28. Дето го видиш, него да вярваш
Къде ли не сме ходили като дюлгере, скитници, ама най-много работехме по Пловдивско,
Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка — и ние бех на палатки — един чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, който се правеше на Ботев. Ага запееше неговата „Молитва” и закастраше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправеха, саежааха косите. Накрая ни питаше:
— Прав ли съм, майстори?
— Прав си, как да не си прав! — отговаряхме ние. Това приятелство с барабите кара цело лего и ко-
96
гато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем на нашенска песня. И ние зафатихме:
Наведи са, Шар планину,
два близнака, два сирака,
да си види наше селу,
наше селу, порву любе,
порву любе, стара майка.
Стара майка по двор хода,
в роки държи два близнака,
едно пита де е майка,
друго пита — де е тетю. .
И да видиш тия бараби като на запригибаха, [*] застискаха! Почерпихме
се и се разделихме, като си обещахме на другото лято пак да се найдим.
Когато си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза,
-- Оти си ни опитаме късметя в Ташус [*]? Там има и други нашенци.
Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървехме четири деня. Когато пристигнахме там, найдахме другите нашенци, Тех ги водеше старият майстор Стракуня.
Стракуня беше добър човек, та рече:
— Ако си не найдете другаде работа, ще работите с нас.
Вечерта отидохме в кафенето,
По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него дойде един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък.
Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава.
Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече:
— Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!)
*. пригибам — прегръщам
Ташус — о-в Тасос
97
Канднса и попът и пазарлъкът стана. Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийница, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме:
„Чужда е земя притежна,
кайно е майка мащеха.”
Хубаво, ама по едно време са тропна на вратата.
— Влези — рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина!.. Ние помислихме, че ще ни са кара, дето пеем, пък то рече:
— А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира. . . — И попита: — Вие имате ли жени?
— То имаме, та ходим да работим — отговори Доню Дандаров. — Иначе кой ще ги храни?
Пък тя се засмя:
— Ако сами не мозе да яде? После каза „лека нос” и си излезе.
— А брей, аркадаш, на такова пиле без пари да му работим — подхвана пак Доню.
Пък някой му рече:
— Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава?
Пък Доню вика:
— Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда!... Когато заработихме и папазът и папазката доходаха да на обикалят. Името на папаза беше Костас, а на папазката — Фотини. Един път Метехсин Жубров си причука пръста, Фотини беше там. Отиде бърже у тях, донесе повързи и го превърза.
Мина два месеца, бехме оградили втория кат, Метехсин рече:
— Аз ще кажа на Фотини, че съм изстинал и ми се е схванал вратое, та дано да рече да ме разтрие...
Дойде Велиден. Папазката ни донесе много йедене. Йедахме и лежахме целия ден. На другия ден пак заработихме. Папазката дойде засмена и засмена си отиде. Ага след малко дойде папазът, ама син и зелен, разрука се:
— Стос анекши заето работи и на церква не дойде?
Тогава Метехсин му рече като на шега:
98
— Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си гледа занаята.
Че като се ядоса папазището:
— Кой вас лъзе, че нема бог! Лоси хора слусате!
— Папаз, никой нас не е лъгал, че няма бог, ами ти ищиш да на излъжеш, че има, пък си го не виждал!
Папазището посине, още повече закрещя:
— Антихристи, екши аполо от моя къста...
След малко иде папазката, малко начумерена:
— Майстори — вика, — какво вас ядосвал гайдур папас? Него не слусате, аз господар, то си васа работа ходи или не ходи в церква; васа работа на къста, а на гайдур — в церква.
Ние си рекахме — брех, злато жена. Стори го магаре, ама нас да успокои!...
Мина, колкото мина, дойде байрям. Порукахме калджиете Сюля Юрука и Идризе и им рекахме:
— Какво да правим, да найдеме ли двамина гърци да работят на байрем, та и ние да не седим?
Те са почудиха, че рекаха:
— То ага вие си работихте на вашия Велиден и вашият господ ви нищо не стори, то и наш аллах ни ще ни стори нищо.
Тогава Доню каза:
— Брей, и вам главите са поуврели! Пък Идриз рече:
— Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си ви каха барабите: дето го видиш, него да вярваш, дето го не видиш, е вятър работа! ..
Ага да си вървим, една вечер дойде Фотини:
— Мен много ми мъщно, це ще си ходите.
Даде ни по лира и рече:
— Папаза не знае, мозе и той да даде.
Ама папаза си плати по пазарлъка и повече не даде.
Когато си тръгнахме, цялата махала излезе да ни изпраща.
Фотини заплака с глас. Когато се покачихме на каика [*], тя замаха кърпа.
Свалихме и ние гуглите. И ги
*. каик — лодка
99
махахме чак доде бе видет папазката. Тогава Доню рече:
— Да ви кажа ли, аркадаш, сърцето ми остана в Ташус!
На другата година отидахме пак в Пловдив, потърсихме барабите, ама ги
не найдахме. Отвял беше ги вятърът някъде. Тогава отидахме в Куклен — училище
да градим. По-сетне уградихме училища и във Воден и в Яврово. Подзимата
си дойдохме в село, ама с други глави, като на... барабите.
Разказал: ДИНЮ ШОПА
Записал: Т. Пакулев