Сачанли. Историческо и етнографско проучване
Д-р Илия Славков, Боряна Димитрова
 
V. РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

5. Героичната отбрана на с. Сачанли
 

На 17 май 1913 г. войната с Турция завършила. Тракия била включена в границите на България, а Турция била изтласкана зад линията Енос-Мидия. По такъв начин били пометени останките от вековното робство и българите от Западна Тракия се присъединили към своето отечество. Осъществила се важна стъпка към завършване националното обединяване на България. Но противоречията между балканските държави, породени от стремежите за хегемония на полуострова, се проявили много скоро и това довело до нова война. Отношенията се изострили до крайност и от политиката на западните империалистически държави, които, раздухвайки вражда между балканските страни, се домогвали до господство над тях. Единствено БРСДП (т. с.) и БЗНС се обявили против подготвяните нови кръвопролития. Но войната избухнала. България започнала военни действия против сръбските и гръцки части в Македония, които преминали в контранастъпление и навлезли в българска територия. Цар Фердинанд изтеглил войските от турската граница, оставил я незащитена и изложил българското население в Тракия на произвола на младотурските шовинисти. Младотурското правителство не закъсняло да се възползува от обстоятелствата и дало заповед да се окупира Тракия. То подложило българите на истинско масово унищожение. В Източна Тракия били опожарени и сринати със земята 22 български села. Дванадесет хиляди българи от 17 села в Западна Тракия били прокудени от родните си домове. Като прилагали тактиката на „изгорената земя” фанатизирани башибозушки тълпи и турска правителствена войска преследвали и избивали българите и от двете части на

101
 

Тракия по техния „кървав път” до спасителната граница на България.

При изтеглянето на българските войски от турската граница, населението почувствувало наближаващата буря и се готвело да се изтегли заедно с българската войска във вътрешността на България. Но българските власти сякаш не виждали нищо. Успокоявали населението, че турските войски ще заемат само линията Енос—Мидия. Нещо повече, когато се разнесла мълвата, че турските войски са преминали граничната линия Мидия—Енос и река Марица, официалните български власти все още продължавали да твърдят, че турската армия няма да се настани в Тракия. Такава линия на поведение те имали и в Гюмюрджина.

През юли 1913 г. обаче Турция извършила реокупацията на Тракия. Във всяко селище, което завземали за да избегнат въоръжена съпротива, турските власти събирали оръжието, наличните храни и добитъка, мъжкото население избивали, а жените и децата отвличали към Мала Азия или прогонвали от родните им места. Целта на турското командуване била да очисти Тракия от българското население, за да няма повод България да претендира за тези земи.

Турските войски навлезли в Западна Тракия и заели Софлу и Димотика на 15 юли, Ивайловградска околия на 17 юли. Чиновниците от Дедеагач избягали в Гюмюрджина на 9, 10 и 11 юли. На 14 юли гръцки войски заели Дедеагач. На 11 юли полковник Кърджиев от Дедеагач пристигнал с отряда си в Гюмюрджина и дал още същия ден заповед да се запалят складовете и барутния погреб на града. На 12 юли войските му се оттеглили северно от града в местността Маказа и оттам — в Кърджали. След това се върнали през Крумовград и с. Аврен в Гюмюрджина. Установили се на 3-4 км северно от града. Артилерията останала в Гюмюрджинския Снежник. Това станало между 22 юни и 15 юли. Българските войски престояли там до 8 август, когато наново навлезли в Гюмюрджина, завзета от гръцки войски. Същият ден обаче, пристигнало съобщение, че турски войскови части през Ивайловград и Момчилград са се насочили към Маказа и щели да пресекат пътя на българските военни части. На 11 юли гръцките военни части предали Ксанти на полковник Дана-

102
 

илов. Научил, че идват турски войски, на 10 август българските войски се изтеглили към Ксанти. Затова положение бил уведомен войводата Димитър Маджаров. [175] На 16 август пристигнала турската войска (около 200 души) през Маказа. [176] Този факт бил съобщен от сачанлийското разузнаване на войводата Руси Славов.

Докато нашите войски маневрирали до Кърджали, а после обратно в Гюмюрджина и избягали през Ксанти за Устово, българското население в Западна Тракия започнало да се грижи само за своята защита, като се надявало, че скоро ще бъде спасено.

През март 1913 г. Вълко Андонов Трингов бил секретар на общината в с. Манастир. Заедно с кмета на селото Коста Караиванов и един полицай получили на 6 юли заповед от Гюмюрджина да отидат в българомохамеданските села да събират беглик. Като не могли да съберат данъка в с. Ешекдере отишли в българомохамеданското село Мусаджик. При тях се явил само един селянин и им казал: „Къде сте тръгнали да събирате беглик, турските войски са в Одрин и след 1-2 дни ще бъдат тук, а вие сте тръгнали за данъци. Не е ли по-добре да си отидете оттук, докато не ви е сполетяло зло.” К. Караиванов, В. Трингов и полицаят намерили за благоразумно да се махнат оттам и заминали за с. Манастир. На 9 юли Вълко Андонов Трингов заминал за Сачанли и още същия ден започнали да прииждат по софлийския път бежанци от Малгарско и Кешанско. Те казвали, че пътят от Софлу за Ивайловград е прекъснат От турските войски и бягали през Гюмюрджина и Маказа за Кърджали. [177]

След като през Сачанли минали бежанците, с малка военна част се изтеглил и един офицер. Той казал на Ангел Попилиев, учител и секретар-бирник в Сачанли, че в Западна Тракия ще се настани турска войска. Попилиев съобщил това само на Димитър Славков, който категорично отказал да напусне селото и заявил, че каквото реши населението, това ще направи и той. Все по
 

175. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 207. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

176. Пак там, с. 206; ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

177. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Тринков и Мара Попилиева Славкова.

103
 

това време освен Ангел Попилиев с българската войска от селото избягали Вълко Андонов Трингов, заедно с още 6 семейства (на Станко Саров, на Иван Калъпачков и др.) [178]

След бягството на тези хора Славко Стоянов Матушев донесъл в селото писмо от поручик Константинов, който завеждал военното разузнаване при частите на Гюмюрджинския район. Към тази служба от с. Сачанли се числели още Иван Гърбашев, Славко Матушев, Ташо Кавадаров, Васил Кюляев. Писмото било отправено до кмета Димитър Стаматев—Терзията и в него се съобщавало, населението на Сачанли незабавно да се изтегли в България. [179]

На 10 юли под ръководството на Димитър Стаматев, Димитър Славков, свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов и др., било свикано общоселско събрание, което продължило цяла нощ. Присъствували всички селяни. По въпроса за изселването хората се разделили на два лагера. Единият образували бедните, към които се присъединили селският еснаф начело с Димитър Славков, Димитър Стаматев—Терзията, Славко Гьоргов, свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов и някои малсайбии като Стою Айвазов, Насташ Мехтерев, които си давали ясна сметка какво ще стане при едно нахлуване на турския башибозук в селото. Тази група предлагала населението да се изтегли с българската войска през Гюмюрджина или, ако е вече късно, да използуват стария комитски канал през село Попско, Ивайловградско и с. Маджарово, Хасковско за българската граница. Групата предлагала също да се изтеглят през с. Аврен, през градовете Крумовград и Момчилград за Кърджали, откъдето по шосето да настигнат българската войска. Стоката не можели да карат, защото било вече късно и нямало време за бавене. Изселването трябвало да стане така, че да се вземе натоварен само с храната и завивките за децата добитък.

