Ениджия – една България, останала в миналото
Симеон Л. Стойков
 
16. ИЗСЕЛНИЦИ ОТ ЕНИДЖИЯ, ДАЛИ СВОЯ ПРИНОС ЗА НАШЕТО ДУХОВНО И ПОЛИТИЧЕСКО ПРОБУЖДАНЕ И ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ОТ ТУРСКО РОБСТВО
 
Алекси Стойков Алексиев
поп Димитър Бунархисарски
майор Иван Филипов
Костадин Димов Кърклисийски
Стоян Костадинов Длъгоманов
Стоян Георгиев
Стоян Стойков Шангов


Както е известно, през 1879 година, непосредствено след сключването на Берлинския договор, по силата на който цяла Южна Тракия остава отново в пределите на Турция, южнотракийските българи напускали масово родните села и градове и се изселвали в новоосвободеното българско отечество.

Тогава, заедно с оттеглящите се освободителни руски войски, от Ениджия се изселили около седемдесет семейства, които се настанили в с. Екзарх-Антимово (Тутраканско) и във варненските села. Тези изселници, освободили се от кошмара на вековното турско робство, намерили своето препитание и били щастливи между местното българско население. Времето постепенно заличавало спомените от миналото, старите люде измрели и духовната връзка с родния край се прекъснала. Днес няма да преувеличим, ако кажем, че новите поколения - синове, дъщери и внуци на първите изселници, не знаят нищо за миналото на някогашното голямо и чисто българско село Екзарх Антимово, за съдбата на неговите жители, изгонени през 1913 г. с огън и меч от турските завоеватели.

Да запазим за историята страници от това славно и героично минало е наш патриотичен дълг.

Тук ще споменем само за неколцината изселили се в България ениджийски младежи, едни от тях, за да продължат образованието си, а други - за да избягат от преследване и тормоз от страна на поробителя.

Задомили се и останали на служба в България. Успели да извоюват завидно обществено положение. Вземали активно участие в политическия живот на страната и не престанали да мислят за своя роден край, за родните си братя и сестри, останали да живеят под турско робство.

Тези изселници са гордост и слава на Ениджия и нейното героично минало, заради което считам за нужно да посоча техните заслуги към народа.

Имената на тези достойни синове, служили честно и всеотдайно на народа си до края на своя живот, са:

1. Алекси Стойков Алексиев
2. Поп Димитър Бунархисарски
3. Майор Иван поп Филипов
4. Костадин Димов Кърклисийски
5. Стоян Костадинов Длъгоманов
6. Стоян Георгиев - майстор Стоян
7. Стоян Стойков Шангов

222
 
 

Алекси Стойков Алексиев

Алекси Стойков е роден на 28.11.1873 година в Ениджия в семейство на бедни родители. Първоначалното си образование завършва в родното си село при учителя Георги Докторов - Шопа (1885 г.). След това учи две години в класното училище в Лозенград. Сам на своя глава заминава за Одрин и успява да си издейства стипендия, с която завършва тамошното трикласно училище-пансион (1888 г.). За своите впечатления и спомени Алекси пише по-късно в своята автобиография: "Режимът в пансиона беше много строг. В пансиона бяхме около 150-200 ученика от различни краища на Тракия и Македония. Тогава там имаше и духовна семинария със свой пансион. Една част от семинаристите идваха да спят при нас, понеже тяхната сграда не можела да ги побере. За отбелязване бе, че в семинарията учениците бяха изключително от Македония. Свърших III клас успешно, с отличие и си отидох на село."
 

Алекси Стойков Алексиев, роден през 1873 г. в Ениджия
Алекси Стойков Алексиев, роден през 1873 г. в Ениджия, завършил висше образование в Софийския университет, учителствал 35 голини в Априловската гимназия - гр. Габрово

224
 

Алекси бил вече 15-годишен и родителите му го убеждавали да стане учител в някое село и да помага за издръжката на семейството. Той обаче не се задоволил с това образование, а искал да продължи по-нагоре.

Научил, че в България има висше училище, в което приемат и бедни ученици като него, и си поставил за задача да замине на всяка цена в България. Средства нямал никакви, но за това той и не мислел. Искал бързо да прехвърли границата по някакъв начин, за да се озове в свободна България. И успял. Сприятелил се с непознат гребенар от Лозенград и с него преминали нелегално в свободното отечество.

Във Варна Алекси имал свой чичо-богаташ, където първоначално се настанил. Разказал му всичко за себе си и го помолил да го издържа, докато завърши гимназия. Чичото отказал, не искал да харчи парите си "напразно". Но предложил Алекси да му помага в търговията. Алекси отхвърлил предложението и отишъл направо при директора на гимназията. Представил дипломата си за завършен III клас и настоятелно помолил да бъде приет да следва, макар и без средства за издръжка. Директорът излязъл добър човек, трогнал се от откровената изповед на младежа и решил да му помогне. За да вземе такова решение, директорът е имал предвид и отличния успех на Алекси. Представил го на един от преподавателите и му наредил да го приеме за редовен ученик в IV клас. Издръжката на младежа поел един от учителите в гимназията, който го прибрал у дома си, за да му помага в домакинството. След първия учебен срок, доволен от отличния успех на ученика, учителският съвет му отпуснал стипендия, с помощта на която успял да завърши гимназия. Пак със съдействието на учителския съвет, на Алекси отново била отпусната стипендия, за да продължи образованието си в София.

През 1895 година Алекси Стойков завършил и висшето училище със специалност математика, и още същата година бил назначен като учител в Габровската гимназия. Учителската професия била мечта за него. Тя подхождала на неговия благороден характер, на честната му натура и съкровено желание да посвети всичките си сили в служба на своя народ. Затова той се посветил на учителското поприще 36 години и с достойнство носил тежкия кръст на народния учител. Но още в началото на своята учителска професия той се сблъскал с жестоката българска действителност. Уволнена била жена му, също учителка в Габрово.

225
 

През 1900-1901 учебна година настанала "чумата по Израиля" за учителството, което било обект на бесен партизански тормоз, както от местни партийни величия, така и от органите на централната държавна власт. Само от Габровската гимназия "в интерес на службата" уволнили и преместили на 01.09.1900 година 14 учители, в това число и Алекси Стойков. За причините на уволнението той написал: "Трябва да отбележа, че същата година в Габровската гимназия избухна стачка против някаква наредба на министерството - едно и второ беше се разкрила една неморална афера между видния тогава гражданин В. К. и някои наши ученици и ние, като комисия, разкрихме тази работа при разследването и поради това пострадахме, а то трябвало да я потушим и прекратим работата, понеже засягала "силен на деня" и тогава нещяло да има нито уволнения, нито размествания.

При разследването на стачката главният секретар и. Арнаудов намери, че аз съм бил главният бунтовник и подстрекател на ученииите против наредбата на министерството, понеже съм имал брат, който бил един от водителите на стачката." [1]

След големи молби и настоявания Алекси Стойков бил преместен за учител в Шуменската гимназия, а три години по-късно върнат отново в Габровската гимназия, където продължил да работи до 1925 година. Много огорчения още преживял Алекси Стойков по време на своето учителстване в Габрово. Ето какво пише той във връзка с това: "От 1904-1905 до 1924-1925 учебна година, през което време бях учител в Габровската гимназия какви ли не неща се случваха с мене: дойдеше ли време да се реди персоналът в гимназията и щом имаше излишен математик хоп, на топа на устата Алекси Стойков, защото другите имали "диреци", а той няма, беззащитен е, може да се премести. Така три-четири пъти искаха да ме преместват, обаче аз се борех и то, разбира се, на законно основание и те големите в министерството се засрамваха най-после и отменяха заповедта.

В деня на Св.св. Кирил и Методий - 1923 година ме биха пред черквата "Св. Богородица" като комунист. Същата година бях уволнен като разрушителен елемент по чл. 70 от Конституцията, но като неоснователни в своите мотиви, защото всичко ставаше по донос на неотговорни фактори и министерството, без да се анкетира случая, ме
 

1. Лазаров, С. Първи вестители на социализма в Тракия. Очерк. - "Тракия", N 4-5, 1964.

226
 

уволняваше и след това пак ме възвръщаше, просто се гавреше с моята съдба. Най-после намери за добре да ме уволни за пенсия, но не пак по реда си, ами с подлост от страна на някои колеги учители, за да се запазят те. (Прочутият учител "X", когото заплюх пред учителския съвет и го нарекох "архиподлец")."

Алекси Стойков не позволява да го пенсионират, а успява да се уреди за учител по математика в механо-техническото училище "Д-р Н. Василиади" в Габрово, където учителства още пет години. И чак тогава се пенсионира. От училище той е запазил много добри спомени: "Тук усетих - пише той - удоволствие и приятност от учителската работа. Тук колегиалният дух беше такъв, какъвто трябва да бъде между учителите, а не както в гимназията, в която учителствах 30 години."

