(Никола Атанасов - Равашола, род. през 1863 г., убит на 20 март 1903 г. в с. Бръшлян, Бургаска област, революционер, четник)
Пано Ангелов (в ляво) и Никола Атанасов Равашола (в дясно). Снимката
на мъртвите им тела е правена на 22 март 1903 г.
Един от многото борци за освобождение на източнотракийските българи бе Никола Равашола. Роден бе в Батак или Перущица в началото на шейсетте години от миналия век. Понесъл в кръвта си революционния дух на април 1876 година и запилял се далече от родния си край.
Времето, през което си спомнят за него приятели и познати е от деветдесетте години на миналия век до началото на 1903 година - неговата гибел. Тогава той живял в крайморските градове Поморие и Бургас. В паметта на участниците от въстанието в Одринско името му е окръжено с неувяхващо преклонение, с интимната топлота „дядо Никола”. Вдъхвал бе респекти уважение не само с възрастта си и внушителната външност пред голобрадите четници, но беше техен баща, умен съветник при вземане на важни решения. Имаше ясен поглед към започнатото дело. С неговото име родолюбивите потомци водиха борби и даваха живота си в съпротивата против фашизма.
Каква непозната сила го бе тласнала в тоя страшен път - нелегалната борба, където на всяка крачка го бе причаквала смъртта! Той вече не беше младеж с разпалена глава, а видимо улегнал мъж. Напусна установена работа и заедно с „децата” бе тръгнал да освобождава и остави костите си в един чужд нему край. Запазил бе в себе си неудържимата младежка любов към родината и българското. На неговата съвест е трябвало само искрица, та да пламне пожарът на неукротим борец за свобода. Не се бе поколебал, да действува, не бе помислил за себе си. В последните минути от живота си му предложиха да се укрие, той махна с ръка Отмина убежището, мълчаливо посрещнал последния удар: „Защо да почерням къщата ти!”
Дейността му на нелегален деец и революционер бе тясно свързана с войводата Пано Ангелов. В записаните спомени на участниците от Илинденско-Преображенското въстание 1903 година и на някогашните бръшлянци, имената им са винаги
125
неразделни. Заедно завършиха живота си в неравна борба с вековния тиранин.
От откъслечните спомени на хората, които го познаваха, е трудно да се състави едно стройно описание на жизнения му път. За познати и приятели той бе несретник, неуспял да се задържи на едно място, да свие семейно гнездо и да остави потомство. В стремежа си да премахне неизправимите житейски неправди той често попадаше в неприятни разпри; невъздържан към потъпкващите вековните човешки добродетели, чувствителен към всичко накърняващо достойнството на българското. Работник и надзирател на Поморийските солници, пощенски служител, хамалин на Бургарското пристанище, той бе неуморим участник в борбите за накърнени човешки и работнически права. Отзоваваше се навсякъде, където се е подемала борба за погазена свобода.
В последните години на миналия век и първите от двадесетия, Бургас бе средище на емигранти и революционери от Одринско. Равашола не можеше да остане настрана от подетата борба за освобождение на Македония и Тракия. Трябваше само да го поканят, за да тръгне да освобождава тоя български, но непознат нему край.
Нелегалната четническа дейност на Равашола започна в края на 1902 година. За Странджа замина с четата водена от Михаил Герджиков. Запознал се с методите за привличане на странджанското население в революционната организация, Равашола бе прикрепен към войводата Пано Ангелов. Даден им бе отделен участък за организиране и подготовка на въстанието. Разликата в годините не бе пречка за другарска спойка между двамата комити. Сближават ги общата им смелост и преданост към делото. Пътеките им се движеха през селата Заберново, Калово, Стоилово, Бръшлян, Звездец и Бяла вода.
От малкото спомени за двамата революционери можем да съдим, че тяхното любимо село бе Бръшлян. Там и двамата намират смъртта си.
Последното, трагично идване на нелегалната чета в Бръшлян бе на 16 март (4 април) 1903 година. В четата бяха Пано Ангелов, Никола Равашола, Атанас Вълканов, Георги Мутафов и Петко Тодоров Пухов. В четиринощния си престой бяха привлекли и посветили всички невключени до сега в организацията бръшлянци. Вноски за оръжие бяха събирали в зависимост от имотното състояние на селяните. Сменяли бяха всяка вечер квартирата. Спазваха правилата на нелегалната борба и в „своето” село, където тайната бе обща. Сигурни бяха в преданността на бръшлянци, подценили възможностите на „заспалата” турска полиция.
