Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
11. ГОРО, НЕ ВИДЯ ЛИ АНДРЕЯ ВОЙВОДА
    (Георги Иванов Нанкин – род. през 1876 г. в с. Бяла вода, Бургаско, починал на 11 юли 1957 г. в с. Крушевец, четник, подвойвода на революционен участък)

Георги Иванов Нанкин
 

Факсимиле от удостоверение на Георги Иванов Нанкин за участието му в Балканската война
Факсимиле от удостоверение на Георги Иванов Нанкин за участието му в Балканската война
 

Обичаше хората, земята и бога, а в душата си носеше терзание. Деяние тежко и Величаво го отлъчи от църквата, та се смяташе недостоен за изцелителния вкус на комката и милозливата прошка на изповедта. Преминал през подвига на греха, той бе премазал душата си. Даваше пари на жена си да пали свещи пред иконостаса на Архангел Михаил, защото сам не искаше да среща суровия му поглед. Заради него дъщеря му три години наред тримери през великденски пости, но успокоението не дойде, защото пътят към небето бе трънлив и объркан.

На параклиса свети Илия в Церовската гора бе дошъл сливенският гледач. Слухът се бе разнесъл по цялата Хасекия, та отвред хората се сипнаха да чуят изцелителни думи за незарастващи рани. Отиде и Георги, защото болката му бе преляла и думите на жена му омръзнали: „върви да разбереш всичко!”

Пред схлупения параклис два казана излъчваха аромата на врящия за свети Илия агнешки курбан. Седнал под зрялата сянка на голям клен, гледачът препращаше дошлите при него селяни. Неясно казаните думи ги объркваха и те си отиваха със страх и разкаяние. Георги не смееше да приближи кленовата сянка.

- Адаш, защо се страхуваш да приближиш! - сам го извика гледачът.

Той тръгна неуверено. Кокалестото му високо тяло се бе вдървило.

- Двайсет години не си ходил на черква и свято причастие не си вземал!

- Как да се комкам, когато душата ми е с кръв омърсена. Мога ли на черква да ходя и свято причастие да приемам!

- Ако ти тогава не беше го убил, тебе щяха да затрият и цялото село да изгорят! Не помниш ли, бе положил клетва пред кръста и ножа! Оръжието ти от бога бе благословено. Младенческият ти страх тогава е бил силен, време е да го забравиш! Като комита в колко битки участвува?... В три войни пушката ти е стреляла.

134

Знаеш ли колко души патроните ти са убили, за тях душата ти угризение не носи ли... Защо само за първия убит турчин мислиш! Избистрен, августувският ден трептеше. Свареният курбан димеше в саханите на богомолците. Моми и момци скачаха под звуците на гайда, а Георги бързаше. Пое обратната пътека, защото по нивите неизвозените снопи чакаха и предстоеше вършитба.

*  *  *

Беше още млад, но не и малък. Напираше майка му да го жени, а се боеше, защото неговата женилка ще лиши от мъжки грижи невръстните му братя. Георги залягаше за останалото от баща му стопанство, но носеше и други тегоби. Клетва бе положил да се бори за освобождението на Одринско!

В началото на януари 1903 година, нелегалният Георги Костадиев постави началото на революционната организация в село Бяла вода. През март организаторите Киро Димитров Узунов, Дико Джелебов, Иван Делбозов и Иван Тамахкяров събраха и заклеха мъжете от цялото село. В новоизбрания селски комитет влязоха Петър Станчев, Станко Георгиев, Жеко Недялков, Георги Иванов Нанкин, Вълкан Стамов. За въоръжаване събраха по една, по две и три златни турски лири, според имотното състояние на съзаклятниците. Първите трийсет пушки донесоха от склада на село Ясна поляна. Командата водеше Георги Нанкин. Покриха ги с житото в хамбара на Георги, но полицията разбра за оръжието. Полицейският началник викна Георги в участъка.

- Занеси пушките при мухтарина на селото или ги остави в черковния двор! Ти не си купувал оръжие, аз не знам кой го е оставил! Не ме ли послушаш, отивам за аскер в Звездец. Ще ги намерим, защото знаем къде си ги скрил. Сещаш се какво ще стане после: тебе на бесилото, а селото под огън! - светлоокият турчин се смееше, сигурен бе в казаните думи. Георги пламна от негодувание. В непрогледната нощ пушките отнесоха в плевните извън село. А сутринта, взели по една бердана с Вълкан Стамов, отидоха да причакват Пехливанина. Знаеха от къде ще мине, друг път за връщане нямаше.

