Основаване на местен революционен комитет
Доставяне на оръжие за организацията
Чорбаджиите и организацията
Аферата
Решението на конгреса в местността "Петрова нива"
В навечерието на въстанието
Обявяването на въстанието в Ениджия
Положението в изоставена Ениджия по време на въстанието
Официални сведения за Аферата в Ениджия
Идеите на ВМОРО, основана през 1898 година в Солун, предизвикали
дълбок отзвук в сърцата на ениджийци и те били между първите в Лозенградския
революционен район, които положили основите на местен революционен комитет.
В продължение на пет години до деня на Преображенското въстание революционният комитет проявявал забележителна дейност и създал здрава и бойна организация със свои достойни революционери.
Селото било разположено в северната част на Източнотракийската равнина, която нямала гори.
Административният център бил Лозенград - на три часа път североизточно от селото и седалище на голям турски гарнизон. От десетте села, с които граничела мерията му, петте били с враждебно турско и гръцко население, оградили като в обръч Ениджия. При това положение всеки опит за въстание тук би бил безмилостно потушен и удавен в кръв. Обаче в онова бунтовно време на масов революционен кипеж и всеобщо въодушевление, обхванало българите в тоя робски край, никой не искал да прозре тази опасност. Народът вярвал в своите собствени сили, вярвал и в намесата на своето свободно отечество. Възлагали се надежди и на нашата освободителка Русия, която не би останала равнодушна към борбата за освобождение на своя по-малък славянски брат. Силата на турската държава вече се подценявала. Отоманската империя, която цели пет века бе владяла тези земи с огън и меч, бе унищожавала всеки опит за бунт и освобождение, сега бе разкапана и грохнала като труп, крепящ се на глинени подпори. Населението вярвало, че още при първото сблъскване с четите, омразната държава на поробителите ще се сгромоляса. Така мислели тогава не само ениджийци, но и цялото българско население в Лозенградско.
187
Основаване на местен революционен комитет
Ениджийци поддържали връзки с българите от Лозенград, както и с всички съседни български села. Учители от Лозенград заедно с учениците си идваха на екскурзия в селото, уж да изнасят концерт. Под булото на културно-просветната дейност те вършели делото на организацията. Почвата е била добре подготвена, когато през 1898 година в Ениджия дошъл да учителства младият и ентусиазиран учител Петър Стоев от Свиленград, първият социалист в нашия край. По негова инициатива е основан местният революционен комитет с председател Калоян Проданов, секретар - Петър Стоев, касиер - Симеон Георгиев - Мончето и членове - Стою Курчистоев, Яни Ив. Михов и Стоян поп Андреев, последните двама местни учители.
От основаването на комитета до деня на въстанието управителното тяло на комитета било подновявано няколко пъти, като в неговия състав били избирани новопокръстени активни борци като Стоян Костов Буруджията, Мите Стоянов Граматиков, Никола Секлемов, Тодор Пехливанов, Трандафил Карталов, Джисо Сариев, Христо Г. Курчистоев, Трифон Апостолов, Христо Карастояна, Андон Георгиев, Георги Биберов, Христо Чорбаджи, Георги Арабов, Костадин Арабов, Гайдаджи Георги Михалев.
Военни инструктори на организацията били Калоян Проданов, Стою Курчистоев, Стоян Костов Буруджията и др., всички завършили военната си служба в Бургаската дружина - Източна Румелия през 1880 година.
Селото бе посещавано много пъти от войводи и други нелегални дейци като Яни Попов, Лазар Маджаров, Коста Тенишев, Лазо Лазов, Янко Стоянов, Георги Котков, Димитър Янев - Попето и др. Два пъти в Ениджия е идвал и Михаил Герджиков, главен ръководител на въстанието.
През 1902 година била създадена Смъртната чета с войвода Стою Курчистоев. Четата се състояла от тридесет души. По данни посочени от преображенеца Димитър Карафезиев в състава на четата влизали: Стоян Костов, Димитър Карафезиев, Христо Кирев Джумбалаков, Георги Безиргянов, Иван Алексиев, Димитър Коконов, Трифон Апостолов, Никола Джиналиев, Стоян Андирков, Атанас Павлов - Кукумявката, Димитър Асеников, Димитър Пехливанов, Христо Пеев, Джисо Михалев, Георги Калоянов Проданов, Димитър Калоянов Ходжов, Тодор Александрилов, Атанас Кукушев и др.