126
След години един от селските революционери ще свидетелствува, че селският полицай Аптарман чауш е следял еженощното им придвижване от дом в дом и посещенията на селяните в квартирите на комитите.
Нощта на деветнадесети срещу двадесети март четниците бяха квартирували 6 дома на кехая Балю Тодоров. По това време той бе заточен в Синап кале за дадена храна и подслон на първата нелегална чета на Георги Кондолов през лятото на 1901 година. Жената на кехая Балю, Гина Балювица не се страхуваше да посреща комити и когато мъжът й бе на каторга.
Много са причините, за да разберат селските полицаи и началникът на гарнизона в Малко Търново, че в Бръшлян четири дена се укриваха и действуваха нелегални. На 18 март най-младият от полицаите замина за Малко Търново „да получава заплатите”. На 19-и след обяд, миналият през селото малкотърновски „тапумеймуру” след като разговаря с полицейския старши, бързаше да се прибере в градчето. На 20-ти сутринта рано, селото, осъмна оградено от аскер. Усетили присъствието на чужди хора, селските псета събудиха призори бръшлянци. Дневалният на комитите, Георги Мутафов видя в утрешната дрезгавина движение на хора в източната част на селото. Докладва на войводата, но Пано все още не искаше да повярва, че в селото е влязла войска. Сигурно са пристигнали акцизни, опитваше се да успокои дневалния и себе си. Но не бяха акцизни и Георги отново предупреди войводата.
И петимата комити бяха на крак, готови да напуснат жилището, когато разбраха, че къщата е вече оградена. Помолиха стопанката и дъщерите й да напуснат дома, те се подготвиха за съпротива. Войводата запали носената от него архива, защото там бяха списъците с имената на мъжете от цялото село. В това време чуха, как офицерът нарежда на баба Гина тя да каже на комитите да се предадат. Турчинът обеща, че ще осигури спокойно връщане на четниците в България „без да им потече кръв от носа”. Не се ли предадат, комитите и цялото село ще бъдат избити.
Но младите четници не бяха станали комити, за да се предават без съпротива на първия срещнат турски офицер. По заповед на войводата всички се спуснаха в долната част на къщата, иззидана с камък. Решиха да се отбраняват, докато им дойде помощ от съседните села, или загинат, но живи в ръцете на врага да не се предават. Новата заповед на офицера да напръскат къщата с газ и я подпалят, ги подтикна към по-смело решение. Войводата заповяда да отворят вратата Той пръв излезе и взриви единствената бомба „одринка”. Взривът на бомбата принуди войниците да залегнат по
127
очи. Мощният вик на Равашола ги прикова на земята и комитите пробиха обръча на обсадата. Изскочили от обора, те тъпчеха и прескачаха залегналите аскери и хукнаха към центъра на селото. Пред тичащият пръв от групата Равашола се изпречи войник. Комитата го повали с камата си, но в бързината му бе трудно да я измъкне и той я остави в тялото на ранения. При селския хамбар, в средата на селото, се натъкнаха на нова пусия. Като видяха огромната фигура на Раваиюла и страшния му калпак, войниците се изпокриха зад ъглите на къщите. Но на засадата дойде подкрепа. Отзад се чуваха виковете и стъпките на окопитилите се след бомбата войници. Комитите бяха принудени да залегнат. Пано бе ранен в двата крака. Ранен бе и Равашола в десния бут. На Петко Пухов бе простреляна ръката. Войводата заповяда да се разпръснат. Въпреки обилната кръв на раната си, Равашола тръгна да гони селския полицай. Пухов успя да се укрие в една от къщите а Мутафов и Вълканов като помагаха на Пано да не изостава, се отправиха на юг от селото, към буковата курия „Бурилото”. Залягаха, за да дадат отпор на преследващите ги аскери. Но войводата тоя път бе ранен смъртоносно. Кръвта бликна на фонтани от простреляните му гърди. Мутафов изпълни последната му молба - спасителният куршум мина през черепа на Пано, за да не попадне той жив в ръцете на турците. Чантата, бинокъла и оръжието двамата му другари прибраха и се скриха в гората. Войниците се страхуваха да приближат до загиналия войвода и стреляха залпово по изтиващото му тяло.
