Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
29. С фелдфебел работа да нямаш
 

Таман бех окосил ливадата, пък едно сено до колено, ама времето дъждовно, та не можем го изсуши. Не щеш ли, а дома дойдаха да ме рукат на мандра да си взема млякото. След малко дойде и разсилният от общината и ми казва:

— Искат те войник, имаш повиквателна! Брех, ами сега? Пламна ми главата.

— Нема да може — викам, — аркадаш! Имам сено за сушене, пък и на мандра требва да ида... Виж некой- друг по-слободен.

Пъдаринът почервеня, позеленя, ала я се нарамих — отидах на работа. Хубаво, ама след малко дойде урсузинът на ливадата с тюфек. Подбра ме, та в общината. Теглиха ми един калай и аз оттам — у нас.

Майка бе пекла колаци [*], грабнах един в ръка, метнах пет-шест в цедилката и през Персенк, Бяла черква, та в Пловдив, в интендантската дружина. Доде стигна, сини пришки ми излезаха по ногите.

В Пловдив, в дружината ме посрещна едно фелдфебелище с напърчени мустаци.

— Ти ли си — вика — Айваски от Бедан, Девинско?

— Я съм — викам.

— Защо закъсня? . . Знаеш ли, че ще те дам под съд!. .
 

*. колак — тестена питка, палачинка

101
 

Притрепераха ми мартинките.

— Жанъм, чауш — запетлах се, — сено... мандра...

— Бърже се обличай, че влака чака за фронта. „Вай, викам си, я за фронт ли съм.”

Облекоха ни, имаше и други като мене, нарамихме партушината и право на гарата. По едно време се зададе влака, хем поревава, хем повървява. Дуйнахме се в един вагон, дето карат добитък — та чак към в Битолско некъде ни стовариха. Къде беше, не мога ти  каза. Мене, Мутю Годжука и друго едно нашенче оставиха в тилова част.

Тогава дойде едно старо капитанище с очила и ни вика:

— Вие, момчета, тримата сте късметлие, ще гледате 50 крави, реквизирани от това село. От тях ще доим мляко за болни и ранени войници.

Реках си, отървахме кожата, нема да идем на фронта. На другия ден фелдфебелището ни изкомандува:

— Вземайте йе това железо (дамго [*]). Нажежете го на огън и ще дамгосате всичките крави да се познават, че са държавни. Ама внимателно, да не изгорите кравите, че после ще има да си пеем „Шуми Марица”.

Напалихме огън, нажегахме дамгота и започнахме. Ние с адаша държим кравине за рогана, пък Мутю удря дамгона. Дамгосахме десетина. Хубаво, ама едно кравище като се разрева, разрипка се и откачи да бега. Другите крави и те се юрнаха по него, та в селото, откъдето беха взети. Ам сега?

Какво да правим — драснахме и ние след тях.

Хеле събрахме пак 50 крави, ама жените от селото вдигнаха една врява, не ти е, майко, работа. Грабнахме тюфеците, най-после сме войници, ще воюваме. Разкюткахме на бърза ръка жените и заптисахме кравине.

Добре, ама женищата отишли, та се оплакали на фелдфебела.

— Какво сте сторили, бе шашкъни? — емна ни той. — Аз нали ви казах да внимавате!

Че като ме подпря, дженум аркадаш, до един дувар, че като ми пейна „Шуми Марица” — броих до 15 шамара, после ми текна кръв от носа и забравих да броя. Когато се свестих, какво да видя? На Мутю, завалията,
 

*. дамго — белег

102
 

му свирят кавалерийски марш. Подлегнал го е фелдфебелът с шашката и нажижа ли го, нажижа. То онзи лобут кантар го не хваща. Пък адашът избегал, та се спасил. На другия ден капитанът дойде при нас и вика:

— Момчета, разбра се, че от вас нищо не става, ами хайде сбирайте си партушините! Ще ви командироваме.

Натовариха ни на каруца и ни откараха в друго село. Настаниха ни в един хан. До пъти имаше сено, слама, ярма за добитък. Там ще работим и газим склада. Най-напред гледаме да видим какъв чиляк ще е новият фелдфебел, защото от такива се бехме напатили.

Дойде той при нас, прочете писмото, дето беше дал старият, и вика:

— Не сте китки за мирисане, ама дано се оправите. Тоя фелдфебел бе едно нисичко, с вирнат нос. Ви кам на Мутю:

— Как ти се види, ще има ли пак „Шуми Марица” и кавалерийски марш?

Почнахме работа — разтоваряй, товаряй каруци цял ден, а вечер тримата сме караул, пазим склада. След някой ден докараха един пленник, какъв бе — ингилизин ли, французин ли — не зная, един среден чилек със зелени очи. Затвориха го в една стая и ни казаха да го пазим. Една нощ Мутю бе на пост. Не щеш ли, свинето се успало и когато се разбудихме, видехме, че големата врата на хана я нема. Минали арабаджии и я взели. Ами сега? Пак беля! Хубаво, че арестантина е спал, та не избегал. Дойде фелдфебелът, развика се, разпсува се. Отнесохме още един лобут.

Другата вечер докараха още един пленник

Викам на Мутю:

— Отваряй си очите, че немам повече сила да пеем „Шуми Марица”.

Ама корава глава увира ли! Мутю пак се успал и арестантите прокопали дувара и избегали!... Реках си: сега е свършено с нас.

Дойде капитанът и вика:

— Момчета, това престъпление с лобут се не оправя: То е подсъдно и аз правя само една отстъпка: вместо в затвора, ще ви пратя на позицията.

103
 

Откараха ни на позицията. Викам си, тука вече ще се мре.

Една сутрин ни строиха и майорът ни казва:

— Юнаци, в толкова часа ще атакуваме противника!

Че та ни изюриха по един борун [*] нагоре, че като му рукнахме „ура”!... Стана един карашмалък [*] — страшна работа! Противникът поотстъпи, ама като ни зачесаха техните топе, бре, не гледат къде удриват. Бре, ще ни отбавят. Адаша беше едно високо, тънко като върлина. Ага го прасна един снаряд в гърба, преметна се завалията. Пък Мутю, нали бе късичко, скри се зад един камен. Викам му:

— Мутю, своршено е с нас, хайде да бегаме. Пък то се впина:

— Ами фелдфебела е отзад! Ще ни пребие. Чу ли, че рече: „Който мръдне назад без заповед — куршум!”

Добре че сетне се разбърка положението. Войниците се разбунтуваха. Юрнаха се нах София да свалят царя и правителството. И ние с навалицата си дойдохме.

Та всекакво се е прекарало, ама да ти кажа ли — с фелдфебел работа да немаш!
 

Разказал: С. АЙВАЗКИ
Записал: П. Златков
 

*. борун — горист склон
карашмалък — смутно време, схватка, бъркотия


[Previous] [Next]
[Back to Index]