3. Българскитѣ Биконсфиддовци
(Поместен в в. „Миръ“ по случай годишнината на Санъ-Стефанска България, 1914 г.)
Избухне ли война, дяволътъ разширочава пъкъла. Тъй е казалъ единъ нѣмски поетъ, и е казалъ право. Какви не злодѣяния, какви не прѣстѫпления влѣче подиръ себе си една нечестива война! И подиръ безбожното дѣло на 16 юни дяволътъ на два пѫти трѣбва да е рѣшавалъ да разширочи пъкъла : първо, за да намѣсти въ него българскитѣ Биконсфилдовци, устроителитѣ на народната катастрофа, разстроителитѣ на втората Санъ-Стефанска България, а послѣ, за да прибере на-топло и тѣхнитѣ днешни защитници. Виновници и укриватели сѫ еднакво грѣшни. Една обща гузна съвѣсть ги движи въ отчаянитѣ усилия, които правятъ, за да оправдаятъ Херостратовския подвигъ отъ 16 юни 1913 год., било като твърдятъ, че той билъ логическата послѣдица на 5 октомври 1912, било като се разпинатъ да намиратъ грѣшки у ония, които въздигнаха втората Санъ-Стефанска България, съ очевидната прѣстѫпна цѣль да ги приравнятъ съ ония, които я събориха.
На едни кола грънци, една сопа стига. Стига, мисля, за да се катурне софизмътъ върху причинната връзка между 16 юни и 5 октомври, онова, що азъ казахъ по него въ моя прѣдговоръ къмъ календаря на Нар. партия за 1914 г. Политическиятъ идеалъ на българския народъ бѣ Санъ-Стефанска България. И нищо по-вече отъ нея тоя народъ не можеше да очаква отъ своя царь, отъ своето правителство. Затова и когато азъ, въ ланшния новогодишенъ брой на в-къ „Миръ“ изказахъ надеждата, че 1913 ще ни донесе осѫществлението на тоя идеалъ, никой не стана да ми възрази, било въ събранието, било въ печата. И какъ можеше да се възрази, когато се изпълваше завѣтътъ на Царя-Освободителя, се одѣлотворяваше мечтата на най-взискателнитѣ наши патриоти? Но всички българи не щѣли да влѣзатъ въ границата на Нова България. Че всички българи влизаха ли въ прѣдѣлитѣ
139
на Санъ-Стефанска България отъ 1878? Па и кой народъ е събралъ въ едно цѣло и въ една година всичкитѣ свои синове? Петстотинъ години е продължавало собираніе земли русской, и всичкиятъ руски народъ и до сега още не е успѣлъ да събере въ едно всичкитѣ руски земи. Като притуримъ при тия очебиющи истини и фактътъ, че за всички бѣ явно, какво, ако отворяхме войната срѣщу съюзницитѣ, ние безъ друго щѣхме да имаме срѣщу себе си и турци и ромѫни, за насъ съ ослѣпителна очевидность блѣсва заключението, че подиръ извършеното до 16 юни не само логиката забраняваше войната противъ съюзницитѣ, но и най-елементарното чувство на състрадание къмъ измѫчения народъ ни налагаше да пощадимъ това героическо поколѣние и да не налагаме на неговитѣ славни, но изнемощѣли плещи товаръ, който трѣбваше да се понесе отъ повече поколѣния. И на великия Царь Освободитель бѣ тежко да види неговото дѣло осакатено въ Берлинъ, и Горчаковъ, ако се не лъжа, бѣ казалъ, че берлинскиятъ договоръ бѣ най-мрачната страница отъ неговия животъ. Но тѣ не поискаха да излагатъ своя народъ, много по-малко засегнатъ отъ войната на 1877 отъ колкото нашиятъ отъ зойната на 1912, на страданията на една втора война. И приеха берлинския договоръ. И не се е намѣрилъ българинъ до сега, мисля, да каже, че тъй като берлинскиятъ договоръ бѣ логическото послѣдствие на освободителната война, ония великани, които водиха тая война, сѫ отговорни и за осуетяването на Санъ-Стефанска България. Не се е родилъ българинъ, повтарямъ, който да каже това, па и да прѣдложи, като логическа послѣдица на своята нечестива прислчда, да развѣнчѣемъ нашия благодѣтель Царь-Освободителя, да му съборимъ и паметника, който признателна България му е въздигнала въ площадьта на Народното Събрание.