Като влачеше ранения си крак, Равашола пое към северната част на селото по следите на ранилия го полицай. Гонеха се един друг, но се загубиха в лабиринта на криволичещите между къщите улички и полицаят изпреварил, се озова сам в края на селото. Равашола го настигна, стреля и го повали на земята. С куцукане стигна до трупа на убития, взе му оръжието и го прехвърли през плета в двора на крайната къща. Излязъл от дома си, кехая Панайот Клъв-ков, го молеше да скрие Равашола в къщата си. Но комитата махна с ръка и отказа поканата. „Защо да зачерням къщата ти!” Като куцаше уморено с простреляния си крак, Равашола излезе извън селото. Но там се натъкна на засада. Изстрелите го повалиха на земята.
Войводата и неговият помощник бяха мъртви. Тримата четници успяха да се спасят. Голяма част от селяните, случили се тоя ден в селото, съумяха да се укрият. Над Бръшлян падна гробовна тишина. Турците плъзнаха да го претърсват.
След обяд победителите се отправиха за Малко Търново.
128
Ешалон от три волски коли се движеше по средата на войнишката колона. В първите две, върху заграбени от селото черги, бяха подредени труповете на убитите турци. Последната, с нахвърлена в нея ръженина, се блъскаха един в друг труповете на Пано Ангелов и Никола Равашола. Със завързани ръце вървяха след колите десет пленени бръшлянци: кметът Дико Дапчев, свещеникът Ангел Панайотов, Желязко Стойчев, Стоян Тончев и синът му Тодор Стоянов, Русен Цвятков и синът му Вълчо Русенов, Киро Тодоров, Иван Ангелов и Димитър Станков. Щяха да ги отведат в Малко Търново, от там в Лозенград и Одрин. След утвърждаване на присъдата във вилаетския съд щяха да се озоват на каторга в Мала Азия. Трима от осъдените няма да издържат тежките условия на заточението и никога няма да се върнат при близките си.
Следващият ден бе траурен за цялото Малко Търново и дошлите от околните села. Затворени бяха всички дюкяни. Биеха на погребение камбаните на православната и католическата черкви. Учители, ученици, свещеници, цялото гражданство вървеше след траурното шествие до гробището при параклиса света Петка. Властта разбра, че това е мълчалив протест на поробените, но не се намеси и не арестува водителите на траурното шествие. А на следващия и до деветия ден от погребението, общият гроб на загиналте комити осъмваше застлан от пресни цветя.
Двадесети март 1903 година ще остане в паметта на революционерите и на всички странджанци като ден на „Сармашичката афера”. Нанесен бе тежък удар на движението в района на Малко Търново. Оредяваше комитския строй с отчаян защитник на българското. След време, тоя отчаян родолюбец Никола Равашо-ла ще е само спомен, трудно ще бъде от откъслечните записки на съвременниците му да се открие и кръстното му име.
ЛЕФТЕР РУСИНОВ МЕЧЕВ: „Равашола беше буен мъж, над четиридесет години. Родом бил от Батак или Перущица. Като чиновник в Анхиало видял в дюкяна на един грък портретите на гръцкия крал и кралица, от двете им страни на които стоели българският княз и княгиня. Равашола казал на гърка да свали гръцките портрети. Понеже гъркът не го послушал, той сам ги скъсал. Паликаретата се нагласили да го бият. Равашола заел позиция при един куп камъни и ги разгонил. Даден бил под съд за оскърбление Величествата на чужд поданник... Разпален патриот, той беше либерал по партийна принадлежност. Буйна глава, дядо Никола се увлече в революционното движение и загина в село Сърмашик (Бръшлян, Бургаска област б.м.) с желанието да умре, отчаян бог знае от какво.”
129
ЕФТИМ КОСТАДИНОВ: „В Заберново намерихме четата на Пано Ангелов, с когото бяха Никола Равашола, дядо Киро (Киро Димитров Узунов б.м.) и Димитър Мутафов. Казаха ми, че отиват в Сърмашик.”
РАЙКО ПЕТРОВ: „Малко преди това, бях получил шифрована бележка от организационната чета на село Стоилово да изпратя церове за неразположения Равашола” (Това се отнася за началото на февруари 1903 г. б.м.)