Лазар Маджаров е посещавал селото с агитационна чета, състояща се обикновено от 8-10 души, които заменял последователно с четници и от други посетени села. Ето
188
разказа на един преображенец за пребиваването на Л. Маджаров.
"Беше през м. май 1903 година след Комитетската афера в Ениджия. Чорбаджиите бяха избягали в България, а селото едва си беше отдъхнало от преживените ужаси. Пристигна Маджаров, забра мене и още трима от Смъртната чета и тръгнахме по обиколка из българските села, югоизточно от Ениджия, причислени административно към Бабаескийската кааза. Четата ни наброяваше десет души, от които четирима ениджийци: аз, Стоян Костов, Стоян Андирков и Атанас Кукумявката, който по-късно падна убит през Първата европейска война; един от Докузюк - дядо Яни Зюмбюла и четирима от гагаузкото село Карахалил - Яни Стайкоолу, Пехливан Коле, Георги Мартина и Темелко. Маджаров свикваше събрание във всяко село, говореше за предстоящото въстание и накрая правеше покръстването на новопостъпилите.От Карамусли трябваше да отидем в Алаплия, където още не бе основан комитет. Войводата изпрати напред трима от четниците: Стоян Костов, дядо Яни Стайкоолу и Темелко със задачата да се свържат със свои познати в селото и да уговорят приемането на четата. Четниците не намериха сигурни хора и се завърнаха (б.а. По-късно при едно посещение на същото село от агитационната чета, Яни Попов успял да основе местен революционен комитет).
След това заведохме Маджаров в Каваклия, а ние, ениджийци, се върнахме в селото си."
Доставяне на оръжие за организацията
Всеки новопокръстен плашал по пет гроша месечно и по една турска лира
за пушка. Една бойна пушка можела да се купи със стойността на четири овце
с агнетата си. Пушките купували от България в пограничното село Казъклисе
(сега Момина църква) и ги пренасяли с коне или магарета. За тази цел няколко
пъти бил използван и коня на местния търговец Маил - евреин по народност,
наемател на селски дюкян. За една голяма партида от 120 пушки ни разказва
в своите спомени Никола Георгиев от с. Кайбиларе (сега Странджа). С още
двама души натоварили пушките на коне, преминали нелегално границата и
ги занесли в Ениджия. Осъмнали между гръкоманското село Коюнгяур и Ениджия,
скрили пушките в една купа лозови пръчки до селото и с конете си влезли
в него. Било по коледни пости 1902 година. [1]
1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско. Кн. IV, с. 282
189
През месец март 1903 година, пренасяйки оръжие от България за организацията,
бил убит при село Горна Канара от турски граничари Димитър Ат. Терзистоев
- Митето от Ениджия. Той бил предан и деен член на организацията и неговото
убийство било голяма загуба.
Знаела се предателската роля на мнозина от чорбаджиите по време на революционната борба, както и тежките наказания, които организацията налагала по отношение на предателите. Ениджия в това отношение правела изключение. Разбира се, и тук имало чорбаджии, които не скривали своето неприязнено отношение към организацията, особено в началото, преди тя да добие масов характер. Чорбаджиите не вярвали в успеха на движението и предричали гибелни последици за селото при всеки опит за въстание. На пророкуванията им малцина обръщали внимание. Организацията обаче спечелила сърцата на техните синове за общото дело.
Младежите, без разлика на имотно състояние, начело с народните учители изпълнявали с готовност всички възложени им задачи. Още при основаването на революционния комитет в ръководството му влезли представители на чорбаджиите: Симеон Георгиев - Мончето и учителя Яни Иванов Михов и двамата предани и активни дейци, понесли стоически най-жестоките наказания, осъдени на доживотен затвор. Постепенно били привлечени и покръстени Петраки Узунов и баща му дядо Иван Узунов - най-големият чорбаджия в селото и селски мюдюрин, Иван Михов Безиргянов, Христо Чорбаджи, Иван Койвалиев и др.
