(Дино Кьосев)
Старият град Кукуш, разположен северно от Солун, върху южния склон на хълма Св. Георги, вече не съществува. През 1913 г., по време на Междусъюзническата война, гръцките войски го опожаряват, после преселници гърци дигат камъните и керемидите от него за строеж, а дъждовете и ветровете заличават и малкото останали следи от този исторически български град в Македония. Хилядите бежанци от Кукуш и околията нахлуват в градовете и селата на България, за да започнат в мизерия и страдания нов живот. На няколкостотин метра от центъра на изчезналия град по-късно израства ново градче — Килкис, — населено от гръцки бежанци и преселници, които също като кукушани са жертва на авантюристична политика и престъпни войни.
Заедно с целия Кукуш в 1913 г. изгаря и родната къща на Гоце Делчев.
Разказват, че Кукуш бил опожарен по изричната заповед на тогавашния гръцки крал Константин. Трябвало да бъде заличено от лицето на земята омразното за гръцките реакционни среди будно гнездо на българското национално Възраждане и на революционните борби в Македония и Одринско. Неслучайно Кукуш се гордее със своето историческо минало. Още по времето, когато българите в Мизия, Тракия и Македония се задушавали под елинизаторския натиск на фанариотската клика, кукушани твърдо се противопоставят на домогванията на гръцката патриаршия, изгонват гръцките свещеници и учители и за да пресекат заплахата от гърцизма, временно признават върховенството на римската католическа църква. По-късно, когато българското училище и църква се легализират в резултат на дългогодишна упорита борба, кукушани веднага обръщат гръб на католицизма. В Кукуш оставят своето благотворно влияние българските възрожденски просветители Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Партений Зографски и Кузман Шапкарев.
В края на миналото столетие в Кукуш живеят около десетина хиляди души. От всичко 2000 семейства в града само около 200 са турски. Това са семействата на различните чи-
13
новници, на няколкото бейове-чифликчии и дребни търговци. Останалото население е българско. Отношенията между българи и турци в града са сравнително добри, често дори дружелюбни. Върху населението тегне не толкова личният гнет на турците, колкото самата султанско-феодална система с всичките свои недъзи и пороци.
Старият Кукуш е типичен „селски” град — по-голямата част от населението му се занимава със земеделие. През летните месеци повечето дюкяни и работилници са затворени, улиците и малкото кафенета опустяват; само полето с афион и тютюн, сусам и жито се оживява.
Мнозинството от гражданите на Кукуш са бедни, едва свързват двата края. Лишенията и немотията, а в засушливи години и гладът са чести гости на стотици кукушки семейства. [1] На другия полюс на обществото в Кукуш стоят малкото на брой богаташки семейства (Ярцеви, Сакъови, Бичеви и др.), които, използувайки тежкото положение на населението в града и околията му, с лихварство и търговия натрупват богатство и стават чифликчии. Между тези две класи — на крайно бедните хора и на големите чорбаджии — се люшкат дребни търговци, занаятчии и др., някои от които успяват да се задържат на повърхността и дори да се издигнат, но повечето, макар и бавно, завинаги спускат кепенците на своите дюкяни. Към тази средна категория спада и Никола Делчев — бащата на прославения Гоце.
Семейството на Никола Делчев и неговата жена Султана с нищо не се отличава
от многото средни еснафски семейства в града. Може би само по външния си
вид чико Никола изпъква сред своите съграждани: едър, с юначна осанка,
той държи високо вирната главата си, на която носи тъмночервен фес със
спуснат до рамото пищен пискюл. Той не се разделя никога с дългичкия нож
в кожен силях [2] и ходи с облечен само в единия ръкав
чепкен от скъпо сукно. Чико Никола върви по калдъръмените улици с малко
приповдигнати рамене и широко размахвайки ръце. Дори и турските чиновници
признават Никола за „бабаит адам” [3] и му отдават заслужена
почит. Неговата кафене-кръчма се посещава от бедни кукушани, а в пазарен
1. Трябва да отбележим, че в Кукуш, както и във всички други краища на Македония по онова време още не съществува оформена работническа класа, няма пролетариат като съзнателна или осъзнаваща се сила на обществото.
2. Кожен пояс, нагоден за носене на оръжие.
3. Сърцат, храбър човек (тур.).
14
ден — от селяни от околните села. Чина Султана, дошла в Кукуш от бедното село Мурарци [4], се отличава със своето милостиво сърце, готова е всекиго да пожали, на всекиго да помогне. Тя е трудолюбива домакиня, от тъмно до тъмно готви, меси, тъче за многолюдната си челяд. В това скромно българско семейство на 23 януари 1872 г. се ражда Гоце като първо мъжко дете. Никола и Султана отглеждат още трима сина — Мицо, Милан и Христо — и пет дъщери — Рушка, Цона, Тина, Лика и Ленка. [5]
Г. Делчев прекарва своите детски години в патриархална домашна обстановка, в която цари дух на строгост и почитание към по-старите, внасян от неговия баща, на добродушие и сърдечност, лъхащи от неговата майка, и на обич към доброто и справедливостта, присъщи и на двамата родители. През своята детска възраст Гоце вдъхва патриотичната и борческа атмосфера на Кукуш, чието население е преживяло след победата в църковната борба бурните времена на революционния подем под знамето на Васил Левски и Христо Ботев, надеждите на Освободителната руско-турска война, размирните години на четническите движения в Македония през периода 1878 — 1895 г. И ако всеки човек непременно задържа в себе си, в своя характер нещо от окръжаващата го среда през ранните години на своето развитие, Г. Делчев запазва и понася в гърдите си любов към истината и справедливостта, любов към своя народ.
Като ученик първоначално в българското униатско (католишко), а после
в българското екзархийско училище в Кукуш Г. Делчев проявява голяма любознателност,
усърдно и с успех усвоява преподаваните предмети. Той се сближава с някои
по-възрастни кукушани, които в своята среда разказват героични приказки
и пеят бунтовни песни. Един от тези възрастни приятели на малкия Гоце —
доста начетеният на времето си Христо Бучков — му разправя за далечни страни,
за исторически събития, за разни действителни и митически герои, а друг
— Поне Икюлев — му дава да чете книжки с не по-малко интересно и увлекателно
съдържание. [6]
5. По-подробно за Кукуш, за семейството Делчеви и за средата, в която Г. Делчев прекарва детски и юношески години, вж. Т. Влахов, Кукуш и неговото историческо минало, София, 1963.
6. Л. Чопова-Юрукова, Спомени за семейството на Гоце Делчев, сп. Септември, кн. 5, 1953, стр. 72; Ст. Стаматов, Спомени за Гоце Делчев и Борис Дрангов, София, 1935, стр. 15.
15
След като завършва трети клас на кукушкото българско училище, Гоце трябва да стане помощник в дюкяна на баща си. Така желае Никола Делчев. Още първите месеци показват обаче, че Гоце не може или не иска да вари прочутото бащино каймаклия кафе. Бащата решава тогава да направи от сина си търговец, но желанието да се учи не поощрява подрастващия Гоце да преуспява като чирак при бакалина Христо Басмаджиев. Тогава се намесват Гоцеви учители и възрастни приятели на баща му, особено Христо Бучков и Поне Икюлев. Всички те съветват и накрая уговарят навъсения Никола Делчев да прати своя умен и ученолюбив син в българската гимназия в Солун.
Така Г. Делчев напуска бащин дом и роден град, за да се запише в първи клас на Солунската гимназия. Това става през есента на 1888 г. И тук по успех Гоце е между първите ученици. Без особени усилия той усвоява преподавания материал, умее правилно и ясно да отговаря на въпросите, поставяни от учителите. Гоце проявява особен интерес към история, география и математика. Общителен и сърдечен с другари и съкласници, той е готов винаги да окаже помощ на изоставащите. На годишния тържествен акт при завършването на пети (втори) гимназиален клас Гоце Делчев получава — заедно с Христо Тенчов и Стефан Стаматов — лично от солунския валия съчиненията на Пушкин като награда за отличен успех.
