Престѫпното Безумие и Анкетата по Него. Факти и Документи

Иванъ Евстатиевъ Гешовъ

Прѣстѫпното Безумие и Анкетата по Него

 

1. Договорътъ съ съюзницитѣ и подготовката на войната съ Турция  9

2. Опитътъ за сключване миръ  31

3. Скъсването на прѣговоритѣ и подновяването на военнитѣ дѣйствия  43

4. Спорътъ съ Ромѫния  60

5. Документи и факти (№№1-36)  67

6. Басни и бръщолевения  90

7. Моята оставка и критики около нея и подиръ нея  101

8. Заключение  116

 

 

Памятна ще остане въ историята на народитѣ българската епопея отъ 1912 и 1913 г. Памятна ще остане тя по възторга, съ който се почна и води войната, възторгъ, който бѣ рожба не само на цѣльта, съ която се прѣдприе тя, но и на дипломатическата подготовка, която отъ самото начало ѝ направи сигурна сполуката. Памятна ще остане тя още и по роскошния плодъ на тоя възторгъ, по славнитѣ подвизи, които я ознаменоваха и съ които справедливо може да се гордѣе не само българскиятъ народъ, но и човѣшкиятъ родъ въобще. Качествата и добродѣтелитѣ, които вѫтрѣ въ три недѣли ни побѣдоносно понесоха до Чаталджа и ни завоеваха Одринъ, сѫ качества и добродѣтели, които ще се даватъ като примѣръ на потомството. И ще се разправя отъ поколѣние на поколѣние, че тия умственни и нравственни достойнства се проявиха у единъ малъкъ народъ, въ борба за единъ великъ идеалъ. И ще се разказва, че, благодарение на тия доблести, осѫществи се тоя идеалъ, възстанови се Санъ-Стефанска България.

 

Но намѣриха се хора, които съ единъ нечестивъ замахъ осуетиха великото дѣло, докараха погрома, донесоха позора. Ако има нѣщо, което да е нуждно за бѫдещето на България, то е да се издири, кои сѫ виновницитѣ на това тъй нарѣчено отъ нашитѣ противници „прѣстѫпно безумие“. Ние, народняцитѣ, първи дигнахме гласъ за да искаме това издирване. И, първи ние, изказахме своето голѣмо задоволство, че при послѣднитѣ дебати въ Народното Събрание по анкетата, не се намѣри народенъ прѣдставитель, който да вдигне рѫка противъ нея. Но при разискванията по анкетата безогледно щѣли

 

 

4

 

да критикуватъ и безосновно да обвиняватъ членоветѣ на двата послѣдни кабинета и прѣди всичко мене. Че какво отъ това? Цѣла България лѣжи тежко ранена, невинна жертва на едно прѣстѫпно безумие. Какво прѣдставляватъ, при тия нейни неизказани страдания, нравственнитѣ мѫки на нѣколко невинни нейни синове? Не знаемъ ли какво сѫ теглили подиръ войни, не скромни общественни дѣйци като насъ, а велики личности у велики народи? Въ магистралната рѣчь, произнесена отъ Гладстона при прѣдложението за една анкета по Кримската война — прѣдложение, което се прие съ 325 гласа противъ 148 и имà за резултатъ падането на кабинета Абердинъ—Гладстонъ, който бѣ възстаналъ противъ него, — има единъ пасажь, който билъ направилъ, както и цѣлата рѣчь, дълбоко впечатление. Като говорилъ, че е недопустимо кабинетътъ, който той прѣдставляваше, да бѣга отъ една присѫда на камарата, той се провикналъ, че ако бѣха министритѣ бѣгали, слѣдниятъ билъ надписътъ, който тѣ заслужавали да иматъ на своята надгробна плоча: „Тукъ почиватъ опозоренитѣ останки на едно министерство; което намѣри Англия въ миръ и я остави въ война“. И защити великиятъ българолюбецъ прѣсловутата кримска война, при която три християнски държави се бѣха съюзили съ Турция противъ Русия. Защити и францускиятъ патриотъ Гамбета, при анкетата за войната на 1870—71, продължението на враждебноститѣ наложено отъ него, когато всички виждаха, че бѣ безполезно да се пролива французка кръвь и да се дава поводъ да растатъ нѣмскитѣ претенции съ непрѣкратяването на военнитѣ дѣйствия. И за тия свои дѣяния Гладстонъ падна прѣдъ народа въ врѣменна немилость, а Гамбета бѣ нарѣченъ лудъ за въраване — fou furieux.

 

Та и ние не можемъ да правимъ изключение отъ общото правило. Ще се анкетиратъ и нашитѣ дѣла, при всичко, че не сме отговорни за прѣстѫпното безумие, а сме отговорни за една освободителна война, много по-оправдана отъ Кримската, много по-славна отъ оная, която Наполеонъ III обяви на Германия.

 

Напълно щѣхме да заслужимъ и ние надгробния надписъ произнесенъ отъ Гладстона, ако бѣгахме отъ присѫдата, която народътъ намѣри за нуждно да произнесе

 

 

5

 

върху насъ слѣдъ една безпристрастна анкета, която да открие истината, която да посочи виновницитѣ на погрома на България. Тая истина трѣбва да блѣсне, тия виновници трѣбва да се намѣрятъ, за да знае българскиятъ народъ, кому той дължи тоя позоръ, слѣдъ оная слава, това ограбване, слѣдъ ония придобивки, за да земе мѣрки и за бѫдещето. И да се приеме дори, че българскиятъ народъ, въ своето великодушие, ще хвърли булото на забвение върху виновницитѣ, това було по никой начинъ не трѣбва да се хвърля и върху недостатъцитѣ въ нашия държавенъ строй, непълнотитѣ на нашето законодателство, недостатъци и непълноти, които праватъ възможни „прѣстѫпни безумия“ като онова на 16 юни.

 

И тоя въпросъ има такова капитално значение за сѫдбинитѣ на българския народъ, че азъ вѣрвамъ, какво бихъ обидилъ и най-върлия измежду нашитѣ противници въ настоящето Народно Събрание, ако бѣхъ реклъ, че като е дигналъ рѫка за анкетата, той я е дигналъ съ нѣкоя друга цѣль освѣнъ съ оная, да направи невъзможно въ бѫдещето катастрофи като ланшнята, която сполѣтѣ тъй незаслужено България. Вѣроятно много отъ гласувачитѣ за анкетата сѫ вѣрвали, че тя ще докаже, какво „прѣстѫпното безумие“ на 16 юни е незаконна рожба на първото наше коалиционно министерство, или недоносче на второто. Но всички, въ това съмъ убѣденъ, ще желаятъ, щото тая анкета да изтъкне факти, които да упѫтятъ нашето законодателство къмъ мѣркитѣ, необходими за отстранение всѣкакви попълзновения за да се атакуватъ съюзници или съсѣди безъ рѣшение на отговорного правителство, безъ вота на суверенното Народно Събрание. Не е ли позорно, наистина, единъ Наполеонъ III, въ своята абсолютна монархия, да иска съгласие и кредитъ отъ своето законодателно тѣло за войната противъ Германия въ 1870 г., а въ демократическа България да се атакуватъ нашитѣ съсѣди безъ съгласието на кабинета, безъ свърхсмѣтни кредити, каквито Народното ни Събрание бѣ гласувало за мобилизацията на 17 септември 1912 год.? И между многото задачи на нашето бѫдеще не трѣбва ли да стои на първо мѣсто оная, да се направатъ невъзможни подобни опропастителни прѣстѫпления ?

 

 

6

 

Но за да се постигне тая цѣль, която, обичамъ да вѣрвамъ, е обща на всичкитѣ народни прѣдставители, нуждно е, необходимо е анкетната комисия да застане на висотата на положението си, като поиска да открие истината и нищо друго освѣнъ истината. И за да стори това струва ми се, че тя трѣбва прѣди всичко да дири непосрѣдственнитѣ причини на общата катастрофа, на частнитѣ страдания. Рече ли да дири друго, когато съ ослѣпителна очевидность стърчатъ прѣдъ нея ближнитѣ, непосрѣдственитѣ виновници, то тя непрѣменно ще се изложи на подозрѣнието, че иска не да освѣтлява, а да заблуждава, не да дири лѣкъ на злото, а да готви нови катастрофи за бѫдещето. И при диренето на грѣшкитѣ, ще се прикриятъ прѣстѫпленията — великитѣ злодѣяния на ония, които съ своето незачитане на законитѣ, съ своята алчность причиниха общия погромъ, причиниха и лишенията, страданията и катастрофитѣ на разни части отъ нашата армия, отъ нашия народъ. И при „прѣстѫпното безумие“ на 16 юни 1913 год. ще се притури и злодѣянието, да оправдаемъ прѣстѫпницитѣ, да не вземемъ мѣрки за да се не повтарятъ тѣхнитѣ прѣстѫпления и да унищожимъ противницитѣ си за тѣхни мними грѣшки.

 

Продължителни заседания станаха, много скѫпо врѣме се посвети на изброяванието на тия прѣдполагаеми грѣшки на миналитѣ правителства, особно на онова, което азъ имахъ честьта да прѣдседателствувамъ. Никадѣ такова разпилѣване на депутатското врѣме и на народната пара не е ставало за да се изтъкнатъ мними грѣшки. Ще кажете, истината не трѣбваше ли да блѣсне? Истината можеше да блѣсне само ако всичкитѣ документи се обнародваха, ако държавната архива не се туреше на разположението на една партия за да се гюслужи съ нея за цѣли, които нѣматъ нищо общо съ истината.

 

И пострада тая истина, както пострадватъ всичкитѣ хубави работи, като се унижатъ да служатъ на нехубави цѣли. И прѣнесе се и въ Народното събрание оная недостойна игра съ документи, която по митинги и по вѣстници създаде такава незавидна слава на нѣкои завистници на истинскитѣ герои на народната ни епопея. Заговори страстьта, заѣде се партизанщината и намѣсто да се

 

 

7

 

пледира за нуждата отъ една анкета, която да открие виновници, цѣли обвинителни актове се произнесоха противъ обвинителитѣ.

 

Да, ние сме обвинителитѣ. Ние бѣхме първитѣ, които издигнахме гласа си за да кажемъ, че на 16 юни 1913 г. едно велико злодѣяние се извърши въ нашето отечество. България, възвеличена и прославена, се тласна въ една пропасть, въ която, хваната за гушата, бѣ ограбена и опозорена. Едно величественно здание, каквото нашитѣ прадѣди никога не бѣха въздигали, се хвърли въ въздуха. Едни нечестиви Херостратовци го прѣобърнаха въ купъ развалини. Въпросътъ на въпроситѣ е да се намѣри, кои сѫ тия Херостратовци. И намѣсто да се прѣдадатъ на тая работа, хора съ гузна съвѣсть се обръщатъ, та казватъ, че не събарянето на зданието трѣбва да се изслѣдва, а грѣшкитѣ и закъснѣванията при неговото построяване.

 

Грѣшки? Закъснѣвания ? Нека да не говоримъ метафорически, а да назовемъ работата съ имената имъ.

 

Ако несключването на миръ въ Чаталджа и подновяването военнитѣ дѣйствия бѣха такива епохални грѣшки, за каквито сега се прѣдставляватъ, защо за тѣхъ не стана ни дума отъ опозицията въ дългата сесия на XV обикн. Нар. Събрание, прѣзъ зимата и пролѣтьта на 1912—1913 год.? За всичко се говори тогава, но ни дума не се каза за тѣхъ. Никакъвъ народенъ интересъ не щѣше да се накърни ако опозицията издигнеше още тогава гласа си за да каже, че злѣ направи правителството като не сключи миръ въ Чаталджа, като поднови военнитѣ дѣйствия. Напротивъ, опозицията съ единъ гласъ одобри нашата политика. И права е моята бѣлѣжка въ послѣднята ми рѣчь въ Народното Събрание, че азъ дадохъ оставка на 17 май 1913 година само когато се убѣдихъ, че не съмъ вече въ съгласие съ шефоветѣ на другитѣ партии. Въ многобройнитѣ срѣщи, които азъ имахъ съ тѣхъ, тѣ никога не ми казаха, че не одобряватъ моята политика, че осѫждатъ, напримѣръ, подновяването на военнитѣ дѣйствия. Ако това подновяване имаше онова сѫдбоносно значение, което сега нѣкои искатъ да му отдадатъ, защо не казаха тѣ ни дума за него още тогава, било прѣко или непрѣко менѣ, защо не настояха и писменно, както правятъ шефоветѣ сега, да имаме съвѣщание по него,

 

 

8

 

както поискаха да имаме съвѣщание по други въпроси? Ако бѣ сторена нѣкоя катастрофална грѣшка, тѣ щѣха да я посочатъ. Азъ не мога да имъ сторя обидата да кажа, че тѣ знаяха, че страната пропада и пакъ се отказаха да говорятъ.

 

Нѣщо повече. Ако бѣха сторени грѣшки отъ естество да причинятъ погрома на България, ако тѣ изтощиха нашата армия, за която ужъ не били вземени нужднитѣ мѣрки, та страдà отъ ужасни лишения, защо тия господа, които знаеха тия лишения, които знаеха тия страдания, които знаеха изтощението на армията, защо тѣ именно искаха войната съ съюзницитѣ?

 

Ако, като знаеха всичко това, тѣ пакъ настояха за единъ 16 юни, то тѣ не сѫ само скудоумници, каквито искатъ насъ да прѣдставятъ, а сѫ нѣщо повече, тѣ сѫ измѣнници.

 

Нищо скришно нѣмаше. Страданията не можеха да се скриятъ, изтощаването не можеше да се потули. Нко грѣшкитъ бѣха такива, щото тѣ направиха армията недѣеспособна, защо искаха тѣ 16 юни? Отговорътъ е ясенъ. Тѣ го искаха, защото знаеха, че не е имало никакви грѣшки отъ естество да сломатъ нашата войска до тамъ, че да не може тя и втори пѫть да защити отечеството. Та не измѣнници сѫ нашитѣ противници, а безскрупулни партизани, които искатъ да стоварятъ на други кривитѣ дърва на своитѣ грѣшки.

 

А че искаха прѣстѫпното безумие, цѣлъ свѣтъ знае. Подиримъ ли свидѣтели, цѣлъ купъ ще се яви. Свидѣтель прѣди всичко е г. Ризовъ, който въ своята статия по погрома каза, че всички партии, съ изключение на народната, бѣха за война съ съюзницитѣ. Частно за г. Генадиева, свидѣтель е и г. Теню Начевъ, който, както се види отъ съобщението на в. Миръ отъ 19 юни 1914, е казалъ, че билъ пращанъ отъ него, на 9 юни вечерьта, да настои прѣдъ г. Даневъ да не отива въ Петербургъ, да се съгласи да разрѣши армията спороветѣ съ съюзницитѣ. И това съобщение и до днесъ не е опровергнато. И какъ може да се опровергне? Въ рѣчьта си по поводъ на искането на анкета (стр. 213) Г. Генадиевъ е призналъ, че е проповѣдвалъ, какво „трѣбва да се разрѣши съ орѫжие спорътъ ни съ съюзницитѣ“.

 

Но нека се попитаме, въ какво главно ни обвиняватъ нашитѣ противници.

 

 

9

 

Въ прѣдложението за анкетата, направено въ Народното Събрание отъ четирмата народни прѣдставители отъ мнозинството, единственното обвинение, формулирано противъ насъ, членоветѣ на кабинета, прѣдседателствуванъ отъ мене, е че, първо, когато всички разумни „граждани на България“ очаквали да сключимъ миръ при най-износни за насъ условия, на два пѫти прѣдлаганъ отъ турцитѣ, ние сме отказали и сме подновили пакъ военнитѣ дѣйствия противъ турцитѣ и че, второ, българскитѣ храбри войници не намирали, отъ страна на държавата, ония законни грижи, които можеха да облекчатъ положението на едни, и да спасятъ отъ смърть други. А прѣдложението, изходяще отъ групата на тѣснитѣ социялисти, искаше анкетата „да издири и установи отговорноститѣ на политическата подготовка, обявяването и рѫководството въ всѣко отношение на балканскитѣ войни прѣзъ 1912—1913“. При дебатитѣ обаче по тия двѣ прѣдложения изтъкнаха се съ особна настойчивость слѣднитѣ четире момента отъ нашата министерска дѣйность: договоритѣ съ съюзницитѣ и подготовката на войната съ Турция; несключването на миръ още въ 1912 г.; подновяването на военнитѣ дѣйствия на 21 януари 1913, и политиката по спора съ Румѫния.

 

Нека видимъ, коя е истината по четиретѣ тия точки.

 

 

I. Договоритѣ съ съюзницитѣ и подготовката на войната съ Турция.

 

Източникътъ на всичкото зло, споредъ нѣкои, било гласуването на новия чл. 17 отъ Конституцията. Излишно е да се повтаря, че разпоредба, каквато има въ конституциитѣ на най либералнитѣ страни на свѣта, и каквато донесе възвеличението на Сърбия и Гърция, (не дължатъ ли тѣ това възвеличение на договоритѣ?) не може да бѫде критикувана, И ония, които най-много врѣва вдигаха противъ новия чл. 17, вдигаха я защото се боеха, да не би нѣкое българско правителство да сключи тайна конвенция съ нѣкоя велика сила — съ Русия или Австрия. Тѣ не знаеха, както и азъ не знаехъ, че въ 1902 г. бѣше се сключила вече, въпрѣки конституцията, една тайна конвенция, а въ 1904 г. и единъ таенъ договоръ. Ще се

 

 

10

 

каже, че и безъ новия чл. 17 отъ конституцията се бѣха сключили тайни съглашения, че и безъ него нови тайни договори щѣха да се сключатъ когато, съ избухването на войната между Турция и Италия прѣзъ Септември

 

1911 година, една невидена отъ освобождението на България насамъ турска криза бѣ настанала. Азъ навѣрно нѣмаше да подпиша такъвъ таенъ договоръ, ако не бѣ се измѣнилъ чл. 17. Но други безъ друго щѣха да го подпишатъ, тъй като България никога нѣмаше да прости на правителството, което би се отказало да се възползува отъ онова чудесно стечение на обстоятелствата, съ което се ознаменува почването на турско-италиянската война. И наистина, кога отъ 1879 г. насамъ Турция се бѣ намѣрила въ война съ една велика сила, и то отъ Тройния Съюзъ ? Кога положението на Турция бѣ пó-разклатено, положението на Македония пó-отчаяно? Когато, слѣдъ обявяването на Турско-Италианската война, азъ се върнахъ въ София, намѣрихъ и тукъ положението критическо. Турция трупаше войски на нашата граница съ очевидна цѣль да ни нападне, да ни наложи une guerre préventive за да ни съкруши и бѫде отпослѣ спокойна. Това поне бѣ дълбокото убѣждение на много отъ моитѣ другари, това бѣ и убѣждението на голѣма часть отъ обществото. Духоветѣ бѣха крайно възбудени. Неприготвени дипломатически съ нашитѣ съсѣди, една война тогава съ турцитѣ, които не бѣха още надвити и изтощени отъ италиянската война, можеше да ни бѫде гибелна. За това и азъ, слѣдъ като съ помощьта на нѣкои отъ великитѣ сили, успѣхъ да осуета войната, която турцитѣ тогава искаха да ни обяватъ, рѣшихъ да пристѫпя къмъ прѣговори за съглашения съ Сърбия и Гърция. Съ покойния г. Миловановичъ бѣхъ говорилъ на заминаване прѣзъ Бѣлградъ, на 29 Септември 1911 г. А колкото за Гърция, отличниятъ българофилъ г. Bourchier бѣ ми писалъ отъ Атина, бѣ ми говорилъ и въ София. И азъ почнахъ прѣговоритѣ, по които единъ день подробно ще пиша. Нека тукъ изтъкна нѣкои критики само по съюза.

 

Чудатъ се чужденцитѣ, ще се чуди и потомството на ума на ония, които, слѣдъ като войната на 5 октом. 1912 г. категорически доказа, че ние сами неможахме да

 

 

11

 

биемъ Турцитѣ, критикуватъ балканския съюзъ. Слѣдъ отказа на турцитѣ да се споразумѣятъ както ние искахме съ насъ, при нежеланието на коя да е велика сила да ни помогне ефикасно за да спасимъ Македония, да спасимъ и себе си, за насъ не оставаше друго, при отчаяното ни положение, освѣнъ да подиримъ помощьта на балканскитѣ народи. Разединени, тѣ станаха прѣди петстотинь години роби на турцитѣ. Съединени, тѣ можаха да ги изпѫдатъ изъ балканския полуостровъ. Великиятъ исторически процесъ между насъ и тѣхъ се свършваше. Кой свѣсенъ човѣкъ може тогава да подържа, че съюзътъ, който съедини тия народи, бѣ безполезенъ?

 

Но, отговарятъ критицитѣ, съюзътъ изпѫди турцитѣ, докара обаче сърбитѣ и гърцитѣ въ Македония, докара румѫнитѣ въ българска Добруджа. Съюзътъ ли бѣ кривъ за това, или 16 юни? Ще видимъ по-нататъкъ.

 

Не трѣбвало да правимъ съюзъ съ сърби и гърци, защото било извѣстно, че тѣ били вѣроломни. Че до прѣди десетина години, до 1904 г., пословично бѣ въ Франция мнимото вѣроломство на Англия. Всички я наричаха вѣроломниятъ Албионъ, la perfide Albión. Три столѣтия войни между двата съсѣда бѣха закрѣпили това мнѣние у французкия народъ. Подирете въ рѣчника на Larousse и ще видите, че тамъ сериозно се твърди, какво Англия заслужавала споменатото прилагателно. И при все това не се намѣри французинъ, който да натекне на своето правителство съглашението между Англия и Франция отъ 10 априлъ 1904. И днесъ Франция се бори рамо до рамо съ Англия, която тъй рицарски ѝ се притече на помощь. И подписватъ Русия, Англия и Франция съглашение, че нѣма да сключватъ отдѣлно миръ.

 

Но афоризмъ било, че пѫтъть за Македоним водѣлъ прѣзъ Нишъ. Защо тогава не тръгнахте, когато бѣхте на власть? Не тръгнахте, защото се боехте — и 16 юни доказа, че Вашиятъ страхъ бѣ оправданъ — да не срѣщнете срѣщу себе си не само сърби и гърци, но и турци, защото бѣ въпросъ за Македония и Одринско, па и румѫни.

 

Македония трѣбвало да остане цѣлокупна и автономна. Че кой другъ освѣнъ ние можахае да убѣдимъ Сърбия да приеме тоя приципъ, да приеме за Македония

 

 

12

 

и Одринско административна автономия, като оная на Източна Румелия, да приеме и европейски Генералъ-Губернаторъ? А че сполучихме да я убѣдимъ, ще се види понадолу. Но когато правишъ договоръ, ти трѣбва да прѣдвидишъ и случая, когато една държава, гнила като Турция, може да се разкапе и да стане нужда да я дѣлишъ съ съюзницитѣ. И ако, като откупъ за своето обединение, една велика държава като Италия бѣ принудена да даде цѣла своя область и цѣло свое крайбрѣжие — область и крайбрѣжие които бѣха части отъ нейнитѣ фактически владѣния, а не части отъ бѫдещи завоевания — ако бѣ принудена да даде гробницата на своята народна вѣкова династия и отечествого на своя народенъ легендаренъ герой Гарибалди — ако една велика държава, повтарямъ, бѣ принудена да стори това, не щѣше ли да заслужи вѣченъ укоръ оня български държавникъ, който откажеше обединението на своя народъ, защото като откупъ му бѣ поискано една минимална часть отъ земитѣ на тоя народъ ? Казахъ го и го повтарямъ, петстотинъ годинъ продължава „събираніе земли русской“ и до сега всичкитѣ руски земи не сѫ се обединили, и до сега нѣма въ Европа голѣмъ народъ, който да е събралъ подъ своето знаме всичкитѣ свои синове. Трѣбваше да жертвоваме и ние една малка часть за да спасимъ голѣмата. И съ договора подлагахме на арбитражъ само 1/8 отъ Македония, а нищо отъ Одринско.

 

Но защо да се прѣдвиди арбитражъ, и то отъ Русия? Защото, прѣди всичко, най-модерниятъ принципъ при разрѣшаване международни спорове е арбитражътъ. Подиръ сключването на арбитражния договоръ между Англия и Франция, на 14 октомври 1993, до срѣдата на юни 1910, повече отъ сто подобни арбитражни договори сѫ били подписвани между разни държави. Има и такива между съюзни господарства, като оня между Англия и Португалия отъ 16 ноем. 1904. Приехме Русия за третейски сѫдия, защото тя освободи България, тя ни сьздаде идеала на Санъ-Стефанска България и тя, съ договора отъ 1902, ни гарантираше цѣлостьта на нашата територия. И тя щѣше да раздѣли спорната зона — тъй имахме ние причина да вѣрваме и тая вѣра излѣзе оправдана — съразмѣрно съ нашитѣ жъртви, съ нашитѣ сполуки, съ нашитѣ придобивки

 

 

13

 

откъмъ Одринско, съ сръбскитѣ придобивки откъмъ Адриатическото море. Създателката на Санъ-Стефанска България щѣше навѣрно да ни даде голѣма часть отъ спорната зона, ако нашитѣ военни операции въ Тракия не съ увѣнчаваха съ успѣха, нужденъ за да ни осигури Одринъ. Ако вземахме тоя послѣденъ градъ, па и Деде-Агачъ и всичката оная богата тракийска область, която бѣ изключена отъ Санъ-Стефанска България, при всичко, че имаше многобройно българско население, кой разбранъ човѣкъ можеше да се сърди на Русия, че дава Скопие до Дебръ и Кичево на Сърбитѣ? И тъй като трѣбваше да се осигуримъ съ приемването на тая тежка роля на третейския сѫдъ отъ държавата, която ние избрахме за такъвъ сѫдия, ние бѣхме длъжни, прѣди да дѣйствоваме, да съобщимъ нашия договоръ ней. И тъй постѫпихме съ Русия, като ѝ прѣдадохме, прѣзъ пролѣтьта на 1912, прѣписъ отъ тоя договоръ, и тя пази тайната, при всичко, че бѣ противъ мобилизацията ни прѣзъ есеньта на 1912 г. Можахме ли да повѣримъ тайната и на други ? И каква гаранция щѣхме да добиемъ, че тия други щѣха да направятъ нѣщо повече отъ Русия?

 

Колкото за натякването, че не сме били прѣдвидили необходимостьта да пратимъ часть отъ войската въ Македония, нашитѣ военоначалници, които бѣхме натоварили съ съкрушителната отговорность да биятъ турцитѣ, тъй категорически настояха да прататъ на главния воененъ театъръ цѣлата наша армия, едничката способна, съ хомогенностьта си и съ довѣрието, което вдъхваше у своитѣ пълководци, да нанесе поражение на неприятеля, че тѣ не искаха дори да отдѣлятъ и седмата дивизия, която, отиде въ Македония. По наше настоявание тя се отдѣли, а слѣдъ като и военитѣ признаха, че наша войска трѣбваше да се грижи за отбраната на София противъ едно евентуално нахлуване на турски отряди отъ къмъ Кюстендилско. За да можехме да отдѣлимъ още нѣколко дивизии, ние трѣбваше да искаме отъ сърби и гърци сѫщото число дивизии за Тракия. Кой можеше въ такъвъ случай да гарантира, че Турцитѣ, при нехомогеностьта на армията и разнообразностьта на командуването, не щѣха да побѣдатъ?

 

Но тоя съюзъ, съ Сърбия особно, казватъ още, не билъ въобще въ наша полза. Че въ полза на Сърбия ли бѣше?

 

 

14

 

Защо възстанаха въ Сърбия противъ него, противъ Пашича? Когато у насъ шефове на партии казваха, досѣжно спорната зона, че ние ще глътнемъ вола, та какво бива, ако му дадемъ рогата, въ Сърбия жестоко нападаха Пашича, че той билъ далъ именно вола на България. И щѣхме да го вземемъ, както ще докажа по-долу, ако да не бѣше нашето „прѣстѫпно безумие“.

 

Но не само Сърби викаха противъ Пашича. Четете найдобрата история на нашата война съ турцитѣ, оная на англичанина Rankin, нашъ голѣмъ приятель, и ще видите, че и той мисли, какво ние малко давахме съ договора на сърбитѣ.

 

И дѣйствително, въ спорната зона, за която съ сърбитѣ се прѣпирахме цѣли петъ мѣсеца, не влизаха освѣнъ 137,000 българи. А въ цѣла Македония смѣтахме, че има повече отъ 1,000,000 (съ помацитѣ 1,150,000). Ще се каже, че само 1/8 часть отъ българското население се подлагаше на арбитража. И можехме да се надѣемъ, че единъ день и даденитѣ на Сърбия българе щѣха да ни се върнатъ. Робъ се връща, гробъ не връща, казва поговорката. А гробътъ за Македонеца бѣ турскиятъ режимъ.

 

Рускиятъ арбитражъ можеше да прѣживѣе войната и да ни даде часть отъ спорната зона дори, вслѣдствие комбинации станали възможни подиръ европейски войни като днешната. Цѣли два мѣсеца се спрѣха прѣговоритѣ, защото или трѣбваше да приемемъ спорната зона, или да скъсаме. При тия условия, можахъ ли азъ да взема върху себе си отговорностьта да не подписвамъ договора ? Щѣха да ме обвинятъ въ прѣдателство и щѣха да иматъ право, защото безъ Сърбия и Гърция, ние не можахме да водимъ войната, която бѣ станала неизбѣжна. Смѣшни сѫ ония, които подържатъ, че не тъй, а инакъ трѣбвало да направимъ договора. Договоръ не се прави като законопроектъ, да пишешь въ него каквото искашь. По мое настояване, както ще докажа това, въ договора съ Сърбия се турна клаузата за автономията на цѣла Македония, както се тури въ договора съ Гърция и клаузата за чл. 23 отъ берлинския договоръ. Но въ случай на разгромъ на Турция, сърбитѣ искаха безусловно голѣма часть отъ спорната зона, защото чрѣзъ нея само можаха да добиятъ излазъ на Адриатическо море, единъ

 

 

15

 

въпросъ отъ жизнена важность за тѣхъ. И ние приехме това условие, и то ни даде Санъ-Стефанска България, която българе Биконсфилдовци разстроиха.

 

И че чл. 4 отъ договора ни съ Сърбия, съ който се прѣдвиждаше по-широкиятъ арбитражъ на Русия, не бѣ пакостенъ за насъ, се доказва отъ факта, че цѣли мѣсеци Сърбия се борѝ да добие отъ насъ ревизия на договора, а не арбитражъ по казания чл. 4. А че Русия бѣ рѣшена да се произнесе съобразно съ нашето разбиране на съюзния договоръ се доказва отъ маса документи, нѣкои отъ които ще се намѣрятъ въ архивата. Тъй, напримѣръ, на 16 мартъ г. Даневъ ми депешира, че Русия ще ни даде и Струга отъ спорната зона, а на 23 априлъ и 4 май 1913 г. Г. Бобчевъ ми телеграфира отъ Петербургъ, че споредъ руското правителство „договорътъ съ Сърбия трѣбвало безусловно да бѫде изпълненъ. Третейскиятъ сѫдъ на Русия не може да се отдалечи отъ това, що е прѣдвидено въ договора“. Двѣ недѣли по-късно, на 19 май, и г. Даневъ депешира отъ Лондонъ, че споредъ германския тамъ посланикъ, „Рускиятъ Императоръ далъ напослѣдне да се разбере въ Берлинъ, какво България била права“. Съвършенно безосновни сѫ, слѣдователно, критикитѣ, че съ руския арбитражъ ние сме щѣли да загубимъ Македония. Ние я загубихме не вслѣдствие договора и арбитража, а вслѣдствие 16 юни

 

Но какво ще кажете за Австрия и Ромѫния ? ще питатъ нѣкои. Ако нашитѣ военни приеха клаузитѣ на военната ни конвенция съ Сърбия относящи се до нашата защита противъ Австрия и Ромѫния, причината бѣ, че тѣмъ бѣ извѣстна конвенцията отъ 1900 г. между тия двѣ държави противъ насъ и въ полза на Румѫния, на която, въ случай на побѣда, се устѫпваше цѣлиятъ четиреѫгълникъ, съ Варна и Руссе.

 

Повтарямъ, че безъ тоя съюзъ, споредъ всичкитѣ наши военни, немислима бѣ освободителната война. И тая война не е само буржоазията, която я одобри, а цѣлиятъ български народъ, съ своитѣ прѣдставители въ Народното Събрание. Всичкитѣ партии единодушно се произнесоха за нея. И ако послѣ земледѣлческиятъ съюзъ дезавуира нѣкои отъ своитѣ прѣдставители, които бѣха най-войнственитѣ отъ всичкитѣ партийни лидери, тя не дезавуира г. г. Драгиевъ

 

 

16

 

и Цанко Бакаловъ, които съ мълчанието си даваха да се разбере, че одобряваха езика на своитѣ другари. И въ органа на радикалната партия тъй сѫщо се явиха войнственни статии, които доказаха, че ако партията бѣ единодушна противъ войната, тя не щѣше да позволи да се обнародватъ подобни статии. Сѫщото може да се каже и за други лѣви партии и да се докаже съ цитатитѣ, направени въ Събранието отъ тѣхнитѣ рѣчи и статии. Специално за отношението на социалиститѣ къмъ освободителни войни, не е излишно да се спомене, че покойниятъ Г. Жоресъ, социалистическиятъ лидеръ, въ своята Histoire Socialiste, хвали французкиятъ конвентъ именно за неговитѣ войни, съ които той освобождавалъ Европа. И днесъ най-крайнитѣ социалисти въ Франция сѫ министри и водатъ една война за надмощие. Имало ли е въ Балканския Полуостровъ, въ свѣта въобще, войни по-оправдани отъ първата освободителна война на 1877 г. и отъ втората на 1912 год. ?

 

Послѣднята ни се наложи и ако, по нѣмане на врѣме, не можа да се прѣдвиди арбитражъ и въ договора съ Гърция, затова по никой начинъ не трѣбваше да се откажемъ да сключваме съ нея съглашения. И сключихме не само договоръ, но и военна конвенция съ гърцитѣ, защото флотата имъ прѣвъзходстваше турската, та най-елементарната прѣдвидливость ни налагаше да имаме и Гърция на своя страна за въ случай, че Турция не се съгласеше да ни приеме прѣдложението за подобрение положението на нашитѣ сънародници.

 

Чудното е, че самитѣ ония наши критици, които ни коратъ, защо приехме клаузата за арбитражъ съ Сърбия, ни винатъ, защо не прѣдвидѣхме подобно условие и съ Гърция. Но и безъ клаузата за арбитражъ въ гръцкия договоръ, ние пакъ щѣхме да постигнемъ сѫщата цѣль, да видимъ нашия споръ съ Гърция разрѣшенъ отъ единъ третейски сѫудия. И щѣше да бѫде най-мѫдрото, тъй като гърцитѣ още отъ началото искаха само Солунъ, и то защото тѣ влѣзоха първи въ него, вслѣдствие грѣшкитѣ на нашитѣ военни.

 

Съ депеша отъ 17 Ноември 1912 г. х. Мишевъ ми телеграфира отъ Атина, че отъ руската легация разбралъ, какво гърцитѣ не щѣли да отстѫпятъ Солунъ по никой

 

 

17

 

начинъ, а по всичко друго били готови да ни направятъ отстѫпка. А два дена пó-късно, сѫщиятъ нашъ министъръ депешира отъ Атина, че гърцитѣ искали арбитражъ. Съ телеграма отъ 13 Декември 1912 г. Г. Даневъ ми депишира отъ Лондонъ, че г. Венизелосъ казалъ на г. Баучеръ, какво щѣлъ „да даде всичко за Солунъ, но него трѣбвало да има“. Прѣдъ видъ на тия заявления, азъ още на 29 Дек. телеграфиралъ г. Бобчеву въ Петербуръ за Солунъ по никой начинъ да не жертвуваме казитѣ Ениджевардарска, Воденска, Кайларска, Леринска и Костурска. И г. Проф. Милюковъ, когото азъ видѣхъ на 5 януари 1913, надълго говори съ мене по тоя въпросъ. И въ своя органъ, в. Рѣчь, отъ 4 октом. 1913, той казва слѣдното: „Гешовъ ми заяви, че трѣбва да се отстѫпи Солунъ на Гърция въ замѣна на Леринъ и Костуръ“. Въ замѣна на нѣщо повече, дори, тъй като гърцитѣ бѣха готови на голѣми отстѫпки. И тая тѣхна готовность ме правеше все да се надѣя, че ще успѣя да прокарамъ моята идея за арбитражъ и съ Гърция. И цѣли мѣсеци азъ се борихъ за тая идея, като бѣхъ убѣденъ, че нейното осѫществление ще осуети съюза между Сърбия и Гърция. И единъ пѫтъ тоя съюзъ осуетенъ, сърбитѣ нѣмаше да прѣдяватъ претенциитѣ, които отпослѣ прѣдявиха. Та тия извъндоговорни претенции сѫ плодъ не на нашия договоръ съ Сърбия, а на неотстѫпчивостьта на извѣстни фактори у насъ по въпроса на спора ни за Солунъ, въпросъ, по който азъ бѣхъ увѣренъ, че гърцитѣ, страхувайки се отъ насъ, както много свидѣтели го казаха, щѣха да бѫдатъ и до послѣднята минута въ полза на миролюбиво съглашение, било направо съ насъ, било чрѣзъ арбитража на приятелски сили. А че азъ имахъ право да бѫда увѣренъ въ това се доказва отъ слѣдния прѣводъ на едно писмо, отправено до единъ отличенъ, всеизвѣстенъ нашъ приятель, и което писмо азъ своеврѣменно сообщихъ на царя и на министерския съвѣтъ.

 

Частно.

Лондонъ, 26 Лприлъ 1913.

 

Любезни Господине,

 

Азъ току що видѣхъ Генадиусъ. Той ми каза:

 

1-о Нѣма писменно съглашение между Сърбия и Гърция.

 

 

18

 

2-о Даневъ отказа когато бѣ въ Лондонъ да уредятъ границитѣ съ Венизелосъ.

 

3-о Венизелосъ е казалъ въ София, че гърцитѣ ще се оттеглятъ отъ Солунъ само вслѣдствие на една злощастна война.

 

4-о Гърцитѣ изкренно желаятъ да направятъ отъ Солунъ едно порто-франко подъ тѣхно владичество и ще се съгласятъ да не го укрѣпяватъ.

 

5-о Тѣ искатъ за граница линията на езерата по базата на Халкидика и достатъчно назадъ отъ Солунъ за да не може градътъ да се намира подъ българскитѣ топове.

 

6-о Тѣ биха искали веднага съглашение на България по тая точка.

 

7-о Ако тѣ добиятъ едно отдѣлено и абсолютно съглашение съ България, тѣ сѫ готови да се дезинтересиратъ отъ сръбско-българския споръ за Битоля.

 

8-о Тѣ сега се страхуватъ, че ако не помогнатъ на Сърбия срѣщу България, Фердинандъ ще вземе най-напрѣдъ Битоля и пр. отъ сърбитѣ и тогава ще да се бие и съ тѣхъ (гърцитѣ) за Солунъ и очевидно е, че ако има бой, тѣ прѣдпочитатъ да иматъ единъ съюзникъ срѣщу България.

 

9-о Тѣ сѫ готови да се биятъ за Солунъ.

 

Вѣроятно вие знаете повечето отъ това що Ви пиша, но азъ го пращамъ за въ случай, че има нѣкои нови точки за Васъ. Не е ли възможно да се постигне едно съглашение? .  .  .  .  .  .  .  Съ най-добри селями.

 

X.

