В следващите редове предавам разговора на Карабелята и Табаков непосредствено преди самото убийство. Данните съм взел от спомените на Табаков, съхранени в БАН, и приподписани от Станимир Попов и Димитър Попкиров, известни заслужили тракийци.
„... Когато ни дотегне там, ще се завърнем пак тука и ще си бъдем пак господари на положението.28- Бай Митрьо! - казах му това след доста продължително мълчание. - Има ли смисъл да правим всичко това, когато си имаме друга въз можност да се запазим? В нашите гори има местности и пещери, където Бойко да се разсипе от тичане, няма да може да ни намери. Ще те крия там и ще те храня до освобождението.
Замълчахме пак и двамата. Беше започнало вече да се развиделява, когато Карабелята каза:
- Димитре! Ти като че ли не си вече мой човек. Искаш да ме държиш затворен като осъден и да ме храниш. А не мислиш даже, че Бойко може да посегне на близките ти хора. Ами ако Бойко посегне на баща ти, брат ти или чичо ти, какво ще правиш ти тогава?
- Каквото и да стане - отговорих му вече посмело аз, - предател на българи няма да стана.
- Така ли?! - сопна ми се остро Карабелята. -
А пък аз ти казвам, че ще станеш, или пък ако не станеш...29- Какво пък тогава? - сопнах му се и аз, готов вече да действам. - Ще ме плашиш ли?
- Тогава трябва да се изтрепем един с друг! - извика Карабелята и посочи към дръжката на голямата си кама. Така той правеше винаги, когато искаше да сплаши някого. Но сега може да имаше и по-сериозни намерения. Нямах време вече за чакане.
Той беше вече затлъстял като глиган. Движенията му бяха бавни и тромави. А аз бях по-млад и много по-пъргав от него и го изпреварих. Измъкнах револвера, стрелях в гърдите му и скочих на крака.
Изстрелът ми е бил смъртоносен. Но той по инерция се изправи и посегна да ме прободе с камата. През този кратък миг, в който живота и на двамата висеше на косъм, аз вече бях прехвърлил револвера в лявата си ръка и с кама в дясната стоях насреща му. Отскочих встрани, за да избегна удара му, и го ударих три пъти с камата по дясната ръка. Куршумът ми беше свършил работата си и той се струполи мъртъв в краката ми. Покрих го с шала му, отдръпнах се на 20 крачки и залегнах зад един голям камък. Опасявах се да не би да е припаднал само и стоях нащрек, та ако се съживи, да го довърша с няколко изстрела на пушката.
- Бойко!... Бойко!... - започна да вика по едно време чичо ми. - Насам!... Насам!...
Като чули моя изстрел, Бойко и четниците решили да се прехвърлят на друго място, дока-
то разберат какво е станало. Чичо ми ги е видял и ги е извикал. Чух как Бойко пита чичо ми: - Какво стана, бай Вълчо?30- Един изохка и падна, но не щам кой е.
Тръгнаха всички и след малко бяха при мене.
Като им извиках. Бойко ме запита:
- Димитре, жив ли си?
- Жив съм, слава Богу!
- А Карабелята?
- Ето го на земята пред тебе.
Четниците го сложиха на шала му и го пренесоха в близкото дере и го затрупаха е камъни и пръст. Додето та са занимаваха с трупа, ние с Бойко се отделихме настрана и аз му разказах най-подробно какво разговаряхме през тази нощ с Карабелята и как се стигна до убиването му. Бойко Чавдаров се разчувства, стисна ми ръката и каза:
- Димитре! Ти днес направи много голяма услуга и на мене лично, и на организацията и на населението от целия Дедеагачки район. Аз няма да забравя услугата ти. Няма да я забрави и организацията. Сега вече нас с тебе нищо не ни дели. Вярвам, ти ще се приобщиш към нас и ще ми помогнеш да преорганизирам разстроените редици на организацията в нашата околия.
Казах му, че с готовност ще ижъяня всичко, което той смята, че е необходимо да се направи. Прибрахме се след това в колибата на чичо да похапнем и си отпочинем от дългата безсън ца нощ. На другата вечер Бойко и хората му напуснаха селото и се отправиха отново на път. И а тръгване той ми каза:
- Имам да изпълня още три задачи, за които твоето съдействие не ми е нужно. Когато ги изпълня, ще дойда пак е Еникъой да поговорим за многото работи, които ни предстоят да извършим за заздравяването на организацията и да си разпределим работата. Почини си добре до тогава, защото ни чака още много работа.Наскоро след сражението в с. Лъджакьой по Коледа Бойко дойде още един път при мене в е Еникъой с трима четници. Видя ми се много изморен и отпаднал духом, но не беше съвсем отчаян. Престоя в селото само едно денонощие. След като си отпочина, говорихме насаме по много дребни въпроси, свързани с живота на селската ни организация. За сражението в Лъджакьой той не отвори дума. Не го запитах и аз, защото знаех вече всичко от придружаващите го четници, с които поприказвал, докато Бойко още почиваше. Накрая Бойко заговори за голямата нужда от бойно оръжие и боеприпаси. Каза ми, че смята в най-скоро време да замине за България за купуване на пушки, револвери и бомби...”