. На Иван Стойков не се харесала тази бюрократична служба и заседналия живот и непрекъснато търсел случай да я напусне. Скоро намерил свой заместник -Стоян Милев, а той побързал да прехвърли границата и се присъединил към агитационната чета на Лазар Маджаров.

Ето какво ни разказа по тоя повод в своите спомени четникът Коста Тенишев, ръководител на чета по време на въстанието: "Когато бяхме в къщата на Г. Чобанов в с. Тастепе, през деня Маджаров се скара на Иван Стойков, че е дошъл в четата на своя глава и че е още много млад. На бележката на войводата той отговори, че иска да ходи с четата да се бие. Така и стана. В местността "Кукурдан" Иван бе убит заедно с дядо Яни.

Войводата обикна младия четник и го назначи за свой секретар. Той виждал в неговото лице безгранично предан и интелигентен младеж, готов да даде и живота си за народното дело."

Безспорно, за голямото доверие на Маджаров, немалка роля изиграла и идейната близост между него и младия четник-социалист. Цели пет месеца Иван Стойков придружавал агитационната чета на Лазар Маджаров и участвал във всичките й акции. Навсякъде той проявявал голяма храброст и себеотрицание. На 13/26 май 1903 година в м. "Кукурдан", Ковчанско землище, сборна група от четите на Лазар Маджаров и Я. Стоянов се сблъскала с турски аскер и в завързалото се ожесточено сражение паднал убит старият четник дядо Яни, а Иван Стойков бил тежко ранен в крака. За да не падне жив в ръцете на врага, той се самоубива с револвера си. [1]

Характеристиката на социалиста и революционера Иван Стойков ще допълня с лични спомени на неговия боен другар Лазо Лазов, от четата на Маджаров: "Една нощ бяхме в село Кулата, в къщата на Г. Арнаудов. Изморен, аз заспах рано. Иван Стойков влязъл в спор със стопанина на къщата дали ще имаме цар, след като се освободим. Четникът казал: "Ние не се борим за иар". А Арнаудов му възразил, че щом се освободим, трябвало да имаме цар. Спорът им стигнал до бой. Събудих се внезапно и разбрах, че Иван Стойков проповядва на селянина за република." [2]
 

1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, с. 276.

2. Пак там. Кн. 4, с. 97

221
 

По случай героичната смърт на Иван Стойков работниците и бившите съученици му издават некролог, в който с прочувствени думи описват неговия героичен живот.

Като автентичен документ от онова време, некрологът представлява и днес немалък интерес не само за нас, тракийците, но и за всички трудещи се от нашата страна, поради което го поместваме с малки съкратения:

"... Но стига ми тая награда
да каже нявга народа,
умря сиромахът за правда,
за правда и за свобода..."
Хр. Ботев


"Тези думи могат да се приложат за друг, по-малко известен, но също така честен, твърд, идеален борец за свобода - Иван Стойков.

Другарят ни до миналата година бе ученик в Габрово, но като такъв, той съвсем се отличаваше от другарите си. Докато съучениците му мислеха само за уроците си, той постоянно мечтаеше за поробената си родина, която искаше да види свободна. Към края на учебната 1902-1903 година желанието му да помогне на роба тъй го завладя, щото той постоянно за него мислеше. Щом свърши матуритетните изпити и остана свободен, той замина за Лозенградско, гдето и сложи своите кости.

Революционната дейност на Стойков е забележителна и с друго. При заминаването си той занесе достатъчно количество книги, които разпръсна между селяните. През краткото си завръщане в Габрово къде м. септември м. г., за да му заздравее раната, която получи в една от агитационните обиколки, той също занесе около 500 екземпляра книги. Но освен с идеалите на прокудения роб, Иван живееше и с идеалите на цялото човечество, и с младежки възторг той съумяваше да съедини думите с делата.

Габровските организирани работници и ученици, между които работеше, не ще забравят никога своя предан другар по работническото освобождение." [1]

Героичният подвиг на двамата четници дядо Яни и Иван Стойков, паднали в неравен бой с турския аскер в историческата местност "Кукурдан", Лозенградско, на 13/26 май 1903 г., намери поетически израз в народната песен "Голям се гърмеж зачува", поместена в стихосбирката "Странджанска гусла" от известния тракийски войвода Яни Попов. Тази песен се пее от моми и невести по сборове и по седенки в целия Странджански край.
 

1. Печатано във временния социалистически лист "Единство", бр. 15, год. 1-ва от 26 юни 1903 година в гр. Габрово.


[Previous] [Next]
[Back to Index]