Той идваше яхнал черния си ат. Млад и салтанатлия беше чаушинът Мехмед ефенди Пехливан. Накривил пискюллия фес, подсвиркваше с уста. Прецелиха се и стрелбата им бе точна. Свирнята пресекна и турчинът изохка. Изтичал до трупа, Георги се вцепени. „Той бързаше не да търси комитски пушки, а да се радва на ханъмата си и мъжката си рожба. Защо му трябваше да вика войска, щом има на разположение десет заптии!” Това Георги си

135

помисли, когато го гледаше да умира. Тая гледка щеше да го преследва до края на живота му.

Хукна през гората, защото изцъкленият поглед на убития го преследваше. Вълкан се върна в селото, Георги премина границата.

В Бургас научи, че се сформира чета за преминаване в турско. Хвана се на работа в мина Бакърлъка, а все за тръгването мислеше. В началото на май, равнината под воденицата на село Росен побра комитския лагер. Обучението трая само месец. Четническата униформа прилегна на стройното му тяло. Една вечер в края на май, лагерът опустя. Скрита от нощта и хорски погледи дружината премина границата. Георги се озова нелегален в родния си край.

В Стоиловското землище, местността „Петрова нива” бе определена за конгрес на одринци. Делегатите заседаваха, смъртниците охраняваха зоната, а Георги с група другари бе задължен да снабдява хората с храна. В третия ден на конгреса, когато решението за вдигане на въстание бе взето, Георги дойде с тридесет килограмов товар на гърба. Чак от мандрата на Бяла вода донесе кашкавала и още не бе го стоварил, го изпратиха да смени един от часовите.

Запътилото се за Малко Търново войсково поделение се натъкна на постовите. Изненадата бе взаимна. Първото задължение на Георги бе да даде сигнал за внезапна опасност, а след това да открие огън по неподготвения враг. Помощта от войводата Яни Попов дойде навреме. Няколко от войниците, повалени на пътя, беряха душа. Останалите се разпиляха из шубраците. Суматохата бе обща, но преимуществото на комитите видимо. Труповете на убитите турци пуснаха в дълбока пещера, мястото на конгреса опразнено, войводите с четите си заминаха по определените участъци.

Георги бе причислен към войводата Киро Димитров Узунов. Четата потегли към поверените села Звездец, Бръшлян и Бяла вода, а Георги бе изпратен да води няколко болни през границата в Бургас.

Докато пътуваше, четата бе нападната в лагера на Мелахреново и разбита. С трима от другарите си никога повече нямаше да се срещне. Киро Узунов бе тежко ранен и препратен на лечение в България. Войвода бе станал Иван Делибозов.

Въстанието срещу 6 август завари четата в местостта Махмукьово, Звездецко землище. Бързаха да нападнат полицейския участък в Бръшлян, но акцията излезе ялова. Бръшлянските заптии не ги дочакаха. Много грехове им се бяха насъбрали към комитите и това ги накара да търсят убежище в Лозенград. Докато въстаниците се върнат в Звездец, и там аскерът бе опразнил казармите.

136

Догаряха главните от подпалените паянтови постройки. Четата тръгна да гони заптиите в село Бяла вода. Преди да влязат в селото, нападнаха митницата. Заптиите вместо да окажат помощ на митничаря, потърсиха спасение в граничния турски пост на Босна. Станала по-многобройна от смъртниците на Звездец и Бяла вода, четата ги подгони. Двадесет и четири часа трая обсадата на Босненския пост. Битката решиха хвърлените бомби-одринки от Георги Нанкин, Иван Делибозов и Йордан Мяшков. Измъкналите се от съборената сграда, заптии и аскер избягаха на юг. Оставаше заставата на връх Живак. И там сражението бе кратко. Двама аскери паднаха простреляни, а другите последваха примера на босненските граничари. Участъкът на Звездецката революционна чета бе прочистен. На осми август осъмнаха в Звездец. Тоя ден въстанниците се разплатиха с Димитър Папазов, предал четата на 2 август. Присъдата изпълни с нож Янко Инджето, но тази смърт не можеше да върне живота на загиналите Ефтим Попов, Ангел Моллов и Стоян Васильов.

