2. Годината 1913 у насъ
(Прѣдговоръ къмъ Календаря на Нар. Партия за 1914 г.)
(Поместен в новогодишния брой на в. „Миръ“, 1914 г.)
Седналъ на писалището си за да разкаже страшната година — l’année terrible — Викторъ Хюго взелъ да се колебае. Да отиде ли пó-нататъкъ? Угасвала на небето една звѣзда, възлизалъ на небосклона мрачниятъ позоръ. Да продължи ли? Свидѣтель на историята, дивниятъ поетъ продължилъ.
И не бѣ за Франция ново нѣщо, тая ужасна 1870 година. И прѣзъ врѣмето на нейнитѣ крале и подиръ революцията на 1789, тя прѣживѣ години кръвопролитни, години грозни като оная на Седанъ. Не е такъвъ случаятъ съ България прѣзъ годината, която сега изпращаме. Никое българско поколение въ миналото не е видѣло, никое въ бѫдещето нѣма да види година като тая. Да се въздигнешъ, съ прѣвзимането на Одринъ и съ подписването на Лондонския договоръ, до върха на славата, и да паднешъ подиръ четири мѣсеца, съ сключването на Букурешкия и Цариградския договори, въ дъното на срама, ето прѣвратности, които нашитѣ прадѣди никога не прѣживѣха, които нашитѣ потомци едва ли нѣкога ще видятъ. България попадà наистина и подъ Византийци и подъ Турци. Но тия двѣ трагедии се продължаваха съ години и едва една едничка година е била тъй пълна съ сѫдбоносни събития, тъй набита съ шемедни перипетии, както нещастната за България 1913 г. Та още по-голѣмо право имаме ние отъ колкото имаше великиятъ французки поетъ да бѫдемъ сломени отъ катастрофата, постигнала нашето отечество, отъ потъмняването на неговото величие, отъ тежкия позоръ, съ който ловки противници тъй искусно се помѫчиха да помрачатъ славното дѣло на безподобнитѣ герои на Лозенградъ и Одринъ, на Люле-Бургасъ и Булаиръ.
И най-непоносимото въ тоя погромъ, въ това помрачаване, въ тоя срамъ е, че всичко това можеше да се избѣгне.
126
Ние сме оскудни откъмъ подробности по злочестинитѣ на нашитѣ срѣдневѣковни прадѣди. На какви тѣхни грѣшхи се дължи двоякото поробване на България, какъ тѣ сѫ посрѣщали и изпращали събитията, които докараха това поробване, ние не сме напълно освѣтлени. Ние можемъ да си въобразяваме само чувствата, които сѫ ги вълнували, когато сѫ се връщали отъ стѣнитѣ на Цариградъ, когато сѫ изпраздвали тая Тракия, която като че една историческа фаталность иска да не бѫде българска. Не тъй неосвѣтлени ще бѫдатъ нашитѣ потомци върху нългарската трагедия на 1913 год. Колкото и да е неприятно намъ, както бѣ неприятно и на Викторъ Хюго, разказването на тия потресни прѣживѣвания, колкото и личната зависть и партизанската злоба да се мѫчатъ злѣ да прѣставятъ причинитѣ на нашитѣ злощастия, нашитѣ потомци ще иматъ достатъчно данни за да могатъ да си съставятъ едно мнѣние. И тѣ ще се чудятъ, както съврѣменицитѣ въ чужбина вече се чудятъ, какъ е било възможно у насъ именно да се намѣрягь втори Биконсфилдовци, които за втори пѫть да съборятъ Санъ-Стефанска България. И тѣ не ще могатъ да разбератъ, какъ въ една правова страна като България, въ една страна, която бѣ удивила свѣта съ своитѣ качества и напрѣдъкъ въ мирно врѣме и съ вѣщината, съ която приготви и кара войната противъ Турцитѣ, да се намѣрятъ елементи, които, въпрѣки рѣшенията на отговорното правителство, да я изложатъ на петима неприятели, да я тикнатъ въ ямата на бѣдствията. И ще се питатъ, тия наши потомци, какво бѣ това умопомрачение, което направи отъ тия елементи, тъй възхитени въ началото отъ всичко сторено по съюзитѣ и по войната противъ Турция, такива безразсѫдни врагове на самитѣ условия, на които успѣхътъ на казаната война се дължи.