Споменахъ освободителната война и ми дойде на ума, че нейнитѣ противници не малко грѣшки намѣриха въ начина, по който тя се почна, води и свърши. Трая и тя съ мѣсеци, както трая нѣмско-френската, както трая и нашата. И по тоя случай спомнямъ си една голѣма истина, казана отъ Колериджъ. Джуджето, е рекълъ тоя английски поетъ, вижда пó-надалечъ, когато има рамената
140
на великани за да се качи на тѣхъ. И великани като Александъръ II и Горчаковъ не сѫ могли да прѣдвидятъ послѣдицитѣ, които, подиръ Берлинъ, пигмеи, изправени на тѣхнитѣ мощни рамена, сѫ могли да видятъ. Но смѣшно е, когато тия джуджета, които не могатъ да видятъ пóдалеко отъ носа си, седнатъ да критикуватъ хората, които не сѫ могли да прѣдвидятъ злодѣянията, които човѣшкиятъ умъ е неспособенъ да разбере. Вземете, напримѣръ, нашитѣ шестнадесетюнисти. Тѣ, които не можаха да прѣдвидятъ очевиднитѣ катастрофални послѣдици на прѣстѫпното дѣло отъ 16 юни — очевидни, защото имахме петь неприятели противъ насъ и ни една сила съ насъ — проглушаватъ сега свѣта съ своитѣ плещения, че ние не сме били прѣдвидливи. Че трѣбвало да прѣдвидимъ и злодѣянието на младотурцитѣ отъ 10 януари 1913 — злодѣяние, което съ свалянето на Кямила и убийството на Назима стана причина да се продължи войната съ още четири мѣсеца — па и прѣстѫплението отъ 16 юни, та да сключимъ миръ още въ началото на ноември 1912. Впрочемъ, можахме ли да сключимъ тоя миръ? Доказа се вече, че въ началото на ноември, па и до падането на Кямила, ние не можахме сами да туримъ край на войната, не само защото имахме съюзници, но и защото безуспѣшната атака на Чаталджа (за която не ние, както се опита да увѣри свѣта фалиралиятъ трубадуръ на българското величие, а главната квартира, споредъ авторитетното свидѣтелство на генералъ Фичевъ, бѣ отговорна), тъй бѣ насърдчила турцитѣ, че никакво прѣдложение за миръ не ни направиха. Когато се напише историята на тая атака, заповѣдана отъ единственната компетентна власть, въ разпорежданията на която, особенно подиръ нейнитѣ безподобни успѣхи, ние не можахме да се мѣсимъ, свѣтътъ ще види, защо тя не успѣ. И ще се припомни, може би, афоризмътъ на великия французки пълководецъ, Тюренъ, че „оня, който не е правилъ грѣшки въ война, никога не е правилъ война.“ Но и да не бѣ станала атаката на Чаталджа, кой може да гарантира, че нашето бездѣйствие не щѣше тъй сѫщо да насърдчи турцитѣ да не отстѫпватъ? Кой може да гарантира, че ако Кямилъ паша бѣ отстѫпилъ, младотурцитѣ не щѣха да устроятъ своя прѣвратъ още прѣзъ ноември
141
или декември 1912? Кой може да гарантира, най-послѣ, че дори и да бѣхме сключили миръ съ Кямила, турцитѣ — младитѣ, па и старитѣ —не щѣха да насърдчатъ нашитѣ съсѣди да бѫдатъ още по-взискателни, та да избухне тая междусъюзнишка война, която тѣ съ такова нетърпѣние чакаха? Кой? Хората ли, които съ такава чудовищна непрѣдвидливость, и като знаяха твърдѣ добрѣ и състоянието на нашата армия и отсѫтствието на всѣкакво съглашение съ турци и ромѫни и на всѣкаква гаранция за бездѣйствие отъ тѣхна страна, отидоха та тласнаха страната въ ужасната пропасть?
