Къщата, в която съм роден, е много стара. Тя с построена до самия път „Виа Игнацин”. Тук сме родени 4 от децата на моите родители, петото се роди на остров Крит. Моят дядо Никола и баба Стана живееха в една приземна стая, а ние - на горния етаж в две стаи. Близо до приземната стая имаше малка фурна (пещ), която майка ми опалваше и печеше в нея хляба всяка неделя, а на Гергьовден - яре.
Голяма смокиня с едри плодове, които берях, украсяваше двора. В другия му край растяха 2 маслинови дръвчета, които се отрупваха с едри черни маслини.
Играейки си ма двора често съм слушал дядо ми и баба ми да говорят за някой си „Пантата Петко”, но това бяха откъслечни разговори и нищо не разбирах на моята 8-9-годишна възраст.
Така дядо ми и баба ми са живели през турско и гръцко робство. Дядо ми почина през 1922 г. на 103 години. През същата година почина и баба ми. Те бяха щастливи, че не доживяха да бъдат заточени на остров Крит.
Преди още да настъпи пролетта, в Беломорска Тракия месеците февруари и март са топли. Полето е зелено от поникналата трева, а дърветата цъфтят. На 9 март, Тодоров ден, една група мъже и жени със своите деца, моми, ергени, връщайки се обратно от параклиса „Свети Тодор” в село
32
Кули от римската крепост Асарто (??) край с. Дервент
Улица в село Доганхисар
33
Доганхисар, спират до реката срещу Калето, за да си отпочинат. Старата римска крепост със своите 2 кули направила голямо впечатление на един младеж, който възбудено казал на майка си: „Майо, са ида да видя све кале!”. „Са стане късно, няма да можем да се приберем в село до довечера”. „Аз бързо са се върна, майо”.
Младежът, буден и любознателен, не послушал майка си, откъснал се от погледа й и през реката се покатерил до кулите на крепостта. Времето напредвало. Дружките на майката заминали за село, а тя останала да чака сина си.
Слънцето вече клоняло на заник и майката на младежа от притеснение извикала: „Петко-о-о-о”... „Идвам, майо, идвам” отговорил младежът.
Тръгнали и вървели бръшко, бръшко. Стигнали до средата на село Дервент. Баба ми, предизвестена за случая от жените, минали покрай нея преди час, стояла в двора и чакала закъснелите майка и син.
Едва се задали по пътя, баба ми извикала: „Грудо!” „Лельо Стано, ти ли си?” - отговорила майката на Петко. - „Бързаме да се приберем, защото скоро ще се стъмни”. „Къде са вървите по това време, са ви изядат чакалето, баирет е пълен със зверове, ялате да спите у нас и утре рано са тръгните”.
И така Груда и Петко спали в дома на дядо ми Никола и сутринта рано-рано си заминали.
Читателю, този любознателен младеж е бъдещият национален герой на България - Капитан Петко войвода!...
34
Капитан Петко войвода
35
Минали години. Българският народ влачел хомота на турското робство. Изнемогвал от данъци, от своеволията на чифликчии и бейове, от грабежи и убийства. Превърнали се в безправна рая, мъжете работели по турските чифлици на безценица като овчари.
По-големият брат на Петко бил овчар в с. Бахшибей при чифликчията Мехмед Кеседжи, а самият Петко - овчар в с. Дурлъкьой при друг чифликчия.
През 1861 г. по указания на Мехмед Кеседжи братът на Петко - Матю и братовчед му Вълчо са убити от турски разбойници, а телата им - хвърлени във водите на река Марица. Селяните от Доганхисар били потресени от тези убийства.
Петко трудно понесъл смъртта на брат си и решил да отмъсти за него. Връщайки се от село Дурлъкьой, той се отбил при дядо Никола и баба Станка и разказал как са загинали брат му Матю и братовчед му Вълчо. После сформирал малка дружина от свои другари и скоро му се отдал сгоден случай: завардил убийците и отмъстил за близките си.
От този момент за Петко вече нямало спокойствие. Той не можел да се движи спокойно в околността. Потерите дебнели. На няколко пъти Петко нощувал в дома на дядо ми - моя роден дом. Но тъй като станало опасно да му дава вкъщи подслон, дядо ми сметнал за подходящо да заведе Петко и неговите другари до пещерата на прилепите.
36
Х. Етакчиев (отляво) и Б. Петров пред паметника на Капитан Петко
войвода в град Варна
Паметникът на Капитан Петко войвода в град Хасково
37
Аз съм влизал няколко пъти в тази пещера. Тя не е много голяма и прилича на пещерата „Хана” на Пирин планина над хижа „Бъндерица”, на около 1-2 км. Но докато над „Хана” висят примамливо еделвайси, в тази пещера висят хиляди прилепи, вкопчили се здраво за тавана. Тя се намира съвсем близо до реката между Римската крепост и водопада на село Дервент. В нея дядо ми е носил провизии за Петко и неговите другари. А на определено място оставял и писмени сведения за турските потери.
Хората от селото се досещали, че дядо ми е етак на Петко войвода, но предателство не е имало. Така започнали да викат на дядо ми Етака - Етакчиев или Ятакчиев е едно и също име. И аз, и останалите негови внуци се гордеем с това фамилно име.
През една бурна нощ, когато Белият вятър властваше над морската шир и маслиновите дръвчета едвам издържаха на напора му, майка ни ни събра пред огнището, в което гореше дънер от вековно паламудово дърво и осветяваше и затопляше стаята.
- Деца, сега ще ви разкажа за „Пещерата на прилепите”.
Гласът й полека-лека ни унасяше:
- През тиха лунна нощ прилепите изхвръкват от пещерата, за да търсят храна, разни мушици и насекоми. От кулите на Старинната крепост излизат дяволите, за да правят пакост на хората. Воят на чакалите не спира цяла нощ. Самодиви пляскат с ръце, бродят край реката и се къпят в Димов вир до зори...
38
С родителите ми
Вятърът тънко свиреше в комина. Дървото догаряше в огнището.
- Деца, баща ви сега зъзне в гората при стадото, да го пази от вълците - завърши замислено разказа си майка ни.
Ние тихомълком се мушнахме под халището и заспахме.