И дѣйствително, кой не помни, съ какъвъ възторгъ се прие лани мобилизацията? Кой е забравилъ тогавашнитѣ хвалби, тогавашнитѣ възгласи на опозиционнитѣ шефове: „да живѣе българското правителство“? Изненада бѣ съюзътъ на балканскитѣ държави, посрѣщнатъ съ единодушно одобрение отъ всички наши партии. Редица отъ изненади бѣ и оная блѣскава серия отъ подвизи и побѣди, която покри съ лаври, която изпълни съ гордость
127
въорѫжения противъ турцитѣ български народъ. И това общо у насъ възхищение отъ воденето на нашата дипломация и нашата война не бѣ само рожба на прѣкалено народно самомнѣние. Чуждиятъ свѣтъ бѣ изненаданъ и той отъ политиката, която тъй тайно и тъй сполучливо — безъ да прѣдизвика нѣкакъвъ неприятелски жестъ отъ страна на Австрия и на Ромѫния — бѣ създалъ съюза на балканскитѣ християнски държави, съюзъ, който бѣ едничкото срѣдство за да се събори, безъ намѣсата на велика сила, турската мощь, съюзъ, който най-добри познавачи на старопланинския полуостровъ считаха за невъзможенъ. Чуждиятъ свѣтъ бѣ поразенъ тъй сѫщо отъ побѣдоносния вихъръ, съ който нашата армия успѣ да помеге вѫтрѣ въ единъ мѣсецъ военната сила на една империя, която най-мѣродавни военни авторитети считаха за непобѣдима отъ какъвто и да е съюзъ на малкитѣ балкански народи. И въпрѣки тия подвизи и тая умѣлость, България, увеличена чрѣзъ лондонския договоръ съ едно пространство отъ около 50.000 четвъртити километра и съ едно население отъ около 2.000.000 жители, България, озарена съ едно обаяние безпримѣрно въ историята на малкитѣ народи, лежи днесъ развѣнчана, ограбена отъ земя и хора, заобиколена отъ съсѣди, които сѫ врагове. И безпомощна, безнадежна — защото като че ѝ се запретява да има мечти, да храни идеали—оплаква тая злощастна България загубата на цѣнни свои синове, загубата на скѫпи свои светини. Кой ще изцѣри раната нанесена на българската душа съ отнимането на Одринъ, тоя храмъ, въ който се трупаха чужденци за да се поклонятъ на българската храбрость, за да се научатъ, какъ се бератъ лаври? Нѣмци и руси не се наеха да прѣвзематъ съ пристѫпъ Мецъ и Плѣвенъ. Българи се наеха да прѣвзематъ Одринъ и успѣха. Кой ще влѣе капка балсамъ въ раненото българско сърдце за грабването на мили сънародници, на обширни територии, напоени съ българска кръвь или прѣдопрѣдѣлени да ѝ се дадатъ отъ арбитритѣ на нейнитѣ спорове? Колко широки и богати бѣха тия земи, ще се разбере отъ факта, че отъ 16-тѣ клона, които Отоманската Банка броеше въ 1912 г. въ Европейска Турция, 9-тѣ щѣха да останатъ въ областитѣ, които щѣха да се присъединятъ къмъ България,
128
а 7-тѣ само въ земитѣ, които щѣха да се раздѣлятъ между Сърбия, Гърция и Албания.
Въ второто отдѣление на градския музей въ Виена се намира въ една витрина черепътъ на Кара-Мустафа и коприненото вѫже, съ което тоя славенъ едно врѣме великъ везиръ билъ удушенъ, по заповѣдь на тогавашния Султанъ, защото не могълъ да прѣвземе Виена при обсадата ѝ отъ Турция въ 1683 г. Какво нзказание заслужаватъ ония, които, слѣдъ като българскиятъ народъ, съ непосилни жертви и тегла, взе Одринъ и другитѣ паметници на българското мѫжество, отидоха та ги върнаха пакъ на Турцитѣ?
