През годините село Дервент е сполетявало от няколко бедствия. Едно от тях е времето, когато върлувала чумата. За да се спасят от тази епидемия, дервентци напуснали домовете си и заживели в горите. Напускали са селото и за да се спасят от турско клане.
Но най-непоправими следи оставило заточението на цялото българско население на остров Крит.
Трябва да е било през есента на 1922 г. Гръцката власт изпрати в района на околните села наказателен отряд - „дивиря” - с командир Куцугьоргу. Отрядът се състоеше от конница и почти всеки ден патрулираше от с. Дервент през прохода до с. Доганхисар. Неговата задача бе да всява страх на населението, абсолютно българско. Задължиха хората да слагат на видно място на къщите си фенери, които да светят през цялата нощ да не би някой комита да слезе от гората и да се подслони. Независимо от това комитите пак идваха. Имаше такива, които през деня се криеха в гората, а вечер се връщаха. Някои се страхуваха да не би да бъдат заподозрени или наклеветени, а други забягнаха в България.
По същото време тези полулегални убиха един гръцки войник. В селото пристигна и гръцка войска - конница, която провеждаше военни учения в харманите.
49
Над селото надвиснаха черни облаци.
И през един прекрасен мартенски ден на 1923 година камбаните на „Св. Хараламби” забиха тревожно. Населението бе събрано на площада пред църквата. Мъжете бяха затворени в църквата, а селото - обградено от гръцка войска. Не позволяваха никой да го напуска. Всички, намиращи се вън от него по работа, бяха също доведени.
Издаде се заповед: жителите до един да се приготвят за път до град Дедеагач и да напуснат селото, кой с каквото превозно средство разполага, под конвой от гръцката войска. Разрешено бе да носим само храна, лични вещи, дрехи и други дребни неща.
Нашето семейство остави около 300 глави дребен добитък, овце и кози. Междувременно ни бе върнат коня, който бе реквизиран, тъй като войната между Гърция и Турция бе завършила. Турция окупира град Смирна и го присъедини към своите земи.
Оставихме не само цялото стадо, коня и др., но и цялата покъщнина: дрехи, завивки, постелки, няколко тулума сирене, брашно, маслини, зехтин, жито, прасето и кокошките и всичко, събирано през годините.
По пътя към Дедеагач, до морето се проточи километричен керван по цялото разстояние, което е 9 км. Някои се придвижваха с волски коли, други - с каруци, на коне, на магарета и пеш, кой с каквото може и под конвой. Стари хора падаха от умора, бременни жени проклинаха, деца плачеха.
Още с пристигането ни в Дедеагач научихме, че била убита от наши четници дъщерята на попа -
50
грък, когато отивала да пълни вода от Касъка.
Ние и сега не знаем нищо за съдбата на многобройните стада, които оставихме в селото. На говедата, на прасетата, на покъщнината. Но едно е ясно. Всичко бе плячкосано, включително и това, което оставихме на пристанището преди да ни натоварят на парахода. Близко е до мисълта, че това, което не бе заграбено от гръцката власт, и част от пръснатите стада из полето са станали жертва на хищните зверове. Още чувам гласовете на блеещите агънца...
За събитията в онези мрачни дни се пее и в песента.
ПЕСЕН ЗА СЕЛО ДЕРВЕНТ51Мале, мила мале,
когато бяхме заточени
през 23-та година по островите
тежки ни мъки мъчеха.
Едни на морето хвърлиха,
други в земята заровиха.
Горчиви сълзи ронеха
едни си думи думаха:
- Който от нас жив остане,
жертвите да не забравя,
нашите майки и бащи,
нашите братя и сестри.
Мъжете под конвой караха,
най-напред върви Никола
с ръце отзад вързани,
след него все млади дервентци.
Като ги видя Калинка,
провикна се с глас сестрински:
- Бате Никола, Никола,
ръце си от въже извади,
ела ми главата отрежи,
та ме от мъка отърви!
В Дедеагач нямаше модерно пристанище, та корабите спираха на километри
в открито море. До тях ни превозваха с мауни (големи дървени лодки за товари).
Корабът, на който попаднахме, беше много стар, но голям. Той не беше пътнически,
а товарен, за пренасяне на разни стоки, с дълбоки хамбари. Хамбарите бяха
приспособени на етажи с дъски. В тези хамбари бяха настанени около 3000
души. Пътувахме на заточение в открито море 6 дни, инкогнито.
Помня, че параходът спря до един малък остров нощно време. Хората подаваха разни съдове и бъкели за прясна вода срещу заплащане. Едни успяха да си купят вода, но други не можаха, защото корабът изсвири и потегли отново на път.
На палубата през деня, пазени от полицаи, излизаха двама души в красива носия и пееха мелодични народни песни (македонски). До тях достъп нямаше. По-късно разбрахме, че са ги хвърлили в морето.
На задната част на кораба имаше две тоалетни. Представете си на толкова народ два клозета! Кой можеше да се вреди до тоалетните? Затова около клозетите имаше голяма мръсотия, която няма да описвам, за да не отвратя читателя. Кой където можеше ходеше по малка и голяма нужда.
През първите няколко дни с плаването на кора-
52
ба нямаше проблеми, с изключение на това, че ние се задушавахме в хамбарите от липса на въздух, наблъскани като сардели.
