Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
 
27. На кирия без цървуле
 

Нашата професия едно време беше кираджилък.

Да имаше от село най-много пет-шест души — хора с повечко имот или овце — дето да не ходеха на кирие. Другите от това прекарвахме, че немаше откъде другаде пара да дойде.

Една зима лично йе ходих осем потя до Пловдив. Оттам на самар докарвахме жито.

Пет дена бе ходене и вращане.

На отиване, ако немаше доски или нето друго да натоварим мулетата, закачахме на самарете по неколко валека [*] сено. Ако ли пък се случеше и оттук да има кирие, тогава ние ще заденем сеното. Един валек ще оставим в Дерекьой, друг — в Чепеларе, трети — в Бачково. Та като се Еращаме, да има с какво да нахраним хайванете.

Веднъж пак сме се застегали да вървим. И ще вървим рано, доде не се е развиделило. Тъй сме се сдумили.

Хубаво, ама ага станах утирнота и реках да се обуе — цървулете ги немаа. Куче ли ги отвлече, чилек ли ги украде, както и да е, йе останах без цървуле. Пък другарете припират — поть [*] ни чека. Ами сега? Нема как, ще се иде бос. Та то и да се найдеха цървулете, толкова бе ползата и от тех. Ама ще речеш защо? Защото изсохнат, та ти се вкопаят в ходилата — иде ти да заплачеш! Тогава какво ще нравиш, сваляш ги, вземаш ги наръки и тъй ще ги носиш доде найдеш вода да ги наквасиш. Наквасиш ги, чукаш ги с камень да омьокнат, че та пак ги обуеш доде станат сухи като тенекие. Ала колкото и да е пак, знаеш, че имаш подлоги на ногите.

Нейсе, ортосахме се ние, заотпарах йе бос зад мулетата. Ала къде е това Пловдив? Оттука, от Сивино
 

*. валек — свитък сено
поть — път

93
 

до Устово, речи го, е близо 30 километра, оттам до Пловдив му клади още сто — и прави му сметката!

От Смилен товарихме доски на некакъв народен представител. Откарахме ги в Дерекьой. Там оставихме и сено за връщане. До вечерто излезохме на Момина вода и там спрехме да преспим. Хубаво, ама мене сон ме не фата. Ногите ми са лед. Въртех се ту на една, ту на друга страна — не ще. Тогава се сетих, че имам копаран. Свалих го и в единия ръкав мушнах едната нога, в другия — другата, та тъй заспах. Ала сутринта, ага станах, какво да видя — паднала е педя слана. Мислих, мислих, че та нагодих [*] другарете, та ми доведоха конет и от леглото — направо на самарет.

Йехнах го йе и оттам, та — в Югово. Ала нещеш ли, оттам надолу пък като ни подбра един дъжд, лети на сижиме [*]. Станахме гола вода. То тогава немаше като сега найлонови завивки и какви ли не мушами.

Както и да е, отидохме в Стенимека в един хан. Ага влезахме, майка му стара — пет ли, шест ли души ли бехме — всички чучурим. Наполнихме стаяна с вода. Ти остави другото, ами беше ме страх да ни не изподят от хана. Ала ни не изподиха, бре!

Криво-ляво пренощувахме в тоя хан, поизсушихме се и сутринта — пак към Пловдив.

Пловдив по това време бе на такова положение, че не можеш да найдеш залък хлеб свободно да купиш. И тиквените семки скришно ги продаваха. Ходехме тогава край казармите, та от войниците откопчвахме по некав хлеб. За три галагана, шейсе стотинки, войниците даваха един хлеб.

Товарихме ние жито от Пловдив и се вращаме пак на същия хан в Стенимека. И йе пак съм бос. И да найдех цървуле, немаше с какво да ги купя. И пак лети, ала ние сме се фатили на поть. Какво ще правим — ще вървим. Станахме и дойдохме в Бачково — толкова минахме за един ден. И там имаше един хан, ала нам ни требва и хлеб. Колкото имехме, своршихме го. Ам сега как? Както се чудехме, водех в двора една рашничка [*] на каише и с кошчек. Хеле извадихме неколко кривача
 

*. нагадам — нагласям
сиджим — връв
рашница — малка ръчна мелница

94
 

от житото, дето карахме, та го смилехме, сваряхме качамак и пак не умрехме.

На другия ден отново товарихме и оттам нагоре се разделихме на две — едни фатиха по шоше през Чепеларе, пък ние пак направо — през Момина вода. Добре, ама през кестермьота [*] бе трапно и доде да излезем на високоно, мулетището на Даракчията постана. Той караше и муле, и кон. Тогава чилекът взе едва страна от товара на мулено и го кладе отгоре на конет, пък другата половина задена. Ала ни щеш ли, по-нагоре постана и коня — отекоха му йогите. След малко окапа и червеното конище на Караусенското.

Оставихме двамината под една ела да чекат да отпочинат хайването и да ги подхранят с мисерчек, пък ние продължихме да вървим.

Ага излезохме на високоно и се оборнахме на равното — паднал е снег до колено. Конището, дето караше Хусьо Кесимовски, постна и то. И ние тогава четири души си разделяме товара му — по двайсет ли, по двайсет и пет кила ли е било, не помня, но го заденахме. Самичек чилека не можем да го оставим. Другите ги оставихме, ама те беха двамина.

Ала и с това се не сворши. Ага дойдохме на Момина вода и шестте мулета отведнъж затонаха в навеи. Колко и докога сме се разправяли доде ги извадим, не зная, но в Дерекьой стигнахме, ага има два часа до сомнуване. Отидохме напарво, дето бехме оставили сеното. Найдоха се и людие, та ни дадоха топълко да хапнем. Хапнахме и. . . измрехме. Както бехме йели, тъй бехме и заспали.

На утринота ага се разбудихме, една жена — нито я познавахме, нито я бехме чували — ни беше курдисала йека прогима [*]. Сетне се разбра, че мажот й е бил войник в нашето село. Когато си дойдохме, ние пък него за нищо не го оставихме. . .
 

Разказал: С. ЧЕРВЕНКОВ
Записал: Вл. Арденски
 

кестермьо — направо, напряко
прогима — закуска


[Previous] [Next]
[Back to Index]