Люти спомени ще буди всѣкога у мене Одринъ и по друго едно обстоятелство. Недѣля подиръ неговото прѣвземане ние успѣхме да държимъ въ него едно заседание на министерския съвѣтъ, подъ прѣдседателството на Царя и при присѫтствието на генералъ Савовъ. И въ дългия докладъ, който азъ направихъ въ това заседание върху положението, азъ настояхъ да сторимъ всичко за да се тури по-скоро край на войната, да уредимъ миролюбиво и спороветѣ съ съюзницитѣ, като приемемъ арбитражъ и съ гърцитѣ. Другояче, рекохъ и доказахъ, ще имаме да се боримъ не само съ съюзницитѣ, но и съ Турци и Ромѫни. И това бѣ тъй очевидно, че и до сега азъ не мога да разбера, какъ други не можаха да го видятъ, а отидоха та изложиха побѣдоносна България на ударитѣ на петима неприятели. И още по-непонятното е, че сториха това при масата наши войници, които бѣха се отстранили отъ редоветѣ на зойската, при увѣреностьта че тая армия не бѣ вече тъй дѣеспособна, както при първата война противъ турцитѣ — па и да бѣ дееспособна, тя не можеше да се бие съ петь армии — и при извѣстностьта, че въ случай на междусъюзнишка война, България не може да разчита не само върху оная група отъ сили, която посрѣщна съ симпатии нашитѣ успѣхи противъ турцитѣ, но и върху другата. И нека не ми се възразява, че всичко това не бѣ познато, затова трѣбваше да се освѣтлява общественото мнѣние, часть отъ което добросъвѣстно подържаше, че трѣбваше съ орѫжие да си защитимъ правата срѣщу сърби и гърци. Прѣди всичко, послѣднитѣ щѣха тъй да се насърдчатъ, ако тезата
129
на миролюбивото уреждане на нашитѣ спорове съ тѣхъ бѣше защитена, съ всичкитѣ нуждни аргументи, отъ нѣкой правителственъ органъ, че подобна защита справедливо щѣше да се счете за единъ видъ прѣдателство, за единъ видъ насъскване нашитѣ съперници да ни нападнатъ. Послѣ, ония, отъ които зависѣше рѣшението на тия сѫдбоносни въпроси, бѣха напълно освѣглени, азъ бѣхъ станалъ дори отекчителенъ съ моето настояване въ тѣхно присѫтствие върху необходимостьта да сторимъ всичко възможно за да осуетимъ съюза между нашитѣ съсѣди. И подмѣтанията, които се отправиха публично на мой адресъ, когато си дадохъ оставката, че съмъ билъ страшливъ, подигравкитѣ, че не орденътъ на Св. Кирилъ и Методий, а орденътъ за храбрость трѣбваше да ми се даде, бѣха отъ естество да отворятъ очитѣ и на послѣдния добросъвѣстенъ националистъ за да поизучи въпроса и да се позамисли върху него, толкозъ повече, че, ако нашитѣ вѣстници, вслѣдствие на военната цензура, не пишеха по тия въпроси, чужди вѣстници писаха, тревожни слухове идѣха и отъ нашата армия, та добросъвѣстнитѣ, казвамъ, можаха да си съставятъ едно мнѣние за какво ни чака при сблъскванието ни съ петима врагове. За недобросъвѣстнитѣ не възприемамъ и да говоря.
Въ коя категория да туря ония, които правятъ други възражения? Казва ни се, че междусъюзнишката война бѣ логична послѣдица отъ цѣльта, за която се отвори войната противъ Турция, отъ претенциитѣ на нашитѣ съюзници, отъ грѣшкитѣ на ония, които приготвиха и водиха тая война. Можеше ли цѣльта на войната на 1912 г. да бѫде друга освѣнъ оная, да осѫществимъ мечтата на Санъ-Стефанска България, за която и да сънуваме дори бѣ ни запрѣтено? Разбира се, че бѣ пó-добрѣ да вземемъ и Солунъ и Скопие, но Солунъ не ни се даваше отъ Санъ-Стефанския договоръ, а пъкъ колкото за Скопие, ние взимахме намѣсто него Одринъ. По неосновнитѣ претенции на сърбитѣ, които азъ пръвъ осѫдихъ, щѣше да се произнесе арбитъръ и не само лоялностьта, но и интереситѣ ни повелително налагаха да не взимаме ние въ нашитѣ рѫцѣ рѣшението на въпроса, а да чакаме той да го рѣши. Какъ можеше той да се произнесе извънъ
130
рамкитѣ на договора? Ето, че достовѣрни свидѣтели сега твърдятъ, какво подобно произнасяне съ изключение на дребни поправки, не бѣ въ неговитѣ намѣрения. Не пó-малко достовѣрни свидѣтели увѣряватъ — па и доказателства за това сѫществуватъ — че и гърцитѣ щѣха да се задоволятъ съ единъ Солунъ, въ началото, разбира се, прѣди ние, съ нашето повторно отхвърляне на тѣхното искане за арбитражъ, да имъ улеснимъ съюза съ Сърбия. Колкото за мнимитѣ грѣшки, сторени прѣди сключването на лондонския договоръ, тѣхниятъ брой ежедневно расте, защото плодовита е фантазията на българскитѣ Биконсфилдовци и защото нѣма нищо пó-лесно отъ това, слѣдъ като прѣкатуришъ колата, да седнешъ да диришъ грѣшки у ония, които сѫ я правили.