 

 

Голѣмото значение на това писмо ще се разбере когато кажа, че неговиятъ авторъ бѣ довѣрено лице на нашия приятель, нарочно натоварено отъ него за да сондира г-нъ Генадиусъ, гръцкия посланикъ въ Лондонъ и втория (подиръ Венизелосъ) гръцки делегатъ въ Лондонската конференция за миръ, върху условията на тъй горѣщо желаното отъ приятела ни миролюбиво уреждане на българо-гръцкия споръ. Слѣдъ като получихъ прѣписъ отъ това писмо, азъ пакъ настояхъ да се приеме толкозъ пѫти прѣдлагания отъ мене арбитражъ и съ Гърция. Задържахъ дори два деня г. Данева, който трѣбваше да тръгне за Лондонъ за да подпише приготвения

 

 

19

 

вече текстъ на договора за мира съ Турция. За жалость, азъ пакъ неуспѣхъ.

 

Всички сега се чудатъ, какъ за единъ Солунъ се поставиха на карта и придобитото отъ освободителната война и самото сѫществоване на България. Нѣмаше голѣмо значение той, при остѫпването намъ на Кавала, па и справедливо бѣ, при стотинитѣ хиледи гърци, които ние взимахме, да дадемъ на Гърция нѣколко хиледи българи. Но хипнозата на извѣстни крѫгове тогава отъ Солунъ бѣ такава, че тя докара моята оставка, докара възпротивата на тръгването на г. Данева за Петербургъ, докара и 16 юни.

 

Но да се върнемъ на съюзитѣ и на освободителната война. Чрѣзъ тѣхъ ние най-блѣскаво постигнахме цѣльта гонена отъ насъ — изпѫждането до Чаталджа на турцитѣ, освобождението на роба.

 

И сполучливо щѣхме да завършимъ и подѣлбата на балканския полуостровъ ако бѣхме отпослѣ и за Гърция приели арбитража, осветенъ въ договора съ Сърбия.

 

Вѣрно е, че не за подобна подѣлба ние почнахме нашитѣ постѫпки прѣдъ Високата Порта прѣзъ есеньта на 1912. Нашата цѣль бѣ да прибѣгнемъ до най-ефикаснитѣ мѣрки за упражнение на такъвъ натискъ върху Турция, че тя да се стрѣсне и, притисната отъ една страна отъ Италия, отъ друга отъ съюзенитѣ четире балкански държавици и въ невъзможностьта да има пари, тъй като силитѣ бѣха рѣшили да се не правятъ заеми на Балканскитѣ държави, да устѫпи на нашето искане, да даде реформи на своитѣ европейски области. За това, слѣдъ съюзитѣ съ Сърбия и Гърция, слѣдъ като се споразумѣхме и съ Черна-Гора и сондирахме Ромѫния, на която прѣдлагахме дори и едно съглашение, ние поискахме да видимъ, до колко бѣхме готови и военно да се биемъ. Обнародва се вече сѫщественната часть отъ протокола, подписанъ отъ петимата военноначалници, които ние бѣхме поканили да се произнесатъ, дали можемъ да мобилизираме съ цѣль и да воюваме за да добиемъ онова, що искахме. Нека тукъ възпроизведа тоя протоколъ за да се изтъкне още единъ пѫть, че и въ отношение на военната подготовка, ние си изпълнихме всичкия дългъ. Ако воен. м-ство, щабътъ на армията и тримата нач. на военно-

 

 

20

 

инспекционнитѣ области, единственнитѣ компетентни да знаятъ положението на армията, даваха писменно мнѣние, че въпрѣки констатиранитѣ непълноти, ние можехме да воюваме съ условие да вземемъ мѣрки за попълване тоя недостигъ, можехме ли ние да откажемъ? И намѣсто да се хвали (заседание на 10/12 1912), че тѣ „въорѫжили народа и могли съ гордость да посочатъ на това свое дѣло“, г. Генадиевъ, като знаеше, че това въорѫжение не е пълно, трѣбваше поне частно, въ извънредната още сесия, да ни заяви, че той не одобрява мобилизацията, прѣдъ видъ празднотитѣ на нашата военна подготовка. Това негово мълчание не доказва ли, че сега подигнатото обвинение, какво военно не сме подготвили войната, се подига само за да се прикрие прѣстѫпното безумие?

 

Ето въпросниятъ протоколъ:

 

 

ПРОТОКОЛЪ

 

Днесъ 16 септември 1912 г. единъ специаленъ воененъ съвѣтъ, свиканъ по запозѣдь на Негово Величество Царя, въ съставъ: Генерали Никифоровъ, Фичевъ, Ивановъ, Кутинчевъ и Радко Димитриевъ.

 

Слѣдъ като се занима съ въпроса, до колко България, при днешната готовность на нашата армия и при даденитѣ политически условия, би могла да се рѣши да встѫпи въ въорѫженъ конфликтъ съ Турция, и слѣдъ като изслуша : първо обясненията на Министра на Войната върху:

 

а) Достигнатото съглашение, щото въ войната да взематъ участие като съюзници съ цѣлитѣ си контигенти кралствата на Сърбия, Гърция и Черна-Гора.

 

б) Че въ материалната готовность на армията има единъ извѣстенъ недостигъ, сѫществената часть на който може да се изрази въ слѣдующата (на 21 страница) сравнителна таблица:

 

в) Че срѣщу недостига, който се констатира въ горнята таблица, сѫ вече порѫчани и ще се получатъ постепенно до края на текущата година, изброенитѣ въ слѣдующата таблица прѣдмети: Шинели 100,000, Куртки 50,000, Панталони 50,000, Ботуши 89,500, Платнища за палатки 100,000.

 

 

21

 

 

г) Че една евентуална намѣса въ полза на Турция отъ страна на друга нѣкоя отъ държавитѣ въ Европа не трѣбва да се взема въ внимаиие.

 

д) Че рѣшението за встѫпването въ въорѫженъ конфликтъ противъ Турция трѣбва да почива върху съображенията за днешната готовность на турската армия.

 

Второ: Като изслуша слѣдъ това и доклада на началника на щаба на армията върху:

 

а) Даннитѣ и свѣденията, които се иматъ въ щаба на армията за численния съставъ и качеството на армиитѣ на България, Сърбия, Гърция и Черна-гора отъ една страна, и на Турция отъ друга.

 

б) Свѣденията касателно условията за съвмѣстни дѣйствия на коалиционната армия на четиритѣ балкански държави.

 

Военниятъ съвѣтъ, слѣдъ като изслуша всичко горѣ-казано, направи едно най-обстоятелно обсѫждане на въпроса, и, като взе въ съображение съвокупностьта на днешнитѣ условия, които иматъ влияние върху прѣдмѣтната война; дойде до слѣдующето единодушно заключение:

 

 

22

 

България може да се рѣши да встѫпи въ въорѫжена акция противъ Турция при условия:

 

а) Ако мобилизацията бѫде обявена веднага и ако едноврѣменно съ насъ взематъ участие въ тази акция и другитѣ три балкански държави — Сърбия, Гърция и Черна Гора.

 

б) Ако, заедно съ обявяването на мобилизацията, правителството вземе всички мѣрки за продължавание на доставката на всички недостигающи материяли споредъ горѣизложената таблица; както и за незабавното попълване на всички изразходвани материали. Тази послѣднята необходимость се налага отъ съображението, че прѣдстоящата война може да бѫде упорна, продължителна и ожесточена.

 

Подписали генералитѣ:

Никифоровъ, Ивановъ, Кутинчевъ, Димитриевъ, Фичевъ.

 

 

Какво направи правителството, за да попълни констатираниятъ въ протокола недостигъ въ материалната готовностъ на армията ? За да бѫде отговора ми нагледенъ, давамъ слѣднята таблица, която заемамъ отъ брошурата, „Кои сѫ виновницитѣ на катастрофата.“

 

 

 

23

 

Колкото за въпроса, защо всичкитѣ праздноти не се попълниха прѣди мобилизацията, моятъ бившъ другарь по войната, г. генераль-лейтенантъ Никифоровъ, ми даде едно кратко обяснение, което за нуждно считамъ да възпроизведа тука. Ето това обяснение.

 

„Кабинетътъ на г. Гешовъ пое властьта прѣзъ Мартъ 1911 г. Въ това врѣме и до есеньта на сѫщата година общото политическо положение не само въ Балканския Полуостровъ, но и въ цѣла Европа, бѣше съвършенно нормално и не можаха да се прѣдвиждатъ никакви опасения за едно близко нарушавание на мирътъ. Едно такова нарушение послѣдва въ оная година прѣзъ есеньта чрѣзъ обявяването на войната между Италия и Турция. Оть друга страна кабинетътъ на г. Гешевъ, съ дохождането си на власть, имаше като първа задача да се занимае съ свикването на Велико Народно Събрание за рѣшенитѣ отъ прѣдшествующия кабинетъ измѣнения на нѣкои постановления отъ Конституцията. Тая задача, както е извѣсгно, отвлече вниманието на правителството почти до есеньта, когато, както казахме по-горѣ, избухна турско-италиянската война.

 

„Историята говори, че обикновенно войнитѣ настѫпватъ неочаквано. Изключение отъ това правило съставляватъ най-много войнитѣ, които иматъ изключително завоевателна цѣль, въ който случай войнитѣ се замишляватъ и подготовляватъ съ години напрѣдь.

 

„Нашата война въ 1912 г. противъ Турция се наложи отъ тогавашната турско-италиянска война. Слѣдователно за подготовлението на тая война както въ политическо, така и въ материално отношение, кабинетътъ на г. Гешовъ е могълъ да има на разположение най-много само единъ срокъ отъ една година — отъ есеньта на 1911 г., когато се почна турско-италиянската война.

 

„Въ сѫщность по отношение материалната подготовка на войната тоя срокъ трѣбва да се намали още съ нѣколко мѣсеца, защото отъ прѣдшествующето демократическо правителство нѣмаше оставени никакви съотвѣтно разрѣшени кредити, нито държавното съкровище разполагаше съ необходимитѣ за цѣльта суми. За добиване нужднитѣ кредити трѣбваше да се чака вотиранието имъ отъ Народното събрание най-рано прѣзъ ноември

 

 

24

 

или декември 1911 год., а за набавяние самитѣ суми, по нѣмане такива въ държавното съкровище, трѣбваше да се търси и сключи държавенъ заемъ, за която цѣль тъй сѫщо е необходимо врѣме поне отъ нѣколко мѣсеца.

 

“Къмъ 1911 год., когато кабинетътъ на г. Гешовъ пое властьта, материалната готовность на войската ни, както това е било извѣстно на Народното събрание отъ редовнитѣ ежегодни провѣрки които се правятъ отъ делегата на това Събрание, далечъ не е била нито колко годѣ пълна. За една пò-добра илюстрация на тая готовность, ще посочимъ цифритѣ само на по-важнитѣ нѣколко прѣдмети отъ материалната часть. Кабинетътъ на г-нъ Гешовъ е заварилъ въ войсковитѣ складове само около 40,000 чифта ботуши, 188,000 шинели, 170,000 куртки, 145,000 чифта панталони, 140,000 платнища за палатки, тогазъ, когато споредъ тогавашнитѣ штатове на войската за военно врѣме е трѣбвало да имаме такива прѣдмети най-малко до 350,000 комплекта, а прѣзъ врѣме на войната, както е извѣстно, се оказаха необходими и повече отъ 600,000 комплекта. Така сѫщо въ орѫжието и бойнитѣ припаси е имало единъ чувствителенъ недостигъ. Всичкиятъ тоя недостигъ, смѣтнатъ само до комплектъ отъ 350,000, при едно скромно изчисление, би струвалъ една сума не по-малко отъ сто милиона лева, безъ да включваме въ това число недостигътъ по въорѫжението. А за комплекта до 600,000 сумата би достигнала близо до двѣста милиона лева. Изработванието и доставянието на недостига само за комплекта отъ 350,000 при най-голѣма бързина би изисквало значително повече отъ една година врѣме. А както видѣхме по-горѣ съ врѣме за тая цѣль кабинетътъ на г. Гешова е разполагалъ само съ една година безъ нѣколко мѣсеца и то ако се приеме, че нужднитѣ за тая цѣль сумми не сѫ липсвали, а пъкъ сѫщо по-рано бѣше казано, че и такива не е имало и набавянието имъ не е съставяло една лесна задача.

 

„При все това, обаче, кабинетътъ на Г. Гешовъ прѣзъ разполагаемото сравнително твърдѣ кратко врѣме, само една година безъ нѣколко мѣсеца, успѣ да развие една най-интензивна дѣятелность за попълвание материалната

 

 

25

 

готовность на войската ни, защото безъ държавенъ заемъ, безъ никакъвъ шумъ, при извѣстната тогавашна оскѫдность въ държавното съкровище, до прѣдвечението на войната сѫ били вотирани на нѣколко пѫти кредити на обща сума отъ около 32 милиона лева, които сѫ били веднага използувани за попълвание на по-сѫщественната часть отъ недостигътъ по материалната часть въ войската.

 

„Да се не забравя и фактътъ, че слѣдъ почването на турско-българската война, силитѣ бѣха рѣшили да не се правятъ заеми на тия балкански държави, та и да искахме да харчимъ повече, нѣмаше отъ дѣ.

 

„Нека за минутка да се отклонимъ отъ сѫществената часть на темата си за да посочимъ на една оцѣнка, която на 16 септември 1912 год. на генералския съвѣтъ въ двореца въ присѫтствието на Негово Величество Царя, е била направена отъ генерала Саввова въ отношение на попълване материалната часть на войската прѣзъ даденото врѣме. Той е казалъ слѣдующето:

 

„Отъ доклада, който прави тукъ Министрътъ на Войната, генералъ Никифоровъ, за добититѣ кредити и за тѣхното най-рационално използуване, азъ съмъ длъженъ да призная, че той въ сравнително твърдѣ краткия срокъ и при извѣстнитѣ най-оскѫдни срѣдства въ държавното съкровище, е успѣлъ да направи много повече, отколкото се е очаквало“.

 

„Съ започването на самата война и прѣзъ врѣмето на траянето ѝ до напущанието властьта отъ страна на кабинета на г. Гешовъ е било доставено разно имущество за войската въ количество и на стойность въ крѫгла цифра както това е показано въ слѣдующата таблица :

 

1. Артилерийско имущество за около лева 33.000.000

2. Облѣкло и снаряжение за около 29.000.000

3. Кавалерийски и артилер. коне за около 8.000.000

4. Санитарно имущество за около 1.800.000

5. Инжинерно имущество за около 3.500.000

_______________________________________

Или всичко за около лева 75.300.000

 

„Въ горната смѣтка не влизатъ пушкитѣ, патронитѣ, шинелитѣ и ботушитѣ, които сѫ получени отъ Русия и на които стойностьта възлиза на около 15,000,000 лева.

 

 

26

 

„Така сѫщо въ тая смѣтка не влиза и имуществото, което е взето за войската по реквизиционенъ начинъ и стойностьта на което, безъ хранителнитѣ припаси, нѣма да бѫде по-долу отъ 20,000,000 леви, както и санитарното имущество, което е било дадено отъ нашия Червенъ Кръстъ и отъ иностраннитѣ санитарни мисии на сума отъ около 5,500,000 лева.

 

„Съ хранителни и фуражни припаси всичката наша армия прѣзъ цѣлото врѣме на войната е разполагала въ пълно изобилие.

 

„Тукъ му е мѣстото да отбѣлѣжимъ че лишенията по материалната частъ въ армията ни прѣзъ врѣме на тая война, до колкото такива е имало, не се длъжатъ само на нѣмание. Въ много случаи тѣзи лишения трѣбва да се отдадатъ и на безсистемното използувание на имѣющето се, или на простата физическа невъзможность да се доставятъ прѣдметитѣ на врѣме и тамъ, гдѣто и когато тѣ сѫ били нуждни. Отъ друга страна едно посрѣдствено богатство по материалната частъ въ нашата армия не е могло да имаме и нѣма да можемъ да имаме още и слѣдъ десятки години. Доказателства за това сѫ излишни.

 

„Въ заключение заслужва да се забѣлѣжи, че въпрѣки всичкитѣ най-трудни обстоятелства, при които, както по-горѣ на кратко рекохме, се е намиралъ кабинетътъ на г-нъ Гешовъ, нашата армия прѣзъ дадената война не е била изложена на никакви лишения по сѫщественитѣ прѣдмети отъ материалната си часть. Ето доказателства :

 

„1. Артилерийски бойни припаси прѣзъ врѣме на войнага противъ Турция сѫ били изразходвани крѫгло само една третя часть отъ разполагаемия боенъ комплектъ. Друга една третя часть (крѫгло смѣтнато) отъ тоя комплектъ артилерийски бойни припаси сѫ били изразходвани въ войната противъ Сърбия и Гърция. Значи, слѣдъ двѣтѣ войни сме имали останалъ излишекъ около една третя отъ бойния комплектъ такива припаси отъ общото количество, съ което сме разполагали. Въ това число не влизатъ порѫчкитѣ, които сѫ били направени прѣзъ пролѣтьта на 1913 година.

 

 

27

 

„2. Отъ бойния комплектъ патрони за пушки прѣзъ двѣтѣ войни е похарчено даже по-малко отъ една третя часть отъ общото количество, съ което сме разполагали.

 

„3. За всичкитѣ 54 пѣхотни полкове и тѣхнитѣ 36 допълняющи дружини е имало манлихерови пушки напълно споредъ штатоветѣ за военно врѣме. Всичкитѣ опълченски дружини сѫ били въорѫжени съ Бердановски пушки. За новоформируванитѣ прѣзъ врѣме на войната войскови части сѫ послужили: а) Пушкитѣ отъ убититѣ и раненитѣ; б) Купенитѣ прѣзъ октомври 1912 год. въ Виена 50,000 манлихерови пушки; в) Полученитѣ отъ Русия 50,000 трилинейни и 25,000 барданоски пушки и г) взетитѣ като военни трофеи отъ Турцитѣ нѣколко десятки хиляди пушки.

 

„Прочее, недостигъ въ пушки не е имало освѣнъ за едно кратко врѣме само за частитѣ отъ Македоно-Одринското опълчение. Това обаче не се почувствува, защото догдѣто тия войски да се организиратъ и приготвятъ за походъ, купенитѣ отъ Виена манлихерови пушки пристигнаха и веднага и тѣзи войски бидоха снабдени съ пушки напълно“.

 

 

Азъ счетохъ за нуждно да дамъ самото обяснение на г. Генералъ-Лейтенантъ Никифоровъ за да се види, колко незаслужени бѣха критикитѣ, отправени и противъ него въ Народното Събрание. Той стори всичко, което бѣ възможно при кредититѣ, който му бѣха отпустнали, при срѣдствата, съ които разполагаше държавното съкровище. Излишно е да привождамъ тукъ и обясненията на финансовия министръ, г. Т. Теодоровъ, по тия кредити и по тия срѣдства. Прѣсни сѫ още въ памятьта на публиката хубавитѣ негови рѣчи по анкетата, произнесени въ Народното Събрание на 4, 6 и 10 май 1914, въ които рѣчи той даде тия обяснения. Нека само прибава, че и прѣзъ Кримската война жестоко се нападна незаборавимиятъ нашъ приятель, Гладстонъ, тогава английски финансовъ министръ, че оставилъ английската войска да мре въ Кримъ отъ гладъ и студъ. На тия страдания на английския контингентъ, не по вина, разбира се, на Гладстона, е посветенъ послѣдниятъ томъ отъ прочутата история на

 

 

28

 

Кримската война на английския историкъ A. W. Kinglake (The invasion of Crimea. Трето издание въ шесть тома).

 

И прѣди и подиръ горѣприведения протоколъ на генералътъ, ние и съюзницитѣ разисквахме въпроса за мобилизацията, когато едно неочаквано събитие стана въ Цариградъ.

 

Прѣди обаче да дамъ моята окрѫжна депеша по това събитие, нека тукъ мимоходомъ зачекна два въпроса, които често се подигатъ когато се говори за условията, при които се почна мобилизацията, а послѣ и войната. Думата ми е за съставянието на едно широко-коалиционно министерство и за назначението на ген. Саввовъ, за помощникъ на главнокомандующия. И по двата тия въпроса писа въ в. Вардаръ отъ 8 августъ 1912 год. г. Д. Ризовъ, подъ псевдонима Буревѣстникъ. Въ статията, озаглавена Исторически Диагоналъ, слѣдъ като констатира, че

 

„великиятъ, сѫдбоносниятъ, историческиятъ моментъ за разправа съ Турция настѫпи по-скоро, отъ колкото можеше да се очаква“, той твърди, че ако допре работата до война, двамата наши военоначалници, Рачо Петровъ и Савовъ, могатъ лесно да изкупятъ на бойното поле своитѣ министерски грѣховé, и че г. Гешовъ трѣбва да състави всепартийно министерство съ радикалъ дори, но безъ г. г. Генадиевъ и Тончевъ. — Защо безъ тѣхъ? „Защото, казва г. Ризовъ, за стамболовиститѣ не може да става дума поради процеса имъ, а г-нъ Тончевъ и самъ не трѣбва дд желае да става министръ, поради некрасивата си присѫда отъ държавния сѫдъ, макаръ и да е амнистиранъ“.

 

Такова всепартийно министерство е искалъ тогава г. Ризовъ, който сега ни обвинява, че не сме го съставили. Нуждно ли е да казвамъ, че опититѣ, направени отъ г. г. Данева и Малинова прѣзъ май, юни и юли 1913 г. доказватъ, че подобенъ кабинетъ не можеше да се състави и прѣзъ септември 1912 г.? Прѣди всичко г. Радославовъ не щѣше да се съгласи, па и да се съгласѣше, цѣльта не щѣше да се постигне защото г. г. Генадиевъ и Тончевъ се изключваха отъ г. Ризова. Колкото за генер. Савовъ, нашиятъ отказъ да го приемемъ щѣше да се осѫди отъ всички. Моментътъ бѣ сѫдбоносенъ. Мобилизирахме противъ една империя съ население отъ 24 милиона и ние бѣхме длъжни да прѣдвидимъ и

 

 

29

 

евентуалната война. За водене на тая война намъ бѣха необходими всичкитѣ наши техници по военното изкуство. Като запасенъ генералъ, г. Савовъ бѣ повиканъ и той въ редоветѣ на армията. Трѣбваше ли да го оставимъ на второстепененъ пость, когато безпорно той бѣ единъ отъ първитѣ наши военоначалници? Ние бѣхме тъй загрижени за главното командване, че натоварихме дори приятели на г. Бендерева да го поканятъ да дойде и той отъ Русия за да помогне съ съвѣтитѣ си. По служебни причини, той отказа. Събитията прѣзъ войната съ Турция доказаха, както ми пишеше отъ главната квартира г-нъ Даневъ още на 16 окт. 1912 г., че генералъ Савовъ бѣ не само полезенъ, „но и неизбѣженъ“. Това бѣ мнѣнието за генералъ Савовъ и на нѣкои отъ най-вѣщитѣ изъ нашитѣ офицери.

 

Скоро подиръ съставянието на протокола досѣжно готовностьта ни за война ние бидохме стрѣснати отъ събитието, което споменахь по-горѣ. Турция бѣ рѣшила да мобилизира. Веднага слѣдъ като се споразумѣхме съ съюзницитѣ, съ депеша отъ 17 септември 1912 год. азъ съобщихъ на нашитѣ легации и консулства, че „прѣдъ видъ неочакваната провокация извършена отъ Турция прѣдъ разпоредбата за обща мобилизация въ момента, когато ние разпущахме запаснитѣ и прѣдъ видъ на тревожнитѣ извѣстия, че и свещенна война се проповѣдвала противъ България, то ние се принудихме да мобилизираме“.

 

При срѣщитѣ ми съ дипломатитѣ, азъ особно настояхъ върху това прѣдизвикателство на Турция и тѣ съобщиха това на своитѣ правителства. Ето каква депеша, споредъ австрийската Червена Книга, е билъ отправилъ на 18 септември 1912 год. Графъ Тарновски на Графъ Берхтолда:

 

„Азъ казахъ днесъ на г-на Гешова, че ми е порѫчано да съвѣтвамъ настоятелно България да не прѣдприема агресивни военни дѣйствия. Министрътъ ми отговори, че събитията сѫ ги изпрѣварили и то вслѣдствие прѣдизвикателното поведение на Турция. България не може да се обвинява зъ агресивна политика противъ Турция. За да не безпокои Турция, кабинетътъ съкрати маневритѣ и разпусна резервиститѣ. Въ тоя моментъ дойдоха

 

 

30

 

извѣстия отъ Цариградъ, че Турция е наредила да има маневри при Одринъ и че тя съсрѣдоточава тамъ войски. Проповѣдва се свещенна война противъ България. България дѣиствува по необходимость за самосъхранение“.

 

Съ депеша отъ 19 септ. 1912 г. г. Салабашевъ телеграфира отъ Виена, че ако Сърбия навлѣзе въ Санджака, Австрия щѣла да се намѣси. Вслѣдствие на даденитѣ отъ насъ успокоителни увѣрения, тая намѣса не стана. Ако тя бѣ станала, навѣрно щѣше да бѫде послѣдвана и отъ намѣсата на Ромѫния. И ако Ромѫния бѣ се намѣсила, можехме ли да искаме реформи отъ Турция, да воюваме успѣшно съ нея? И не бѣше ли това една наша дипломатическа сполука?

 

Съ телеграма отъ 19 Септ. 1912, г. Маджаровъ телеграфира, че видѣлъ г. Сазонова, който билъ много сърдитъ за мобилизацията. Той казалъ, че „съ удивление чулъ, какво България и Сърбия настоявали за назначението чужденецъ като македонски Генералъ Губернаторъ“. И тъй ние бѣхме успѣли да убѣдимъ Сърбия да иска и тя чужденецъ за Губернаторъ на Македония! Бѣхме доживѣли да я видимъ да приемва и това наше искание! Нека прибавя, че за г. Сазонова това било „неизпълнима мечта“. Г. Сазоновъ прибавилъ, споредъ сѫщата депеша на г. Маджарова, че „България не трѣбва да разчита на гръцка и „сръбска помощь, понеже първата не сѫществувала, а втората щѣла да бѫде обезсилена отъ Австрия“.

 

Далечъ отъ да приематъ нашитѣ скромни искания за христианинъ Генералъ Губернаторъ, турцитѣ смѣтаха войната за неминуема. Тъй телеграфира г. Сарафовъ отъ Цариградъ още на 21 септ. 1912. Сѫщиягь день г. Сарафовъ телеграфира, че и английскиятъ посланикъ считалъ войната за неизбѣжна и че висшитѣ турски крѫгове все повече желаели да воюватъ, като вѣрвали, че врѣмето било сгодно да омаломощатъ балканскитѣ държави за дълги години. На 23, г. Сарафовъ депешира, че турцитѣ не щѣли да приематъ нашата нота за вѫтрѣшнитѣ работи на Турция. Повѣрително съобщи г. Сарафовъ, че споредъ Хилми паша, „всѣко турско правителство, което би приело прилаганието на чл. 23 отъ Берлинския договоръ, щѣло да бѫде веднага свалено“.

 

 

31

 

Чернагора обявява на 25 септември война на Турция. Ние подаваме на Турция нашата нота на 30 септември, съ която искаме за европейскитѣ области на Турция административна автономия, като оная на чл. 13 отъ берлинския договоръ за Източна Румелия. Бѣхме сполучили, съ една дума, слѣдъ голѣми усилия, да убѣдимъ и сърби и гърци да искатъ за Макодоно-Одринско автономия. Това бѣ тъй неочаквано, че не е чудно турцитѣ да сѫ се поласкали съ надеждата, какво то ще бѫде непопулярно въ Гърция. И наистина г. Мишевъ на 1 Окт. ни телеграфира, че Кямилъ паша въ Цариградъ направилъ всѣвъзможни усилия да разедини Гърция отъ другитѣ балкански държави, но не успѣль.

 

Г. Сарафовъ на 2 окт. 1912 депешира, че Турция дала заповѣдь на своитѣ прѣдставители въ София, Бѣлградъ и Атина да тръгнитъ безъ да скъсватъ сношенията. Сѫщиятъ день билъ подписанъ и мирътъ между Италия и Турция. На 4 Окт. Турция ни обяви войната. На 5 Окт. отговорихме и ние съ сърбитѣ и гърцитѣ на тая война, като отправихме на народа нашия манифестъ.

 

 

II. Опитътъ за склюване миръ.

 

Нѣма нужда да се напомва какъ побѣдоносно вѫтрѣ въ три недѣли нашето знаме стигна Чаталджа. Интересно е да се знае, какъ нѣкои чужди държавници погледнаха на въпроса, дали да отидемъ и отвъдъ Чаталджа и какво трѣбва ние да добиемъ срѣщу нашитѣ огромни жертви.

 

Още на 18 окт. г. Маджаровъ телеграфира, че като съобщилъ на виденъ английски министъръ, какво ние ще искаме Одринъ, но не и Цариградъ съ проливитѣ, той му казалъ: „ако тия сѫ вашитѣ условия, азъ Ви поздравлявамъ за Вашата мѫдрость и умѣреность.“ А на 20 окт. сѫщиятъ г. Маджаровъ депешира, че нѣкои английски държавници биха ни поддържали дори и ако вземемъ Цариградъ. Но Сѫръ Едузрдъ Грей не ни съвѣтва да настояваме за Цариградъ. Съ депеша отъ 23 октомври г. Маджаровъ телеграфира мнѣнието на единъ виденъ дипломатъ, че и въ Цариградъ можемъ да отидемъ, но прѣдварително да се споразумѣемъ съ Русия. На 24 г. Ризовъ телеграфира, че нашитѣ приятели съвѣтвали

 

 

32

 

да прѣвземемъ Одринъ отъ който, споредъ всички дипломати, не трѣбвало да се лиши България. Можехме ли, при тия сърадвания за нашата мѫдрость и умѣренность, при тия всеобщи насърдчавания да искаме Одринъ, да се откажемъ ние отъ него? И не бѣ ли правъ г. Малиновъ като заяви, че ако бѣхме се отказали, ние заслужвахме да бѫдемъ дадени подъ сѫдъ за измѣна? Да искаме Егейското море и Дедеагачъ, а да се отказваме отъ тоя тѣхенъ ключъ — града Одринъ — имаше ли нѣщо по-осѫдително ?

 

Въ послѣдния день на Октомври 1912 се получи въ София прѣдложението на Кямилъ паша за примирие и миръ. Ето това прѣдложение, както и обнародваниятъ вече телефонически отговоръ на Царя, че ще се иска мнѣнието на генералитѣ.

 

„Ваше Величество, като желаемъ да туримъ край на ужаситѣ на войната ние прибѣгнахме до посрѣдничеството на Великитѣ сили съ цѣль да дойдемъ до едно съглашение съ В. Величество и съ Вашитѣ съюзници за сключването на мира. Като се ползувамъ обаче отъ старитѣ сношения, които имахъ честьта да имамъ съ В. Величество, помислихъ, че тоя резултатъ ще се постигне по-лесно ако се отправя направо къмъ Васъ въ тия критически обстоятелства. Ида, прочее, да помоля Ваше Величество, въ името на Императорското правителство да благоволи, като посрѣдничи прѣдъ съюзницитѣ си, да опълномощи главнокомандующия на своята армия за сключването на едно примирие, както и на прѣдварителнитѣ условия на мира“.

 

Царьтъ, комуто веднага съобщихъ това прѣдложение, защото до него бѣ адресирано, ми отговори по телефона на 1 Ноември:

 

„Неприятно изненаданъ и дълбоко опечаленъ отъ постѫпката на Великия Везиръ, азъ като българинъ, като върховенъ вождъ на тия побѣдоносни и неустрашими войски, които се намиратъ прѣдъ стѣнитѣ на Цариградъ, отъ името и честьта на нашето отечество, принуденъ съмъ да Ви забраня да съобщите искането на В. Везиръ на нашитѣ съюзници прѣди да съмъ взелъ мнѣнието на моитѣ помощници и на началницитѣ на тритѣ армии, петима отговорници за изхода на войната. Отпѫтувамъ сега за Лозенградъ

 

 

33

 

и отъ тамъ съ желѣзницата за Чаталджа за да изпълня горѣказаното, а до тогава моля да не правите никакви постѫпки по телеграмата на В. Везиръ. Помислете малко, какво значи да се противопостави човѣкъ на желанието на една 300 хилядна армия“.

 

Единъ день подиръ това съобщение азъ имахъ вече съгласието на Царя и телеграфирахъ на съюзницитѣ още на 2 за да искамъ гѣхнитѣ условия по примирието, като добавихъ, че колкото за условията за миръ, допълнително ще се споразумѣемъ. Още сѫщата вечерь отъ Атина г. х. Мишевъ ми телеграфира, че министерскиятъ съвѣтъ рѣшилъ да иска мнѣнието на Краля и на Прѣстолонаслѣдника. Додѣто да получа гръцкия отговоръ и ония на Сърбия и Чернагора, азъ вече телеграфирахъ и на Царя и на министритѣ ни при съюзнитѣ правителства да искатъ и условията за миръ. На 4 Ноември азъ депеширахъ на Царя да обсѫди тия условия. Нашето мнѣние, казвахъ, е, че трѣбва да

 

„се опростотвори работата, като се поиска устѫването на цѣла Европейска Турция съ изключение на Цариградъ и Дарданелитѣ, съ единъ хинтерландъ, който България ще опрѣдѣли, като тегли тя пограничната линия отъ Мидия до залива Саросъ. Освѣнъ това ще се иска „и контрибуция“.

 

На 5 Царьтъ отговори, че България иска да влѣзе въ прѣговори за опрѣдѣление условията за примирието и пристѫпване подиръ това къмъ сключването на окончателенъ миренъ договоръ. На 5 азъ телеграфирахъ това на Кямилъ паша, чрѣзъ г. Гирса.

 

Ще се каже, че вѫтрѣ въ два деня ние се споразумѣхме съ Царя, а вѫтрѣ въ други три и съ съюзницитѣ за почване прѣговори за примирие, ако не и за миръ. Но какъвъ миръ? Царьтъ искаше окончателенъ, а Кямилъ паша бѣ телеграфиралъ за прѣдварителенъ, за такъвъ, сирѣчь, какъвъто бѣ Санъ-Стефанскиятъ, съ очевидната цѣль договорътъ отпослѣ да се прѣгледа и измѣни, по примѣра на Санъ-Стефанския, отъ великитѣ сили. Желателенъ ли бѣ за насъ подобенъ договоръ? Никой сега не подига тоя въпросъ, а критикуватъ ни, защо сме питали Царя и съюзницитѣ. Трѣбвало безъ да ги питаме да сключимъ и примирие и миръ, какъвъ, не казватъ. Бивши министри, които въ партизанското си заслѣпяване поддържатъ подобни абсурди, не си даватъ види се смѣтка за пакостьта,

 

 

34

 

която праватъ и на себе си и на България. Не е хубаво за тѣхъ, не е хубаво и за България да се слуша, че бивши, па и бѫдещи министри, иматъ такива понятия по най-елементарната почтенность и лоялность. Кямилъ паша се отправя до Царя, а не до мене. Иска примирие и миръ не съ нась само, а и съ съюзницитѣ. Можахъ ли азъ, безъ да питамъ Царя, безъ да питамъ съюзницитѣ, да отговоря, че почвамъ прѣговоритѣ? И много ли сѫ два деня, додѣто се спорзаумѣя съ Царь и министерски съвѣтъ, много ли сѫ три, додѣто взема мнѣнието на съюзницитѣ? И при Царя или въ главната квартира да бѣхъ (на 1 ноември именно Царьтъ пристигна въ Лозенградъ), пакъ въ по-кратко врѣме не можахъ да свърша споразумѣнието, защото трѣбваше да питамъ министерския съвѣтъ. Та не въ това кѫсо врѣме е въпросътъ, а въ важното събитие, което тогава стана, въ атаката на Чаталджа.

 

Тукъ му е мѣстото да се спремъ на тая атака и на натякванието, защо при главната квартира да се не намира постоянно единъ делегатъ на министерския съвѣтъ за да взима участие въ нейнитѣ съвѣщания. За такъвъ делегатъ бѣ пратенъ въ началото на войната г. Даневъ. Съ писмо отъ 16 октомври 1912 той ми съобщи, че тамъ обсѫдили проекта за едно евентуално негово ходене въ Виена, „отъ дѣто излизало главно съпротивлението противъ окончателната ликвидация на  Европейска Турция, за да се опитаме да я склонимъ на наша страна“. Слѣдъ нѣколкодневно разгледване на въпроса, министерскиятъ съвѣтъ одобри това отиване за кратко врѣме на г. Данева въ Виена. И не се намѣри за нуждно тогава да се изпрати да го замѣсти други нѣкой при главната квартира по много причини. Първо, голѣмитѣ побѣди бѣха нанесени на турцитѣ и не са очакваше атаката на Чаталджа. Второ, отсѫтствието на г. Данева не щѣше да трае много. И дѣйствително, той се върна на 1 Ноември, слѣдъ едно отсѫтствие отъ петь само деня. И веднага тръгна за Лозенградъ, дѣто, за жалость, по причина на пѫтя, стигна слѣдъ Чаталджанскитѣ боеве. Но и да бѣше билъ той или другъ нашъ делегатъ при главната квартира, можеше ли той да спре тая операция, за която днесъ се знае вече, какъ тя се рѣши?

 

 

35

 

Споредъ ген. Савовъ (Дневникъ, № 4208) Царьтъ на 31 Октомври му телеграфиралъ, очевидно слѣдъ получаването писмото на Кямилъ паша, тъй: „Отпѫтувамъ тая нощь за Лозенградъ. Моето стоене тукъ спъва окончателно операциитѣ. Отъ една седмица ние имаме само отрицателни резултати. Прѣдлагамъ да се върви напрѣдъ и да се нападнатъ часъ по-скоро турцитѣ на Чаталджа“.

 

Г. Савовъ признава, че далъ веднага на командващия съединенитѣ армии, генералъ Радко Димитриевъ, заповѣдь да се атакува Чаталджа, но послѣдниятъ помолилъ да се даде 3—4 дневна почивка на армията. Почивката била разрѣшена, но подиръ ново настояване отъ главнокомандующия, ген. Савовъ самъ прѣдложилъ да замине за Чаталджа. Тамъ атаката се рѣшила на 3 ноем. подиръ единъ докладъ на ген. Радко Димитриевъ, който заявилъ, че има 80% шансове за сполука. И това рѣшение се взело безъ съгласието на началника на щаба, безъ ново съвѣщание въ Лозенградъ. Тъй поне твърди ген. Фичевъ въ Камбана. И ген. Савовъ неотрича това, защото казва, че съвѣщание е имало само на фронта, въ присѫтствието на ген. Р. Димитриевъ и на четирма полковници (Тантиловъ, Найденовъ, Нерѣзовъ и Жостовъ) и че въ това съвѣщание се дошло до заключение, че Чаталджанската позиция могла да се форсира и заповѣдьта била дадена за изпълнение пратената по-рано директива за атаката на противника.

 

Нека тукъ прибавя, чеуна 16 Ноември 1912 година Царьтъ даде заповѣдь да се атакува и Одринъ. Ето тая заповѣдь, споредъ разкритията на ген. Савовъ въ Дневникъ (№ 4210):

 

„За да можемъ да наложимъ на Турция по-сгодни условия за насъ при сключването на „мира, намирамъ за възможно, прѣдъ видъ свѣденията, които получавамъ отъ Одринъ, за пълното изтощение на гарнизона, да се даде заповѣдь да се нападне и прѣвземе на всѣка цѣна одринската крѣпость, додѣто траятъ прѣговоритѣ за примирието“.

 

Съ дълга депеша ген. Савовъ възстана противъ атаката, но заповѣда бомбардировката. Въ надвечерието на подписването примирието тя била много силна и произвела голѣмо впечатление.