За недоброто здравословно състояние и загрижеността за здравето на Равашола от страна на ръководителите на нелегалното движение срещаме в едно от писмата на Михаил Герджиков: „... Ако можеш вземи от пълномощниците на Бр. Иванови и други хиляда пушки, за които говорихме, че ги имат, и щом сполучиш да направиш това, препрати ги веднага към границата. Божков (Йордан) връщам назад, защото е болен - неиздръжлив. Страх ме е и Равашола да не излезе такъв...”
Около 15 февруари 1903 година, когато властта арестува и отвежда под конвой Райко Петров за Лозенград, за освобождението му бяха организирани две засади. Кондолов устрои засада близо да чешмата „Студена вода” в местността „Капината”. С него бяха четите на Дико Джелебов и Киро Димитров и около двадесет души от смъртната дружина на село Стоилово. На около половин километър имаше друга чета. водена от Пано Ангелов и Никола Равашола със смъртници от село Сърмашик, без да знаеха за съществуването на първата засада.
При едно от поредните отивания на четата в село Бръшлян в дома, където бяха отседнали, ненадейно влезе селския бакалин, единствен грък в селото. Стопанката отишла за вода и забравила вратата отворена. Неочакваната среща стресна неканения посетител и нелегалните. Уплашен, търговецът се опита да избяга. Но комитите го хванаха. Наложи се да вземат бързо решение. Част от четниците бяха на мнение да ликвидират внезапния посетител. Надделя мнението на Равашола, подкрепи го и войводата Посветен бе още един човек от селото. Организацията получи средства за няколко пушки.
ПЕТКО РОСЕН: „Този хъш носеше името на парижкия атентатор само защото имаше внушителна вънкашност, та се налагаше да носи някакво гръмко име, инак по идеи, нито по жестокост това име му подхождаше. Равашола бе висок, много висок, черен, с черна ботевска брада, дълги, малко схванати крака, лете и зиме във високи, силно подковани ботуши, облечен обезателно в черни панталони, а връхна дреха според времето и възможностите.
130
Заседнат ли се двама - той бе третият. В чертите на Йовковия Гороломов има много Равашолови черти. Когато Йовков пишеше своя роман, не един и два пъти ме подхващаше: „, я ми кажи още нещо за твоя Равашол.” Подхване и се смълчи, слуша и се усмихва. Развеселят ли се, запеят ли - той е пръв. Да пази бог ако спиш на втория етаж. Гръмотевичният глас на Равашола не само ще те проглуши, но щеш не щеш ще се принудиш да слезеш или да се махнеш на някъде, или да се влееш в компанията. Репертоарът му беше кратък: „Тежко, тежко, вино дайте” и „О, мой боже, прави боже”. Той цял се преобразяваше на разярен лъв: удари с подкованите си ботуши и раздруса цялото здание. Уловят ли се пък на хоро, на Равашола и без това му не достигаше твърде малко, подскачайки, да достигне тавана, та висящите лампи винаги пострадваха. Умря геройски в с. Сърмашик, без да дочака въстанието.”
В откъса „Анхиало” от пътеписа „Български черноморски бряг” на Антон Страшимиров срещаме: „През ония години надзирател на солните складове беше „Равашола” - един планина човек, мургаво мрачен, рошаво брадат, а по душа - дете божие: чист, весел, наивен... Не ви признаваше той друг житейски морал освен оня на дедите ни: не хвърляй око на чуждото! И когато в Париж френския Равашол извърши своя грозен подвиг, то той в Анхиало - до тогава със свое кръстно име - не спа дни и нощи: забълнува бедният безбожник да се застъпи за ограбения бог (става дума за присвояване на църковни пари от църковното настоятелство в Анхиало б.м.) -да направи същото с анхиалските църковни настоятели... Разбира се, ние веднага го прозвахме Равашол...”
ПЕТЪР ПЕТРОВ: (директор на Историческия музей в Ямбол): „Съвсем наскоро научих защо Колю Тенев е взел псевдоним Равашолата. При преминаването му в нелегалност през септември 1941 година, Колю Тенев се укрива в дома на Атанас Василев в село Веселиново. Атанас Василев е от преселниците на Източна Тракия и на стената е бил окачен календар със снимка или рисунка на Никола Равашола. Тогава Колю Тенев си избира за псевдоним „Равашолата”, понеже съвпадали първите им имена.”
