9. БЯЛАТА ЛЕНТА С ЧЕРВЕН КРЪСТ
    (Димитър Христакиев Дичев - роден на 23 февруари 1882 г. в с. Райково, починал през 1930 г., командир на санитарния отряд при VII-и Македонско-Одрински въстанически окръг)
 

„...пред дилемата да изпълня службата си докрай или да тръгна да се боря за свободата на поробената си родина и събратя, предпочетох второто, убеден, че върша своето дело и няма да се върна жив.”

Декемврийският ден тънеше в наплъстената мъгла... Заседаваше Пловдивският военнополеви съд. Съдеха двадесет и една годишния подофицер на срочна служба Димитър Христакиев Дичев. Конвойните го въведоха в залата, съдиите бяха във военни униформи, едни - с посивели коси, други - с лъснали темета. Обходи с поглед залата, като да търсеше отнякъде закрила. Стори му се, че младият капитан-прокурор, седнал в страни от заседателната маса му се усмихваше.

Обвинителната реч се проточи дълга, неразбрана, украсена с гръмки думи за потъпкана клетва пред отечеството, пред негово височество княза на българите и целия български народ. Димитър се опита да следи неясните думи на оратора, но нишката им се късаше. Мислите му се насочваха назад към близкото минало. Връщаше се към дните, когато свиреха куршумите и смъртта следваше и него и другарите му по петите. Страшните дни прекарани в Странджа, върволиците от деца, жени, старци и обезверени въстанници, натоварени с дисаги и покъщнина и пушки, които стърчаха на раменете им като ненужен вече товар. Отзад ги гонеше войската на Шукри паша, а в далечината пламтяха пожарите на изоставените села.

Димитър с няколко въстаници от бившия санитарен отряд, трябваше да водят наплашените до смърт бежанци, да ги прекарват нощем през непроходимата планина по кози пътеки, по чукари, да прегазват придошлата Велека и да дават медицинска помощ. В санитарната му чанта не бе останал ни превързочен материал, ни най-обикновени лекарства, но на болните бе достатъчен внимателния поглед на младия фелдшер, намазването с йод на разкървавена рана, утешителна дума. „Докторе, помогни

118

на детето!” „Докторът иде!” в това „докторе” бе изразена голямата вяра, че болката ще мине, и надеждата че страшната трагедия ще свърши.

Не бе навършил и седемнадесет години, когато постъпи в Пловдивската дивизионна санитарна команда. След година го изпратиха на двегодишен фелдшерски курс в София, а оттам на практика в лазарета на Двадесет и четвърти Черноморски пехотен полк в Бургас.

Там, в казармата, сред другарите му се мълвеше за готвено въстание в Македония и Одринско. Под робство бе и неговото Долно Райково в Пашмаклийско. С радост прие поканата да се срещне с един от странджанските войводи. Беше края на януари 1903 година. Събраха се в една от стаите на хотел „Москва”, собственост на братя Цикандеви. На вратата се стъписа, не очакваше да види на тази тайна среща приятелите си подофицери Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Атанас Вълканов.

Внушителният вид на войводата Михаил Герджиков, убедителните му думи, накараха момчетата да не се колебаят в избора на решение. Мечтал за въстанието, Димитър повярва, че тъкмо за това е била досегашната му четиригодишна санитарна подготовка. „В поробените земи няма лекари и фелдшери. Там ме чакат!” - с тази мисъл Димитър се раздели с приобщилите го към тайното дело Михаил Герджиков и Стоян Петров Топузов.

За приятелите му подофицери бе лесно. Те всички бяха на второсрочна служба. Подадоха оставки и бяха свободни. Димитър не можеше да напусне. Оставаха му още месеци до завършване на редовната задължителна повинност. Поиска отпуск, но не му дадоха. Реши да бяга и повери тайната си на санитарния фелдшер Миньо Иванов. Предаде му всичките си зачислени държавни вещи. На 30 януари 1903 година потегли за село Ясна поляна. С бозавата войнишка униформа и със санитарната лента на ръкава.

