Сачанли. Историческо и етнографско проучване
Д-р Илия Славков, Боряна Димитрова
 
V. РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

6. Кървавият път
 

Подгонените от с. Сачанли хора, охранявани от бойците, които носели пушки без патрони, пристигнали вечерта в с. Доганхисар. Там престояли на 6 и 7 септември и сутринта на 8 септември заминали за Дедеагач. Като стигнали в северните покрайнини на града, въоръжените мъже оставили хората, оттеглили се и отишли в с. Дервент, Дедеагачко, където бил войводата Димитър Маджаров. [241] Още в Доганхисар войводата Маджа-
 

241. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 224.

126
 

ров наредил на сачанлийци, след като отведат народа в Дедеагач, въоръжените да не предават оръжието си на гръцките власти, които по това време били окупирали Дедеагач, а да отидат при него. Той щял да отиде с четата си в с. Дервент. [242] Два дни след пристигането на сачанлийци, на 10 септември вечерта, в северната покрайнина на града пристигнало и населението на с. Доганхисар, както и селяните от другите села, следвани от турския башибозук и автономистите.

Сачанлийци били настанени под паламудовите дървета, но вечерта завалял проливен дъжд, който траял до сутринта на 11 септември. Мара Славкова в спомените си казва, че не помнела през живота си такъв проливен дъжд. Когато пристигнали в околностите на Дедеагач, при тях дошли двама гърци и им казали, че не ги пущат да влязат в града, защото се страхували да не пренесат някоя заразна болест. На 11 септември, след като престанал дъждът, дошли други двама гърци и им казали, че съжаляват децата, затова се съгласили да ги пуснат в казармите.

Там сачанлийци престояли заедно с всички бежанци до 23. IX. 1913 г. Хората от Доганхисар ходили при чуждестранните консули да молят да вземат бежанците под своязакрила. По това време обаче гръцкият владика предал официално града на турските автономисти. Това станало на 19. IX. 1913 г. За комендант на града бил назначен капитанът от пехотата Казаклъ Али Риза бей. [243] Консулите посъветвали бежанците да поискат помощ от гръцкия владика, който бил тогава всесилен. Но когато делегацията се обърнала към него, той цинично отговорил: „Както колят гърците, така ще колят и вас.” [244] Заедно с доганхисарци в затвора в Дедеагач бил и един счанлиец. Те също поискали милост от владиката, но ти само ги изгледал и не наредил нищо. Освободил ги един гръцки войник-опълченец. Когато на 22. IX. 1913 г. узнало ясно, че положението се влошава и ще бъдат предадени на турците, свещеник Илия Ангелов събрал делегация само от сачанлийци в състав: свещеникът, Ди-
 

242. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Мара Попилиева Славкова.

243. Aydinli, a., op. cit., s. 193.

244. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., 225—226.

127
 

митър Стаматев — кметът на селото, Стоил Душкопенов, Дялко Запартата. Делегацията се явила при владиката. [245] При него в момента имало двама турски големци. Владиката посрещнал българите много студено. Като му изложили на гръцки език, че търсят милост от бащата на християните и го молят да ги вземе под свое покровителство, владиката вместо да им даде отговор, викнал на двамата турци: „Защо държите този народ още в казармата? Марица нито може да говори, нито да издава тайни!” Делегатите излезнали от кабинета на владиката убедени, че вече всичко е свършено. [246]

На 23. IX. 1913 г. сутринта башибозук, милиция и турска войска нахлули в казармата на Дедеагач и подкарали бежанците като добитък към гр. Фере. В документ № 5 от книгата на Айдънлъ в точка 3 от заповед, издадена от Командира на Националните сили на Западна Тракия майор Сюлейман Аскери бей с дата 21. IX. 1913 г, се казва: „Докато се осигури пълно прехвърляне в България на бежанците, Ферид ефенди трябва да създаде ред и спокойствие като осъществи Дирекция за обществена сигурност”, а в точка 4 — „Една рота от сборния батальон да бъде назначена, за да охранява реда на бежанците-българи, под командуването на офицер, одобрен от Али Риза (комендант на Дедеагач — б. а.). Наложително е създаването на такава рота. Въпросната рота да остане в Дедеагач до второ нареждане.” [247]

В цитираната заповед се съобщава, че българите ще бъдат преведени към България, а войската и башибозукът да ги подкарат по посока на гр. Фере и оттам през р. Марица — в Източна Тракия и Анадола. От Дедеагач до Фере бил убит само един сачанлиец, при мелницата в Дедеагач.