Интересен бил случаят с покръстването на Яни Чорбаджи (Яни Стоянов Граматиков), който завършил гимназията в Габрово и учителствал съвсем млад. Яни Чорбаджи имал отрицателно отношение към организацията и считал, че тя е ръководена от "млади неопитни" хора, които той често осмивал по кръчмите.
За неговото покръстване разказвал председателят на местния революционен комитет Калоян Проданов: "Герджиков дойде за пръв път в селото ни, събра около сто души в църквата и каза, че ще има тежък денонощен труд, но че ще дойде времето да се освободим. Той бе настанен в къщата ми. Тук бе и Маджаровата чета. Коста Тенишев стоеше на вратата. Яни Попов, облечен в дрехи на турски жандарин, отиваше да вика онези, които не желаеха да дойдат. Казваше
190
им, че в еди коя си къща "ефендито" ги чака. Когато стигнеха там, вместо "ефендито" намираха комитите.
При Яни Чорбаджи отишъл лично Михаил Герджиков. Дядо Яни го посрещнал смутен. Но любезните обноски на главния ръководител на въстанието му възвърнали спокойствието и Яни Чорбаджи го поканил в къщи. Започнал разговор между двамата. Герджиков упрекнал чорбаджията, че страни от организацията и гледа враждебно на нейната дейност, а в тези съдбоносни моменти за България всеки честен българин и преди всичко селските първенци, трябва да бъдат начело на борбата за освобождението на Тракия.
Дядо Яни възразил, че в организацията се въртели все млади хора, на които той не можел да има доверие. Такива хора не можели да доведат нещата на добър край.
На въпроса на Герджиков, защо той не отиде при тях, като увлече след себе и други неверни "томовци", Яни чорбаджи побързал да се оправдае с това, че не бил поканен за участие.
"Дошъл съм при тебе да те поканя. Заповядай довечера на събранието в черквата" - завършил разговора Герджиков и се сбогувал.
На събранието в черквата Яни Граматиков застанал най-отред. След словото на Герджиков той пръв положил клетва за вярност и целунал Евангелието с кръста и револвера.
В деня на Възкресение Христово (Великден) през 1902 година в Ениджия пристигнали по организационна работа войводите Л. Маджаров, Яни Попов, Лазо Лазов и Коста Тенишев.
Същият ден преди обед в селото пристигнали от Лозенград и 50 души конни жандарми начело с юзбашията. Спрели на Узуновия хан и се отбили в кръчмата да се почерпят. Собственикът на кръчмата дядо Иван Узунов, който тогава бил мюдюрин, предварително предизвестен за присъствието на войводите в селото, посрещнал турците любезно с "добре дошли" и им поднесъл ракия. Повикал кехаята и му поръчал да събере от селото сто червени яйца, които раздал на жандармите по случай Великден.
В същото време войводите се намирали на горния етаж във къщата на другия голям чорбаджия в селото дядо Иван Михов Безиргянов. От чардака наблюдавали как мюдюринът се разпорежда, за да угоди на нежеланите гости. Яни Попов, който владеел перфектно турски език, изявил желание, преоблечен в турски дрехи и пискюллия фес, да се срещне и разговаря с юзбашията. Другарите му се противопоставили на желанието му, защото го намирали за неуместно и рисковано.
191
След като изпили един билник с ракия на селски разноски и изяли по две червени яйца, джандармите се качили на конете си и заминали обратно за Лозенград, без да съобщят целта на своето посещение. [1]
Този случай потвърдил и Димитър поп Николов, по-малък брат на войводата Яни Попов, който притежавал неговите лични спомени. В тях Яни Попов разказвал, че същия ден след обед било устроено събрание в голямата маза на Иван Михов, където самият той държал пламенна реч. След вечерята се пели революционни песни и играли хора.
Яни Чорбаджи предложил след събранието всички заедно да отидат в черквата
и там да произнесе "Христос възкресе". Желанието му било изпълнено.
