Заточението. Ранни и по-късни спомени на един тракиец
Хараламби Етакчиев
 
7. ДЕТСТВО
 

Нашето семейство от пет деца, майка и баща, дядо и баба не беше малко семейство. Баща ни се занимаваше изключително със скотовъдство. Стадото бе смесено, овце и кози. През един хубав ден, той ми каза:

- Ламко, ела да те кача на коня, ще отидем в едно село.

Бях на не повече от седем години. Пътувахме през ждрелото Касъка. Когато минахме водопада, баща ми ми поясни:

- Този връх се казва Шилести камен, а другият вдясно, по-отдалеченият - Плоски камен. От тук пълним вода за пиене. Мястото се казва „Майката”. На високото има карталови (орлови) гнезда.

- Искам да ми хванеш едно малко орленце - римолих се аз.

- Те сега вече са пораснали и са хвръкнали от гнездата. Догодина като дойдем, тогава ще ти хвана - каза баща ми и продължихме.

За първи път минавах през такова място с високи скали от двете страни, а долу река тече.

Преди да напуснем Касъка, баща ми отново посочи с ръка:

- Виждаш ли тази църквичка, това е Илинден, „Св. Илия”.

Не след дълго пристигнахме в едно село. Баща ми ме свали от коня и спряхме пред една къща. Тутакси от нея излезе жена, бързо се приближи до нас и каза:

40
 

- Срико, добре дошел, този юнак как се казва?

Аз отговорих: „Аралам”. Влязохме вътре в къщата. През време на разговора жената заплака. След около час ние с баща ми се качихме обратно на коня и се върнахме. По пътя запитах:

- Тате, защо плачеше тази жена? Той отговори:

- Тази жена е наша роднина. Нейната сестра починала и оставила две сирачета. Едното на девет години ще го вземем у нас, заедно с тебе, с бати ти Никола и Момчето да пасете козите и овцете. Искаш ли? - запита баща ми.

- Искам - отговорих аз.

Не след дълго навлязохме пак в Касъка, ждрелото.

- Тате, как се казва това село?

- Доганхисар - отговори баща ми. - Баба ти, моята майка, е от Доганхисар и имаме роднини там. Тази жена ми е братовчедка.

Преди да стигнем водопада и нашето село, баща ми посочи с ръка и каза:

- Ламко, виж горе, на високото на скалата, онзи голям камък на какво прилича? Този камък се казва царското л..но, г..но.

Докато ми обясняваше баща ми, стигнахме до водопада и нашето село Дервент.

Така завърши моето първо пътешествие.

Главният поминък на нашето семейство бе предимно скотовъдството. Имахме и ниви, засадени с маслинови дръвчета, за лични нужди. Много семейства имаха засадени маслинови дръвчета по дворовете си.

В нашия двор имахме и няколко смокинови

41
 

дръвчета. Наши роднини от Доганхисар идваха, донасяха орехи и правехме замяна. Един тас орехи срещу един тас маслини.

Кошарата на стадото ни бе на няколко километра от селото. Но за да има вкъщи мляко, баща ми бе отделил 5-6 кози за лично ползване и ги бе дал на селския овчар да ги пасе. Козичките бяха свикнали сами да се прибират в малка кошара в двора ни. Имахме винаги мляко, масло и сирене в изобилие. Със суроватката от битото масло хранехме прасе.

Веднъж, когато доила козите, майка ми не видяла, че вимето на едната е подуто. Предполага се, че козата била ухапана от отровна змия, когато я е настъпила или е легнала върху нея. Заедно с изцеденото мляко във ведрото попаднала и отровата. Всички се бяхме натровили, но не беше фатално.

Вечерно време баба ни събираше и ни разказваше приказки за самодиви, караконджули, върколаци, вампири, дяволи и какви ли не страшилища.

Една приказка съм запомнил и до днес:

„Имало едно време едно момиченце, което се казвало Мара. Къщата им била в крайната махала. Момиченцето било с руса косичка, весело и засмяно, но много палаво. Всеки ден си играело в двора, заедно с баба си.

Един ден баба му била залисана в работа и момиченцето изчезнало от погледа й.

То отишло да си играе край реката, близо до Крепостта, и не забелязало, че започва да се мръква. Тръгнало да се върне, но се загубило. Както вървяло и плакало, попаднало при дяволите, кои-

42
 

то през деня се криели в кулите на крепостта, а вечер излизали, за да правят лошо на хората. Един от дяволите запитал главатаря: „Какво да я правим?” А главатарят отговорил: „Ако я пуснем да си отиде, тя ще ни издаде и ще дойдат хората да ни хванат, най-добре да я изядем.”