Преди да стигнат във Фере, бежанците спали в гръцкото село Урумджик. На излизане от селото при Илия Момчилов и жената на свещ. Илия Ангелов се приближил турчин и поискал пари. Дали му всичко, каквото имали. Като разбрал, че парите са от жената на сачанлийския свещеник, турчинът веднага ги върнал и казал, че той е Коджа Али от с. Ишиклар, комуто на 25 ав-
 

245. Пак там.

246. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко А. Трингов.

247. Aydinli, A., op. cit., s. 192, 193.

128
 

густ поп Илия спасил живота в Сачанли. След това вече Коджа Али не ги изпущал от очи до Фере. Както казахме, въоръжените около 50 души сачанлийци, които дошли с оръжието си до Дедеагач, не се дали нито на гърците, [248] нито на турските автономисти. Съгласно уговорката те се влели в двете чети на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, които пристигнали в с. Дервелт на 16 септември. Четата на Маджаров останала в селото, а тази на Руси Славов — в с. Домуздере — Дедеагачко.

В четата на Руси Славов от с. Сачанли били Вълко Андонов Трингов, Стоян Атанасов Лушнарев, Славко Стоянов Матушев, Батур Недев Добрев и др. Повечето сачанлийци отишли в четата на войводата Димитър Маджаров — Ташо Иванов Кавадарев, Иван Гърбашев, Станко Гернучков, Иван Стоянов Коджакафалиев, Георги Стоянов Лушнарев, Дялко Пачев, Георги Гаванозов, когото турците наранили след престрелката, станала при преминаването на шосето при с. Попско, Ивайловградско, Костадин Батурев Кушкемиклиев, Митрю Дялков Качулев, Дялко Бърнев, Нико П. Мишков, Митрю Василев Аладжов и др. [249]

На 23 септември четата на войводата Руси Славов била на бивак край село Домуздере и приготвяла вечеря. Към 10 часа вечерта пристигнали двама куриери, Стамо Чакалов от с. Доганхисар и Кирко Калпазанов от с. Сачанли. Те донесли писмо от войводата Маджаров. В него войводата съобщавал, че автономистите подкарали народа към гр. Фере, че той тръгвал с четата си в това направление да посрещне колоната и да се опита да освободи пленените бежанци. Освен това молел войводата Славов да дойде призори с момчетата си и да заеме позиция пред гарата на града, за да пресекат пътя на турците. [250]

На 24 септември сутринта четата на Руси Славов пристигнала и заела посочената от войводата Маджаров позиция в местността Узунач. [251] Чакали „приковани”
 

248. По това време Дедеагач е в ръцете на гръцката войска.

249. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов, Митрю Дялков Качулев, Славко Стоянов Матушев и др.

250. Пак там. Спомени на Вьлко Андонов Трингов.

251. Карев, Д., Един кът от Беломорска Тракия (Ръкопис в ТНИ).

129
 

противника. В 8 часа сутринта при засадата дошли десетина турци на коне, но по нареждане на войводата Маджаров преминали необезпокоявани от никого. Десет-петнадесет минути по-късно откъм Дедеагач се задала огромна маса хора, проточила се в дълга 5 км колона. Боят бил командуван от Маджаров, неговата чета дала първите залпове. Последвали го хората от Славовата чета. „Стана нещо неописуемо, казва Вълко Тринггов, турците се слисаха, започнаха бързо да отстъпвт, а населението пое към височините.” [252] Там бил убит командирът на турските автономисти, башибозуци и войски, който водел предната охрана, качен на бял кон. Четниците на войводата Маджаров заловили коня и го предали на един сачанлиец с поръчение да пази ценностите, ако има такива в мешинените (кожените) дисаги. [253] Повечето бежанци се изплъзнали от турския кордон, но малка част от тях, предимно от с. Окуф, не могли да избягат. Те останали при своите коли, натоварени с багаж. Тези хора били подложени на страшна сеч и почти всички загинали. [254]

Върху тая сравнително малка част от бежанците, които не успели да избягат навреме, се нахвърлили озверелите башибозуци. С ожесточение извършили грозни жестокости и завлякли със себе си през Марица много жени и девойки. [255] На полесражението при Фере от Сачанли били убити двама четници: Ташо Иванов Кавадаров и Иван Гърбашев.