През пролетта на 1903 година в някои лозенградски села (Раклица, Каракоч, Койово) след предателство турската власт успяла да залови няколко революционни дейци. Подложени на изтезания, те направили самопризнания и издали организационни тайни. При направените обиски в тези села, властта намерила скрито оръжие, арестувала и изпратила в затвора в Лозенград много други революционери, заподозрени селяни, хора съдействащи на организацията.
Направените разкрития и намереното оръжие били достатъчно основание на турската власт да разбере, че в случая се касае за едно широко замислено и добре подготвено революционно движение в Тракия.
Започнали масови обиски по българските села, арести, побоища, инсценирани съдебни дела, известни под общото име Аферата. За да предотврати провалите и спаси това, което още може, ръководството на организацията изпратило по селата бързи куриери, с нареждане да вземат мерки за укриване на архивите и оръжието, а при необходимост активът на революционните комитети да мине в нелегалност.
Във връзка с това нареждане, в землището на Ениджия било свикано тайно
съвещание с представители на революционните комитети от околните села.
Какво точно е било разисквано на това съвещание не е известно, но през
нощта на 19-ти май членове на ръководството, активисти, много чорбаджии
и хора от средна ръка напуснали Ениджия. Под водачеството на организационния
куриер Келемето - Колето в България забягнали около 120 души.
1. Лични спомени на Георги Ив. Безиргянов, преображенец.
192
Напуснали селото и други селяни с личното си оръжие, укривайки се в залесените дерета на землището или в близките български села Докузюк, Карахалил и Енимахле - Бабаескийска кааза.
Рано сутринта на 20 май 1 903 година Ениджия осъмнала в блокада. Селото било оградено като в железен обръч от всички страни с многоброен турски башибозук. Покрай пътищата в избуялите ниви стояли скрити въоръжени турци. Сто души редовни аскери, начело с офицера Ахмед ефенди, предприели масов обиск по къщите, за да търсят скрито оръжие и комити. За тази цел те подложили на жесток побой мъжкото население над 18 години. Над селото надвиснала смъртна опасност. Стенанията и писъците на заловените и зверски бити селяни край реката отеквали надалеч, за да предупредят останалите, че и тях ги очаква същата участ.
В тези страшни часове за ениджийци дядо Костадин Папазоглу, селски ааза, придружен от Катерина Тамахкерова, по своя инициатива тръгнали от къща на къща да събират пари. Събрали около тридесет турски лири, които дядо Костадин побързал да предаде на турския офицер. Заедно с парите той предал и няколко десетки пушки, като помолил офицера да спре изтезанията на невинните хора.
Ахмед ефенди това и чакал, изказал своето задоволство от постъпката на селския първенец и дал нареждане да се прекратят обиските. Обсадата била вдигната и селото си отдъхнало.
Равносметката от Ениджийската афера била следната: 120 души - избягали
в България, 150 - бити и изтезавани до осакатяване, от които 35 осъдени
на строг тъмничен затвор, петима зверски убити от башибозука: Костадин
Рангелов Малаков, Андрей Димитров Желев, Калоян Благоев Ценоолов, Костадин
Г. Чекракчиев и Темелко Колозов. [1]
1. В края на изложението поместваме като приложение официалните сведения и данни за Аферата в Ениджия.
193
Посочваме поименно осъдените 35 души на строг тъмничен затвор:
Симеон Георгиев - Мончето
Стою Георгакев Курчистоев
Христо Г. Курчистоев
Дядо Киро Полонов
Христо Карабелята
Стефан Михов
Иван Михов
Димитър Биберов
Калоян Карпузов
Тодор Мишкаров
Георги Андреев Мишкаров
Костадин Биничкин
Георги Кръстев Келешев
Никола Божков
Никола Гаврилов
Атанас Мачканов
Иван Пержованов
Атанас Г. Арабов
Георги Муров
Стоян Георгиев Бербатов
Христо Стойков Камбуров
Илия Стойков Трандафилов
Кьоравото Киряче
Костадин Шокаров
Димитър Шукрията
Георги Атанасов Танана
Стойко Костадинов Баджов
Атанас Макъка
Иван Костуров
Коста Киряков Каралченина
Петър Николов Джисов - Петрението
Атанас Стоянов Диккюлафлията
Милю Каварджиков
Атанас Георгиев Каймеджиев
Трифон Апостолов
Пъндели - Пънето - селски пъдар
През пролетта на 1904 година турското правителство дало амнистия на участниците в Преображенското въстание, включително и на участниците в Аферата в Ениджия. Но мнозина от тях, вследствие на изтезанията, били с разклатено здраве, неспособни за работа, останали в тежест на близките си до своята смърт.