Домът на Стамо Грудов в Ясна поляна бе превърнат в комитска казарма. Димитър дойде последен. По тесните пътеки на планината тръгнаха с настъпването на нощта. Денуваха в село Заберново и когато мъгливата вечер прихлупи планината, поеха за село Велика. Там Герджиков подбра чета от 24 души за атентата на гара Сенеклий.

Несполучливият атентат в равнините край Чаталджа, бе бойно кръщение на четниците и техния санитар. Недостигнали още до определената цел, между селата Странджа и Апартес, четникът Йордан Бошков бе скован от ревматизъм. Молеше да

119

го убият и заровят, преди да са ги подушили и настигнали турските хайки. Послужиха си с походната носилка. Петдесет километра го носиха на гръб, докато го отнесат обратно в село Велика. Върнали се от акцията, четници и войводи бяха разпределени по участъци и поеха да организират селата. На Димитър дадоха пет момчета, санитарите на бъдещото въстание. Негово задължение бе да обучава санитарите, да обикаля планината ида лекува нелегалните агитатори и населението. Медицинска помощ нямаше не само в нелегалните чети, но и по селата. В много от тях откакто се помнеха не бе стъпвал лекар. По нареждане на Боевото тяло, лекуването на селяните ставаше безплатно. Това бе първата социална придобивка на бъдещата република и най-добрата агитация за увличане на народа в революционното дело. Заболелите четници се присъединяваха към санитарите, стояха до оздравяването им и пак се връщаха в четите. Тежко заболелите оставяха при ятаци по села и колиби. Лекуването на тежко болния Герджиков в село Пирок едва не предизвика провал в района. Подозрението започна с неформените рецепти, носени от куриер в лозенградската аптека. Единственото циганско семейство в селото се оказа доносник на полицията. Дошлата в селото войска се насочи направо към къщите, където бяха отседнали четниците и болният войвода. Но обиските останаха безрезултатни. Болният бе отведен още предния ден в България. Наказателната акция завърши с бързото напускане на циганското семейство. Пирожени празнуваха спокойно великден на 1903 година, но се лишиха от избягалия демирджия. Настъпваше пролетта, идваше лято, кой щеше да поправя железните им сечива в сезоните на окопаване и жетва.

За подарените лекарства и превързочни материали от бургаските аптекари Калканджиев и доктор Георгиев, Димитър организира пренасяне до централния склад в село Ясна поляна. Оттам на гръб отнесоха всичко в далечните села на планината и направиха малки санитарни складове.

Рисковано бе влизането нощем в селата с турски гарнизони. Лаят на кучетата издаваше идването на външни хора. Използуваха помощта на санитарите, даваха им стрихининови хапчета. Една сутрин село Дерекьово осъмна заглъхнало - бяха изтровени всички селски кучета. Така бе подсигурено безшумното влизане в селото на въстанническите водачи Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Георги Кондолов. Придружаваше ги санитарният командир Димитър Дичев. Седем дни агитаторите престояха в селото, събираха селяните по махали, държаха речи, учеха ги как да се подготвят за въстанието. Не остана ни един мъж вън от организацията и

120

неположил клетва. Чаушинът на полицейския участък се заинтересуваха от съдбата на селските кучета, но мухтаринът българин предварително бе подготвен с отговора: „От гана измряха, чауш ефенди!” „Разбрах, каква е гана, но да мълча, че не ми трябва!” Селяните се страхуваха от полицията и войската, турците се плашеха от комитите. И така подготовката на въстанието продължаваше.

Върнал се в началото на май в България за нови лекарства, Димитър остана до края на месеца в подготвителния лагер за въстанници край село Росен. Щателната му медицинска проверка на всички лагерници помогна, за Турция да тръгнат само здрави и издръжливи въстанници. След решенията на „Петрова нива” за вдигане на въстанието, по заповед на Боевото тяло всички присъствували на конгреса минаха през медицински преглед. Болните със специални куриери препратиха в България.

Въоръжени с пушки и бомби, санитарите имаха и задължението да оставят на полесражението последни, да погребват убитите, да премахват всички следи, които биха ги издали. Санитарната чета, това бе подвижната въстанническа болница, която обходи до деня на въстанието всички революционни участъци.