По инициатива на учителския съвет на механо-техническото училище била тържествено чествана 35-годишната учителска дейност на Ал. Стойков. В честването взели участие всички училища и културно-просветни организации в града. Юбилярът бил награден от Министерството на труда, търговията и промишлеността със сумата от 5000 лв и орден "Св. Александър", IV степен - за гражданска заслуга. Връчени му били и много други подаръци от колегите му, от учителите при Априловската гимназия. Вечерта в салона на читалище "Априлов - Палаузов" бил даден банкет в негова чест, на който били поканени и присъствали много граждани - негови почитатели и почти всички учители от училищата в Габрово. За да имаме по-пълна представа с какво голямо уважение се ползвал Алекси Стойков между своите колеги-учители в последните години на своето учителстване, поместваме тук статията, напечатана във в. "Професионален подем", бр. 8, год. V от 15.12.1930 година, по случай юбилейното му честване.

"Винаги бодър, всякога строг, справедлив, г-н Стойков е служил през всичките 36 години на своята учителска дейност за пример на учителите и учениците. Годините останаха безсилни пред удивителния му и бодър дух и ако не са побелялата му брада и дълбоките бръчки по челото му, човек напразно ще търси в бодрите му движения, в бистрия му ум и в енергичната му реч тридесет и шестгодишния учителски труд. Учителите при Габровското механо-техническо училище се радват и гордеят, че имат в средата си г-н Стойкова и му пожелават да бъде той още дълго сред тях, за да им служи за пример и напътствие, а след това - дълга, бодра и щастлива старост."


227
 

Като учител и гражданин Ал. Стойков никога не опетнил своето име, не пречупил своята съвест, въпреки преследванията и огорченията, на които е бил подлаган в своята дългогодишна учителска дейност.

Своите успехи в живота той дължал единствено сам на себе си, на своето благородно стремление към наука и просвета, на своята упоритост в преследване на целта, на самоотвержения си труд, както и на подкрепата, която му била оказвана от прогресивната общественост.

Алекси Стойков обичал силно родния си край. Той никога не забравил своята родна Тракия и своите братя тракийци, които пъшкали под ярема на турското робство. Интересувал се е всякога от тяхната съдба и ги е подпомагал с каквото може.

Като ученик в гимназията, а после и като студент в София, той се е връщал няколко пъти в родното си село, за да се види с близки и познати. През 1898 година Алекси взел със себе си своето съселянче Кирил Андреев Мишкаров. Издържал го в училище със свои средства. С негово съдействие на Кирил е отпусната стипендия и той заминава за Германия, за да следва професионално училище. Завършва го с успех и е назначен за машинист в БДЖ.

През 1896 година Алекси вика при себе си в Габрово по-малкия си брат Иван и го поддържа, докато завърши гимназията в Габрово.

Алекси Стойков е участвал в Балканската война като редник в 56-ти пехотен полк. Взел участие при шурмуването на Одринската крепост. Началството му предлагало да остане на служба в канцеларията на полка, но той отказал категорично. Негови другари войници от селата се чудели и не можели да си обяснят желанието му да се бие рамо до рамо с простите селяни, като би могъл да бъде в щаба на полка, където е по-леко и по-безопасно.

За участието си в шурма на Одрин е бил награден с "Кръст за храброст".

Считам за нужно да отбележа, че и тримата му братя - Иван, Тодор и Никола, били прогресивни хора и големи родолюбци. И тримата са взели участие с пушка в ръка в Преображенското въстание. Най-малкият от тях - Иван падна убит в сражение с турския аскер на 13 май 1903 година в местността "Кукурдан", Лозенградско.

Характеристиката на Алекси Стойков, починал през 1955 година, ще завърша със следния цитат от едно писмо на неговата дъщеря Цанка Алексиева - Метева: "... Целият му живот беше един голям подвиг, защото няма мисля по-велик

228
 

подвиг от този, човекът да си остане човек, посред всичката морална мизерия и кал на околния свят. Скромен, тих, незлобив, честен и справедлив, тате будеше уважение и обич увсички, които го познаваха."
 

Поп Димитър Бунархисарски

Неговото мирско име е Димитър Вълчев. Роден е в Ениджия през 1832 година в семейство на бедни родители. Още от малък останал кръгъл сирак и е бил принуден да изкарва прехраната си на чужда работа. До 22-годишна възраст бил градинарски работник, а след това се ианил чирак при селския терзия, за да учи занаят.

През 1860 година в Ениджия открили първото българско училище с учител копрившенеца Хараламби Натов Попов. Най-възрастния негов ученик станал 28-годишният Димитър Вълчев, една година по-голям от учителя си. Димитър измолил от своя майстор-терзия да го освобождава по три часа на ден, за да посещава училището.

Връстниците му вече били с булки и с по няколко деца, а Димитър се записал ученик в 1-во отделение.

Димитър Вълчев е посещавал училището три години и се е проявил като най-добрия и ученолюбив между учениците на даскал Лалю. Той изучил най-добре големия буквар "Часослова" ("Наустницата") и битописанието. Такова е било образованието на бъдещия учител, свещеник и архиерейски наместник на град Бунархисар.

По онова време българските учители се търсели под дърво и камък и затова Д. Вълчев решил да се посвети на учителското поприще. Научили това, през лятото на 1870 година в Ениджия пристигат пратеници на българите от Бунархисар, за да го молят да им стане учител. Това било "добре дошло" за 37-годишния Д. Вълчев. Той бил усвоил добре терзийския занаят, но се отказва от него и приема предложението на бунархисарци.

По онова време българското население в този град наброявало 450 къщи. Нямали нито училище, нито черква. Но измежду толкова българи само тридесетина души имали смелостта да потърсят български учител за своите деца. Останалите се страхували и се гърчеели. В града имало и 200 семейства гърци. Димитър Вълчев открил българско училище през 1870 година, но още в началото на своето учителстване срещу него се опълчили всички гърци и гръкомани. Гръцки младежи, насъсквани от възрастните, го замервали с камъни

229
 

по улиците и много пъти го биели. Пострадали учениците му и техните родители. Училището многократно било затваряно, а на вратата му поставяли турски караул. Въпреки противодействието Д. Вълчев останал непоколебим в своята идея, продължил с апостолска ревност и всеотдайност да учи децата на българско четмо и писмо цели три години. През това време поддръжниците му в града нараствали все повече.

Българите в града нямали своя черква и свещеник, а се черкували, кръщавали децата си и се венчавали в гръцката черква. Те помолили своя учител да се ръкоположи за български свещеник в Бунархисар. Д. Вълчев, който току що се бил оженил за дъщерята на видния българин Константин Домусчиев, дал своето съгласие. Веднага заминава за Цариград, а оттам и за Ловеч, където бил ръкоположен за български свещеник. В Бунархисар се завръща и започва да изпълнява новата си служба. Богослужението извършвал в параклиса на махала "Кумит махлеси".

Провъзгласяването на поп Димитър за български енорийски свещеник още повече озлобило гърците и гръкоманите, които предприели клеветническа пропаганда против него с цел да го компрометират. Начело на тази нечестна борба застанали тримата гръцки попове в Бунархисар и някои от местните първенци. Скроили измислицата, че той е самозван поп, че не е ръкополаган от владика и подстрекавали турската власт да го махне, но това не им помогнало. Бесният вой на гърци и гръкомани се оказал безсилен пред несломимата воля на големия патриот поп Димитър, поддържан все по-открито и по-смело от постоянно нарастващия брой на неговите привърженици българи-екзархисти.

Поп Димитър водел смело и самоотвержено борбата против фанариотите. Той започнал да изпълнява службите си не само в малкия параклис. Посещавал всеки месец домовете, както на екзархистите, така и на гръкоманите. Искал те да го видят с очите си, да им разкаже, че и ние имаме своя, българска църква и свои владици, да пробуди националното им съзнание. По домовете им ходел с менче в ръка, за да ръси и благославя на църковно-славянски език, без да го смущава и отчайва обстоятелството, че някъде му затваряли вратата, насъсквали кучетата или направо го изпъждали.

В центъра на града се намирала голяма черква, построена за нуждите и с пожертвуванията на всички християни от града и околията. В нея служели гръцки свещеници, но на поп Димитър те не позволявали да служи.

230
 

Без да обръща внимание на това, той започнал да посещава и тая църква. Заобиколен от своите хора - екзархистите, той заемал клироса, пеел на църковно-славянски език, четял "Апостола".

Неведнъж в този божи храм ставали сбивания между българите-екзархисти от една страна и гръкоманите и гърците от друга.

Тук ще разкажа за едно от най-големите сбивания, станало през 1876 година, когато броят на българите-екзархисти достигнал вече 300 къщи. Предавам го, както го е описал старият тракийски деец Никола Константинов, родом от Каваклия, Лозенградско. Случката е станала в присъствието на гръцкия владика, който влязъл тържествено в храма, приветстван от певците: "На многая лета, Владико!" Той застанал гордо на владишкия трон, извадил голяма черна броеница и започнал да я спуска зърно по зърно, с което си предавал важност пред простолюдието. Скоро след него, макар и неканен, влязъл и поп Димитър, спрял се на левия клирос срещу владиката и започнал и той, очевидно предизвикателно, да пуща зърната на своята още по-голяма броеница. Част от неговите хора били вече в храма, а и другите не закъснели да влязат. Владишка, много тържествена била службата. Вдясно се пеело "Кириле елейсон!", а от левия клирос отговарял поп Димитър: "Господи, помилуй!". След "Благословено царство" гръцкият владика, който не подозирал каква е работа, изпратил един църковен служител да каже на поп Димитър да не пее на църковно-славянски, а да напусне храма. Българският свещеник спокойно продължавал да пее "Подай, Господи!" и едновременно с това да спуска броеницата си. Тогава разяреният гръцки владика изпратил двама квестори - гърци да изхвърлят този поп от храма навън.