П. К. Яворов така описва началото на солунските ученически години на Гоце: „На първо време той попада в новата среда, като в небрано лозе. Разбира се, и тук има детински лудории, хлапашки заговори, необмислени демонстрации. Обаче има и нещо по-друго: България и Русия подир съединението; ехзархията и чуждите пропаганди; петстотингодишното робство и велегласния зов на някой оръфан петокласник —
„Свободата не ще екзарх,
иска Караджата . . .”
В тоя шарен свят Гоце слуша всичко, каквото му приказват, и чете
всичко, каквото му попадне, като проявява една интелигентност не по клас
и възраст.” [7]
Още от първите дни на своето ученичество в Солун Г. Делчев започва внимателно
да се вглежда в бурния и неспокоен живот на многолюдния пристанищен град.
По онова време Солун израства като голям промишлено-търговски център на
Македония и на граничещите с нея райони. Той все повече се превръща във
важна врата, през която в Македония и далеч
7. П. К. Яворов, Гоце Делчев, София, 1904, стр. 21.
16
зад нейните предели проникват чуждият финансов капитал и чуждестранните индустриални стоки. Европейските капиталисти навреме разбират търговското значение на солунското пристанище и на самата Македония като важен кръстопът между Запад и Изток, като мост към Средиземно море, Суецкия канал и оттам към по-далечни страни.
В Солун пулсира пълнокръвният икономически живот на цяла Европейска Турция. Тук ясно проличават разоряването на македонските еснафи, фалитът на дребните търговци, пауперизирането на широки народни маси. Към солунските фабрики и търговски предприятия се стичат хиляди хора и от най-затънтените села на страната. В техните разкази за положението в родните им места и за преживяното от тях се отразява печалната действителност — националното, икономическото и социалното робство на цял народ, който по силата на злокобния Берлински договор от 1878 г. е разделен от своите кръвни братя оттатък Рила и е оставен под властта на султана. Наблюденията и разказите оказват силно въздействие върху впечатлителния юноша, предизвикват неговия подвижен ум към безпокойни размишления и дават определена насока на развитието му по пътя към бъдещата революционна дейност.
Голямо значение за възпитанието на Г. Делчев в Солунската гимназия имат тайните ученически кръжоци. Сам Гоце е ръководител на такъв кръжок, в който участниците, по-сетнешни дейци в националнореволюционното движение в Македония и Одринско, коват основите на своя мироглед. В тези кръжоци учениците се приучват към самостоятелно мислене, в тях се изучават сложните проблеми на обществените отношения, създава се по-правилно ориентиране в политическите събития. Учениците кръжочници се подготвят за тежкия, но славен път на борци за народна свобода. Любима песен в тия кръжоци е:
Шуми Вардар, буйно пени
и оглежда своите води.
Клета майка грозно стене
и оплаква своите беди...
За да престанат тези стонове и сълзи, трябва да се ликвидира чифликчийството,
да се обуздае капиталистическата експлоатация, да бъде премахната отоманската
държавна власт с всички нейни пороци и произтичащите от тях престъпления.
Султанът обаче никога доброволно не ще предаде царството си, агите, бейовете
и пашите сами не ще напуснат своите чифлици и богати служби, капиталистите
по своя воля не ще се откажат от постоянно увеличаващите се печалби; само
по пътя
17
на борбата би могло да се осъществи национално, политическо и икономическо освобождение.
До този извод стигат Г. Делчев и негови млади другари от Солунската гимназия. У тях още тогава узрява убеждението, че само борбата против отоманското владичество може да донесе свобода. Но какьа борба, с какви средства и по какви пътища? Ето въпросите, на които Гоце и другарите му от ученическата скамейка търсят отговор и в прославената дейност на Васил Левски, и в произведенията на Христо Ботев, и в записките на Захари Стоянов, и в съчиненията на руските демократи-революционери, и в малките брошурки на българските революционни социалисти.
П. К. Яворов така описва умственото брожение и усилията за откриване правилния път, които тогава изпълват съзнанието на Г. Делчев и на неговите другари: „Гоце вече постоянно говори, че тряба да се осмисли един живот, че тряба да се заслужи едно съществувание — но где? Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви, че тия жертви тряба да се дадат — но как?” [8] По това време българите от Македония и Одринско живеят с надеждата за освобождение с подкрепа отвън. В техните очи България е вече достатъчно укрепнала, за да играе ролята на освободителка. В своите чисти пориви македонските младежи най-често се отправят към софийското Военно училище. Деветнадесетгодишният Гоце не остава чужд на общите настроения и стремежи. „Щом свършва шестия клас — пише П. К. Яворов, — той отива в Кукуш, целува ръка на разплакани баща и майка, прощава се с пет сестри и три по-малки братчета, дохожда в България и облача мундира на юнкер от младшия курс.” [9]
Това става през втората половина на 1891 г. Заедно с Г. Делчев и по негова инициатива във Военното училище край Княжево постъпват и неговите съученици Гоце Имов от Кукуш, Илия Кондурджиев от Прилеп, Стефан Стаматов от с. Дренок, Дебърско. По онова време Военното училище приютява около 60 юнкери от средата на македонските българи — някои специално дошли от Македония, а други — из средата на македонската емиграция в България.
И във Военното училище Г. Делчев се учи добре. Но успехите на младите
юнкери във военното дело не са достатъчни за ръководството на училището
и за по-горното началство. От тях се иска да възприемат напълно и военно-кобургския
начин
8. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 23.
18
Гоце Делчев и неговия другар Гоце Имов като юнкери в София
19
на мислене, и отношението на върхушката около княжеския дворец към политическите проблеми на времето. Любознателността на Гоце, желанието му да чете книги и „съмнителни” брошури, увличането му в спорове на обществено-политически теми са за неговите началници лош показател. И затова още в края на първия курс Г. Делчев е поставен под наблюдение. По-късно, в течение на следващите две години, Гоце многократно бива наказван за „недисциплинираност” — така се квалифицира във Военното училище прямотата, свободомислието и любознателността на юнкера Делчев.
Между четирите стени на казармата Гоце поглъща книга след книга, тайно чете социалистически брошури и вестници. Колкото режимът става по-тежък и окото на началниците по-строго към младия юнкер, толкова повече и по-бързо той проглежда истината и в неговата душа постепенно охладнява оня жар към някои официални институции в България, който в същност го довежда до Военното училище в Княжево. „Неделя, месец, година — пише П. К. Яворов — и горещия мечтател отива по-далеко в своите недоволства и разочарования. Той долавя, макар пипнишком, големите противоречия в „свободния” живот на съвременните „свободни” общества и не може да ги помири с ония крайни в неопределеността си блянове за свободата, които беше изнесъл от робската страна.” [10]
Два-три месеца преди да облекат мундира на първия офицерски чин, по
повод на едно анонимно писмо с нападки по адрес на тогавашния министър
на войната Рачо Петров портупей-юнкерът Делчев и негови другари юнкери
биват изправени пред дисциплинарен съд и изключени от Военното училище.
Г. Делчев няма нищо общо с това анонимно писмо — на дисциплинарния съд
с нищо не е доказано участието му в писането и изпращането на това писмо.
В същност причината за неговото изключване е съвсем друга. За нея самият
той разказва на своя другар Туше Делииванов. „След десетина дни от дохождането
ми — пише в своите спомени Делииванов — дойде да ме потърси Гоце, който
ми разказа патилата си: заловили го, като чете социалистически книги, претърсили
чекмеджетата му, намерили доста още такива книжки, разпитали и ученици
и се дошло до обвинението, че не само той е социалист, но че и върши такава
пропаганда в училището. Съдили го и получил наказание: дават му свидетелство,
че е завършил курсът на училището, но без право на производство.” [11]
Т. Де-
10. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 24.