Несериозни умове само могатъ да твърдятъ, че по причина на закъсняването на отговора на Главната Квартира, ние сме били длъжни да подадемъ оставка. Това забавяне, слѣдъ като се прие нашето гледище като основа на прѣговоритѣ за примирие, не можеше по никой начинъ да послужи за мотивъ на оставка. И за осѫждане щѣхме да бѫдемъ ние, ако, слѣдъ като, съ обявяването войната противъ турцитѣ, поехме най-съкрушителната отговорность, която едни държавни мѫже могатъ да поематъ, бѣхме тогава, въ сѫдбоносния моментъ, дезертирали поста си и то безъ никакъвъ абсолютно мотивъ. Има ли нѣкой прецедентъ въ новата история, нѣкое парламентарно правителство да е дало оставка, защото споразумѣнието му въ главната квартира е прѣтърпѣло нѣколкодневно закъснѣние?
Несериозна е тъй сѫщо критиката, че не сме били изчерпали всичкитѣ дипломатически срѣдства за да добиемъ автономията на Македония и Одринско. Слѣдъ като се вписа, по наше настояване, и автономията на Македония въ българо-сръбския договоръ и прилагането на чл. 23 отъ берлинския трактатъ въ българо-гръцкого съглашение, ние направихме всичко възможно за да ги наложимъ на Турция безъ война. Паметни сѫ нашитѣ съюзнишки ноти по тоя въпросъ, ноти, въ които пакъ по наше настояване, — какъ се заборавятъ нашитѣ дипломатически сполуки! — се поиска административна автономия за европейскитѣ области на Турция, оная административна звтономия, която бѣ прѣдвидена отъ Берлинския договоръ за Източна Румелия. И ако Турция, при една война съ една велика държава и при една
142
обща мобилизация на четиритѣ балкански държавици не се съгласи да отстѫпи, мислимо ли е, че тя щѣше при други обстоятелства да клѣкне? Не бѣше ли утопично да се чакатъ великитѣ сили да я заставятъ да отстѫпи? И не щѣше ли да бѫде отъ наша страна прѣдателство да отлагаме? Никога обстоятелствата не щѣха да бѫдатъ тъй благоприятни. Никога общественото мнѣние на образования свѣтъ не щѣше да бѫде тъй приготвено, подиръ ужаситѣ на Щипъ и Кочани, да види края на турското владичество въ Европа, слѣдъ като това владичество се събаряше въ Африка отъ една държава, която, като членъ на троинствения съюзъ, се смѣташе за защитница на турската империя. И велики пацифисти като Карнеги, щедриятъ строитель на Хагския Храмъ на мира, не бѣха ли казали, че „е срамъ за цѣлия цивилизовенъ свѣтъ да сѫществува една Турция въ Европа?“ И единъ пѫть войната за туряне край на това сѫществуване почната, единъ пѫть турцитѣ изтласкани отвждъ Чаталджа, единодушни бѣха всички и у насъ и въ странство, че радикалното рѣшение на балканския въпросъ се повелително налагаше. Ония, които сега говорятъ, че прѣдпочтителна бѣ автономията на Македония, трѣбваше, прѣди да настояватъ за война противъ съюзницитѣ, да настоятъ за съглашение съ турцитѣ за тая автономия, да настоятъ и за съглашение и съ ромѫнитѣ, па тогава да съвѣтватъ прѣврата на 16 юни. Вѣчниятъ тѣхенъ позоръ ще бѫде, че прѣди да видятъ своето отечество обезпечено откъмъ ромѫни и турци, тѣ го тласнаха въ една безподобна авантюра съ едно лекомислие, прѣдъ което блѣднѣе историческото coeur léger на фаталния за Франция Емилъ Оливие.