На това предложение се противопоставили малсайбиите начело със Стайко Дялков Камбуров Делииванов, Иван Дялков Камбуров, Дялко Запартов, Славко Су-
 

178. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов, Мара Попилиева Славкова и устни сведения на Спиро Вълков Трингов.

179. Пак там, спомени на Славко Стоянов Матушев.

104
 

лиев, Дялко Стоянов Матушев, Стоил Душкопенов, Тодор Каракачанов и др. [180] Надделяло мнението на богатите собственици, защото те си послужили и със заканата, че който стане причина да се разтури селото, щял да бъде убит. Някои от по-богатите, като Камбуровци, носели на събранието и пушките си. „Те бяха прости хора, казва в спомените си Вълко Андонов Трингов, и всичко можеха да направят.” Той допуща, че ако се било взело решение да се изселят в България, богаташите можели да употребят оръжие. [181]

След оттеглянето на българските войски и администрация от Тракия в Гюмюрджина се създало турско автономистко правителство под наименованието „Западнотракийско правителство” (Гарби Тракия хюкюмети). За историята на създаването на това правителство и автономна Западна Тракия намираме доста подробни сведения у съвременния турски автор Ахмет Айдънлъ. След издаването на декларация (документ № 2 в книгата на Айдънлъ), подписана от Кушчубашъ Ешреф бей, главнокомандуващ Националните сили и чети на Западнотракийското правителство, Сюлейман Аскери, началник на Генералния щаб и Хаджъ Сами, главен инспектор, правителството е наименовано „Независимо Западнотракийско правителство” („Гарби Тракия мюстакил хюкюмети”). [182] Целта на тази турска маневра била под лозунга за формиране на отделна автономна област да предотвратят присъединяването на този край към България.

В документи № 1 и 2, поместени в цитираната турска книга, се съобщава, че турското правителство се страхувало извънредно много от Русия. При нахлуването на башибозуците на Кушчубашъ Ешреф Сенджер бей към Харманлийското поле, главнокомандуващият 10 корпус на турската армия Хуршид паша, шеф на войските в Източна Тракия, им заповядал да отстъпят, защото Русия щяла да се намеси. [183] В документ № 2 се казва: „Започнахме безплодни действия и дойдохме да
 

180. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Мара Попилиева Славкова, Вълко А. Трингов и Славко Ст. Матушев.

181. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко А. Трингов, Славко Ст. Матушев.

182. Aydinli, A. Bati Trakya Faciasinin Icyuzu, Ist., 1975, s. 185.

183. Ibid., s. 179. 180, 185.

105
 

спасим турците в Гюмюрджински окръг. За съжаление и този път правителството ни категорично заповяда да се завърнем. Някои правителства, начело с руското, не намериха за подходящи тези ни действия.” [184] Но въпреки това младотурците продължили да осъществяват своята програма — окупирането на цяла Западна Тракия. Както се вижда, те предприели хитра тактика. Наименованието на правителството не давало да се разбере, че то е турско, още повече, че в състава му са били включени освен турци, 1 грък и 1 евреин. [185] Начело на правителството стоял съвет с председател Дерсиам Салих ефенди, българомохамеданин, родом от с. Шумнатица, Смолянско. Той бил духовно лице, ходжа, създал духовно училище в Гюмюрджина. Членове на съвет били Руев ефенди, родом от гр. Димотика, живущ в Гюмюрджина финансов началник, евреинът Карасу и един грък. Уредена била автономистка поща, издадени били специални марки. Създадена била жандармерия с началник Сабанджалъ Хаккъ бей [186] от с. Коксал. Жандармерията била облечена с турска жандармерийска униформа с фес на главата, на който имало надпис — наименованието на града, откъдето произхождали жандармеристите.

Главната задача на турското гюмюрджинско правителство, създадено на 31. VIII. 1913 г., била да създаде военна организация. То мобилизирало всички младежи мюсюлмани от градовете и селата. Държало особено много да се явят в казармата българомохамеданите. Неявилите се българомохамедани били облагани с голям данък — 50 лири. Така правителството на 4. Х. 1913 г. имало в Златоград 3000 души пехота, в Кърджали 2600 души, Гюмюрджина — 1400, Ксанти — 1200, Дедеагач — 650 или общо 8850 души пехота.

Освен това имало кавалерийски поделения, които били разположени във Фере, Софлу, Димотика, Ортакьой (Ивайловград), Пашмаклъ (Смолян), Йенидже, Хибибчево (Любимец), Егридере (Ардино), Кошукавак (Крумовград), Мастанли (Момчилград) и околностите. Айдънлъ предполага, че според бюджета съставът на ар-
 

184. Ibid., s. 185.

185. Милетич, Л. цит. съч., с. 229.

186. Aydinli, A., op. cit., s. 173.

100
 

мията е могъл да бъде 29 170 души с разчет да се увеличи на 61 000 души. [187] Освен това имало и сили за осигуряване на обществения ред: 600 души жандармерия, 100 души пазачи и 60 души милиция или общо 770 души. [188]

Войската била въоръжена с пушки, доставени от Турция и Гърция. С Гърция преговаряли и за доставката на 6 оръдия и картечници. Дошлите от Одрин редовни турски войници били разпределени като инструктори между „републиканските” войски.