11. Т. Делииванов, Спомени за Гоце Делчев, сп. Македонска мисъл, София, кн. 9—10, 1946, стр. 379—380.
20
лииванов пише за отношението на Гоце към неговото изключване от Военното училище следното: „Той е доволен, че случаят помогнал да се заведе делото срещу него,... решението на съда го изпълва с радост, понеже той едва ли би постигнал тая свобода, ако не беше последваната от делото присъда, и скоро ще бъде свободен и господар на своя живот и [на] своята деятелност.” [12]
За плановете, които са изпълвали ума и сърцето на Г. Делчев след напускането на Военното училище, Т. Делииванов разказва в своите спомени: „За него пътят на живота му е ясен... — Робското ни положение в Македония определя ясно какво требва да правя: това, което са предприемали всички потиснати, това, което предприе и Левски, и др. при много по-несгодни условия за борба, отколкото сега ни се представят в Македония... Той ще отиде в Македония и ще се отдаде на революционна дейност, като организира населението за борба срещу угнетителите.” [13]
Г. Делчев напуска Военното училище през есента на 1894 г. По това време вече развива организационно-политическа дейност създадената в Солун тайна революционна организация под името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) начело с Централен български македоно-одрински комитет (ЦБМОК). [14] Това е първата самостоятелна революционна организация в Македония и Одринско, продължителка на делото на българската национална революция.
В устава на БМОРК, съставен по примера на устава на Българския революционен
централен комитет (БРЦК) в Букурещ при новите условия, сложили се в Македония
и Одринско след несправедливото решение на Берлинския договор спрямо по-голямата
част от българските земи, се казва, че целта на организацията е „придобиване
пълна политическа автономия на Македония и Одринско” (чл. 1). Член на организацията
„може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран
с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде
с нещо полезен на революционното освободително дело” (чл. 3). За постигането
на поставената цел членовете на БМОРК се задължават „да събуж-
12. Т. Делииванов, цит. съч., стр. 379—380.
14. БМОРК е основана на 23 октомври 1893 г. от Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван х. Николов, Петър п. Арсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев.
21
Устав на БМОРК
22
дат съзнанието за самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области, да разпространяват между него революционни идеи чрез печата или устно и да подготвят и повдигнат едно повсеместно въстание” (чл. 2).
За тази революционна дейност, започната от БМОРК в Македония и Одринско, Г. Делчев говори още в първото си писмо от 17 октомври 1895 г. до Ефрем Каранов. „В Македония — се казва в това писмо — се развива систематична агитация за едно общо вътрешно въстание, която е взела големи размери, нема кътче в Македония, което да не е обхванато. Населението се приготовлява в едно близко време за въстание. . .” [15]
По същото време в София започва да се оформя онази насока в политиката на княжеския дворец и свързаните с него обществени среди, която остава в историята под името върховизъм и която оказва независимо от патриотичните чувства и добрите намерения на някои свои дейци отрицателно въздействие върху интересите на българската нация въобще и на населението в Македония и Одринско в частност. През 1895 г. се създава т. нар. Върховен македонски комитет (ВМК), който още през първата година на своето съществуване (след смъртта на Трайко Китанчев) бива възглавен от ген. Данаил Николаев, в чието лице княжеският дворец намира верен проводник на своята политика спрямо Македония и Одринско.
За ВМК, неговото ръководство и дейност Г. Делчев казва в едно от ранните си писма до Никола Зографов следното: „Голема надежда ми даваш за върховния, но да ти кажа ли, брате, тоя комитет такъво впечатление ми направи, такъво силно охладнение възпроизведе в мене, щото аз не му гледа[м] дали ще помогнат, ами опасявам се да не би да нанесат и голема вреда на делото. Че има хора, които мислят като нас (не напълно, има разлика чувствителна), в това лично се уверих, но „рибата мириши от главата”, така също и с върховния. Докато той се ръководи от такива едни лейки грандомани (генерала), докато подпредседателствува оглупелия вече от старост Ковачев [15a] и Сие, дотогава то[й] не ще вземе нужното направление в действието си, дотогава тоя комитет ще бъде по име върховен.” [16]
При такава именно обстановка — започналата вече революционна дейност
на БМОРК в Македония и Одринско и нади-
15а. За Йосиф А. Ковачев вж. бел. 7 на стр. 59.
23
гащата се опасност от върховизма в София — през есента на 1894 г. Г. Делчев пристига заедно със своя другар и съгражданин Туше Делииванов в Щип като български учител в махалата Ново село. Там той намира Дамян Груев [16a], също учител, който ръководи организационно-агитационната дейност на БМОРК в Североизточна Македония.
Тук Г. Делчев узнава от Груев подробностите около създаването и дейността на БМОРК и веднага се впуска с вдъхновение и жар в революционната борба. През деня той учи новоселските деца, а нощем развива трескава дейност сред възрастните щипяни [17] — посвещава ги в делата на организацията, създава тайни комитети и групи, урежда канали и изпраща куриери през границата за България. По тези канали потичат за вътрешността оръжие, литература, хора. Г. Делчев учителствува в Щип две години. През това време той създава революционни комитети и групи в обширен район на изток от Вардар.
Още от Щип Г. Делчев установява връзка с някои ръководители на ВМК в София. По-късно той пристига нелегално в столицата на България и се мъчи да получи подкрепата и помощта на ръководството на ВМК за дейността на БМОРК в Македония и Одринско. Г.Делчев има редица срещи с ген. Данаил Николаев, Йосиф Ковачев, Тома Карайовов, Андрей Ляпчев и други дейци от ВМК, пред които разяснява целите на революционната организация, оборва неправилни становища, апелира към патриотизма на своите събеседници, но нерядко бива разочарован, огорчен и дори възмутен от становищата им. В повечето от седемте писма, изпратени от Щип и запазени досега, той дава израз на своето отрицателно отношение към дейността на ръководството на ВМК в София.
Това отношение на Г. Делчев към ръководството на ВМК не е случайно.
Той добре познава специфичните условия на освободителната борба в Македония
и Одринско, заплетените интереси и домогвания на големи и малки държави
около наследството на „болния човек”, както някои наричат в онова време
загниващата Отоманска империя; не по-зле познава Гоце
16а. За Дамян Груев вж. бел. 2 на стр. 74.
17. Г. Делчев намира лесно пътя към сърцата на обикновените хора. Т. Делииванов разказва (цит. съч., стр. 382), че в Щип имало един голям пияница, Спиро Килиманов, който със сълзи на очи молел да бъде приет в редовете на организацията, но Д. Груев решително му отказвал. Трогнат от сърдечността на Спиро, Г. Делчев се заел с него и след месец Спиро се простил с алкохола, бил приет в организацията и станал един от най-смелите нейни членове.
24
неправилната и порочна върховистка идеология, вредната за освободителното дело антинационална политика на Фердинанд и кликата около него и безразсъдните действия на редица ръководители на ВМК в София.