Ако теглата на освободена България датиратъ отъ берлинския договоръ, отъ осуетяването на великото дѣло на Санъ-Стефанска България, ако отъ тогава разни наши държавници и партии се критикуваха за сторени отъ тѣхъ грѣшки —и Каравеловъ, защото направи съединението и съ него не само разсърди Русия, но и осуети автономията на Македония; и Стамболовъ, защото окончателно разклати вѣрата на Русия въ България; и либералитѣ, защото въ 1900 год. разтревожиха Ромѫния и докараха нейния съюзъ съ Австрия противъ кась; и демократитѣ, защото провъзгласиха независимостьта противъ съвѣтитѣ на Русия — да се критикуватъ сега ония, които възстановиха осуетеното въ Берлинъ велико дѣло и то въпрѣки наслѣдството отъ недовѣрие и подозрѣния, оставено тѣмъ отъ тѣхнитѣ прѣдшественници, е, струва ми се, единъ жесть толкова смѣлъ, колкото и осѫдителенъ. И е осѫдителенъ, защото никога критика не е била пó-безосновна, както не е била и по-прѣстѫпна, защото иска да скрие дѣйствителнитѣ виновници.
За да се докаже нейната съвършенна безосновность народняцитѣ поискаха и настояватъ да искатъ обнародването на всичкитѣ документи по съюзитѣ и по войната, пазени въ архивата на министерствата и другадѣ, всичкитѣ безъ изключение, тъй като тѣ не разбиратъ да се криятъ документи подъ претекстъ, че съставляватъ държавна тайна. И азъ твърдя, че когато се обнародватъ всичкитѣ документи, ще стане очевидно, какво никакъвъ
131
нашъ актъ не е могълъ да оправдае нечестивото дѣло на 16 юни. Да, имало е и има не единъ синъ, който, сѫденъ отъ майка си за многобройни злодѣяния, се е обръщалъ къмъ нея и се ѝ е сопвалъ; „ти си крива, защото си ме родила“. И нечестивото дѣло на 16 юни можеше да не види бѣлъ свѣтъ, ако да не бѣше съюзната война противъ турцитѣ. Но кой съвѣстенъ човѣкъ може да осѫди майката? Кой разбранъ умъ може да намѣри причинна връзка между 5 октомври 1912 и 16 юни 1913? Ония, които критикуватъ сега сключването на съюза съ сърби и гърци, забравятъ, че никога отъ освобождението на България, Турция не бѣ се намѣрила въ война съ една велика държава; че никога обезбългаряването на Македония и Тракия не бѣ взело такъвъ голѣмъ размѣръ, вслѣдствие на прѣслѣдванията и на изселването на млади българи по причина на своеобразното прилагане на турския законъ за военната повинность; че никога гръцката флота не щѣше да има това прѣвъзходство надъ турската, което имà въ 1912 г.; че никога най-послѣ въ прѣговоритѣ си съ насъ сърбитѣ не бѣха приели автономията на Македония, а гърцитѣ прилагането на оня чл. 23 отъ берлинския договоръ, за който членъ толкозъ митинги ставаха у насъ прѣзъ лѣтото на 1912 г. По мое настояване, както това документално ще се докаже, и автономията и чл. 23 се вписаха въ договоритѣ и всѣки ще разбере, колко нуждно бѣ това и отъ каква полза щѣше да бѫде то, ако поражението на Турция не бѣ тъй бързо и пълно, или ако инициаторитѣ на прѣврата на 16 юни, намѣсто безъ обявление на война да нападатъ за да анексиратъ повече земи, бѣха се съгласили съ Турция и Ромѫния да се откажатъ отъ всѣкаква анексия на територии, а да искатъ само, на основание на договоритѣ, автономията на Македония и Тракия. Всѣки ще разбере тъй сѫщо, когато подробноститѣ по прѣговоритѣ за сключвание на съюза се обнародватъ, че не можеше да се отлага подписването на договора съ Сърбия, защото рискувахме да видимъ сключени други комбинации, безъ насъ и слѣдователно противъ нашитѣ интереси; че той не можеше да се сключи освѣнъ подъ егидата на оная държава, която нѣмаше интереси противоположни на интереситѣ на балканскитѣ народи, която бѣ гарантирала цѣлостьта