Майката и бабата на момичето плакали, плакали, всяка вечер отивали край реката да я търсят и викали: „Маро-о-о”, а от крепостта се обаждал тайнствен глас: „Мара е в червата на дяволите”...

Аз заплаках.

- Защо плачеш, Ламко? - запита баба ми.

- Мъчно ми е за момиченцето — отговорих.

- Недей да плачеш! Някоя вечер ще отидем да извардим дяволите и като ги хванем, ще ги хвърлим от високото на крепостта в реката, за да се удавят.
 

Беломорска Тракия беше в пределите на България до 1918 година. Българското правителство построи стратегическа ж. п. линия от гара Бадома до град Фере с красив мост над реката до Дьортгьоз. Ж. п. линията минаваше близо до нашата кошара.

Детското ни любопитство - на мен, на по-големия ми брат Никола и на съседското ни момче Апостол - бе голямо, искахме да видим как се движи влака нощно време. Една привечер тримата тръгнахме. Вървяхме, вървяхме, но се стъмни. Беше ни много страх да не ни изядат вълците. Стигнахме до един кладенец. От страх от вълците решихме да се скрием в него. Нощта бе много тъмна. По едно време чувам далечен глас: „Ни-

43
 

кола-а”, но брат ми каза: „Това са дяволите, няма да се обаждаме.” Ала гласът се повтори и потрети... Не мина много време, съвсем близо до нас отново се чу глас: „Арламе-е-е”. „Мале-е-е”, отговорих аз.

Бяха майка ни, разплакана, и дядо ни на 100 години, качен на магаре. Теглиха ни един бой и ни прибраха.

Не мина много време, момчето от Доганхисар, на име Калоян, дойде. За да свикне с нас няколко дни стоя в село. След това с по-големия ми брат заминаха при стадото. С нетърпение чаках и аз да отида. И един ден баща ми каза: „Хайде, качвай се на коня.” Тръгнахме.

Кошарата ни бе на около 3 км. от село. За първи път виждах кошара. Тя бе разположена под едно гигантско паламудово дърво и покрита с ръжанка. Колибата също бе покрита с ръжанка.

Беше още ранна пролет. Всички спяхме в колибата. Вечерно време палехме огън в средата й, а когато духнеше Белият вятър от морето, даже отваряхме вратата. Ставаше доста топло.

Брат ми Никола и Калоян бяха по на около 10 години, а аз - на 7. В стадото имахме три кучета, които погваха всеки вълк, приближил се до кошарата.

Сутрин тръгвахме със стадото. Но аз често оставах с баща ми в кошарата. А когато оставах сам, качвах се на паламудовото дърво, понеже се страхувах от вълци.

Моята задача беше да отивам през ден, през два до село с коня и да нося хляб, храна и др. до кошарата. Често спирах до кладенеца, в който ис-

44
 

кахме да се скрием. Беше доста дълбок и до половината пълен с вода. Пусках по някой камък, за да проверя дълбочината му. Ако бяха ме спуснали в кладенеца, спасение нямаше да има.

След няколко месеца дойде лелята на Калоян, плачеше и разказваше, че починало братлето му и го прибра.

Останахме двамата с брат ми да пасем стадото, което не беше малко. През 10-15 дни го закарвахме край морето, в герена да пасе солена трева. На това място морето е плитко на километър навътре. Както се казва, „морето е до колене”. В тази плитка вода се въдят миди във вид на масури, дълги около 10 см и широки колкото масур. През Велики Заговезни селяните идваха тук да ловят миди. Те са заровени в пясъка и се изваждат оттам с телени шишове. Народът ги нарича сулини. По-навътре в морето се срещат и морски таралежи и октоподи.

Много често се случваше и сам да паса стадото, а по-късно бях натоварен и с друга задача. Всеки ден с коня пренасях млякото в Дедеагач. Щом ме съзреше отдалеч още, млекарят бай Цветко идваше и сваляше гюмовете с млякото. Аз връзвах коня в двора на млекарницата и цял ден се шляех из града. Купувах си симид и сусамена халва. До самото пристанище срещу фара в малки магазинчета пържеха риба. И риба си купувах. Качвах се по вълнолома и наблюдавах остров Самотра-ки. Оттук очертанията му се виждаха по-добре. От полето до нашата кошара се виждаше само върхът на острова, покрит със сняг и на човек му се струваше като че ли от небето виси някое ог-

45
 

ромно бяло кандило. След като се освобождавах от млякото, отивах в село. Натоварвах коня с провизии - храна, хляб и всичко, каквото бе приготвила майка ми - и се връщах пак при стадото.