 

 

36

 

Но въпросьтъ бѣ за Чаталджа. Очевидно е, че слѣдъ исканието миръ отъ Кямилъ паша на 31 Октомври, бѣ грѣшка да се атакува тя, каквото и да казватъ защитницитѣ на атаката, че, първо, влизането въ Цариградъ щѣше да рѣши веднага въпроса за мира, и второ, както казва и послѣдниятъ историкъ на балканската война, г. Ранкинъ, безъ холерата, Цариградъ щѣлъ да падне въ наши рѫцѣ. Ние, министритѣ, бѣхме противъ влизането въ него. Но военнитѣ не само не искаха нашето мнѣние по него, но и ако бѣхме го дали, нѣмаше да го уважатъ, както не уважиха мнѣнието на началника на щаба. Никакво присѫтствие мое или на други нѣкой министъръ не щѣше да повлияе на тѣхъ. И неумѣстно е натякванието, че както Бисмаркъ постоянно се намиралъ при Императора по врѣмето на войната на 1870, тъй трѣбвало и азъ да се намирамъ при главнокомандующия. Бисмаркъ бѣ министъръ на една абсолютна монархия, а азъ бѣхъ министъръ-прѣдседатель на една конституционна държава. И трѣбваше да се намирамъ при Министерския Съвѣтъ, който рѣшаваше всичкитѣ въпроси, па и при дипломатитѣ и при Народното Събрание. Отъ началото на настоящето столѣтие ние имахме три войни, бурската, турско-италиянската и балканската, и ние не видѣхме нито Англия, нито Италия, нито Сърбия, нито Гърция да пращатъ първитѣ си министри при главнитѣ квартири. Па не виждаме това и при настоящата общоевропейска война, въ която участвоватъ седемъ конституционни държави. И защо ще ги пращатъ? Всѫду е прието, у всички днесъ воюващи голѣми и малки европейски държави се вижда, че министритѣ не се бъркатъ въ военнитѣ дѣйствия.

 

Въ чисто военни назначения и операции не се мѣсихме и ние, защото бѣхме и сме увѣрени, че въ областьта на техниката пакость само могатъ да праватъ ония, които, безъ да сѫ компетентни, се бъркатъ въ нея. Ето, че турскитѣ министри отъ 1912 ще бѫдатъ сѫдени сега защото сѫ се мѣсили въ военнитѣ операции. По самото си сѫщество главното командване не търпи намѣсата на министри. Това се твърди отъ такъвъ авторитетъ по конституционното право, какъвъто е починалиятъ лани професоръ Esmein. „Ефективното командване на една армия, казва той, съставлява една серия дѣяния въ висша степень

 

 

37

 

лични (éminemment personnels) за оня, койю го упражнява, и отъ тая гледна точка за прѣдседателя на републиката, като главнокомандующъ, не могатъ да отговарятъ министритѣ.“ И това мнѣние се дава отъ знаменития конституционалистъ по поводъ прѣдложението направено отъ г. Бартъ въ 1895, за да се отнеме отъ прѣдседателя на републиката длъжностьта на върховенъ разпоредитель на армията, което прѣдложение впрочемъ се отхвърли. И нека за честь на г. Костуркова се каже, че той именно бѣ въ пълно съгласие съ проф. Есменъ, когато единъ нашъ докторъ по правото поддържаше, при дебатитѣ по анкетата, противната теза. „Българското правителство, каза г. Костурковъ, не е ни най-малко отговорно за тѣзи дѣйствия (атаката на Чаталджа и пр.) на главната квартира; това е работа на главнокомандующия и на неговата главна квартира.“ На главнокомандующия бѣ работа и назначението на военноначалницитѣ. И нека тукъ прибавя и слѣднето на онова, що казахъ вече за назначението на ген. Савовъ. Не трѣбвало, казватъ, да се приеме това назначение, защото той билъ подъ сѫдъ. Че не бѣше ли подъ сѫдъ и г. Генадиевъ? При все това той щѣше да бѫде приетъ като другарь министръ, прѣзъ май и юли 1913 г., отъ шефоветѣ на ония именно партии, които днесъ критикуватъ назначението на ген. Савовъ. Но могло да се прѣдвиди, че послѣдниятъ, съ своя характеръ, щѣлъ да подпише заповѣдьта на 16 юни. Че кой другъ нашъ генералъ не би я подписалъ? Генерали, които бѣха противъ междусъюзнишката война, видѣха тая заповѣдь прѣди да се телеграфира, и не реагираха противъ нея.

 

Прѣговоритѣ за примирие почнаха при неблагоприятната за насъ обстановка, създадена отъ чаталджанската несполука. На 13 Ноември г. Даневъ телеграфира, че него день на 1 часа станала първата срѣща съ турскитѣ делегати и че общото впечатление било, какво турцитѣ искали да печелятъ врѣме. И почнаха да протакатъ тѣ, както протакаха и отпослѣ въ Лондонъ. А положението на нашата армия бѣ такова, че повелително ни се налагаше часъ по-скоро да сключимъ примирие и подирѣ да почнемъ прѣговори за миръ. За тия прѣговори за миръ гърци, сърби и черногорци бѣха поискали да прататъ специални делегати, слѣдъ като се споразумѣемъ

 

 

38

 

ние, съюзницитѣ, помежду си върху условиято на мира. Имаше ли тогава врѣме за подобно пращане, за такова споразумѣние? Положението на нашата армия бѣ критическо. Турцитѣ знаеха това и слѣдъ нашата чаталджанска несполука тѣ искаха да ни мачкатъ. Молятъ за примирие, а, слѣдъ Чаталджа, едва на петнадесетия день подиръ молбата се явяватъ за прѣговори. И жестока ирония бѣ отъ тѣхна страна да питатъ нашитѣ делегати, дали иматъ пълномощия за миръ. Искаше имъ се тамъ, да кажатъ нашитѣ, че иматъ, да поискатъ тогава турскитѣ пратеници да дойдатъ и сръбскитѣ и черногорскитѣ — чакъ отъ Цетина! — да минава врѣме, да се протакатъ прѣговоритѣ, до когато положението на нашата армия, критическо вече тогава, да стане безисходно. Кой благоразуменъ човѣкъ можеше тогава да се съгласи на подобна турска тактика. А че положението на войската ни можеше да стане безисходно се доказва отъ слѣдния рапортъ на генер. Савовъ и Фичевъ до главнокомандующия, съ дата 12 ноември.

 

До Негово величество

Главнокомандующия.

 

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА.

 

Прѣдъ видъ на третирането на прѣговоритѣ за една армистиция между насъ и турцитѣ, ние считаме за нашъ дългъ да доведемъ до свѣдението на В. Величество слѣдующето: 1-о Положението на I-а и III-а армии поради болѣститѣ, раненитѣ, убити войници и офицери е такова, че тѣ не сѫ способни въ настоящата минута за никакци операции поради значителното намаление на съставъ на частитѣ и липса на офицери. 2-о Грозното психологическо влияние на холерната епидемия, едрата шарка е поразило до неузнаваема степень морала на нашитѣ войски; 3-о Невъзможностьта да се устрои правилното снабдяване съ продоволственни припаси и фуражъ значително спомагатъ за влошаванието на санитарнитѣ условия и намаляванието боевата способность на армията, понеже въ непродължително врѣме рискуваме да останемъ безъ коне и добитъкъ. Прѣдъ видъ на всичко горѣизложено, за да може армията да се прѣустрои, асенира и снабди съ всичко необходимо, за да се направи отново боева и

 

 

39

 

способна, необходимо е да се снеме часъ по-скоро отъ позициитѣ и да и дадемъ поне най малко 20 дневна почивка. Заради това ний считаме че заключаванието на армистиса съ турцитѣ е отъ първостепенна нужда.

 

Въ противенъ случай ний открито и категорично заявяваме, че армията може да баде поставена въ безисходно положение, а слѣдователно и свързанитѣ съ нейната способность висши отечественни политически интереси, за което ако не се вземе въ внимание нашето мнѣние, ние сваляме отъ себе си всѣка отговорность за послѣдствията.

 

Помощникъ на Главнкомандующия Генералъ Лейтенандъ М. Савовъ.

 

Началникъ щаба на дѣйствующата армия Генералъ Майоръ Фичевъ.

 

 

И г. Даневъ, съ депеша отъ 15, телеграфира, че примирието се налага отъ печалното здравословно и морално състояние на армията. На 14 отъ Парижъ управляющиятъ легацията депешира, че Германия и особно Австрия насърдчавали Турция да противостои и че примирието изглеждало, като че нѣма да сполучи. И гръцкитѣ претенции по примирието не забавиха сключването му, тъй като г. Даневъ, съ депеша отъ 18, съобщава, че ще заяви на гръцкитѣ делегати, какво ако до слѣдния день не подпишатъ протокола за примирието, ние ще бѫдемъ принудени да подпишемъ и безъ тѣхъ. И дѣйствително, примирието се подписа подиръ два дена безъ гърцитѣ и атинската преса, както телеграфира на 23 Ноември г. х. Мишевъ, съобщила факта като нѣщо очаквано и въ реда на нѣщата, тъй като Гърция имала нужда да довърши нѣкои операции въ Епиръ и особно да слѣдва акцията на флотата. Въпрѣки това обаче, на 26 Ноември както се види отъ депешата ми до Атина, г. Пзнасъ ми съобщи, че гърцитѣ били готови да се присъединатъ къмъ примирието. И каква неочаквана сполука бѣ за насъ това примирие, съ условието да се прѣкарватъ за нашата армия храни прѣзъ турската обсадена крѣпость Одринъ, се доказва отъ слѣднята извадка отъ книгата на Махмудъ Мухтаръ паша —„Моята дѣйность въ войната“, стр. 143:

 

„Нашата чаталджанска побѣда, чието значение е очевидно, не биде за жалость използувана нито въ военно,

 

 

40

 

нито въ политическо отношение . . . и ние подписахме нѣколко дни по-късно примирие съ условия, каквито и една побѣдена армия трудно би могла да приеме. Подобно на това примирие не се срѣща може би въ историята ни на една държава. Военнитѣ сили на България се оказаха недостатъчни да извоюватъ успѣха. Него извоюваха хитростъта и краснорѣчието на българскитѣ делегати. Ние, напротивъ, вмѣсто да се облегнемъ на тая спечелена на край по волята на провидѣнието побѣда, се прѣдадохме съ чаталджанското примирие сами въ рѫцѣтѣ на неприятеля.“

 

Слѣдъ като не се прие София за градъ, въ който да се събере конференцията за мира, ние се съгласихме тя да се свика въ Лондонъ. Тамъ тя се отвори на 31 Ноември. Веднага упорството на турцитѣ се прояви и нашитѣ делегати почнаха да говорятъ за скъсване прѣговоритѣ. На 14 Декември азъ телеграфирахъ г. Даневу, какво мнѣнието на ген. Савовъ е, че нашата войска, която си е отпочинала вече, е въ добро положение и че слѣдъ 4—5 деня ние ще можемъ да подновимъ военнитѣ дѣйствия. Но прѣди да дойда до подновяването на тия дѣйствия, нека изтъкна съвършенната безосновность на легендата, че прѣзъ Ноември и Декември 1912 на два пѫти турцитѣ ни били прѣдлагали миръ и ние сме отказали да го приемемъ.

 

Читателитѣ сѫ се убѣдили отъ прочитането на писмото на Кямилъ паша, приведено по горѣ, че той не иска примирие и миръ само съ България, а и съ съюзницитѣ. Можеше ли да се допустне, че той щѣше да сключи миръ само съ насъ? Не разбираше ли той, това, що ние му обѣщаемъ, да оформи въ Лондонската конференция? И какво главно ни даваха турцитѣ? Слѣдъ отварянето на Лондонската конференция, имаха срѣща Г. Кочо х. Калчевъ съ Кямилъ паша и ген. Савовъ съ Назимъ паша. Нито Кямилъ паша, нито Назимъ паша обаче не казаха на своитѣ събѣсѣдници да ни прѣдложатъ Одринъ, да ни прѣдложатъ и другитѣ условия, които ние, при тръгването на нашитѣ делегати за Лондонъ, бѣхме установили като минимални. Събѣсѣдникътъ на Назимъ паша поне направи това, което не направи оня на Кямилъ паша. Той на 25 Декември 1912 ми отправи една шифрована депеша

 

 

41

 

(обнародвана въ Камбана брой 1914), съ която ми съобщаваше, че неговото впечатление било, какво Назимъ паша бѣ довелъ Норадунгианъ бей, министра на външитѣ работи, за да чуе отъ неговитѣ (на ген. Савова) уста, че турцитѣ не могатъ да се надѣятъ на никакви устѫпки отъ наша страна по въпроса за Одринъ. Но че тѣ не обѣщаха Одринъ, се види отъ заключителния параграфъ на депешата на ген. Савовъ. Въ него той казва : „на мнѣние съмъ, ако турцитѣ се съгласятъ да ни отстѫпятъ Одринъ.“ Ще се каже, че прѣдъ ген. Савовъ тѣ не бѣха се съгласили. Слѣдователно и прѣдъ Коча х. Калчовъ тѣ не сѫ могли да дадатъ това съгласие, защото, ако го бѣха дали, тѣ щѣха да споменатъ това на ген. Савовъ, чието свиждане съ Назимъ паша стана 13 деня слѣдъ срѣщата на Коча х. Калчевъ. Впрочемъ, послѣдниятъ самъ констатира, че турцитѣ не му обѣщали Одринъ, а безъ Одринъ ние не можахме да сключимъ миръ. Турцитѣ и Дедеагачъ не дали. Какво сѫ прѣдложили явствува отъ слѣдното опровержение, което азъ прѣвождамъ отъ в. Тетра отъ 3 Декември 1913.

 

Читательтъ ще види отъ това съобщение на бившия турски министръ, какъвъ некрасивъ споменъ е оставилъ подиръ тръгването си пратеникътъ на главното командвание. Колкото за твърдението на турския държавникъ, че никакъвъ отговоръ не билъ получилъ отъ мене, това се лесно обяснява. Както за атаката на Чаталджа, както за атаката на Одринъ, тъй и за отиването на Коча въ Цариградъ, намъ нищо не се съобщи. Пръвъ министрътъ на една приятелска държава отъ тройното съглашение въ София ми обади, че Кочо х. Калчевъ билъ въ Цариградъ и ми обърна вниманието върху лошото впечатление, което това отиване ще причини на сѫръ Едуардъ Грей и дипломатитѣ въ Лондонъ, като чуятъ, че задъ гърба на нашитѣ официални делегати тамъ, ние пращаме и неофициаленъ въ Цариградъ. Азъ му заявихъ, че нѣмахъ никакво извѣстие за тая мисия и че ще подамъ оставка щомъ по тоя начинъ се игнорира правителството. Подиръ него и други прѣдставитель на приятелска сила ми говори за тая мисия, като прибави, обаче, че тя нѣмала никакъвъ резултатъ. Както и да е, азъ подадохъ устно оставка и се съгласихъ да я оттегла само когато

 

 

42

 

ми се даде увѣрението, чрѣзъ двама душь, какво мисията била повече разузнавателна, отъ колкото делегатска. Като разузнаватель било изпратено лицето и като разузнаватель то си прѣдстави устниятъ докладъ, затова и не ми се съобщи той, затова и отъ тоя докладъ напусто ще се дирятъ слѣди въ архивата.

 

Ето сега и въпросното опровержение.

 

„Икдамъ“ публикува една статия отъ Дамадъ Шерифъ Паша, министръ на просвѣщението въ кабинета на Кямилъ паша, по декларациитѣ на г. Генадиевъ, министръ на Външнитѣ работи въ България. Спомнятъ си читателитѣ ни, че Габриелъ Норадунгиянъ Ефенди и Фахрединъ бей бѣха опровергали рѣчьта, произнесена отъ г-на Генадиева ; понеже той бѣ казалъ, че императорското правителство слѣдъ биткитѣ въ Люле-Бургасъ и Чаталджа, било поискало сключването на миръ като отстѫпвало Одринъ на България.

 

„Бившиятъ министръ разправя въ статията си станалитѣ събития въ тая епоха и заключава, че декларациитѣ на българския министръ не сѫ истински. Ние извличзме тукъ най-важнитѣ пасажи.

 

„Въ декември 1912 г. генералъ Савовъ, главнокомандующъ българската армия, бѣше се отнесълъ до главнокомандующия Назимъ паша, който се намираше въ Дарданелитѣ, за да му поиска да позволи на г. Калчева да отиде въ Цариградъ и да има тамъ едно свиждание съ Великия Везиръ Кямилъ паша, понеже той билъ натоваренъ отъ българското правителство съ една много важна мисия.

 

„Това позволение се даде и една вечерь, слѣдъ залѣзъ слънце, г. Калчевъ пристигна въ Високата Порта, гдѣто има едно дълго свиждание съ Кямилъ паша. Българскиятъ пратеникъ има слѣдъ това още 2 или 3 свиждания съ В. Везиръ.

 

„Въ тѣзи тайни прѣговори, Кямилъ паша бѣше деклариралъ на г. Калчева, че Турция може да се съгласи да сключи миръ при слѣднитѣ условия: автономия на Македония и Албания; оставяне подъ турско владичество на одринския вилаетъ и на островитѣ въ Архипелагъ; признаване на Дедеагачъ за свободно пристанище на Турция и на България.

 

 

43

 

„Г. Калчевъ прие всичкитѣ тѣзи условия, освѣнъ оставянето подъ турско владичество на града Одринъ. Г. Калчевъ прибавилъ обаче, че ще да се завърне въ София за да докладва на г. Гешова турскитѣ прѣдложения.

 

„Кямилъ паша отговорилъ на г. Калчева, че ако г. Гешовъ се съгласи да остави Одринъ на Турция, той може да доде въ Чаталджа, гдѣто Кямилъ самъ ще отиде за да сключи миръ.

 

„Слѣдъ тази декларация, г. Калчевъ напустна бързо Цариградъ безъ даже да намѣри врѣме да заплати смѣтката си въ Pera-Palace, гдѣто той бѣ слѣзлъ. Въ деньтъ на заминаването на г. Калчеза, г. Гешовъ извѣстѝ Високата Порта, че г-нъ Калчевъ е дѣйствувалъ отъ свое лично име и че той не е билъ натоваренъ отъ страна на българското правителство съ никаква официална мисия.

 

„Високата Порта не обърна внимание на постѫпката на г. Гешова, тъй като г. Калчевъ бѣ дошъль въ Цариградъ официално, вслѣдствие искането на генер. Савова. Отъ тогазъ никакъвъ отговоръ не се получи отъ г. Гешова.

 

„Ето фактитѣ такива каквито сѫ били, и сигурно е, че декларациитѣ на г-на Генадиеза не сѫ съобрзани съ истината“.

 

 

III. Скъсването на прѣговоритѣ и подновяването на военнитѣ дѣйствия.

 

Ако добросъвѣстни хора можаха да се заблуждаватъ отъ софисти и по атаката на Чаталджа и по скъсването на прѣговоритѣ, слѣдъ документитѣ обнародвани въ в. Дневникъ отъ Ген. Савовъ прѣзъ миналитѣ два мѣсеца — май и юни — подобна заблуда е непростителна. Ние видѣхме вече, какъ стана атаката на Чаталджа. Отъ сѫщитѣ докуменги ясно испъкватъ двата капитални факта, които докараха скъсването на прѣговоритѣ въ Лондонъ.

 

Тия два факта сѫ необходимостьта да присъединимъ Одринъ и убѣждението на нашето главно командване, че рискуваме да видимъ нашето военно положение окончателно компрометирано въ случай на безконечно протакане на прѣговоритѣ.

 

 

44

 

Азъ приведохъ вече отзива на единъ отличенъ английски държавникъ, който похвалилъ нашата мѫдрость и умѣреность, като чулъ отъ г. Маджарова, че ние ще се задоволимъ съ Одринъ и не ще искаме Цариградъ и проливитѣ. И кой свѣсенъ чужди държавникъ тогава бѣ на мнѣние, че българитѣ трѣбва да жертвуватъ Одринъ? Кабинетитѣ на всичкитѣ велики сили единодушно се произнесоха, че ние заслужаваме да го имаме и настояха съ колективната си нота прѣдъ Турция да ни го отстѫпи. Защо? Защото подиръ огромнитѣ жертви и блѣскавитѣ побѣди на българитѣ всички признаваха, че тоя военни и економически ключъ трѣбва да бѫде въ рѫцѣтѣ на българитѣ. И ония демагози, които днесъ трѫбятъ, че трѣбваше да отстѫпимъ Одринъ, бѣха тогава не само за Одринъ, но и за Родосто, при всичко, че послѣдниятъ градъ бѣ далечъ отъ да има значението на първия.

 

Какво казва за Одринъ главното командване? „Отъ военна точка той е необходимъ“, пише то (депеша отъ 6 дек ). По съображения чисто военни тоя пунктъ трѣбва да остане у насъ“ (депеша отъ 10 дек.). И въ депешата за срѣщата си съ Назимъ паша ген. Савовъ пакъ настоява, че безъ Одринъ ние не можемъ да сключимъ миръ, че „за него нѣма двѣ мнѣния въ България и че нѣма правителство, което да може да отстѫпи по тоя въпросъ, нито пакъ държавниятъ глава би могълъ да направи нѣкоя концесия безъ да рискува“. Не пó-малко категорично е главното командване по въпроса на скъсването на прѣговоритѣ. Още на 12 декемв. 1912 год. то телеграфира“, че прѣговоритѣ за мира не трѣбва да се продължаватъ повече отъ 5—6 деня, защото въ противенъ случай противникътъ се обновява и усилва, та опасно е да не вземе голѣмо численно надмощие“. На 18 и 27 дек. сѫщата пѣсень. „Турцитѣ съсрѣдоточаватъ значителни сили въ Галиполи . . . Продължаваното на прѣговоритѣ е вече крайно врѣдно за насъ, защото отъ една страна Турцитѣ все повече и повече се засилватъ, а отъ друга нашата армия, като седи въ бездѣйствие, се деморализира и разстройва. Всичко това може да ни постави въ твърдѣ неблагоприятни условия въ случай, че закъснѣемъ съ откриванието на военнитѣ дѣйствия“. Не липсватъ по тоя въпросъ съвѣти, прѣдупрѣждения и насърдчвания

 

 

45

 

и отъ странство. Напримѣръ. Още на 1 ноември има депеша отъ Берлинъ, че посланикътъ на една сила отъ тройното съглашение ни съвѣтва да не правимъ миръ прѣди да падне Одринъ, защото не е въ нашъ интересъ. На 13 декември има депеша и отъ Цариградски посланикъ, че турцитѣ съсрѣдоточили въ Галиполи армия отъ 60,000 души и отъ Римъ, че посланикътъ на една велика сила съвѣтвалъ Турция да отстѫпи Одринъ, Скутари и Янина, като заявилъ, че Русия ще интервенира, ако Турция възобнови войната.

 

Доживѣваме и до новата година и на 2 януари 1913 г. министерскиятъ съвѣтъ държи заседание въ Караачъ подъ прѣдседателството на Царя и при присѫтствието на командиритѣ на всичкитѣ ни армии. Въ своитѣ статии въ Дневникъ (24 май 1914 г ), генералъ Савовъ твърди, че и въ тоя съвѣтъ „ясно се установило, какво отъ една страна протаканието на прѣговоритѣ ще засили турцитѣ още повече, а отъ друга страна, свойствата на терена въ операционния театръ не позволяватъ да се водятъ каквито и да било сериозни операции по-рано отъ настѫпването на пролѣтьта“.

 

Подъ влиянието на тия изявления на главното командване, че въ „бездѣйствието нашата армия се деморализира и разстройва“, изявления, които се съобщаваха и на нашитѣ делегати въ Лондонъ, въпросътъ за скъсване на прѣговоритѣ се бѣше подигналъ още прѣди нашето заседание въ Караачъ. Обнародва се вече не веднажъ слѣдното съобщение на Царя до министерская съвѣтъ отъ 28 декември 1912 г.

 

„Гърцитѣ и сърбитѣ горятъ отъ желание да продължаватъ заедно съ насъ военнитѣ дѣйствия, и нашитѣ поправени и ободрени армии се въодушевяватъ отъ новитѣ побѣди, които ще турятъ край на грозното имъ и опасно бездѣйствие. Васъ, министритѣ, плашатъ угрозитѣ на Ромѫния, мене не . . .

 

„Нека тя да окупира нашата граница, ако Европа ѝ позволява; този позоръ не трѣбва въ тия минути ни най-малко да спъва нашитѣ мисли и намѣрения. Единственното спасение е подновяването на военнитѣ дѣйствия противъ Турция и . . .

 

 

46

 

„Слѣдъ това ще мислимъ за Ромѫния и за претенциитѣ на гърцитѣ и сърбитѣ. Още единъ пѫтъ правя горещь позивъ къмъ министерския съвѣтъ да не гледа на разни страни, а да върви смѣло къмъ изпълнението на единствената наша обязаность—укротяване на Турция“.

 

 

Въпрѣки това категорично изявление на главнокомандующия, другаритѣ и азъ не се съгласихме да дадемъ на нашитѣ делегати въ Лондонъ заповѣдь да скъсатъ прѣговоритѣ. Какво ние сторихме се доказва отъ депешата ми до нашия министръ въ Пегербургъ, отъ 5 януари 1913, съ която телеграма азъ му казвахъ, че ние телеграфирахме г. Даневу въ Лондонъ да се споразумѣе съ делегатитѣ на съюзницитѣ досѣжно скъсването на прѣговоритѣ и то слѣдъ отговора на Турция на колективната нота (за отстѫпването намъ на града Одринъ). И помолихъ г. Сазонова да даде чрѣзъ Бенкендорфа нужднитѣ съвѣти на делегатитѣ ни. И г. Даневъ, прибавихъ, ще ги вземе въ най-сериозно внимание.

 

Скоро подиръ тая моя депеша работитѣ въ Цариградъ взеха благоприятенъ обратъ. Телеграфира се, че Кямилъ паша се съгласилъ да свика единъ диванъ, комуто да подложи въпросътъ за Одринъ. Диванътъ се свика на 9 януари и рѣши да ни се устѫпи тая крѣпость. Всички се зарадваха, че войната се свършва, когато на 10 януари стана младотурскиятъ прѣвратъ, като протестъ противъ рѣшението да се устѫпи Одринъ. Какво трѣбваше ние да правимъ? Слѣдъ дълги разисквания въ министерския съвѣтъ, ние рѣшихме да чакаме, да не скъсваме. И г. Азневу на 11 януари 1913 телеграфирахъ дословно тъй: „министерскиятъ съвѣтъ мисли, че щомъ сме обѣщали да чакаме отговора на Портата прѣди да скъсаме прѣговоритѣ и да денонсираме примирието, тоя отговоръ трѣбва да се даде и тогава да пристѫпимъ къмъ скъсване и денонсиране. Освѣнъ това ние сме длъжни въ съгласие на съюзницитѣ да скъсваме. Телеграфирайте, дали тѣ сѫ съгласни и прѣди да дойде турскиятъ отговоръ да скъсаме“.

 

На 11 отъ Берлинъ, г. министръ Гешовъ ми телеграфира, че „тамъ се вѣрвало, какво съюзницитѣ не щѣли да дадатъ врѣме и възможность на младотурцитѣ да се

 

 

47

 

консолидиратъ политически въ Цариградъ и да прѣустроятъ армията си въ Чаталджа и Галиполии.

 

Въ отговоръ на моята депеша отъ 11, г. Даневъ ми отговори тъй:

 

„Вчера се срѣщнахъ съ първитѣ делегати на съюзницитѣ, прѣдъ видъ на цариградскитѣ събития. На сръбскиятъ му се не ще скъсвание на прѣговоритѣ, татъкъ клонятъ и черногорцитѣ. Гръцитѣ, като хитри, мълчатъ. Азъ се изказахъ рѣшително за скъсванието; тогава сръбскитѣ и черногорскитѣ изтъкнаха, че нѣмали инструкции за скъсвание. Останахме съгласни да телеграфиратъ за да получатъ инструкции по-скоро, понеже скъсването се налага. За формата на скъсването ще говоримъ днесъ. Азъ се надѣвамъ да накарамъ тукъ делегатитѣ да вървятъ по единствения пѫть, който ни остава, ако не отъ друго, поне отъ кумова сума. — По тоя въпросъ, слѣдъ това видѣхъ Сѫръ Едуардъ Грей и сѫръ Николсонъ заедно въ министерството. Изложихъ имъ повелително мотива за скъсване на прѣговоритѣ. Сѫръ Ед. Грей, на половина уста каза, че силитѣ чакатъ отговора. Възразихъ, че нотата на силитѣ дава съвѣти, които Портата може мълчаливо да отхвърли или да отговори много късно. Впрочемъ цариградското събитие даде на дѣло най-внушително отрицателенъ отговоръ. Сѫръ Ед. Грей отказа да дава съвѣтъ, защото въ случая, рискътъ билъ нашъ. Най-сетнѣ той запита, може ли да останемъ въ Лондонъ нѣколко дни, слѣдъ скъсванието, на което отговорихъ утвърдително. Съобщиха ми, че тукашнитѣ посланници сѫ крайно възбудени отъ произшествието въ Турция и намирали подновяванието на военнитѣ операции за най-подходяща мѣрка. Ще се опитамъ да видя днесъ нѣкои отъ тѣхъ“.

 

 

Подиръ единъ день получихъ и слѣднята депеша отъ г. Т. Теодоровъ, който отъ Петербургъ бѣ отишелъ въ Лондонъ да освѣтли г. Данева по спора ни съ Ромѫния.

 

„Подържамъ мнѣнието изказано въ вчерашната телеграма на Данева, което сподѣляме тукъ всички, да се прѣкъснатъ прѣговоритѣ, ако турскитѣ делегаги до обѣдъ не дадатъ, относително нашитѣ териториални искания, отговоръ, който да може да послужи за по-нататъшно продължение прѣговоритѣ. Безъ това турцитѣ

 

 

48

 

могатъ да не дадатъ никакъвъ отговоръ, и като се знае, че новата промѣна въ Цариградъ е публично прѣдизвикателство за насъ и отказъ да дадатъ Одринъ, ще станемъ смѣшни тукъ съ нашето очаквателно поведение и ще се помисли, че се боимъ отъ войната, вслѣдствие което всички ще почнатъ да вѣрватъ, че ще се откажемъ отъ Одринъ, както отъ всѣко военно обезщетение. Това изглежда да е вече почнало да прониква умоветѣ на нашитѣ съюзници, които не сѫ наклонни да прѣкъснатъ прѣговоритѣ, а биха прѣдпочитали да ни видятъ да се откажемъ отъ Одринъ и се задоволимъ само съ това, що турцитѣ дадатъ. Ако и великитѣ сили почнатъ да мислятъ сѫщото, нашата до скоро отлична позиция ще бѫде непоправимо изгубена. Днесъ сърбитѣ и черногорцитѣ заявиха, че ще чакатъ допълнителни наставления отъ своитѣ правителства чакъ до недѣля. Говори се, че нѣколко посланници на великитѣ сили се изказали, че нашето достолѣпие изисква незабавно прѣкъсването на прѣговоритѣ. Моля обмислете отново новосъздаденото положение и телеграфирайте Вашето рѣшение. Подѣйствувайте въ Бѣлградъ и Цетина да направятъ незабавно сѫщото“.

 

На тия двѣ телеграми азъ веднага, на 12 още, отговорихъ г. Даневу както слѣдва.

 

„Теодоровъ не ни казва, дали провѣрихте слуха, че нѣколко посланници на великитѣ сили се изказали, какво нашето достойнство изисква незабавното прѣкъсване на прѣговоритѣ. Всичкитѣ прѣдставители на великитѣ сили тукъ съвѣтватъ да не прѣкъсваме прѣди да се даде отговорътъ на новото турско правителство. Разбира се, ние не можемъ да чакаме безконечно. За това министерскиятъ съвѣтъ рѣши да остави Вамъ, Теодорову и на двамата други делегати веднага да обсѫдите въпроса, какъвъ срокъ може да дадете чрѣзъ почетния прѣдседатель на конференцията на новото турско министерство да отговори на колективната нота. Тоя срокъ може да бѫде и отъ два деня, както вие благорасѫдите. Мислимъ, обаче, че при опрѣдѣлението на срока добрѣ ще бѫде, отъ уважение да вземете мнѣнието на почетния прѣдсѣдатель Едуардъ Грей и на делегатитѣ на нашитѣ съюзници. Но и по тоя въпросъ Ви оставяме свободни да рѣшите както благоразсѫдите“.

 

 

49

 

На утрѣто, на 13 януари, генер. Фичевъ пристига въ София. Азъ веднага се срѣщамъ съ него и подиръ единъ продължителенъ разговоръ, въ желанието си да прѣдупрѣда нашитѣ делегати въ Лондонъ, за да не прибѣгнатъ къмъ нѣкоя прибързана постѫпка, безъ да обаждамъ на Царя или докладвамъ на министерския съвѣтъ, отправямъ на г. Данева слѣдната телеграма:

 

„Генералъ Фичевъ е тука въ отпускъ. Той пакъ твърди това, що всичкитѣ генерали при срѣщата ни въ Мустафа паша ни казаха, а именно, че слѣдъ денонсирането на примирието ние никакви настѫпателни операции не можемъ да прѣдприемемъ поне до идущата пролѣть. Ще се принудимъ само да извадимъ войскитѣ си на позициитѣ и да ги изложимъ на студа и влагата. Считамъ за нуждно да знаете това въ навечерието, може би, на скъсването на прѣговоритѣ.“

 

Всѣкой що годѣ безпристрастенъ човѣкъ, който прочете тая моя депеша, ще каже, че азъ очевидно не съмъ билъ за скъсването на прѣговоритѣ quand mème, защото другояче никога нѣмаше да я телеграфирамъ, а щѣхъ да прѣмълча мнѣнието на генер. Фичевъ. Не тъй постѫпватъ обаче пристрастнитѣ хора. Тѣ, при явното мое усилие да направя нашитѣ делегати осторожни чрѣзъ протелеграфиранието на мнѣнието на ген. Фичевъ, заблуждаватъ свѣта, че азъ съмъ искалъ подновяването на военнитѣ дѣйствия и съмъ прѣмълчалъ мнѣнието на другитѣ генерали.

 

Прѣди всичко, на 2 януари въ Караачъ ние се събрахме за да обсѫдимъ главно ромѫнския споръ, а не въпроса за подновяване войната. Слѣдъ дълги съвѣщания по казания въпросъ, подписа се отъ генералитѣ протоколъ, въ който никакво мнѣние по скъсване прѣговоритѣ не се формулира.

 

За доказателство, нека приведа протокола:

 

ПРОТОКОЛЪ.

 

Днесъ, 2 януари 1913 г., въ министерския съвѣтъ, държанъ подъ прѣдседателството на Н. В. Царя и въ присѫтствието, като съвѣщателни членове, на помощника на Главнокомандующия ген. лейт. Саввова, началника щаба на армията ген. майоръ Фичева, началницитѣ на

 

 

50

 

армиитѣ ген. лейт. Ивановъ, Кутинчевъ, Р. Цимитриевъ и ген. майоръ Ковачевъ, се поставиха слѣдующитѣ въпроси:

 

1) При възможность на единъ въорѫженъ конфликтъ съ Ромѫния и при условие, че войната съ Турция ще продължава, можемъ ли да водимъ война на два фронта едноврѣменно.

 

2) При условие, че не можемъ да водимъ война на два фронта, какви могатъ да бѫдатъ послѣдствията отъ една окупация на часть отъ България отъ ромѫнскитѣ войски.

 

По поводъ на поставенитѣ така въпроси, ние горѣпоименованитѣ висши началници изказваме слѣдующето мнѣние:

 

1) При сегашнитѣ условия, отъ техническа гледна точка, е невъзможно да се води война на два фронта, т. е. противъ Турция и Ромѫния едноврѣменно.

 

2) Прѣдъ видъ на тежкитѣ послѣдствия отъ една окупация на часть отъ българската територия отър омѫнски войски, за да се избѣгне това може да се допусне една ректификация на ром.-българската граница.

 

с. Карагачъ, 2. I. 1913 г.

 

Пом. главнок. ген. лейт. Саввовъ.

„ „ Ивановъ.

„ „ Кутинчевъ.

„ „ Димитриевъ.

„ майоръ Фичевъ.

„ „ Ковачевъ.

 

По воденето на войната, която генералитѣ приемаха за сигурна, изказаха се възгледи не много опрѣдѣлени, често противорѣчиви, та не се счете отъ министерския съвѣтъ за нуждно да се протелеграфиратъ тия неопрѣдѣлени възгледи г. Даневу, толкозъ повече, че главното командване го държеше въ течение и той още на 18 декември, както ще се види по-нататъкъ, ми бѣ телеграфиралъ, че за сега активни военни операции могатъ да се прѣдприематъ само противъ Одринъ. Слѣдъ срѣщата ми съ генер. Фичевъ и подиръ неговото твърдение, че по настѫпателнитѣ операции и другитѣ генерали били на неговото мнѣние, азъ счетохъ за нуждно да съобща това съ горѣспоменатата цѣль. Но депешата ми съ това негово

 

 

51

 

твърдение, съобщена още сѫщата вечерь на Главнокомандующия и на неговия помощникъ, подигна цѣла буря у послѣднитѣ. Царьтъ прати г. Добровича да ми каже, че „е дълбоко възмутенъ отъ недостойнитѣ и прѣдателски изявления на генер. Фичевъ, който не по-късно отъ вчера вечерь ми каза противното, отъ това, що Вие имахте слабостьта да съобщите г. Даневу. Прѣдвиждамъ, че честьта на Вашата страна е тежко и безвъзвратно компрометирана. Искамъ завръщането на г. г. Тодоровъ и Даневъ“.

 

Сѫщеврѣменно генер. Савовъ телеграфира отъ Димотика както слѣдва (Дневникъ, брой 4216):

 

„Докладвамъ на Ваше Величество, че и сега поддържамъ, че протакането на прѣговоритѣ е отдавна вече врѣдно за морала на армията, и че това врѣдно обстоятелство може да се отрази на нейната бойна способность. Изглежда, че или ген. Фичевъ невѣрно е прѣдалъ сѫщностьта на онова, което се разглежда на Караачкитѣ съвѣщания, или пъкъ г. Гешовъ невѣрно е прѣдалъ тия въпроси г-ну Даневу. Никога тамъ не е ставало дума за неспособностьта на армията за операции, нито пъкъ се изказа мнѣние за продължение на прѣговоритѣ. Напротивъ, подчерта се, че въ интересъ на духа на армията е по-скоро да се разясни положението и да се сключи миръ или война, но да не се оставя въ бездѣйствие. Изтъкна се така сѫщо, че състоянието на армията е добро, и че ни най-малко може да ни стѣснява да почнемъ операциитѣ, само че прѣдъ видъ на особенитѣ топографически свойства на Чаталджа и Галиполския операционни театри, сериозни офензивни дѣйствия на тия театри до пролѣть не можемъ да имаме и за това ще насочимъ рѣшителнитѣ си дѣйствия на Одринъ, ако теренътъ и общата стратегическа обстановка ще позволятъ. Това се каза да го има прѣдъ видъ правителството, за да не се обвинява впослѣдствие главното командвание въ бавно водене на операциитѣ и затягане на самата война, която подъ влиянието на горнитѣ обстоятелства ще бѫде продължена. Ето това е сѫщностьта на въпроситѣ, които се докладваха и разгледаха на това съвѣщание, като не изключваме и въпроса за Ромѫния. Отъ тѣхъ неможе да се вади никакво заключение, че отъ

 

 

52

 

чисто военно гледище прѣговоритѣ нѣма интересъ да се продължаватъ, напротивъ, военнитѣ интереси налагатъ, ако политическитѣ не се противопоставятъ, часъ по-скоро тия прѣговори да се прѣкъснатъ и военнитѣ дѣйствия се подновятъ“.

 

Както виждатъ читателитѣ, и Царьтъ и ген. Савовъ, твърдятъ, че ген. Фичевъ е говорилъ менѣ невѣрни нѣща. Вѣрни или невѣрни, самиятъ фактъ, че азъ ги телеграфирахъ веднага Д-ръ Даневу, не доказва ли лишенъ пѫть, че азъ не сподѣляхъ мнѣнието на ония, които бѣха за незабавното скъсване на прѣговоритѣ? Ако бѣхъ на това мнѣние, не щѣхъ ли да прѣмълча това, що ми каза ген. Фичевъ?