194
Решението на конгреса в местността "Петрова нива"
Както е известно, на историческия конгрес в местността "Петрова нива", състоял се в началото на м. юли 1903 година, било взето решение въстанието в Одринско да бъде обявено на 18 срещу 19 август. Денят съвпаднал с религиозния празник Преображение Господне, поради което то се нарекло Преображенско въстание.
Знае се, че решението за датата на въстанието било взето прибързано и преждевременно, с оглед на това, че населението в Одринско не било подготвено, че липсвало достатъчно оръжие и необходимата бойна подготовка на хората от организацията, особено след ударите, които й нанесли честите афери.
Можело ли е обаче въстанието да бъде отложено за по-късна дата като се изчака по-благоприятен момент? На въпроса може да се отговори само отрицателно, защото се знае, че в Македония и Одринско е съществувала само една организация с един обш устав и единно ръководство - ВМОРО. След като на 20 юли пламнало Илинденското въстание в Македония, за ръководителите на революционното движение в Тракия е имало само един избор - да побързат да обявят въстанието и в Тракия, въпреки убедеността си в неговия неуспех. Но пък така те ще засвидетелстват своята солидарност към родните братя от Македония.
На "Петрова нива" не можело повече да се отлага въпросът за въстанието и поради друга важна причина. След като турците се разправили с въстанието в Македония, те безспорно ще предприемат да обезоръжат и населението в Одринско. А това би означавало нови афери, побоища, погроми. Такъв един удар на организацията би бил по-лош и от военен разгром.
Войводите не можели да допуснат това, след като десет години са бродили като истински апостоли надлъж и нашир из дебрите на Странджа и в полето на равна Тракия гладни, голи и боси. Десет години те бяха подготвяли народа си за въстание, за да го освободят от турско робство. Революционната организация бе тяхна скъпа рожба и те с готовност биха дали живота си за освободителното дело. Затова и на конгреса на "Петрова нива", те вземат решението за хода на въстанието със спокойно сърце и чиста съвест. А за другото решение - организацията да бездейства, можеха да говорят само хора, които не бяха живели никога с болките и страданията на поробеното население в Тракия и са били чужди на делото на организацията.
195
В Ениджия революционната организация съществувала цели пет години и по сведения на останалите живи преображенци, местният революционен комитет имал на разположение около 250 пушки, а числото на покръстените е надхвърляло половината от възрастното мъжко население, годно да носи оръжие - данни, известни преди Аферата от 20 май 1903 година, нанесла тежък удар върху организацията. Въпреки всичко тя бавно се възстановявала. Голяма част от забягналите в България ръководители и членове на актива се завърнали в селото, за да вземат участие във въстанието.
Наранено сериозно и с незаздравели рани, село Ениджия очаквало тревожния
сигнал за борба.
Обявяването на въстанието в Ениджия
На конгреса в местността "Петрова нива" за войвода на полския участък в Лозенградския революционен район определили Яни Попов, родом от село Карахадър.
По характер нашият войвода бил духовит и веселяк, разговорлив и сладкодумен и затова обичан и уважаван от всички, които го познавали. На събранията, устройвани при агитационните обиколки, произнасял пламенни речи, с които пленявал слушателите. Говорел перфектно турски език, с хубав мелодичен глас, обичал народните песни и ги изпълнявал с ненадминато майсторство. С тези свои качества Яни Попов станал най-популярният сред революционните дейци в Лозенградско.
Четниците, с които е трябвало да слезе в Лозенградското поле, били дванадесет души и всички от лозенградските села. Това били: Димитър Янев - Попето, Алекси Темелков и Васил Пеев от село Енимахле, Калоян Проданов и Стоян Костов - Буруджията от Ениджия, Стоян Хошафа от Лозенград, Георги Кръстев от Докузюк, Яни Стайкоолу и Пехливан Коле от гагаузкото село Карахалил, Никола Христов Чирпанлията от Ст. Загора и Иван Македончето, чието месторождение не е известно.