Когато квесторите си пробили път, за да достигнат до поп Димитър, българите - екзархисти, заобикалящи свещеника, с мушкане и удари свалили владиката от трона и той паднал на гърба си посред църквата. Затичали се гърците да му помагат, но това само влошило положението му, тъй като мнозина от тях паднали върху него. Църковната служба била прекратена. Всички се разбягали навън. Късно пристигнала турската стража - тя намерила само разпръснатите зърна от владишката броеница. [1]
 

1. Константинов, Никола. Тракийски духовници - "Тракия", N 231, 1927.

231
 

Случилото се в черквата било голямо поражение за гърците и гръкоманите. Те се чувствали унизени. Обхванати от безсилна злоба, отправили публични закани, че "ще смажат главата на самозвания поп", както продължавали да наричат поп Димитър. И не само на него, но и на по-видните привърженици на поп Димитър в Бунархисар.

В началото на 1877 година гърците наклеветяват поп Димитър и 16 души първенци, негови сподвижници, че били опасни комити. Между първенците българи, на които фанариотите не могли да простят, били Костадин Домусчиев, Калуд Кехая, дядо Желязко, Яръм Маврев и др. Всички те, начело с поп Димитър, оковани във вериги, били откарани в Одрин и то не на съд, а право към бесилките, издигнати край река Тунджа. По щастливо съвпадение в същия ден от Цариград била пристигнала европейска комисия, изпратена да разследва зверствата на турците над мирното българско население след потушаването на Средногорското въстание. По нейно застъпничество те били освободени и веднага се завърнали обратно в Бунархисар. Тук турската власт била избесила през изминалата нощ, на различни места в града, 16 души млади български юнаци, докарани вероятно от въстаническите селища в Средногорието.

Турците беснеели, а гърците тържествували в очакване да бъдат избесени всички непокорни българи "кундру кефали". Вместо това през 1878 година в Бунархисар пристигнали освободителните руски войски. Поп Димитър отслужил тържествена служба в голямата църква, препълнена от българи, гръкомани и гърци, руски офицери и войници. Офицерите заявили на всеослушание, че църквата ще остане за всички времена българска. Поп Димитър тържествувал, защото една негова съкровена мечта се сбъднала. Но заедно с него щастливи били всички българи от Бунархисар, че под неговото ръководство те постигнали своето духовно съзнание като българи, извоювали своите църковни и училищни права в границите на турската държава.

По инициатива на поп Димитър се открива общоградска подписка за набиране на средства и построяване на голямо българско училище. Само за няколко дни били събрани 1200 турски лири. Училището било изградено през 1911 година, тържествено осветено и открито.

Същата година, заради големите му заслуги, поп Димитър бил провъзгласен за български архиерейски наместник в Бунархисар. Към това духовно отличие трябва да прибавим още и голямата любов и синовна признателност на българите от Бунархисар, на които той служил честно и безкористно в продължение на цели 40 години.

232
 

През 1913 година турската военщина анексира цяла Източна Тракия, а българското население изгони по жесток начин в България.

Поп Димитър заедно със семейството си и няколко десетки други семейства от Бунархисар се заселват като бежанци в с. Странджево, Кърджалийски окръг. Тук той прекарал старините си и през 1917 година починал на 85-годишна възраст.
 

Майор Иван Филипов

На 4 ноември 1912 година в настъпателен бой към силно укрепената турска линия край Чаталджа бил прострелян от вражески куршум капитан Иван Филипов, командир на батарея в 9-ти артилерийски полк.

Иван Филипов се родил на 17.06.1872 година в Ениджия. Той бил син на селски свещеник със сравнително добро материално положение. Баща му - поп Филчо Стоянов, още преди Освобождението на България, учителствал в родното си село и в село Булгаркьой, Кешанско. След като приема духовния сан се прибрал на служба в Ениджия. През 1879 година той бил един от будните и родолюбиви българи в Лозенградско, подписали и поднесли протеста против Берлинския договор, според който техните родни места отново оставали под турска власт. Заради своята патриотична дейност по-късно той понесъл кръстни мъки и страдания от турци и черкези. Знае се, че има някакво родство с Филчо войвода, който често се укривал в неговата къща.

Иван завършил с отличие първоначалното училище в Ениджия, двукласното училище в Лозенград и трети клас в пансиона в Одрин. Баща му го изпратил да продължи образованието си в Солунската българска гимназия, която завършил, а после постъпил във военното училище в София. През 1894 година Иван Филипов бил вече офицер на второсрочна служба в Българската армия, заемайки различни служби в 6-ти и 3-ти артилерийски полкове. Във военното училище му поверяват длъжността И. Д. инспектор на класовете. За акуратна и ревностна служба му била изказана сърдечна благодарност от началника на училището.

233
 
 

Майор Иван поп Филипов, роден през 1872 г. Ениджия
Майор Иван поп Филипов, роден през 1872 г. Ениджия, загинал геройски в боевете при Чаталджа по време на Балканката война - 1912 г.

На 11 януари 1910 година бил назначен за командир на батарея в 9-ти артилерийски полк - длъжност, която изпълнявал до своята героична смърт. Като командир на батерията, той бил произведен в чин капитан. В началото на Балканската воина, при обсадата на Одрин, взела участие и 9-та полкова дивизия, в състава на която бил и 9-ти артилерийски полк. След привършването на обсадата се получила заповед полкът да замине за Чаталджанския фронт. Капитан Филипов бил щастлив, че на път за Чаталджа преминал с полка през Ениджия, където видял своите родители, сестри и познати. Ениджия току-що била освободена от българската войска и той искрено съжалявал, че нямал щастието да участва с топовете си в освобождението на родното си село от турско иго. Срещата с родителите, роднини и познати станала в родния му дом, където се стекъл много народ, но за съжаление била твърде кратка. Присъстващите наблюдавали много сърдечни и трогателни сцени, както при посрещането му, така и при раздялата. Всички го изпратили с горещи пожелания да се завърне като победител.

234
 

Тук ще предам епизод от бойните действия на 9-ти артилерийски полк на фронта при Чаталжда и героичната смърт на командира на 8-а С.С. батарея капитан Иван поп Филипов, описани с топли и сърдечни думи от бойния му другар капитан Котов.
 

"След дългия и уморителен поход, късно вечерта на 3-ти ноември 1912 година, полкът беше заел своята позиция пред Чаталджанската укрепена линия и чакаше заповед за предстоящия бой. Първото си бойно кръщение той беше получил под Одрин, но то бе за кратко време. Тук под Чаталджа той взема най-живо участие в боевете, като пренесе в жертва пред олтаря на целокупното отечество един от най-достойните му офицери.

Полкът бе заел позиция на хребета, който се простира от рекичката, южно от село Алкъла, достига най-високата си точка на 2.5 км югоизточно от същото село и се снишава постепенно направо на юг. Пред левия фланг на позицията местността е равна, ниска и мочурлива долина, която се образува от приток на река Карасу. Широчината на тази долина е около три-три и половина километра. В този именно край на позицията била разположена и 8-а С.С. батарея на Филипов. Пехотните ни части бяха насочени към Караколнокта и Гаазибаир - две доста силни укрепления.

Фланговете на неприятелската позиция бяха закръглени и позволяваха пределното обстрелване на долината, нещо което много затрудняваше настъплението. В 6 часа и 40 минути сутринта на 4-ти ноември нашите пехотни части, прикрити от тъмнината, се бяха спуснали вече в долината. Настъпилият хубав ноемврийски ден обаче позволи скоро на турците да ги забележат и насочат силен огън против тях.

Подкрепяни от огъня на нашата артилерия, пехотните ни части напредват постепенно и се насочват към укрепленията. Даде се заповед да се изпратят придружаващи батареи. За такава бе назначена и 8-а С.С. батарея. Майор Филипов се спусна спокойно с батареята си и излезе около един километър напред, зае позиция по западния бряг на рекичката и откри огън. За да може да поддържа атаката на пехотата още по-близо, той промени позицията си, като се подаде значително по-напред. На последната позиция батареята му беше обстрелвана със силен флангов и фронтален огън, а той сам, ранен в крака от шрапнелен куршум. Смеейки се, той показа ранения си крак на войниците и спокойно продължи да командва батареята си. Малко по-късно беше ударен от парче снаряд в главата и той падна повален. Скоро обаче дохожда на себе си и продължава командването, въпреки настоятелните молби на младия офицер да се оттегли назад, на превързоч-

235
 
ния пункт. А на своя офицер той заявил, че се чувства още способен да остане на поста си и следва с пълно хладнокръвие да ръководи старателно стрелбата на батареята си.

След малко обаче пронизан от трети куршум във врата, е повален мъртъв на земята, без да успее да произнесе нито една дума. Дясната му ръка остава протегната напред, като че сочеше на войниците си коварния враг и ги подтиква да го съкрушат безпощадно.