Началник на генералния щаб на войската бил майор Сюлейман Аскери, участник в Триполитанската война между Турция и Италия, а останалите членове на командния състав — Черкез Решид бей, ст. л. от пехотата Манастърлъ Халим бей, кап. от артилерията Исхан Еревуз, кап. от кавалерията Иляз Сечкин, ст. л. от пехотата Йомер Лютфи, ст. л. от пехотата Серфичели Екрем, ст. л. от пехотата Скечели Ариф. кап. от пехотата Късъклъ Джемил, Кушчубашъ Ешреф бей (началник на башибозука), Манастърлъ Селим Сами, Джихангироглу Ибрахим, Ферид бей. [189]

Една част от останалите офицери в „Западнотракийската турска република” заемали длъжности във военните организации, друга — в администрацията. [190]

От имената на повечето турски офицери може да се заключи, че те произхождат не от Западна Тракия, а от различни части на бившата султанска империя: Пловдив, Битоля, Бешикташ (Момчилградско, а може би и Истанбулския квартал), Неврокоп и др. Тези офицери
 

187. Ibid., s. 201, 203.

188. Ibid., s. 203.

189. Aydinli, A., op. cit., s. 203.

190. Ibid., s. 199. Ето коi са те: кап. от пехотата Фахри Мерич, кап. от инженерните войски Аккъллъ Кязъм, кап. от пехотата Хилми бей, кап. от пехотата Бешикташлъ Сертчели Екрем, кап. от пехотата Чолак Ибрахим, кап. от пехотата Казаклъ Али Риза, ст. лейт. от пехотата на Фуад Балкан, ст. лейт. от пехотата Шехреминли, Садък, лейт. от пехотата Бейкозлу Решид, лейт. от пехотата Филибели Халим Джевад, лейт. от пехотата Бейкозлу Хасан, лейт. от пехотата Тахсин, лейт. от пехотата Рефик, лейт. от пехотата Расим, Черкез Тефик Манастърлъ, Хюсрев Сами, Сабанджалъ Хаккъ Каракаш Ибрахим, Силяхчъ Хюсеин, Неврокоплу Джелял, Карагюмрюклю Едхем Рухи, Джихангироглу Ибрахим, Ибрахим Бешиташлъ Кемал, Ахмет каптан, Чакър Ефе, Татар Хасан, Гиритли Исмаил каптан, Черкез Саид каптан, Мамаклъ Мустафа каптан и т. н.  /Aydinli, A., op. cit., s. 198, 199./

107
 

са били насочени вероятно след завземането и едновременното окупиране на Източна Тракия (юли и август 1913 г.) да окупират по своеобразен начин Западна Тракия, когато нашите войски се бяха оттеглили на сръбския и гръцкия фронт през втората Балканска война (1913 г.).

За коменданти в градовете били назначени местни деребеи. Комендант на Гюмюрджина бил „грозният главорез” Джафер ефенди от Кавалското медресе, родом от Македония, [191] а в гр. Дедеагач — Али риза бей. [192] Военната организация в началото се издържала от местното население. Такава е накратко военната и административна структура на Гюмюрджинската (Западнотракийската) турска република. Освен че създаденото правителство имало чисто турски състав, то поддържало тясна връзка с войската в Одрин и правителството в Цариград. Ясно е, че „автономната република” в Западна Тракия била креатура на младотурската буржоазия и нейното реакционно правителство, които много скоро след завлядаването на ръководните позиции в Османската държава започнали да провеждат античовешка политика на открит геноцид спрямо нетурските националности. Правителството и националните сили на тази именно „република” избили и прогонили значителната част от западнотракийските българи от родните им места.

Бившите ръководители на селския революционен комитет в Сачанли — Димитър Стаматев и Димитър Славков — ясно осъзнавали създалото се положение, но останали в селото, защото било необходимо да се организира отбраната му до евентуалното пристигане на българската войска. Двамата ръководители предложили да се избере комитет, който да ръководи отбраната на селото. В него влезли свещеник Илия Ангелов, Вълчо Стамболиев, Славко Гьоргов, Иван Онтата, Насташ Мехтерев, Атанас Амбутев, Андон Иванов Трингов, Буйдан Мишков, Дялко Стайков Камбуров. За ръководители на комитета избрали Димитър Стаматев и Димитър Славков.
 

191. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 209. Л. Милетич, Гюмюрджинската автономна република.

192. Aydinli, A., op. cit., s. 193.

108
 

На 11 юли в селото се чула детонацията от подпалените военни погреби в Гюмюрджина, а вечерта станало второто събрание на сачанлийци, на което били събрани оръжието и боеприпасите — мартини, маузери, тюфеци, чифтета, алтъпатлаци-карадаг (черногорски) — всичко 200 броя. Отбраната разполагала с две бомби-одринки, останали след сражението на четата на Христо Арнаудов при Попова чука през 1906 г. Патроните за пушките били малко, но нямало откъде да доставят още. „Българската войска, като е смятала да пали погребите, казва в спомените си Славко Ст. Матушев, защо не въоръжи населението от българските села. Тогава войската можеше да се изтегли в България и ние сами щяхме да се разправим с башибозука.” В началото на 1913 г. била издадена заповед всеки притежател на оръжие да го предаде на българските власти в определен срок. Турското население обаче не предало оръжието си. Същото направили и сачанлийци. [193]

Втората задача на комитета била да разпредели хората, които щели да поемат отбраната на селото, да се назначат десетници и друг команден състав. Оказало ее, че селото разполага с около 250 души между 18 и 35-годишна възраст, но малцина от тях знаели да боравят с оръжие. Това били сачанлийските войници от турската армия. Селото разполагало с повече млад кадър, но през април 1913 г. в българската войска били мобилизирани 60 души младежи, разпределени в 71 и 72 пехотни полкове, които при започването на Междусъюзническата война били прехвърлени от Одрин в София i оттам изпратени на Босилеградския фронт. След приключването на Междусъюзническата война те били демобилизирани. Всички се събрали в Хасково и направили опит да се върнат по домовете си, но властите не им позволили. Тогава те се опитали да преминат през Асеновград—Устово—Мадан. Тъй като и оттам не ги пуснали да отидат в Тракия, наново се върнали в Хасково, където дочакали близките си. [194] Тези младежи били: Иван Андонов Трингов, Митрю Иванов Пюсю-
 

193. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Стоянов Матушев.

194. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Иван Андонов Трингов.

109
 

кев, Дялко Тодоров Гърбашев, Дялко Батурев Бърнев, Дялко Гуджуков, Дялко Киряков, Васил Славков Фенерев, Илия Пеев Колев, Стоян Василев Челлиев, Тодор Станков Саров, Вълко Караджов Караджунков, Константин Милев Сурталов, Михо Стоилов Стоилов, Краю Вълков Краев, Петко Недев Петков, Недко Недков, Митрю Илиев Камшев, Петко Байрактарев, Марко Иванов Айвазов, Петко Стамболлиев, Стамо Дялков Качулев, Васил Димов Челлиев, Митрю Петков Далбаджаков, Вълко Кушкемиклиев, Стоян Недев Моллов, Иван — шуреят на Тодор Кузаков. Имената на останалите около 35 души не можахме да установим. [195]

Третата задача, която си поставил селският отбранителен комитет, била да определи местата за наблюдение и за отбрана — на около 2-2.5 до 5-6 км извън селото. По това време през Сачанли, откъм с. Доганхисар, минал войводата Димитър Маджаров, който обикалял селата в Западна Тракия и организирал населението за отбрана. След като обиколил околностите на селото, определил местата на постовете, наредил къде да се направят окопи, организирал куриерска служба, която да поддържа връзката със съседните села и с него. [196] След това дошъл и войводата Руси Славов откъм с. Манастир и с. Дутли, Крумовградско. [197]

Набелязаните места за отбрана били постоянни постове и образували затворен обръч около селото. Освен това имало и подвижни, по-напред от постоянните, междинни постове. На постоянните постове пазели и 10 души, някои от които нямали пушки. Те изпълнявали куриерската служба. Постоянните постове, които образували обръча около селото, били на следните места (виж схема 1):

— Чучура — на около 5 км извън селото в югозападна посока. Той бил най-важният, на главния път, който влизал в селото. Охранявал се от Митрю Дялков Качулев, Иван Чавдаров, Тодор Испирев, Пею Ингилизев, Иван Стоянов—Коджакафалиев, Дялко Ива-
 

195. Имената са възстановени от Иван Андонов Трингов, живущ в Момчилград и Дялко Киряков — Кърджали.

196. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Ст. Матушев, Митрю Дялков Качулев, Стоян Илиев Камшев.

197. ТНИ — архив на Георги Калоянов—Пушкин, четник на Руси Славов.

110
 

нов Трингов, Батур Добрев Недев. Старши на поста бил Атанас Амбутев — четник при капитан Петко войвода. Името на един не можахме да установим.

— Охраната на Исоката църква била на около 5 км западно от селото. Оттам се виждала цялата околност към селата Балдъран, Ючкъзлар, Паямлар и височината Гирнево. Постът се охранявал от Динко Иванов Карабозов (който бил ранен при нападението на селото), Батур Синчев, Иван Недев, Станко Барудет, Вялю Стамболиев, Вълко Андонов Трингов, Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Илиев Камшев, Вълчо Кормев. Старши на поста били Стоян Атанасов Лушнарев и Вълко Андонов Трингов. Не установихме името само на един човек.

— Постът на Попова чука бил на 5 км в северозападна посока. Важен наблюдателен пункт към селата Балдъран и Паямлар. Постът се охранявал от Ташо Иванов Кавадарев, Стою Ешев (Жората), Митрю Николов Георгиев, Славко Стоев Крайчев. Имената на останалите хора не са известни.

— Манастирският път в северна посока на 5 км от селото пазели Стайко Запартов, Петко Недев Дюнгов. Имената на другите отбранители не можахме да установим.

— Бранителите на Билата, местност на 2-3 км северно от селото, били Стоян Гермучков, Тодор Бубаранов, Митрю Василев Аладжов, Славко Ст. Матушев, а другите младежи са неизвестни.

— Постът Конгила бил поставен в североизточна посока, на около 5 км от селото. Той охранявал пътя към град Софлу. Бранителите пазели да не бъде преграден пътят от турците, а в случай на нападение, населението да се изтегли по посока на с. Доганхисар. Охранявал се от Иван Гърбашев, старши на поста, Новак Гьоргов, Станко Ибишев, Вълко Дялков Камбуров, Христо Дамянов, Стою Айвазов, Грозю Крайчев, Васил Вълков Яланджиев и др.

— Охраната на Пучилев Камен била в източна посока на 2-3 км от селото. Там били Нико Павлев Мишков, Ангел Запрянов, Митрю Аладжов, Дичо Парлаков, Дялко Райков, Вълко Далбаджаков.

— Отбраната на Мечова дупка била на Делистоянкините лозя, в южна посока на 2-3 км от селото, с пос-

111
 

тови Радю Дамов, Батур Синчев, Иван Чавдаров, Иван Симидчиев.

— Постът на Миндалския рид бил в южна посока, на 3-4 км от селото. Охранявал се от Бахур Радев Бърнев, Колю Карадинков, Краю Вълков Краев, Никола Ангелов Симидчиев и др.

— Постът Грозево бърдце бил в южната посока, на около 5 км. Охранявал се от Стамо Петров, Станко Стоянов Парапатев, Станко Порязов, Милю Райков, Пандели Славков Сулиев, Георги Дамянов. [198]

Много от имената на охраната на постовете не можахме да открием, защото повечето са умрели — от охраната на някои постове не е останал нито един жив. Тъй като опасността от нападение на турски башибозук и автономисти идвала от южна и югозападна посока, отбраната на селото била концентрирана там. Междинните постове се охранявали от по двама-трима души, но на някои места (Исоката църква) имало и по 5 души. Те имали по две пушки. Два подвижни поста били устроени в южна посока, а другият — в югозападна на 10-12 км от селото. Южният пост се охранявал от Ангел Качулев и Тойчо Качулев и е бил на Гуджук чешма, между стария сводест мост на Сачанлийската река и селото. Югозападният се охранявал от Колю Франгов и Митрю Качулев — той бил на Таш-тепе до Адата. Тези два поста били секретни и на непостоянни места. Те били свързани с най-близкия постоянен пост на Чучура чрез овчарска сигнализация. Постовете могли да предадат сведения за 15 минути до постоянния пост на Чучура чрез свирене с уста. [199] Това било възприето от опита по време на Руско-турската освободителна война.

Постоянните постове притежавали добра маскировка и били незабелижими за неприятеля. Окопи били направени на постовете Чучура, Исоката църква, Грозево бърдце, Миндалски рид. Два-три постоянни поста образували нещо като сектор и за тях отговарял определен човек — за Чучура и Исоката църква Митрю Качулев, за Манастирски път и Билата отговарял Стайко Запартов, за
 

198. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Пандели Славков и Митрю Качулев.

199. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Ташо Краев.

112
 

Конгила, Пучилев камен и Мечева дупка отговарял Радю Дамов, а за Мнндалски рид и Грозево бърдце — Станко Порязов. Отбраната била разделена на източна и западна. За източния сектор отговарял Константин Батурев Кушкемиклиев, а за западния — Атанас Амбутев. Първият бил четник при войводата Дограмаджиев, а вторият — при капитан Петко войвода. [200] Разпределянето на дежурствата ставало от ръководството, като хората давали наряд по 12 часа. [201] Успоредно със създадената отбрана на селото, ръководството изработило и разузнавателен план за движението и концентрацията на турския башибозук и турската автономна милиция. Била създадена междуселска служба, която поддържала връзките на Сачанли с близките български села като Аткьой, Еврепкьой, Доганхисар и др. Добра куриерска служба се поддържала с войводата Димитър Маджаров, който бил на обиколка из българските села, а впоследствие — с дошлия по-късно войвода Руси Славов от Нова Загора. Такива куриери били Митрю Никелов, Митрю Стоянов Манафов и др.

Така отбраната на с. Сачанли била изградена във втората половина на юли 1913 г. Задачата била да се отбиват нападенията на турския башибозук и милиция и да се дочака завръщането на българските войски в Западна Тракия. [202] Тя била поставена от войводата Димитър Маджаров, а след това и от войводата Руси Славов, при чието заминаване за Тракия на 27 юни 1913 г. генерал Велчев казал, че след 5-6 дни България ще си възвърне тези места. [203] Димитър Маджаров наредил, ако населението не може да издържи на турския напор, да се изтегли в с. Доганхисар. Но самочувствието било високо и никой не мислел, че сачанлийци могат да бъдат обсадени и изгонени от родното им място. Затова то било наречено от околните села Аткьой, Къзлар, Евренкьой, Ясъюк — „Малка България”. [204]

В тези тревожни за сачанлийци дни, през юли, от България се завърнали Вълко Андонов Трингов, Вълко
 

200. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Качулев и Славкол Ст. Матушев.