132
на територията на България ; че не можеше да се отхвърли прѣдложеното отъ сърбитѣ и одобрено отъ нашето военно началство (тъй като се касаеше за военна конвенция) съглашение за отбрана противъ Австрия и Ромѫния; че тая твърдѣ естествена послѣдица отъ съюза между Австрия и Ромѫния не можеше да даде поводъ на Австрия да ни съвѣтва войната противъ Сърбия, както и дѣйствително, споредъ самото послѣдне заявление въ делегациитѣ на графъ Берхтолда, Австрия подобно нѣщо не ни е съвѣтвала; че спорната зона, за стѣсняването на която (и, нека прибавя, за автономията на Македония) пращахъ особни делегати да гонятъ покойния Миловановичъ, когато той бѣ въ Парижъ съ краль Петра и отпослѣ се борихъ цѣли петь мѣсеца, се прие отъ насъ най на края, защото тя се намали до размѣри, които не съдържаха освѣнъ една малка часть отъ българското население на Македония и че, най-сетнѣ, ако сърбитѣ подигнаха претенции и извънъ спорната зона и ако тия тѣхни претенции растѣха отъ мѣсецъ на мѣсецъ, причината на това бѣ до нейдѣ и нашето упорство да не приемаме арбитражъ съ гърцитѣ, арбитражъ който не можà да се прѣдвиди, по нѣмане врѣме, зъ тѣхния договоръ съ насъ и който, приетъ на врѣме, щѣше да осуети, както рекохъ, тѣхния съюзъ съ сърбитѣ. Проф. Милюковъ ми е свидѣтель — и той го писа вече въ своя органъ „Рѣчъ“ отъ 4 октомври 1913 — че азъ още прѣзъ януари 1913 му говорихъ, какво азъ съмъ въ полза на отстѫпки на Гърция. И бѣхъ въ полза, защото, както надълго разправяхме тамъ дѣто трѣбваше, и азъ и нѣкои отъ другаритѣ, ние взимахме стотини хиляди гърци въ Тракия, та за да избѣгнемъ пó-голѣми бѣдствия, можехме да отстѫпимъ нѣколко десятки хиляди българи. Но не се чухме, и Солунъ, намѣсто да изѣде главитѣ на ония, които го искаха съ рискъ да изгубятъ цѣла Македония, изѣде за жалость главата на България.
Документитѣ ще докажатъ тъй сѫщо, съ каква грижа се изучи въпросътъ, дали и подиръ съюза ни съ гърци, сърби и черногорци, ние можехме да водимъ война противъ турцитѣ, колко и какви заседания ние, министритѣ, посвѣтихме да разискаме сами и съ нашитѣ военни началници тоя сѫдбоносенъ въпросъ, какъ, слѣдъ протокола,
133
подписанъ отъ петимата генерали, се рѣши мобилизацията и какъ прѣстѫпно, немарливо и безъ прѣдварително изучване се даде фаталната заповѣдь на 16 юни. Колкото за воденето на войната противъ турцитѣ, въ което водене гражданската власть не можеше да се мѣси, та тя не може да бѫде отговорна нито за личноститѣ, нито за операциитѣ, нека тукъ ми бѫде позволено да попитамъ кой да е добросъвѣстенъ човѣкъ, можехме ли ние, дори и ако имахме право, да вземемъ отговорностьта да нареждаме ние отъ София операциитѣ и да назначаваме началницитѣ, когато тия операции и тия началници бѣха дали такъвъ блѣскавъ резултатъ? Можахме ли, особно слѣдъ прѣвземането на Одринъ, да искаме да се замѣни генералъ X, да кажемъ съ генералъ У, когато послѣдниятъ, пó-прѣдпазливъ въ отношение на Одринъ, бѣ пó-буенъ въ отношение на сърби и гърци?