Селяните често го питаха: „Вие на своя глава ли работите? България и Дядо Иван имат ли хабер от тая работа?” Той ги лекуваше и хората го имаха за близък. Доверяваха му болестите си, и житейските си грижи и оправданите си страхове пред бъдещото въстание. Отговаряше им, както го бяха учили войводите: „И България и Русия помагат!” Случайно спрялата руска ескадра в надвечението на въстанието при Енияда, затвърди вярата им. Не знаеха, че това няма нищо общо с тяхното въстание!

Настъпи очакваният ден. Хората посрещнаха свободата преминала по изтръпналата земя, възвестена от звън на камбани и пушечни гърмежи. Луда радост бе обхванала всички в първите дни на въстанието. Леките победи над местните гарнизони, обявената република караха младо и старо да се радва и весели. Всички смятаха, че освобождението е дошло и поробител в земите им повече няма да влезе. Един старец в безкрайната си радост викаше сред мегдана: „Главата си залагам, ако в селото ни стъпи турски крак!” След двадесет дена само, той и двадесет и петгодишният му син паднаха под куршумите на настъпващия аскер. Окъпана в кръв и пожари, умираше кратката радост на странджанци...

Въстанието завари Димитър край село Цикнихор. Бе прикрепен към ядрото на войводата Стоян Камилски. В нощта срещу шести август, нападнаха селото от три страни. Посрещнаха ги

121

войниците от местния гарнизон - водеше ги офицер с гола сабя. Първите изстрели повалиха офицера и войниците в паника се върнаха. Укрепиха се в превърнатата в казарма голяма каменна къща. Вътре бяха подофицерите и стреляха през бойниците, а войниците залегнаха пред казармата. Съмваше се, въстанниците наближиха така, че противниците се чуваха и виждаха. Свиреха куршумите, трещяха бомбите, а войници и четници се ругаеха едни други. В разгара на сражението дойде куриер от Паспалово. Там гарнизона бе разбит и селото свободно, но войводата Георги Кондолов тежко ранен. Викаха Димитър да дойде и даде помощ. Димитър нямаше право да напусне боя в Цикнихор. Даде превръзки и наставления как да се помогне на ранения войвода. Обеща след сражението да отиде в Паспалово. Тогава той не знаеше, че и неговото присъствие не би помогнало на смъртно ранения любимец на цяла Странджа.

Денят напредваше, а турците не се предаваха. Войводата Камилски нареди да се подпалят казармите. Газ намериха в селската бакалница. Кандидати да запалят казармата се оказаха много. Отстъпиха на овчарчето Михал Митров. Момчето имаше лични сметки с турците. През пролетта го бяха били до смърт и скубаха ноктите му за да каже, кога са идвали комитите на егрека му. Михал грабна газта и хукна да изпълни заповедта на войводата. Пушечният залп го накара да отстъпи и се скрие зад ъгъла на близката къща. Но там в натрупания коноп нещо се размърда. От конопа го гледаха две цеви на турски маузери. Михал посегна към цевите и от купата се изправиха двама войника. Противниците стояха лице в лице. Хванал цевите, Михал започна да ги тегли. Уплашени, войниците хукнаха оставили пушките си в ръцете на Михал. Настигнаха ги въстанническите куршуми. Тогава смелчагата остави плячката си. Хукна към задната дървена част на казармата. Заля я с газ и я подпали. Войниците заизлизаха от къщата, търсеха спасение към стръмните брегове на реката по посока към морето. Основната част избиха, малка част плениха. Въстанниците се нахвърлиха на пленените. Димитър убеди войводата да ги оставят живи. Революционерите се бяха клели да не убиват беззащитни и пленници. Превързаха ранените турци. Двама изпратиха с куриер на турския консул в Бургас, трети препратиха в укрепилият се в Малко Търново турски гарнизон. Войникът се молеше да не го изпращат сам в гората. Страхуваше се от среща с комити. Не знаеше, че по-страшни за него ще се окажат командирите на гарнизона. Войниците не трябваше да разберат, че имат насреща си борци за свобода.