201. Пак там.

202. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Матушев.

203. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 151—152.

204. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Мара Попилиева Славкова.

113
 

Иванов Трингов и неговият син Иван Вълков Трингов, Вълко Андонов Трингов се включил в отбраната на селото и дал своя принос.

Вълко Иванов Трингов и неговият син, заедно с Калъпачков, взели участие и в отбраната на с. Къзлар, където на 25 август 1913 г. бил убит младият Иван Вълков Трингов. [205]

След разорението на с. Сачанли Вълко Иванов Трингов и Иван Калъпачков с малка чета заминали за България през с. Аврен и с. Попско (Ивайловградско).Трингов намерил 16 селяни от с. Черничево, Крумовградско, и ги отвел в България. Младият и безстрашен Вълко Андонов Трингов проявил голяма храброст при отбраната на селото. Той бил и един от малкото образовани хора в селото. В началото на август сачанлийци се притекли на помощ и на с. Къзлар. За това свидетелствува писмото на кмета на с. Къзлар до кмета и стареите в с. Сачанли от 13 август 1913 г. [206]

След оттеглянето на българската войска от Западна Тракия, между ръководителите на Сачанли и Манастир се състояла среща в Сачанли, на която се взело решение населението на Манастир, като по-малобройно, да се пресели в с. Сачанли. [207] От с. Манастир в преговорите участвували Калоян и Сотир Стамови, а от страна на с. Сачанли — двамата ръководители на селския митет.

Към 9 юли, още преди да се създаде отбраната на Сачанли, фанатизирани ходжи и софти започнали да обикалят от село на село и да подстрекават турците, като ги заклевали в името на исляма и корана да унищожават българщината. На такава пропаганда подложени и българите мюсюлмани, които плътно селявали пространството на север и запад от с. Сачанли. „Турците започнаха да се надигат” — казва в спомените си Стоян Илиев Камшев. [208] Не закъснели и изстъпленията над мирното българско население. В с. Мюсе-
 

205. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 210. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Динко Иванов Карабозов.

206. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 187.

207. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Атанасов Лушнарев и Вълко Андонов Трингов.

208. Пак там, спомени на Стоян Илиев Камшев.

114
 

лимкьой турците убили Иван Дамов, в с. Балахор, Гюмюрджинско — Ракшия Каиков. И двамата били овчари при турски аги. Хората, които отивали на пазар в с. Шапчи, били посрещани от разбеснели се шовинисти турски аги, били ограбвани, взимали им добитъка — коне, мулета, магарета, пребивали ги и ги връщали обратно за селото. Такива изстъпления станали и по полето на с. Курджали, Гюмюрджинско. Сепетчиоглу от Курджали нападнал своя овчар Петко Кацивалчето, който се спасил, като избягал от селото. От Сачанли също били дадени жертви.

Терорът и строгият режим, създадени от турците около с. Сачанли, не попречили да бъде изпратена поща до гр. Гюмюрджина. След 25 юли 1913 г. куриерите Митрю Ръждов, Митрю Стоянов Манафов, Димитър Славков, Митрю Николов Георгиев и Митрю Василев се явили на два пъти пред командира на българската войскова част, който им казал да се държат, защото Тракия скоро ще бъде българска. [209] Това повишило духа на сачанлийци, а донесенията им били своевременно предадени на войводата Димитър Маджаров.

Успоредно със създаването на „Гюмюрджинската турска автономия”, насочена срещу българското население, в околностите на с. Сачанли започнали да се организират башибозушки орди. Под ръководството на Кушчубашъ Ешреф те се събирали в с. Къзлар. Поискали помощ от Сюлейман Аскери бей, командир на Националните сили в Гюмюрджина, който им изпратил милиционери, преоблечени в цивилни дрехи. [210] Това се потвърждава и от следния факт: секретният пост на сачанлийци на Таштепе, състоящ се от Митрю Качулев и Колю Франгов застрелял един турчин, който слизал от връх Гирнево към Кедикет. В него намерили писмо, в което пишело, че на турците в с. Ючкъзлар от Гюмюрджина се изпращала помощ. [211] С тази военна част пристигнал и главатарят им Смаил Аведжи, който от с. Къзлар пратил писмо до Коджа Али в с. Ишиклар, Гюмюрджинско, да събере всички турци от околните села и до
 

209. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.

210. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Атанасов Лушнарев.

211. Пак там, спомени на Митрю Качулев.

115
 

20 август да пристигне в с. Къзлар. Писмото носел специален куриер Ахмед Афузоглу, който бил открит и заловен от предния секретен пост на Чучура — Стоян Лушнарев, Иван Стоянов, Каню Коджакафалиев, Константин Батурев Кушкемиклиев. Афузоглу им съобщил, че турска поща минавала два пъти седмично от Гюмюрджина за с. Малък Дервент и гр. Софлу, като в нея участвували и редовни турски войници. На 21 срещу 22 август сачанлийци направили засада в местността Авджи кедик под командата на Димитър Славков. В групата влизали още: Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Стайков и Недялко Комнев. [212] Командата седяла на засадата до заранта, но никаква поща не минала. [213]

Към 6 часа на 22 август турците нападнали с. Манастир. Когато сачанлийската команда била на Авджи кедик, видяла, че от с. Паямлар към Манастир се придвижвали още около 500 турци в помощ из нападателите. Димитър Славков изпратил Стоян Стайков и Недялко Комнев да вдигнат тревога в Сачанли и да отидат в помощ на Манастир. Когато пристигнали на Айваз кедик, турците били заела Горна Дамладжа при Мирчевия хан и се сражавали с манастирци, които посрещнали далеч от селото нападателите. Славков и Атанасов направили обход през Грамадите и отишли в местността Гробът. На това място вече била пристигнала и първата група сачанлийци: Вълко Андонов Трингов, Дялко Иванов Трингов, Стоян Илиев Камшев, Славко Стоянов Матушев, Марко Недев Шиката, Станко Гернучков Атанас Амбутев, Ангел Чанин, Иван Коджакафалиев и др. — всичко около 60 души, [214] под командата на Димитър Стаматев—Терзията.

За да постигнат победа Стоян Атанасов Лушнарев прибягнал до военна хитрост. В турската войска той бил сигналист и можел да предава както турски, така и български сигнали. Тъй като нямал тръба, вдигнал мартината и с нея дал български сигнал за нападение. В това време сачанлийци започнали да викат „ура”, което подели и манастирци. В същото време Стоян се отдалечил на километър по посока на турската линия и дал
 

212. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Лушнарев.