 

Но, казватъ моитѣ критици, твърдението на генер. Фичевъ било цѣла изненада за нашитѣ делегати въ Лондонъ, и привеждатъ слѣднята депеша на г. Данева, пристигнала въ София на 15 януари зараньта :

 

„Съобщението за мнѣнието на ген. Фичевъ и онова на всичкитѣ генерали изказано при съвѣщанието въ Мустафа Паша е пълна изненада за насъ. До прѣди това съвѣщание ние бѣхме въ протизорѣчие съ ген. Савовъ, който казваше, че протакането на прѣговоритѣ ще се отрази крайно врѣдно на армията; отъ това разбирахме, че прѣговоритѣ трѣбва да се скъсатъ чась по-скоро. Какво трѣбва да мисля сега, когато и началникътъ на генералния щабъ и всичкитѣ генерали въ Мустафа Паша сѫ се произнесли по начинъ, който ни съобщавате. Ако знаяхъ мнѣнието на генералитѣ още тогава, щѣхъ да дѣйствувамъ иначе даже и при измѣнилото се положение въ Цариградъ. Сега съобщеното отъ васъ мнѣние може да ни послужи да отсрочимъ прѣкъсванието на единъ—два деня и то съ рискъ да утвърдимъ сѫществующето вече убѣждение, че ний сме неспособни за военни дѣйствия, а това ще има твърдѣ лоши послѣдствия. Ние трѣбва да отиваме напрѣдъ рѣшително и безъ колебание. —Ако почнатъ военнитѣ дѣйствия, никой не ни налага да атакуваме Чаталджа ; ще е напълно достатъчно, ако на първо врѣме се ограничимъ съ прѣвземането Одринъ, което може да рѣши и участьта на войната. Ако пъкъ не сме въ положение да вземемъ Одринъ, то това трѣбваше да ни кажете по рано, та да се съобразяваме съ нашето военно положение“.

 

 

53

 

Прѣди всичко, не бѣ късно да се продължаватъ прѣговоритѣ, тъй като съ горѣприведената моя депеша отъ 12 януари се пратиха инструкции на нашитѣ делегати въ Лондонъ да дадатъ новъ срокъ. Колкото за мнѣнието досѣжно невъзможностьта да се прѣдприематъ настѫпателни операции прѣзъ зимата, то не бѣ пълна изненада за нашитѣ делегати, тъй като още на 18 декември 1912 г. тѣ ми бѣха депеширали, че „за сега активни военни операции не биха могли да иматъ другъ обектъ освѣнъ Одринъ“. А прѣвземането на Одринъ бѣ главниятъ обектъ на подновяването на военнитѣ дѣйствия, за него приятелски сили бѣха ни съвѣтвали да го прѣвземемъ и тогава да сключваме миръ и за него, подиръ импозантната бомбандировка въ надвечерието на примирието, бѣше се създала легенда, че ако нѣколко деня продължеше тая бомбардировка, крѣпостьта непрѣмѣнно щѣше да падне. Между делегатитѣ бѣше и ген. Паприковъ, като съвѣтникъ се намираше и полковникъ Жостовъ и тия двама отлични наши военни освѣтляваха делегатитѣ ни по всички тия въпроси. Тѣмъ бѣха извѣстни съобщенията на ген. Савовъ, че протакането на прѣговоритѣ ще се отрази крайно врѣдно на армията, и отъ тия съобщения тѣ бѣха разбрали, че прѣговоритѣ трѣбва да се скъсатъ часъ по-скоро. И най-послѣ, очевидно пакъ подиръ съвѣщания съ нашитѣ военни въ Лондонъ депешата казва, че настѫпателни операции и да сѫ невъзможни, „никой не ни налага да атакуваме Чаталджа; ще е напълно достатъчно, ако на първо врѣме се ограничимъ съ прѣвземането Одринъ, което може да рѣши и участьта на войната“. И скъсаха нашитѣ делегати прѣговоритъ по токо що приведенитѣ съображения и подиръ една енергична депеша до тѣхъ отъ Главнокомандующия и слѣдното възвание на ген. Савовъ, възвание отправено до войската и прѣди формалното скъсване на прѣговоритѣ. И дѣйствително, то е печатано въ Софийскитѣ вѣстници, които излѣзоха на 16 януари, та трѣбва да е било съставено на 15, единъ день прѣди врѫчванието на писмото на балканскитѣ делегати, съ което се съобщаваше на Решидъ паша, турския делегатъ, че прѣговоритѣ се скъсватъ. Ето тоя позивъ:

 

 

54

 

КЪМЪ ВОЙСКАТА.

 

Офицери, подофицери и войници!

 

Отъ хода на прѣговоритѣ за мира става явно, че противникътъ не желае да отстѫпи нито педа отъ земята, която нашето побѣдоносно орѫжие зае. Той иска съ единъ замахъ на перото, да унищожи онова, което Вие заедно съ падналитѣ Ваши братя храбреци спечелихте. Героитѣ подъ Селиолу, Кърклисе, Бунаръ-Хисаръ, Люле-Бургазъ и Чаталджа ще оставятъ ли тая подигравка съ славното българско войнство да мине безнаказано? Прочее, пригответе се за нови побѣди и съ вашето неудържимо „напрѣдъ“ докажете на противника и на цѣлия свѣтъ, че българското отечество заслужава по-голѣмо уважение:

 

Помощникъ главнокомандующия, отъ генералния щабъ, генералъ-лейтенантъ: Савовъ.

 

 

Едноврѣменно съ тоя апелъ, генер. Савовъ билъ отправилъ депеша до главнокомандующия, съ която очевидно е искалъ да реагира противъ впечатлението, което неговитѣ думи за генер. Фичева, за мене и за нашето прѣдупрѣждение бѣха произвели. И като дава сега гласностъ на тая своя депеша — която въ Лондонъ е могла да стигне само слѣдъ скъсването на прѣговоритѣ — той твърди, че не билъ за скъсванието. До колко това негово твърдение е вѣрно се доказва отъ горѣпоиведенитѣ негови изявления, отъ депешата му до мене отъ 28 дек., която давамъ въ отдѣла „Документи и факти“ и отъ обстоятелството, че и самитѣ делегати, въ своята депеша, казватъ, че отъ съобщенията на генер. Савовъ разбрали, какво прѣговоритѣ трѣбва да се скъсатъ.

 

Прочетеното пó-горѣ — отъ писмото на главнокомандующия до министерския съвѣтъ съ дата 28 декември 1912 до депешата на неговия помощникъ съ дата 13 януари 1913 — е достатъчно за да убѣди безпристрастнитѣ, кой бѣ за подновяванего на военнитѣ дѣйствия. Може само нѣкой да ни попита, защо ние не реагирахме пó-енергично, защо азъ не дадохъ оставка, както я давахъ и прѣди и послѣ. Отъ царското съобщение отъ 28 дек. се види, че устно ние до тогава най-енергично се противехме. Другояче не може да се обясни раздрзанениятъ тонъ на това съобщение. И имахме право, защото

 

 

55

 

9 януари доказа, че турцитѣ отстѫпватъ и Одринъ. Него день, както казахъ вече, великиятъ диванъ въ Цариградъ рѣши това отстѫпвание. Но на утрѣто, на 10 януаръ, единъ неочакванъ прѣвратъ измѣни коренно положението. Младотурцитѣ свалиха Кямилъ паша, убиха Назима единственно защото бѣше се рѣшило даването на Одринъ. Можехме ли да очакваме отъ тѣхъ доброволното даване на тая крѣпость, особно слѣдъ като тѣ направиха отъ нея лозунгъ на своята революция, особно слѣдъ като и Енверъ изпъкна на сцената? На всички бѣ позната неговата трескава дѣятелность въ Триполи. Скъсването на прѣговоритѣ, както азъ тогава телеграфирахъ г. Бобчеву, който ми бѣ депеширалъ, че г. Сазоновъ не може да си обясни това скъсване, „стана почти недѣля слѣдъ тоя прѣвратъ на Енвера и подиръ като г. Даневъ взе мнѣнието на Грей и посланицитѣ въ Лондонъ, отъ които никой не можеше да го увѣри, че отговоръ отъ Портата ще има. И фактътъ, че тоя отговоръ се даде слѣдъ като скъсването стана, доказва, че турцитѣ нѣмаше да отговорятъ, ако скъсването не бѣ станало“. Както и да е, слѣдъ прѣврата всички ние си правехме слѣднитѣ разсѫждения:

 

1-о. Ако и прѣди Енвера турцитѣ трупаха войски на Чаталджа и Галиполи, какво ще стане сега, когато тоя енергиченъ авантюристъ е натоваренъ съ отбраната на отечеството? И ако отъ начало още бѣхме рѣшили скоро да свършваме войната, защото една четиримилионна България не може въ края на крайщата да съкруши една двадесетмилионна Турция, трѣбва ли сега да бездѣйствуваме додѣто стотини хиляди турски войници се прѣхвърлятъ отъ Азия въ Европа?

 

2-о. Щомъ младотурцитѣ направиха прѣвратъ за да не дадатъ Одринъ, могатъ ли тѣ да ни го отстѫпятъ доброволно? Не. Тѣ ще искатъ или да го прѣвземемъ, или Европа да имъ наложи неговото отстѫпване, за да има съ какво да се извинятъ прѣдъ партията си. За да се постигне първото, трѣбва подновяванието на военнитѣ дѣйствия, за да се добие второто, трѣбва европейска намѣса и дълги прѣговори.

 

И събитията оправдаха тия прѣдвиждания. Скоро подиръ поражението на Булаиръ, тѣ почнзха да дѣйствуватъ

 

 

56

 

прѣдъ Силитѣ за тѣхната намѣса. И на 13 февр. турцитѣ се обърнаха вече къмъ Русия за нейното посрѣдничество, а първата постѫпка на Силитѣ стана на 20 февруари, мѣсецъ подиръ скъсването на прѣговоритѣ. И продължаваха постѫпкитѣ на силитѣ почти три мѣсеца додѣто се подписа миръ въ Лондонъ на 17 май. Ще се каже, че ако не бѣха се скъсали прѣговоритѣ, мирътъ можеше да се сключи най-много три-четири нѣдели по-рано. Но кой знае, дали това щѣше да стане, тъй като навѣрно турцитѣ щѣха да бѫдатъ тогава по-неустѫпчиви, щѣха още повече да провлачатъ прѣговоритѣ. Тѣ доста се провлачиха и подиръ поражението на Булаиръ и пaдането на Одринъ. Никой не знае, колко щѣха да се провлачатъ, ако тия два удара не имъ бѣха нанесени.

 

Лесно се обяснява, защо тия прѣговори толкозъ се протакаха. Писахъ вече, че Германия и Русия въ 1870 и и 1878 не можаха да сключатъ миръ освѣнъ слѣдъ деветмѣсечна война и то въ столицитѣ на своитѣ противници. Отъ началото на това столѣтие ние имахме три други войни — бурската, руско-японската и итало-турската. И тритѣ, въпрѣки несложностьта на задачитѣ имъ, траяха повече отъ година. И тритѣ свършиха слѣдъ дълги прѣговори на миръ. Послѣднята отъ тия три войни бѣше изправила една срѣщу друга двѣ велики сили, Италия и Турция. Не се касаеше въ нея за сѫдбоносни за Турция въпроси. Касаеше се за загубата на двѣ далечни африкански владѣния. Прѣзъ тая война стана наистина въ Цариградъ една министерска промѣна. Но не стана прѣвратъ, като младотурскиятъ на 10 януари 1913. И ако, при всичката тая коренна разлика въ елементитѣ на двѣтѣ задачи, договорътъ по прѣдварителнитѣ условия на мира между Италия и Турция се подписа едва година подиръ почването на войната, а нашиятъ съ Турция се подписа седемь мѣсеца слѣдъ обявяването на войната, явно, е че нѣма причини да се мисли, какво съ нашия случай е неоправдано закъсняванието. И да видимъ, защо се бавихме.

 

Когато на 2 мартъ 1913 говорихъ по тия прѣговори въ Народното Събрание, азъ бѣгло очъртахъ фазитѣ, прѣзъ които бѣ минала войната отъ подновяването на военнитѣ дѣйствия до тогава. Спомнихъ осуетяването на дълго приготовляванитѣ десанти, потопяването на единъ

 

 

57

 

броненосецъ, памятното поражение на турцитѣ при Булаиръ, дѣто паднаха, споредъ тѣхнитѣ признания, около 14,000 тѣхни убити и ранени. Възстанахъ противъ турската претенция, че приведенитѣ наши нови успѣхи не оправдавали нашитѣ искания, изложени въ нотата на съюзницитѣ, която тогава прочетохъ. Отъ тогава непрѣвзимаемиятъ Одринъ се прѣвзе, и една нова славна страница се прибави на нашата история. И тъй изчезна и послѣдниятъ претекстъ на нашитѣ противници да не остѫпватъ. Не изчезна, обаче, и тѣхното рѣшение, рожба, повече или по-малко легитимна, на вѫтрѣшни и партийни мотиви, не чрѣзъ прѣговори съ съюзницитѣ да постигнатъ сключването на мира, а чрѣзъ посрѣдничеството на Силитѣ. Повръхностни критици, които намиратъ, че съюзницитѣ — длъжни, споредъ съюзнитѣ договори, заедно да сключватъ миръ — сѫ отговорни за протакането прѣговоритѣ за миръ, като не настояха да се сключи той направо съ Турция, заборавятъ, че съ нищо не бѣ възможно да се сломи казаното рѣшение на турското правителство. И въ Цариградъ да бѣхме отишли, моето убѣждение е, че турцитѣ пакъ, и още съ по-голѣмо оправдание, щѣха къмъ силитѣ да се обърнатъ за да искатъ миръ.

 

Веднажъ силитѣ натоварени да посрѣдничатъ, всѣки разбира, че въпросътъ не можеше освѣнъ да се протака. Додѣто дойде деньтъ на заседанието и се одобрятъ нѣкои прѣдложения отъ Лондонската посланишка конференция: додѣто членоветѣ на конференцията съобщатъ нейнитѣ рѣшения на своитѣ празителства ; додѣто правителствата изучатъ тия рѣшения и, ако ги одобрятъ, да ги съобщатъ на съюзнитѣ държави и на Турция; додѣто съюзнитѣ държави, при най-голѣма бързина и постоянно настояване отъ насъ, се споразумѣятъ помежду си и отговоратъ, минаваха дни, минаваха недѣли, минаха се цѣли два мѣсеца. На 20 февруари 1913 год. пълномощнитѣ министри на великитѣ сили въ столицитѣ на съюзнитѣ държави направиха първата колективна постѫпка и едва на 19 априлъ сѫръ Едуардъ Грей повика нашия пълномощенъ министъръ въ Лондонъ, г. Маджарова, за да му прочете изработения отъ него проектъ за договоръ на мира. Изискваше се, разбира се, врѣме за да се изучи

 

 

58

 

тоя проектъ отъ съюзницитѣ. Трѣбваше, освѣнъ това, да не прѣнебрѣгваме и съвѣти, като ония на сѫръ Едуардъ Грей и Сазоновъ, да не подписваме сами договора. На 9 май азъ телеграфирахъ г. Даневу, че подиръ тия съвѣти, него день и г. Неклюдовъ ми заяви, какво „ако ние подпишемъ безъ съюзницитѣ, нарушаваме договорътъ ни и Русия може да се откаже отъ ролята на „арбитръ:“ Съ депеша отъ 13 май г. Бобчевъ телеграфира пакъ, че „г. Сазоновъ по никой начинъ не съвѣтва да подпишемъ отдѣлно.“ Но успѣхме най-послѣ, подиръ една рѣшителна постѫпка прѣдъ английския министръ въ София, сѫръ Хенри Баксъ-Айронсайдъ, да убѣдимъ английското правителство въ нуждата да се подпише договорътъ, за който, още на 29 априлъ, по наша заповѣдь, нашиятъ делегатъ, г. Маджаровъ, бѣ заявилъ въ Лондонъ, че той е готовъ да го подпише. И на 17 май, слѣдъ памятната сомация на сѫръ Едуардъ Грей, той се подписа. И това подписване бѣ тържество за българската дипломация. И дѣйствително, съ депеша отъ 17 май г. М. К. Сарафовъ ми телеграфира отъ Солунъ, че находящиятъ се тамъ г-нъ Венизелосъ му се оплакалъ, какво „отъ силитѣ имъ се наложило подписването и безъ да се взематъ въ внимание направенитѣ отъ тѣхъ резерви.“

 

Мирътъ се сключи на 17 май, а още кѫдѣ началото на априлъ бѣха се спрѣли военнитѣ дѣйствия, благодарение, както е извѣстно, на едно примирие съ турцитѣ, което нѣколко пѫти се подновява. Та собственно войната съ Турция трая по малко отъ четири мѣсеца — отъ 5 октомври до 20 ноември 1912 (примирието на Чаталджа) и отъ 21 януари до началото на априлъ 1913. Коя война, съ такива епохални послѣдици, е траяла по-малко? Турцитѣ употрѣбиха цѣло столѣтие за да завоеватъ балканския полуостровъ. А ние се сърдимъ, защо не ги пометохме отъ него и не ги накарахме да подпишатъ миръ вѫтрѣ въ два мѣсеца. Нужно ли е да доказвамъ, че и това щѣхме да сторимъ ако не бѣ авантюрата на 10 януари 1913, прѣвратътъ на младотурцитѣ? Но ако подиръ това дойдеше нашата авантюра „прѣстѫпното безумие“ на 16 юни, ние пакъ щѣхме да ядемъ боя, да прѣтърпимъ погрома. Безъ престижа, който ни даде прѣвзиманието на Одринъ, съ неостѫпчивостьта ни по въпроса за

 

 

59

 

Солунъ, гърци и сърби още по-лесна щѣха да се съюзятъ, още по-лесно щѣха да привлекатъ и ромѫнитѣ, които по никой начинъ не искаха да видятъ една велика България. И въ общата схватка, турцитѣ, дори и ако не бѣ пaдналъ Кямилъ паша, сто прѣврата щѣха да направятъ за да се намѣсятъ и тѣ въ нея, за да си взематъ надирѣ Одринъ, Лозенградъ и Димотика. Не е, слѣдователно, четиримѣсечната война, която ни причини катастрофата, а 16 юни, който и за това се нарѣче отъ самитѣ либерали „прѣстѫпно безумие“, защото не е логическа послѣдица на войната, а самостоятелно и чудовищно безумно злодѣяние, „дѣло на луди престяпници“ както го нарѣче г. Генадиевъ. Колкото за въпроса, дали подновяването на военнитѣ дѣйствия е намалило въ нѣщо дѣеспособностьта на нашата армия, азъ давамъ и по-нататъкъ дохументи, ще приведа тукъ и свидѣтелството на главното командване.

 

Зз да ме убѣди да воювамъ срѣщу съюзницитѣ, г. Савовъ ми телеграфира на 14 май, че

 

„сега е най-удобниятъ моментъ за една война съ Сърбия и Гърция, за да си усигуримъ веднажъ за винаги първенството на балканския полуостровъ. Това е мое лично мнѣние, което азъ и сега поддържамъ още съ по-голѣма увѣреность, защото считамъ, че отъ точка зрѣние военна, нашето положение не само, че не е критическо, но напротивъ, слѣдъ 4—5 деня, когато ще завършимъ съсрѣдоточението на частитѣ, които за сега не можемъ да съсрѣдоточимъ срѣщу Сърбия, то ще стане много добро за да можемъ да прѣдприемемъ една борба съ шансове за успѣхъ едноврѣменно и срѣщу сърби и срѣщу гърци.“

 

Около мѣсецъ подиръ това съобщение, ген. Савовъ пита командуващитѣ армиитѣ, какъвъ е духътъ на частитѣ имъ. И тѣхнитѣ отговори се обнародваха вече отъ самия ген. Савовъ въ Дневникъ (брой 4284). Ген. Кутинчевъ съобщава (12 юни), че „частитѣ сѫ готови да се сражаватъ съ новитѣ си противници, че на тѣхъ може да се има пълна надежда за успѣшното повеждане на операциитѣ.“ Ген. Ивановъ (15 юни) обажда: „Духътъ на войскитѣ е добръ, и жаждата за борба и отмъщение е голѣма.“ А ген. Рздко Димитриевъ (12 юни), слѣдъ като обиколилъ всичкитѣ части, телеграфира тъй: „Впечатлението ми бѣше едно отъ най-добритѣ. Войницитѣ

 

 

60

 

сѫ бодри и сѫ въодушевлени отъ желанието да се срѣщнатъ съ врага и се разправятъ.“

 

Не на умората и не отпадналия духъ на армията, слѣдователно, се дължатъ нашитѣ несполуки прѣзъ междусъюзнишката война, а на факта, че имаше маса отпуски и че слѣдъ нашата атака, ние бидохме нападнати отъ петима неприятели.

 

 

IV. Спорътъ съ Ромѫния.

 

„Въ заключение, конференцията отдава дължимото на показаното отъ България разположение да запази и заякчи приятелскитѣ връзки съ Ромѫния. Това разположение значително облекчи задачата на конференцията и послѣднята изказва убѣждението, че силитѣ ще съумѣятъ да оцѣнятъ принесенитѣ жертви отъ страна на България, съгласно рѣшението на конференцията.“

 

Съ тия знаменателни думи се свършва протоколътъ отъ 26 априлъ 1913 на петербургската конференция по спора ни съ Ромѫния. До тамъ се бѣше докарала работата, че срѣщу Санъ-Стефанска България да дадемъ на Ромѫния само една Силистра и за това да получимъ отъ великитѣ сили тържественното признание на нашата умѣренность, на нашето примирително разположение.

 

Можеше ли да има за насъ по-голѣма сполука? Ромѫнитѣ бѣха почнали неофициално още на 21 окт. 1912, съ искането на българска Добруджа отъ Тутраканъ до Балчикъ. Съ това искание се приключиха и първитѣ прѣговори въ Лондонъ, между г. г. Даневъ и Мишу, на 16 януари 1913. На връхъ Коледа 1912 тѣ сериозно ни заплашиха съ мобилизация. И щѣха навѣрно да мобилизиратъ и да навлѣзатъ въ България, ако да не бѣ енергичната постѫпка на Русия. И България тъй съумѣ да води прѣговоритѣ, че въпросътъ се подложи на великитѣ сили и се свърши съ отстѫпванието на единъ градъ само и съ благодарностьта на Европа къмъ България.

 

Питамъ пакъ, можеше ли да има за насъ пó-голѣма сполука ? И питамъ още, при тая сполука нѣмамъ ли право да се отнеса съ прѣзрителна усмивка къмъ блудкавитѣ закачки на интелектуалнитѣ автори на катастрофата? Не съмъ давалъ Д-ръ Даневу да свърши съ Ромѫнитѣ

 

 

61

 

на базата на четиретѣ точки, които той прѣдложилъ още на 15 декември. Съ какво се доказва, че не съмъ давалъ? Съ нищо, нищо абсолютно. Не азъ спрѣхъ или дезавуирахъ Д-ръ Данева, а той се докачи отъ ромѫнитѣ, както самъ обясни въ Събранието (10. V 1914) и ни телеграфира, че се отказаа да изпълнява делегатската мисия. И тоя отказъ бѣ една отъ причинитѣ на ромѫнското заплашване, че ще мобилизиратъ противъ насъ. И се възмути и г. Маджаровъ отъ едно ромѫнско съобщение въ Times отъ 5 януари 1913 (н. с.), споредъ което Д-ръ Даневъ прѣдложилъ ужъ — нѣщо невѣрно — една погранична ректификация отъ Силистра по права линия до Черното море, а г. Таке Ионеску поискалъ цѣла българска Добруджа. Когато ромѫнитѣ сѫ искали Добруджа, г. Генадиевъ твърди, че щѣли да се задоволятъ съ четиритѣ точки. По тия въпроси изобщо азъ давамъ интересни депеши въ отдѣлъ V. Забавилъ съмъ съ три-четире деня инструкциитѣ на г. Данева! Разбира се, че ще ги забавя, тъй като г. Сазоновъ третираше въ Петербургъ въпроса съ ромѫнския посланикъ, а пакъ нашиятъ министерски съвѣтъ по никой начинъ не ще да се произнесе, а рѣши (по настояването на единъ другарь който имà телеграфически разговоръ по това съвѣщание съ генер. Савовъ) да се дадатъ тия инструкции слѣдъ съвѣщанието съ генералитѣ въ Караачъ. Щомъ то стана, още на 2 януари отъ Караачъ се дадоха исканитѣ инструкции. Човѣкъ не знае просто какъ да окачестви тия полемически приеми на единъ бившъ министръ, който се мѫчи да заблуди народното прѣдставителство като крие истината, която реве, както казватъ французитѣ, изъ документитѣ на архивата, а изнася резолюции, които бѣха твърдѣ обясними въ оная епоха на тревога и прѣумора, когато чиновници и служащи въ министерството на външнитѣ работи се съсипваха да шифриратъ и дешифриратъ цѣли нощи, но които резолюции никога не сѫ били протелеграфирани. И желанието, нашитѣ делегати да бѫдатъ пó-кратки, никога не имъ се съобщи. Но да се върна на прѣдмѣта, като остава изпитателната комисия, ако е любопитна да види, какъ хората сѫ се произнасяли въ мое врѣме за нашето министерство на външнитѣ работи, особно въ сравнение съ други министерства, да чете въ архивата депешитѣ на г. Ризовъ съ дати 27 и 28 окт, 1912.

 

 

62

 

Казахъ пó-горѣ, че пръвъ пѫть ромѫнитѣ заговориха за своитѣ претенции на 21 октомзри 1912 г. Него день нарочно изпратенъ отъ г. Таки Ионеску личенъ мой приятель пристигна въ София и ми надълго говори за правото на Ромѫния да получи компенсация задѣто не ни попрѣчила да се биемъ съ Турция. Тя могла да мобилизира и по тоя начинъ да иммобилизира насъ. Напомнихъ на тоя приятель, че още прѣзъ лѣтото на 1912 азъ натоварихъ първо управляющия нашата легация въ Букурещъ, г. Икономовъ, а подирѣ, слѣдъ завръщането му въ Букурещъ, и самия ни министръ, г. Калинкова, да прѣдложатъ на г. Майореско едно съглашение за въ случай, че Турция, която се намираше тогава въ критическо положение, вслѣдствие борбата между старотурци и младотурци, ни даде поводъ, въ защита на нашитѣ интереси, да се намѣсимъ въ нейнитѣ работи. Г. Майореско се отказа, като забѣлѣжи само, че въ случай на единъ катаклизмъ на Турция, ние лесно ще се разберемъ. Това разбиране ще бѫде наистина лесно, прибавихъ на моя приятель, ако се не иска земя.

 

— Искатъ непрѣменно земя, настоя приятельтъ, отъ Тутраканъ до Балчикъ.

 

— Тогава, заключихъ азъ, въпросътъ стаза твърдѣ труденъ и азъ трѣбва да го обсѫда съ другаритѣ прѣди да дамъ какъвъто и да е отговоръ.

 

Излишно е да се казва, че при ония славни наши побѣди, другаритѣ не искаха да чуятъ за отстѫпване земя. И се започна оная словесна и книжна борба, която трая шесть мѣсеца, до подписването на Петербургския прогоколъ. По разнитѣ фази на тая борба азъ дадохъ на 2 мартъ 1913 слѣднитѣ обяснения на Народното събрание:

 

„Понеже ми се отправя и молба да дамъ нѣкои подробности по развитието на този споръ между насъ, нека кажа, че още миналия октомври, слѣдъ нашитѣ побѣди, ни се съобщи, че Ромѫния ще иска да уреди въпроса за своята граница. Намѣрихме тогава за добрѣ да пратимъ въ Букурещъ уважаемия прѣдседатель на Народното събрание, г. Даневъ, за да поговори съ ромѫнскитѣ държавни мѫже, за да види какво искатъ тѣ, за да имъ каже, че ако е въпросъ за сигурностьта за ромѫнска Добруджа, тѣ могатъ да бѫдатъ увѣрени, че никога никой

 

 

63

 

не е аспириралъ въ България за нея. Г-нъ Даневъ отиде и, слѣдъ като поговори съ по-първитѣ министри и Негово Величество ромѫнския краль, замина за Лондонъ, дѣто, както знаете, бѣше пратенъ за нашъ пръвъ делегатъ. Не подиръ много ромѫнитѣ пратиха тамъ и новия си посланникъ, г. Мишу, за да почне прѣговори съ г. Даневъ пакъ по този въпросъ. Прѣговоритѣ се почнаха и вървѣха доста спокойно, когато ненадѣйно, на втория день на коледа, ние получихме една депеша отъ нашия министръ въ Букурещъ, съдържанието на която съобщихъ на партийнитѣ шефове и подъ натиска на която ние бѣхме принудени да обсѫдимъ въпроса набързо, и да дадемъ инструкции на г. Данева да направи нѣкакви прѣдложения тамъ. Тѣзи отстѫпки се взеха отъ ромѫнския министръ на вѫтрѣшнитѣ работи, г. Таке Ионеску, който бѣше тогава въ Лондонъ, ad referendum, като се каза, че веднага ще ни се даде отговоръ, но този отговоръ, вмѣсто да ни се даде, както ние очаквахме, слѣдъ 3—4 деня, сиречь къмъ 6—7 януари, тъй като прѣдложенията отъ г. Данева бѣха направени на 3 януари, този отговоръ ни се даде едва на 12 януари, два деня подиръ младотурския прѣвратъ въ Цариградъ, а единъ допълнителенъ отговоръ ни се даде и на 14 януари. Прѣдъ видъ невъзможностьта да се споразумѣятъ тамъ, подписа се единъ протоколъ, въ който се изложиха отстѫпкитѣ, които направихме ние на ромѫнитѣ, и тия отстѫпки, Г-да Нар. прѣдставители, имамъ честьта да съобща сега на Народното събрание, за да види то въ какво се тѣ състоятъ. (Чете извлѣчение отъ протокола, подписанъ въ Лондонъ на 16/29 януарий 1913):

 

„Долуподписаниятъ делегатъ на Ромѫния взема актъ отъ декларацията, какво България се съгласява да даде училищна и черковна автономия на куцовласитѣ въ Македония въ бѫдащитѣ български владѣния, до колкото училищата имъ бѫдатъ посѣщавани отъ куцовлашки дѣца, и да позволи учрѣдяването на едно епископство за сѫщитѣ куцовласи, като се дава право на ромѫнското правителство да може да субвенционира, подъ надзора на българското правителство, горѣказанитѣ културни учрѣждения.

 

„България е готова да събори укрѣпленията около Силистра. Чрѣзъ тази мѣрка Ромѫния, като си запазва

 

 

64

 

правото да укрѣпява южната граница на ромѫнска Добруджа, ще има желаната отъ нея абсолютна безопастность.

 

„България се съгласява за оправяне на границата, като отстѫпва на Ромѫния двѣтѣ ѫгълчета по срѣдата на пограничната линия, които се вдаватъ въ ромѫнска Добруджа, както и други единъ триѫгълникъ, имайки за основа на Черноморския брѣгъ една линия отъ 5 до 6 километра, начиная отъ настоящата граница. Тази отстѫпка ще позволи на Ромѫния да оползотвори по-добрѣ Мангалското си пристанище, което и ще увеличи повече нейната безопастность.

 

„Само по себе се разбира, че горѣпоменатитѣ задължения ще могатъ да иматъ сила само слѣдъ окончателното установяване на новата южна граница на България.“

 

Допълнителното прѣдложение, за което става дума въ рѣчьта ми, имаше именно за цѣль да констатира, че Ромѫния настоява на своето искане за цѣлата область Тутраканъ—Балчикъ, отъ която г. Таке Ионеску се бѣше вече отказалъ. По причина на скъсванието на прѣговоритѣ съ Турция за мира, г. Даневъ тръгна отъ Лондонъ, та и прѣговоритѣ се прѣнесоха въ София. И тукъ обаче тѣ не докараха никакъвъ резултатъ, затова и на 10 февруари 1913 г. се прие прѣдложението на великитѣ сили, тѣ да посрѣдничатъ между насъ на основание Хагската конференция. И резултатътъ бѣ, че ние бѣхме осѫдени да отстѫпимъ само Силистра. Ония, които четатъ часть само отъ дипломатическата прѣписка по тоя споръ, за да ни обвинятъ въ нѣкакво умишлено бавене на прѣговоритѣ, не четатъ и остатъка, за да чуе публиката, кой е бавилъ. Ето една извадка отъ една моя депеша до г. Бобчева въ Петербургъ, съ дата 21 янузри 1913 год., отъ която ще се види това:

 

„Ако на края на октомври г. Даневъ не можà да отиде въ Букурещъ, причината бѣ, че трѣбваше да бърза за Чаталджа, за да води прѣговоритѣ за примирието. Щомъ това примирие се подписа на 20 ноември, той тръгна за тукъ, дѣто прѣстоя само единъ день и замина за Букурешъ. Въ Лондонъ не по наша вина се протакаха прѣговоритѣ съ г. Мишу. Едва на 29 декември получихме прѣдложената отъ г. Сазоновъ ректификация.

 

 

65

 

За нея нарочно тръгнахме всички министри на 1 януари за Мустафа паша за да я обсѫдимъ съ комендантитѣ на армията. На 2 телеграфирахме г. Даневу и Вамъ, че я приемаме. Г. Даневъ я съобщи на 3 януари, и ромѫнитѣ, намѣсто да отговарятъ веднага, чакаха младотурскиятъ прѣвратъ и едва на 12 януари отговориха съ познатитѣ г. Сазонову неприемливи искания“.

 

Кой свѣсенъ човѣкъ може да ни обвини подиръ това, че ние бавихме прѣговоритѣ? Когато всичкитѣ документи по тия прѣговори се обнародватъ, ще се види, че ако има нѣкои, които сѫ прѣдлагали едно, а послѣ сѫ се отказвали отъ него, че ако е имало дипломати, които да сѫ били дезавуирани за нѣкои свои твърдения, то не сме били ние, не сѫ били нашитѣ дипломати. Нашата дипломация изпълни своя дългъ при прѣговоритѣ по спора съ Ромѫния по начинъ, достойнството на който се констатира и отъ великитѣ сили. А на авторитѣ на „прѣстѫпното безумие“, които сега ни обвиняватъ, че не сме дали на Ромѫния цѣла българска Добруджа за да създадемъ съ нейната помощь велика България, азъ отговарямъ:

 

1-о. Нашата политика бѣ да се създаде велика Санъ-Стефанска България не съ отстѫпване на Ромѫния на една наша богата область съ 300,000 жители, а съ отстѫпването на Гърция на единъ Солунъ;

 

2-о. Моето дълбоко убѣждение е, че Ромѫния никога не щѣше да се съгласи да воюва заедно съ насъ за да създаде една силна България, която единъ день можеше да се обърне срѣщу нея за да ѝ вземе Добруджа;

 

3-о. Ако интелектуалнитѣ автори на 16 юни бѣха на друго мнѣние и мислеха, че можемъ да създаваме велика България съ помощьта на Ромѫния, тѣ не трѣбваше да се отказватъ да влѣзатъ въ кабинета на г. Данева подиръ моята оставка, не трѣбваше и да бързатъ съ 16 юни, а трѣбваше първо да сключатъ съюзъ съ Ромѫния, па тогава да нападатъ сърби и гърци. Тѣхното велико злодѣяние и вѣченъ позоръ ще бѫдатъ, че тѣ, като знаеха много добрѣ, че нищо не е уговорено съ ромѫни и турци, че и двата тия съсѣда точатъ зѫби противъ насъ, докараха катастрофата съ своя нечестивъ прѣвратъ отъ 16 юни.

 

 

66

 

Прѣди да свърша съ въпроса за спора ни съ Ромѫния, нека прибавя и слѣдното. Колко несъстоятелни сѫ ония, които критикуваха въ Народното събрание нашата политика по дадения споръ явствува отъ ролитѣ на либералнитѣ шефове въ Събранието прѣзъ зимата на 1913, когато ни дума не казаха, че трѣбва да се устѫпи земя на Ромѫния, явствува и отъ интервютата, дадени отъ сѫщитѣ шефове на ромѫнския вѣстникъ Universul въ началото на м. януари 1913. Нищо пó-поучително отъ тия интервюта. Г. Фермо, журналистъ, който тогава бѣ пратенъ въ София да интервюира и мене и другитѣ шефове, признава, че азъ настояхъ прѣдъ него да смекчи остритѣ думи, които другитѣ шефове бѣха употрѣбили въ прѣцѣнката на тогавашната ромѫнска политика. И той прибавя, че вслѣдствие на това мое настояване, той посмекчилъ изразитѣ имъ. И при все това, ние четемъ въ интервюто на г. Генадиева, напримѣръ, (Universul, 15 януари) слѣднето:

 

„Моля те да ме извинишъ ако употрѣба май остри изрази, защото обичамъ да бѫда откровенъ и да си казвамъ цѣлата мисъль. Знаете ли, какъ вие постѫпвате? Защото ни оставихте да се бранимъ противъ разбойника, който ни нападна въ гората, прѣди да излѣземъ отъ нея Вие отъ Ваша страна ни хванахте за гушата и ни искате кесията, която отървахме“.

 

На бѣлѣжката на г. Фермо, че когато България почна войната, думата било за реформи, г. Генадиевъ отговорилъ съ изрази, които всецѣло оборватъ извѣстни сегашни лигавения, че войната се изродила отъ освободителна въ завоевателна.

 

„Бѣ една проста формула и вѣрвамъ, че никой у Васъ не е помислилъ ни за минута, че тъй ще стане. Какъ, Вие повѣрвахте, че ще прѣдприемемъ една война тъй жестока, че ще загубимъ толкозъ хиляди хора за да не владѣемъ послѣ земята, която завоевахме? Не, не е сериозно да поддържате, че сте повѣрвали подобно нѣщо... Видѣхъ въ вѣстницитѣ Ви, че искате да Ви устѫпимъ територия като доказателство на приятелство отъ наша страна. Доказателство на приятелство? „Кой е билъ тоя идиотъ, който е моглъ да измисли (nascoci) тоя абсурдъ, че една държава, за да докаже своето приятелство спрѣмо друга държава, трѣбва да ѝ устѫпи часть отъ своята територия?“

 

 

67

 

Кой е билъ тоя идиотъ? питамъ и азъ. И отварямъ дневницитѣ на Народното събрание по анкетата върху погрома и виждамъ въ тѣхъ, че най-много се е дралъ за нуждата да се устѫпи земя на Румѫния шефътъ на народно-либералитѣ.

 

Да дойдемъ до заключението. Г. Фермо поставя и на тримата шефове на либералитѣ слѣдното питане: „Какъ ще постѫпи Вашата партия ако българското правителство се съгласи съ ромѫнското?“ Какъ ли? Отговаря г. Генадиевъ. „Ще поведемъ една енергична кампания противъ нашето правителство и невѣрвамъ да се намѣри българско правителство, което да се осмѣли да устѫпи нищо отъ българска тиритория. Впрочемъ тая работа никога нѣма да мине прѣзъ Великото Събрание“.

 

Г. Д. Тончевъ (Universul, 16 януари): „Ще почнемъ една жестока опозиция противъ правителството и когато станатъ изборитѣ за Великото Събрание, което едничко има право, споредъ конституцията ни, да приемва устѫпвания и размѣни на територии, ще поведемъ една буйна изборна борба по тоя въпросъ за да не може правителството да добие едно мнозинство, което впрочемъ не вѣрвамъ и да получи“.

 

Сѫщата пѣсень пѣе и г. Радославовъ (Universul, 17 „януари 1913). „Азъ не вѣрвамъ, казва той, българското правителство да може да рѣши спора въ смисъль на възгледитѣ на Ромѫния. Самото сѫществувание на правителството ще се постави на карта. Нашата партия сигурно не може да одобри претенциитѣ на Ромѫния“.