С настъпването на тъмнината трупът на починалия герой беше отнесен назад и на 5 ноември сутринта пренесен в град Чаталджа и погребан в черковния двор. Множество граждани, гражданки офицери и войници бяха дошли да окичат с цветя ковчега и да изпратят героя до вечното му жилище. Войниците от батареята му и другарите му офицери от полка не можаха да изпратят своя командир и другар. Отечественият дълг и желанието за отмъшение за своя любим командир им повеляваха да останат на постовете си. С тихия си и благ характер покойният бе спечелил обичта на всичките си другари, офицери и подчинени. Когато си спомни човек неговата скромност, отсъствие на какъвто и да е блясък и преструвки, неговата простота, кротост и тихия му нежен глас, тъжно, тъжно му се свива сърцето, гърлото му съхне от задавящите го сълзи и той вижда тогава безсилието човешко. Пита се защо трябваше това тежко изитание на близките му. Тутакси ми теква: "съдба".

Един "недостатък" имаше покойният, който го издигаше на недосегаем и несъкрушим пиедестал сред другарите му и караше последните да му завиждат тайно в душата си и да желаят да се издигнат, отърсят и поправят и те като него от слабостите и дребнавостите житейски.

И този му "недостатък" беше, че той се стесняваше да нарече подлеца и мерзавеца с истинските им имена, да хвърли един човешки взор отгоре им и да ги накара да почувстват своето нищожество и презрението човешко. Една е само утехата, че той падна убит за най-светлото човешко благо, за най-скъпото, най-милото и с нищо незаменимо в света човешко право - стана жертва за свободата на брата роб и на родното пепелище. И как човек може да си обясни казаните от покойния пред офицерите думи: "Не съм дошъл да спасявам своя живот, а живота на хилядите поробени братя."


Загиването му на брега на р. Катарч, при самите оръдия на батареята му и погребението в двора на църквата "Свети Георги" в Чаталджа, оставят завещание на поколенията, че тази земя е оросена със скъпа човешка кръв, за добиване на

236
 

човешки правдини за брата роб и тя трябва да бъде свободна.

Погребението на покойния стана тържествено. Той бе обсипан с цветя, оплакан най-задушевно от присъстващите и изпратен с трогателно надгробно слово от директора на местната прогимназия господин Емануил Лидос, който предизвика искрени сълзи у присъстващите. Ураганният топовен гърмеж на близките позиции салютираше слушането на тленните останки във вечното му жилище.

Ако и далеч в чужбина оставен, неговият безсмъртен дух вечно ще живее в сърцата на неговите другари и съслужаши.

Спи непробудния си вечен сън, скъпи герою! Мир на праха ти и вечна слава и блаженство на ангелската ти душа!"

За особените си отличия през време на войната, починалият герой беше произведен на 4 ноември 1912 година в чин майор.

Покойният остави жена с две малки деца.
 

Костадин Димов Кърклисийски

Костадин Димов Кърклисийски е роден в заможно селско семейство през 1847 година в с. Ениджия, Лозенградско.

Нямаме сведение какво е образованието му и къде е следвал, но се знае, че на 16 години е бил назначен за пръв български учител наустничар в с. Пирог, Лозенградско, където е учителствал три години (1863-1865). [1]

Известно е, че през 1860 година в Ениджия се открива първото българско училище с учител копривщенеца Хараламби Натов, а едни от първите негови ученици са били Димитър Вълчев и Филчо Стоянов, родени съответно през 1832 и 1848 година в Ениджия. [2] И двамата, след като завършили тригодишния курс на училището, били назначени като учители - първият в Бунархисар (1870 г.), а вторият в Ениджия, където по-късно се запопил. За това имаме основание да приемем, че и Костадин Димов е завършил същото училище.

От Иван Н. Попов, бивш софийски съдия, научаваме, че от Пирог К. Димов се премества в Лозенград, където е бил учител в махала "Св. Спиридон". Тук се е числил между първенците-водачи на българщината в Лозенград, посещавали редовно дома на Яни Д. Рододарович за творчески разговори на патриотична тема. [3]
 

1. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 274.

2. "Право", N 43, 1870.

3. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград, с. 43-57.

237
 

При подреждане на временната администрация в Лозенград през 1878 година, руското военно командване го назначава за председател на градския народен съвет в същия град. След Берлинския конгрес Източна Тракия, включително и Лозенград, се присъдила отново на Турция. Тогава руските войски се оттеглили на север, в Източна Румелия, а заедно с тях и многобройните кервани българи-бежанци от тая област. Напуснал Лозенград и Костадин Лимов. В Източна Румелия той се установил в град Айтос и на първо време бил назначен за секретар на околийския народен съд, чийто председател тогава бил неговият съселянин Стоян Костов Длъгоманов. Скоро обаче той напуснал държавната служба, оженил се и започнал да се занимава със земеделие.

Около Бургаските минерални бани (Лъджите) К. Димов успял да създаде едно от най-модерните земеделски стопанства за онова време, снабдено със земеделски машини, трактори и вършачки, доставени от Унгария. Тук постепенно възникнало и се оформило ново селище, което получило неговото име Константиново, а впоследствие преименувано във Ветрен (днес Житарово).

През Балканската война 1912-1913 година стопанството се разорило - реквизирали му по-голямата част от работния добитък. А то разполагало с над сто коня, с рогат добитък и многоброен селскостопански инвентар.

Костадин Димов, който в България започнал да се подписва с прякора Кърклисийски, е бил природно интелигентен човек - с будно обществено съзнание, ученолюбив, с широк поглед върху живота, изискан в отношенията си към хората. Взимал е активно участие в обществения и политическия живот на страната. Години наред е бил избиран за кмет, общински и окръжен съветник, народен представител и то опозиционер. Участвал е като депутат в Първото народно събрание във Велико Търново.

Като опозиционер, критикувайки нередностите и беззаконията в управлението, К. Димов е печелел омразата на редица партийни величия. По време на Стамболовия диктаторски режим е бил интерниран в западните покрайнини, близо до сръбската граница.

Във връзка с интернирането му К. Димов е подал протестна телеграма до княза, която била шумно коментирана в пресата.

Починал е през 1911 година в Женева на около 63 години. Дъщеря му, известната софийска лекарка Елена Константинова Кърклисийска, е родена в гр. Айтос около 1882 година. Завършила е Пловдивската девическа гимназия, а

238
 

след това и висше медицинско образование в Женева, Швейцария. Като студентка тя се сближила с българите социалисти Васил Коларов, Рачо Ангелов и други, а чрез тях и с В. И. Ленин. В България се завърнала като убедена социалистка. Установила се в София и била известна като една от най-добрите лекарки-специалисти в столицата.

Елена Кърклисийска е била не само отлична лекарка, но и активна деятелка на партията - тесни социалисти до края на живота си. От 1914 година до 1923 година е поддържала лични и семейни връзки с Георги Димитров и неговата съпруга. През 1957 година Елена Кърклисийска е подарила на къщата-музей "Георги Димитров" интересна снимка на партийни дейци, което бе отразено в столичния печат.

По време на Балканската война Кърклисийска е била мобилизирана и е взела участие във войната като лекарка във военната болница в Лозенград.

Доколкото е известно, тя е първата жена лекарка, произведена в чин майор в българската армия.

Елена Константинова Кърклисийска почива през 1961 година в София. [1]
 

Стоян Костадинов Длъгоманов

Стоян Длъгоманов е роден в Ениджия на 25 април 1851 година. Той произхождал от големия чорбаджийски род Узунови, но от омраза към поробителите заменил турския си прякор с българския Длъгоманов.

Брат му Иван К. Узунов бил най-първият от чорбаджиите в Ениджия - притежавал над хиляда дюлюма ниви, ливади, черничеви и зеленчукови градини.

Стоян учи в родното си село, в Одринското Найден-чорбаджиево училище, след това завършил и средното петокласно училище в Пловдив.

Оскъдни са сведенията, с които разполагаме, за голямото патриотично дело на Стоян К. Длъгоманов. Той бил човек на делото, не обичал да говори за себе си и за своите заслуги. Не е оставил никакви писмени данни за своя живот. Единствените данни са от многобройните служби, които е заемал в различните градове на страната, непосредствено след Освобождението, отразени в пенсионната му преписка.
 

1. Биографичните сведения и данни за родолюбивото и прогресивно семейство на Константин Кърклисийски дължим на неговия внук - професор Т. Кърклисийски от гр. Варна.

239
 

Кратки сведения за неговата народополезна работа ни дават негови съвременници и приятели като Иван Н. Попов, родом от с. Каджатарла, Одринско - бивш софийски съдия и автор на няколко книги за миналото на Тракия; Никола Константинов, родом от Каваклия, Лозенградско - бивш директор на държавните данъци и редактор на в. "Тракия"; Димитър поп Николов, родом от с. Карахадър, Лозенградско - бивш редактор на в. "Тракия", автор на трудове за миналото на Тракия. Тези трудове и материали ползвах, за да обрисувам духовния образ на Ст. Алъгоманов като учител, общественик и революционер, за да го направя достояние на подрастващите тракийски поколения, като пример за патриотизъм и всеотдайна обич към родината.

За първи път Ст. Алъгоманов постъпил на държавна служба като народен учител в гр. Одрин, в българското училище, в махала "Киришхане" през 1870/1871 учебна година, преди да е навършил двадесет години.