По време на сражението на населението било съобщено да бяга към балкана, към местността Курбалъ — Доганхисарско землище. Но голяма част от бежанците на Сачанли и някои хора от селата Манастир, Аткьой, Къзлар и др., всичко около 1000 души, разбрали трябва да се съберат на Армаган баир, близо до Курбалък. Нещастните хора, които се събрали на 25 септември в Армаган баир, преживели страшна трагедия. В групата е бил като малко дете и единият от авторите на тези редове. След като хората се разположили в тази
 

252. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.

253. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., 223—235.

254. Пак там, с. 234.

255. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

130
 

местност, върху тях връхлетяла случайно турска чета, която се прибирала от Гюмюрджинско, [256] а според Милетич [257] — група турски войници, идващи от Одрин, които опустошили околните български села. Ако се позовем обаче на цитираната вече заповед на Командира на Националните сили на Западна Тракия, Сюлейман Аскери бей (документ № 5) от 21. IX. 1913 г., намираме друго. Точка 1: „Необходимо е да бъде организиран срочно батальон от редовна и нередовна (башибозук — б. а.) войска от Дедеагач, която да осигури дисциплина и добро управление. Така организираната сила, утре 23. IX. 1913 г. — 1329 г. (по мохамеданското летоброене — б. а.), неделя, под командуването на Илми бей да тръгне от Дедеагач и като претърси селата Мерхамлъ, Теке, Турбалъкьой, Балъкьой, Вакъф, Чамерен, Домуздере и Дервент да унищожи напълно оттеглилите се в планината въстанали българи и да бъдат унищожени продоволствието им и всички източници за продължаване на разбойничеството.

Споменатата преследваческа колона, като привърши скоростно претърсването да се събере в с. Чукурен (турско село — б. а.) и след това, обединявайки се с колоната на Екрем бей, която ще се намира в с. Бахадървиран (турско село — б. а.) да се отправят заедно към с Пишманкьой (българско село — б. а.). След като селото бъде притиснато от Запад да се постараят да вземат в плен българите от този окръг или да бъдат нападнати от османските войници. Колоната на Илми бей, след като бъде окупирано с. Пишманкьой и като се създаде сигурност след претърсването на планината в окръга (това са местностите, където са концентрирани бежанците — б. а.) и след унищожаването на оттеглилите се в планината бунтовници-българи, да се отправи към Папазкьой и там да очаква наставление. [258] (Оттам бежанците минат по-късно на път за България — б. а.).

Ето откъде са дошли башибозуците в Армаганската долина. Те са изпратени следователно от майор Сюлейман Аскери бей, командир на „Националните сили” на Западна Тракия. Ние бихме задали въпрос: Какви комити и разбойници са малките деца, избити в Сарджо-
 

256. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Ан. Трингов.

257. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 237.

258. Aydinli, A., op. cit., s. 192, 193.

131
 
 
 

Маршрутът, по които са се движили бежанците: Дедеагач — Фере — Ятаджик (Маджарово) — България.
Маршрутът, по които са се движили бежанците: Дедеагач — Фере — Ятаджик (Маджарово) — България.

132
 

вата колиба, [259] какви бунтовници са жените и старците, избити в Армаганската долина, [260] и най-после какъв бунтовник е бил и пишещият тези редове като е бил само на една година? „Дивите азиатци, казва Милетич, се нахвърлили върху бежанците и ги клали на общо основание — човешка касапница.” [261] В спомените си Богдан Мишков казва, че не бил клал така безмилостно даже и животно. Благодарение на това, че балканът бил голям, част от хората се изпокрили кой където види. Картината беше страшна — деца, жени, старци бяха избити” — пише Богдан Мишков. Ранените бяха доубивани с ножове.” [262] Младите жени и моми били подлагани на гавра и безчестие. Осемнадесетгодишната мома Станка Чипева се хвърлила в един вир и се удавила, за да не я застигнат. По време на тая касапница, за да подмамят населението, турците хванали Митрю Кушкешев от с. Сачанли и го накарали да вика от една скала: „Хора, излизайте и се прибирайте, защото станало грешка. Това са наши четници.” Богдан Мишков казва: „Видях го как викаше, но в един миг се спусна зад скалата в къпините и докато турците го заобиколят, той се отскубна от тях и се скри. Избяга в гората.” Жената на Недю Мавродиев от с. Сачанли държала момченцето си за ръката, за да не се изгубят при бягането в Армаганската долина. Наблизо чули гръцки говор. Детето знаело гръцки, разбрало и съобщило на майка си. Гърците в същия миг го застреляли. Момчето паднало, а едновременно с него паднала и майка му. След известно време минаващи турци ги доубили с прикладите на своите пушки. [263] Картината била ужасна, страданията — големи. Затова с право народът нарича тази долина „Долината на смъртта”. Там най-много пострадали сачанлийци — от 800 души над 100 загинали. Около 200 души били от другите села. [264] От Сачанли били убити Карапетко Митрев, дъщеря му Злата на 16 години, застрелян близо до реката и после намушкан с нож бил
 

259. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., 257—263.

260. Пак там.

261. Пак там, с. 235, 239.

262. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Богдан Мишков.

263. Пак там.

264. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 235.

133
 

Георги Садмаков, убити били Дялко Стоянов Матушев и Вълко Сарджев. Там Милетич намерил нюфузи и тескерета, разхвърляни из гората, на следните жители от Сачанли: Георги Дойчев, Никола Георгиев, Вълко Петков, Димитър Георгиев, Кера Георгиева, Ризю Вълков, Станко Иванов. [265] Всички те са били убити и нюфузите и тескеретата били разхвърляни, когато труповете им били претърсвани за пари. Според Вълко Андонов Трингов, там били убити още Иван Палазов, Дялко Дуката и неговият син Момчил Дуков, Ради Шаков, Стефан Милев, Марко Бъмбев и дъщеря му Ирина Бъмбева. [266] Имената на останалите убити не се знаят.

В Армаганската долина били пленени около 30 души сачанлийци. Те трябвало да бъдат закарали в Анадола. След като ги разкарвали от село в село, от град в град и след като изнасилили младите жени и моми, довели ги в град Ивайловград. [267] По незнайни пътища Димитър Славков, който по това време бил в България, научил, че отвлечените от Армаганската долина хора, между които и неговият син Славко и баща му Славко Гьоргов, се намирали в Ивайловград.

Българската войска трябвало да завземе Ивайловград през октомври и затова Славков смятал, че има голяма опасност при оттеглянето си турците да ги отвлекат със себе си. На 6 октомври той се явил при министъра на външните работи на България и помолил задържаните от автономистите българи в Ивайловград да бъдат предадени на нашите войски. Неговата мисия успяла. Българското правителство се застъпило за отвлечените бежанци и те били предадени на българските военни власти в Ивайловград след 8 октомври 1913 г. [268]

За трагедията на тия нещастници в своите спомени Мара Славкова казва: „В долината на Армаган баир избиха много народ. В нея изгубих и децата си — едно пеленаче и детето си Славко, което падна в плен на турците. Намерил го дядо му Славко Гьоргов. След като го развеждали в много села, завеждат го в село Комара близо до Ивайловград, сега в гръцка територия. В това
 

265. Пак там, с. 260.

266. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.

267. ТНИ — пак там.

268. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Ан. Трингов.

134
 

село умира дядо му Славко Гьоргов. След 40 дни намерихме детето в Ивайловград, откъдето мъжът ми Димитър Славков отиде да го вземе. То било толкова въшлясало, че баща му не можал да го очисти. Тогава той го остригал и изстъргал с нож въшките. По главата му, дето го яли въшките, останаха рани, които оздравяха след 2-3 г., а му останаха и трайни следи, които личат и сега.”

Ето имената на някои от пленниците, озовали се в Ивайловград: Коста Грантов с жена си и двете си дъщери, Трендафила Вълчева Гуглева, Гюргина Ванева Краева, Наста Зайчева, Чонка Запрянова, Митрю Дикбоюков с жена си и децата си, Славко Гьоргов с неговия внук Славко Димитров Славков. Другите имена не можахме да открием. По пътя турските войници убили Митрю Дикбоюков, а оставили жените, децата и двамата старци Коста Грантов и Славко Гьоргов, последният от които умрял от глад, тормоз и изтощение в с. Комарли. За внука му Славко Димитров се грижела кръстницата му Трендафила Вълчева Гуглева до пристигането на българските войници в Ивайловград.