Колкото за сключването на особенъ договоръ за миръ съ турцитѣ, то бѣ невъзможно, защото, първо, както документитѣ ще докажатъ, тѣ никога не ни прѣдлагаха подобенъ особенъ договоръ; второ, защото, подобно сключване бѣ противно на нашитѣ договори съ съюзницитѣ и защото, трето и главно, както лондонскиятъ договоръ го доказа, въ нищо не щѣше да ни помогне сключването на мира, щомъ войната между насъ и съюзницитѣ се обявяваше. Турцитѣ щѣха да се намѣсятъ въ нея и колкото нашитѣ войници и да бѣха свѣжи, съ петима неприятели тѣ не можаха да се борятъ. Депешитѣ и писмата на нашитѣ министри въ странство най-послѣ ще докажатъ, че колкото и руситѣ да ни съвѣтваха да не отваряме война противъ турцитѣ (и то защото, споредъ моето дълбоко убѣждение, бѣха убѣдени, че ще бѫдемъ бити и ще стане нужда да ни спасява Русия), колкото и тѣ да не одобриха прѣкѫсването на прѣговоритѣ въ Лондонъ (наложено отъ нашето военно началство), колкото и да критикуваха текста на отговора на нашия царь на императорската депеша (текстъ съставенъ, както проф. Милюковъ разкри въ в. „Рѣчь“ отъ 2 октом., отъ руската легация въ София), не е вѣрно твърдението, че тая руска сърдня щѣше да ни бѫде врѣдна, ако не бѣше актътъ на 16 юни. Благоволението на Русия продължавà до тая послѣдня дата, до която тя нееднократно покани прѣдседателя
134
на българския министерски съвѣтъ да отиде въ Петербургъ. Подъ прѣдседателството на нейния министръ на външнитѣ работи блѣскаво за България се разрѣши и нашиятъ пръвъ споръ съ Ромѫния, като ѝ се даде отъ арбитра само градътъ Силистра. Ако нашитѣ националисти, въпрѣки тѣхния конфликтъ съ Ромѫния въ 1990 година и тѣхнитѣ псувни по адресъ на Ромѫния прѣзъ миналата зима, мислѣха че тоя пѫть трѣбва да се съгласимъ направо съ тѣхъ, като имъ дадемъ дѣла българска Добруджа съ безосновната надежда, че ще можемъ да се обезщетимъ отъ другадѣ за тая плодородна наша областъ и за съсипването на двата ни първи града въ Сѣверна България — Варна и Руссе — тѣ трѣбваше да чакатъ поне да се направи подобно съглашение и послѣ да пристѫпватъ къмъ лудешкия прѣвратъ отъ 16 юни 1913. Щомъ тѣ виждаха, че всичко бѣ злѣ направено отъ инициаторитѣ на балканския съюзъ и на войната противъ Отоманската империя, защо съвѣтваха акта на 16 юни, тоя актъ, който нѣма прецедентъ въ историята, който нѣма име въ списъка на прѣстѫпленията?
