II

УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ В СЕЛО КРУШОВО – ДЕМИРХИСАРСКО (СЕРСКИ ОКРЪГ)

Отличният успех, с който свърших курса на гимназията, ми даваше надежда, че ще бъда назначен учител направо от Екзархията в някой по-малък или по-голям град. Не биде. Нямах вуйчо владика. Вуйчо ми, А. Г. Ников, български книжар в Сяр и постоянен член на окръжния революционен комитет, имаше тежест пред ВМРО, но не и пред Екзархията, гдето Негово Блаженство Йосиф I бе всичко.

Назначен бях учител в с. Крушово, Демирхисарско, със заплата 18 лири турски, квартира, осветление, отопление и храна. В началото на септември отидох в Крушово. Почти всички селяни бяха още всецяло заети с полска работа и през деня по улиците можеше да срещне човек само баби, старци, котки и кучета. Пръв, с когото се запознах при пристигането ми и с когото обядвахме заедно, бе младият селски първенец Христо Попиванов, твърде словоохотлив и общителен. В първите дни още се запознах с Кръстю Халянов, главния чорбаджия; Иван Гологанов - най-малкия син на даскала Иван Гологанов, съчинителя на Веда Словена [17], съперник за първенството на Кръстю Халянов, но много по-млад от последния и по-образован; Иван Миленков - кмет на селото, издигнал се до това положение от пъдар, благодарение на умението му да угажда на чорбаджиите и да задоволява турските чиновници или заптии, когато последните дохождаха в селото; Иванчо Самърджиев, роднина на Иван Гологанов, производител на вино и кръчмар; Ангел Янкулов - от младите, акран [18] на Христо Попиванов и Ив. Гологанов. Всеобщо уважаван бе старият дядо Стефан, бивш кмет, с природен ум, много честен и викан на съвет винаги, щом  е нужно да се придаде по-голям авторитет на взетото решение по общоселски работи. По-второстепенни ли да бяха: Стоян Тяню Пляката, знаещ турски и гръцки, хитър, по-извъртлив, често избиран за аза, член на общинския съвет; Стоил Хрусинков, прям, честен българин; Иван Пляката - епитроп, той прибираше черковните приходи и от него аз трябваше да получавам заплатата си. За квартира ми дадоха една запустяла къща - Парапановата - недалеч от училището и черквата, които бяха в един двор. В тази къща живял и моят предшественик, Иван Сматракалев, също като мене от Горно Броди. За отоплението и осветлението бе лесно. Част от дървата, които учениците носеха в училището за отопление на последното, бяха пренасяни у мен - такава бе традицията. Разбира се, не позволих да мръзнат децата, за да бъде на мен топло. Светех си пък с петролна лампа. Трудният въпрос бе как ще получавам храната си. Да отивам от къща в къща подред, неудобно и унизително ми беше, не ядях всичко, много работи не ядях. Да ми носят подред вкъщи пък, последното неудобство не се избягваше. Влязох в разбирателство да ми придадат към заплатата една глобална сума за храна. Спазарихме се през годината да получавам три лири за храна и по този начин заплата ми ставаше 21 лири. Често бях канен от по-първите хора на гости. Чест бе за тях да отивам и отивах, инак ще кажеха, че съм горделив, необщителен, а за моите по-високи народни задачи трябваше да спечеля симпатиите на селяните. Разбира се, на гости бях канен и отивах празничен ден. В дядо Стефан отивах понякога и непоканен. Особено му бе приятно именно в такъв случай.

Председател на местния комитет бе Кръстю Халянов, още от основаването му. Касиер бе Иван Гологанов, подпредседател Иванчо Самарджиев, съветник Иван Миленов и секретар учителят - в случая моя милост. По старо съперничество за първенство в селото - Иванчо Самарджиев и Иван Гологанов бяха представители на една част от селяните; Кръстю Халянов и Иван Миленков - на друга. С този компромис се постигаше единство в рискованото дело. Запазването на това единство най-много зависеше от мене, от моето умение и моя такт. Аз бях външното лице, чуждо на стари дрязги, без амбиция да печеля партизани, такива ми бяха нужни за селскостопанска работа, а за революционното дело ми бе нужно единодушието. Пък и най-образованият човек в селото бях аз. Още в първото събрание, което има ръководното тяло, схванах това положение. При отделните срещи по-късно, още по-ярко се прояви съперничеството между Халянов и Гологанов. По-младите първенци бяха с последния - гъвкав и интелигентен. Кр. Халянов бе от типа на старите чорбаджии, разполагащ с една неизбежна и значителна клиентела от бедни хора, на които е помагал при нужда, понякога надменен и брутален, но добър българин и патриот. Не се поддадох на интриги нито от едната, нито от другата страна, действах укротително при избухване на страстите и запазих единството и съгласието до край.