От 25 до 28 септември войводите Димитър Маджаров и Руси Славов събирали бежанците в местността Курбалък. Оттук те решили да ги преведат в България. Пътят, който избрали, бил населен плътно с ислямизирано българско население, но войводите разчитали на бързината и искали, докато турските шовинисти и фанатизираните религиозни елементи разберат, да прехвърлят високите балкани. За целта избрали пътя Курбалък, в. Шапка, северно от Сачанли през Азмаците, Конски гроб, близо до с. Мерикоз, Коджаеле (Орлов връх), с. Горно и Долно Юруклер (Юруците), с. Ходжакьой (Бряст — сега не съществува), между селата Рахманлар (Благовец), Юваджилар (Гнездаре), през лозята на с. Високово (сега не съществува), Арнауткьой (Гугутка), Алагьозлер (Пъстроок), Джебелер (Планинец), пресичайки шосето Ортакьой (Ивайловград) — Кошукавак (Крумовград), на 3 километра преди Папазкьой (Попско) да се отклонят от пътя за с. Чаир (Черничино), през Чаталкая (Разцепен камък) за с. Ятаджик (Маджарово), да преминат р. Арда и оттам да излязат на българската граница при с. Оваджик (Горно поле), Хасковско.

135
 

На 28 септември вечерта хората тръгнали и около 12 часа на обяд минали през в. Шапка. Направили почивка в подножието на върха до Бялата ода и на разсъмване пристигнали в местността Азмаците (Изворите), северно от с. Сачанли. Там стояли през целия ден. Късно през нощта на 29 септември тръгнали от Азмаците за Нивьето и към I часа след полунощ на 30 септември били в Кърговица, северно от Сачанли. Към 4 часа сутринта пристигнали на в. Коджаеле (Орлов връх). При този преход четата на войводата Руси Славов била предна охрана. От Курбалък до в. Шапка я водел Стайко Запартов, понеже познавал много добре тези пътища. След Шапканата (в. Шапка) за водачи били посочени Митрю Дялков Качулев и Гернучков. Около Молласана четата заловила 2-ма българомохамедани. От тях узнали, че в местата, от които се интересувала четата, от няколко дни нямало турски башибозук и автономисти. На в. Коджаеле (Орлов връх) се установили в местността Къзилер (Момино) до джамията. При пристигането на бежанците на върха времето било много лошо — валяло сняг и дъжд. От Коджаеле (Орлов връх) до с. Гугутка пътя познавали Станко Митрев Стаматев, Батур Пюсюкев и Камшу от Сачанли, затова войводата Руси Славов поставил тях за водачи на групата. Те водели колоната до с. Юруклер (Юруците). Там заловили ходжата на селото, който им станал водач. Той ги превел южно от с. Долно Юруци, покрай лозята за с. Ходжакьой (Бряст — сега не съществува) и през „пажарьето” излезли на хребета при с. Ходжакьой (Бряст). Бежанците прехвърлили още по видело височината и се спуснали към Гнездарската река. По хребета минали между двете села Рахманлар (Благовец) и Юваджилар (Гнездаре), пресекли реката и се покатерили към седловината, където са високовските лозя. Местността от с. Юруци до високовските лозя е пресечена и обрасла с дъбови храсти и макар колоната и се движела през деня, не била забелязана от башибозуците. В този район селата отстоят на 4-5 км едно от друго, населени са с къзълбашко мюсюлманско население. Цялото разстояние от Сачанли до Арнауткьой (Гугутка), с изключение на последното село, преди било заето предимно от ислямизирано българско население. Ако местните озверели шовинисти са били разкрили дви-

136
 

жението на разтегнатата повече от 5 км колона, тя би била настигната по-рано, а не близо до река Арда, където е била засадата на Илми бей.