 

И дѣйствително, толкозъ неустѫпчива бѣ либералната партия, когато ние бѣхме на власть, че органътъ ѝ, Народни Права, излѣзе съ траурна рамка, когато силитѣ рѣшиха да устѫпимъ на Ромѫния гр. Силистра.

 

 

V. Документи и факти.

 

Освѣтлението, дадено отъ мене до тукъ, не ще бѫде пълно, ако при другитѣ документи не се прибавятъ и слѣднитѣ. Тѣ не влѣзоха подъ нѣкоя отъ горнитѣ рубрики, тъй като боравятъ сѫщеврѣменно съ разни въпроси. Отъ тѣхъ ще се види:

 

 

68

 

1. Какъ главното командване е категорически настоявало за подновяване военнитѣ дѣйствия, и то прѣди младотурския прѣвратъ, подиръ който положението стана още по-опасно за нашата армия.

 

2. Какъ никакво закъсняване не е имало отъ моя страна при даване инструкции по ромѫнския споръ кѫдѣ края на 1912 г.

 

3. Какъ дипломатитѣ ни съвѣтваха да скъсаме прѣговоритѣ.

 

4. Какъ г. Сазоновъ, комуто не бѣ приятно скъсването на прѣговоритѣ, вѣроятно защото е ималъ страхове отъ осложнения, е станалъ любезенъ спрѣмо насъ подиръ даденитѣ му обяснения и, нека ми е позволено да прибавя, слѣдъ новитѣ ни сполуки на Булаиръ.

 

5. Какъ сѫ постѫпвали Ромѫнитѣ при послѣднитѣ си прѣки прѣговори съ насъ.

 

6. Какъ е гледало главното командване на прѣдложената отъ Турцитѣ граница.

 

7. Какъ съмъ се произнасялъ азъ върху претенциитѣ на сърбитѣ и гърцитѣ, върху арбитража и върху съглашение съ Ромѫния подиръ рѣшението на петербургската конференция.

 

8. Какъ главното командване и на края на априлъ 1913 г. е мислило да атакува Чаталджа, отъ една страна, гърцитѣ и сърбитѣ, отъ друга.

 

9. Какъ се е настояло отъ г. г. Даневъ, Тодоровъ, Тошевъ и шефоветѣ на партиитѣ да вземемъ бързи мѣрки противъ евентуална атака на сърбитѣ.

 

10. Какъ въ първата половина на май и германското правителство ни е съвѣтвало да отстѫпимъ Солунъ, тъй като съ това щѣло твърдѣ много да се улесни нашето съглашение съ Гърция относително бѫдещата ни граница.

 

11. Какъ се е свършила моята срѣща съ г. Пашичъ.

 

12. Какъ азъ държахъ и подиръ оставката ми за демобилизацията, какъ ми е отговорило главното командване по тоя въпросъ и какъ въ това врѣме сѫ водени прѣговори отъ нашитѣ съюзници съ Турция и Ромѫния.

 

 

69

 

 

1. Телеграма отъ Генералъ-Лейтенантъ Саввовъ — Лозенградъ до Министра на Външнитѣ Работи, 28 декем. 1912 год.

 

Като съпоставямъ разнитѣ свѣдения, които постѫпватъ въ щаба на Армията, отъ нашитѣ информациони органи, както и тия, които идатъ чрѣзъ Министерството на Външнитѣ Работи, досѣжно турскитѣ приготовления, дохождамъ до непоколебимото убѣждение, че турцитѣ чрѣзъ протаканието на прѣговоритѣ се стараятъ да печелятъ врѣме, за да ренфорсиратъ, въ всѣко отношение, своята армия и взематъ надмощие надъ насъ, та по тоя начинъ да ни поставятъ въ положение да водимъ бѫдещата борба при малко шансове за успѣхъ. Споредъ едни свѣдения, Турция днесъ располагала на Чаталджанската позиция съ около 140 хиляди души и въ Галиполи—съ 60—80 хиляди. Споредъ други на Чаталджа 200 хиляди души, а въ Галиполи 60—70 хиляди. Споредъ трети, на Чаталджа 170 хиляди, а въ Галиполи 60—70 хиляди. Срѣдно може да се прѣдполага, че къмъ днешна дата Турция, разполага съ една армия, безъ Одринския гарнизонъ, отъ 200 хиляди до 240 хиляди души. Нови полски топове, система Шнайдеръ, въ значително количество. Свѣденията ни говорятъ за прииждание на постоянни военни транспорти, на орѫдия и снаряди отъ Кюстенджа за Цариградъ. Тая артилерия е почти укомплектована съ коне. Нови партиди на коне постоянно прииждатъ. Екипировката на армията имъ е отлична, въ това азъ лично се убѣдихъ отъ онова, което видѣхъ прѣзъ врѣме пѫтуванието ми за Чаталджа, както и отъ самитѣ дезертьори, хранението на войската подобрено. Болести тѣ нѣмали и санитарното състояние добро, всичко дава да се прѣдполага, че още десеть-петнайсеть дни подобна интенсивна работа, турската армия ще вземе голѣмо надмощие надъ насъ и може да ни постави да водимъ борбата при съмнителни шансове за успѣхъ. Толкова повече, че ние свършихме съ нашата подготовка още прѣди десеть дни и че не прибавихме нищо къмъ нашата сила, защото нѣма вече съ какво и отъ гдѣ, когато турцитѣ носятъ нови сили и нови срѣдства. Ние ще само губимъ, понеже бездѣйствието и неизвѣсностьта създаватъ едно непоносимо тягостно положение за хората, които въ добавъкъ виждатъ, какъ ние безъ да държимъ смѣтка за възможнитѣ опасности, даваме врѣме на турската армия, да се възроди и засили, почватъ да губятъ вѣра въ бѫдещето.

 

Споредъ мене, възможното падане на Одринъ не може да оправдае това протакане, първо, защото не може съ положителность да се опрѣдѣли кога приблизително ще падне, понеже това само коменданта на крѣпостьта е въ положение да знае; всички свѣдения, които имамъ въ това отношение, сѫ отъ третостепенъ источникъ съ извѣстна резерва; и второ, защото крѣпостьта Одринъ въ стратегическо отношение не е отъ такова значение, че нейното заемане да наложи на противника да тури край на войната, както това би било съ Цариградъ. Напротивъ, стига Турция да спечели врѣме за да може да постави подъ орѫжие една армия отъ 320 хиляди щика, напълно способна за операции, нищо не може да ѝ попрѣчи да поднови военнитѣ дѣйствия, толкова

 

 

70

 

повече, че тя когато ще разполага съ такива грамадни сили, никоя сила нѣма да бѫде въ положение да ѝ отнеме правото да иска да възстанови честьта на своето орѫжие.

 

Като довождамъ до Ваше свѣдение всичко горѣизложено, добавямъ, както вече имахъ честьта да донеса прѣди десеть дни, протакането бѣ не въ наша полза, а сега то става опасно при тия условия; за мене ще ми бѫде трудно да поема отговорностьта за лошото влияние, което може да има върху хода на нашитѣ бѫдещи операции и за послѣдствията отъ това. При това донасямъ, че зимата тукъ е въ пълната си сила; снѣгътъ падна. Температурата се понижи значително. Много полкове сѫ безъ войнишки и офицерски палатки. Отсѫтствието на топло облѣкло злѣ се отразява на бодростьта и здравето на хората, особенно на войскитѣ отъ бойнитѣ линии, въ които измръзването зачести.

 

Пом. на Главнокоман. Генералъ-Лейтенантъ Савовъ.

 

 

2. Телеграма отъ Министра на Външнитѣ Работи до Царскитѣ Легации въ Лондонъ и Петербургъ, 29-й Декември 1912 год.

 

За Даневъ. По въпроса съ Ромѫния днесъ Неклюдовъ ми прочете депеша отъ Сазонова до Шебеко. Съ нея Рускиятъ Министръ на Външнитѣ Работи натоварва Шебеко да заяви на ромѫнското правителство слѣдното: „По нашето дълбоко убѣждение указанитѣ отъ Данева основания (четиритѣ точки) прѣдставляватъ сериозно и достатъчно обезпечеиие на ромѫнскитѣ интереси. Ние изказваме твърдата надѣжда, че Кральтъ, на чиято мѫдрость Ромѫния дължи своя толкова значителенъ успѣхъ, ще признае за необходимо отъ своя страна прямо и безъ търгувание да приеме направеното нему прѣдложение. Съ такава стѫпка ще му се удаде да положи твърдо основание на ония нови отношения съ Русия и България, които отговарятъ на интереситѣ на стабилностъта на новия редъ на нѣщата на балканитѣ“. Обърнете внимание върху декларацията и особенно думитѣ „безъ търгувание“. Прѣдъ видъ на тия думи, поискайте отъ Мишу да Ви даде той официяленъ отговоръ на Вашитѣ четири точки, като му дадете да разбере, че Вие знаете, какво приеманието на тия точки е било прѣпорѫчано на Ромѫнското правителство по единъ много внушителенъ начинъ. Истина е, както сте видѣли отъ депешата на Бобчева, че Ромѫнскиятъ пълномощенъ министръ въ Петербургъ е говорилъ Сазонову за една нова гранична линия, която ще даде на Ромѫния Меджидие Табия, селата влизащи въ двата клина и около 5—6 километра морска брѣгова линия при Мангалия. Истина е тъй сѫщо, че Сазоновъ на Теодорова е прѣпорѫчалъ, за избѣгване конфликтътъ съ Ромѫния, да приемемъ тая линия. Но ние ще молимъ Сазонова да настои на онова, което е прѣпопорѫчалъ на Ромѫнския Краль да приеме безъ търгузание. Меджидие—Табия не можемъ да дадемъ, защото е на юго-западъ отъ Силистра. Затова молимъ и Васъ и Теодорова да настоите да се приематъ първоначалнитѣ Ваши точки. Генералъ Саввовъ днесъ пакъ телеграфически настоява да се скъсатъ прѣговоритѣ, като твърди, че положението става твърдѣ сериозно.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

71

 

3. Телеграма отъ г-на Министра на Външнитѣ Работи до Царската Легация въ Петербургъ, 29 декъмври 1912.

 

За Теодорова. Пращамъ Ви днешнитѣ ми двѣ депеши до Данева по въпроса съ Ромѫния. Дайте ми и вашето мнѣние по искането на Данева на максималнитѣ отстѫпки. Пакъ моля недѣйте жертвува македонскитѣ кази, за които Ви телеграфирахъ снощи, за единъ Солунъ. Има силно движение тукъ, че Солунъ може да се замѣсти съ Тахино или Кавала, когато изброенитѣ кази неможе съ нищо да се замѣстятъ. Министерскиятъ съвѣтъ държи за Солунъ, но за длъжность считамъ да Ви истъкна това силно движение. Настойте прѣдъ Сазонова върху необходимостьта веднага да се рѣши, какво давление ще се упражни върху Турция за сключване на мира, защото нашата висша военна власть категорически ни заяви, че не отговаря за послѣдицитѣ, ако веднага не се подновятъ военнитѣ дѣйствия.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

4. Телеграма отъ Министра на Външнитѣ Работи до царскитѣ легации въ Лондонъ и Петербургъ, 31 декемв. 1912.

 

За Данева. Прѣдавамъ Ви сега получената депеша на министра Теодорова. Вашето и неговото мнѣния по отстѫпкитѣ на Ромѫния ще се взематъ въ най-сериозно внимание отъ насъ и генералитѣ при съвѣщанието ни въ Мустафа-паша Тоя часъ Тошевъ ми телеграфира отъ Бѣлградъ, че тамъ австрийскиятъ и францускиятъ пълномощни министри знаяли вече, че ромѫнитѣ не ще настояватъ за града Силитра. Отъ депешата на Теодорова излиза, че за Меджидие-Табия ще настояватъ. Телеграфирайте ми Вашето мнѣние по тоя въпросъ за да го имаме други день рано въ Мустафа-паша при окончателното ни рѣшение. Кажете ми и дали споредъ Васъ, по-добрѣ ще бѫде да оставимъ да се рѣши въпроса отъ нѣкоя или нѣкои отъ Силитѣ, ако сме увѣрени, че тя или тѣ не ще ни наложатъ по-голѣми жертви.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

5. Телеграма отъ Д-ръ Даневъ — Лондонъ за Министра на Въишнитѣ Работи, 1 януари 1913 год.

 

Става почти седмица откакъ съмъ избѣгвалъ да видя Мишу отъ срамъ да не призная, че нѣмамъ инструкции. А Вие още отлагате. Моето мнѣние е, да третираме направо щомъ е явно, че не може по взаимно съгласие да се избере една трета държава като посрѣдница. Моля изпратете инструкции спѣшно. Относително Турция установихме се да заявимъ всички съюзници писменно на Решидъ Паша за скъсване на прѣговоритѣ за мира щомъ научимъ, че нотата на Силитѣ е прѣдадена въ Цариградъ. Моля увѣдомете Генералъ Савовъ да бѫде готовъ да денонсира примирието щомъ получи отъ мене телеграма за скъсване прѣговоритѣ.

 

Даневъ.

 

 

72

 

6. Телеграма отъ м-ръ Гешовъ до Бълг. лег. Лондонъ. 2. I. 1913.

 

За Данева. Явявамъ Ви досежно Меджидие табия, че шестимата генерали, съ които се съвѣщавахме въ Мустафа паша, единодушно се произнесоха, че тя нѣма никакво значение, тъй като Силистра никога не била прѣдназначена да играе роля въ евентуална наша война съ Ромѫния. Неклюдовъ е много песимистъ. Прѣдполага, че Ромѫния нѣма да се задоволи съ нашитѣ отстѫпки. Работете усилено чрѣзъ Бенкендорфа за Ромѫния. Колкото за скъсванието, снощи Ви телеграфирахъ, че Пашичъ настоява то да се рѣши отъ всичкитѣ съюзници. Ако Портата отхвърли категорически колективната нота на Силитѣ и делегатитѣ на всичкитѣ съюзници въ Лондонъ рѣшатъ да скъсатъ, ние нѣмаме нищо противъ и прѣдупрѣдихме ген. Савовъ да чака отъ Васъ депеша че сте скъсали, за да денонсира веднага примирието. Добрѣ е да се не отдѣляме отъ съюзницитѣ по тоя въпросъ. Другояче ще имъ дадемъ претекстъ да се оплакватъ, както се оплакватъ, че не сте ги поддържали достатъчно по въпроса на адриатическото пристанище. Разбира се, че азъ категорически опровергавамъ това, но сърбитѣ дирятъ претексти за да оправдаятъ тѣхното настоявание да имъ се оставятъ и мѣстности вънъ отъ познатата Ви граница, особено Прилѣпъ. Затова трѣбва да бѫдемъ крайно внимателни. Министръ Тодоровъ ще се върне тукъ прѣзъ Лондонъ за да Ви прѣдаде лично своитѣ разговори въ Петербургъ. Ще мине и прѣзъ Парижъ.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

7. Телеграма отъ Царската легация въ Лондонъ до министра на Външнитѣ работи. 3 януари 1913 г.

 

Прѣговаряхъ съ Ионеску въ присѫтствието на Мишу. Направихъ слѣднето окончателно прѣдложение: Отъ къмъ Силистра безъ териториялни измѣнения. Въ срѣдата се отстѫпватъ двѣтѣ клончета, отъ къмъ морето единъ триѫгълникъ съ петь до шесть километра, базата по морския брѣгъ споредъ конфигурацията на терена. Ионеску запита не отстѫпвате ли Меджидие табия, както се говорило. Възразихъ, че слуховетѣ почиватъ на погрѣшно схващание положението. Да отстѫпимъ Меджидие табия, значи да оставимъ Силистра на медленно икономическо загинвание. И да я отстѫпимъ, подчертахъ азъ, не трѣбва да приемете, защото тя въ Ваши рѫцѣ ще бѫде на вѣчно врѣме трънъ въ нашитѣ очи и прѣчка за добри отношения между двѣтѣ страни. Впрочемъ укрѣпленията около Силистра сѫ съборени, съ Арабъ табия Вие сте въ стратегическо отношение господари на положението. Министрътъ ми каза, че ромѫнитѣ сѫ хипнотизирани отъ Силистра, но че той мислялъ да прокара една комбинация безъ Силистра, въ надежда да получи морски брѣгъ включително до Каварна. Отговорихъ: никое българско правителство нито за минута може да се спре на такава мисъль; че и прѣдложеното е голѣма жертва, защото

 

 

73

 

отдѣля отъ България край съ модерно земледѣлие. Той заключи, че прѣдложението е много постно, че не вѣрва да задоволи въ Букурещъ и се надява да не е това послѣдната наша дума. Привършихъ разговора като настояхъ прѣдъ Ионеску да стане убѣденъ ходатай за приеманието нашето прѣдложение, при което само добри отношения между двѣтѣ страни, неговъ главенъ аргументъ, могатъ да бѫдатъ запазени. Министра тръгва утрѣ за Букурещъ, гдѣто го викатъ, па и положението ставало тежко. Той разчитва особенно на умѣренностьта на краля.

 

Даневъ.

 

 

8. Телеграма отъ г-на Данева — Лондонъ до министра на Външнитѣ работи. 4 януари 1913.

 

Снощи бѣхъ на дине у австрийския посланикъ, разговаряхъ се съ него, френския посланникъ, италиянския посланникъ и сѫръ А. Николеонъ. Показаха се всички доволни, че съюзницитѣ не скъсали ; отговорихъ и това ще стане щомъ получимъ заповѣдь отъ своитѣ правителства, особенно ако се види че Портата протака. Никой отъ тѣхъ нѣма извѣстие за участьта на колективната нота и се очудваха, защо до сега не била прѣдадена. По ромѫнския въпросъ се показаха загрижени като имъ съобщихъ, че Ионеску не остана до тамъ доволенъ отъ моето вчерашно прѣдложение. Тогава повишихъ тона и казахъ, че това е нашата послѣдня дума. Особенно се старахъ да докажа на австрийския посланникъ, че нашитѣ отстѫпки се диктуватъ отъ желаниото да бѫдатъ угодни на Австрия, но че нашата отстѫпчивость е достигнала крайни прѣдѣли, тъй щото за избѣгвание конфликтъ остава само едно срѣдство, да въздѣйствува Австрия, да бѫде Ромѫния умѣрена като се задоволи съ прѣдложеното. По албанския въпросъ ми каза, че ще настоява Дебъръ да остане на Албания. Ако не настоявалъ за сѫщото по отношение Охридъ и Струга, то е само защото билъ убѣденъ, че българитѣ не ще ги отстѫпятъ никому. Казахъ му, че имамъ голѣма надежда да влѣзе и Дебъръ въ България. Но той остана на своето. Най-сетнѣ повтори ми, че извѣстната статия на Neue Freie PResse въ полза на Турция и Ромѫния е въ разрѣзъ на австрийската официялна политика и че въ Балплаца съжеляватъ за появяванието ѝ. Чакамъ наставленията Ви по въпроса за скъсванието.

 

Даневъ.

 

 

9. Телеграма отъ Д-ръ Даневъ — Лондонъ до м-ра на Външнитѣ работи. 10. I. 913.

 

Прѣдъ видъ събитията въ Цариградъ ние мислимъ, че е настѫпилъ най-удобния моментъ да денонсираме примирието и да почнемъ военнитѣ дѣйствия. Това трѣбва да направимъ по възможность по-скоро. Моля наставленията Ви по този въпросъ.

 

Даневъ.

 

 

74

 

10. Телеграма отъ Царската легация въ Берлинъ до г-на министра на Външнитѣ работи. 12 януари 1913 год.

 

По отношение на международното попожение и специялно по нашитѣ работи единъ посланикъ ми каза: Вамъ се пада сега благоприятния случай за поправяне минали грѣшки и ако го пропустнете ще бѫде една непоправима загуба. Да бѣхъ на Ваше мѣсто бихъ незабавно заявилъ на Европа, посрѣдствомъ английския министръ на външнитѣ работи, че ако до два-три деня, напримѣръ, не ми се съобщи турския отговоръ на европейската колективна нота, азъ ще денонсирамъ примирието и въ уговорения срокъ ще възобновя военнитѣ дѣйствия, тъй като моето търпение е вече окончателно изчерпано; другъ изходъ за васъ, продължи посланикътъ, нѣма освѣнъ ако желаете да се застоите въ положението, въ което се намирате, за дълго врѣме и въ пълна неизвѣстность за въ бѫдеще. Постарайте се прочее рѣшитепно и смѣло да излѣзете отъ него като нанесете на неприятеля сѫща побѣда съ каквато захванахте. Имайте прѣдъ видъ още, че не трѣбва да се дава поводъ на несъгласие и нодорзаумѣние между великитѣ сили, които сѫ сега съгласни, понеже разногласието помежду имъ нѣма да бѫде въ Ваша полза.

 

Гешовъ

 

 

11. Телеграма отъ Д-ръ Даневъ — Лондонъ до министра на Външнитѣ работи. 13 януари 1913 год.

 

Въ днешното заседание черногорцитѣ и гърцитѣ заявиха, че сѫ за скъсвание. Сръбскитѣ инструкции сѫ тождественни съ Вашитѣ. Ще моля да убѣдите Пашичъ, че съ чакане ставаме смѣшни, понеже Портата даде вмѣсто отговоръ плѣсница. Видѣхъ ...., който ако и не тъй категорично, както брата си, ми даде да разбера, че другъ изходъ освѣнъ прѣкъсване нѣма. Посланикътъ ...., съ когото говори Паприкозъ, е по форма по-въздържанъ, но и той съзнава, че другояче неможе. Ако утрѣ сърбитѣ получатъ инструкции, надѣвамъ се да рѣшимъ скъсването. Камбонъ мисли, че въ интереса на мира, посланницитѣ трѣбва да продължаватъ срѣщитѣ, като се занимаватъ напримѣръ съ албанския въпросъ.

 

Даневъ.

 

 

12. Телеграма отъ Помощникъ Главнокомандуютция ген. Савовъ — Димотика, до м-ра на Външнитѣ работи. 16. I. 913.

 

Споредъ установения оперативенъ планъ за новата кампания, на Чаталджанската линия нѣма да даваме сериозенъ отпоръ на противника, а на друга позиция, избрана назадъ отъ тая линия, заради това, ако нашитѣ авангварди бѫдатъ атакувани отъ прѣвъзходни неприятелски сили, ще отстѫпятъ съгласно даденитѣ имъ инструкции назадъ на главната позиция. Доклaдвамъ горното, за да не би такъвъ единъ мнимъ успѣхъ на турцитѣ въ началото на откриването на военнитѣ дѣйствия се изтълкува злѣ въ наша срѣда и обществото.

 

Ген.-лейт. Савовъ.

 

 

75

 

13. Телеграма отъ министръ Гешовъ до генералъ-лейтенантъ Савовъ въ Димотика. 25. I. 1913.

 

Министерскиятъ съвѣтъ съ скръбь констатира още единъ пѫть, че късно му се съобщаватъ отъ главната квартира факти и мнѣния отъ сѫдбоносно значение за втората половина отъ настоящата война. Ние трѣбваше пò-рано да знаемъ, че фантастически сѫ свѣденията за недостатъкъ въ храна на одринския гарнизонъ и че снаряди за крѣпостнитѣ орѫдия нѣма за повече отъ ... дневна бомбардировка. Това трѣбваше да ни се каже най-малко още въ Караагачъ, гдѣто ние констатирахме наистина отъ мнѣнията на петимата генерали, че голѣмото болшинство отъ тѣхъ бѣха противъ атакуванието на Одринската крѣпость, но не чухме отъ никого отъ тѣхъ, че и за обикновенна дори бомбардировка нѣмало снаряди за повече отъ ... дни. Повтарямъ, че въ Караагачъ ние констатирахме само това, що генералитѣ ни казаха, а сами, като некомпетентни, не се изказахме. И сега пакъ, съзнавайки нашата некомпетентносгь, оставаме Вамъ, на щаба на дѣйствующата армия и на генералитѣ команданти на 4-тѣ армии да рѣшите, по воденето на военнитѣ дѣйствия оноза, което слѣдъ зрѣло обсѫждане намѣрите за най-подходяще за достигание на гонимата цѣль. А тя е да се накара неприятельтъ да приеме нашитѣ условия за миръ съ колкото е възможно по-малко жертви отъ наша страна.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

14. Телеграма отъ Царската легация въ Петербургъ до министра на Външнитѣ работи. 25 януари 1913 год.

 

Днесъ намѣрихъ Сазоновъ напълно любезенъ и внимателенъ както винаги отъ какъ съмъ тукъ. Въ твърдѣ продължителна бѣседа изложихъ му Вашитѣ разяснения, които Сазоновъ изслуша внимагелно. Той ми отговори, че можемъ да разчитаме напълно на неговата готовность и услуги всѣкога гдѣто и както може. Още днесъ той ималъ случая да говори за насъ съ Императора много хубави нѣща. Никаква враждебность не го е въодушевлявала, неговитѣ бѣлѣжки сѫ имали винаги за прѣдупрѣждение и избѣгване всички изостряния и особенно поводъ за военна намѣса на Русия. Сазоновъ ми говори обширно за новата фаза на спора ни съ Ромѫния. Ромѫнитѣ искали изново неговото посрѣдничество и Сазонозъ ме пита до какви конкретни искания сѫ дошли тѣ къмъ насъ и като не имъ дадемъ Силистра, дали не е възможно отъ другадѣ да сме разширили нашитѣ териториялни отстѫпки.

 

Бобчевъ.

 

 

15. Телеграма отъ г. м-ра Външнитѣ работи до Царската легация въ Петербургъ. 31. I. 1913.

 

Новото внушение на Сазоновъ да отстѫпимъ Силистра, ни отчайва. Никога не очаквахме подобно внушение, слѣдъ като приехме всичко, което той ни прѣпорѫча. Ние отъ нищо не се

 

 

76

 

отказахме отъ онова, което по съвѣта на Сазонова бѣхме приели, когато ромѫнитѣ се отказаха отъ онова, което бѣха отстѫпили. И намѣсто Сазоновъ да настои сега ромѫнитѣ да не се връщатъ върху Силистра, той ни съвѣтва да я отстѫпимъ. Тоя часъ азъ категорически заявихъ Неклюдову, че ние неможемъ да отстѫпимъ отъ Силистра друго, освѣнъ Меджидие Табия., която е нейния стратегически ключь. И ние чакаме утрѣ Данева, за да рѣшимъ скъсването на прѣговоритѣ съ ромѫнитѣ. Съобщете това Сазонову, като направите послѣденъ апелъ на него. Неклюдову четохъ протокола, подписанъ на 16 того отъ Даневъ и Мишу, въ който протоколъ Мишу безъ оспорване е подписалъ и пасажа, че Таке Ионеску се е отказалъ отъ Силистра и Балчикъ. Какъ ще можемъ ние да оправдаемъ сега отстѫпването на Силистра? Най-видниятъ ромѫнски държавенъ мѫжъ се отказва, а ние даваме. Позоваването на нѣкакво възбудено обществено мнѣние е приемъ, който не заслужава сериозно внимание. Настоявайте пакъ че Даневъ направи послѣднитѣ си прѣдложения на 3 того, ромѫнитѣ отговориха едва на 12 и 14. Лондонския протоколъ се подписа на 16 т., Гика получава инструкции да третира тукъ едва на 30. Очевидно е, че ромѫнското правителство протака прѣговоритѣ, а насъ обвинява въ закъсняванието.

 

Тоя часъ Гика писменно иска непрѣменно да му огговоримъ утрѣ по послѣдното тѣхно прѣдложение. За него ние чакахме двѣ недѣли, а тѣ искатъ огговоръ въ два деня.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

16. Телеграма отъ Министра на Външнитѣ работи до Царскитѣ Легации, 5 февруари 1913 год.

 

Сазоновъ заявилъ тържественно на Бобчевъ, че Той не прѣдлага да отстѫпиме Силистра, а само Меджидие Табия до Черноморския брѣгъ до Шабла. Съ изключение на русския и французския прѣдставители, другитѣ ми говориха да приемемъ посрѣдничеството на великитѣ сили, ако не можемъ да се споразумѣемъ направо съ Ромѫния. Чакайки отговора на Ромѫния, обсѫждаме условията, тъй като по принципъ не можемъ да отхвърлимъ посрѣдничеството.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

17. Нота отъ Министра на Външнитѣ Работи до Пълномощнитѣ Министри на Великитѣ Сили, 11 февруари 1913 г.

 

Le Président du Conseil, Ministre des Affaires Etrangères de Buigarie, a l’honneur d’infornuer Son Excellence Monsieur de Ministre d... que le Gouvernement Royal de Bulgarie, confiant dans l’esprit de haute justice des Grandes Puissances, accepte la proposition de s’en remettre pour la solution du différend bulgaro-roumain à la décision des six Puissances, si ia Roumanie l’accepte aussi.

 

(Прѣдседательтъ на министерския съвѣтъ, министръ на външнитѣ работи на България, има честь да съобщи на Негово Прѣвъзходителство

 

 

77

 

г. пълномощния министръ на . . ., че българското царско правителство, като има довѣрие въ високата справедливость на великитѣ сили, приемва прѣдложениего да възложи на шестьтѣ сили рѣшението на българо-ромѫнския споръ, ако и Ромѫния го приеме).

 

 

18. Телеграма отъ Помощникъ Главнокомандующия Генералъ Савовъ до Министра на Външнитѣ Работи, 16 февр. 1913 г.

 

Считамъ за дългъ да доведа до свѣдение на правителството, че отъ даннитѣ, които имаме, изглежда, че края на съпротивлението на одринската крѣпость наближава. Ний смѣтаме, че тя по всѣка вѣроятность не ще може да се удържи за повече отъ 15 дни. Отстѫпването слѣдователно на Одринъ отъ страна на турцитѣ не трѣбва да се смѣта за отстѫпка. Най-послѣ, ако до 15 дни крѣпостьта не падне, азъ смѣтамъ, че ние можемъ да я превземемъ сега по-лесно поради истощението на гарнизона. Новата наша граница мисля въ никой случай не трѣбва да остава въ турско владѣние, мѣстностьта около Бунаръ-Хисаръ и Люле-Бургасъ, която за въ бѫдаще трѣбва да бѫде наша светиня, понеже тамь лежатъ 20 хиляди български гроба, които не трѣбва да се оставятъ да се тъпчатъ отъ погански кракъ. Като подходяща граница считамъ линията Мидия—Муратли, водораздѣла на планинитѣ южно отъ Малгара—Кешанъ, Талшманъ. Ако тя не е възможна да се прѣкара, то поне да се вземе Мидия — по-нататъкъ да сѣче желѣзнопѫтната линия Люле-Бургасъ—Муратли по срѣдата около станцията Кайбели, отъ тамъ на Ченгерли—Юрокларъ —Азренъ, Махмуде-кьой—Талишманъ на Егейско море. Съ Еносъ само ние ще можемъ да владѣемъ Деде-Агачския портъ въ военно отношение и за народната отбрана за въ бѫдѫще ще се създаде голѣмо затруднение. Посочената погранична линия отъ турцитѣ отъ военна точка не издържа никаква критика. Турцитѣ трѣбва да ни дадатъ една граница, която да служи за най-добро доказателство, че тѣ нѣма да иматъ по-нататъкъ никакви агресивни намѣрения спрѣмо насъ. Разбира се, че когато въпроса за границата дойде да се третира въ окончателна форма, ще е добрѣ да се вземе въ внимание мнѣнието на щаба на армията за да не станатъ нѣкои грѣшки въ тактическо и стратегическо отношение.

 

Пом. Главноком. ген. лейт. Савовъ.

 

 

19. Телеграма отъ Д-ръ Данева, отъ Петербургъ, 16 мартъ 1913 г.

 

По въпроса за турско-българската граница, Сазоновъ слѣдъ като възприема нашето становище, съобщи това и на рускитѣ посланици въ странство. По вънроса за военното обезщетение, заявихъ и ако такова не се даде ще задържимъ линията Родосто — Мидия. Обяснихме се обстоятелствено по сръбския въпросъ. Сазоновъ обѣщава да подържа нашия възгледъ. Отъ спорната полоса дава Струга, понеже обѣщалъ Дебъръ на сърбитѣ. Възразихъ му,

 

 

78

 

че споредъ договора, Русия е сѫдия помиритель само отъ етнографическо гледище, понеже споредъ неговия духъ сѫдбата на Македония се рѣшава само въ свързка съ оцѣнката, която се дава на народностния обликъ на населението, живуще въ нея, слѣдователно Русия нѣма право да разпрѣдѣля спорната зона по други чужди на договора съображения. Въ никой случай употрѣбенитѣ отъ съюзницитѣ боеви срѣдства въ войната, не може да бѫдатъ мѣрки за разпрѣдѣлението на спорната зона, защото съюзницитѣ не сѫ имали прѣдъ видъ да дѣлятъ народната душа, само защото не сѫ могли да я прѣцѣнятъ, въ съгласие, прѣдоставили сѫ тая грижа на своя старши братъ, като сѫ вѣрвали, че той е толкова запознатъ съ нея, колкото и безпристрастенъ въ своитѣ рѣшения. Добрѣ ще бѫде това сѫщото становище да се подчертае и чрѣзъ Неклюдова. По гръцкия въпросъ обърнахъ най-първо вниманието на Сазонова на неправилното окупиране отъ гърцитѣ мѣстности на сѣверъ и на изтокъ отъ Солунъ, като добавихъ, че не трѣбва да се чуди, ако тия дни заставимъ гърцитѣ да се оттеглятъ отъ тѣхъ; обяснихъ му моитѣ разговори съ Венизелосъ по разграничението на Гърция отъ България, прѣдложения отъ него арбитражъ и защо ние не можемъ го прие. Сазоновъ не казва нищо по Ю. З. граница, забѣлѣжи обаче, че не би трѣбвало да настояваме за Солунъ: 1) Защото сме заели Одринъ и други голѣми градове; 2) Защото сме присъединили мѣстности населени съ гърци и 3) Защото сѫществуването на гръцката династия било свързано съ владѣнето на Солунъ. Отговорихъ му, че ние не сме прѣдприели войната да умножаваме земята на Краля на Елинитѣ, че съразмѣрно съ боевитѣ сили и жертви, нашитѣ искания сѫ повече отъ скромни, а гръцкитѣ прѣкалени, че страхътъ за разклащание гръцката династия е резултатъ на гръцки блѫфове. Той прибави, че династиитѣ руска, германска и английска ще бѫдатъ въ полза на Гърция. Възразихъ, че напротивъ, германското правителство е за насъ, че сѫщо разчитаме на английското общественно мнѣние, което ще се наложи сигурно и на английското правителство. Колкото за Русия, ние твърдо вѣрваме, че въ края на крайщата и тя не може да не се произнесе за насъ, като имамъ прѣдъ видъ, че тя е писала Санъ-Стефанския договоръ, че ни го е обѣщалъ прѣди 4 години Изволски, че Солунъ е необходимъ портъ за срѣдна и западна Македония, които оставатъ на България, че най-сетнѣ той е портътъ къмъ изтокъ на германския свѣтъ, който по тая причина трѣбва да остане въ наши рѫцѣ, единствения крѣпки славянски щитъ въ тия мѣстности. Азъ завършихъ, че Солунъ трѣбва да бѫде нашъ по волята на повечето велики държави, по волята на населението въ Солунъ, по волята на българския народъ, който е рѣшенъ да отиде до край, за да отстои своята справедлива кауза.

 

Сазоновъ остана непрѣклоненъ. Когато му подчертахъ заискванията отъ Виена и му обяснихъ въ какво състоятъ нашитѣ прѣговори, той засмѣнъ ми отговори, че той има у насъ пълна вѣра, че това само подѣйствувало на французското портово д-во да не продава концесията си, въ което и успѣло и остана пакъ непрѣклоненъ. Сѫща непрѣклоность изпъкна и когато му говорихъ за

 

 

79

 

компенсацияга въ свързка съ ромѫнския въпросъ. Като се видѣ съвсѣмъ на тѣсно, той ми заяви, че Русия не ще се мѣси по уреждане на въпроса за Солунъ, който трѣбва да се рѣши помежду ни, а не отъ европейскитѣ сили. Изказахъ и на това съгласие, като заявихъ, че и въ такъвъ случай, пакъ ще го вземемъ даже и противъ съединението между сърби и гърци. Значи, заключи той, вие ги тикате съзнателно въ обятията на Австрия. Не безпокойте се, отговорихъ азъ, нашитѣ мѣрки сѫ взети да се избѣгне това. Моето впечатление е въ случая, трѣбва да се дѣйствува прѣдъ Императора. По ромѫнския въпросъ съобразихъ се съ Вашата телеграма.

 

Даневъ.

 

 

20. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царската легация въ Петербургъ 29 мартъ 1913 г.

 

Забѣлѣжете, че имаме формално обѣщание отъ Неклюдова да се изпълни буквално договора ни съ Сърбия, ако се постараемъ да се прѣкратятъ военнитѣ дѣйствия на Чаталджа. Ние се стараемъ и ако работата се забави, грѣшката е у турцитѣ, както добрѣ знае Сазоновъ, комуто съобщете това за да знае, че ние взехме актъ отъ формалното обѣщание на руския тукъ прѣдставитель по буквалното изпълнение на договора ни. Майореско се похвалилъ, че щѣли да имъ дадатъ не само Силистра, но и нѣколко километра отъ Черноморския брѣгъ. Енергически протестирайте противъ това прѣдъ Сазонова, като настоите пакъ върху необходимостьта да не се дава по никой начинъ повече отъ онова, върху което му е говорилъ Даневъ и то срѣщу компенсации.

 

Гешовъ.

 

 

21. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до министра въ Петербургъ. 13 априлъ 1913 г.

 

Съ депеша отъ 11 того Сазоновъ телеграфира на Неклюдовъ, че били много загрижени по извънредното изострювание по въпроса за разграничение между България, Гърция и Сърбия, че не искали да допуснатъ и мисъль за братоубийствена война, и че като пращали сѫщеврѣменно настоятелни съвѣти за успокоение въ Атина и Бѣлградъ, тѣ обръщали и нашето внимание върху неизброимитѣ и бѣдственни послѣдствия, въ които би вкарало България едно сблъсквание съ нейнитѣ съюзници. Имало опастность отъ Ромѫния и Турция. Русия сторила всичко за ограждание на България отъ нападения изотзадъ. Но въ случай на братоубийствено сблъсквание, руското обществено мнѣние щѣло да се отвърне отъ България, Русия щѣла да остане безучастна зрителка на гибельта на българското дѣло и да се ограничи изключително съ запазването рускитѣ интереси. Българитѣ не трѣбвало да губятъ изъ прѣдъ видъ, че при сблъсквание съ сърбитѣ ще рухне цѣлия договоръ отъ 1912 год., на който се основаватъ българскитѣ права за разграничение на Македония. Това сблъсквание щѣло да поврѣди нашитѣ парични домогателства и да ни затвори вратата за заеми. На края Сазоновъ съвѣтва прѣди всичко да обуздаемъ печата и послѣ да се срѣщнемъ съ Пашича.