213. Пак там.

214. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 209.

116
 

турски сигнал за отстъпление. Сред турския башибозук и милиция се получило объркване. Те сметнали, че пристигнала българска войска и понеже тръбата продължавала да дава турски сигнали за отстъпление, автономистите се оттеглили по посока на село Къзлар. В този бой сачанлийската група убила един турчин от с. Паямлар, който се казвал Габера. Бил въоръжен с мартина и в торбата му намерили 200 патрона, българска гункя (горка женска дреха), капаци (пафти — женски украшения) и др., плячка от българските села Къзлар, Аткьой, Ясъюк, които били разорени. Смаил Аведжи, ръководителят на нападателите, обесил двамата турци, които създали суматохата при с. Манастир. [215] Находчивите и смели действия на Стоян Атанасов Лушнарев при отбраната на с. Манастир са възпети от народа в песента „Манастирски моми”.

След нападението ръководството направило изводи, че поотделно селата няма да могат да се отбраняват, а трябва да се съберат. Ето защо населението на с. Манастир след 22 август се преселило в с. Сачанли. В Манастир останали само мъжете, за да го пазят. В случай, че турците нападнат с. Сачанли, манастирци щели да се явят и да ги ударят в тил. Така с общи усилия смятали да се справят с тях.

Веднага след боя в с. Манастир кметът на с. Сачанли — Димитър Стаматев—Терзията изпратил писмо до кмета на с. Доганхисар, в което ги уведомил за победата и го помолил да изпрати патрони. Ето и текста самото писмо. [216]
 

„До Гуспудина кмета в село Доган Хисар”

Гуспудин кмете,

Щом като получите писмото ни, веднага да разпорете пощата ни, която ви изпращаме, и по-скоро да саобщите вашите новини, пък за нашите, ако питате, таз утрин Манастир нападнаха турците, башибозук и до един ги разпръснахме, турците бягат и за сега има стло 25 души турци завързани: тук не знаемъ как ще станат, а пък населението, децата, жените дойдоха в нашету село, затова, ако четата там не е нужна толкува


215. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

216. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 209.

117
 

към вашата страна, по-скору да пристигнат за нашите места. Обаче нашето население е на ноги. Ще молим, ако е възможно, да ни изпратите няколко патрони, мартинцки, а по-малку маузерцки. Затова ще ни задължите крайно, понеже в такова време се узнава и народността и братството, и пак повтаряме и крайно ве молим, колкото можете да ни се изпълни желанието, доколкото можете.

Съсъ поздрав Опщ. кмет.

(П. П.) Помислете, ако ще теглим още много време, трябва да се разправите с агентите Дедеагачки, възможно ли е да ни запазят в градът при тях си, та да ни съобщите, безъ друго да се наплъним в Дедеагач.”


След едноседмично престояване на населението Манастир в Сачанли, то си заминало, защото сметнало, че турците няма да ги нападнат вече. [217] Пък и двете села заедно — около 6500 души — трудно се изхранвали.

Подстъпите на с. Къзлар не били благоприятни за нападение на с. Сачанили и Манастир, затова турските автономисти и башибозуци се преместили в с. Паямлар. Те получили подкрепление от Гюмюрджина, а командуването поел Рашид бей, помощник на Сюлейман бей, ръководителят на автономистката полиция в областта На автономисткото командуване в Гюмюрджина турското правителство изпратило нови подкрепления войници и оръжие. [218]

На 22 август в Сачанли пристигнал войводата Димитър Маджаров с 20 четници. Той направил преглед на отбраната, дал нареждане на секретните постове и направил оценка на сражението при с. Манастир. По негово нареждане от 22 август никой нямал право да излиза извън „крепостната система”, за да не издаде на турците укрепленията и какво въоръжение има отбраната, нито пък да влиза някой в селото. Така под ръководството на Маджаров с. Сачанли се превърнало в затворена малка „крепост”. Затова народът възторжено пее песни за него, затова го нарича „Маджаро льо, наша държаво”.

След 22 август 1913 г. на поста в местността Чучура като пратеник на турците дошъл Коджа Али от с. Иши-
 

217. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

218. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 226.

118
 

ар. Той увещавал сачанлийци да се предадат доброволно. Но хората от поста го предупредили, че ако още веднъж дойде, ще го застрелят. [219]

Ръководителите на селото имали сведение, че турците прегрупирали силите си и се готвели за нападение, та отправили до с. Доганхисар ново писмо:
 

„26 август 1913, с. Сачанли

До Господина опщ. кмет и стареи в с. Доган Хисар

Господа,

Щом като получите писмото ни, веднага да вземете внимание и по-скоро да се разпоредите, първо четите, където се намират, още от тази вечер да потеглят за нашу селу; друго, ако вие имате свободно време и няма никаква опасност към вас, искаме да ни испратите и от вашо село няколко момчета способни, които да дават развала отзад на турците, защото имаме известие и ги гледаме дето се събират в околните села, и думата е или тази вечер, или до утре вечер напременно сигур ще дойдат. И вашите хора от Деде-агач, ако са дошли, щом се известят, по-скоро да привтасат, за да ни донесат новините, като как стои политиката. И пак ви повтарям, сигурно да внимавате, защото сме уверени: патроне, ако има някъде, малко да ни испратите, че е нужно.

Опщ. кмет и селене” [220]


На 27 август под командата на Димитър Славков заминала група на разузнаване към местността Адата (острова) срещу турските села Ючкъзлар и Дашканлар.

Задачата била да установят с какви сили разполагат турският башибозук и автономистите в тези села и да уловят някои турци, за да ги разпитат. Но групата попаднала на засада и започнала престрелка. Първи от засадата се отскубнали Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Стаматев Тилкиджиев и Тодор Каракачанов, които били гората. Димитър Славков и Каню Чувалев едва през нощта успели да се спасят и да се върнат в селото. [221]

На 29 август двамата ръководители изпратили друга група за разузнаване по посока на Попов вир. Тя забелазала, че башибозуци от с. Алпост се придвижват към селото и 4 души под командата на Ташо Тодоров
 

219. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ил. Камшев.

220. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 186.

221. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнаров.