Временното затишие даде възможност на окупиралият се в Малко Търново гарнизон да се раздвижи. Въстанническият дозор докладва за идваща от юг войска. Четата се раздели на две. Първите, водени от Иван Делибозов, заеха окопите на изгорелите казарми. Георги Нанкин поведе останалите към канарите източно от извора „Парцал”

Денят беше горещ. Мълчаха и трупаха камъни за прикритие и удобна стрелба. Тишината бе измамна, чакаха тревожно. Войската все още не се бе показала, но се усещаше, че идва. Първите замъглиха билото на Зигарките, водеше ги конник. Георги забрани да се стреля и напреженето у четниците стигна висок градус. Пред тях бе широкият простор на „Поляньнята”, а гърба им прикриваше гъстият орман на „Марина шума”. Конникът препусна право срещу прикритието на въстанниците. Тишината се продра, конят се изправи и понесе след себе си неразумния ездач. Простреляха го преди да получат заповед от командира си. Изненадани, войниците се стъписаха, но откриха прикритието на четниците. Някаква здрава ръка ги накара да се пръснат във верига и залегнат. Георги прецени, че броят им е няколко пъти по-голям и карабините им стрелят точно. С прибежки сгъстяваха обръча към канарата. Напираха ожесточено, разбрали, че куршумите на българите не ги ловят. Георги прецени, че само оттеглянето ще ги спаси. Турците нямаха намерение да ги преследват. Георги даде сигнал за връзка с групата на Делибозов. Докато взаимно се открият, в южната част на селото проеча куршум. Заблудилият се куриер Тодор Трандев

137

търсеше четата, но турците помислиха, че са обградени. В паника поеха обратния път. На поляната въстанниците намериха разпиляно снаряжение, сандъците с патрони стояха неразтоварени от пасящите в поляната коне.

Трите товара с патрони Георги препрати в Ясна поляна. Четвъртият кон бе ранен и негоден. Патроните оставиха в запас на четата. Георги искаше да ги скрият в селото или в гората, но пристигналият от Бургас нов войвода, поручик Стоянов, нареди да ги заровят в турските окопи. Не послушаха съвета на Георги и върналите се след двадесет дена турци ги намериха.

Звездецкият революционен участък бе освободен. Дарили републиката на народа, въстанниците споделяха радостта му. Обикаляха поверените им три села и навсякъде ги срещаха с песни и шилешки курбани.

Но опиянението секна. Започна турското настъпление. Идваше Шукри паша с четиридесетхилядната си армия. Подобно на метла помиташе българското население от Източна Тракия. След войската вървяха арнаути и башибузук, за да плячкосват и опожаряват изоставените села. Поручик Стоянов направи опит за отпор със своите четиридесет четника. Първите им изстрели събориха няколко войника, но трябваше да разберат, че това не са наплашените читаци от началото на въстанието. Четниците напускаха сражението и бягаха да настигнат семействата си. Останал с последните, Георги пое с войводата.

Звездец пропищя от нахълталите войници. Плячкосаха го и му удариха огъня от четирите края. „Жал ми бе да горя хубавото село, но нали комитите подпалиха казармите!” бе казал милозливо Шукри паша. Можеше ли префиненият стратег да разбере душата на „дивите” странджанци! След година, когато звездечани се върнат, сълзите им ще бъдат не за дървените къщи, а за каменните училище и църква, които бяха издигнали след черкезките погроми на 1878 година.

Заковал се на „Белия камък”, Георги гледаше беса на турците и злобата му преливаше в сълзи. Поеха за България през шубраците, защото пътищата бяха заети от войници.

Граничното село Индже войвода бе задръстено от пристигналите бежанци и четници. Тука ги намери излезлият от болница войвода Киро Узунов. С част от четниците, той навлезе наново в Турция и Георги го последва. Два дена пресрещаха закъснелите и загубилите се в гората бежанци и събрали се с четата на Лазар Маджаров се прибраха в България.

През октомври Георги тръгна с четата на Дико Джелебов,

138

защото в сънищата си виждаше само пожари. Нападнаха най-кръвожадните турци от село Сазара, когато бяха заспали. Бяха се върнали да търсят разплата за изпепелените села, за изкланите бежанци, за живи изгорените паспаловски младежи и да покажат, че в Странджа има още комити.

Въстанието беше сломено, но победителят се стъписа. В обезлюдената планина нямаше кой да оре нивите, кой да гори кюмура, кой да пасе стадата. Примамиха народа с поредна амнистия. Но тя не се отнасяше за хора като Георги Нанкин. Не можеше да се върне в родното си село при майка си и двамата си братя. Нощем прескачаше границата да ги навести и пак се връщаше в България. Зиме работеше в мината, а лете по чуждите ниви.