От високовските лозя до с. Гугутка колоната се движела по коларски път и през селото минала през нощта. Прекосила селския площад покрай църквата и минала през р. Акча хисар (Бяла река). Селото вече било подпалено от башибозука и цялото горяло. Бежанците видели на едно място 45 души и на друго 20 души арнауткьойци убити. [269] Като минала реката, колоната се навяла към хребета и стигнала до Алагьозлер (Пъстроок), между селата Гюлеркьой (Розино) и Демирлер (Железино), населени с мюсюлмани-къзълбаши. Над с. Алагьозлер (Пъстроок), по-близо до с. Гюлеркьой (Розино), предната охрана на четата заловила на 4 октомври млад турчин, който се връщал от Цариград. Завели го при войводата Руси Славов. При разпита турчинът казал, че цялата Гюмюрджинска област ставала „автономия”, в която всички националности щели да бъдат равноправни. [270] По-нататък към с. Джебилер (Планинец) близо до шосето хванали турски войник. Той казал на войводата, че и Ивайловградската околия влизала в „автономията”. Славов, за да не дразни автономистите, не взел оръжието на войника. [271] Ходжата, който водел колоната от с. Юруци, заблудил четата и я извел много надясно по шосето близо до с. Каратепе (Черна могила). Като се движели по шосето по посока на Крумовград бежанците срещнали турска конница. Много е вероятно тези конници да са били от отряда на Илми бей, на когото било заповядано да се установи в с. Папазкьой (Попско) и да чака нареждане. [272] Това било само на няколко километра от с. Папазкьой (Попско). За тези конници споменава и Милетич. [273] На 2-3 км по-нататък заловили 6 каруци с каруцарите им. Четниците не разбрали дали са гърци или турци. [274] При разпита
 

269. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 123.

270. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Стоянов Матушев.

271. Пак там.

272. Aydinli, A., op. cit., s. 192, 193.

273. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 241. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Ст. Матушев.

274. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 240—257.

137
 

те заявили, че са обоз и пренасят храна за войниците. Казвали, че нямат оръжие. Обискът на каруците направил четникът Славко Стоянов Матушев от с. Сачанли. В спомените си той отбелязва, че в колите намерили по една турска маузерова пушка и по 200 патрони. Още там войводата Славов казал, че не са направили добре, дето преди това пуснали въоръжените 50-60 души конници. Според Милетич колоната се движела безспир от Кодажаеле (Орлов връх) до шосето Ортакьой (Ивайловград) — Кошукавак (Крумовград).

На 3 км вдясно от с. Папазкьой (Попско) бежанците се отбили по пътя за с. Чаир (Черничино), а от разклона за с. Ходжакьой (Малко Попово) се отклонили за местността Чаталкая (Разцепен камък). Още преди да се отбият по пътя за с. Ходжакьой (Малко Попово) башибозуците и автономистите почнали да стрелят по тях. Други автономисти и башибозуци изпреварили бежанците и заели позиции в Патронкая и воденицата над с. Ятаджик (Маджарово), която се намирала срещу новопостроената флотационна фабрика, и отсам скалите на Куанкая (Пчелен камък) (вж. окомерната скица за района на с. Маджарово). Завързал се ожесточен бой. Бежанците почнали да се лутат, докато съвсем се объркали. Четата на Маджаров, която била задна и странична охрана на дългата и проточена колона, дала команда: „Напред и само напред.” И сам войводата Маджаров се притекъл на помощ на челната охрана да обезвреди турските постове, които направили засада. Той и четниците Митрю Акомарев от с. Доганхисар, Стою Вълчев от с. Мерхамли, Славко Стоянов Матушев, Вълко Андонов Трингов, Митрю Дялков Качулев от с. Сачанли ловко се промъкнали до воденицата, от която турските куршуми косели бежанците, хвърлили бомба и я запалили. Башибозуците избягали, а хората започнали да минават Арда над дерето, дето идва от с. Маджарово, до моста, който е построен сега на река Арда.

В котловината на с. Маджарово бежанците слезли на 4 октомври по обед. Тук преди обезвредяването на турските постове във воденицата, Патронкая и Куанкая станал „ужасът”, както го наричат и до днес бежанците. Било страшна сеч. Турците се размесили с бежанците и почнали да ги секат с касатурите си. Водите на малката маджаровска река станали червени от кръвта

138
 

Района на село Ятаджик (Маджарово), където е станало убиването на бягащите
Окомерна скица (по Т. Браянов)
Района на село Ятаджик (Маджарово), където е станало убиването на бягащите