 

Вижте Сазонова и му изкажете нашата голѣма признателность за неослабната му грижа за сѫдбата на България. Изкажете му,

 

 

80

 

обаче, сѫщеврѣменно нашата дълбока скръбь за факта, че ние като че се туряме на равна нога съ нашитѣ съюзници въ отношение на изострюванието въпроса за дѣлежа на Македония. Ние твърдимъ най-категорически, че ние не сме нищо сторили за изострюванието тоя въпросъ. Една безпристрастна анкета ще докаже, че не нашиятъ печатъ почна полемиката съ сръбскиятъ и гръцкиятъ. Сазонову е познато, че не ние, а Пашичъ, съ писмото си отъ 16-й февр., повдигна въпроса за ревизиранието договора ни. Демидовъ ще засвидѣтелствува, че не ние, а Венизелосъ, слѣдъ като и Даневу въ Лондонъ, и Демидову въ Атина, прѣдложи една прецизна линия на разграничение, сега се повръща и ни прѣдлага една неопрѣдѣлена граница, която да обнеме всичкитѣ гръцки мѣстности на западъ отъ Кавала. Не българскиятъ, а сръбскиятъ министръ на финансиитѣ тържественно въ парламента декларира, че демобилизация не може да става до гдѣто не се рѣши въпроса за границитѣ. Не български, а сръбски началникъ на щаба отива въ Солунъ, гдѣто сръбски и гръцки офицери се побратимяватъ и отъ тамъ съ специяленъ тренъ посѣщава и Битоля и се връща въ Скопие прѣзъ Тетово. Не ние, а други отидоха да дирятъ съюзници срѣщу ония съюзници, които двойно и тройно повече жертви дадоха за общото дѣло. И най-послѣ и най-главно, когато ние изтощаваме и армия и народъ като сами, непомогнати отъ никого, държимъ съ гърдитѣ си огромнитѣ турски войски затворени въ Чаталджа и Булаиръ, сърби и гърци трупатъ войски не противъ общия врагъ, а противъ насъ. Седемь гръцки дивизии има около Солунъ, двѣтѣ сръбски дивизии, върнати отъ Одринъ, се оставятъ около Пиротъ за да бѫдатъ готови за борба съ България; всичкитѣ други сръбски войски се концентриратъ, все срѣщу насъ, отъ Куманово до Битоля. Ако и подиръ всичко това, Сазоновъ иска още едно рѣшающе доказателство, че не ние искаме изострюване конфликта съ съюзницитѣ, че напротивъ, ние искрено желаеме миролюбиво да се свърши тоя конфликтъ, ние сме готови да му дадемъ и това доказателство. И съ тая цѣль, както и съ цѣльта да намѣримъ изходъ отъ днешното положение, натоварваме Ви, колкото за Сърбия веднага да му прѣдложите, на основание чл. 4 отъ тайното приложение къмъ договора ни, Русия да рѣши окончателно нашия споръ съ нея. Сръбската теза по тоя споръ е изложена въ горѣспоменатото писмо на Пашича. Ние категорически отблъснахме тая теза и понеже по нея пакъ Пашичъ иска да се срѣщне съ мене, всѣка срѣща е излишна, защото министерския съвѣтъ по никой начинъ не може да разисква вече на тая основа. Ние настояваме за изпълнението на договора и нашето становище, тъй спасително, чрѣзъ строгото съблюдение на поетитѣ задължения, за бѫдещето на балканскитѣ народи, намира, както знае Сазоновъ, най-авторитетно одобрение... Нека прибавя, че при подаването писмото на Пашича, Спалайковичъ, въ отговоръ на моето изявление, че ние не приемаме да ревизираме договора, ми заяви, че не остава друго освѣнъ да се отнесемъ до прѣдвидения арбитражъ. Бързото оповѣстяване, че Русия приема веднага да разрѣши спора, ще внесе онова голѣмо успокоение на духоветѣ у насъ и въ Сърбия, което тъй много се желае отъ Сазоновъ.

 

Гешовъ.

 

 

81

 

22. Окрѫжна телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царскитѣ Легации, 19 априлъ 1913 год.

 

Споредъ точно провѣренитѣ цифри, въ настоящата война ние сме извадили всичко 480,000 въорѫжени войници, 70,000 служащи въ тиловата служба и 70,000 колари въ обоза. Съпоставени съ огромнитѣ жертви, които Ви се съобщиха съ циркулярно, тѣ трѣбва да запушатъ устата на ония, които умаловажаватъ съкрушителното ни участие въ войната и искатъ да ни отнематъ оная часть отъ придобивкитѣ, която ни се справедливо пада съразмѣрно съ нашитѣ сили, жертви и загуби.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

23. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царската Легация въ Атина, 19 априлъ 1913 г.

 

Заявете на Венизелосъ, че направеното миналия октомври прѣдложение за дѣлежа се намѣри и отъ самия него за съвършено неприемливо, затова и той устно направи друго въ Лондонъ на Данева. Това устно прѣдложение, обаче той обѣща и Даневу и мене да го прати и писменно чрѣзъ Панасъ. Едва подиръ нѣколко мѣсечно чакане Панасъ на 9 того ми даде писменно ново прѣдложение, което обаче се различава отъ устното на Венизелосъ въ Лондонъ и е тъй неопрѣдѣлено, че имаме право да смѣтаме, какво и до сега нѣмаме направено конкретно териториялно прѣдложение, а имаме формулиранъ принципътъ на една етнографическа подѣлба. И наистина, на западъ отъ Кавала се казва безъ опрѣдѣление на географически граници, че искатъ гръцкитѣ мѣстности и ни се посочва по на западъ езерото Прѣспа безъ да се опрѣдѣли, дали линията ще отиде по срѣдата, по сѣверния или южния край отъ това езеро. Щомъ принципъ, а не територия ни се прѣдлага, тогава и ние настояваме на принципа на съразмѣрностьта и искаме по него да стане подѣлбата. И тоя нашъ принципъ е много по-справедливъ отъ оня на народностьта, защото несъстоятеленъ е аргументътъ, какво, като се боримъ за освобождението на населението на Турция, ние не можемъ да анексираме освѣнъ еднородни елементи. Ако това се приеме, тогава не само сърбитѣ не могатъ да анексиратъ повечето земи, които ще имъ се дадатъ, защото не сѫ сръбски, но нито България, нито Гърция могатъ да претендиратъ да взематъ Солунъ, защото 3/4 отъ населението му сѫ другородни и друговѣрни. Но за да докажемъ, че ние въ югозападна Македония не искаме гръцки земи, ние сме готови да дадемъ за тамъ линия, която да държи смѣтка за това. Ако гръцкото правителство желае да има географическо очертание на тая граница, Вие може да му го обѣщаете, съ условие то séance tenante да Ви даде сѫщото и за своята линия. Вѣрвамъ, че Венизелосъ нѣма да ни обвини въ желание да протакаме, тъй като той прѣди три мѣсеца, когато бѣ въ София, не ми каза, че смѣта прѣдложената на Данева линия за официално дадена, а дори ми обѣща да я даде писменно чрѣзъ Панасъ. Ако

 

 

82

 

бѣ той тогава ми казалъ, че счита тѣхната линия за дадена, азъ щѣхъ отколѣ да настоя да почнемъ прѣговоритѣ. Азъ смѣтамъ съ горнето наше прѣдложение прѣговоритѣ започнати вече и моля Венизелосъ да вѣрва, че ще сторя всичко за тѣхното успѣшно водение и свършвание.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

24. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царската Легация въ Петербургъ, 20 априлъ 1913 г.

 

Ето резервитѣ, които ще изкажете Сазонову досѣжно арбитража. Съ депеша отъ 15 того прѣписъ, отъ която Ви пратихъ завчера, Сазоновъ твърди, че имало извѣстна часть справедливость въ сръбската аргументация за компенсации и че ужъ ние сме признали това, защото сме искали да платимъ съ пари за сръбската помощь при Одринъ. Затова трѣбвало ние да внесемъ въ договора съ Сърбия извѣстенъ корективъ. Сръбската помощь на Одринъ ние искахме на основание на споразумѣнията, отъ които Вие имате прѣписи, та ще можете да ги прѣдставите Сазонову. Срѣщу пари никаква помощь не сме искали. Подиръ възобновлението на военнитѣ дѣйствия, като чухме, че сърбитѣ бѣха току що получили въ Нишъ обсадни орѫдия, които стояха още опакувани и които не имъ трѣбваха вече, защото голѣмитѣ операции бѣха свършени, ние поискахме да купимъ тия орѫдия. Сърбитѣ се съгласиха веднага да ни ги прататъ, като казаха, че лесно ще се споразумѣемъ отпослѣ. Ако бѣха само загатнали, че срѣщу тия орѫдия тѣ ще искатъ корективъ въ нашия договоръ, щѣхме съ възмущение да отхвърлимъ тѣхното прѣдложение. Може ли да се наказваме да плащаме една неуговорена цѣна, и то въ територия, за която цѣна ни дума непродумаха сърбитѣ, когато ни пратиха орѫдията? Ако се водимъ по тая логика, ние имаме много по-голѣмо право да искаме компенсация за 7-мата дивизия, което въпрѣки споразумѣнието ни отъ 15 септември, ние дадохме на сърбитѣ въ началото на войната и което имъ бѣ отъ голѣма помощъ при тѣхнитѣ първи операции въ Македония. Като слѣдователно повторите пакъ Сазонову, че ние, осланяйки се на високото чувство на справедливость на руското правителство, сме съгласни да подложимъ нему нашитѣ разногласия съ сърбитѣ досѣжно тълкуванието и испълнението на договора ни, заявете му, че ние рѣшително сме противъ всѣко измѣнение въ тоя договоръ, толкозъ повече, че въ функциитѣ на арбитъра, споредъ чл. 4 отъ приложението къмъ договора, не влиза и въпросътъ на измѣнения въ договора. А всѣко даване на териториални компесации отвъдъ линията, прѣдвидена въ договора, ще бѫде отмѣнение на тоя договоръ. Това признаха самитѣ сърби, затова и ни прѣдложиха да влѣземъ въ прѣговори съ тѣхъ за ревизия на договора, нѣщо, което ние категорически отказваме. И пакъ заявяваме, че други компенсации освѣнъ парични за даденитѣ намъ сръбски орѫдия по никой начинъ не признаваме.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

83

 

25. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царската Легация въ Букурещъ, 21 априлъ 1913 г.

 

За устно и всестранно разисквание на въпроситѣ, които сѫ станали прѣдметъ на вашитѣ разговори съ Майореско при послѣднитѣ ви срѣщи съ него, намирамъ за необходимо да дойдете незабавно тукъ. Срѣщнете се веднага съ Майореско и му заявете че самиятъ фактъ на това Ваше пѫтуване доказва, колко ние държимъ да запазимъ и стѣгнемъ вѣковнитѣ приятелски връзки съ Ромѫния и колко ще бѫдемъ честити, ако той ни улесни задачата при твърдѣ болезненитѣ минути, които ние и цѣла България ще има да прѣкараме, когато се узнае рѣшението на петербургската конференция. Ако нашето приятелство има каква-годѣ цѣна за Ромѫния, тѣ трѣбва да направятъ нѣщо по-значително и то прѣди обявяванието на вердикта на петербургския ареопагъ. Дайте да се разбере това по единъ твърдѣ деликатенъ начинъ и постарайте се да узнаете отъ Майореско и ако Ви прилѣга, отъ Таки Ионеско, като какво ромѫнското правителство може да ни отстѫпи, било въ икономическо, било въ политическо отношение. Всичко това обаче имайте грижата да кажете отъ Ваша страна, за да бѫдете лично освѣтлени при дебатирането въпроситѣ тукъ съ насъ.

 

М-ръ Гешовъ.

 

 

26. Телеграма отъ Помощ.-Главнокомандующия — Одринъ до г-на министръ-прѣдседателя. 23 априлъ 1913 год.

 

Дадохъ изрична заповѣдь да се вдигне запрѣщението за търговскитѣ параходи да разтоварватъ. Положението тука е добро. На войскитѣ е тежко бездѣйствието. Негодуванието срѣщу нашитѣ съюзници, като прѣка причина за нашето безцѣлно стоение на Чаталджа и Булаиръ, е твърдѣ голѣмо, заради това и подемътъ на духа въ армията, за една военна акция срѣщу тѣхъ е извънредно голѣмъ, даже по-голѣмъ отъ оня, който бѣше въ началото на войната срѣщу турцитѣ. При нужда успѣхътъ ще бѫде несъмненъ. Това твърдя съ положителность. Правителството, прочее, може да слѣдва своята политика на неотстѫпчивость съ абсолютна само увѣреность, че ако трѣбва, армията ще посрѣщне една война срѣщу нелоялнитѣ наши съюзници сърби и гърци съ възторгъ. Отъ всичко изглежда, че подписванието на прѣдварителния миръ съ демобилизация за воюващитѣ се умишленно протака, за да може вѣроятно да се сложи на разглеждание въпроса за нашия споръ съ нашитѣ съюзници прѣди него. Това положение би било най-неблагоприятно за насъ. Прѣдъ такава една перспектива не би ли било по-цѣлесъобразно, съ цѣль да ускоримъ подписванието на прелиминарния миръ, да дадемъ на заинтересуванитѣ велики сили да разбератъ, че ако до извѣстенъ срокъ това не стане, ние ще поискаме да сключимъ сепаративенъ миръ съ турцитѣ, а тая послѣдната да прѣдупрѣдимъ, че ако тя въ извѣстенъ срокъ не приеме това да стане, ние ще атакуваме Чаталджа.

 

 

84

 

Това заплашвание особенно спрѣмо Турция би имало резултатъ, защото армията ѝ е съвсѣмъ деморализирана, и не би била въ положение да издържи единъ даже артилерийски огънь. И тогава нашия споръ съ нашитѣ съюзници ще бѫде разрѣшенъ въ наша полза, защото ще бѫдемъ свободни да групираме всичката си армия срѣщу тѣхъ, а тѣ нѣма да бѫдатъ въ положение де издържатъ една борба съ насъ, и твърдѣ е вѣроятно, че безъ всѣка военна акция ще отстѫпятъ.

 

Генералъ-лейтенантъ Савовъ.

 

 

27. Телеграма отъ Царската Легация въ Бѣлградъ до министра на външнитѣ работи. 1 май 1913 год.

 

По свѣденията ми, веднага слѣдъ подписванието прелиминарния миръ, сръбското правителство щѣло да отправи къмъ България искание да се ревизира договора. Имайки прѣдъ видъ трѣскавото приготовление, правено отъ сърбитѣ на нашата граница, боя се, да не би веднъжъ съсрѣдоточението на сръбските войски завършено, да бѫдемъ поканени да дадемъ единъ бръзъ отговоръ на горното сръбско искание. Допустимо е отъ друга страна, по силата на едно прѣдварително споразумѣние между Гърция и Сърбия, да бѫдемъ прѣдизвикани по-рано отъ гръцка страна, или едноврѣменио и отъ двѣтѣ. Послѣднитѣ българско-гръцки инциденти сѫ симптоматични въ това отношение. Впечатлението ми е, че сръбското правителство всѣчески ще се постарае да избѣгне арбитража на Русия. Допущамъ, че и послѣдната би се опитала да се отърве отъ тая задача. Не се съмнявамъ, че цѣльта на Хартвигъ и Пашичъ е чрѣзъ растящето възбуждение на общественното мнѣние въ Сърбия, да посочатъ конфликта като неизбѣженъ и тъй да се въздѣйствува на Петербургъ да се застѫпи за нови отстѫпки отъ наша страна, извънъ контестираната зона. Тая игра е много опасна. Когато сръбскитѣ държавни мѫже и военни видятъ армията си съсрѣдоточена на нашата безаащитна граница, искушението имъ ще бѫде тъй голѣмо, щото всичко е възможно. Главенъ цѣрь на това зло е часъ по скоро да се привлѣкатъ нашитѣ войски къмъ границата. Тъй могатъ да се намалятъ вѣроятноститѣ отъ една нова война. Още по-добрѣ би било, ако можемъ бърже рѣши спороветѣ съ Гърция. Вчера прѣди пладнѣ отъ Скопие пристигна Путникъ, който има продължително свиждание съ Пашича и краль Петъръ. По свѣденията ми, моравската дивизия, втори банъ, въ най-кѫсо врѣме ще мине прѣзъ Пиротъ къмъ Зайчаръ. За сръбскитѣ военни приготовления, както и за едно възможно нападение на България, помолихъ тукашниятъ английски министръ да телеграфира на своето правителство.

 

Тошевъ.

 

 

28. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до генералъ-лейтенантъ Савогъ въ Одринъ. 2 май 1913 год.

 

За длъжность считамъ да настоя да обсѫдите пакъ зрѣло въпроса. При съвѣщанието, което завчера имахъ съ шефоветѣ на партиитѣ, обърна ми се сериозно внимание върху необходимостьта

 

 

85

 

да се взематъ мѣрки. Даневъ и Тодоровъ отъ Виена телеграфиратъ, че се убѣдили, какво има отъ Сърбия опастность, та да се взематъ съотвѣтнитѣ прѣдпазителни мѣрки. Отъ Атина легацията ни ми телеграфира, че тамошниятъ сръбски пълномощенъ министръ заминалъ за Бѣлградъ, прѣдполага се за постигнатото вече и насочено противъ насъ гръцко-сръбско съглашение.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

29. Телеграма отъ министра на външнитѣ работи до Царската Легация въ Петербургъ, 3 май 1912 г.

 

Заявете Сазонову, че слѣдъ като приехме неговата покана да подложимъ на окончателното рѣшение на Русия, споредъ чл. 4 отъ тайното приложение на нашия договоръ съ Сърбия, всѣкой споръ съ послѣднята по тълкуванието и изпълнението на тоя договоръ и приложенията му, ние намираме, че врѣме е императорското правителство да встѫпи вече въ своитѣ функции на третейски сѫдъ. Споредъ споменатия членъ 4, тия функции почватъ по спороветѣ, щомъ едната или другата страна заяви, че счита за невъзможно да се постигне съглашение съ непосрѣдственни прѣговори. Ние формално заявяваме, че считаме невъзможно да се постигне съглашение съ непосрѣдствени прѣговори по подигнатия отъ Сърбия въпросъ за ревизия на нашия договоръ съ нея въ смисъль, да се даде ней нѣщо повече отъ прѣдвиденото въ договора. И самъ Сазоновъ ще се убѣди въ невъзможностьта на прѣко съ сърбитѣ съглашение като прѣгледа писмото на Пашичъ отъ 9 февруари и моето отъ 18 мартъ тая година, прѣписи отъ които прѣдайте на руския министръ на външнитѣ работи. Забѣлѣжете му въ свързка съ тѣхъ, първо, че ако моятъ отговоръ се забави, причината бѣ, че Хартвигъ пожела да станать нѣкои измѣнения въ него и, второ, че тъй категорично бѣ моето твърдение, какво българското правителство по никой начинъ не може да сподѣли възгледитѣ на сръбското правителство, че послѣдното е вѣроятно счело и то, че съ прѣки прѣговори не можемъ се съгласи, та не е отговорило на нашето писмо. Впрочемъ, когато Спалайковичъ ми прѣдаде, на 16 февруари, писмото на Пашича отъ 9 сѫщи, той ми заяви, че ако не възприемемъ тезата на неговото правителство, единственото срѣдство за разрѣшението спора остава арбитражътъ. Прѣдъ видъ на тия факти и на обстоятелството, че отъ день на день расте възбуждението на духоветѣ и че е необходимо да се тури веднага край на това възбуждение, за да се избѣгнатъ ужаситѣ на една братоубийственна война и скандалътъ на краха на балканския съюзъ, ние считаме арбитража за повелителенъ. Молимъ императорското правителство, като вземе въ съображение, че сръбското искане за ревизия на договора е равносилно съ отричане отъ тѣхна страна на неговото изпълнение, да постанови да се изпълни той отъ сърбитѣ чрѣзъ изпразването на безспорнитѣ мѣстности отъ Македония и да се произнесе върху спорната зона, споредъ чл. 2 отъ тайното приложение.

 

Прочетете тая депеша Сазонову и му оставете прѣводъ отъ нея.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

86

 

30. Телеграма отъ Генералъ-лейтенантъ Савовъ въ Одринъ до министра на външнитѣ работи. 6 май 1913 год.

 

Взехъ нужднитѣ мѣрки да се организиратъ срѣдства за прикривание на столицата. Това за сега е най-многото, което можемъ да направимъ. Съвѣтвамъ да имате куражъ и стойкость при воденето прѣговоритѣ съ съюзницитѣ, като имате прѣдъ видъ, че тѣхнитѣ армии сѫ такива, които ний лесно ще разбиемъ и унищожимъ. И че може-би нѣма по благоприятенъ случай за насъ да направимъ това сега, когато тѣ сами ни прѣдизвикватъ. Намъ само едно ни е потрѣбно, да можемъ да се освободимъ отъ Турция и съсрѣдоточимъ. Ний ще имаме непрѣмѣнно надмощие надъ нашитѣ съюзници въ всѣко отношение. Моралътъ на войскитѣ ни, когато се касае за борба срѣщу гърци и сърби, е много високъ и всичко гори отъ желание да отмъстимъ за некоректното имъ поведение.

 

Помощ.-главнокоманудющия ген.-леитенантъ Савовъ.

 

 

31. Телеграма отъ Царската Легация въ Берлинъ до министра на външнитѣ работи. 7 май 1913 г.

 

Вслѣдствие депешата Ви, видѣхъ днесъ министра на външнитѣ работи, комуто изложихъ положението съ просба за надлежното му и мощно съдѣйствие. Прѣдъ видъ на утрѣшното заседание на посланницитѣ въ Лондонъ, той ми обѣща да повтори телеграфически даденитѣ вече въ германското посолство наставления за по-скорошното подписвание, за което му благодарихъ искренно. Въ течението на разговора ни стана дума и за дѣлежа на завзетитѣ турски земи и за мѫчнотиитѣ покрай него. Той ми повтори, че германското правителство нѣма защо да се мѣси въ тая работа и не желае това. Попита ме обаче специално за Солунъ, ние претендираме ли още за него. Отговорихъ утвърдително. Той каза, че споредъ неговото мнѣние, гърцитѣ по никой начинъ нѣма да отстѫпятъ Солунъ, още по-малко слѣдъ убийството на краля, но забѣлѣжи, при това, пакъ споредъ личното му оцѣнение, че ако ние отстѫпимъ Солунъ, споразумѣнието ни съ Гърция за бѫдащата граница между нея и България би се улеснило твърдѣ много. На това азъ се ограничиха да му кажа, че Сарафовъ е изпратенъ съ специална мисия за едно споразумѣние; прибавихъ, за негово свѣдение, че по моето мнѣние, споразумѣнието ни съ Сърбия ще бѫде още по-трудно.

 

Гешовъ.

 

 

32. Телеграма отъ министра на въшнитѣ работи до Царската Легация въ Петербургъ. 20 май 1913 г.

 

Въ снощната срѣща съ Пашичъ, освѣнъ съглашението ни по срѣщата съ министри-прѣдседателитѣ, съгласихме се и за обнародването на нашия съ Сърбия договоръ и приложенията му, ако нашитѣ владѣтели и руския императоръ се съгласятъ. Днесъ помолихъ вече Неклюдова да телеграфира за да иска съгласието.

 

 

87

 

Подѣйствувайте и Вие, като настоите, че обнародването ще крайно улесни задачата на Русия по арбитража ѝ между България и Сърбия, като тури край на легендитѣ, които толкозъ много помрачиха ясното и сравнително лесно дѣло на нашия споръ съ Сърбия. Никой сърбинъ не ще може да се сърди на Русия когато види, какъ сърбитѣ сѫ се ангажирали съ договора и приложенията му. И общественното мнѣние, освѣтлено, мощно ще улесни задачата на прѣдвидения третейски сѫдъ. Възползувайте се отъ случая да изтъкнете Сазонову, че сърбитѣ се блазнятъ и насърдчаватъ отъ нѣкакви желания на Ромѫния и Турция да ни нападнатъ въ случай на въорѫженъ конфликтъ между насъ и съюзницитѣ. Настойте, че ако Русия осѫжда подобенъ конфликтъ, трѣбва да подѣйствува и прѣдъ нашитѣ съюзници, да не заискватъ нови съюзи, и прѣдъ Турция и Ромѫния, да не вливатъ масло въ огъня, като обръщатъ благосклонно внимание на подобни заисквания. Братоубийственната война може да се избѣгне само съ енергически въ тая смисъль постѫпки отъ страна на силитѣ, и особенно Русия.

 

Министръ Гешовъ.

 

 

33. Телеграма отъ министра-прѣдседателя до помощ.-главнокомандующия въ Одринъ. 20 май 1913 г.

 

Днесъ Неклюдовъ ми прочете слѣдната депеша отъ Сазонова, по която моля да ми дадете Вашето мнѣние, като имате прѣдъ видъ, че ние принципиално, слѣдъ като изслушахме Васъ по Великдень, приехме демобилизацията, та неможемъ сега се отказа отъ нея. Не е вѣрно само, че сме се съгласили на една трета или една четвърть отъ сегашния ни съставъ. Ето депешата, която е прѣдадена тука, въ Атина и Бѣлградъ.

 

„Нашето прѣдложение за равномѣрно съкращение състава на съюзнитѣ армии слѣдъ сключването прелиминарния договоръ получи по принципъ съгласието на съюзницитѣ. България е съгласна да доведе до една трета или една четвърть часть сегашния си съставъ. Сърбия е съгласна да остави 80 или 100 хилядна армия, която се равнява приблизително на една трета часть отъ нейната армия. Гръцкиятъ министръ, като заяви, че ще се допита до краля, изказа принципиално съгласие да се доведе гръцката армия приблизително до размѣра на сръбската и молилъ да се увѣдоми въ каква цифра би се изразило съкращението на българската армия, ако тя се намали до една трета часть. Тъй като вече прѣдварителниятъ миръ е подписанъ, желателно е да се пристѫпи къмъ конкретно осѫществление на нашето прѣдложение. Затова на съюзницитѣ надлежи точно да се споразумѣятъ по този въпросъ, находящъ се въ тѣсна свързка съ въпроса за разграничението на окупираната зона между българитѣ и гърцитѣ. Прѣдъ видъ произходяшитѣ по настоящемъ по тоя въпросъ прѣговори въ Солунъ, не признаватъ ли съюзницитѣ за възможно тамъ же да се споразумѣятъ и за съкращение състава на армиитѣ; тъй сѫщо и Сърбия би могла да командирова свой пълномощникъ въ този градъ.

 

 

88

 

„Благоволете да направите прѣдставление прѣдъ правителството, при което сте акредитирани, че е желателно най-скоро съглашение по тѣзи прѣдварителни въпроси, при което, ако тѣ могатъ да се споразумѣятъ непосрѣдственно, безъ участието на нашитѣ прѣдставители, то ние бихме това само привѣтствували, ако ли же тѣ би срѣщнали затруднения, ние сме готови да имъ помогнемъ.“

 

Министръ Гешовъ.

 

 

34. Телеграма отъ Помощ. Главнокомандующия — Одринъ до Министра-Прѣдседателя, 22 май 1913 г.

 

Изказахъ мнѣние за демобилизацията прѣзъ Великдень, като имахъ прѣдъ видъ слществуванието договора и обстоятелството, да имаме обѣщанието отъ Петербургъ, че договорътъ ще бѫде изпълненъ въ пълната си чистота. Съ становището, което взе Сърбия въ послѣдно врѣме спрямо договора и факта, че отъ Петербургъ сѫ наклонни да признаятъ правата на Сърбия за компенсации извънъ спорната зона, положението е измѣнено. Споредъ моето скромно мнѣние, при това положение, демобилизация не може да се допустне, освѣнъ при условието сърбитѣ прѣдварително да изпразнятъ земитѣ, принадлежащи намъ по договора или да имаме прѣдварителната гаранция отъ всички велики сили, че договорътъ ще бѫде изпълненъ отъ страна на Сърбия въ точность. Относно процента на войскитѣ, които трѣбва да останатъ слѣдъ демобилизацията, трѣбва споредъ мене настоятелно да се придържаме о принципа: България въ Македония да остави толкова войски, колкото ще държатъ сърби и гърци заедно взети. Посоченитѣ отъ Сазоновъ норми за сърбитѣ и гърцитѣ сѫ невѣрни, защото, споредъ най-точнитѣ данни, които щаба притежава за численния съставъ на сръбската и гръцката армии прѣзъ войната ни съ Турция, Сърбия по списъкъ е извадила 201,115 души, Гърция 80,000, а България по списъкъ 600,000 души. При тия данни, ако се придържаме о руското прѣдложение, България ще трѣбва да остави 200,000 души, Сърбия — 66,000, Гърция — 22,000 души. Нѣщо, очевидно на което, нито сърбитѣ, нито гърцитѣ ще се съгласятъ.

 

Поради това, като се има прѣдъ видъ посочения по-горѣ принципъ, прѣдпочтително е въпросъ да се третира на базата, колко войска трѣбва заинтересуванитѣ съюзни държави да оставятъ въ Македония, а колко ще държатъ въ прѣдѣлитѣ на старитѣ си земи, това за всѣка една отъ съюзнитѣ държави по отдѣлно е въпросъ чисто вѫтрѣшенъ, домашенъ, въ който не може да се мѣси една трета страна, безъ да нарушава принципа на държавния сувернитетъ, съ който всѣка една самостоятелна държава, каквато е и България, има право да се ползува.

 

За да може правителството да има вѣрна ориентировка за своята политика, считамъ за дългъ да доведа до свѣдение на министерския съвѣтъ, че нашето положение въ военно отношение, благодарение на взетитѣ извънредни мѣрки още прѣди

 

 

89

 

подписването на мира, сега, когато се подписа, е добро, защото отъ една страна по всичко изглежда, че Турция почти ще изпълни условията за демобилизацията, защото почна и тя да изтегля войскитѣ си отъ Чаталджа. Обстоятелство, което ни развързва рѫцѣтѣ да изтеглимъ отъ тая линия всичкитѣ си войски, като оставимъ само онова, което е необходимо за порядъка и пограничната служба. Отъ друга страна, благодарение на бързото прѣвозване, нашата столица утрѣ е вече прикрита и окончателно осигурена. Къмъ 31 май, нашето положение въ Македония ще бѫде такова, че сами сърбитѣ ще почувствуватъ необходимостьта да станатъ по-сговорчиви, а къмъ първата половина на юни, нашето положение на всички театри ще бѫде такова, че самитѣ тѣхни покровители, за да ги избавятъ отъ явната гибелъ, ще побързатъ да ги накаратъ да приложатъ договора напълно.

 

Не трѣбва да се обръща никакво внимание на прѣувеличенитѣ свѣдения за лошия духъ на армията. Неизвѣстностьта и дългото ожидание бѣха повлияли до извѣстна степень злѣ на нейния духъ. Но сега когато се подписа мира и когато на всички стана извѣстно коварствого на сърби, духа се подигна извънредно много и всички горятъ отъ желание да отмъстятъ за нанесената обида на нашата народна честь. Благодарение на този високъ духъ армията по зова на своя царь, главнокомандующия и правителството за реализирание националнитѣ задачи, ще се бие отново съ сѫщата готовность на самопожертвуванне, както се би до сега на тракийскитѣ и македонски бойни полета, и ще покрие народа, на когото тя е дѣте, отново съ слава. Заради това, до колкото курсътъ на политиката ни зависи отъ способностьта на армията ни, правителството може да бѫде гарантирано за една енергическа политика слѣдъ 10—15 дни, считани отъ днесъ.

 

Ген.-Лейтенантъ Савовъ.

 

 

35. Телеграма отъ Царската Легация въ Атина до министра на външнитѣ работи, 24 май 1913 г.

 

Гръцко-турскитѣ прѣговори за една евентуална акция противъ България пропаднали. Тия прѣговори били водени въ Цариградъ, чрѣзъ изпратения тамъ за тая цѣль плѣненъ въ Янина Вехибъ бей, братъ на Есадъ паша, защитникъ на Янина. Гръцкото правителство прѣдлагало на Турция свободно заемане отново на Одринъ, но Високата Порта искала да си осигури извѣстни компенсации и за въ случай, че не избухне войиата между Гърция и Сърбия отъ една страна и България отъ друга страна и тия компенсации вѣроятно били по въпроса за островитѣ. Понеже Гърция не е искала да се ангажира по тоя въпросъ, а Турция не е желаела да се компрометира спрѣмо България изключително въ полза на Гърция, прѣговоритѣ пропаднали.

 

X. Мишевъ.

 

 

90

 

36. Телеграма отъ Царската Легация въ Бѣлградъ до министра на външнитѣ работи, 26 май 1913 год.

 

По свѣдения на пълномощенъ министръ въ извѣстни крѫгове въ Солунъ се твърдѣло, че въ навечерието на Константиновъ день въ тоя градъ било постигнато нѣкакво споразумѣние между Гърция и Сърбия и подписано отъ Сръбския Пълномощенъ Министръ въ Атина и гръцкия пълномощенъ министръ въ Бѣлградъ, които за тая цѣль се срѣщнали въ Солунъ. Споредъ сѫщия източникъ, Спалайковичъ отдавна вече говорилъ на Принцъ Гика въ София за едно споразумѣние между Сърбия и Ромѫния. Въ сѫщата смисъль работилъ въ Букурещъ и тамошниятъ сръбски пълномощенъ министръ. Ромѫнското Правителство, особенно Краль Каролъ, се отнасяли много хладно къмъ сръбскитѣ аванси. Желателно е въ всѣки случай, по мнѣнието на .  .  .  .  . .  пълном. м-ръ, да се побърза отъ наша страна за постиганието на едно цѣлесъобразно споразумѣние съ Ромѫния прѣди да сѫ се разбъркали работитѣ и до като сръбскитѣ и гръцки маневри не усилятъ въ Ромѫния течението въ полза на едно сближение съ Атина и Бѣлградъ. Споредъ сѫщия, голѣми усилия полагали гърцитѣ въ Цариградъ за едно споразумѣние съ Турция. Отъ .  .  .  .  . пълномощенъ министръ слицо така узнахъ, че сръбското правителство правило официозни постѫпки прѣдъ виенския кабинетъ за да си обезпечи откупванието по-голѣмата часть отъ линията сръбската граница— Солунъ. Тия сръбски прѣдложения не намѣрили добъръ приемъ въ Виена.

 

Тошевъ.

 

 

VI. Басни и Бръщолевения.

 

Слѣдъ като дадохъ и тия депеши, врѣме и мѣсто му е, мисля, осланяйки се на тѣхъ и на другитѣ документи, да изтъкна измислицитѣ и невѣрноститѣ пустнати главно на мой адресъ отъ героя на гостиницата Pera Palace, въ Цариградъ, па и отъ други нѣкои оратори при дебатитѣ въ Народното Събрание по анкетата.

 

Това изтъкване е необходимо, защото, ако сѫди човѣкъ по нѣкои органи на нещастнитѣ интелектуални автори на „прѣстѫпното безумие“, тѣ като че сериозно вѣрватъ, какво сѫ успѣли да измамятъ публиката съ своитѣ бръщолевения и особно съ своята чудовищна претенция, че не тѣ сѫ отговорни за погрома на България, а ония, които сториха всичко възможно за да се избѣгне той.

 

Почвамъ съ героя. Отъ човѣкъ, който, пратенъ съ мисия, заборавя да плати смѣтката си въ хотела, неможе

 

 

91

 

освѣнъ да се очаква, че той и много други работи ще заборави. И дѣйствително, въ своята рѣчь въ Народното Събрание по анкетата, той заборави всѣко приличие. На два пѫти той бива изобличенъ отъ Г. Найчо Цанова за двѣ крупни невѣрности. Но той продължава. Твърди, че генералитѣ въ Чаталджа непрѣмѣнно искали да се сключи миръ, но че, слѣдъ отиването тамъ на Г. Т. Тодоровъ, „тая работа (!) не се осѫществила“. А ние видѣхме вече, отъ обнародвания пó-горѣ докладъ на г. г. Савовъ и Фичевъ, че именно генералитѣ категорически настояха за примирие, защото положението на армията ни, вслѣдствие липсата на храна, бѣ безисходно. Настоява пó-нататъкъ, че генералитѣ, въ съвѣщанието отъ 2 януари, 1913, въ Караачъ, искали à tout prix да се свърши войната. Отъ помѣстения пó-горѣ тѣхенъ протоколъ се вижда, че генералитѣ нищо подобно не сѫ искали. Напротивъ, по думитѣ на ген. Савовъ, тѣ сѫ настоявали за война. Заблуждава и той, както нѣкои смахнати мои противници, (казвамъ смахнати, защото да се сърдишъ на единъ общественъ дѣецъ, че се е отдалечилъ, то е да признаешъ, че е билъ нужденъ), че съмъ избѣгалъ отъ България, когато знае, че осемнадесеть деня слѣдъ като си подадохъ оставката и се освободихъ отъ всѣкаква отговорность, па и бѣхъ увѣренъ, че новиятъ кабинетъ не бѣ съставенъ отъ авантюристи, бѣхъ воленъ и азъ, като всѣки гражданинъ, да отида въ странство. И отидохъ, защото прѣзъ май 1913 год. ни единъ български специалистъ не се намираше въ София, всичкитѣ бѣха на бойното поле отъ септемвр. 1912 год., а пъкъ хроническата болесть, отъ която страдамъ, изисква специално третиране поне два пѫти въ годината. И не по моя вина азъ не можàхъ да се върна, а по причина на войната прѣдизвикана отъ авторитѣ на прѣврата отъ 16 юни. И дали азъ въ странство, дѣто се забавихъ пакъ по здравословни причини, не се постарахъ да услужа на България ще се види, когато единъ день обнародвамъ бѣлѣжкитѣ, които държахъ прѣзъ врѣмето на моето странствоване.

 

Заразени отъ дребнавостьта на героя на Pera Palace, дребнави ставатъ и другитѣ негови единомишленици и еднострастници. Едно общо чувство на беззѫба закачливость заставя и тѣхъ, при дебатитѣ по анкетата, да си

 

 

92

 

криватъ душата противъ насъ. И брулятъ ли ни, брулятъ. Че какво ще брулятъ, ако не насъ? Брули ли се дърво, което не е дало плодъ?

 

A tout seigneur tout honneur. Първи вървятъ двама министри. И двамата отъ тѣхъ твърдятъ, че когато заповѣдитѣ на ген. Фичевъ за реда на оттеглюването били дадени, на 8 окт. 1912. ние сме третирали за интервенцията на силитѣ. Анкетната комисия никадѣ въ архивата нѣма да намѣри, че азъ съмъ далъ заповѣдь да се иска намѣсата на силитѣ.

 

Подиръ министритѣ, ето че се мѫдратъ и кандидати за министри. Хвърлятъ и тѣ своя камикъ противъ насъ. „Бадете почтенни къмъ хора, които отсѫтствуватъ“ имъ казва г. Григоръ Василевъ. Тѣ не слушатъ и се отнасятъ некоректно не само къмъ отсѫтствуващитѣ, но и къмъ тѣхнитѣ сродници. Защо единъ съвѣтникъ по международно право, необходимъ на министерството на външнитѣ работи особно въ военно врѣме, да остане въ София? Защо извѣстни млади да не идатъ на бойното поле? Разпитайте и вижте, дали сѫ били длъжни да отидатъ, или като данъчни съ физически недостатъци, сѫ сторили пó-добрѣ да останатъ въ София и да не ходатъ да парадиратъ и да служатъ за баластъ на дѣйствуващата армия. И ако се убѣдите, че тѣ сѫ направили нѣщо безааконно, искайте даването имъ подъ сѫдъ. Нали имате сега властьта? Прѣстѫпници сте, ако не искате сѫденето на прѣстѫпницитѣ.

 

Подмѣта се и думата безсиленъ, употрѣбена отъ г. Неклюдова. И въпрѣки ясния смисъль на думата, храненици на властьта, които виждатъ способность само тамъ, дѣто е силата, твърдатъ, че като е казалъ безсиленъ, г. Неклюдовъ е разбиралъ неспособенъ.

 

Да, азъ самъ признахъ прѣдъ г. Неклюдовъ, че безсиленъ бѣхъ да се боря съ всичкитѣ фактори на управлението, опренъ само на нашата партия, единствената, която не се хипнотизира отъ Солунъ, при всичко, че сътрудници като г. Ризовъ дори ни плашеха, че ако не вземемъ Солунъ, ще бѫде като че не сме взели нищо. „Народитѣ сѫ като хората, пишеше ми той. Направете хиледи добрини нѣкому, доста е само една пакость да му сторите, за да забрави всичкитѣ ви добрини, и даже да се нахвърли на васъ“.

 

 

93

 

И безъ да направа пакостьта на 16 юни, която други извършиха и ни лишиха съ нея не само отъ Солунъ, но и отъ цѣла Македония, нахвърлиха се върху мене именно хората, които иматъ на съвѣстьта си „дѣлото на луди прѣстѫпници“.