През 1908 година се установи завинаги в село Крушевец. Приласка го и прекрати ергенската му несрета хубавицата Пагона Гайдармова. Гледаше дом и деца, ореше получените от жена му ниви, но надеждата му да види Тракия свободна не секна. Не прекрати и връзката с другарите си поборници за освобождение на Одринско. Дълго чаканата Балканска война го свари неподготвен. Три дена носи в себе си съобщението за сформиращият се доброволчески отряд от Михаил Герджиков. Децата му бяха малки, а изкушението да тръгне непреодолимо. Не успя да го задържи и Пагона. Върнала се от чешмата, разбра че той е заминал - торбата му не бе на пирона и прясната пита пресполвена.

На сборния пункт в село Ясна поляна бяха все другари от Преображение. Заловил се на разлюлялото се хоро, Георги усети радостта си раздвоена. Мъчеше го мисълта за Пагонините сълзи и мълчаливият й упрек.

Бяха сигурни, че тоя път победата е тяхна. Тръгнаха по познатите комитски пътеки: Ясна поляна, визица, Граматиково, Кости, Бродилово, Малък Самоков, Чаталджа. Забравил за раните от Преображение, народът ги срещаше с радост, сигурни, че многогодишните им надежди се сбъдват. Знаеха ли какво ги очаква! Разформироваха отряда преди края на войната. Получените ордени и удостоверение за участие в освободителната Балканска война, щяха да напомнят на Георги времето за премазаните възторзи.

В Междусъюзническата война бе на Румънския фронт. Цялата Европейска война Георги Нанкин прекара в Македония. Биха се с гърци, с французи, със сърби и едри като върлини сенегалци. Устоя на студ и влага в износено облекло и ботуши, и на гладни дни, когато във вещевите торби имаше само сурова царевица. Но най-унизителното бе останало за края - в пленническия лагер край

139

Солун. Измъкнаха се с бягство с няколко другари от тоя ад. Смили се над неволята им капитанът на италиански товарен кораб. Обеща да ги откара до Цариград, но в Мраморно море се натъкнаха на мина. Как се добраха до брега на Тракия, Георги не искаше да си спомня. Поведе измокрените и изплашени другари към България.

Окъсан, отслабнал до неузнаваемост застана на пътната порта. Гледаше ги с вбити в земята крака и не можеше да мръдне. „Татко-о-о!” - извика деветгодишният му син. Изправила се, Пагона изпусна пълното с мляко бакърче. Третото от децата момиче бе оставил на месец, сега бе четиригодишна. Тя скри уплахата си от страшния човек в престилката на майка си...

Добруването на семейството му бе пропиляно в безкрайния низ на военните години. Предстоеше му да бразди превърналите се в целини ниви, да умножава оредялото стадо, да строи нов дом за идващите през две години деца.

В новопостроената си къща на шосето извън селото отвори дюкян за печалба, той му донесе разорение. Пътуващите каруцари по шосето Бургас - Малко Търново бърже прецениха доверчивия му характер. Разбраха го и някои от съселяните му, които имаха склонността да не плащат взетите на кредит стоки. След седемгодишно търгуване в празния му дюкян остана само дебел тефтер с несъбрани вземания. Годините от войната и войнишките бунтове при владая бавно се отдалечаваха, защото оставените от тях рани още кървяха. Бившите фронтоваци смазваха и криеха донесените от войната пушки и гладът ги караше да псуват царя и управата му. На власт дойдоха земеделците, по селата плъзнаха агитатори на тесните социалисти и обещаваха човешко равенство, мечта примамлима и миражна,, а хората нямаха хляб и здрав покрив над главите си. Слуховете за появили се по пътищата разбойници не бяха лъжовни, та хората се предпазваха сами да пътуват. Казваха, че разбойниците излизали внезапно от гората, там където най не им се надяваш и принуждавали пътуващите сами да им дават скритите пари.

Беше през август на 1922 година. Единият вол на Георги Нанкин умря по жетва, а времето за харман напираше. Сега бе тръгнал към граничните села еш на живия вол да купува. Събраните собствени и на заем пари затъкна в пояса си и тръгна.

Горещото августовско слънце бе зад него, във вековната гора на „Падалото” пътеката бе прохладна и измамно тиха. Разхлади го водата на буковото кладенче и той пое по равното под старите дъбове. Усети как някой със стъпки на хищник го преследва. Обърна се и видя насочен в гърдите си пистолет.