119
 

(Гулям Ташо) заели позиция на Калимеров харман. В това време турците — около 200-300 души, започнали да стрелят откъм Селището към Попов вир и да напредват към селото. Тогава сачанлийци на Калимеров харман и Попов вир открили огън срещу башибозука, а друга група, състояща се от Айвазов Стою, Динко Карабозов, Дялко Стайков Делииванов, Митрю Качулев и Батур Радев, се врязала между турците, започна да ги обстрелва и всяла паника всред тях. Изненадани от упоритата отбрана и смелото контранастъпление, турците били принудени да отстъпят. При тази престрелка турците убили Георги Порязов. [222]

На 30 август в Сачанли пристигнала втората делегация, изпратена от Черкез Рашид бей, за да води преговори със сачанлийци да се предадат. Делегацията била в състав Недялко Михалев от с. Ясъюк, Илия Ленгечев и още един българин от с. Евренкьой и Коджа Али от с. Ишиклар. Тя се явила при поста Чучура и поиска среща с ръководителите на комитета. На срещата явили Димитър Стаматев и Димитър Славков, свещеник Илия Ангелов и Андон Трингов. Предложили им се предадат без бой, а сачанлийци отговорили, че ще помислят до следващия ден. Пратениците се оттегли в турския лагер. Вечерта в селото на общо събрание се решило да отхвърлят турското предложение. На следващата сутрин делегацията се явила на уреченото място, 5 км извън селото, под поста Чучура. В състава й имало още един турчин — Молла Юсеин от Гюмюрджина. Сачанлицйци съобщили, че не желаят да преговарят и арестували двамата турци. Вързали им очите и ги подкарали към селото, за да ги убият. Свещеник Илия Ангелов обаче не се съгласил. Тогава двамата били върнати обратно под поста Чучура. Недялко Михалев оставанал в Сачанли, а другите двама българи заминали с делегацията. [223]

Тъй като сачанлийци имали сведения, че тури концентрират сили в селата Ючкъзлар и Дашканлар, войводата Маджаров, който бил на 31 август в Сачанли, [224] наредил да отиде една група под командата на
 

222. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

223. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ...., с. 218. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени ма Митрю Г. Качулев.

224. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 210.

120
 

Стоян Атанасов Лушнарев в местността Гирнево и да разузнаят за движението на турския башибозук и автономистите. Командата се състояла от Стоян Ат. Лушнарев, Митрю Ставрев Ержепет, Каню Чувалев, Марко Недев и още двама, чиито имена не се установиха. Те забелязали, че турски части се движат към с. Сачанли и се опитват да настъпят към селото от местността Чукур-алан (Вдлъбната поляна) и Каракая (Черна скала) срещу отбраната на Исоката църква. Турците били около 500-600 души. Разузнавателната група се разделила на три двойки и останала в тила на турците. Трите двойки били въоръжени с маузери. Отбраната открила залпов огън. Започнали да стрелят в тила им и разузнавателните двойки. Турците отстъпили. [225] Така пропаднало и второто нападение на турските башибозуци и автономисти срещу с. Сачанли. Ръководителите обаче били загрижени за съдбата на селото. Българска войска още нямало, патроните и другите боеприпаси били малко, а и храната недостигала. Настъпил глад. На 29 август няколко души, въпреки строгата заповед да не излизат от селото, отишли в Селището да берат царевица. На 1 и 2 септември две жени, Толумова Милкя и Коралиева Пагона, отишли в Долните лозя да берат грозде, но били хванати от турски секретни постове, които ги завели при Черкез Рашид бей, помощник на Сюлейман Аскери бей в Дашканлар. Разпитвали ги 3-4 часа и ги пуснали. На връщане обаче, били заловени от поста при Чучура. [226] Двете жени от страх пред строгата заповед не казали, че били разпитани от турците за състоянието и отбраната на селото.

В действителност те издали всичко, като съобщили на турците, че отбраната на селото не разполага с оръжие, че в селото няма чети и български войводи, че хората гладуват. Разказали подробно и за дадената от Сачанли помощ на Манастир. Съобщили кой дал сигналите за настъплението и отстъплението. [227] Така автономисткото разузнаване се добрало до много ценни сведения за с. Сачанли. Въпреки това обаче турците не се решавали да нападнат селото без нови подкрепления.
 

225. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

226. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

227. ТНИ — пак там.

121
 

По това време „Западнотракийското независимо правителство” вече било господар на цяла Западна Тракия с изключение на гр. Дедеагач, който бил завзет от гърците до 19. IX. 1913 г. Автономисткото турско правителство набързо се справило с бягащите български бежанци около Гюмюрджина и ликвидирало малките и по-големи села в полето. Този факт се потвърждава и от турските източници. В тях обаче е съобщено, че това са въстанали българи, които са избягали в планината. Издава се заповед за тяхното преследване и унищожаване. [228] Останало да се справят с двете непокорни български села Сачанли и Манастир от Гюмюрджниска околия и с. Доганхисар от Дедеагачко, които били трите големи опорни пункта на българите в Западна Тракия. За изпълнение на своя план автономисткото правителство дало нареждане да се съсредоточи автономистката милиция и турският башибозук в турските села Долапчилар, Ючкъзлар и Дашканлар, които да послужат за изходни пунктове на нападението едновременно към Сачанли и Манастир. Командуването поел лично Сюлейман Аскери бей. [229] Цялата подготовка била завършена, но отлагали атаката. Те искали да унищожат двете села с хитрост, без да дадат жертви, но се страхували от изненади. „Празна пушка плаши двамина” — казва народната пословица. Затова автономисткото правителство от Гюмюрджина изпратило в Сачанли трета и последна делегация в състав Коста Кирков и Кирко Кирчев от Златоград, Иван Карапавлов от с. Манастир, Рафаил Петров от с. Кушланли и евреина Карасу. Всичките те били жители на гр. Гюмюрджина. Делегацията получила нареждане в конака на автономисткото правителство да замине на 3 септември за с. Сачанли и да увещае селяните да се предадат. Тя пристигнала в Сачанли на 4 септември и била заловена от секретния пост на Чучура. В местността Пазлакът пристигнали да водят преговорите двамата ръководители — Димитър Стаматев и Димитър Славков и свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов, Славко Сулиев, Вълко Иванов Трингов. Въоръжена охрана били Стоян Атанасов Лушнарев, Митрю Качулев и Атанас Шаката. Делега-
 

228. Aydinli, A., op. cit., s. 192

229. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 217.

122
 

цията била изслушана на крак — сачанлийци не искали да сядат. Пратениците на правителството предложили в срок от 24 часа да се събере всичкото оръжие от Димитър Стаматев и Димитър Славков и да се предаде в щаба на автономистите в с. Дашканлар. Сачанлийци не приели предложението и казали, че не желаят да се предадат. Те схващали хитростта на турците. Българите от правителствената делегация останали доволни от отговора на сачанлийци, защото знаели, че след предаването на оръжието ги очаква страшна касапница. Членът на делегацията Иван Карапавлов под предлог, че има главоболие накарал Славко Сулиев да го разтрие по раменете и тайно от Карасу, който в момента разговарял със свещеник Илия Ангелов и Андон Иванов Трингов, му казал, че ако се предадат, ще бъде страшно за тях. [230]

Интересни са спомените на Стоян Атанасов Лушнарев, в които той споменава, че когато охранявали селския отбранителен комитет при преговорите с правителствената делегация, при него се приближил Иван Карапавлов и му предал поздрави от Ахмет Чауш от с. Фъндъджак, който му бил взводен командир в турската армия. Ахмет Чауш поръчал на Иван Карапавлов селото да не се предава. В случай че селото се предаде, Стоян Лушнарев да избяга в балкана, защото Рашид бей знаел за дадените сигнали в боя при с. Манастир. [231]

След отхвърлянето на капитулацията от сачанлийци, сам Сюлейман бей поел ръководството и командуването на башибозушките и автономистки орди срещу непокорните села Сачанли и Манастир, като дал нареждане на една войска от 4000 души да нападне едновременно двете села на 4 срещу 5 септември 1913 г., [232] без да чака изтичането на 24-часовня срок за капитулацията.