122

Докато четниците ликвидираха съпротивата на войниците, селяните угасиха бойницата. В ръцете на въстанниците останаха четиридесет турски маузера. Цикнихорци дочакаха мечтания ден.

Турското настъпление започна от най-южните участъци на въстанието. Идваха бавно, пехота, кавалерия и планинска артилерия. Страшна буря идваше да залее земята, на която поробените се бяха видяли за кратко свободни.

Боевото тяло нареди четите да прибират населението от участъците си и да го прехвърлят в България. Димитър трябваше да подготви и поведе населението от Камилския революционен участък. Цялото население се събра в един дол между селата Блаца, Маджура и Цикнихор. Хората не искаха да напускат земята си и домовете си. Жените виеха и мъчителният им вик се впиваше в мозъка - трябваше да ги убеждават и извеждат насила. Бързаха да ги прехвдърлят оттакът река Велека, преди да ги е настигнала войската. Бежанците вървяха напред, а четниците между тях и настъпващата войска.

Тежък и безкраен бе пътят на отстъплението. Керван от близо две хиляди души, коне, волове, натоварени с денкове, задянати прегърбени баби, майки с по две рожби в ръце. Малките деца вървяха като залутани сенки, задъхани,. Всички бързаха да избягат от бащините огнища, за да отидат в изгнание, където ги чакаха глад, болести и смърт по пътищата.

Димитър тичаше от единия край на кервана до другия. Даваше съвети, ободряваше. Лекуваше наранилите се в пътуването, кървящите рани превързваше с бинтове. А душите им изранени и изтерзани, боже, с какво да превърже. Раздаваше на страдащите милост, от която сам се нуждаеше.

Козята пътека изведе кервана на широка поляна. Грейналата луна я осветяваше и хората се спряха да починат и оправят товарите си. Един вол събори денковете от гърба си и започна да мучи. Беловлас свещеник разпиля събраните във възглавница къ-дилници и кръстове...

Продължиха. В един дол керванът се смеси със стадо овце. Дигна се врява, прахоляк, дрънкане на звънци и хлопатари, писъци на объркани жени. Докато се отделят хора от добитък, разбраха, че са наближили границата. Стадото потегли на изток и привлече вниманието на турския пост. През това време керванът мина край българския пост „Бука гьол” и се намери на свободна българска земя.

Капнали от умора и страх, хората лягаха по земята да си отдъхнат. Отведоха ги край превърналото се в лагер за бежанци село Ясна поляна. За първи път санитарният сержант Димитър

123

Дичев попадна в такава огромна необхватна болница. Беше изнемощял, изчерпали се бяха всичките му сили, когато дойдоха лекари от санитарната дирекция в Бургас и войници от 24 Черноморски пехотен полк да пазят границата от нахлуване на турци.

Българската власт се зае да разпръсква бившите четници по селата навътре в България. Страхуваше се от гранични инциденти.

На 1 октомври 1903 година в село Крайморие, в дома на дядо Никола Капракашев, Михаил Герджиков събра около тридесет войводи и ръководители на въстанието от Одринско. Реши се, (това бе наложено), да се преустанови революционната дейност и всеки да отиде „където му очи видят”. На Димитър не оставаше друго, освен да се върне в полковия лазарет в Бургас, защото не бе доизкарал задължителната си военна повинност. Но там го чакаше предварителен арест. Командирът на полка го даде под съд за бягство от армията.

*  *  *

Навън мъглата бавно се вдигаше. През осветените от оскъдното слънце прозорци нахлу сноп лъчи. Прокурорът четеше обвинителната си реч. Димитър чу името и се вслуша: „...постъпката на подофицера от санитарната част на 24-и Черноморски пехотен полк, Димитър Христакиев Дичев е високо патриотична и похвална...” Димитър усети как от уморените му, отслабнали плещи се свлича непоносим товар. В очите му напираха сълзи, но суровият комита се напрегна и събра мъжеството си. Той пак бе бойкият командир на Санитарния отряд на седми Македоно-Одрински въстаннически окръг. Възстанови войнишката си опрятност и опипом потърси санитарната си лента. Но нея я нямаше. Бе останала по храсталаците на Странджа в мъчителния път на бежанците между Велека и Ясна поляна.