140

- Горе ръцете! - изкомандва го пъргавият хлапак.

- И горе и доле, печалбата ще е все една и съща! - на Георги му стана смешен тоя самонадеян разбойник. А онова не се церемонеше:

- Казах ти, горе ръцете! Носиш ли пари със себе си?

- Нося, разбира се, тръгнал съм вол да купувам! - обясни му Георги.

- Давай парите! - изкомандва хлапакът. Георги се досети кой е. Бяха станали известни по цяла Странджа Георги Янчев от Богданово и двадесетгодишния от евренозовските бежанци Атанас Премянов... А онова напираше със заредения пищов към гърдите му.

- Когато още си цапал пелените, аз съм се бил с турците през въстанието! Три войни съм прекарал, а ти вчерашно... си тръгнало залъка от устата на децата ми да грабиш!

- Ако се бяхте били като хората, нямаше да ни изгонят гладни и голи от бащините къщи! - озъби се Атанас, - давай парите, че стрелям!

Заболя го. Идваше му да зашлеви нахалното през устата, но си помисли за децата. Такова хич няма да се чуди! Измъкна от пояса си кесията и я пусна на земята. Онова я грабна, изкриви зла усмивка и се шмугна в гората.

„Вълче, мене да ограби!” - седна край пътя и запали с огнивото цигара. „Ако се бяхте били както трябва!” - думите на Атанас му подействуваха като плесница и парливият тютюн му опротивя. Смачка недопушената цигара и се попита накъде! Без вол не трябваше да се връща, а там на чуждото село щяха ли да повярват и почакат докато събере нови пари и се разплати! Ще се моли, ще търси стари приятели и роднини, защото ожънатите снопи се разпиляваха по нивите. На завоя, преди да излезе в откритата поляна го пресрещна друг с насочена пушка. „Закъснял си!” - помисли си Георги и вървеше без да му обръща внимание.

- Спри, защото ще те съборя! - изрева му оня с пушката.

- И да ме събориш, без файда ще е, парите ми вече ги взеха! - злобно му отвърна Георги. Погледна го в упор и се познаха. Заедно ги беше яла мизерията в Европейската война в Македония.

- Здрасте, адаш, и аскер аркадаш! - зарадва му се оня.

- Не си ми ни адаш, ни аскер аркадаш, щом си тръгнал с пушка чуждата мъка да грабиш! Волът ми умря и тръгнах друг да купувам, но новият ти аркадаш ми ги взе!

- Колко бяха парите? - сконфузи се Георги Янчев.

- Седем хиляди, колкото за един хубав вол. Георги Янчев изсвири. От гората се появи Атанас.

141

- Върни му парите! - заповяда му Янчев, - три години са ни яли въшките в македонските окопи!

- И това се случва! - злъчно се изсмя Атанас и му тупна кесията в краката.

- Сбогом, аркадаш! Пък не ни споменувай с лошо! Може пак да се срещнем! - изпроводи го Янчев.

И те се срещнаха. Само след година и двамата днешни разбойници участвуваха в двете неуспели въстания на 1923 година. И заедно с всички въстаници се вляха в нелегалната чета на комунистите Георги Бикчиев и Тодор Грудов. Дигна се на крак полиция и войска да ги преследва. Но нелегалните в основната си част изгнаници от Източна Тракия, познаваха планината на пръсти. Преследваха ги от две държави, а те бяха неуловими.

Рано една сутрин в дюкяна на Георги Нанкин влязоха турчин с ханъмата си. Напълниха два чифта дисаги с храна, платиха си като добри клиенти и заминаха по шосето за Малко Търново. Далече от селото, „турското” семейство било спряно от любопитен крушевчанин. Смъкнала „ханъмата” фереджето и му показала пистолет. На чист български език го предупредила да си върви по пътя, за да не му се случи нещо. След обяд ловната хайка от Бургас дойде. Те знаеха, че ако сутринта партизаните са се явили в Крушевец, вечерта ще са на Папаия, такава им беше тактиката. Заеха училището и околните къщи. Трима от полицаите влезли в дюкяна на Георги Нанкин и без да плащат, взели каквото им хареса. Възвряла кръвта на старият комита и се опълчил срещу пладнешките обирджии.

- Така-а! - пресякъл яростта му старшията, - разбойниците посрещаш, а за нас не може!