Турските части се подредили в колони и тръгнали срещу Сачанли. Първата атакувала селото откъм Исоката църква, като части от нея тръгнали да правят обход от север към Билата, където ги посрещнали със залпове постовете на Попова чука. Другата колона се
 

230. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Дялков Качулев, Стоян Илиев Камшев и Стоян Атанасов Лушнарев.

231. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Ат. Лушнарев.

232. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 217.

123
 

насочила към Чучура през Белите пътища като от тази колона се отделили групи да обходят селото от юг и юго-изток. Посрещнали ги отбранителите със залпове от Миндалски рид, Мечева дупка и Грозево бърдце. Главните турски сили действували срещу постовете Чучура и Исоката църква. Турците настъпвали със силни викове: „Аллах” и „Илери” („Напред”), биели тъпани н свирели със зурни. Настъплението на турските части било открито още на сачанлийския пост при Гуджик чешма и към Адата, където имало секретни постове. Цялото население било нащрек — всички били облечени и обути като за път, торбите били пълни, та в случай на неуспех да напуснат селото. [233] Боят започнал в 1 часа и продължил до 4 часа сутринта на 5 септември. Постът Исоката църква бил разбит, а Динко Иванов Карабозов (отговорник на поста) бил тежко ранен. Останалите отстъпили до Пичева нива. Тук под командата на Вълко Андонов Трингов настъплението на турците било спряно. Към 4 часа вече бойците от Пичева нива свършили патроните си и отстъпили към селото, като дали още една жертва — Станко Барудет, убит от упор. [234]

Защитниците на поста Чучура също задържали настъплението, макар силите да били много неравни. Към 3 часа сутринта на 5 септември на повечето постове —Миндалски рид, Грозево бърдце, Мечева дупка — свършили патроните. Такова било положението и в южната част, откъдето настъпвали многобройни автономисти и башибозук. На Грозево бърдце бил ранен Тодор Испирев, а на Чучура — Батур Синчев, Иван Дялков и Иван Чавдаров. Недю Станков бил обграден и хванат жив. след което го отвели в центъра на селото и пред черквата го заклали. [235]

Към 3 и половина часа сутринта на 5 септември бил предаден сигнал в селото, че положението с неудържимо. При уречената парола цялото население се насочило към източния край на селото и през Конгила изтеглили към Софлийския път, през Календра и Матова
 

233. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.

234. Пак там.

235. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Славко Ст. Матушев и Митрю Д. Качулев.

124
 

нива минали през Фъндъджаковска мера и до вечерта пристигнали в с. Доганхисар.

Ето как очевидец описва положението на сачанлийци на 4 срещу 5 септември 1913 г.

„Главатарят на башибозуците издал нареждане в 10-дневен срок всички башибозуци да се съсредоточат в Адата и оттам да атакуват двете села. Ръководителите установили среща за обща отбрана. Взели решение манастирци да се преселят в с. Сачанли. Тръгнали всички мъже и жени, облечени в мъжки дрехи. ... Същата вечер в с. Сачанли всички бяха обути, стегнати. Зловещият вой на кучетата предвещаваше, че ще се случи нещо лошо. Часът беше 9 след обяд, а манастирци още ги нямаше. Чуваше се далечен изстрел. След него два, три... стотина. Всички бяха вън. Разнесе се взрив на бомба. Гърмежите безспир се чуваха по-близо. Виковете „Аллах” и „Илери” достигаха до ушите на децата и жените, смесени с олелията на хората. Пламнаха крайните къщи от трите страни на селото. Шепата въоръжени храбреци правеха последни усилия да задържат озверелия башибозук, но беше напразно. Пламна черквата, училището, цялото село.” [236]


Населението на с. Манастир на 4 срещу 5 септември тръгнало за с. Сачанли. Мъже, жени и деца били заедно, за да водят отбраната със своите и пушките на сачанлийци. Башибозукът и автономистите обаче им устроили засада в местността Карадере. Вероятно е имало и предателство. Част от манастирци се разбягали на различни страни, догонвани като зайци из горите на Карадере. Една част от хората се върнали към селото, други споделили съдбата на сачанлийци и стигнали в с. Доганхисар, трети избягали в Карадеренските балкани, а четвърти били заловени и отвлечени от турците. [237]

Един час след като била дадена паролата, сачанлийци се изтеглили вън от селото. Турците първо запалили махалата към Чучура и Пичева нива, а след това — към центъра. Когато и последните хора се изтеглили от селото, центърът му горял с буйни пламъци, а долната половина вече била почти изгоряла. [238] Първата къща,
 

236. Попов, А., в. „Тракия”, № 191, 1. IV. 1920.

237. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи ..., с. 217.

238. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Мара Попилиева Славкова и Вълко Андонов Трингов.

125
 

която турците запалили, била къщата на Краю Карачолев в Мехтеревата махала, а след това започнали наред да палят като използували газ, която носели от селските дюкяни. [239] Селото било разрушено до основи, не останал камък върху камък. Стърчали само основите на селската църква, а отстрани на тях — купчина камъни от разрушените къщи.

Макар населението да се изтеглило извън селото по Друма, в него останали отделни хора, които не успели да избягат. Те били застигани и убивани на място от палачите, които ги секли с касатурите си (големи ножове). Така са убити Кабаиван, Недю Станков Добрев, Атанас Шаков, душевноболната Вълкя, Киро Добрев Станков, старата Пурязка и внукът й Георги Пурязов на 5 г., Бозуковица. [240] Не са установени имената на още 48 души убити при настъплението на турските башибозуци на Кушчубашъ Ешреф бей и ордите на майор Сюлейман Аскери бей.

Любопитно е да отбележим, че Айдънлъ в своята книга за страданията на турците в Западна Тракия, която ние вече цитирахме, никъде не дава данни за извършени зверства от българите над западнотракийското турско население. Не сочи факти, както ние показваме, за населението на с. Сачанли и населението на другите български села от Западна Тракия през 1913 г., пострадали от башибозушките орди и редовна войска на Кушчубашъ и Сюлейман Аскери.
 

239. Пак там, спомени на Вълко Андонов Трингов.

240. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.


[Previous] [Next]
[Back to Index]