Двегодишната дейност на Г. Делчев в Щип и извън Щип му дава възможност да се запознае основно с положението на населението, да проникне по-дълбоко в актуалните проблеми на освободителното движение в Македония и Одринско. При ежедневната си работа сред народа той вижда, че тук редом с българското мнозинство живеят и други народностни групи, сред които се откроява и голяма маса бедно турско население. От погледа му не остава скрито и тежкото положение на турските селяни. Т. Делииванов описва следния характерен случай от пътуването си с Гоце от Щип до Кукуш: „При началото на Овче поле минахме край едно турско село, което направи впечатление с своята мизерия: одърпано население, мръсни дворове, къщи-колиби от пръти и слама. „А са господари” — забележи Гоце и си издекламира: „Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в тая робска люлка люлее.” [18] „Мислиш ли — каза той, — че тия бедняци са в по-добро положение от нас, при все че са турци? Напротив. Все има при тех некоя пиявица, която ги смуче, а те все мислят, че бог им изпраща за наказание тия тегла.” [19] По пътя на подобни наблюдения Г. Делчев идва до заключението, че различните народности в Македония и Одринско еднакво страдат от тежките недъзи и пороци на султанско-феодалната обществена и държавна система, че имат еднакви интереси и би следвало да имат и еднаква цел — освобождение от многостранното потисничество.
Широката дейност, полезните наблюдения и размисли са за Г. Делчев добра
подготовка за конгреса на БМОРК, състоял се в Солун през великденската
ваканция на 1896 г. На този нелегален конгрес на организацията участвуват
почти всички нейни ръководители и представители на повечето от вече оформилите
се революционни райони в Македония и Одринско. В продължение на няколко
дни участниците в конгреса извършват преглед и преценка на дотогавашната
дейност на БМОРК, обсъждат програмата на организацията и основните положения
на нейния устав.
18. Това са първите два стиха от известната „Елегия” на Хр. Ботев, които в точния си текст гласят:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
19. Т. Делииванов, цит. съч.,
стр. 383.
25
Активно и ползотворно участие в обсъжданията на конгреса вземат Гоце Делчев и Гьорче Петров [20]. На тях е възложена и задачата да обобщят предложенията и решенията в основен документ — устав на организацията. Г. Делчев и Г. Петров предлагат нов устав, в текста и духа на който намират израз изводите от наблюденията върху положението в Македония и Одринско, от анализите на съотношенията на обществените сили в тези две области и в цяла Европейска Турция и на многото външни фактори, в една или друга форма имащи отношение към проблемите в Турция и на Балканите. Според този устав създадената в края на 1893 г. организация под названието Български македоно-одрински революционни комитети се преименува в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) начело с Централен македоно-одрински революционен комитет (ЦМОРК). [21] Прието е този устав да се нарича Гоцевият устав, а ТМОРО — Гоцевата организация.
В устава на ТМОРО се казва, че тя „има за цел да сплоти в едно цяло
всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност,
за извоюване чрез революция [22] пълна политическа автономия
на тези две области” (чл. 1). За постигането на тази цел „организацията
се бори за премахването на шовинистическите пропаганди и национални разпри,
които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата
му срещу общия враг; действува за внасяне общия дух и съзнание между населението
и употребява всички средства и усилия за по-скорошното и своевременно въоръжаване
на населението с всичко необходимо за едно общо и повсеместно въстание”
(чл. 2). Новото, което под влиянието на Г. Делчев и Г. Петров се внася
в освободителното движение, е, че революционната организация става по принцип
м н о г о н а ц и о н а л н а и си поставя за цел да извоюва „пълна политическа
автономия” с широки свободи и права за в с и ч к и н а р о д н о с т и,
населяващи Македония и Одринско.
20. Гьорче Петров е роден през 1865 г. в Прилеп. Учил в Прилеп, Битоля, Солун и София. В Пловдив участвувал в движението за присъединяването на Южна България към княжеството. Учителствувал в Щип, Скопие, Битоля и Солун. Занимавал се с географски и етнографски изследвания. Включил се в редовете на националноосвободителната борба в Македония и Одринско, той става един от видните и активни ръководители на ТМОРО. Убит е в София през 1921 г. от терористи на Тодор Александров.
21. По-късно, от 1905 г., тя влиза в историята с името Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
22. В печатания тогава устав думите „всички недоволни елементи” и „чрез революция” са набрани разредено, което има значение на подчертаване.
26
Устав на ТМОРО
27
Може да се зададе въпросът, защо ръководителите на ТМОРО, които имат българско национално съзнание и са добри български патриоти, [23] не си поставят за цел присъединяването на Македония и Одринско, където българите съставляват мнозинството от населението, към българската държава, а превръщат организацията в многонационална и й поставят за цел да извоюва политическа автономия за всички народности в границите на Турската империя или пълна независимост в границите на една самостоятелна държава. Отговорът на този въпрос се крие в тогавашните вътрешнополитически и международни условия на Балканите, в редицата обективни и субективни причини, за които е трябвало да се държи сметка при определяне целите на освободителната борба.
Тези причини са занимавали в края на 1893 г. и създателите на БМОРК.
„Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с
България” — съобщава д-р Хр. Татарчев, — защото виждахме, че туй ще срещне
големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите
на съседните малки държави и на Турция.” [24] Ръ-
23. Има някои историци извън границите на България, които противно на истината твърдят, че нямало документ, в който Г. Делчев да е изразил своето българско съзнание и да говори за българско население в Македония. Разбира се, такива документи има. Тук ние поместваме два от тях:
а. В писмо до Никола Малешевски от 5 януари 1899 г. във връзка с разногласия и тенденции за разцепление сред дейците около ВМК в София Г. Делчев пише следното: „Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що може да правим, когато с и с м е б ъ л г а р и и в с и ч к и с т р а д а м е о т е д н а о б щ а б о л е с т (разр. м. — Д. К.). Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. ..” (вж. тук писмо № 116 с фотокопие).
б. В окръжното-послание, писано с шифър собственоръчно от Г. Делчев и Г. Петров, посочвайки целите, които султанската полиция иска да постигне с терористическата вълна в Македония и Одринско, се казва:
„Първо. Да изловят всичките по-живи, по-събудени и по-юначни б ъ л г а р и (разр. м. — Д. К.), за които се има доношения, подозрения или просто за които може да се допуска, че са в състояние да подбуждат и водят народа. . .
Второ. . .
Трето. Градовете и селата, даже и горите и полетата да стегни в железни обръчи, да стане положително невъзможна всека обществена деятелност на б ъ л г а р и н а (разр. м. — Д. К.) (вж. тук док. № 230 с две фотокопия).
Тук трябва да изтъкнем, че не само кореспонденцията на Г. Делчев, но и всички документи на ТМОРО (ВМОРО) и на съратниците на Гоце, както и издаваните от организацията вестници са писани на литературен български език.
24. Xр. Татарчев, Първият централен комитет на ВМРО (спомени), София, 1928, стр. 102.
28
ководителите на организацията ясно виждат, че да се иска присъединяването на Македония и Одринско към България при съществуващата в онова време обстановка в Турция, на Балканите и в Европа би означавало да се хвърли ябълката на раздора сред населението в страната, да се предизвика още по-активната намеса на другите балкански държави, да се засили вмешателството на великите сили, а всичко това би довело до разделянето на Македония и Одринско, до нови беди и страдания за тяхното население. Това именно налага да се избере пътят на борбата за извоюване на „пълна политическа автономия”. От тази автономия са заинтересовани не само българите, но и другите народности в Македония и Одринско. Това налага освободителното движение да се превърне в борба на в с и ч к и п о т и с н а т и н а р о д н о с т и против общите поробители.
На тази основа още тогава се поставя въпросът да се привлекат в освободителното движение и другите народностни групи в Македония и Одринско — власи, гъркомани, евреи из средата на бедните слоеве на големите градове, — а Гоце Делчев, Яне Сандански и техните другари дори правят опити да спечелят за делото на организацията и бедните турски селяни. По този начин ТМОРО се оформя и развива като организатор и ръководител на освободителното движение не само на българското население, но и на потиснатите и ограбваните слоеве от другите народности в Македония и Одринско. Трябва да се подчертае обаче, че мнозинството от членовете на ТМОРО и нейните ръководни кадри излизат от средата на българското население и че най-тежкото бреме на борбата и най-големите жертви в нея се дават пак от българското население в Македония и Одринско.