Прѣстѫпна лудость нарѣче тоя актъ единъ английски публицистъ, познатъ и на мнозина отъ насъ българитѣ, Д-ръ Дилонъ. И той прибави, че цѣлиятъ български народъ одобрилъ тая лудость. Длъжность на всѣкой българинъ е да протестира противъ подобни твърдения, не само защото сѫ съвършенно погрѣшни, но защото тѣ злѣ прѣпорѫчватъ трезвия български народъ прѣдъ чуждия свѣтъ. Нашиятъ народъ не одобри държавния прѣвратъ, извършенъ на 16 юни. Скроменъ свидѣтель на историята, както би рекълъ Викторъ Хюго, менъ се налагаше, на края на тая катастрофална година, когато всѣки отъ насъ, па и цѣлиятъ народъ, е длъженъ да направи единъ изпитъ на съвѣстьта си, за да види, дали тя не е гузна въ нѣщо, налагаше ми се, казвамъ, да издигна гласа си, да кажа спасителната истина, да кажа, че народътъ не е кривъ, да посоча и начина, по който иде се докаже, че и нашата дипломация и нашето правителство, които рѫководиха политиката на България прѣди и прѣзъ войната ѝ противъ Турция, не бѣха тъй сѫщо криви. Съ писменни актове ще се докаже, че тѣ сториха всичко за да усигурятъ една нова Санъ-Стефанска България,
135
тъй прѣстѫпно унищожена отъ ония, които настояха да се отвори война противъ съюзницитѣ и които нѣмаха никакъвъ мандатъ за това отъ народа, Специялно за рѫководителя на дипломацията ни до 31 май историята ще отбѣлѣжи, че той даде оставка щомъ се свърши великото дѣло на възстановяването Санъ-Стефанска България, въ самия день на подписването лондонския договоръ, и я даде, защото не одобряваше националистическата политика на извѣстни елементи, бори се до край противе нея съ надежда да я обори и, най-послѣ, се оттегли увѣренъ, че който дойде подиръ него ще види, какво бѣ невъзможно да се води друга политика освѣнъ оная, която той водѝ. И дѣйствително, кабинетътъ, съставенъ на 1 юни 1913 г. и въ който влѣзоха повече послѣдователи на мирното уреждане нашитѣ спорове съ съюзницитѣ, взе на 9 юни формално рѣшение да се избѣгне войната противъ тѣхъ. Не едно съзнателно рѣшение на прѣдставителитѣ на народа, слѣдователно, хвърли тоя народъ въ пропастьта. Тикна го въ нея единъ държавенъ прѣвратъ, а за държавни прѣврати, когато тѣ иматъ на своя страна въорѫжената сила, когато тѣ се проявяватъ, както се прояви у насъ прѣвратътъ на 16 юни, морално не могатъ да отговарятъ народитѣ. Катастрофата, постигнала Франция въ 1870, бѣ прѣдизвикана отъ рѣшението на едно законно правителство, акламирано, нѣколко мѣсеца прѣди нея, отъ 7,500,000 французки гласове. И други народи сѫ пропадали отъ грѣшки на свои законни правителства. Бѣдствията, сполѣтѣли България въ 1913 година, се дължатъ не на единъ актъ, одобренъ отъ нейнитѣ управители, еднички компетентни да рѣшаватъ, дали да се обяви война или не. Тѣ бѣха горчивиятъ, отровниятъ плодъ на единъ безразсѫденъ национализъмъ и безогледенъ авантюризъмъ, национализъмъ и авантюризъмъ, които се осѫдиха не само отъ кабинета, който азъ имахъ честьта да прѣдседателствовамъ, но и отъ оня, който дойде подиръ моя.
И въ това важно обстоятелство българскиятъ народъ може да черпи едно малко утѣшение. Казвамъ малко, защото нищо не може да възмѣсти онова, което той загуби. Но поне съ чисто лице той може да каже, че ако други народи сѫ заслужили прѣтърпѣнитѣ погроми,
136
защото тѣ били прѣдизвикани отъ тѣхнитѣ установени конституционни власти, българскиятъ народъ не е заслужилъ сѫдбата, която го постигна, защото войната противъ съюзницитѣ му се наложи отъ неотговорни елементи, защото отговорното българско правителство рѣши веднага да се спре войната, а отговорнитѣ правителства на Сърбия и Гърция не се съгласиха да я спратъ. И ако има що-годѣ справедливость у чуждитѣ лѣтописци на лѣтошнитѣ ужаси на балканския полуостровъ, тѣ ще признаятъ, че виновницитѣ на тия ужаси не сѫ българскиятъ народъ и неговото конституционно правителство, а неотговорни елементи въ България и отговорни правителства въ други страни . . . И ще прѣкратятъ вече тия публицисти своето нерицарско тъпчене на единъ народъ, поваленъ отъ петима съсѣди. Не писаха ли сѫщитѣ миналия октомври, по поводъ праздненсгвата на стогодишнината отъ битката на Лайпцигъ, че безславна бѣ побѣдата спечелена при битка на петима противъ единъ? 157,000 души французи се били при Лайпцигъ противъ 350.000 съюзници. И ако славата се колебае, кои отъ воюващитѣ да увѣнчае, българитѣ при послѣднитѣ си нещастия не заслужаватъ ли повече справедливость, повече почить?