Село Крушово бе доста голямо - около 500 къщи, от който 5-6 турски, 5-6 влашки, стотина гъркомански - българи патриаршисти, и останалите - около 400 българи екзархисти. Съществуването на гъркоманска партия правеше задачата ми още по-деликатна, защото съгласието и сплотеността между екзархистите трябваше да служи като притегателна, внушаваща респект сила за гъркоманите. Инак при раздори, гъркоманите биха могли да припечелят от екзархистите. А противното трябваше да стане и ставаше. Не позволих да се действува с насилие върху гъркоманите, защото насилието по заинатява. Роднините и приятелите на убития бяха останали вечни непримирими врагове. Убеден бях, че с легални, увещателни средства, по-скоро, по-лесно, по-безболезнено и по-сигурно ще се постигне връщането на блудните синове към народната ни църква. И това по-късно стана. Подпомогнат бях в тази тактика и от мнозина първенци българи в Крушово.

В Демир Хисар българите екзархисти бяха малко. Турците, гъркоманите и гърците образуваха голямото мнозинство от населението в града, а околията бе една от най-българските. Поради това и местният комитет в Крушово изпълняваше ролята и на околийски комитет за Демирхисарско. В Сливница, така бе псевдонимът на Крушово, се получаваха нарежданията на окръжния комитет за цялата околия, от Сливница излизаха куриери в разни направления да раздадат заповедите на околийския комитет за изпълнение от местните комитети в селата на околията. Главната работа легна, разбира се, върху младия учител, току що влязъл в живота и ненавършил още двадесетата си година. Главните задачи, които ми създаваше положението на фактически околийски ръководител, бяха да стегна редовете на заклетите вече работници, да припечеля нови, да запазя единството в Крушово и другите села на околията, да събера пари по искането на окръжния комитет и по възможност да снабдя с оръжие членовете на организацията. Явило се бе недоволство някакво против ръководителя в с. Голешово Никола Хаджиев, чорбаджията. Зимно време прехвърлих на муле Скакавица - прохода на Али Ботуш, между Крушово и Големово и лично уредих разправията, задоволително за всички. Към Коледа, всеки случай през коледната ваканция, беше дошъл Христо Матов, член на Централния комитет от Солун в Сяр, гдето бе свикана окръжна сбирка. Понеже в писмото, което получих, бе казано, че се викат ръководителите на сбирката, а номинален такъв се считаше, като председател на комитета, Кръсто Халянов, за да не се счете обиден, оставих той да отиде, така изтълкувахме писмото. Пък и по-голямо значение имаше той да чуе Матов и да види събрани видни лица, аз бях слушал Матова и като ученик да ми говори на един свой имен ден за фазите на революционната организация от 1893 г. до 1899 г. След това обаче, получих писмо от окръжния комитет, че аз трябвало да отида, а не Халянов, защото мен считали фактически ръководител и понеже на сбирката не съм отишъл, да отида сега и окръжният комитет ще ми каже за станалото. Макар и с температура поради лоши циреи на врата, превързан добре, заминах на кон от Крушово до Сяр през Демир Хисар, сред зима - към Водици, [19] 1901 г. Тогаз се запознах с Никола Бояджиев от Велес, Лука Теофилов от Белица, Разложко, Игнатиев от Кратово и Стефан Константинов  от Хотово, Мелнишко, членове на Серския окръжен комитет. Дадох им отчета - устен, разбира се, и за състоянието на делото в околията и в самото Крушово. Одобриха всичко и ме насърчиха. Вуйчо ми, А. Г. Ников, който знаеше за по-раншното ми участие в организацията "Братство", а той бе с другите, бе особено доволен от мен сега.