След конгреса в Солун Г. Делчев посещава градове и села в тогавашния Солунски вилает и по-специално в създадения по решение на конгреса Солунски революционен окръг на ТМОРО, агитира сред населението за освободителното дело, организира комитети и групи. В началото на учебната година, т. е. през есента на 1896 г., той бива назначен за главен учител в Банско. Гоце отива в пиринския градец с определено намерение да изгради широка организационна мрежа около Пирин, а също така да създаде тайни канали за България през Якоруда и Лъджене и през Белица и Рилския манастир, по които да се прехвърлят за вътрешността хора, оръжие и материали. Но още през ноември същата година Г. Делчев бива принуден да напусне Банско: чорбаджиите в града се обявяват против
29
Гоце Делчев и неговите другари и съратници Гьорче Петров и Никола
Малешевски (в средата)
„бунтовния учител” и заплашват да го предадат на турските власти, ако сам не напусне града, като човек, който работи против султана и държавата.
Напускайки Банско, а с това и учителската професия, Г. Делчев идва в София (заедно с Г. Петров) като задграничен представител на ТМОРО и член на нейния централен комитет. Тежката и отговорна работа в България Гоце често пъти прекъсва с нелегални обиколки из Македония и Одринско — ту като войвода на неуловима чета, ту преоблечен като тежък търговец или като оръфан чифлигар с глава праз в пояса. Султанските чиновници го наричат „канатлъ шейтан” (хвъркат дявол).
Като задграничен представител на ТМОРО Г. Делчев идва в София с определен мироглед за живота и с оформени принципи за съдържанието, целите и пътищата на национално-освободителното движение в Македония и Одринско. И ако трябва този мироглед и тези принципи да се изразят с няколко думи, можем да кажем: Гоце Делчев е революционен демократ, отличаващ се със своята дълбока хуманност и живо чувство за социална справед-
30
ливост. Той е голям български патриот и непримирим борец за свободата на народа, за благото на човека. Убеден интернационалист, Гоце мечтае за разбирателство и дружба между народите. Той е верен ученик и достоен последовател на великия Левски.
В основата на мирогледа и оттук в основата на идеологията на Г. Делчев като вожд на националноосвободителното движение в Македония и Одринско лежи неговата често цитирана мисъл: „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите.” За да могат обаче народите да се съревновават на културното поле, необходима е свобода — национална и политическа, икономическа и социална. Оттук произтича естественият извод за необходимостта от борба, в резултат на която ще бъдат осигурени условия за мирен труд и съревнозание между всички народности в Македония и Одринско.
Извоюването на свободата Г. Делчев не схваща просто като заменяне тираничния режим на султана с лъжедемократичния режим на някоя от балканските монархии. Злото не е и не може да бъде в характера на господствуващата народност в Турската империя, то не е дори изключително в състава на това или онова правителство и в неговите чиновници, а главно в съществуващата обществена система и държавен строй. Пословична става Гоцевата фраза: „Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система.” В тези думи на Г. Делчев е залегнало същото онова съдържание, което големият вожд на българската национална революция Васил Левски сочи като корен на злото за поробения български народ — „тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров” [25]. А тази държавна система се характеризира със своята абсолютно-феодална същност. От нея произлиза тежкото бреме на чифликчийството; от нея се раждат управленческите неуредици и злоупотреби, корупцията в обществения живот; от нея се обуславят и поддържат пълната безпросветност, вредните традиции на миналото, безперспективността за утрешния ден на широките народни маси.
Г. Делчев своевременно, още от самото начало, отклонява освободителното
движение от тяснонационалния, прибагрен с
25. Д. Т. Страшимиров, История на Априлското въстание, т. I, Пловдив, 1907, стр. 118.
31
шовинизъм път, по който го тласкат отделни недалновидни дейци на революционната организация, и го насочва и повежда по правилното течение на революционната борба против султанската „господарствена система” — борба за основно разрешаване на селския въпрос (чифликчийската земя да премине в ръцете на селяните, които я обработват), за създаване условия за поминък на градската беднота, за извоюване на гарантирани национални, политически и културни права за широките маси от всички народности в Македония и Одринско. Това съдържание влага Г. Делчев в често повтаряния от него лозунг: „За свободна и независима Македония с широки права за всички сиромаси от всички нации, религии и езици в нея!” Издигайки този лозунг, Г. Делчев сякаш говори с ума и сърцето на В. Левски, който тридесетина години по-рано пише: „ . . . турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в всяко отношение. . .” [26]
Затова именно „и гръкомани, и куцовласи — казва П. К. Яворов — го посрещаха като желан гостенин и го изпращаха като роден брат. Изчезваха национални вражди пред неговата убедителна проповед в името на самоуправна Македония. Изчезваха и племенни ненависти пред неговите възторжни пророчества за една конфедеративна република на Балканския полуостров.” [27]
Г. Делчев е дълбоко убеден, че султанската „господарствена система”
може да бъде ликвидирана, че пълна политическа автономия може да бъде извоювана
само чрез разрушаване на тази система от силите на народната революция.
Това разбиране той влага в известните свои думи: „Освобождението на Македония
лежи в вътрешното въстание. Който мисли другояче да се освободи Македония,
той и себе си лъже, и другите.” [28] И тук Делчев следва
пътя на апостола Левски, който в съставения от него проектоустав на революционната
организация твърди, че свободата ще се постигне, като „с една обща революция
... се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспото-тиранска
система и ... се замени с демократическа република (народно управление)”
[29].
26. Д. Т. Страшимиров, Васил Левски, т. I, Извори, София, 1929, стр. 221.
27. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 76—77.
29. Д. Т. Страшимиров, История на Априлското въстание, т. I, Пловдив, 1907, стр. 118.
32
Г. Делчев съзнава също така, че въстание се прави с народ, койго е подготвен да прегърне революционната идея и да следва избрания път докрай. Именно това е задачата на революционната организация — да раздвижи широките народни маси, да ги просвещава и организира, да ги учи и подготви за въоръжено въстание.
Г. Делчев вижда омразната противонародна „господарствена система” и извън пределите на османската държава — в съседните балкански монархии.
Тази „господарствена система” започва да пуска корени и в младата българска държава. В България Делчев за пръв път се вглежда в обществено-икономическите основи на класовото господство. Това му помага да разбере, че „господарствената система” на княз Фердинанд, на неговите генерали и министри, на реакционната българска буржоазия не може да бъде опора за освободителното движение. Делчев вижда същото голямо зло и в другите съседни на Македония държави — Гърция и Сърбия, — гдето съществува „господарствената система” на гръцката и сръбската буржоазии, оглавявани от монарси.
Затова именно Г. Делчев се бори против домогванията на балканските монархии към Македония и Одринско, пази организацията от посегателствата на реакционните кръгове в София, Белград и Атина. Той вижда, че опасността, която в онова време идва от Фердинандовия дворец и неговите правителства, може да стане най-сериозна поради националната общност на мнозинството от населението в Македония и Одринско с това в България, поради спекулата, която се върши с тази общност в името на обединението на българската нация.
За Г. Делчев е ясно, че и най-малкото обвързване на организацията с реакционните официални и неофициални кръгове в България може да има и други тежки последствия за освободителното дело. И без това балканските и европейските правителства подозират и дори твърдят, че ТМОРО се намира в тесни връзки със софийските управляващи кръгове. Те биха били доволни, ако това е наистина така, защото в такъв случай по-лесно биха задушили освободителната борба и биха открили по-големи възможности свободно да поделят Македония, Одринско и всички европейски територии на турската държава.