И съ друго може да се утѣшава българскиятъ народъ. То е това чудесно спокойствие, съ което той посрѣщна лютитѣ рани, нанесени на неговото тѣло и на неговата душа. Когато подобни рани сѫ се посрѣщали въ други страни съ кръвопролитни революции и потресни безначалия, у насъ тѣ се посрѣщнаха съ многознаменателния, наистина, но миренъ протестъ на избирателното тѣло. Мълча народътъ у насъ, но за всички бѣ явно, че никога отъ колкото въ тоя случай не бѣ по на мѣстото си прочутата дума на Мирабо: „Мълчанието на народитѣ е урокътъ на царетѣ“. Мълча той, но когато проговори, чрѣзъ избирателнитѣ бюлетини, очуди само ония, които не го познаватъ. Той недвусмисленно се произнесе противъ всѣкакви авантюри. Горчиво обаче ще се каятъ ония, които отъ неговия вотъ заключатъ, че той е противъ външни авантюри само. Той е и противъ вѫтрѣшни, противъ всѣкакъвъ прѣвратъ, противъ всѣкакви непримирими партизански интереси, които се турятъ по-горѣ отъ общитѣ народни интереси.
137
Ако ония, на които той си е далъ довѣрието, се проникнатъ отъ тая истина и съ патриотизъмъ и себеотрицание се постараятъ да създадатъ редъ отъ безредието, тѣ още повече ще закрѣпятъ доброто мнѣние за българския народъ, което мнѣние нашитѣ противници не успѣха да разклатятъ дори и въ срѣди, които най-много се бѣха възмутили отъ прѣврата на 16 юни и отъ пръсканитѣ противъ насъ страхотии. Г. Полъ Дешанелъ, отличниятъ прѣдседатель на французката камара, не прѣди много ми казваше, че съ народъ като нашия, съ земя като българската, съ Черното море на изтокъ и Егейското на югъ, ние нѣма защо да се отчайваме България стана една отъ рѣдкитѣ земи, въ които се сливатъ пѣснитѣ на двѣ морета. Нейниятъ народъ е единъ отъ първитѣ по своята трезвость и трудоспособность, по своята пестеливость и разбраность. Какво му трѣбва за да направи отъ своята благословена земя първата между старопланинскитѣ държави? Нищо освѣнъ интенсивното проявяване на ония спасителни качества, които бѣха го въздигнали тъй високо прѣди 16 юни 1913. Нищо освѣнъ избѣгването на оня погубенъ авантюризъмъ, който го врѣменно хвърли тъй низко подиръ казаната фатална дата. Ni revanche, ni oubli — никакъвъ реваншъ, никаква забрава — както казалъ напослѣдъкъ за Франция първиятъ нейнъ пацифистъ, г. d’Estournalles de Constant. Никаква забрава особно на прѣскѫпата цѣна, която платихме ние за да се научимъ, какво костуватъ на народитѣ авантюри като нашата.
Никакви авантюри. Ето една програма въ двѣ думи. И сега, когато посрѣщаме непорочната прѣемница на тая стара грѣшница —1913 г., нѣма по-хубаво новогодишно пожелание, което може да отправи единъ скроменъ синъ на майка България отъ това, да намѣри тя управници, които да се проникнатъ отъ едничката нужда, която тя слѣдъ толкозъ хълцания и въздишки, сега усѣща, да изтрие сълзитѣ си, да залѣкува ранитѣ си, да заживѣе единъ миренъ животъ и да заработи, както тя умѣе да работи. И благодарение на тоя миръ и на тая работа, да се изправи пакъ България и да продължава да бѫде това, що бѣ и по-прѣди, една майка, съ която да се гордѣятъ нейнитѣ синове, една стопанка, прѣдъ която да благоговѣятъ нейнитѣ съперници.