 

Историята ще се произнесе, кои бѣха безсилнитѣ и неспособнитѣ, дали ония, които поискаха да противостоятъ на оная патриотическа каталепсия, на оня байганьовски телешки възторгъ, които родиха погрома, или ония, които продаваха ефтинъ патриотизмъ прѣзъ пролѣтьта на 1913 год. И ще се утѣшатъ, вѣрвамъ, тогава ония родолюбиви души, които сега се вайкатъ, че прѣзъ казаната пролѣть България нѣмала държавници, каквито имали други страни въ подобни кризи. Ако твърдѣ неумѣстно, по поводъ на анкетната комисия, се спомена името на Бисмарка и се поиска неговиятъ гений у наши политици, едно е умѣстно да се спомене, ако не за друго, то поне за утѣха на ония, които вѣрватъ, че само у насъ има безсилни държавници А то е, че дори Бисмаркъ бѣ безсиленъ да се бори срѣщу младия императоръ, сега царствующия Вилхелмъ II, когато послѣдниятъ счете за нуждно да го катурне отъ толкова прославения отъ него постъ.

 

И нека тукъ забѣлѣжа, че ония, които бѣха тъй непримирими за Солунъ, пламенно пледираха и за взимането на Цариградъ. Врѣмето ще изнесе документи и за други. За сега достатъчно е да се напомни писмото на г. Ризова, обнародвано въ брой 1211 отъ Балканска Трибуна за да се види, че не ние, а отъ другия лагеръ дѣйци сѫ настоявали за влизането въ столицата на Турция“. Европа е цѣла, пише той, подъ обаянието на нашитѣ епически побѣди. Но романтицитѣ на всѣкѫдѣ останали разочаровани за дѣто великиятъ жесть, влизането въ Цариградъ, не биде извършенъ. Нѣма да скрия отъ Васъ, че и азъ съмъ въ числото имъ. Не, разбира се, само поради романтични побуждения, но и поради дълбоки политически съображения“.

 

Но да продължимъ. Съ басни се обаждатъ и нѣкои отъ лѣвицата. Единъ особно, който има неочакваната честь да бѫде полъсканъ за безспорния си талантъ отъ единъ министръ, увѣрява Събранието, че азъ съмъ давалъ

 

 

94

 

телеграфически съобщения на ген. Савовъ за натискъ върху единъ партиенъ органъ, за запрѣщението му въ новитѣ земи, за войнствено държане на печата. Нуждно ли е да казвамъ, че тоя народенъ прѣдставитель е билъ подведенъ отъ нѣкой ненароденъ заблудитель? Никакви подобни заповѣди не съмъ давалъ. Принуденъ да търпа и азъ военната цензура, както я търпятъ сега много министри-прѣдседатели въ Западна Европа, ако нѣкога съмъ се молилъ за нѣщо, то е печатътъ да не напада чуждитѣ държави. Но моитѣ молби се слушаха толкозъ, колкото се слушатъ сега и молбитѣ на министра-прѣдседателя на французката република, г. Вивиани. Четете в. Temps отъ 27 августъ тая година и ще видите, какъ г. Вивиани се молилъ на военнитѣ да не запрѣтяватъ влизането на в. Times въ Франция, какъ му обѣщали и какъ не изпълнили обѣщанието си. Колкото за самата военна цензура, каквато сега има дори и въ Франция и Англия, дѣто вѣстникъ не може да излѣзе прѣди да се прѣгледа отъ цензурата, любопитнитѣ добрѣ ще сторятъ да прочетатъ по нея рѣчитѣ на моитѣ бивши колеги, г. г. Людскановъ и Тодоровъ, произнесени въ Народното събрание на 14 дек. 1912, да сравнатъ, какво стана у насъ прѣзъ 1886 и какво става сега у други воюващи конституционни държави и тогава да прѣдлагатъ мѣрки за бѫдещето уреждане на тоя сериозенъ въпросъ.

 

Но палмата на безцеремонното тъпчене на истината при дебатитѣ по анкетата въ Народното събрание безспорно принадлѣжи на единъ бившъ министръ, чието име и въ странство дори се отличи съ послѣдователнитѣ опровержения, които му се нанесоха отъ трима чужди министри. Отекчителенъ ще стане поменикътъ на невѣрноститѣ, измислицитѣ и изопаченията, за да не употрѣба нѣкоя пó-неблагозвучна дума, съ които тоя ораторъ се ознаменова въ дългата рѣчь, която държа въ Народното събрание по анкетата. Но за да се види, по какъвъ безпримѣренъ начинъ истината бѣ распната отъ него, азъ не мога да не изтъкна нѣкои отъ тия негови басни и бабини деветини. Тѣ сѫ толкозъ пó-осѫдителни, че той, като бившъ министръ, който имаше на разположението си цѣлата архива на министерството на външнитѣ работи, имаше възможность да провѣри всичко и да каже

 

 

95

 

само истината. Но проникнатъ, види се, отъ афоризма на французския философъ, че „истината, всѣкога полезна за оногова, който я слуша, не е вредителна освѣнъ за оногова, който я казва“, той скри истината за себе си, както скри и архивата за своитѣ, и не пръсна отъ свещената трибуна на Събранието, освѣнъ заблуда.

 

Захващамъ. И за да се увѣри всѣкой въ правотата на цитатитѣ ми, давамъ страницитѣ отъ печатаната въ особна книга негова рѣчь.

 

„Ние тайни договори не сме сключвали“ (стр. 17). Каква смѣлость! Министерството въ 1904, когато ораторътъ бѣ министръ, сключи тайния (не само търговския) договоръ съ Сърбия.

 

„Питахте ли компетентни хора за въорѫжението?“ (стр. 22). Всички знаятъ и оратора знае, но крие, че съвѣтъ отъ едничкитѣ компетентни военноначалници ни каза, че можемъ да воюваме съ нашето въорѫжение.

 

„Едвамъ на 2 августъ 1912 обаждатъ за съюзъ на военнитѣ“. (стр. 26). Генералъ Никифоровъ бѣ въ течение на прѣговоритѣ отъ началото. Скоро се посвети и генер. Фичевъ и двамата генерали заедно изучаваха военната конвенция съ Сърбия, която се подписа отъ генер. Никифорова на 29 априлъ 1912. Трѣбвало да се допитваме по прѣговоритѣ и съ шефоветѣ на партиитѣ. За тайнитѣ договори на 1902 и 1904 на кой опозиционенъ шефъ е било обадено? Толкозъ тайни трѣбваше да се държатъ у насъ прѣговоритѣ въ 1912 год. (както се държаха и въ Сърбия и Гърция), че министерскиятъ съвѣтъ ме опълномощи да вода азъ прѣговоритѣ като се държатъ посветени отъ мене само г. г. Даневъ, Т. Теодоровъ и ген. Никифоровъ. Не можеше да се повѣри тайната на шефове, които, като ораторътъ, признаватъ, че сѫ били противъ новия чл. 17, а слѣдователно и противъ тайнитѣ договори изобщо. А да се повѣри на едни отъ десетьтѣ шефове, а на други да се не повѣрява, щѣше именно да бѫде осѫдително. Щомъ шефоветѣ поискаха, прѣзъ обикновената сесия на Събранието въ 1912—1913, да ги посвета въ тайната на договоритѣ, азъ имъ съобщихъ сѫщественнитѣ точки. Не можахъ да имъ съобща цѣлия текстъ, защото имаше изриченъ членъ въ тѣхъ, че трѣбва да се държатъ тайни. Единъ отъ шефоветѣ въ едно отъ заседанията

 

 

96

 

забѣлѣжи, че въ Сърбия и Гърция договоритѣ били съобщени на шефовете на опозицията. Веднага телеграфирахъ на легациитѣ ни въ Бѣлградъ и Атина да питамъ, дали е вѣрно това. Отговоритѣ имъ ще се намѣратъ въ архивата. Ако тѣ бѣха подтвърдили това, що каза поменатиятъ шефъ, отговоритѣ навѣрно щѣха да се прочетатъ въ Народното Събрание. Нека тукъ прибавя, че азъ пръвъ въведохъ практиката, министръ-прѣдседатель да свиква партийнитѣ шефове. Прѣди мене тѣ се виждаха съ първия министръ само въ комисии, главно въ оная по отговора на тронната рѣчь, когато, разбира се, партията на власть благоволеше да тури шефоветѣ въ комисията. Имало е партии, които и това сѫ отказвали. Нека не ги изброявамъ, а нека пó-добрѣ туря край и на друга легенда, а именно, че когато съмъ събиралъ шефоветѣ, не съмъ имъ казвалъ истината. И въ какво съмъ ги заблудилъ? Казалъ имъ съмъ, че не даваме Солунъ (стр. 140). А самъ ориторътъ по нататъкъ признава (стр. 290) че въ сѫщата срѣща съмъ казалъ или Солунъ или казитѣ ще искаме. Кой тогава говори невѣрности? Казвалъ съмъ, че всичко ще се уреди съ гърцитѣ, когато тѣ не правили никакво прѣдложение. (Стр. 103, 209). Официално дѣйствително тѣ не ни направиха приемливи прѣдложнния за разграничение и пóгорѣ се видѣ, какъ азъ реагирахъ противъ това обстоятелство прѣдъ г. г. Сазонова и Венизелосъ. Но имахме неофициални намеквания, получихме и мнѣнието на лондонския гръцки министръ, за което писахъ пó-горѣ. И нека тукъ прибава, че при прѣговори вѣрното днесъ може утрѣ да не е вече вѣрно, днешното убѣждение на министра може вѫтрѣ въ единъ день да се измѣни. Въ Одринъ, на 21 мартъ 1913, бѣше приетъ арбитражътъ съ гърцитѣ, който отпослѣ се отмѣни. И нѣмахъ ли азъ тогава право да се надѣя, че всичко ще се уреди съ гърцитѣ? И ако не бѣ се отмѣнилъ арбитражътъ, не само щѣше да се избѣгне междусъюзнишката война, но и прѣговоритѣ за миръ съ Турция щѣха да се свършатъ много пó-скоро, тъй като не щѣха да се провлачатъ тѣ отъ гърцитѣ. Но на прѣдмѣта. Казвалъ съмъ, че „ромѫнитѣ нищо не сѫ искали отъ насъ, а само подпущали приказки чрѣзъ посторонни лица, когато г. Калинковъ още въ начало октомври съобщилъ,

 

 

97

 

че ромѫнитѣ ще искатъ компенсации (стр. 169)“. Но самиятъ г. Калинковъ на 4 ноември телеграфира, че тѣ нищо отъ насъ не искатъ. Това г. Майореско категорически заявилъ, споредъ рапорта на г. Калинкова. За демобилизацията не съмъ казалъ истината. Тъй поне се разбира отъ едно прѣкъсване при Калчевата рѣчь. А самъ ораторътъ признава (стр. 220), че „Гешовъ се е съгласилъ на демобилизацията“.

 

Но нека закрачимъ пó-бързо за да прѣгазимъ пó-скоро тинята на невѣрноститѣ.

 

- Не е вѣрно, че ораторътъ не знае конвенцията отъ 1902 (стр. 45). Като бившъ министръ, той я знае. И за нея не еднажъ азъ писахъ въ депешитѣ си до г. Бобчева. Не е вѣрно, че той не билъ челъ депешата на г. Добровичь отъ 29 мартъ (стр. 69), защото тя бѣ обнародвана вече.

 

- Не е вѣрно, че ималъ изобилни доказателства, какво министритѣ знаяли прѣдварително атаката на Чаталджа (стр. 78, 95, 96). Ако имаше най-малкото доказателство, той щѣше да го изнесе.

 

- Не е вѣрно, че той се разпъвалъ да дири приятели на министритѣ да ги моли да подпишатъ пó-скоро миръ“ (стр. 86). Ни единъ мой приятель не ми съобщи подобно желание на оратора. Впрочемъ, послѣдниятъ, като шефъ на партия, можеше много добрѣ да поиска едно съвѣщание съ мене и другитѣ шефове, въ което да изкаже своитѣ възгледи по въпроса. Има ли той доказателства, че азъ щѣхъ да огкажа подобна срѣща? Кога е била подобна срѣща поискана и азъ съмъ отказалъ?

 

- Не е вѣрно, че мирътъ могълъ да бѫде сключенъ още въ Луле-бургасъ. Никакво прѣдложение за примирие дори не ни е било тамъ правено отъ турцитѣ. А да ги гонимъ ние, побѣдителитѣ, съ молби за примирие и миръ, е идея тъй чудовищна, че нѣма нужда да се спираме на нея.

 

- Не е вѣрно, че „да искашъ Саросъ или Родосто, то е почти едно и сѫщо“ (стр. 94). Саросъ е на Егейското море, а Родосто на Мраморното. Впрочемъ, нищо нѣма осѫдително, ако при прѣговори хората почнатъ съ повече и свършатъ съ пó-малко. Бисмаркъ — колко ли се е въртѣлъ той въ гроба си, като е слушалъ джуджета да се лигаватъ съ името му — Бисмаркъ, казвамъ, е поискалъ отъ французитѣ крѣпостьта Белфоръ и шесть милиарди, а е свършилъ безъ Белфоръ и съ петь милиарди.

 

 

98

 

И японцитѣ, въ 1905, искаха огромна военна контрибуция отъ руситѣ и свършиха безъ контрибуция.

 

- Не е вѣрно, че не сме прѣдставили на гърцитѣ статистики (стр. 100). Прѣдставихъ ги въ София на г. Панасъ, чрѣзъ г. М. К. Сарафовъ.

 

- Не е вѣрно, че гърцитѣ щѣли да склонатъ да подпишатъ договоръ съ насъ и безъ Солунъ (стр. 102). Тѣ щѣха да скъсатъ прѣговоритѣ съ насъ, ако бѣхме поискали Солунъ, както скъсаха съ Австрия, когато тя имъ отказа Солунъ при прѣговоритѣ имъ за съюзъ съ нея. Това ми бѣ съобщено отъ най-достовѣренъ източникъ и бѣ право, защото всички знаятъ, какви усилия положи въ 1910 Австрия за да устрои балканска лига противъ славянитѣ.

 

- Не е вѣрно, че съюзницитѣ ни още на 27 януари 1913 били сключили съюзъ противъ насъ въ Цюрихъ. Маса депеши въ архивата, нѣкои отъ които азъ приведохъ, опровергаватъ това.

 

- Не е вѣрно, че правителството не било искало примирието. За противното свидѣтелствува депешата ми до Царя отъ 9 ноември 1912, съ която му съобщихъ, какъ е изпълнена молбата ми до една високопоставена личность въ Цариградъ за да употрѣби тя влиянието си тамъ да се сключи по-скоро примирие.

 

- Не е вѣрно, че на 2 януари 1913 съмъ се върналъ отъ Караачъ и едва на 3 съмъ телеграфиралъ на г. Данева (стр. 140). Депешата ми, която ораторътъ е ималъ въ рѫцѣтѣ си, носи дата 2 януари.

 

- Не е вѣрно, че „Гешовъ систематически, денѣ и нощѣ, е бѣгалъ отъ отговорность“ (стр. 151). Гешовъ е именно, който пое тежката отговорность на войната срѣщу Турция и който щѣше да поеме и не по-малко тежката отговорность да се откаже България отъ Солунъ.

 

- Не е вѣрно, че съмъ закъснѣлъ съ съобщението въ Народното Събрание на извѣстието за падането на Одринъ, което извѣстие ужъ било съобщено по-рано на руската Дума, (стр. 162). Отъ дневницитѣ на Събранието се види, че веднага подиръ отварянието на заседанието на 14 мартъ 1913 азъ съмъ направилъ казаното съобщение. И него день заседанието се е отворило пóрано отъ обикновения часъ.

 

- Не е вѣрно, че „не съмъ искалъ да се допре отговорностьта до мене“ (стр. 183). На 8 януари ние не знаехме още, дали г. Даневъ ще свърши скоро въ Лондонъ, загова и изразихме желание, да не се прѣнасятъ прѣговоритѣ съ Румѫния въ София, а да продължаватъ въ Лондонъ.

 

 

99

 

- Не е вѣрно, както казахъ вече, че Ромѫнитѣ въ Лондонъ щѣли да приематъ четиритѣ точки и че съмъ забавилъ инструкциитѣ. Отъ депешата ми до г. Данева отъ 29 декември 1912, дадена по-горѣ, се види, че до него день тѣ не бѣха ги приели, както се види и отъ депешата ми отъ 31 пакъ до него, че азъ му съмъ обяснилъ причината на малкото закъснѣване при даването инструкции.

 

- Не е вѣрно, че не съмъ „искалъ да дамъ огговоръ г. Калинкову и Ромѫнитѣ още чакатъ“ (стр. 196). Най-елементарното нѣщо подиръ моята оставка, дадена на 17-ѝ май, бѣ да не ангажирамъ моя прѣемникъ съ сѫдбоносно задължение спрѣмо Ромѫния. По сѫщитѣ причини не отговорихъ и на графъ Тарновски, който бѣ ми задалъ въпросъ слѣдъ като дадохъ оставка.

 

- Не е вѣрно, че азъ съмъ се оплакалъ, че „не мога да се споразумѣя направо съ Ромѫния защото руското правителство ми е заявило, какво това ще го (sic) счита за провокация противъ Русия“. Никакво такова заявление не ще се намѣри въ архивата, а пакъ азъ не бѣхъ ходилъ въ Петербургъ за да ми се направи то устно. Като съобщихъ на единъ чиновникъ Русинъ мнѣнието на нѣкои, да обѣщаемъ на Ромѫния сръбска територия въ случай, че Ромѫнитѣ се биятъ съ насъ противъ Сърбитѣ, той ми каза, че споредъ неговото съвършенно частно мнѣние, това не ще се погледне съ добро око въ Русия. Това казахъ азъ на единъ мой чиновникъ и нищо друго. И ако той прѣиначено го е прѣдалъ на ораторътъ, това не извинява послѣдния. Отъ архивата на министерството на външнитѣ работи той добрѣ знае, че Русия постоянно ни е съвѣтвала да се съгласимъ съ Ромѫния.

 

Но стига толкозъ доказателства за безогледния начинъ, по който се малтретира истината отъ оратора, за когото ми е думата. Нека сега нанижа нѣколко бисери отъ олимпийско спокойствие, когато градъ отъ опровержения се сипе върху него.

 

Слѣдъ нескончаеми тиради върху лишенията на армията, той надълго разправя и за липса на лимонъ-тузу. Тая липса била причина на върлуването на холерата. Г. Ляпчевъ извиква: „Лимонъ-тузу имаше, питайте когото щете“ (стр. 34). И други народни прѣдставители подтвърдяватъ. И цѣлата сграда отъ басни пада. Казва за г. Теню Начевъ:

 

 

100

 

„приятель мой и на г. Данева“ (стр. 108). И на 19 юни 1914 се дава въ в. Миръ описание какъ самиятъ тоя неговъ приятель е билъ пращанъ отъ него да съвѣтва г. Данева да извърши онова „дѣло на луди прѣстѫпници“ (стр. 209), което се извърши на 16 юни. Говори, (стр. 128, 133, 135) че г. Кочо х Калчевъ притѣжавалъ писмо съ заповѣдь, „тая крѣпость (Одринъ) да бѫде прѣдадена въ рѫцѣтѣ на българитѣ“ и се опровергава отъ г. Малинова, при краснорѣчивото мълчание на Коча, който и въ рѣчьта си не каза, че носи подобно писмо. Опровергава се и отъ г. Н. Цановъ по друго едно невѣрно твърдение (Стр. 135). Нееднократно твърди, че ние трѣбвало да зарѣжемъ нашитѣ съюзници, като съвършенно заборавя, че не съ подобно отнасяние къмъ договорни задължения ние ще спечелимъ приятели и съюзници за въ бѫдещето. И се осмѣлява да припише и на генералитѣ подобно безцеремонно третиране на съюзницитѣ (стр. 84). И всичко това слѣдъ като самъ той, на 10 декември 1912 въ Събранието възвеличи правителството за неговата вѣрность къмъ съюзницитѣ. „България, каза тогава той, се застѫпва за гърцитѣ съ една постѫпка, колкото лоялна, толкозъ и велемѫдра и похвална“. Ораторътъ отъ декември 1912 дава заслужена плѣсница на софиста отъ май 1914 г. Два жестоки удара стоварва и г. Даневъ на оратора. На дръзкитѣ обвинения на послѣдния, че турцитѣ въ Чаталджа горѣли отъ желание да сключатъ миръ, г. Даневъ (на 10/V 1914) заявява, че това не е вѣрно, защото „сондираха се турскитѣ делегати и се оказа, че тѣ далечъ нѣматъ намѣрение да отстѫпятъ Одринъ, напротивъ, дадоха ни ясно да разберемъ, че нашето настояване да вземемъ Одринъ е равносилно съ тѣхното сваляне“. И ораторътъ мълчи. Той мълчи и при друго опровержение. Той бѣ казалъ. „Защото на г. Данева не е било съобщено това, което бѣха длъжни да му съобщатъ, затова се докара безсмислената и безумна втора война съ Турция“ (стр. 136). А кое бѣ то? Протоколътъ на генералитѣ въ Караачь, който щѣлъ да докаже, че „никакво желание отъ военнитѣ не е имало да се възобнови войната“ (стр. 143). А ние видѣхме, какво е било съдържанието на тоя протоколъ, па чухме и какво е казалъ г. Даневъ въ Събранието (заседание на 10, V 1914),

 

 

101

 

че му е било телеграфирано за мнѣнието на генералитѣ въ Караачь. Ето тоя пасажъ отъ рѣчьта на г. Даневъ (стр. 839 отъ дневницитѣ на Народн. Събрание):

 

„Ние (делегатитѣ) се отправихме тогава до главнокомандующия и ето какви свѣдения ни даде той съ телеграма отъ 15 януари, значи слѣдъ получаване телеграмата отъ г. Гешова : не е истина, че генералитѣ въ Мустафа-Паша били противъ подновяването на военнитѣ дѣйствия. Напротивъ, тѣ сѫ говорили тождественно съ депешитѣ на Ген. Савовъ, който тогава настояваше, че операциитѣ трѣбва да се подкачатъ“.

 

Но стига толкозъ. Не досадихъ ли вече на читателитѣ? И наистина, да говоришъ шестнадесеть часа около едно дѣло, което ти самъ нарече „дѣло на луди прѣстѫпници“ и да не кажешъ нищо за него ; да трупашъ думи, намѣсто факти, фрази, намѣсто аргументи, басни, намѣсто истини; да изберешъ измежду противницитѣ си оня, който отсѫтствува и да миспишъ, че като си го нарѣкълъ скудоуменъ, неспособенъ, недостоенъ, ти си го съкрушилъ, освѣтлилъ си събранието и си разрѣшилъ въпроса, то е да дадешъ такива доказателства за несериозно третиране на сериозни материи, че човѣкъ се пита, дали не трѣбва да иска прошка за дѣто е посветилъ толкозъ врѣме и на оратора и на рѣчьта му.

 

 

VII. Моята Оставка и Критики около нея и подиръ нея.

 

Послѣднята отъ помѣстенитѣ по-горѣ депеши, оная на г. Тошева отъ 26 май, пристигна въ София на 27, когато г. Даневъ бѣ вече натоваренъ да състави новия кабинетъ. Моята оставка бѣ приета. Споредъ познатитѣ думи на Шилера:

 

Der Mohr hat seine Schuldigkeit getan,

Der Mohr kann gehen.

 

Отивахъ си и азъ, като Маврътъ, увѣренъ, че си бѣхъ изпълнилъ дълга и че можахъ да си ида спокоенъ при съзнанието, какво дѣйствително оставяхъ България да се управлява отъ министри рѣшени да я управляватъ

 

 

102

 

безъ авантюри. Наистина, по въпроса за Солунъ ние не можахме да се съгласимъ додѣто азъ бѣхъ прѣдседатель на кабинета. И отъ Лондонъ, дѣто бѣ отишълъ за сключването на мира, г. Даневъ ми телеграфира, че билъ противъ арбитража съ Гърция, и отъ Парижъ, на 22 май, ми депешира, че се срѣщналъ съ г. Изволски и му заявилъ, че той приема арбитра.ха съ Гърция, само „ако прѣдварително Русия ни гарантира Солунъ“. И петимата прогресисти въ моя кабинетъ бѣха съгласни съ него. Но подиръ моята оставка и подиръ постигнатото съ г. Данева съглашение, да се управлява безъ авантюри, азъ бѣхъ увѣренъ, че и по тоя вьпросъ ще се дойде до едно миролюбиво разрѣшение и че великата епопея ще се свърши съ едно велико дѣло — възстановяванието на Санъ-Стефанска България.

 

Но изчезна като хубавъ сънъ това велико дѣло и неговитѣ разстроители сѫ днесъ най-върлитѣ наши критици. Азъ отговорихъ вече на ония тѣхни обвинения, които се формулираха въ Народното Събрание. Нека на бързо изтъкна и ония критики, които се оправиха срѣщу насъ извънъ оградата на народното прѣдставителство. Туй тукъ направено ще хвърли и повече свѣтлина върху събитията и мотивитѣ, коизо прѣдизвикаха моята оставка.

 

Полемика се завърза по въпроса, защо да се не продължатъ прѣговоритѣ съ Русия за една конвенция, която щѣла да ни гарантира Санъ-Стефанска България, прѣговори, които се бѣха прѣкъснали още въ 1910 год. Защо се бѣха тѣ прѣкъснали не знамъ, но знамъ, че руското правителство не поиска да подновимъ прѣговоритѣ съ него и че даже се дезавуира едно лице, което бѣ заговорило за подновяването имъ. Това се дължи може би на факта, че скоро ние, подиръ избухването на турско-италиянската война и прѣдъ видъ, както казахъ вече, на опасностьта, която ни застрашаваше отъ страна на Турция, почнахме прѣговори съ сърбитѣ, които Русия считаше за condition sine qua non на евентуално наше ново съглашение съ нея. Казвамъ ново, защото, както казахъ вече, ние имахме конвенцията съ Русия отъ 1902 год., която гарантираше цѣлостьта на нашата територия. И тая конвенция бѣ въ сила — никакво писменно денонсиране не бѣ послѣдвало — и за доказателство на това

 

 

103

 

служи фактътъ, че г. Сазоновъ, споредъ една депеша отъ 12 юни 1913 г., която се чете въ Събранието, билъ казалъ г. Бобчеву да заборавимъ,“ че сѫществува нѣкаква руска обязаность до днесъ отъ 1902 г.“ Но и да имаше нова конвенция, тя не щѣше да ни спаси, както не ни спаси и оная отъ 1902 год., отъ послѣдицитѣ на наши прѣстѫпни безумия като онова на 16 юни. Русия, безъ нова конвенция, още на 20 окт. 1912 год., слѣдъ първитѣ ни побѣди, ни каза, че ще имаме Санъ-Стефанска България, която съставляваше нашата крайна цѣль.

 

И тукъ му е мѣстото да подчертая, че не е вѣрно, какво ние не сме имали програма, както имали Руситѣ, още когато обявили войната на 1877 г. Ние имахме програма. Въ случай, че не побѣдехме окончателно Турция, тя бѣ административната автономия на европейскитѣ области на Турция. Въ случай, че я побѣдехме, Санъ-Стефанска България, съ устѫпкитѣ наложени отъ нашия съюзъ съ Сърбия, устѫпки, които щѣха да се наваксатъ отъ къмъ Одринско. Още кѫдѣ срѣдата на октомври 1912 г., слѣдъ нашитѣ първи побѣди, г. Даневъ ми съобщи отъ главната квартира, че слѣдъ войната рѣчь за автономия не трѣбва да става отъ наша страна. Главнокомандующиятъ саморѫчно бѣ писалъ на това съобщение, че напълно сподѣля мнѣнието на г. Данева. И подиръ Луле-Бургасъ нѣмаше българинъ, който да бѫде на друго мнѣние. Оставаше тогава да се изпълни другата програма, осѫществлението на Санъ-Стефанска България. И тъй като Солунъ не влизаше въ тая България, а Гърция искаше само Солунъ, и тъй като намѣсто Скопие, намъ щѣше да се даде Одринъ, нашата програма се осѫществяваше и щѣше навѣрно да се осѫществи ако дѣлото на 16 юни не бѣше ни попрѣчило.

 

И за доказателство, че тая бѣ нашата програма, служи фактътъ, че още на 30 септември 1912 г. ние съ колективната нота поискахме административна автономия за европейскитѣ области на Турция, служи и фактътъ, приведенъ пó-горѣ, че на 5 ноември 1912 г., точно мѣсецъ подиръ отварянието на войната, азъ телеграфирахъ на царя и на нашитѣ легации при съюзнитѣ държави, че ние сме готови да подпишемъ миръ, щомъ Турция

 

 

104

 

устѫпи европейскитѣ си владѣния на западъ отъ линията Мидия—Саросъ, владѣния, които фактически тя бѣ загубила вече.

 

И тукъ нека задамъ едно питане. Ония, които твърдятъ, че нашата война отъ освободителна станала завоевателна, отъ кога смѣтатъ, че това изродяване почна? Видѣхме, че още въ първия мѣсецъ ние завзехме откъмъ изтокъ мѣстата, за които и до края на войната настояхме да ни се отстѫпатъ. И настояхме, защото тѣ влизаха въ Санъ-Стефанска България или пъкъ бѣха необходими — като Одринъ и двата брѣга на Марица — по сериозни военни и економически причини. Настояхме тъй сѫщо и за една стратегическа граница, която отъ началото още се одобри отъ нашитѣ съюзници и отъ великитѣ сили. И никой тогава не каза, че войната стана завоевателна, защото всичкитѣ признаваха, че не можеше да има завоевателенъ характеръ една война, която имаше за резултатъ възстановяванието на Санъ-Стефанска България съ по-рационални граници откъмъ изтокъ. Но съ тия рационални граници ние сме вземали още нѣколко хиляди другородни елементи. Тия другородни елементи не заслужаваха ли и тѣ освобождение, както и другороднитѣ елементи на други небългарски краища, като Гюмюрджинско и Кърджали, напримѣръ? И съ тѣхното присъединявание къмъ България, войната губеше ли своя характеръ на освободителна? Очевидно не губеше, както и не изгуби тоя свой характеръ и подиръ прѣвземането на Одринъ, чието население заслужаваше освобождение толкозъ, колкото и онова на Солунъ. Па и характерътъ на Санъ-Стефанска България не се измѣняваше отъ факта, че намѣсто Скопско ни се даваше Одринско, съ прѣкрасно българско население, като онова на Бунаръ-Хисаръ, напримѣръ, до самата граница Мидия—Еносъ. Войната до край, слѣдователно, си остана освободителна.

 

Колко се мѫчихме ние да не се изложимъ на натякванието, че имаме прѣкалени териториални претенции откъмъ изтокъ, се доказва отъ факта, че енергично възстанахме противъ искането да ни се даде и излазъ на Мраморното море, да ни се отстѫпи и Родосто. Обнародваха се вече слѣднитѣ депеши, размѣнени между г. Добровичъ и мене. Ето депешата на г. Добровичъ до мене съ дата 29 мартъ 1913 год.:

 

 

105

 

„Отъ сегашното душевно настроение на царя, не бихъ съвѣтвалъ г. Данева да дойде на личенъ докладъ при царя. Н. В. Царьтъ, вслѣдствие приемането отъ страна на правителствого наложената отъ Русия граница Еносъ—Мидия, е съвършено съкрушенъ и сломенъ. Тъй щото идването тукъ на г. Даневъ може би да има за послѣдния нежелателни послѣдствия“.

 

Ето и моятъ отговоръ, съ дата 30 мартъ:

 

„Ще постѫпи както телеграфирате. Министерскиятъ съвѣтъ Ви моли да доложите на Н. Величество, че неговото правителство не е приемало никаква наложена отъ Русия граница. Напротивъ, то въ пълна хармония съ Държавния Глава и опирайки се на тежкитѣ жертви и беззавѣтната самопожертвувателность на въорѫжения български народъ, налага на Турция една граница, за която тя не щѣше да чуе прѣди два мѣсеца. Да се иска повече ще рече:

 

„1-о. Да се възстава противъ Европа, която въ лондонската посланишка конференция рѣши, че България не може да излѣзе на Мраморното море;

 

„2-о. Да се излага на рискъ онова, което имаме право да искаме въ Западна Македония ;

 

„и 3-о. Да се налагатъ нови жертви на народа, който не трѣбва по никой начинъ да се изтощава прѣдъ видъ на току-що намекнатитѣ голѣми задачи въ друга часть на Балканския полуостровъ. Подобна отговорность днешното правителство не може да поеме, и то е дълбоко убѣдено, че Н. Величество, въ своята мѫдрость, не може въ това отношение да бѫде на друго мнѣние“.

 

Какго се види отъ съобщението на г. Добровича, сръднята не е била противъ г. Данева, а противъ правителството и особно противъ мене. Тя датираше още отъ деня, когато навлѣкохъ на себе си натякванието, че съмъ ималъ слабостьта да телеграфирамъ г. Даневу мнѣнието на ген. Фичева по настѫпателнитѣ операции слѣдъ подновяването на военнитѣ дѣйствия. Дойде подиръ това посрѣдничеството на великитѣ сили, на които ние заявихме, че се задоволяваме съ линията Мидия—Еносъ. Дойде най-послѣ и заседанието на министерския съвѣтъ въ самия Одринъ, на 21 мартъ, подъ прѣдседателството на царя и въ присѫтствието на генер. Савовъ, заседание,

 

 

106

 

за което азъ писахъ вече, но по което трѣбва да се пише още.

 

Одринъ падна на 13 мартъ. Три-четири деня подиръ това падане, до насъ долѣтеха извѣстия, че е въскръснало пакъ старото желание, сега, когато нашата войска отъ Одринъ бѣ вече свободна, да се атакува Чаталджа, да се влѣзе въ Цариградъ. Станаха безъ наше знание и схватки при Чаталджа, въ които ние пакъ не сполучихме. Тогава ние настояхме да се съберемъ подъ прѣдседателството на Главнокомандующия и въ присѫтствието на помощника му за да обсѫдимъ положението. И въ заседанието, което стана на 21 мартъ, при Одринската гара, въ вагона на убития Назимъ паша, слѣдъ дълги разисквания, по мое прѣдложение, се взеха слѣднитѣ двѣ рѣшения:

 

1-о. Никакъвъ опитъ да се не прави за отиване въ Цариградъ.

 

2-о. Аз се приеме арбитражъ и съ Гърция, тъй като инакъ ще има да се биемъ не само съ гърци и сърби, но и съ ромѫни и турци.

 

Азъ побързахъ да съобща послѣдното рѣшение на Атина. И на 27 мартъ получихъ отъ г. х. Мишевъ депеша, съ която ми съобщаваше слѣднето:

 

„Г-нъ Венизелосъ остана крайно доволенъ, когато му казахъ за посрѣдничеството на великитѣ сили по спорнитѣ точки, върху които не ще можемъ да се съгласимъ помежду си. На другия день той идва въ легацията и настоя, че трѣбва да се бърза съ тоя въпросъ. Тукашниятъ руски пълномощенъ министръ ме увѣрява по най-категориченъ начинъ, че не сѫществува специално гръцко-сръбско съглашение, като прибави, че Венизелосъ му заявилъ, какво било крайно докачително за него даже да се допустне сѫществуванието на такова съглашение“.

 

Петъ деня подиръ нашето заседание въ Одринъ завърна се въ София г. Даневъ, който бѣ пратенъ въ Петербургъ за да даде устни обяснения по спора ни съ Ромѫния, споръ, който тогава прѣдстоеше да се разгледа отъ конференцията, събрана тамъ съ цѣль да го разрѣши. Бѣ проводенъ тамъ отъ страна на Ромѫния князъ Гика, съ когото Д-ръ Цаневъ бѣ третиралъ въпроса въ София, за това пратихме и ние г. Данева.

 

 

107

 

Подиръ заврьщанието му отъ Петербургъ, азъ телеграфирахъ на царя едно кратко резюме на устния докладъ, който той ни направи по мисията си въ Петербургъ, и, по желанието на г. Данева, помолихъ го да го приеме за да му докладва пó-подробно. Ето тая моя депеша отъ 26 мартъ, която тъй убѣдително доказва, че и договорътъ съ Сърбия щѣше да се изпълни и казитѣ щѣха да ни се дадътъ, ако не бѣ 16 юни:

 

„Даневъ не ми прати писменъ докладъ. Той пристигна нощесъ и моли Ваше Величество да му явите, дѣ и кога може да дойде за да докладва лично. Отъ свиждането, което днесъ имахме съ него излиза, че отъ едночасовата ауденция, която е ималъ при Императора, и която почнала съ питания за Ваше Величество, за прѣстолонаслѣдника и съ поздрави за блѣскавитѣ ни побѣди, станало дума само за нашитѣ отношения съ Сърбитѣ и съ Гърцитѣ. За първитѣ Императорътъ казалъ, че ние сме въ право да искаме изпълнението на договора. За вторитѣ се произнесълъ, че сме прави, като искаме юго-западнитѣ български кази на Македония, за да добиемъ тамъ нашата етнографическа граница, но че въпросътъ за Солунъ билъ твърдѣ труденъ. И три пѫти въ течение на разговора повторилъ, че има голѣми прѣпятствия за даване намъ на Солунъ. На края на ауденцията натоварилъ Данева да съобщи на Ваше Величесгво, че можете да разчитате на него по другитѣ въпроси, но не и по Солунъ. По тоя въпросъ Даневъ намѣрилъ неотстѫпчиви всичкитѣ дворцови крѫгове, включително и Великата Княгиня Мария Павловна, у която обѣдвалъ“.

 

Въ отговоръ на тая моя депеша азъ получихъ горѣприведената телеграма на г. Добровичъ, насочена, както прѣдполагахъ, не толкозъ противъ г. Данева, колкото противъ насъ.

 

И не слѣдъ много, азъ имахъ подтвърѫдение на това мое прѣдположение. Отъ достовѣрно мѣсто ми се съобщи, че въ Главната Квартира имало свѣдения, какво моята миролюбива политика не се одобрявала и че скоро азъ ще трѣбва да отстѫпя другиму моето мѣсто. Това бѣ въ първитѣ дни на м. Априлъ. И веднага борбата противъ мене взе по-конкретна форма. Въпрѣки рѣшението, взето въ Одринъ по арбитража съ Гърция, тоя арбитражъ се

 

 

108

 

отхвърли, дори и когато се съобщи писмото до приятеля, досѣжно устѫпчивостьта на гърцитѣ, дори и когато г. Сазоновъ настоя да го приемемъ.

 

Зачестиха и инцидентитѣ между насъ и гърцитѣ, дойде и схватката при Ангиста. Дълбоко загриженъ отъ резултатитѣ, които подобни схватки могатъ да иматъ и отъ очевидното разположение на главното командване да гледа на тѣхъ прѣзъ пръсти, азъ отправихъ нѣколко депеши за да се стрѣсне то и тури край на тия опасни инциденти. Ето една отъ тия мои депеши до Генералъ Савовъ отъ 13 май:

 

„Прави силно впечатление бѣлѣжката на Генералъ-Лейтенантъ Ивановъ, че чака Вашето разпореждане за да атакува извѣстна позиция. Обръщамъ Ви още единъ пѫть най-сериозното внимание върху гибелнитѣ послѣдствия за отечеството, въ днешното му неприготвено положение, отъ подобни атаки. Послѣднитѣ ще докаратъ война съ Гърция, а споредъ думитѣ на най-добрѣ увѣдоменъ дипломатъ тукъ, Сьрбия нѣма да ни нападне освѣнъ ако прѣдизвикаме една война съ Гърция. Заявявамъ Ви най-категорически, че сегашното правителство нѣма да се съгласи да бѫде въвлечено въ втора война, ако тя не бѫде тъй разискана и приготвена както първата. Велико прѣстѫпление ще бѫде да се постѫпи въ тоя случай другояче. Затова пакъ настоявамъ да направите всичко възможно въ смисъла на снощната и днешната ми депеши за да уредите съ гърцитѣ всичкитѣ спорни въпроси, като се опрѣдѣли или една неутрална зона или една демаркационна линия, тъй като, била тя зона или линия, тя ще бѫде безъ всѣко значение за бѫдещето владѣние на тия мѣстности“.