Решително отхвърляйки чуждите домогвания спрямо Македония и Одринско, Г. Делчев внушава на населението да разчита само на себе си и да се готви да извоюва свобода и независимост преди всичко със свои собствени сили. „Не може
33
да се надеваме на чужда помощ — агитира той в Струмишко, — да не чакаме от България помощ, ни от коя да е друга сила, а требва да се подготвим отвътре — в душата си всеки селянин да се проникне от тая идея, всичко да се подготви и тогава да се дигне масово въстание.” [30]
Особено рязко се опълчва Г. Делчев против ония, които искат да вдигат въстания заради пожарищата и пепелищата, с които смятат да предизвикат намесата на великите сили. „ ... престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници — казва Гоце. — Инак ний ще заприличаме на просекът, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия.” [31]
Г. Делчев се бори против домогванията на балканските монархии спрямо Македония и Одринско, но винаги прави разлика между управляващите върхушки и народите, между правителствата и широките народни маси. За Гоце освобождението на Македония и Одринско не завършва с извоюването на свобода и независимост за народа: неговите идеи надхвърлят — както това е и при неговия учител и предтеча В. Левски — границите на малката родина и се свързват с великата идея за братско сътрудничество на освободените балкански народи в рамките на конфедерация или федерация. Така разбиранията и идеалите на Г. Делчев откликват на безсмъртната идея за братство и мирно развитие на балканските народи, проповядвана на времето от В. Левски, Хр. Ботев, Св. Маркович и др. Идеята на Г. Делчев за свят като поле за културно съревнование между народите сродява големия революционен демократ и вожд на ТМОРО с великите пролетарски хуманисти на нашето време.
Дейността на Г. Делчев като задграничен представител на ТМОРО в София
има твърде широк обхват. Тя е многостранна и е свързана с голяма отговорност.
Да се пропагандират идеите на освободителното движение, да се популяризира
борбата на революционната организация, да се спечели морално-политическата
подкрепа на широките обществени кръгове в България, да се отбиват вредните
тенденции в официалната политика на правителствата, да се противодействува
на авантюристичните замисли и акции на някои върховистки ръководители,
30. Движението отсам Вардара и борбата с върховистите, София, 1927, стр. 139.
31. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 85.
34
да се доставят и препращат в Македония и Одринско оръжие и литература, да се организират и прехвърлят през границата чети и отделни хора, да се посрещат и устройват връщащи се от вътрешността чети, куриери, пристигащи в страната подгонени от султанските власти дейци на революционната организация и потоците от бежанци — такива са основните задължения на задграничния представител, към които обстоятелствата често прибавят и редица други.
Върху плещите на Г. Делчев и неговия другар Г. Петров тежи изключително голяма отговорност не само поради многообразието и трудностите на поставените пред тях задачи, но и защото задграничните представители, избирани направо от конгреса, притежават права и изпълняват функции, каквито вътре в Македония и Одринско има само централният комитет, т. е. техните действия се извършват от името на ТМОРО и заангажирват престижа на организацията.
При това не трябва да се забравя, че дейността на Г. Делчев и Г. Петров в България протича при извънредно сложни, често изменящи се обстановки и съотношения на сили и фактори във вътрешнополитическия живот на страната. Политиката на княжеския дворец и послушните на княза кръгове е известна. Нейната цел е присъединяването на Македония и Одринско (изцяло или разделени с други държави) към България и борба против всички обществени сили и особено против ТМОРО и нейните първи дейци, които противодействуват на тази политика. Дворецът и свързаните с него кръгове искат да бъде използуван Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК) [32] като проводник на тяхната политика, да се противопоставя той на всички сили в България и извън нея, които пречат на тази политика и поддържат в една или друга форма принципите и борбата на ТМОРО.
При тази яснота и безспорност на неизменната същност на дворцово-върховистката
политика обаче нерядко се правят тактически отстъпления и завои, диктувани
от конкретни инте-
32. ВМОК има своя кратка история. В 1894 г. се създава Македонски комитет в София, който в 1895 г. се преименува на Върховен македонски комитет, а в 1900 г. бива наречен Върховен македоно-одрински комитет. Председател на Македонския комитет и първоначално на Върховния македоно-одрински комитет става Трайко Китанчев, след него до 1897 г. — ген Д. Николаев, който бива сменен от Хр. Станишев. В 1899 г. за председател е избран Б. Сарафов, а в 1901 г. — Ст. Михайловски. В 1902 г. става разцепление сред ръководните среди на организацията и се оформят два ВМОК, като на единия става председател Хр. Станишев, а на другия — първоначално Ст. Михайловски и след него ген. Ив. Цончев.
35
реси, от бързо изникващи нови обстоятелства, налагани от действието на непредвидени фактори. Не са изключение случаите на противоречия между дворец и правителство, понякога се явяват различия между правителство и върховистки ръководители, а често явление стават несъгласията в самите ръководни върховистки среди. Това създава сложни обстановки и изисква от задграничните представители на ТМОРО да проявяват прин-ципност и предвидливост, съчетани с много такт и гъвкавост в отношенията с официални фактори и обществени групировки, с отделни хора отредна или друга среда.
Дейността на Г. Делчев в България най-често и непосредствено докосва по политически, организационни и дори лични въпроси „сферата” на ВМОК в София. Нещо повече, Г. Делчев и неговите другари са принудени да действуват до голяма степен сред върховисткото движение в широкия смисъл на думата с цел да извлекат максимум изгоди за делото на ТМОРО.
По-горе беше посочена същността на върховизма в България, посочени бяха и целите, които дворецът и свързаните с него кръгове искат да постигнат с помощта на ВМОК. Във ВМОК в София обаче се срещат и работят хора с различни намерения и подбуди. Разглеждайки тези намерения и подбуди сред ръководителите на ВМОК и обикновените членове на дружествата, които поне формално се представляват от ВМОК, могат да се различат, макар и твърде схематично, четири категории дейци:
1. Дейци като ген. Данаил Николаев, ген. Иван Цончев, Андрей Ляпчев, Димитър Ризов и др., които са изразители и защитници на интересите на най-реакционната и най-експанзивната част от българската буржоазия и проводници на политиката на Фердинандовия дворец по отношение на Македония и Одринско. Мнозина от тях — македонствуващи българи от княжеството като ген. Николаев, Цончев и др. или пък български обществени дейци и държавни служители, родени в Македония или Одринско, като Ляпчев, Ризов и др. — са неразривно свързани с интересите и политиката на реакционните партии и правителства в София.
2. Дейци като Трайко Китанчев, Тома Давидов, Йосиф Ковачев, Владислав Ковачев, Христо Станишев и др., на които не може да се отрекат патриотични разбирания и чувства и които искрено желаят да дадат своя принос за освобождеьието на Македония и Одринско. Някои от тях застъпват принципите на ТМОРО, а други смятат, че освобождението на Македония и Одринско може да се осъществи най-лесно и дори единствено
36
по пътя на активната намеса на българската държава. Мнозина от тях са в тесни връзки с дейци на ТМОРО и оказват подкрепа на революционната организация в Македония и Одринско. Реакционната буржоазия и дворецът се опитват да използуват тези дейци за своята политика, а когато това не им се удава, ги преследват.
3. Дейци като Борис Сарафов, Софрони Стоянов, Михаил Думбалаков, Анастас Янков и др., в по-голямата си част бивши офицери, повече или по-малко славолюбиви, някои с авантюристични склонности, люшкащи се в един свят на фантастични планове и нечестни комбинации. Някои от тях, ръководейки се от принципа „целта оправдава средствата”, не се спират пред нищо, дори пред предателство и измяна, за да постигнат свои лични цели, отъждествявани от тях с „делото”. Типичен за тази категория дейци от и около ВМОК е Борис Сарафов, който за слава и пари за „делото” извърши и безразсъдни действия. Известно е, че за 40 хиляди златни лева, получени от сръбското правителство уж за подпомагане на революционното движение в Македония, Сарафов оказа активно съдействие на сръбски въоръжени чети да проникнат и се настанят в Македония. Това нанесе тежък удар върху ТМОРО и върху националноосвободителното движение в Македония и Одринско.