Ето как ни описва положението на българите в Одрин през ония години Иван Н. Попов: "В тази преходна епоха българският дух в Одрин се ободряваше най-много от присъствието на "казаците" на потурчения поляк Садък Паша (Михаил Чайковски).

Длъжен съм да призная, че те имаха свой български патриотизъм, пееха народни бунтовнически песни и като се напиеха, често вземаха страната на своя народ в уличните демонстрации против гърците. Ще приведа един пример. В 1873 година Тодор Каблешков беше успял да размъти духа на Одринската учаща се младеж. Каблешков беше тогава на служба в Одринската гара и постоянно идваше в града, където имаше свои сродници - копривщенци. В Керишханата, на Второто възкресение в черквата, учащата младеж се наговорва да отиде с червени връзки, което е знак на бунт, на кръв. Поканват на черкуване и нашите българи-казаци, от които дохождат около 30-40 души с музиката, начело с Юзбашията Иванчо Ефенди от Шумен. Когато духовенството се появява на вратите с Разпятието Христово, младежта запява: "Вятър ечи, балкан стене, сам юнак на коня". Музиката подема мотива и също засвирва бунтовната песен. Чорбаджиите хаджи Ганчо, Стою, Георги Карамихалев, Шушелковци с дълги самурени кюркове и атлазени пояси, си мислеха, че децата са запяли славославие на Султана - Азиса, но когато усетиха, че песента не е чиста, замръзнаха на местата си. Карамихалев вика: "Млъкнете, бре, ще ни изколят всичките!" Настава суматоха, събират се гърци и арменци. Турците позеленели, пристига един табор войска с един маралай, с

240
 

ножове, натъкнати на пушките. Обграждат червените вратовръзки. От тия младежи двама са още живи в София: Стоян К. Длъгоманов от Ениджия и Христо Г. Бъчваров от Одрин."

Гърците не допуснали да се освети българската църква в Одрин "Св.св. Константин и Елена", но българите успели да я осветят, въпреки тяхното противопоставяне. Стоян К. Длъгоманов е един от главните виновници за това освещаване. Започнали улични нападения и побоища за черкви и училища. Сред този разгар дохожда в Одрин владиката Доротей, копривщенец и веднага отваря българска митрополия в канцеларията на Карамихалевии.

За секретар назначили Стоян К. Длъгоманов. Църквата отдавна била завършена, но гръцкият владика Дионисий (водач на Критското въстание) не разрешавал нито да се отваря, нито да се освети.

Дядо Доротей свикал в митрополията първенци. Те изпратили едно окръжно писмо в Свиленград, Любимец (Хебипча), Харманли и Лозенград да дойдат селяните в Одрин за освещаването на църквата, но да носят със себе си брадви, за да се бранят от гърците, ако ги нападнат. В присъствието на около 2500-3000 души граждани и селяни преосвещеният владика като евангелски жених, гредуший в полунощ, заобиколен от 10-12 попове, тържествено осветил църквата. На сутринта гръцкият владика Дионисий отишъл при валията да протестира. Повикали Доротей. Изет паша го попитал: "Кой си ти и какво си вършил нощес?" А достойният и доблестен български архиерей отговорил: "Аз съм български владика, дошъл съм в Одрин по частна, работа, народът ме покани да извърша едно молебствие за здравето и дългоденствието на Негово Величество Султана в новата църква "Св. св. Константин и Елена", защото денем се боят от гърците да не ги нападнат, когато се молят Богу. Аз не можах да им откажа." Доротей получил похвала от пашата, българите ликували, а гърците не могли да се поберат в кожата си от гняв. В тия борби против гърците Стоян К. Длъгоманов бил не само секретар на Доротей, но и явен и смел ръководител на одринските българи.

Стоян Длъгоманов бил висок на ръст, със снажно телосложение, твърда воля и необикновена смелост. С тези свои качества той предизвиквал респект и уважение у събеседниците си. Веднъж с един замах той повалил на земята някакво партийно величие в Айтос, което по силата на служебното си положение, настоявало пред Длъгоманов като околийски съдия да уволни секретаря си Костадин Кърклисийски, негов близък другар и земляк. "Предпочитам да влезна в затвора,

241
 

отколкото до допусна такава низка постъпка" - казвал Длъгоманов на своите приятели по повод на тази случка.

В онова време Одрин бил център на българщината в Тракия. През пазарните дни градът се изпълвал от селяните-българи и се чувала само българска реч. Тук имало 5-6 български махленски училища и едно класно, вън от българската униатска гимназия, три български черкви и една руско-българска - "Св. Петка". От 1867 година излизал Одринският вилаетски вестник "Едирне" на турски, български и гръцки езици. През 1872 година се основало читалище "Тракия". Одрин бил истинска бастилия за българите.

От 1871 до 1874 година Ст. Длъгоманов вероятно е следвал в Пловдивското средоточно училище, а през следващата 1874 учебна година учителствал в родното си село Ениджия.

За времето след учителства нето му в Ениджия до Освободителната руско-турска война липсват сведения за пребиваването на големия ениджийски патриот. Къде е бил и какво е вършил през тия три-четири години Ст. Длъгоманов? На тоя въпрос отговаря старият тракийски деец в миналото Никола Константинов: "Знам само това, че от 1875 до 1877 година Ст. Длъгоманов е бил в постоянно движение по народни работи из Лозенградско, Бунархисарско, Бабаескийско и Одринско, повечето нощем и тайно, и че имал среща с Васил Левски и е бил задържан в турския затвор няколко пъти и имал един голям белег на зараснала рана на ръката си, че през 1876-1877 година е бил постоянно дирен от турската полиция, но се укривал по разни села, градове и гори зелени." [1]

А от Димитър поп Николов научаваме, че по време на Средногорското въстание Ст. Длъгоманов е бил агитатор в Малгарска кааза като пратеник на Одринския революционен комитет, начело на който стоял Васил хаджи Иванов от Чирпан.

В Малгарско Ст. Длъгоманов е имал среща с поп Тодор, местен деец от с. Болгаркьой, и с учителя Арсени Констанцев. Както е известно (по данни на гърците) по-късно поп Тодор е бил интерниран неизвестно къде и не се завърнал вече в Булгаркьой. [2]

След разгрома на Средногорското въстание Ст. К. Длъгоманов се прибрал и се укрил в Ениджия, където дочакал пристигането на освободителните руски войски.
 

1. Константинов, Никола. Един стар одрински деец - "Завет", N 694, 10 юни 1940.

2. Попниколов, Димитър. Одринска Тракия, с. 49.

242
 

Иван Н. Попов ни осведомява за участието на Ст. К. Длъгоманов в чета, която нападала турски ариергардни части, отстъпващи към Цариград: "Илия Миндизина съставил чета със задача да разбива турски мухаджири, които бяха ретранслирани да се бият с руски авангарди. В тази чета беше и нашият незабравим приятел, покойният Стоян Длъгоманов от Ениджия. В едно сражение с мухаджирски керван Илия Миндизина падна убит от турски куршум при село Текешилар, съседно на Ениджия." [1]

След разгрома на турската армия и подписването на мирния договор в Сан Стесрано, руското военно командване създало временна администрация в новоосвободените градове и села в Лозенградско. Стоян Длъгоманов бил назначен на служба в Бунархисар за секретар на управителния съвет (от 01.03. до 31.10.1878 година), в Лозенград за член-секретар на Кърклисийския административен съвет (01.11.1878 - 20.02.1879 г). [2]

От Георги Попаянов научаваме, че Ст. К. Длъгоманов е бил за кратко време и секретар на Околийския съд в Малко Търново. [3] Съгласно Берлинския договор цяла Източна Тракия, включително и родното село на Ст. Длъгоманов, останала отново под властта на турците. Руските войски се оттеглили, а заедно с тях напуснали родните села и хиляди източнотракийски българи. Напуснал завинаги Ениджия и Ст. К. Длъгоманов. Временно бил назначен на служба в Източна Румелия. След това заемал различни служби, преместван многократно от един град в друг - като секретар на Айтоски околийски съд (01.07.1879 - 01.02.1880 г.); в околийски съд в Копривщица (от 21.04.1880 г.); в Карнобат, Ямбол, Нова Загора (от 27.05.1881 г); в Пловдив (24.06.1886 г. - 23.03.1989 г.); в Месемврия (от 31.05.1890 г.), пак в Пловдив (от 11.09.1890 г.); в София (от 28.06.1893 г.), където от 1896 година е назначен за нотариус.

Ст. Длъгоманов живо се интересувал от съдбата на останалите под турско робство тракийски българи и следял с голяма симпатия техните борби за освобождение. Той станал един от основателите на първото тракийско дружество в София "Антим I", заедно с известните по-стари тракийски дейци, преселници в София: Стоян Шангов, Иван И. Попов, Христо Г. Бъчваров от Одрин, Стоян Русев, учител в София, родом от с. Заберново, Малкотърновско, известен детски писател с псевдоним "Дядо Благо" и други.

Стоян Длъгоманов бил пенсиониран през 1908 година. Починал на 68-годишна възраст на 28.11.1919 година.
 

1. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград, с. 60

2. Пак там

3. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 189

243
 
 

Стоян Георгиев

Стоян Георгиев, известен повече като Майстор Стоян, бил четник в Средногорското въстание през 1876 г. След неговия разгром той не се завърнал в родното си село Ениджия. Установил се в с. Пенека - Бунархисарско, където се задомил.

В Пенека и околните села бил известен като добър майстор-шивач, откъдето получил прякора си - Майстора. В последствие в своята шивашка работилница открил и малка праматарница.

По време на Преображенското въстание (1903 г.) Майстор Стоян бил четник в Смъртната дружина на село Пенека. [1]
 

Стоян Стойков Шангов

Стоян Шангов е роден през 1867 година в с. Ениджия, Лозенградско в семейството на бедни родители.

Баща му, дядо Стойко Шангоолу, имал пет деца. Стоян бил третият по ред. Няколко малки нивички, пръснати из обширната селска мерия, и чифт кравички са били неговото богатство. Изпадал не един път в материално затруднение, той никога не пречупил гръбнак да проси милост от някого. Покрай земеделието, което по жетва и харман предоставял на жена си и двете си по-големи дъщери, упражнявал и зидарство. Бил няколко години селски пъдар, а между другото завъдил и няколко десетки кошера пчели. Бил прогресивен човек и голям родолюбец, което доказвал неведнъж в смели и безстрашни акции срещу поробителите. Макар и беден, дядо Стойко се ползвал с всеобщо уважение в селото и бил на равна нога със селските първенци.

Двете си момчета - Стоян и Калоян не изпращал на чужда работа, за да използва труда им в издръжката на многочленното си семейство, а ги пращал на училище, да станат учени хора, да просвещават народа. И на двамата дал едно и също образование. След като завършили първоначалното училище в родното си село и втори клас в Лозенград, ги изпратил да завършат третокласното училище в Одрин. Подготвил ги за учители. Трябва да отбележим, че и двамата били примерни ученици и завършили образованието си с отличен успех.
 

1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, с. 117.

244

 

Стоян С. Шангов - журналист, бивш директор и редактор на в-к Вечерна поща
Стоян С. Шангов - журналист, бивш директор и редактор на в-к "Вечерна поща", 1899-1908 г.
 

Калоян се отдал на учителското поприще. Учителствал в село Чонгара - Лозенградско, а след това и в самия Лозенград. Но заболял и починал много млад през 1894 година.

Стоян преминал нелегално границата в България, където на първо време също учителствал няколко години из хасковските села. Напуска учителството и заминава за Пловдив. Свързва се с журналистическите среди и започва да сътрудничи на местните вестници. [1]

Поместените негови материали имали неочакван успех. Те обърнали вниманието на неговите колеги в друга посока, повдигнали престижа му, което и окончателно предопределило неговата бъдеша професия - журналистиката.

Нямаме точни сведения кога Стоян Шангов е отишъл в София, но се предполага, че това е станало през 1896 г. Тогава той е бил на 29 години. Никого не познавал, но според неговия съвременник и колега Георги Николов бил достатъчно интелигентен и с жив темперамент, за да се посвети на журналистиката.
 

1. Сведенията и данните за журналистическата дейност на С.С. Шангов черпим предимно от книгата "История на българския всекидневен печат" от Г. Николов, с. 39-53.

245

Започнал с хумористичния вестник "Глад" през 1896 г., с който предизвикал голяма сензация между малцината свои читатели. Осмивал ситите, величаел гладните. Този хумористичен лист просъществувал за кратко време. От 1 април 1897 г. Шангов станал редактор на в. "Отзив". Едновременно с това започнал и издаването на втория си хумористичен лист "Фенер", а след него и "Дяволско шило", илюстрован от художника Морозов.

През месец декември 1899 година се появил вестник "Поща", който излизал два пъти седмично, с главен редактор С.С. Шангов. За да спечели читатели, Шангов дал като премия романа "Ана Каренина" от Л. Н. Толстой. Карикатурист на вестника бил младият художник Иван Славов.

Роден в поробена земя, жаден за свобода, Шангов започнал да критикува управлението на д-р В. Радославов, заради което бил интерниран в Хасково.

В това време Ставри Наумов и П. Михайлов, началници на отделения в осигурителното дружество "Балкан", замислят да издадат нов модерен вестник за пропагандиране на македонската кауза, но за това им било нужен опитен редактор. Известният македонски деец Борис Сарафов им препоръчал Стоян Шангов и те ходатайствали пред Радославов Шангов да бъде амнистиран.

Шангов, Наумов и Михайлов образували съдружие и решили да издават вестник "Вечерна поща". Издаден бил пробен брой на вестника от Шангов. На 24.08.1900 година той бил посрещнат много добре от читателите. Уредили и пласирането на вестника из страната. Печатането му се прехвърлило в придворната печатница, където при по-съвършена печатарска техника му се давало по-приятна външност. Читателите му бързо се увеличили, а едновременно с това и търговските реклами, които носели значителни приходи. Вестникът бил посрещнат добре и в чужбина.

По външната и вътрешна политика на вестника основната тема била положението на българите в Македония и Одринско. За главен редактор бил определен С. С. Шангов. Ст. Наумов, който владеел добре няколко европейски езика, бил директор. Той превеждал и печатал във вестника всичко, което интересувало българския управник, общественика и обикновения читател. На Михайлов била поверена административната работа.

Вестник "Вечерна поща" пръв въвел политическата карикатура. За свои сътрудници си осигурил младите и талантливи художници Александър Божинов и Иван Славов.

246

С. С. Шангов е бил не само опитен журналист, но и способен хуморист. Във вестника той открил отдел "Шарен свят", където усмивал всичко от частния, обществения и политическия живот на страната, което по негова преценка не било наред. Всички материали в Шанговия "Шарен свят" били на злободневни теми, основно от политическия живот на страната. Те са били истинска сензация за своето време и се четели с увлечение. В своята "Божествена комедия", печатана във вестника, Шангов представя "оня свят", където се водят непринудени разговори на злободневни теми, с главни герои неотдавна починали политически и културни дейци, държавници, общественици, писатели като Стамболов, Стоилов, Ал. Константинов, Трайко Китанчев, А. Каравелов, Христо Ботев и много други. Прицелна точка на Шанговата сатира е бил и турският султан, олицетворение на жестокост и мракобесие.

Създаването на вестник "Дневник" с цена пет стотинки за брой, при десет стотинки за "Вечерна поща", заставило Шангов и сътрудниците му да се погрижат още повече за подобряване на съдържанието му. И така, в скоро време вестник "Вечерна поща" се превърнал в напълно модерен вестник, списван по западноевропейски образец, с голямо влияние в обществения живот. Той често бил цитиран в западния печат.

Личната политика на княз Фердинанд била критикувана основателно от Шангов. Въпреки това, хитрият монарх не прибягнал до груби мерки спрямо него, а го наричал "мет’р" Шангов" и го е канил на приеми в двореца.

Във външната политика вестникът бил повече русофилски, а и сам Шангов бил русофил. Ежедневно общувал с известните на времето русофили Петър Станчев, Тома Малков и др. По време на Руско-японската война през 1904 година Шангов вярвал твърдо, че Русия ще победи: "Какво приказвате, Вие, за някакви победи на японците - казвал той на приятелите си. - Русия има 40 000 църкви и само клисарите да изпратят, ще ги унищожат..."

Както отбелязахме по-горе, положението на българското население в Македония и Одринско си остава най-важният обект във външната политика на вестника. Нямало брой - от първия до последния, да не съдържа известия за насилията над българите в тия две области и да не се настоява от България, Русия и Западноевропейските велики сили да се намесят енергично пред Високата порта за осигуряване свободата на християните в европейската част на Турция.

247

Онова, което преследвал Шангов упорито и постоянно, било да представи Отоманската империя за съвършено прогнил организъм, какъвто в същност беше тя и да илюстрира това й положение с карикатури на турския автократ султан Абдул Хамид, показваш го с превързана челюст като "болен човек".

Превързаният султан олицетворявал болната турска империя.

С. С. Шангов си бе осигурил сътрудничеството на цяла армия от сътрудници като Симеон Радев, тогава пълномощен министър на България във Вашингтон, Г. Кожухаров - генерален консул в Одрин, П. Н. Даскалов - пълномощен министър във Варшава, Н. Милев, Ради В. Радев, проф. Д. Михалчев, Емил Козак Чермак - главен репортер на вестника, бивш директор на печата в Прага, генерал Филчев - сътрудничил по военните въпроси, художниците-карикатуристи Александър Божинов, Морозов и Иван Славов, митрополит Стефан, Ст. Н. Коледаров, Ненчо Илиев - литератор. Във вестника сътрудничили кореспонденти от България и чужбина: Любен Данаилов - Видин, д-р Г. Шумналиев, д-р Ст. Донев - Дряново, Любен Бобевски - Тетевен, Йордан Ангелов Тодоров - Ихтиман, Величко Ненчев - Букурещ, кореспондент на много западноевропейски вестници и списания; Сава Христов - Казанлък, Андрей Тодоров Гяуров - с. Плевня, Драмско, учителствал в Одрин и Цариград, Казанлък, Стара Загора и Пловдив; Д. Кожухаров, който бил в Русия и оттам изпращал интервюта за Вечерна поща" с Лев Николаевич Толстой от Ясна поляна и с Леонид Андреев от гр. Териоки, Финландия.