139
 

на избитите нещастници. Много от очевидците казват „реката протече кръв”. Това била кръвта на 2000 българи, убити или разсечени от ятагани. Хората, които минавали р. Арда били толкова изплашени, че се хвърляли във водата. Реката била придошла, била мътна и буйна, и завлякла много от тях. Като видял, че много се удавили във водите на реката, войводата Маджаров дал нареждане никой да не минава сам, а да се хващат по 5-10 души за ръце. Турците стреляли и след като бежанците били преминали вече на левия бряг на реката. Там също били убити много хора. Българсю войници от поста в с. Горно поле се притекли на помощ на нещастното тракийско население. Те ловели давещи се хора край скалите на Куанкая. В тази малка котловина били събрани над 20 000 души и през целия ден на 4 и до 5 октомври 1913 г. вечерта турците преследвали изпадналото в страшна паника българско бежанско население до Чаталкая и усоите на Тютюн тарла. Башибозуците и автономистите убили в малката Маджаровска река над 2000 души, а на шосето били останали повече от 200 деца. Вероятно засадата на бяагащите бежанци и човешката касапница след Попско в Маджаровската котловина е извършена от войниците на Илми бей по нареждане на Сюлейман Аскери бей. Това пред положение идва по съвсем естествен път след запознаване с документ № 5 от книгата на Айдънлъ, в който майор Сюлейман Аскери бей в качеството си на командир на „Националните сили” на Западна Тракия заповядва на Илми бей да прочисти планината в Дедеагачския район и да чака нареждане в Папазкьой.

В България бежанците били настанени в гр. Хасково и околията, където били зачислени на дажба до завръщането им в Тракия. Българските войски се върнали в Западна Тракия на 8 октомври 1913 г., три дни след бягството на населението.

Освен изкланите в малката котловина при с. Маджарово, десетки деца останали да скитат в тази „долина на смъртта” и по околните балкани. Вечерта и през цялата нощ четниците събирали и пренасяли децата на левия — българския бряг на р. Арда. Между спасените била и 8-годишната Злата Янева Стоилова от с. Сачанли. Децата били събрани в една кошара в с. Горно поле, откъдето идвали и ги прибирали родителите им.

140
 

Родителите на малката Злата смятали, че е убита и не я потърсили. Прибрали я жителите на с. Поляново, Хасковско, където ратайствувала и се омъжила. Едва през 1960 г. тя открила своите братя Стоил, Петко и Шенко Яневи Стоилови. Видяла се с близките си след цели 48 години. [275]

След боя при гр. Фере и Армаганската сеч голям брой сачанлийци се укрили в родните планини в околностите на Сачанли, но мнозина от тях фанатизираните шовинисти избили.

След разгрома на селото в гората останали: Петко Чинтов със семейството си— жена и три деца, братята му, старият Далбаджак с двамата си сина, Думанов Митрю с жена си, с двете си дъщери — Елена и Недялка и сина си Петър, а също и Каракачанов Тодор с жена си и дъщеря си Ангела, Бубарана, Стойко Камбуров с жена си Злата Айвазова и др.

В околностите на селото били убити: в Мечева дупка — Атанас Петров, Стайко Атанасов, Славко Сулиев, Ангел Бузанов, Радю и Мушу Мушеви и още един човек. Към в. Шапка турците заловили Тодор Каракачанов и там го убили. Дъщеря му Ангела и жена му Злата останали живи. Мъжът на Ангела бил войник в турската армия, та я оставили жива. С тях била и Злата Айвазова, съпруга на Митрю Дялков Качулев, четник на войводата Руси Славов. Турците я претърсили и в ръба на полите й намерили турски лири, които взели, след това се гаврили с нея и я оставили сама в гората. Тя се объркала, въртяла се около в. Шапка няколко дни, хванали я други и я завлекли в Мала Азия, където се омъжила за турчин в Анадола и от него имала няколко деца. През турско-гръцката война 1922 г. я открили българи на гръцка военна служба. Тя им разкажа, че е българка, че се казва Злата Айвазова и е от с. Сачанли. Войниците й предложили да я заведат в Тракия при близките и, които по това време живеели в Гюмюрджинска околия, но тя отказала, защото имала деца.

В Стамболиевата воденица били убити: Петко Стамболиев, Стоян Стаматев Тилкиджиев, Станко Батурев.
 

275. Василев, Т., Информационен бюлетин на Съюза на Тракийските кутурно-просветни дружества в България, С., 1960, № 8, с. 21.