4. Дейци от провинциален мащаб и обикновени членове на македонските и одринските дружества в България, представляващи значителна и разнородна в социално и политическо отношение маса от бежанци и преселници, пристигнали от Македония и Одринско и настанени в България поради различни причини и в различно време. Свързани с Македония и Одринско, те искрено желаят да видят своята родина свободна. Чужди на сметките и амбициите на хора като Цончев и Сарафов, те понякога се увличат от върховистката пропаганда, но винаги подкрепят делото на революционната организация.
През своята шестгодишна дейност като задграничен представител в София (1896—1901) Г. Делчев вижда нееднородността на ВМОК и въобще на т. нар. върховистко движение в България. Той проявява значителна гъвкавост в отношенията си с комитета, неговите дейци и членската маса на дружествата в София и провинцията. Усилията на Г.Делчев, Г. Петров и на техните другари имат за цел да се отстранят дворцовите агенти и реакционните елементи от ръководството на организацията, като на тяхно място бъдат издигнати хора, които да подпомагат делото на ТМОРО. Разбира се, при съществува-
37
щата тогава обстановка и манталитет на повечето от върхо-вистките ръководители
не всичко може да се предвиди, не всеки от тях може да бъде преценен правилно.
Така например, докато Г. Делчев има известно основание да подкрепи кандидатурата
на Хр. Станишев за председател на ВМОК, той претърпява неуспех с Б. Сарафов
и офицерите около него, които биват избрани в ръководството на ВМОК с най-активна
негова подкрепа и от които се очаква честно да съдействуват на делото на
ТМОРО — съгласно предварителна договореност и тържествено обещание. Г.
Делчев пише с огорчение в споменатото по-горе
окръжно-послание за претенциите и домогванията на Б. Сарафов
и другите офицери от ВМОК: „Тъкмо когато мислехме, че делото се вече освобождава
от разногласията по негови принципиални основи, тъкмо когато съживяванието
на работите тук даваше ни надежда, че ще може вече да се даде на вътрешната
организация очакваната оттук помощ, тъкмо тогава тукашните наши другари
и привърженици уж на идеите и началата на вътрешната организация проявиха
претенциите на стария комитет за първенство и върховенство в ръководение
на общите работи по освободителното дело с мотивировка, че досегашните
ръководящи сили (на ТМОРО — Д. К.) са били неспособни за ръководители.
. .” [33]
Въпреки отделни неуспехи в отношенията с ВМОК Г. Делчев води последователна борба против върховизма на Фердинандовата клика и направи извънредно много за разобличаване върховистката политика и върховистките лозунги, за пресичане или ограничаване в крайграничните райони на върховистките четнически набези, за запазване и издигане престижа на ТМОРО.
Много и много страници трябва да се изпишат, ако бихме искали да обрисуваме многостранната дейност на Г. Делчев. Естествено това е невъзможно да се направи в тесните рамки на настоящия биографичен очерк. Уверено можем да кажем обаче, че навсякъде, където Г. Делчев живя, работи и се бори — в Щип и Солун, в София и другаде в България, в Странджа, Пирин и под Грамос, — се пази свято споменът за прекрасния човек, легендарния борец и уважавания народен вожд.
„Г. Делчев бе един праведник с кама в пояса. Легендата го представя
като една бясна хала — и наистина никой не бе равен нему по смелост, —
но в неговата природа преоблада-
38
ваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Всички угнетени будеха бунт в душата му; всички крайни блянове за преустройството на обществото изкушаваха ума му. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше от него.” [34] Така един съвременник на Г. Делчев рисува вожда на революционното движение в Македония и Одринско, така си представят Гоце малцината живи негови съвременници и съратници.
В тази запечатваща се картина на „праведник с кама” се откроява преди всичко изключително светлият морален облик на Г. Делчев. Безпределно предан на народа, на революционната борба, Гоце чувствува, мисли и действува изключително като революционер-водач, който се е родил, за да служи на своя народ, който е готов да пожертвува живота си, стига с това да приближи деня на народната свобода. Той обича родителите си, но ги оставя в неутешима скръб по него, за да се посвети на революционната борба. Той обича своя дом, пълен с радостен глъч на осем братя и сестри, но отрано сменя този дом с просторите на родната земя, изпълнени със страданията на потиснатия народ. Гоце е млад красавец, към когото не една мома отправя любовен взор, но той няма време за личен живот. И народният певец казва истината:
Делче войвода кукя си нема —
кукя му е ладна пещера.
Делче войвода татко си нема —
татко му е Пирин планина.
Делче войвода майка си нема —
майка му е земля македонска.
Сливането на Г. Делчев с революционното дело е толкова пълно, щото
за всичко — дори за щастието или нещастието на своите близки — той съди
от гледището на революционната организация. Когато неговият брат пада в
сражение, което четата на Христо Чернопеев води със султански аскер в Гевгелийско
(1901), първият въпрос на Гоце е дали Мицо не е показал някоя слабост.
. . . [35] Ако Гоце бе останал жив, той би чул, че и
другият му брат, Милан, през юни 1903 г. се е държал геройски при сблъскването
на четата на Кръстьо Асенов с турски войски в Малешевско, за да падне след
това в неравен бой край своя роден град Кукуш. Гоце навярно би похвалил
храбростта на Милан и дълбоко в душата си би
34. Вестник на вестниците, София, 2 август 1918 г.
35. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 65.
39
Димитър (Мицо) Делчев, брат на Гоце Делчев, убит на 4 февруари
1901 г. в сражение с турски войски край с. Баялци, Гевгелийско
скрил болката от ранната смърт и на втория брат, загинал от вражески куршум. . .
Изумителна е скромността на Г. Делчев — скромност и в личния, и в обществения живот. Живи връстници и сподвижници помнят Гоце от дните, когато тол след плодотворна работа из македонски градове и села или някъде из Одринския
40
Милан Делчев, брат на Гоце Делчев, убит на 12 юни 1903 г. в сражение
с турски войски край с. Неманци, Кукушко
вилает идва в София и живее в полупразна стая на тогавашния хотел „Батенберг”. Облечен в изтрито сетре, което постягва широките му плещи, и в неудобни панталони, понякога
41
възкъси, а друг път опиращи се до земята, Г. Делчев без умора тича и урежда големи и малки въпроси на революционната организация. И всички работи, включително и най-дребните, той върши с похвална добросъвестност, акуратност и последователност.
Г. Делчев е признат вожд на ТМОРО: „От него по-голям няма” — казват селяните. Той е храбър, опитен, ловък и находчив. Всички признават в негово лице големия конспиратор, организатор и апостол. Но Гоце никога не позволява да бъдат величани делата му, не обича да слуша хвалби за себе си и предпочита да стои в сянка. Когато той с чета извършва значителна революционна акция, по негово нареждане в печата не се споменават нито имена, нито дори се назовава четата, а се пише: народът или революционната организация извършиха това и това. [36] Когато четата се фотографирва, за да остане за поколенията образът на борците, Г. Делчев застава в последната редица и само от текста под снимката се узнава за неговото присъствие. И по сърце, и по разум Гоце ненавижда празните слова, големството, вредното кичене с били и небили заслуги.
Г. Делчев държи нишките на цялата организация и в негови ръце се събират
хиляди златни лири, които народът дава и организацията доставя по свои
пътища за покупка на оръжие, патрони, динамит и други бойни материали.