Баща ми често оставаше в кошарата, за да прави сирене за домашни нужди, което слагаше в тулуми (мехове).

В повечето случаи ние с брат ми пасяхме стадото, но аз и сам съм бил с него много пъти.

Веднъж бях сам със стадото на един хълм, откъдето на не повече от 4-5 км. морето се вижда като на длан, а в подножието на хълма има стари окопи от българската войска. Върнах се назад, за да прибера няколко шилета, изостанали по пътя. Гледам, зад шилетата едно малко дурумче, но не посмях да се доближа до него. Страх ме беше. След като прибрах шилетата, върнах се пак назад, но животното беше изчезнало.

Разказах този случай на баща ми, а той рече: „Това е вълкът”. Интересно как не са го усетили кучетата...

При друг случай баща ми ме изпрати с коня до близкото село Чакардакли да занеса нещо на чичо ми. Беше късно след пладне. Насред пътя през гората седеше животно като голямо куче. Когато го усети, конят спря и отказа да върви. Върна се назад и с галоп пристигна в кошарата. Не зная как тогава не съм паднал от коня.

- Ламко, защо се върна? - запита баща ми. Разказах му случая, а той каза:

- Това е същият вълк, а чакалите с лопата да ги ринеш.

През 1922 година, когато между Гърция и Турция

46
 

бе обявена война за град Смирна (Измир) в Мала Азия, Гърция реквизира конете. Така и нашият кон бе реквизиран в помощ на гръцката армия.

Наложи се да пренасяме млякото до Дедеагач с магаре.

Една прекрасна сутрин баща ми натовари магарето с пълните гюмове, а аз го яхнах и потеглих към града.

По пътя откъде ли се намери тази конска муха, попаднала по слабините на магарето! То започна да рита, да скача, легна по корем насред пътя и не можа да се вдигне от тежестта на млякото. Аз скочих от гърба му, дърпах повода, удрях го с крака, но магарето не става и не става! Хрумна ми тогава да излея млякото. Извадих капачките на гюмовете, потече млякото насред пътя, поолекна му на магарето и то стана. Подкарах го аз и право в Дедеагач при млекаря.

- Къде е млякото? — попита млекарят бай Цветко.

Аз му обясних каква е работата. Той се засмя:

- Добре че донесе поне 3 литра.

Един ден, когато карах стадото на водопой, гледам една чужда коза се приближава към него. Хванах я за рогата и видях, че е крастава. Наблизо имаше сух кладенец и аз я хвърлих вътре в него. На другия ден минавах през същата местност, отидох до кладенеца, а козата вътре жива и вряска. Отсякох клони с листа и ги пуснах в кладенеца. Оказа се, че тази коза била на наш съселянин на име Курти. За да няма разправии с този човек, баща ми му даде здрава коза. И въпросът с краставата коза бе приключен.

47
 

При завръщането ми от Дедеагач в село често спирах до Дьортгьоз, където двете реки се сливат в една река, която става по пълноводна. На двата бряга растат високи дървета, а под тях - асми, чиито клони висят като лиани, като в Тропика. Катерех се по асмите и ядях диво грозде до насита. Забелязах, че в реката плават доста дребни рибки. Разказах за тях на брат ми. Той ми каза, че в Дедеагач по магазините продават отрова за рибите. След няколко дни купих отровата „балукоу” и при завръщане в село спрях до Дьортгьоз. Вързах магарето и тръгнах срещу течението на реката. Тя бе почти пресъхнала, но имаше образувани големи и дълбоки езера. В един от тях хвърлих отровата. След малко повърхността му побеля от отровена риба. Нагазих във водата до колене и я прибрах. През това време изплава над водата голям аел - риба-змиорка около половин метър и се гмурна в дълбочината. Тъй като реката беше почти пресъхнала, змиорката не е могла да отплава до морето, но и тук храна имаше достатъчно...

Качих се на магарето и право у дома. Майка ми, като видя рибата, не можеше да повярва, че толкова много мога да наловя. Уловът бе повече от 2 кг.

Случи се така, че през един хубав летен ден ме втресе. Заболях от малария, а бях сам със стадото. За да се стопля, зарових се в шумата на паламуд овите дървета. Когато станах, стадото го нямаше. Беше навлязло в нива, засята с бурчак (фий), и я опустошило. През това време случайно минал пъдарят и закарал стадото в кошарата. По-нататък е известно какво стана - баща ми плати глоба.


[Previous] [Next]
[Back to Index]