Още в първите дни на учителствуването ми в Крушово, една вечер, бях посетен в къщата ми от дядо Илия Кърчовалията [20], войвода на Демисарската чета. Сам дойде. Предизвестен бях, разбира се. Носеше местни дрехи, сърмен чепкен. [21] Чепкенът му бил подарен от един турчин в Крушово, забравих му името. Подарен? Искан му бил вместо налог и турчинът, уплашен, му купил един чепкен. Дядо Илия Кърчовалията излязъл познат на семейството ми, слугувал е на чичо ми Марин Баждаров, бил приятел на баща ми и ни забавлявал като деца - брат ми и мен. Това обстоятелство ни сближи още повече и още от началото имахме доверие един спрямо друг. Нещо се оплакваше от ръководителите на Крушово - кърчовяни и крушовяни, като съседи не се много обичаха. Повече тежала четата на Кърчово, отколкото на Крушово. А всъщност, четата повече тежала на Кърчово, защото дядо Илия бе от Кърчово, другарите му Георги Чалъков, Стоян Гаджов, а после и Георги Башлията, бяха от Кърчово и сами предпочитаха, когато поемаха да изпълняват дадена задача, да стоят в Кърчово и землището му, като по-сигурно и природно по-защитено. А правило бе четата да бъде хранена от това село, в чието землище се намира. Уверих го, че всичко ще се нарежда занапред най-справедливо, защото няма да гледам хатъра на Крушово, а интереса на работата. Помолих го за напред да не търси, нито да получава подаръци от турци или други, а от каквото има нужда той и четата изобщо, ще му бъде доставено от организацията. Ако трябва да се наложи някому налог - това ще бъде в пари. Повинност в натура  може да бъде само храната и то ако къщата, дето квартирува четата, е заможна, при това пак по решение на ръководното тяло. Дядо Илия Кърчовалията бе прост човек, неук, от старите комити, участвувал в Кресненското въстание като младеж, после станал пак хайдутин и приобщен от Гоце Делчев към Организацията.

През февруари 1901 година, ако не ми е изневерила паметта, се получи съобщение от окръжния комитет, че в Кара Кьой са пристигнали пушки и за нашия район, та да си ги приберем. Наредихме. Пратихме хора с мулета,  за маскиране последните натоварени с царевица и жито за продан,  да докарат пушките и патроните. Четата трябваше да съпровожда кервана като охрана. За да дам пример на риск и безстрашие, отидох с двама селяни да посрещна товарите на Градище, гдето трябваше да бъдат складирани временно пушките и патроните. Керванът пристигна благополучно. Селяните, които караха джепането [22], израснаха в очите - било тъй страшно, както и предполагали. Радваха се за изпълнен дълг, пък и видяха, че не на шега се агитира за въстание, ето, и пушки започнаха да пристигат. Кримки бяха, но пушки бяха. Четата ги хвалеше, тежки били, не били като берданите и мартините. Сравнение с манлихерите не можеше да става, разбира се, но пък право биели и където ударели, куртулуш нямало. Четата и куриерите няколко дена чистеха и измазаха пушките. Опитахме ги един ден на стрелба в Капе, пещера в полите на Али Ботуш, дванадесетина километра северно от Крушово.

Когато дойдеше четата в Крушово, обикновено при мен квартируваше. В къщата, в която живеех, имаше и друга, по-голяма стая, освен моята. Когато пък беше в землището на селото, отивах нощно време при нея. Това действуваше насърчително и за четниците, и за куриерите, и за другите членове.

Някои от пушките раздадохме на куриерите и на по-сърцатите членове. Понеже бяха сиромаси, та не можаха да си купят патрондаши или да си ги поръчат такива, направиха си сами на ремък или подпраг, подстегач на самар у конете, нашиха ключове  за пъхане куршумите от фитил за лампи. От куриерите се отличиха най-много Митата Божилов, Митата Невенчин, Ангел и Атанас - братя  Пульови. Понякога, кога бе за далече, малко се постягаха и опъваха, но щом настоях, вървяха. Пращах и други селяни на куриерска служба.

Известието за арестуването на членовете от Централния комитет Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев и Ив. Хаджиниколов  дойде и до нас. От Окръжния комитет ни съобщиха, че арестуваните са заместени и работата на Организацията продължава със същия темп. Игнатиев бе преместен от Сяр в Солун за член в Централния комитет, но наскоро бил убит случайно от Никола Розов, пипайки един револвер, и Иван Гарванов заема първенствующо място в новия Централен комитет. [23]

Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо. Природата пожела да си вземе и от мене, което си взима от всекиго. В Крушово имаше и учителка. Назначена бе за през тази 1900/901 учебна година за учителка Василка Михайлова от Одрин. След пристигането й направих визита и се запознахме. Аз бях главен учител. Когато вече прибрахме децата за училище си разпределихме и работата така: аз да водя трето и четвърто отделение, тя първо и второ отделение. И понеже не можех да пея,  тя взема и пеене в горните отделения. След известно време почна да ми се харесва, па и аз й бях харесал. От флирт обърнахме на любов. Дадохме си дума, ще се женим, но като честен човек и заявих предварително, че съм се обрекъл в служба на народа, работа опасна, тя научи,че у мен дохаждат комити, па и всеки ден куриери от околните села, та може да бъда арестуван или убит. Ще се женим, когато позволят обстоятелствата, а през това време или след това, ако загина, тя ще си дири  късмета, както желае и както може.