И въпреки че е „позлатен”, както с обидна подозрителност говорят някои
върховистки големци, Гоце винаги е без пари. Гладът е нерядко спътник на
прославения революционер, на когото народът доверява и пари, и имот, и
живот. В едно писмо на Г. Делчев от София до Георги п. Цветков и Никола
Зографов се казва: „Гйорге, ти искаш да додеш тук, за което и ме запитваш.
По моему по-добре подобна мисъл да не се роди в глава, а камо ли да направиш
това. Седи си, брате, че ще почнеш да викаш: ела, зло, от тебе по-зло имало.
Не стига, дето не можем да ти платим нито, но известявам ти, че ако додеш
и с един лев макар, не ще можеш да му се нарадваш, ще ти се нахвърлим като
вълци. Надали е изпитвал некой друг такъв глад като мен.” Гоце обаче нито
сам пада духом, нито оставя другарите си да униват. „Бъдете бодри — пише
той в същото писмо, — не изгубвайте кураж. Кое царство не се [е] разкапало,
без да има пред себе си врагове с положение, каквото
42
Малко известна снимка на Гоце Делчев
43
е нашето? Ний сме силни, защото и това, което имаме, е насочено против турското царство.” [37]
„Труд и постоянство, това е силата, с помощта на която човек става най-велик при всеко начинание” — пише Г. Делчев до своя другар Никола Малешевски в Дупница. [38] С тези думи Гоце изразява голямата истина преди всичко за себе си. Защото в труда си за благото на своя народ той е наистина неуморим, в постоянството при преследването на поставената цел — непостижим. Всеотдайно предан на великото освободително дело до последния миг на своя живот, безкористен във всяко начинание, аскетично скромен и ненавиждащ шумните реклами, изпълнен със себеотрицание и с постоянна грижа и за най-дребните нужди на сподвижници и бойни другари, съсредоточил всички сили, знания и способности в служба на освободителното дело, безстрашен, съобразителен, юначен — такъв е моралният облик на незабравимия Гоце.
Г. Делчев носи в себе си и излъчва около себе си изумителното обаяние на човек и другар, на войвода и вожд. Прославеният апостол на народната свобода няма в онова време равен на себе си. „Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал — рисува П. К. Яворов внушителната фигура на Гоце — покриваше не твърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони и опнати до колене орехови чешири в пристегнати опинци очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе [39], полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патронташ на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.
Китка тъмно кестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно
от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви
очи с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка
тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно
дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена
усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха
може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в
този общи вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно
нежно и същевременно заповедниче-
39. Къса аба, груба шаячна връхна дреха.
44
ско, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В точи общи вид беше самия Гоце — в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело — в целия свой живот.” [40]
Но не само Яворов познава тоя Гоце — „хайдушко божество”. Не само Яворов изпитва великото обаяние, което лъха от Гоце и което оставя дълбоки следи в литературното творчество на поета. Всички, които го посрещат и изпращат в сгушените села на Македония и Одринско, не намират думи, за да опишат гордата, лъхаща топлота и вяра фигура на великия Гоце. „Гоце престегна черните си паласки — разказва Христо Силянов за обиколката на Г.Делчев из Западна Македония,— уви един шал около белия си фес, преметна на лявото си рамо черна гуна, а над нея карабината и потегли пръв, като махна с дясната си ръка. Красиво увитата чалма, кокетно увисналият край на гуната, жестът на замахналата ръка — всичко говореше, че е намерил стихията си. В тоя момент той ми се видя непостижим като полубог.” [41]
Силата на Гоцевото въздействие върху обикновените люде в Македония и
Одринско е още по-голяма и неотразима, проникваща и вдъхновяваща. Той винаги
намира правилен подход, знае коя дума ще затрогне сърцето и ума на събеседника,
умее да изгони стеснителност, страх и колебание. Словото на Гоце разтваря,
както се казва, тежки врати; чрез силата на умни, сърдечни и убеждаващи
думи той постига за час това, което други никога и с никакви средства не
могат да постигнат. „Седнал до огнището — пише Георги Баждаров за работата
на Г. Делчев със селяните в Серския революционен окръг, — кръстосал нозе,
държащ машата в ръката си, той започна разговор с непосветените. Разпита
ги за това и онова, та да изгони от душите им всеки страх и следователно
да разбират какво ще им се приказва. Съсредоточен, подигащ от време на
време искрящи очи към двамата селяни и бъркащ понякога в пепелта с машата,
Делчев излагаше неволите на раята с тон и чувство, сякаш ги преживяваше.
Подире той доказваше, че това няма да бъде така, щом всички страдащи пожелаят
да премахнат робството и действуват солидарно. Един за всички, всички за
един — и над изстрадалата земя ще изгрее слънцето на свободата, народът
няма да робува на султани и паши. Речта му вървеше плавно, естествено,
сякаш
40. П. К. Яворов, цит. съч., стр. 83—84.
41. Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник, София, 1927, стр. 23.
46
с участието на всички присъствуващи се решаваше големият въпрос за освобождението. Селяните разбираха всичко и накрая дадоха клетвата, озарени от блясъка на големия идеал... Гоце Делчев извършваше това при всеки случай с усърдието на начинаещ агитатор и с опитността на дългогодишен апостол, защото той любеше народа си до самоотрицание, а любовта отваря и най-коравите сърца, ободрява и най-страхливите души.” [42]
Краткото време между дългите пътувания по градове и села в Македония и Одринско или между вдъхновената агитация и разглеждане на делови въпроси Г. Делчев обича да прекарва в дружески разговори и закачки, сред които често се извива любимата негова песен:
Айде, море, кукни, кукни,
сиво пиле куковице,
море, кукни да не кукнеш.
. . . . . . . . . . . . . . .
Айде, море, да си слегнем,
сиво пиле куковице, море,
у Солунско поле.
Така в усилена агитационна и организационна работа, обгърнат от
любовта и привързаността на своя народ, Г. Делчев кръстосва из родната
земя, увлича с обаянието на словото си и най-хладните души, множи редовете
на революционната организация. И навсякъде „той преливаше ярката светлина
на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти
не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в
движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха
любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име.” [43]
На 2 май 1903 г., връщайки се от Солун, където отива да се срещне и
преговаря с Дамян Груев във връзка с известното солунско решение за обявяване
въстание през 1903 г., Г.Делчев пристига в с. Баница, Сярско. С него са
войводите Димитър Гущанов и Михаил Чаков с около 40 четници. Изглежда,
че по пътя четата е била случайно открита или предадена. На 4 май рано
сутринта в къщата, гдето е Гоце с другарите си, пристига тревожната вест,
че многоброен аскер е обградил Баница и претърсва къща след къща.
42. Г. Баждаров, Гоце Делчев, Спомени, в. Независима Македония, май 1923 г.
43. П. К. Яворов, Хайдушки копнения, Събрани съчинения, т. II, София, 1959, стр. 70.
46
Гоце Делчев, Климент Шапкарев (в средата) и Ефрем Чучков
47
Г. Делчев веднага издава заповед да се напусне селото, имайки пред вид последните нареждания на султанската власт, че селото, в което се намери въоръжена чета, ще бъде изгорено. Заповедта за излизане от селото е изпълнена. Четата се проточва по тесните и криви улици на Баница. Но още неизлязла вън от селото, екват първите пушечни залпове на противника. Започва престрелка. Един куршум пронизва Гоце и той пада на земята. Заедно с него падат още няколко четници и войводата Димитър Гущанов.
„Петнадесет часа — цитира Яворов думите на Димо Хаджидимов, другар на Г. Делчев — турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата . . . Защото осиротяваше цял народ.” [44]
И народните певци в цяла Македония и Одринско запяват жална песен:
Млад Делчев ми се ожени
за турска пушка маузерка,
за млада булка Македония,
за църната робска земя.
Образът на Гоце се увенча с легендарна слава, неговото дело остана
завет на поколенията.