Но времето се промени. Задуха силен вятър. Облаците се сгъстиха. Като че ли небето се сля с морето. Мачтите на парахода свиреха от силния вятър. Заблудена морска птица прелиташе с тревожен крясък и изчезваше. Параходът започна да се люлее ту наляво, ту надясно. Настъпи паника между народа. Вятърът не спираше. Вълните ставаха все по-големи и по-големи. Пръски морска вода падаха върху хората в хамбарите. „Затворете с брезент входа на хамбарите!” - извика някой. Настана олелия. Жените си скубеха косите. Децата пищяха. Загиваме! Понесе се мълва, че моряците си слагат спасителни пояси, за да напуснат кораба.
Бурята не спираше. Огромни вълни продължаваха да достигат до палубата на кораба. По-слабодушните не издържаха. Майката на Ангел Пилонев почина, не зная името й. Едно дете от мъжки пол се роди.
След това премеждие морето започна да се успокоява. На въздух на палубата излязоха полу-живи, особено жени. Ще разкажа един трагикомичен случай.
Родителите на Грозю Крайчев излизат на въздух. Майка му не може да се успокои от преживяното и продължава да плаче, а мъжът й, бащата на Грозю, повелително пита:
- Защо плачеш? На баща ти парахода ли ще потъне?
След няколко дни морето съвсем се успокои. Два-
53
ма моряци вдигнаха починалата жена, сложиха я на дъска, вързаха на краката й желязо, за да не изплува, и я хвърлиха в морето.
Параходът продължаваше своя път. Птиците пак прелитаха над него. Само ние, злощастните заточеници, полуживи от преживяното, не знаехме нищо за съдбата си.
Най-после, на шестия ден, корабът акостира в пристанището на град Ретимнос на най-големия гръцки остров Крит.
Гръцките власти разпределиха една част от хората в стара изоставена казарма, а друга - в турска джамия. Нашето семейство попадна в казармата. Ние бяхме по-облагодетелствани, защото подът на казармените помещения беше дъсчен. На този под лягахме и ставахме, без завивки и постелки, гладни.
Джамията бе на високо място, до скали, извисяващи се от брега над морето. От тук се откриваше чуден изглед към безбрежното море.
Като нямахме какво да ядем, отивахме да просим от войниците, когато се хранеха. Някои от тях сипваха по една-две лъжици от своята храна в нашите съдове. Тогава се сещахме за сиренето, маслото, маслините и другото, което бяхме оставили вкъщи...
Направи ми впечатление носията на мъжете, които идваха от околните села в града. Носеха гащи до колене, но широки в дъното. Носеха високи ботуши, но на бос крак. В града имаше турско население, жените на което се движеха по улиците със закрити лица, с фереджета. Живееха в града и малко арменци. Остров Крит е бил дълги
54
години гурско владение - тогава е била построена джамията,
Ние, заточениците, бяхме безправни роби, Всеки момент гръцки полицай можеше да задължи някой от нас да му почисти обора или да мете, или да му свърши някаква друга работа. Ние, децата, постепенно, постепенно се окопитихме и свикнахме с обстановката.
Ходехме на пристанището на малки групи, където често товареха чували с рошкови на корабите. Издебвахме, когато нямаше надзирател до чувалите, пробивахме ги и си пълнехме джобовете с рошкови. А когато пазачът ни видеше и отдалече още изсвирваше, ние побягвахме. Той не можеше да ни настигне, защото бяхме боси и бързо тичахме.
Рошкови намирахме тук-там и по самите необрани добре рошкови баберки като ходехме в гората.
Град Ретимнос се намира в полите на планината. Така на групи по 8-10 деца ходехме по стръмните й пътеки. Успоредно с тях, на километри разстояние, по естествен път от варовик бе създаден дълъг тунел. Движехме се и по тунела, но така имаше опасност някой от нас да се изгуби, защото тунелът имаше разклонения. За щастие, това не се случи. От тази височина добре се виждат град Ханя и големият залив Суда.
Ние, младежите на 10-15-годишна възраст, бързо се аклиматизирахме и от сутрин до вечер се къпехме в морето. Не знаейки още да плувам, веднъж щях да се удавя, но добре че вълната бе в прилив, та ме изхвърли на една скала на брега. След като се научих да плувам, навлизах доста навътре в морето.
55
Със сестра ми Мара, родена на остров Крит през 1923 г.
56
За нещастие, един ден по невнимание настъпих морски таралеж и десетки бодли се забиха в петата на единия ми крак. Какви болки, какво чудо видях! Майка ми с игла извади бодлите един по един от крака ми. Този случай помня цял живот.
По-късно имах още едно премеждие по невнимание. Качвайки се по стълбите от I на II етаж на казармата (стълбището нямаше парапет и не беше обезопасено), аз залитнах и паднах от 2-3 метра височина. Загубих съзнание. След около три часа чух като че ли изпод земята един нежен глас: „Ламко, Ламко” и една ръка ме погали по челото. Постепенно гласът стана по-ясен и аз отворих очи. Това беше гласът на моята мила майчица.
Един ден на острова, като се връщах от морето, сестра ми Наста отдалеч още ми викна: „Ламко, ела, ела, имаме си нова сестричка! Роди ни се сестричка и се казва Мара.” С раждането на сестра ми Мара в нашето семейство станахме пет деца.
Родителите ми се казваха Недялко и Стана. А децата бяхме: Наста, Никола, Хараламби, Димо и Мара.