По време на Руско-японската война Шангов започнал да издава "Утринна поща", първия утринен вестник в България. Но за съжаление от него излезли само 81 броя. Разпространителите на вестници не се съгласили един вестник да излиза в две издания дневно и вестникът бил спрян. Вестник "Вечерна поща" непрекъснато прогресирал и станал най-популярният и най-разпространяваният вестник в страната. Едновременно с това растяло и влиянието му пред управляващите среди. Съдружниците на Шангов използвали това благоприятно положение и наложили своите лични разбирания в пропагандирането на Македонския въпрос, без да се съобразят с главния редактор. С. Шангов обаче продължавал да върви по своя път - да пази независимостта на вестника и в "Шарен свят" да бичува недъзите на управляващите. Не е бил пощаден и д-р Н. Генадиев, който тогава бил министър в кабинета на Д. Петков и близък приятел на съдружниците му. Техните

248

лични намерения били да погазят неутралитета и независимостта на вестника и да го използват в услуга на правителството на управляващата партия. Затова решили насилствено да отстранят Шангов от вестника. Техни сподвижници в тази коварна интрига били: Симеон Радев, Д. Петков, д-р Н. Генадиев, Борис Сарафов, запасният генерал Протогеров, Георги Петров Паяков, Иван Гавраилов и др.

Една сутрин, когато Шангов пристигнал пред вратата на редакцията, няколко маскирани лица, изпратени от заговорниците, не му позволили да влезне в редакцията. Това станало на 19 октомври 1908 година. "Вечерна поща" останала в ръцете на Ст. Наумов и П. Михайлов, под диктаторството на Симеон Радев, който започва да обслужва партизанските идеи и застава открито на страната на властващата партия. Но тази промяна се отразила много скоро пагубно за вестника. Той загубил влиянието и популярността си в страната, а едновременно с това и читателите си. Материалното му състояние се влошило. Ето какъв отзив за вестника след промяната му дало списание "Демократически преглед": "Вечерна поща", Наумовата, вестник, който стои близо до държавните безотчетни фондове, ратува за някаква "държавна дисциплина". Тази дисциплина гласи, че ред в държавата може да съществува тогава, когато всичко изхожда от една глава, от главата на княза. Външният отдел е добре застъпен, а така също вестникът следи с внимание Македонския въпрос и сумите, които се харчат от Македонския фонд. Хрониката е достатъчно пълна и вещо се води, но често пъти тя се покварява от извъртането на отделни факти в полза на "държавната дисциплина". Подлистниците са със сензационни романи без всякаква художествена стойност. Езикът е сравнително сносен. Статиите на прочутия Симеон Радев са писани по френски маниер, речта е плавна и красива, но целта, за която обикновено са писани и съзнателното изопачаване на фактите (добре известни на обществото), за да подкрепи тезата си, отвращава читателите."

Няколко месеца след бруталното отстраняване на Стоян Шангов, основател и главен редактор на вестник "Вечерна поща", Наумовата престанала да излиза (1909 г.).

Страшно огорчен от вероломството на бившите си съдружници, С. Шангов започнал да издава поредния свой вестник "Шангова вечерна поща", който също не можал да просъществува дълго. Материални затруднения станали причина вестникът да излиза три пъти седмично, а след това само веднъж, за да спре окончателно.

249

След спирането на вестник "Вечерна поща" Стоян Шангов е издавал и други вестници, които имали също кратък живот.

1. "Епоха", всекидневник за политика, индустрия и търговия - от 27.Х. до 21.XI. 1910 г.

2. "Малки маринер", вестник за търговски съобщения, книжовност, сатира и спорт - от 6.VII. до 13.VII.1911 г. в гр. Варна.

3. "Малкият столичанин", независим ежедневник, София - от 26.Х. до 29.Х.1911 г.

4. Балкански бюлетин", вестник за проверени военниновини - от 8.VII. до 19.IX.1914 г.

Освен вестниците, които издавал, по описите на народната библиотека в София намираме записани и следните издадени от Шангов книги:

1. "Юдеизъм и талмудизъм" - София, 1900 г.

2. "Ционизъм - възвание в стихове" - София, 1902 г.

3. "Народен календар" - София, 1905 г.

4. "Българо-турско-френски разговорник" - София, 1911 г.

5. Българска история "Хан Кубрат", София.

6. Епохата на Асеновци - писмата на цар Калоян по папа Инокентий III.

7. Реч, произнесена от С. С. Шангов на 13.VIII.1920 г. в Катедралата в София и спомени от превземането на Одрин.

8. Диктатура - мелодрама в три действия. София, 1923 г.

9. "Свободата на Белота", епически разказ из миналото на България. София, 1924 г.

10. "Бягството в Мафра", драма в три действия. 1910 г.

От изложеното дотук се вижда многостранната и плодотворна творческа дейност, която развива Стоян Шангов. Едновременно със своята основна професия - журналистиката, той е отделял време и с еднакво усърдие се е занимавал и изучавал и други области на човешкото познание. Написал е трудове по българска история и литература, драматургия, хумор и сатира. Проявявал е интерес и към езикознанието и археологията. Правел е опит да разчита египетската йероглифна писменост. Неговият колега от в. "Дневник" Георги Николов ни осведомява, че Шангов е владеел литературно няколко чужди езика: сърбохърватски, руски, френски, малко английски, а така също и говорим турски език. Старите гръцки историци четял на гръцки език.

И трябва да признаем, че е трудно да разберем, как е имал възможност да се издигне на такава завидна висота в

250

обществено-политическия и културен живот на страната, човекът с третокласно образование. Очевидно, обяснение за това трябва да търсим преди всичко в неговото удивително трудолюбие, във феноменалната му памет и безспорно в таланта, с който го бе надарила природата.

Шангов наистина не можа да продължи с еднакъв успех своето дело. Той бе принуден да се оттегли с огорчение от журналистическото поприще. Много пречки от материално и морално естество излязоха по-силни от неговата воля и амбиция да служи всеотдайно на народа си.

И най-важното, Шангов не разполагаше с парите необходими за поддържане независимостта на своя вестник "Вечерна поща". Но не преви гръбнак, не направи усилие да се приспособи към условията, да спечели благоволението на тези, които притежаваха парите. Това бе противно на неговия характер, на неподкупната му съвест.

Съвременници на Шангов разказват, че бил желан и приятен събеседник в компанията на журналисти, общественици, писатели, министри. Бил е редовен посетител на кафене "България", "Панах" и други отбрани обществени заведения, посещавани от духовния елит на столицата.

Бях помолил овдовялата вече съпруга на С. Шангов за една услуга - да ми даде по-подробни биографични данни за съпруга си, като най-близък мой сродник. А тя ми отговори следното: "Вуйчо, той импровизираше своите речи, никога не ги е готвил предварително. Той имаше феноменална памет и безпогрешно си спомняше с големи подробности много политически събития, близки и далечни, а освен това владееше отлично и географията - познаваше и разказваше за най-отдалечените кътове на земята, където никога не е ходил. Затова няма никакви копия от речи, произнасяни от него."

Трагичната участ на българското население в Македония и Тракия след разгрома на Илинденското и Преображенското въстание бе лична трагедия и за самия С. С. Шангов. В тези мрачни дни на скръб и униние той напуща София и се отправя към пограничните райони, откъдето прииждат в България четници и бежанци от разбунтуваните села и градове - гладни, голи и боси. С топли думи и скромни парични помощи от себе си той ги утешава, вдъхва им вяра и кураж. Мнозина от тях и по-късно пристигат в София да го търсят. Ходили в дома му или го срещали по улиците, за да го молят за помощ, а и той никога не им отказвал - раздал им и последната си стотинка.

251

Шангов вярва в "Звездата на България", счита себе си, че е призван от Бога да вдъхне вяра в обезверения народ, да го вдигне на бран за национално обединяване. И може би, не съвсем без основание, той понякога в разговор с приятели казвал шеговито: "На Балканския полуостров има два фактора - единият е турският султан в Цариград, а другият е С. С. Шангов в София. И като че ли има известна доза истина в тази негова шега, поне що се отнася за него като главен редактор на в. "Вечерна поща" и за влиянието, което неговият вестник оказва в страната.

С. С. Шангов никога не забравя своя роден край, където изнемогват в робска неволя неговите близки и съселяни. През 1906 година той вика в София по-големия си сестрин син Стойко Лазаров, който току-що е завършил III курс на Духовната семинария в Цариград и го записва да следва на собствени разноски във Френския колеж.

По-късно по негова покана в София пристигат майка му и най-малката му сестра, известна талантлива изпълнителка на тракийски народни песни в селото - Шанговото Лате. С особена гордост той ги развежда из София, за да разгледат забележителностите на столицата. На връщане им накупил скромни подаръци с поръчение да ги раздадат на роднините. През Балканската война (1912-1913) Шангов бил командирован в щаба на Втора армия, командвана от генерал Иванов, като кореспондент, преводач и цензор на Българската телеграфна агенция. След Освобождението на Одрин той е назначен за кмет на града.