За маршрута на четата и акциите, които тя провела в полския район на лозенградските села, най-добре е разказвал самият войвода.
196
Яни Попов, войвода - ръководител на чета в Преображенското въстание
- 1903 г.
"Беше много трудно да слезем 60-70 километра в полето и да извършим акции чак до Бабаески - пише той в своите лични спомени. - Не само четниците, но и много от войводите не се решаваха на такъв риск. При прощаване Маджаров ме целуна и след като ми стисна ръката, каза: "Може да не се видим вече, пази се до деня на въстанието, куриерът ще ме търси в с. Кадиево."197И чудо! За една лятна нощ моите "хуни" - четниците, прехвърлиха долини и балкани и стигнаха до с. Ениджия, до бивака "Секлемовата къшла".
Почнахме да се готвим за великия ден, но не знаехме точно датата на въстанието. Освен това войски сновяха из селата, та движението на хората без позволително беше невъзможно.
Пет дни преди уречения ден - Преображение Господне, пристигна и куриерът, носейки заповедта, написана на нов шифър, с която се даваха нареждания от Маджаров за обявяването на въстанието и акциите, които трябваше да се
извършат. След като със секретаря Димитър Янев - Попето я прочетохме в къщата на дядо Стоян Андирков в Ениджия, слязохме в Докузюк и Енимахле и оттам в Каваклия. Ениджия поде борбата по-смело. Нападнаха се турци, прекъснаха се жиците чак до Казълджата - там бях изпратил много добри и сръчни момчета: Петър Димов, Никола Христов, Иван Македончето."
Заедно с тия четници са действали и двама ениджийци - Калоян Проданов
и Стоян Костов Буруджията. На тези пет души четници войводата бе поверил
да обявят въстанието в Ениджия.
На 18 август привечер четникът Никола Хр. Чирпанлията се изкачил на селската камбанария, гръмнал няколко пъти с пушката си и забил продължително и тревожно камбаната. Това бил сигналът, с който се възвестявало, че въстанието е вече обявено.
Събрали се набързо хората от Смъртната чета и други активни дейци, които
били разпределени на групи и им възложили задачата да прекъснат телеграфните
съобщения между Одрин и Лозенград. Тази задача била извършена в много кратък
срок. Най-добра работа при изсичането на жиците извършил бай Сотир Стоянов
- Ергеледжията, висок над два метра. Двамата с Келемето - Колето били куриери
на организацията. С голяма, добре наострена брадва, Ергеледжията разсичал
и събарял стълбовете с невероятна бързина, а други въстаници навивали на
кълбо жиците и ги захвърляли на далечно разстояние в деретата.
Сотир Стоянов - Ергеледжията, междуселски куриер на организацията,
участвал в Преображенското въстание в четата на войводата Яни Попов.
198
Георги Ив. Безиргянов, четник от Смъртната чета в Ениджия, участвал
в Преображенското въстание в четата на Яни Попов.
Димитър Атанасов Карафезиев, четник от Смъртната чета, участвал
в Преображенското въстание в четата с войвода Лазар Маджаров
199
Стоян Николов Секлемов - преображенец, участва в Преображенското
въстание в четата с войвода Лазар Маджаров.
Преди да напуснат селото и да се отправят към Странджа, въстаниците К. Проданов и Ст. Буруджията запалили къщата на Илия Картала, известен противник на организацията. Карталката, която била в къщата, отказала да излезе и изгоряла в пламъците.
Уговорено било четници и въстаници от шестте полски села в Лозенградско и Бабаескийско да се съберат в мерата на Ениджия по огньове, които трябвало да палят по пътя си и по знак на Стоян Костов - Буруджията, който умеел да свири с цевта на пушката си.
Въстаниците от Ениджия били разпределени между четите с войводи Яни Попов и Георги Кондолов, Лазо Лазов, Лазар Маджаров, Коста Тенишев и други.