 

По това врѣме почнаха и съвѣщанията между короната и шефоветѣ на опозиционнитѣ групи. И когато царьтъ, на 16 май, самъ прие шефоветѣ, безъ да ми се обади това прѣдварително, и на зараньта г. Добровичъ ми съобщи, че били приети, че се произнесли въ полза на една войнствена политика и че азъ само съмъ билъ за миролюбиво разрѣшение на спороветѣ, азъ заявихъ на г. Добровича, че трѣбва да се тури вече край на тая работа, че азъ ще дамъ оставката, за която и по прѣди му бѣхъ говорилъ, и за която бѣхъ прѣдупрѣдилъ и моитѣ другари министри. И сѫщия день, на 17 май вечерьта,

 

 

109

 

слѣдъ получванието на извѣстието, че мирътъ е подписанъ въ Лондонъ, азъ му врѫчихъ оставката си. Ето нейниятъ текстъ:

 

„Ваше Величество,

 

„Телеграфътъ ни донесе извѣстието, че договорътъ за миръ съ Турция е днесъ подписанъ. Съ това подписване се свършва една война, която прослави българското име и възвеличи българското отечество. Но съ това подписване се почва и ликвидиранието на резултатитѣ добити отъ борбата на съюзницитѣ противъ Турция. За това ликвидирание може би Ваше Величество ще намѣрите, че е необходимо да се повѣри управлението на страната на новъ кабинетъ. За да дамъ възможность да се състави подобно ново министерство, азъ имамъ честь да помоля Ваше Величество да благоволите и приемете оставката на прѣдседателствуемия отъ мене кабинетъ.

 

„Като благодаря отъ негово и мое име Ваше Величество и пр. и пр.

 

София, 17 май 1914.

 

Ив. Ев. Гешовъ.

 

 

И като обнародвамъ днесъ за пръвъ пѫть текста на моята оставка, питамъ всички добросъвѣстни хора, всички ония, които знаятъ съкрушителната отговорность, която азъ поехъ съ освободителната война противъ турцитѣ, доказва ли тя, че азъ бѣгахъ тоя пѫть отъ отговорность? Не доказва ли, напротивъ, че въ сѫдбоносенъ за страната моментъ, слѣдъ като имахъ безспорни доказателства, какво моята миролюбива политика не се одобрява, че има разногласие между другитѣ фактори и мене, азъ прибѣгвахъ до едничкото конституционно срѣдство за да се разрѣши тая криза? Ако короната бѣ съгласна съ мене върху начина на ликвидирането на нашитѣ спорове съ съюзницитѣ ни, ако тя, бидейки въ съгласие, не считаше за нуждно да натоварва други да съставятъ новото министерство, тя щѣше да откаже да приеме моята оставка, щѣше да повѣри пакъ мене съставянето на новия кабинетъ. Ако бѣхъ поканенъ, азъ щѣхъ енергически да настоя, както и настояхъ когато г. Даневъ се покани,

 

 

110

 

щѣхъ да настоя, казвамъ, да се състави общопартиенъ кабинетъ, тъй като бѣхъ на мнѣние, че подобенъ кабинетъ повелително се налагаше отъ интереситѣ на народа. Подиръ подаването на оставката ми, азъ помолихъ г. Добровича да се не оповѣстява тя до завръщането на г. Данева. И дѣйствително, тайната строго се пази, както може да се види отъ тогавашнитѣ вѣстници. Кри се тя цѣла недѣля, до 24 май, когато направихъ послѣдния несполучливъ опитъ за приемване арбитража съ Гърция. И съ това се оборва твърдението на ония, които отдадоха моята оставка на разочароването ми отъ руската политика. Ако бѣ тоя мотивътъ, азъ нѣмаше защо да отлагамъ разгласяването ѝ до завръщанието на г. Данева. Азъ бѣхъ говорилъ наистина г. Неклюдову за моето безсилие да се бора въ полза на моята миролюбива политика срѣщу всичкитѣ фактори въ България и смѣтамъ, че бѣ моя повелителна длъжность да говора тъй, защото въ интереса на България бѣ да се изгъкне прѣдъ прѣдставителя на Русия сѫдбоносната сериозность на положението. Щѣха да иматъ всички пълно право да ме укорятъ, ако не бѣхъ направилъ нуждното прѣдупрѣждение, че работата можеше да се свърши съ моята оставка. Отъ друга страна азъ не пропустнахъ да изтъкна и прѣдъ министерския съвѣтъ, че ние не ще имаме поддърѫката на Русия, ако сме войнственни, че не трѣбва да разчитаме на нея, ако не слѣдваме нейнитѣ съвѣти, че не трѣбва да си правимъ илюзии, какво тя ще ни подкрѣпи въ всичкитѣ ни домогвания спрѣмо съюзницитѣ, особно за Солунъ. Русия приемваше арбитража съ Сърбия, настояваше и за оня съ Гърция. И по двата тия въпроса нашата партия бѣ съгласна, та никой не може да твърди, че нейната политика била фалирала. Банкрутира политиката на ония, които бѣха противъ арбитража.

 

И тъй като голѣмъ капиталъ се помѫчиха да направятъ ония, които говориха противъ мене и г. Т. Теодоровъ, отъ мнимото банкрутство на нашата политика, нека тукъ забѣлѣжа, че споредъ обнародваната напослѣдъкъ английска синя книга, и германскиятъ министръ на външнитѣ работи, г. фонъ Яговъ, па и канцлерътъ, г-нъ Бетманъ Холвегъ, били казали на английския посланикъ

 

 

111

 

въ Берлинъ, че тѣхната политика спрѣмо Англия фалирала, защото тѣ искали миръ съ нея, а не война. Никой обаче нѣма да имъ вмѣни въ вина това самопризнание.

 

Подиръ оповѣстяванието на оставката ми, Царьтъ натовари Данева да състави всепартиенъ кабинетъ, въ полза на който, както рекохъ вече, азъ бѣхъ настоятелно говорилъ. Мнѣнието ми бѣ, че веднажъ натоварени съ управлението, веднажъ поставени лице съ лице съ отговорноститѣ, които то налага, другитѣ партии щѣха да видатъ и тѣ, че единственната спасителна политика бѣ прибѣгванието до арбитражъ и съ сърби и съ гърци. Но либералитѣ отказаха. Опитътъ се осуети. Г. Даневу се възложи да състави кабинетъ отъ прогресисти и народняци. И нашитѣ влѣзоха въ тоя кабинетъ слѣдъ като въ клуба на Народната партия на 27 и 28 май се взеха рѣшенията, записани отъ г. Д-ръ Борисъ Вазовъ и обнародвани още миналата есень въ неговата брошура „Държавниятъ Прѣвратъ“ (стр. 28). Ето тия рѣшения:

 

„1-о. Народната партия и за въ бѫдеще трѣбва да работи и съдѣйствува, до изчерпване на всички мирни срѣдства, за мирното разрѣшение на спороветѣ съ съюзницитѣ ни гърци и сърби.

 

„2-о. Ако г. Гешовъ бѫде натоваренъ да състави кабинетъ, то да го състави въ съгласие съ горното становище.

 

„3-о. Въ случай, че бѫде натоварено друго лице да състави кабинета, Народната партия може да участвува въ кабинета, ако тоя кабинетъ се съгласи съ горното становище.

 

„4-о. Въ случай, че бѫде натоварено лице, което ще води политика въ разрѣзъ съ горното становище, тогава Народната партия да не участвува въ кабинета, но да даде своето съдѣйствие въ парламента до като траятъ мѫчнотиитѣ.

 

„Съгласно съ тия рѣшения, Народната партия се съгласи да влѣзатъ нейни петь члена съ четирма прогресисти въ министерството на г. Данева, слѣдъ като послѣдниятъ, подиръ дълги съвѣщения, възприе напълно нейното становище.

 

 

112

 

„Всички слухове, продължава г. Вазовъ, за нѣкакво избѣгване на г. Гешовъ отъ отговорность и че Народната партия била въ разрѣзъ съ шефа си, сѫ съвършенно неоснователни. Народната партия прие да остане въ кабинета на г. Даневъ, защото съ това тя считаше, че тържествува нейната политика. И г. Гешовъ бѣше готовъ да поеме отново управлението, за да осѫществи една поширока коалиция, но държавниятъ глава не възложи нему да състави кабинета“.

 

Нека тукъ прибавя, че на 28 май народнитѣ прѣдставители, г. г. В. Димчевъ и Д-ръ Б. Вазовъ, доходиха у дома за да ме убѣдятъ да не се откажа отъ шефството на кабинета въ случай, че царьтъ ме покани. Азъ имъ казахъ, че не очаквамъ подобна покана. Обѣщахъ имъ обаче да помисля, като имъ дадохъ да разбератъ, че мога и да приема, но при извѣстни условия.

 

Както и да е, съобразно съ постигнатото между народняци и прогресисти съглашение прѣди съставянието кабинета на г. Данева, миролюбивата политика надви. И безспорна нейна проява бѣ рѣшението, взето на 9 юни отъ министерския съвѣтъ да се не прибѣгва до война, да се отиде въ Петербургъ. Та прѣстѫплението на 16 юни не бѣ ново доказателство на личния режимъ, а цѣлъ държавенъ прѣвратъ. Очевидно е, че личенъ режимъ има само тамъ, дѣто се устѫпва на волята на държавния глава, а не тамъ, дѣто се възстава противъ нея.

 

Излишно е да се повтаря и отъ мене това, което и други и азъ писахме по катастрофалнитѣ послѣдици на тоя прѣвратъ, грозенъ по докаранитѣ отъ него злини, грозенъ още повече може би по ужасното наслѣдство, което той ни остави — наслѣдство на неизпълнени идеали, на неугасима вражда у самитѣ насъ и съсѣдитѣ ни, на изгубенъ престижъ, на помраченъ ореолъ, на пълна несигурность за това, що днесъ имаме и сме. Кой не вижда, че ако не бѣ разтуренъ балканскиятъ съюзъ, общоевропейската война можеше да се избѣгне? И ако не бѣ избѣгната, кой не вижда, въ какво привилигеровано положение щѣхме да се намираме ние днесъ? Но пакъ повтарямъ, че е излишно да се впущамъ въ мѫчителни размишления по пакоститѣ, които ни причини 16 юни, излишно 9 да изтъквамъ, какъ лесно сега, при тая общоевропейска

 

 

113

 

война и при лондонска България, ние можехме да свършимъ нашето обединение.

 

Много по нуждно е, все въ тоя родъ на мисли, които изтъкнахъ въ началото, а именно, че ние трѣбва прѣди всичко да вземемъ мѣрки въ бѫдещето да се не повтарятъ подобни прѣврати, много по нуждно е, казвамъ, да се попитаме, до колко послѣдниятъ прѣвратъ се дължи на слабоститѣ на кабинетитѣ, които управляваха България прѣзъ врѣмето на войната. И като не се съмнявамъ, че и г. Даневъ ще излѣзе рано или късно да каже своята дума по своето управление, азъ тукъ ще изтъкна, до колко сѫ неоснователни натякванията, че ние сме имали слабости, които сѫ допринесли да се извърши нечестивиягь прѣвратъ.

 

Обвиниха ни прѣди всичко, че сме били станали надменни, слѣдъ дипломатическитѣ сполуки и военнитѣ побѣди, че нашата партия искала да експлоатира великото дѣло за партийни цѣли, за това и възбудила у другитѣ партии завистьта, която причинила прѣврата. Нуждно ли е да казвамъ, че за подкрѣпа на това обвинение никакво авторитетно изявление на нѣкой виденъ членъ на нашата партия не се цитира? И много естественно, защото никѫдѣ народнякъ не е поискалъ да направи отъ великото дѣло пиедесталъ за възвеличение на своята партия. Па и да се е намѣрилъ нѣкѫдѣ нѣкой народнякъ, който да е казалъ нѣкоя излишна дума, ангажирва ли той цѣлата партия ? Прѣди междусъюзнишката война имà и земледѣлци и радикали, които и устно и писменно проповѣдваха тая война. Ангажиратъ ли тѣ своитѣ партии? Истина е, че тѣ бѣха дезавуирани. Въпросъ е обаче, дали е допустимо, слѣдъ като стане злото, да се дазавуиратъ лидери и органи признати като изразители на мнѣнията на извѣстни партии. Партийната етика по тоя въпросъ може да търпи спорове, но едно е безспорно, а то е, че за подхлъзвания на единични второстепенни членове не може да отговаря цѣла партия. И най-послѣ, може ли да се оправдае единъ прѣвратъ съ това, че правителството, срѣщу което той става, съ едно свое велико дѣло е породило умраза и зависть у противницитѣ си?

 

Но, казва се, тия противници трѣбваше да влѣзатъ въ кабинета прѣди почването на великото дѣло,

 

 

114

 

трѣбваше да участвуватъ въ единъ всепартиенъ кабинетъ. Независимо отъ факта, който установихъ по-горѣ, че и г. Д. Ризозъ дори, тъй солидаренъ сега съ либералнитѣ лидери, не допущаше влизанието въ подобенъ кабинетъ на г. г. Генадиевъ и Тончева, нѣмаше и разногласие по тогавашната политика, за да стане повелителна нуждата отъ такова всепартийно правителство. Едно общо одобрение отъ всички партии посрѣщна мобилизацията. Народното събрание единодушно гласува кредититѣ. Опозицията не поиска съставянието на общопартиенъ кабинетъ, както поиска това прѣзъ августъ 1914. Ако въ Сърбия и Гърция не се намѣри тогава за нуждно да се съставятъ коалиционни кабинети, защо въ България бѣ потрѣбно да се направи изключение? И безъ г. г. Генадиевъ и Тончевъ щѣше ли да се постигне цѣльта, да влѣзатъ въ кабинета евентуалнитѣ интелектуални автори на 16 юни?

 

Но, отговарятъ, и по другъ начинъ тѣ можеха да се направятъ безвредни, а именно съ изпращането имъ въ Европа съ дипломатичееки мисии. И тукъ вече за примѣръ сочатъ Сърбия. И ни питатъ, защо имахме ние слабостьта да се рѫководимъ отъ партизански мотиви, защо не направихме и ние като г. Пашича, който пратилъ въ Лондонъ г. Новаковичъ, въ Петербургъ г. Генчича. Какъ може да ни се прави такова натяквание? Когато Сърбия и Гърция пратиха въ лондонската конференция хора отъ двѣ партии, ние проводихме делегати отъ три партии (г. г. Даневъ, Маджаровъ и Паприковъ). Въ Петербургъ пратихме г. г. Д-ръ Шишмановъ и проф. Милетичъ, членове на други партии и лица, които струваха много повече отъ г. Генчичъ.

 

И най-послѣ и най-главно, ние сме имали великата слабость да не проявимъ оная „доблесть“ и оня „куражъ“, които били необходими, ние сме оставили да станемъ играчки.

 

Лидерътъ на радикалната партия, който ни прави това натякване, обладава добродѣтели, които му правятъ честь. Той имà доблестьта да признае, че „войната сама по себе си не докара погрома. И сърби, и гърци, и черногорци воюваха, но за тѣхъ погромъ не дойде . . . Погромътъ не е логически резултатъ на самата война.“

 

 

115

 

Но щомъ войната не докара погрома, а го докара прѣвратътъ, пита се, ония, които възстанаха противъ политиката, що възтържествува съ прѣврата, могатъ ли да се обвинятъ въ слабость? Слабъ е оня, който се вдава. Силенъ е оня, който противостои и който, защото прѣчи, или се отстранява, или се взематъ мѣрки за да не стане това, що той е рѣшилъ, а онова, що той е осѫдилъ.

 

Всичко, което азъ тукъ изнесохъ, доказва, мисля, че ние възстанахме по всички политически въпроси, по които мислехме, че интереситѣ на странага изискваха да възстанемъ.

 

Ако прѣзъ великата криза, която миналата година прѣкара нашиятъ народъ, имà мѣрка за мѣрене самостоятелностьта и доблестьта на нашитѣ общественни дѣйци, то бѣ именно въпросътъ за междусъюзнишката война. И ония, които, мѣрени съ тая мѣрка, се оказаха твърди и непрѣклонни; ония, които доблестно прѣкараха голѣмата изпитня, да не се подадатъ когато мѣродавни фактори викаха да се разпне съюзъть, могатъ ли за Бога да се нарекатъ, че сѫ били играчка въ рѫцѣтѣ на кого и да било? Тъй ли ще възпитаваме ние народа като не правимъ разлика между борци и играчки, между вирнати чела и наведени глави?

 

И нека тукъ не ми се възразява, че борци сѫ само ония, които съумѣятъ да се наложатъ въ всичко. Не е имало и не ще има общественъ дѣецъ, който да е въ състояние да стори това. Падали сѫ жертви на по-силни фактори, въ най-новитѣ врѣмена, и най-вилни държавни мѫже. Безсиленъ бѣ и Бисмаркъ, когато се катурна отъ Вилхелма II, безсилни бѣха и Гладстонъ, и Гамбета, и Криспи.

 

И не съ постоянното и несъстоятелно твърдение, че нѣма у насъ самостоятелни хора, ще помогнемъ ние да се насърдчатъ нашитѣ дѣйци да проявяватъ воля и характеръ. Не тъй ще създадемъ ние независими, доблестни водачи, Но не ще бѫде само това злото. Вкорени ли се единъ пѫть у народа ни убѣждението, че всичкитѣ наши държавници сѫ безъ характеръ и безъ доблесть, ще изчезне у него и вѣрата, че жъртвитѣ, които той постоянно дава, че подвизитѣ, които той може да бѫде повиканъ единъ день пакъ да извърши

 

 

116

 

за отечеството, ще бѫдатъ оползотворени за неговото благо и величие. Не ще има вече оня чудотворенъ възторгъ, който, благодарение на създадената политическа обстановка, избухна при мобилизацията на 1912, възторгъ, който възвеличи българското отечество и прослави българското име. И отчаянието, което ще завладѣе народа, ще бѫде гибелно не само защото ще го направи неспособенъ за нови подвизи, но и защото окончателно ще го обезорѫжи противъ прѣстѫпни авантюри, като оная, която докара погрома на 1913.

 

 

VIII. Заключение.

 

Французскиятъ историкъ, Edgar Quinet, бѣ, ако се не лъжа, който каза, че единъ вѣченъ анахронизмъ дѣли Франция отъ Германия. Единъ очевиденъ анахронизмъ дѣли и насъ отъ нашитѣ противници. Додѣто ние мислимъ, че българската публика е достатъчно узрѣла за да нѣма нужда, като първобитнитѣ общества, отъ басни и легенди, нашитѣ противници вѣрватъ, че българското публично мнѣние не е дорасло още за да може да прави разлика между истината и неистината, за да може да прави сравнение между това, което извѣстни викачи и драскачи лани сѫ казвали и онова, което тѣ днесъ поддържатъ. И тия наши противници, които иматъ такова долно мнѣние за нашето общество, продължаватъ да му поднасятъ басни, продължаватъ да го хранятъ съ легенди.

 

Автори интелектуални и укриватели систематични на светотатството, тѣ, които тържественно бѣха заявили, че нѣма мѣсто въ Балканския полуостровъ и за българи и за турци, коратъ сега балканския съюзъ, благодарение на който турцитѣ се изпѫдиха. Тѣ, които се ползуваха отъ плодоветѣ на междусъюзнишкитѣ договори, за да искатъ междусъюзнишката война, хулятъ сега тия договори, безъ които ние не можахме да съкрушимъ Турция. Викаха лани „въ Солунъ, въ Солунъ!“ Щѣха ли да викатъ, можаха ли да вѣрватъ, че прѣвзимането на Солунъ е тъй лесно, ако съ помощьта на гърци, сърби и черногорци ние не бѣхме очистили Македония отъ турцитѣ? А тая помощь бѣше дадена по силата на договоритѣ. Добри бѣха тогава тия договори. Лоши сѫ сега. И дѣтето, което, въ лудешката

 

 

117

 

си бързина, се спъне и падне, не вини себе си, а бие мѣстото, на което е паднало.

 

Дѣца по умъ, ако не по години, тѣ, както доказахъ вече, несериозно се отнасятъ къмъ най-сериознитѣ въпроси. На нашитѣ данни и документи, тѣ отговарятъ съ басни и псувни. Виновници на катастрофата, която ни лиши отъ цѣла Македония, тѣ и днесъ още пишатъ въ своитѣ органи, че ние чрѣзъ договоритѣ сме подарили половината Македония на Сърбитѣ. Ние видѣхме вече, каква часть отъ Македония съставляваше спорната зона и какъ шефътъ на народно-либералната партия бѣ говорилъ, подиръ почването на освободителната война, че ние ще глътнемъ вола, та какво бива, ако му дадемъ рогата. И какъвъ чудесенъ патриотизмъ, на смѣтка на България! Македония не дѣлимъ, но раздѣляме България, Скопско не даваме, но подаряваме Добруджа!

 

Единъ типиченъ образецъ на нови измислици и небивалици азъ намирамъ въ момента, когато пиша тия редове, въ единъ партиенъ органъ.

 

Не щѣло да има народна катастрофа, споредъ сътрудника на тоя листъ, ако ние сме били съобщавали всичко на опозицията : и тайнитѣ договори; и факта „че гръцко-българскиятъ съюзъ почивалъ само върху една депеша на г. Венизелоса стъ 5 окт. 1912 год., гласяща, „че Гърция мобилизира (едва на 5 окт.!), открива военни дѣйствия и отива право въ Солунъ“ ; и донесението на ген. Тодоровъ за прѣвзимането на Солунъ; и прѣдложението на Кямилъ паша за примирие и миръ; и „вербалната и писменна нота на Русия отъ 16 маргъ 1913 год., да не отиваме къмъ Чаталджа, а да се върнеме въ Македония, за да вземемъ уговорената зона“. Погромътъ билъ плодъ на това криене. И нито дума за 16 юни.

 

Нуждно ли да изтъквамъ всичката несъстоятелность на тоя родъ полемика? Нуждно ли е да напомвамъ, че сѫщественитѣ точки на тайнитѣ договори се съобщиха на опозицията, че съ Гърция имахме формаленъ договоръ и че прѣдложението на Кямилъ паша се оповѣсти въ вѣстницитѣ още на 1 и 2 ноември 1912 год.? Кога опозицията прѣзъ зимата на 1912—1913 г. ми е поискала свѣдения и азъ съмъ ги отказалъ? И защо сѫ тия басни за депешата на г. Венизелосъ, за донесението на ген. Тодоровъ и за писменната руска нота, които документи

 

 

118

 

не сѫществуватъ освѣнъ въ въображението на критика? И защо си криватъ душата, творцитѣ на тия басни и легенди, че сме криели отъ опозицията? Въпрѣки прецедентитѣ, създадени при нашитѣ национални кризи въ 1885, 1900, 1903 и 1908 години, когато нищо абсолютно не се съобщаваше на водителитѣ на опозицията, азъ въведохъ практиката да имъ обаждамъ нуждното и отъ тѣхъ зависѣше, при всѣко недоумѣние, да искатъ отъ мене освѣтление, както миналитѣ два мѣсеца искà опозицията освѣтление отъ министра-прѣдседателя Д-ръ Радославова. Явно не можеше да се говори чрѣзъ митинги и вѣстници по причинитѣ, изложени въ новогодишната ми статия. И ако лани лидеритѣ на опозицията искаха напълно да се освѣтлятъ и да помогнатъ на народа, защо не приеха, подиръ моята остовка, да влѣзатъ въ общопартийния кабинетъ? Подиръ всичко това, питамъ пакъ, защо сѫ тия басни и легенди? За оплаквание е една страна, въ която сериозни ужъ партийни дѣйци прибѣгватъ до подобни срѣдства за да извлекатъ дребни партийни ползи отъ крупни народни катастрофи.

 

Катастрофи ли? Не прѣкитѣ тѣхни причини се дирятъ, не мѣрки за тѣхното избѣгване въ бѫдещето се търсятъ, а мними опущения и допущения на противната партия. Вземете, напримѣръ, легендитѣ, че ние сме могли да сключимъ съюзъ съ Русия, че сме могли да избѣгнемъ въ нашата военна конвенция съ Сърбия клаузитѣ за отбранителна акция противъ Австрия и Ромѫния. Казахъ вече, че намъ отъ Русия никакво прѣдложение за конвенция съ нея не се направи прѣди почването на войната въ 1912. Прибавямъ, че нашитѣ прѣдшественици не сключиха подобна конвенция, защото не можаха да се споразумѣятъ съ руситѣ по нѣкои твърдѣ важни въпроси: по Одринско, по съглашението съ сърбитѣ, върху което настояваха руситѣ и по командването на армията въ военно врѣме. Колкото за отбранителнитѣ клаузи въ конвенцията съ Сърбия, подчертавамъ, че подиръ конфликта на нашето либерално правителство въ 1900 год. съ Ромѫния, послѣднята сключи, прѣзъ септ. 1900 г., договоръ съ Австрия, която обѣща на ромѫнитѣ българска Добруджа съ Русе и Варна въ случай на война между тѣхъ и насъ.

 

 

119

 

Не трѣбваше ли да прѣдвидимъ и ние мѣрки противъ случайнитѣ нападения на Австрия и Ромѫния ?

 

Но да се върнемъ на съюза. Не той лиши насъ отъ Македония, а ни лиши отъ нея 16 юни.

 

Не бѣхме свързани само ние съ съюза. Бѣха свързани съ него сърби, гърци и черногорци. Иматъ и тѣ въ своитѣ конституции статии, които имъ позволяватъ да сключватъ скришни съглашения. Подписаха и тѣ тайни договори. Криха и тѣ тия договори. Рѣшиха и тѣ да мобилизиратъ съ много праздноти въ своето въорѫжение, безъ да иматъ протоколи отъ своитѣ военноначалници, какъвто ние имахме. Почнаха и тѣ войната бѣзъ да съставляватъ общопартийни кабинети, при всичко, че бѣха много по-изложени отъ насъ, защото Австрия можеше да напaдне по сухо Сърбия и Черна-Гора, по море Гърция. Биха се и тѣ — Гърция и Черна-Гора непрѣкъснато — като имаха да се боратъ не само съ Турция, но и съ лишения и страдания. Облѣгаха се и тѣ на тройното съглашение. Но не само не прѣтърпѣха погроми, но свършиха съ такава слава и такива придобивки, каквито не бѣха сънували.

 

Защо? Ззщото у тѣхъ не стана прѣвратъ какъвто стана у насъ на 16 юни. Защото Сърбия, на която излазътъ на морето бѣ много по-нужденъ отъ колкото намъ Солунъ, прѣдпочете да се откаже отъ него, за да се не бие съ Австрия за едно адриатическо пристанище, съ Гърция за Солунъ. Защото Гърция, която мечтаеше за цѣлото егейско крайбрѣжие и за голѣма часть отъ Македония, се отказа отъ всичко, за да има само Солунъ. Защото и двѣтѣ рѣшиха да идатъ въ Петроградъ, за да подложатъ своитѣ спорове съ насъ на арбитражъ.

 

Нищо абсолютно не ни даваше право да се съмняваме ние въ резултата на тоя арбитражъ. Рускиятъ императоръ бѣ освѣтленъ върху претенциитѣ и на гърци и на сърби когато даде своята царственна дума, както се доказа отъ моята горѣприведена депеша до нашия царь, че ще рѣши въпроситѣ съгласно съ нашия договоръ съ сърбитѣ, съгласно съ етнографията на югозапaдна Македония. И въпрѣки тая императорска дума, а може би защото арбитражътъ се прие отъ Сърбия (споредъ думитѣ на единъ виденъ ораторъ отъ лѣвицата, когото трѣбва да разпита изпитателната комисия),

 

 

120

 

ние се отказахме отъ договоритѣ, прѣдпочетохме авантюритѣ.

 

Не бѣ крива и освободителната война, дори и ако сѫ станали въ нейното продължение дѣла, които нѣкои наричатъ грѣшки, дѣла за които виновницитѣ ще отговарятъ, ако не прѣдъ хората, то прѣдъ Бога. Коя война не е била прѣдшествована, коя война не е била придружавана съ дѣяния, които сѫ грѣшки споредъ едни, похвални дѣла споредъ други ? Да не ходимъ далечъ, да вземемъ изполинската война, която днесъ окървавява и опустошава цѣла Европа. Въ началото ѝ още, при всичко, че всѫду сега има цензура, забѣлѣжителни дѣла отъ такова естество се сочатъ вече. Нека ми бѫде позволено, по причина на важностьта му, да изтъкна едно особно.

 

Французи и англичани жестоко пострадаха отъ вихренното нахлуване на германцитѣ откъмъ Белгия. Защо тъй скоро и еднитѣ и другитѣ се оттеглиха до околноститѣ на Парижъ? Защото французи и англичани не мислеха, че германцитѣ ще минатъ прѣзъ Белгия, та първитѣ не укрѣпиха сѣверната си граница, а вторитѣ не прибѣгнаха до толкозъ проповѣдваната отъ тѣхнитѣ най-видни генерали обща военна повинность. Англичанитѣ бѣха рѣшили да се биятъ, ако се наруши неутралитетътъ на Белгия. При все това тѣ останаха, както се изразява в. „Times“ единъ „народъ невъорѫженъ всрѣдъ въорѫжени народи“. А не бѣ мѫчно да се прѣдвиди, че германцитѣ ще нахлуятъ прѣзъ Белгия. Фелдъ-Маршалъ фонъ Шлифенъ писа за това въ Deutsche Revue и неговата стратегия се високо похвали отъ самия германски императоръ въ неговата новогодишна рѣчь къмъ генералитѣ въ 1910 год. И военни специалисти и въ Англия и въ Франция направиха голѣмъ шумъ около тая стратегия, около плана на Германцитѣ да нахлуятъ прѣзъ Белгия, въ случай на война съ Франци. И при все това нито въ Англия нито въ Франция не се стрѣснаха да взематъ нужднитѣ мѣрки. Военнитѣ настояваха, министритѣ и народнитѣ прѣдставители отказваха. И послѣднитѣ се хвалеха, че пестятъ народната пара, че не налагатъ на народа тежкия кръвенъ данъкъ, когато военнитѣ ги кореха, че не постѫпватъ прѣдпазливо. Но не се поколебаха, ниго еднитѣ, нито другитѣ, въ Франция и Англия

 

 

121

 

да се биятъ съ Германия, въпрѣки недостатъцитѣ на тѣхната отбранителна система.

 

Не се поколебаха, но срѣщнаха несполуки. Несполуки срѣщнаха и нашитѣ военни при Чаталджа. Какви послѣдици ще иматъ първитѣ неуспѣхи на съюзенитѣ французи и англичани, не може още да се каже. Колкото за нашитѣ неуспѣхи, тѣ не ни попрѣчиха блѣскаво да разрѣшимъ задачата на нашата освободителна война. Тя бѣше да изпѫдимъ турцитѣ. И ние ги изпѫдихме и то въ четири мѣсеца изъ тоя балкански полуостровъ, който тѣ почти цѣлъ вѣкъ употрѣбиха за да го завоеваятъ. Сключихме въ Лондонъ единъ миръ, който е безподобенъ по териториалнитѣ загуби, които наложи на турцитѣ. Откакъ турцитѣ сѫ турци, такова поражение тѣ не бѣха видѣли. И великата руска империя дори, при всичко, че ходи въ Одринъ прѣзъ 1829 и въ Цариградъ прѣзъ 1878 г., не успѣ да откѫсне отъ тѣхъ толкозъ тѣхни европейски области.

 

Та нищо абсолютно станало прѣзъ врѣме на освободителната война, отъ 5 октомври 1912 до 17 май 1913, не ни оправдаваше да прѣнебрѣгнемъ арбитража, да прибѣгнемъ до прѣвратъ. Но ние прибѣгнахме до прѣвратъ.

 

И той ни строши главата.

 

Строши ни я, и какъ още. Погледнете картата, която стои на чело на тая книга, и ще видите Санъ-Стефанска България (включително Пиротско и Мангалия) съ 172.000 четвъртити километра, Лондонска България (безъ Пиротско и Мангалия) съ 171.000 четвъртити километря, и днешна България съ 113.000 четвъртити километра.

 

България, на 17 Май, бѣ велика, бѣ славна. Ако сега имаме да се хвалимъ съ нѣщо, да се гордѣемъ съ нѣкои спомени, то сѫ побѣдитѣ при Лозенградъ и Люле-Бургасъ, при Булаиръ и Одринъ, рожби на патриотизма, единодушието и възторга, мощно бликнали вслѣдствие великата цѣль на войната, вслѣдствие едноврѣменното мобилизиране на четиритѣ балкански държави. Благодарение на това съгласие и на това възхищение, можàха да се нанесатъ памятни поражения на една цѣла империя, можà да се добие и онова егейско крайбрѣжие, което никога нашитѣ прадѣди не сѫ владѣли.

 

 

122

 

България, подиръ 16 юни, се ограби, се обезслави. Ако има нѣщо, за което да скърбимъ, за което да се червимъ, то датира отъ него день. Пò-позорна дата не може да се намѣри въ нашата история, мѫчно ще се намѣри въ историята на другитѣ народи. Отъ върха на величието, България бѣ хвърлена въ бездната на нещастията. Окрадоха я, въ Букурещъ и Цариградъ, оцапаха я съ клевети по цѣлъ свѣтъ. Изгуби тя мѫчноспечеленото обаяние, вайка се за цѣнни земи, оплаква скѫпи синове. Ахъ тия синове! Не може човѣкъ да си прѣдстави пó-мѫчително чувство отъ онова, което трѣбва да ги е обладавало, когато, побѣдители на Турцитѣ, тѣ падаха жъртви на едно прѣстѫпно безумие. Помните, съ какви безсмъртни думи нашиятъ поетъ е възпѣлъ нашитѣ покойници...

 

Покойници, вий въ други полкъ минахте,

Дѣ нѣма отпускъ, ни зовъ за борба.

Вий братски се прѣгърнахте, легнахте

И „Лека нощь!“ на вѣки си казахте

До втората трѫба.

 

Българио, за тебе тѣ умрѣха,

Една ти бѣ достойна зарадъ тяхъ,

И тѣ за тебъ достойни, майко, бѣха!

И твойто име само кат’ мълвѣха,

Умираха безъ страхъ.

 

Почивайте подъ тѣзъ могили ледни:

Не ще да чуйте вечъ трѫба, ни вождъ,

Ни славний гръмъ на биткитѣ побѣдни,

Къмъ вѣчностьта е маршътъ ви послѣдни.

Юнаци, лека нощь ..

 

Почиватъ тѣ наистина, светцитѣ наши, еднакво скѫпи на всички ни, еднакво тачени отъ всинца ни. Но когато въ освободителната война героитѣ сѫ си казвали „лека нощь“ озарени отъ сяйния ореолъ на единъ осѫщественъ идеалъ, ония на междусъюзнишката война трѣбва да сѫ умирали съ съкрушителното съзнание на една разбита мечта.

 

Безспорно, не сме само ние, българитѣ, криви за разбиванието на тая мечта, за нашата катастрофа. Каза се и отъ насъ българитѣ, подтвърди се и отъ рапорта на

 

 

123

 

Карнегиевата Комисия, че сърби и гърци не сѫ пó-малко отговорни за войната между тѣхъ и насъ. Осѫдиха се тѣ отъ Комисията за своитѣ постѫпки прѣди 16 юни, пó-характернитѣ отъ които азъ изтъкнахъ въ моята депеша до г-нъ Бобчева отъ 13 априлъ 1913 година, осѫдиха се отъ нея и за своитѣ дѣйствия подиръ фаталната дата, когато тѣ отказаха да спратъ военнитѣ дѣйствия, както бѣ прѣдложило българского правителство. Но за голѣма жалость не тѣ подписаха заповѣдьта за атаката на 16 юни.

 

Подписаха я наши. Инспирираха я наши. Тѣ се знаятъ вече. Разкрития станаха по тѣхъ отъ оногова, който подписа самата заповѣдь, първо въ горѣспоменатата брошура на г. Д-ръ Борисъ Вазовъ, а послѣ и въ в. „Дневникъ“. Па и виновницитѣ, проповѣдницитѣ на междусъюзнишката война, не се криятъ. И ония, които не искатъ явно да признаятъ, че сѫ съвѣтвали войната между съюзницитѣ, че сѫ я инспирирали, обаждатъ се отъ врѣме на врѣме, може би за да облекчатъ своята гузна съвѣсть.

 

Грозно нѣщо трѣбва да бѫде тая гузна съвѣсть, ако сѫди човѣкъ по разнитѣ небивалици, до които тя прибѣгва за да намали отговорностьта, що тежи върху нея.

 

Азъ не си правя илюзии, че съ изнасянето на истината ще убѣдя всички обладатели на подобна гузна съвѣсть, всички наши критици, каква пакость тѣ вършатъ, като съ изтъкването на мними наши грѣшки умаловажаватъ великото прѣстѫпление на 16 юни. Има между тия критици закоравѣли партизани, непоправими сектанти, които никога не ще иматъ доблестъта да признаятъ, въ какво заблуждение тѣ бѣха прѣзъ пролѣтьта на 1913 год. и какво зло причиниха на своя народъ като прѣпорѫчиха войната противъ съюзницитѣ. Но има между тѣхъ и доблестни граждани, които признаватъ, че сѫ сгрѣшили, че не трѣбваше да искатъ разбиването на оня съюзъ, който бѣ идеалътъ на искренитѣ наши приятели — на Луи Леже и на Милюкова, на Баучеръ и на Бѫкстонъ, на тоя Бѫкстонъ, който при сегашното си пѫтуване на България, заяви на всички, че балканското съглашение е било мечтата на великия българолюбецъ Гладстонъ и на неговитѣ ученици и послѣдователи. Трѣбва ли да прибавя, че съ запазването на съюза

 

 

124

 

днешната страшна война едва ли щѣше да избухне, че бѫдещето на България щѣше да блще усигурено, че нейниятъ воененъ бюджетъ щѣше значително да се намали и че България щѣше да бѫде мѣродавниятъ факторъ на балканитѣ?

 

Азъ свършвамъ съ едно възвание къмъ всички, които, заблудени може-би лани, дирятъ сега истината, търсятъ свѣтлината. И азъ имъ отправямъ молбата, която, вѣрвамъ, е молба на цѣлия народъ. Издигнете себе си, възвишете се надъ другитѣ като признайте, че вие не сте искали съ прѣврати, съ прѣстѫпления да се обедини България. Помогнете да се тури вече край на такива прѣврати, на подобни прѣстѫпления. Разбира се, че никой не поддържа, какво злоупотрѣбения, извършени прѣзъ освободителната война, не трѣбва да се анкетиратъ, не трѣбва да се накажатъ. Искайте даването подъ сѫдъ на всички провинили се въ дѣла и дѣяния, за които трѣбва да се изправятъ не само прѣдъ Божието, но и прѣдъ човѣшкото правосѫдие, въ дѣла и дѣяния, за които законътъ има точно установени наказания. Но не забравяйте, че народътъ чака прѣди всичко освѣтление върху погрома. Отговорете на това негово чакане. Успокойте го, че, като искахте, заедно съ всички добри българи, анкета, цѣльта ви не е била да потулите едно грозно злодѣяние, да впишете нови черни страници въ историята на нашитѣ нещастия. Помнете, че додѣто ние се солидаризираме съ прѣстѫпното безумие, злѣ се прѣпорѫчваме прѣдъ образования свѣтъ, губиме цѣнни симпатии, ставаме грозни прѣдатели на народни идеали. Дайте свое то съдѣйствие на Изпитателната Комисия за да излѣзе съ рапортъ, който да пролѣе свѣтлина върху катастрофата и да направи невъзможни всѣкакви бѫдещи прѣврати, а не съ памфлетъ, които да прикрие „дѣлото на луди прѣстѫпници“ и да отвори широко вратата на злочеста България за нови авантюри, за нови погроми, за окончателното погребване на завѣтни мечти.

[Previous] [Next]

[Back to Index]