В годините преди смъртта си Шангов е назначен за делегат на Дирекцията за бежанците, пристигащи от Западна Тракия (а между тях има и много източни тракийци), които настояват да бъдат настанени във вътрешността на страната - далеч от границата. Шангов ги задържа в крайграничните села и в Свиленград, като ги уверява, че "пак ще си вземем Тракия, че това ще стане в най-близките години. И в този велик ден, в който ще възкръсне българската правда, бежанците трябва да бъдат по-близо до границата и оттук по-бързо да се завърнат по родните си места, освободени сега завинаги." И той напълно вярва в това, което говори, в думите му няма лицемерие, присъщо на изпечените в онова време политически демагози. Бежанците, които го познаваха от по-рано като редактор на "Вечерна поща", го обичат и му вярват. Всички крайгранични села, изоставени от турското население по време на Балканската война, са плътно заселени с бежанци от Тракия и Македония.

252

С. С. Шангов поддържа връзки и с българската емиграция в Америка, където "Вечерна поща" имала значителен брой читатели. А по-късно, когато вестникът му бе спрян, той бил поканен за кореспондент на в. "Народен глас", орган на българските емигранти в САШ, излизаш в гр. Турдай. В брой 83, год. XIII, през 1920, във вестника е поместена обширна кореспонденция със заглавие "От София до Цариград" от С. С. Шангов.

С право един от съвременниците му отбелязва, че Шангов умира беден. Той няма собствена къща, а живее в къщата на тъста си (М. Байловски, бивш гимназиален учител) и на жена си, от която няма деца. След своята смърт не оставя никакви средста за препитание. Не получават нито стотинка в наследство от своя вуйчо и многобройните му наследници по съребрена линия, сестрини синове и дъщери.

Ако по време на своята слава, като редактор и директор, стопанин на най-популярния за своето време в. "Вечерна поща", е имал в ръцете си по-значителни суми, то след задоволяване на личните си насъщни нужди той раздал за благотворителни цели и за подпомагане на освободителното дело в Тракия и Македония.

Стоян Шангов умира на 10 август 1925 година в София на 58-годишна възраст. Неговата смърт бе отбелязана от столичната преса с материали, отразяващи журналистическата му дейност. Положителна преценка за делото му дават в своите спомени неговите бивши сътрудници във в. "Вечерна поща", колеги от столичната преса, общественици.

Тук поместваме със съкращение някои от тези материали, които ни дават правдива и обективна преценка на делото и личността на С. С. Шангов, един от най-оригиналните представители на българската журналистика от края на деветнадесетия век и първата четвърт на двадесетия. "С. С. Шангов умря беден. През целия си живот той служи предано, идеално и неподкупно на отечеството и народа и не ропта никога срещу съдбата си." (Георги Николов, автор на историята на всекидневния български печат.)

"Като журналист Шангов се отличи със своята силна и жестока борба в полза на освободителното дело на Македония и Одринска Тракия и против неправдите и корупцията в управлението на страната. В журналистиката той изпита всичките горчивини, които изпитват навсякъде пионерите, разчистващи пътя на едно поприще, за да осигурят успеха на идващите след тях ратници." (В-к "Дневник", брой 86, 1928 г.)

253

"Навършиха се три години от смъртта на Стоян Шангов, един от най-популярните наши журналисти на времето си. "Вечерна поща", основана от него и редактирана от него, тури началото на модерния вестник в България. В този вестник най-разпространен и събрал около себе си всички най-добри журналистически сили, Шангов издигаше знамето на националното обединение и даде пример на неуморим публицист. Езикът му беше остър, духовит, статиите се четяха с увлечение и името му бе станало известно и в най-затънтените краища на България. По-късно, след войните, когато и "Вечерна поща" бе спряла, Шангов не успя да продължи със същия успех службата си на журналистическото поле. Той се чувстваше усамотен и неразбран, а пък и влошеното му материално положение му създаваше не малко грижи." (В-к "Независимост", главен редактор П. Н. Даскалов, брой 2167, 1928 г.)

"С. С. Шангов е един от най-видните основатели на ежедневния български печат и един от най-горещите защитници на Македонското освободително движение. Кой не познава "Шанговата поща", която даваше ред години непрекъснато най-обширни сведения за Македония и кой не ще си припомни с благодарност за неговата инициатива за митинги, събрания и други по Македонския въпрос?" (Албум - Македония).

По случай 40 дни от смъртта на С. С. Шангов в. "Тракия", бр. 164/24.09.1925 г. помести две негови снимки с кратки биографични данни, като между другото и написа: "С. С. Шангов се прояви като даровит журналист. Премества се през 1897 година от Пловдив в София, основа и редактира последователно вестниците "Отзив", "Експрес", "Народна защита", хумористичния вестник "Глад", "Вечерна поща", "Шангова вечерна поща". На времето неговата "Вечерна поща" беше защитник на тракийците."

На С. С. Шангов сътрудничат и негови съотечественици, на които той по тоя начин дава възможност да следват в Университета.

По време на Балканската война той бе кмет на град Одрин, а след войната е един от основателите на Софийското дружество "Тракия". По-късно движението се пренася и в провинцията. Той бе голям националист и родолюбец.

По случай една година от смъртта му, вестник "Тракия" в брой 209 от 12.08.1926 година, помества портрета му като войник и цитира една негова статия от в. "Вечерна поща".

Известният стар тракийски деец Никола Константинов, родом от с. Каваклия, Лозенградско, разказва следните лични спомени за С. С. Шангов.

254

"Стоян Шангов, основател на първия ежедневник "Вечерна поща" в България, излизащ в София, беше предприемчив, страстен журналист, един запален човек. Той даде името "Овча купел" на сегашната баня при село Горна баня, гдето в турско време овчарите къпели овцете си против краста и други болести. Него го изядоха съдружниците му, които се оказаха безчестни хора, с които като доверчив човек има нещастието да се сдружи, както и да се задоми за македонка, добра мома, но нещастна като безплодна и не им се родиха деца, в какъвто случай навярно и участта на Шангов би била по-завидна. Предполагам, че се е учил сам в Одрин и учителствал в Турция." [1]


Иван Славов, карикатурист и сътрудник на "Вечерна поща", споделя: "Стоян Шангов беше мил човек, но често сприхав. Един ден в редакцията дойде елегантна дама да даде обявление. "Имам сестра в Кайро, която ще се жени за английски офицер и желая да й се обадя. Имам и други съобщения да правя, за което ще заплатя добре" - каза тя. И понеже в разговора тя употреби английски думи, на които аз отговорих, това я заинтересува и ме покани да я посетя. Разговорите ни се водиха на обикновени теми. Каза ми, че ходила в двореца и ми показа фотография с подписа на Фердинанд. Един ден госпожата - "княгиня Тарновска" ме покани на разходка в Борисовата градина. След два дни Шангов ме завари рано в редакцията, извика ме в кабинета си, извади револвера и ми рече много сърдито: "Знаеш ли с каква жена дружиш? Тя е същата, за която писахме във вестника си, че вършила шпионаж в нашата легация в Петербург и сега е изпратена тук като фаворитка на руския пълномощен министър Бахметиев. Ще те застрелям, ако продължаваш да дружиш с нея!" Ние се разделихме. След няколко години в. "Дневник" съобщи, че Тарновска е била хваната във Венеция заради убийството и ограбването на един руски офицер в Париж. После се разбра, че Тарновска е дирила и други познанства в редакцията на "Вечерна поща", за да може да повлияе да не се пише против Бахметиев, когото сетне руското правителство премести в Токио, Япония."

Нашият очерк за журналиста, общественика и човека С. С. Шангов ще завърша с личните спомени за него, писани от стария общественик и публицист Д. Казасов, които намираме в книгата му "Улици, хора, събития".
 

1. б.а. Шангов не е учителствал в Одрин - в Турция, а в Хасковско.

255

"Родоначалник и издател на българския сензаиионен вестник беше Стоян Шангов, който бе една много живописна фигура. Нисък, пълен, набит, той се обличаше с рядка за времето висока елегантност: костюм от светъл английски плат, сиво бомбе с плоско дъно, цветна копринена жилетка, между джобовете на която висеше масивна златна верижка, светли ръкавици.

Шангов беше забавен и духовит човек. Един ден бях заел маса пред тогавашното кафене "Панах", най-луксозното по онова време. От изток по булевард "Дондуков" се зададе Шангов, който стъпваше бавно и до известна степен тромаво. Със свойствената си, придружена с поклони учтивост, Шангов поиска позволение да седне на моята маса. Поведохме разговор около събитията на деня, но Шангов премина на друга забавна тема и разказа за нововъведението на някакъв американски журналист, който печатал вестника си не на обикновена целулозна хартия, а на хартия от брашнена каша, и вместо обикновено мастило за печатането употребявал сироп. Успехът на американския събрат бил голям от това нововъдение и всички редакции изпаднали в паника..."

По-нататък Казасов осведомява читателя за тиража на тогавашните вестници, което представлява интерес и за нас, да узнаем какво е било съотношението на тиража на в. "Вечерна поща" с другите вестници тогава. Ето и данните на Казасов: "Тиражът на ежедневните вестници беше малък. Най-разпространеният вестник "Вечерна поща" имаше 8000 тираж, "Дневник" - 6000, "Балканска трибуна" - 4000, "Ден" - 2500 и прочее."


[Previous] [Next]
[Back to Index]