Достоверни и точни сведения за броя на въстаниците нямаме. Затова ще се задоволим с частични сведения по спомени на някои от живите преображенци. Кратки бележки от свои лични спомени ми изпрати свещеник Юрдан Василев. Роден през 1882 година в Ениджия, той е взел участие във
200
въстанието с четата на Яни Попов. Поп Юрдан твърди, че първоначално излезли от селото около двеста души в местността "Марковец". Когато ги подбирали и разпределяли по чети, одобрили около петдесет души. Останалите били прехвърлени в България. Лично той бил взел за себе си навоите и черните връвци на един от "шкартираните въстаници".
Тук посочвам имената само на ония от четниците, за които се знае в коя чета се зачисляват.
В четата на Лазар Маджаров: Стоян Николов Андирков, Димитър Атанасов Карафезиев, Христо Пеев, Георги Алексиев, Никола Христо Секлемов, Иван Стойков Алексиев, Стоян Н. Секлемов.
В четата на Яни Попов: свещеник Юрдан Василев, Сотир Стоянов Георгиев, Стоян Костов - Буруджията, Калоян Проданов Манънов.
В четата на Георги Кондолов: Стоян Милев, Георги Джиналиев.
Положението в изоставена Ениджия по време на въстанието
През нощта на 18 срещу 19 август, след заминаване на въстаниците към Странджа планина, в Ениджия останали само жените, децата и старите хора. В тази тревожна нощ селяните се събрали по няколко семейства в една от по-големите къщи и не мигнали от страх, че може всеки момент да бъдат нападнати и избити от турски башибозук.
Въоръжени башибозушки групи действително били забелязани през тая нощ в Ениджийското землище, но те не се решили да нападнат селото, опасявайки се от въоръжена съпротива. Една такава въоръжена група от с. Коюнгяур, на връщане за селото си през местността "Карачалъка", отвлякла трима ениджийски овчари и ги убила по пътя, след като дълго време ги измъчвала. Убитите са: Димитър Коконов, Никола Георгиев Кушелиев и Костадин Казваков, последните двама - младоженци.
На 19 август 1903 година, късно през нощта, в селото пристигнала турска войскова част от 150 войника и двама офицери. Всички помислили, че селото ще бъде ударено и населението подложено на сеч. За щастие войската не посегнала на никого. Разквартирували я в хана на дядо Иван Узунов, както и в селския хан. Офицерите обяснили по-късно, че били изпратени в Ениджия да пазят населението от нападения на башибозука. Хората се успокоили и постепенно
201
се отдали на своя мирен труд. Вместо от мъжете, част от които се сражавали в Странджа с турския аскер, а много други забягнали в България, полската работа се вършела от жените и старците. След привършване на вършитбата и гроздобера, засети били и есенниците. Животът влязъл в своя нормален ритъм. Но както е известно, въстанието било потушено от турците с голяма жестокост.
В края на есента и през зимата, забягналите в България селяни се завръщали тайно през нощта, криели се няколко дни по къщите, след което спокойно излизали из селото и на работа в полето.
Въстаниците и всички избягали се завърнали едва през пролетта на 1904 година - след амнистията.
През месец юли 1908 година след Хуриета напуснала селото и се завърнала в Лозенград турската войскова част, която квартирувала в селото в продължение на три и половина години.
Аферата в Ениджия на 20 май 1903 година, жестоките изтезания и убийства оставили дълбоки следи в съзнанието на ениджийци. Такъв бил случаят с убийството на Димитър Ат. Терзистоев на 4 март 1903 г., зверски избитите от банда башибозуци трима овчари през нощта на 18 срещу 19 август 1903 година. Скъпа жертва, която дала Ениджия в навечерието на Преображенското въстание, бил най-младият от четниците на Лазар Маджаров, 19-годишният Иван Стойков Алексиев. Той бил убит в бой с турски аскери между 13-26 май 1903 година в местността "Кукурдан", Ковчашко землище, Лозенградско. (За неговата дейност като социалист и четник ще разкажа по-нататък в книгата, б.а.)
На събитието от 20 май 1903 година е посветена народната песен "Обсадата на Ениджия", в която неизвестен певец, автор на песента, възхвалява двамата ръководители на местния революционен комитет Стою Г. Курчистоев и Симеон Георгиев - Мончето, които отказали да избягат в България и останали в селото, за да споделят горчивата му участ.