В непубликуваните спомени на МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ е записано: „Равашол (ДИМИТЪР ИВАНОВ). До заминаването си в Тракия, Димитър Иванов е работил в Бургас като общ работник, а понякога и като пристанищен такъв. Димитър Иванов е бил партизанин на пряката акция и в работническите борби и като вземал участие в стачките на местното работническо движение действувал прямо и смело.
Конфликтите, които е имал било с работодателите или с
131
полицията са го изтъквали винаги като един от първите в авангарда на борбата. От там и прозвището му, което другарите му са дали - Равашол, името на твърде известния френски терорист от епохата на деветдесетте години на миналото столетие. С това име той е познат и на другите от целия град. С него е известен и в Тракия.
Равашола замина за Малко Търново през зимата на 1902 година. Движи се известно време с четата на Михаил Герджиков, където се запозна с начина на агитацията и организацията на местното население. По-късно на него и на Пано Ангелов се поверява отделен участък със задача да организират населението и го подготвят за въстание. В тая работа и двамата се отличават с особена преданност към делото на революцията и с голяма смелост при някои перипетии на борбата. Но Равашола сподели участта на своя другар Пано Ангелов и заедно с него намира смъртта си в с. Сърмашик, Малко Търновско, след упорита съпротива с врага.”
В Български държавен архив - София се съхранява заповед № 311 от 19 юни 1902 година на „Главната дирекция на телеграфите и телефоните” за двама пощенски служители от Анхиалската пощенска станция: „... н-к на станцията Кирил Лъсков и куриер Димитър Демирев...”
Като се сравняват спомените на Лефтер Мечев и Михаил Герджиков с писаното от Антон Страшимиров, може да се предположи, че Димитър Иванов и Димитър Демирев са едно и също лице. Но намерената следа в непубликувания том VI, с. 269 на „Приноси” от Ив. П. Орманджиев ни дава друго съобщение.
В сведенията, които Васил Михайлов Белчев е дал на Орманджиев за Никола
Равашола е записано:
„Намерих го в Поморие чиновник в Солното управление. В този град аз отидох телеграфист в края на 1891 година. Сближих се с Никола и си разменихме взаимно портретите. На своя портрет той писа саморъчно следното:132„В памет на искреното ни приятелство подарявам лика си на приятеля си в. Михайлов.
Н. Атанасов
г. Анхиало, 23 април 1891
Приятелю,
Гдето и да бъдеш споменювай си понякога и за мене.
Н. Атанасов.”
На 7 февруари 1892 година аз дойдох в София да служа войник (пионер), а Никола оставих в Поморие на същата служба.Аз бях тогава 21-22 години, а той беше 5-6 години по-голям от мене, сигурно 28 годишен и неженен, ерген.
След тая си раздяла вече не се видяхме.
Кога и по какъв повод стана нелегален, не знам. За убиването му научих като чиновник в София и писах под бюста му, на подарения портрет следното:
„Убит на 20 III 1903 г. при с. Сърмашик от 31 турски куршума. Бог да го прости.”
Над главата му поставих кръст.
Аз съм роден в Сливен и се казвам Васил Михайлов Белчев.
София, 8 VI 1951 година.”
Михаил Герджиков бе писал спомените си четиридесет години след Илинденско-Преображенското
въстание. Вероятно не е знаел или е сгрешил истинското име на Никола Равашола
или го е смесил с името на някой друг революционер.
За него, Никола Равашола - Димитър Иванов - Никола Атанасов не са ни известни точната дата и мястото на раждане. Знае се и е безпорен денят на героичната му смърт, издълбан върху странджански мрамор. С тоя паметник признателните жители на Малко Търново са изразили своята и на предшествениците си благодарност към всички, дали живота си за свободата на Странджанския край. Обезсмъртена е и неравната борба с врага на петимата патриоти със стихотворението на Яни Попов, превърнало се в любима песен на всички странджанци.
... Град куршуми над селото,
скъпа кръв, порой тече,
падат Пано, Равашола,
мрат в борбата синове.
Мрат, но техний зов в борбата,
скъп завет е той за нас,
робът люби свободата
и кърви в уречен час.
Мъчителен е бил часът, в който малкотърновци се разделиха с двамата
комити. Преди да се простят завинаги, бяха пожелали фотографът да ги отпечати
на снимка изправени. И в тоя миг, двамата патриоти пак изглеждат Величави
и безсмъртни.