- Те са разбойници, но каквото вземат плащат! Вие сте пазители на реда и държавата, а чуждия хляб ограбвате! - не съобразил Георги, че може децата му да осиротеят. Горе на втория етаж, жена му Пагона била узряла за ново раждане. Обещал им да търси при началниците правда. Но полицаите избързали, докладвали на командира си, че ятакът на разбойниците е намерен и получили разрешение да го ликвидират.

Рано сутринта на другия ден, било 12 октомври 1924 година, новото дете се пръкнало. Георги доял козите на двора, а новороденото събудило с рева си закъснелия ден. Дошли вчерашните двама жандарми и му заповядали да вдигне ръце и тръгне пред карабините им.

- Почакайте! - поканил ги Георги, забравил вчерашната си обида, защото преливал от милост по новата си рожба, - син ми се

142

роди тая сутрин! Ще ви почерпя с прясно топло мляко, има време да ме отведете!

Но жандармите бързаха. Поведоха го през шосето навътре в мъгливата гора. Спряха се на малка поляна да изпушат по цигара, а вързаният Георги чакаше. На едри капки мъглата се изцеждаше по увяхната шума и вълнените дрехи на Георги набъбваха. Подпрени на един дънер, оставените карабини влажнееха, а полицаите палеха нови цигари. Георги до края на живота си не разбра, защо ги догони един от войниците и прибра затворите на оставените карабини. Избяга в гората, докато полицаите се окопитят, и викаше с цял глас, че смъртната присъда командирът е отменил.

Нямаха с какво да разтрелят арестувания Георги, но имаха здрави приклади и подковани ботуши. Оставиха го щом разбраха, че жертвата им повече не мърда. Когато Георги се свести, денят си бе отишъл. В глухата непрогледна нощ пропълзя до къщи. Пагона все още не могла да стане, крепко излязло новороденото и изсмукало последните й сили. Спаси го от смърт дошлата да бабува на жена му баба Милка Хазманова. Пресните овчи кожи и парените билки го върнаха към живота. Яки бяха още вътрешните му сили и жилавата балканджийка Пагона ще ражда още деца. шест от дванадесетте родени ще умрат, но три момчета и три момичета ще оцелеят, та коравото семе на тракийците да се не затрие.

*  *  *

Големият равен орман на юг от селото отдавна бе ниви. От няколко години синорите са сринати и се ширна огромният блок на Крушевското стопанство. Доближили ли се бяха хората до измамното равенство! Георги помнеше, как тяхната комуна през 1903 година трая само двадесет дена. Другата през 1923 година умря преди да се роди. Ами ако сегашната е истинска! Дано! Не можеше да приеме лесно обещаното щастие, защото примирението му с наредбата на света бе чупливо. Или за изживяните осемдесет и три години в страдания вярата му се бе изтънила! Цял живот се бе стремил към добруване, а го изживя в тегло. Синовете и дъщерите му без да го питат се юрнаха да градят новото. Чудо, чакано от хората от както на света се бе родило насилието. Можеше ли той да спира неудържимия им стремеж към хубавото! Алчна и жилава напираше младата идея, а съмненията му бяха трошливи да спрат устрема на младите. Прокле греховната си обич към нивите и стадото, а децата си благослови.

Беше 11 юли 1957 година. Цялото село бе излязло да жъне общата нива. Георги подмами останалите му пет кози и ги пусна.

143

Още от нощта обръч стягаше гърдите му. С пъшкане дочака напиращото утро. Нестърпяла се, Пагона го сгълча. Козите можеше да натири и със селския козар. Но той не я послуша. Петдесет години я бе обичал, но никога съветите й не послуша. С детска упоритост поведе козите. Многогласата песен на подранилите жетварки заливаше събудения ден:

Го’ро, те’вна го’ро,
те’вна и зелена,
го’ро, ня ле видя
Андрея войвода...


Горе в синевата чучулига пригласяше на певиците. Зад гърба му звънчето на най-палавата от козите се смееше. Забравил за болката в гърдите, Георги бързаше. Изправил се над него връх Живак го зовеше. Пое по върлото, уверен, че ще го изкачи. От височината му ще надникне на юг в смълчаната безкрайност на Странджа. Там в невидимото ще усети как тя се слива с равнината на Тракия. Викаха го и буките, и хукналата по камъните Зелениковска река, и упоителният мириз на мащерката и лилавият килим, на метличината, с които трябваше да се прости.


[Previous] [Next]
[Back to Index]