Друга народна песен е посветена на Иван Стойков Алексиев, първия социалист в Ениджия, в прослава на подвига и героичната му смърт.
Тези народни песни населението продължавало да пее до Балканската война (1912-1913), а и години след това. С тези песни се възпитавали младите в дух на патриотизъм и готовност за борба против поробителя.
202
Официални сведения за Аферата в Ениджия
Преди да напиша ръкописно страниците за Аферата от 20 май 1903 година в Ениджия, аз имах на разположение личните спомени на съвременниците на събитието Димитър Атанасов Карафезиев, Георги Иванов Безиргянов и Василка Костова Димова, дъщеря на войводата на Смъртната чета Стою Курчистоев и официалните сведения, които ми бе изпратил старият наш изтъкнат деец Димитър поп Николов от София.
Тези сведения поп Николов е черпил от доклада на Бургаския окръжен управител, от руско-поданния грък Сакеларидис в Лозенград, наместник на руския консул в Одрин, от местната чета, от рапортите на българския и руския консул в Одрин.
Предавам по-долу сведенията по официалните документи, така както са ми съобщени от поп Николов с писмо от 5 януари 1957 година.
"Турска войска, заедно с башибозук, на 20 май 1903 година през нощта обсаждат село Ениджия. Селяните не забелязали това. Сутринта, когато тръгнали на работа, войската и башибозукът стреляли по всеки, който се покаже извън селото. Като убили няколко десетки души те заловили други 70, които подкарали за Лозенград. Десетина души от тях не могли да ходят вследствие на изтезанията, затова били качени на коли.
За да освободят арестуваните, войниците събирали от всяка къща по 1 до 10 лири, според състоянието на селяните, уж за откуп, но вземали парите и си отивали, без да освободят някого.
След четири дни от това нападение рускоподанният грък Димитър Сакеларидис, който бил заместник на Одринския руски консул в Лозенград, пристигнал в селото с четирима стражари и той сам разкопал от пясъка на река Текедере 16 трупа на българите, убити в деня на обсадата.
Според сведения на местната чета, числото на убитите, чиито имена не се знаят е 62-ма, между които има жени и деца. Избягали са около 120 мъже, 150 души били вързани и откарани в Лозенград, а селото плячкосано.
203
В един рапорт от юни 1903 година Одринският български консул Матеев съобщава, че една комисия от финансовия директор, нахалника на полицията и Матейчо Сивриев, член на вилаетския съвет, заминала за Лозенградско, за да разучи причините за събитията в Ениджия.
Констатирало се, че милязинът Ахмед ефенди изтезавал селяните в Ениджия и Коюнгяур за пари и тези, които му давали, били оставяни на спокойствие."
Посочените данни в предоставените документи са противоречиви и най-важното - не отговарят на истината. Големи са различията, особено за броя на избитите селяни. Различно е и посоченото число на арестуваните селяни: 70, 150, 120.
В документите нищо не се казва за тридесет и шестимата селяни, осъдени и изпратени да излежават присъдите си в Одринския затвор.
Хората от местната чета, които са давали сведенията на Бургаския окръжен управител, не са били свидетели на събитието. Те били забягнали в България един ден преди обсадата на село Ениджия.
Надуването на цифрите е било произволно и тенденциозно, преследващо пропагандни цели. Но ако за това е имало оправдание, то за историята неверни факти и данни не трябва да се допускат.
Положил съм усилия да се избягнат грешки и противоречия. Свидетелите, от които черпих сведения за числото на избитите селяни, за изтезаваните, от които тридесет и шестима осъдени и изпратени в Одринския затвор, са били съвременници на описваното събитие. Те са честни и добросъвестни хора, с напълно запазена памет и аз нямам никакво основание да се съмнявам в тяхната добросъвестност.
След като получих писмо с официалните сведения, ходих лично през 1961 година в гр. Поморие, където живееха Димитър Ат. Карафезиев и баба Василка и им ги прочетох. Двамата отново потвърдиха пред мен сведенията, които ми бяха изпратили преди това. Тези сведения са историческата истина за Аферата в Ениджия на 20 май 1903 г.