141
 

Из сачанлийските балкани били убити: Грозю Кацивалчето, Метаксан, Гьорги Запъров, Дялко Камбуров, Марко Мехтерев, Стоил Душкопенов. Старият Мехтер бил заловен на „Св. Петка” (височина източно от селото), вързали му главата между краката и го пуснали от височината. Вързаният Мехтер се търкалял по стръмнините и там починал. [276]

След разорението на с. Сачанли и близките села Евренкьой и Ясъюк, Салихага от с. Козлукебир, Гюмюрджинско заповядал да изловят в горите колкото има избягали хора и да ги заведат при него. В сачанлийските гори били заловени Н. Гьоргов, Иван Димов, Славко Стоев. Мъжете на с. Ясъюк сами си направила общ гроб и там били избити заедно с тримата сачанлийци. В близките на с. Сачанли села били убити: Дялко Стоянов — в с. Козьорен, Динко и Петко Петре Байрактареви и Марко Иванов Айвазов — в с. Ешек дере. [277]

При хайки в сачанлийския балкан бил заловен от българомохамедани Георги Зорнаджиев. Заловил го българомохамеданинът Аню, който му казал да се крие, за да не го видят турците, защото щели да го заколят. След известно време го заловили други двама българомохамедани. Поискали му пари. Лирите му били зашити в калците. Разпрали ги с нож и взели парите. Накарали го да легне и му стреляли в главата, не го улучили, но като помислили, че е умрял, турили на главата му голям камък. След като си заминали, Георги стана и избягал далеч от това място. [278]

В една група хвойни били скрити няколко сачанлийци, между които била и Гъчева Янка, жена на Агуш (в България живееха в с. Ефрем, Харманлийско). Фанатизирана група българомохамеди правела претърсване на горите. Те вървели по 50 крачки един от друг. Когато един дошъл вече съвсем близо до Янке, тя скочила и се хвърлила отгоре му, хванала го за гърлото, повалила го на земята и го удушила. Успяла да се измъкне, след като цялата група се отдалечила. [279]
 

276. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

277. Пак там.

278. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Георги Зорнаджиев.

279. Пак там.

142
 

Откритите от турците в гората на Карадере и други места манастирци и около двадесет жени и деца отс. Сачанли били заведени в гр. Гюмюрджина и настанени в специален лагер. Някои от гражданите им носели храна. Занесъл им и Костадин Г. Гунчев, фотограф в гр. Гюмюрджина, който направил снимка на тези нещастници с риск за живота си.

Източно от гр. Гюмюрджина в местността Килликъръ имало дълбоки ями, изкопани за вадене на пръст за приготвяне на тухли. След оттеглянето на българските войски от Гюмюрджина през юли 1913 г. турското автономистко правителство хвърлило в ямите намерената в интенданството голямо количество сланина и я запалило. В пламъците на горящата сланина по негово нареждане хвърлили да горят и живи хора от споменатия по-горе лагер. През 1914 г. след завръщането на нашите войски е направена панихида за жертвите в тези ями.

Пак по това време турски и гръцки автономистки части пленили друга група около 1000 бежанци от селата Башклисе, Караклисе, Крушево — Димотишко, Харалагюню — Малгарско и други. Завели ги в с. Бориславци — Хасковско, за да ги екстернират в България. Там бежанците били подложени на варварски изтезания. Тъй като командирът на българската военна част в с. Ефрем отказал да се намеси, за да спаси нещастните бежанци, намиращи се на 4-5 км от българската граница, на помощ им се притекла четата на войводата Руси Славов. В това сражение бил убит четникът Батур Недев Добрев от с. Сачанли. [280] На чешмата в двора на ТКЗС в с. Бориславци е поставена паметна плоча с надпис за убития герой.

През тия съдбовни дни на 1913 г. били убити общо около 300 сачанлийци — близо 10 на сто от жителите на това героично село. С право старите сачанлийци казват: „Няма къща от Сачанли да не е зачернена, да не е разплакана.”

Ето това е станало по кървавия път, който изминали българските бежанци, подгонени и зверски избивани от изгубилите човешки образ младотурски шовинисти и автономисти и пострекаваните от тях ислямски фанатици. Известният български учен Любомир Миле-
 

280. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 161.

143
 

тич, който лично е изследвал горещите още кървави следи от тези събития и неподражаемо ги е документирал в своя труд за разорението на тракийските българи, казва, че това, което те са преживели, „надминава ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане”. [281]
 

281. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 239.


[Previous] [Next]
[Back to Index]