Въпреки комитетската работа правех всички усилия да изпълнявам най-редовно и най-акуратно учителската ми работа. Не манкирах. [24] И след нощите, през които бях при четата, на заранта пак бях на поста, в училището между учениците. В училището нямаше никакви учебни памагала, освен линия и триъгълник. Убедих Пляката Ванчо да ми отпусне около три лири турски за учебни помагала и като бях в Сяр, донесох глобус, няколко географски карти и карти по естествознание - главно за изучаване на човека. Залягането ми за успеха на децата също така направи добро впечатление на крушовяни и те ме обикнаха и уважаваха. Някои ме намразиха, но малцина бяха те, единици, и това се дължеше на налога за Организацията.

Получихме нареждане от Окръжния комитет да съберем малко пари, т. е. колкото можем в Крушово и района. Обложихме по-богатите селяни - кого две, три или пет лири. Между обложените с пет лири бе и един селянин - Бимбала по прякор. Продаваше вино. Малко скъперник, много прост и необщителен човек. Викнах го у дома, в квартирата ми. Говорих му за робството под турците, за освободителното дело и за нуждата от средства, от пари. Говорих му дълго, обстойно, по простому да ме разбере. Казах му на края, че от него се искат да даде пет турски лири.

- Нямам - отсече и млъкна.
- Нямаш много, но за толкова имаш, ако на часа нямаш, ще продадеш вино и ще вземеш. Ще те почакаме.
- Нямам.

- Нямам! Ако искате, душата ми вземете, но пари нямам.

Мина срокът. Бимбала не се вестява. Втори срок, по-малък му дадох. На третия път пратих двама от четата да му вземат парите, ако не дава да го задигнат. Предпочете си душата, разбира се, и даде парите. Но този човек вече ме мрази. В черквата аз заемах място при владишкия трон, при първенците и псалтовете. Зад мене, зад гърба ми, на трона в страничната част на черквата стоеше Бимбала, съседи значи бяхме. След тази работа, след петте лири, този човек не дойде вече на старото си място, а стоеше в черквата нейде към вратата. Може би не щеше да ме вижда или се засрами?...

Много ценно за тези времена беше учителят да знае и да пее в черквата. Учех пение и в основното училище, и в прогимназията, в гимназията при добри учители - при Спас Прокопов в Сяр псалтикия, при Ат. Бадев в Солун нотено пение, не научих. Научих малко теория, но да пея не можах, па и глас нямах. За да не ми развалят отличието, поставяха ми бележка четири, за три заслужавах. Па и като учител в Крушово не пеех в черквата, а моите предшественици бяха псаляли. Това беше за мене един минус. Щастие беше, че между самите селяни имаше псалтове, които с мерак пееха - Халянов, Гологанов, Янкулов, Колю Бижов и пр. За да компенсирам тази си неспособност, пеенето в черква, държах църковни слова през по-големите празници. Държах слова, когато и темите ми подхождаха за агитационни цели. Например в речта ми на Св. Георги изкарах светията революционер, борец за правдата и истината срещу най-силния римски император Диоклетиан. От речта се виждаше ясно, че султанът и изобщо турската власт е сега Диоклетиан, а ние трябва да подражаваме на светого Георгия. Заклетите  отлично разбираха що исках да кажа, от непосветените в революционното дело по-будните също разбираха Пляката Таню на другия ден след проповедта бе говорил на Хр.Попиванов и Стоил Хрусинков, този даскал на бунт кара работата, хептен ачик, [26] в църквата взе да приказва, не му е чиста работата, скоро ще му видим петите, т. е. скоро ще бяга, е искал да каже. И пророчеството този път се сбъдна - не бе минал месец, аз трябваше да бягам, без да завърша учебната година.

През зимата ни бе пратено за прекарване по канал в България едно момче от полските села. Мина това момче през Крушово, дадох му писмо до ръководното тяло в Голешево и да го предадат нататък по същия начин, докато го преведат през границата. Пролетта същият този господин потеглил с Кочо Муструка харамия да прави комитлък. Организацията преследваше Кочо Муструка и Дончо Златков, защото вършели и разбойничество. След като Муструка бе ударен и убит от Неврокопската организационна чета под войводството на Атанас Тешовалията, поменатият юнак се предал на турците и изказал как сме го препратили в България, разправил за мене, че съм му дал писмо, че в Голешево Никола Хаджиев, сина му Стою, са го пратили по-нататък и пр. Потерята с предателя е отишла първо в Голешево - най-близкия пункт за нея, обаче предадените сполучили да избягат. Стою Хаджиев, като разбрал за предателството на оня нехранимайко, потеглил право за Крушово, да ме предупреди, та и аз да бягам. Късно през нощта, два-три часа преди съмване, през съня си чувам, че се хлопа силно на портата. Показвам си главата през прозорчето, слушам Стою: Ставай, отвори, казва. Отворих му, влезе, седна да почине и ми разказа, че заранта потерята ще бъде в Крушово.

Нямаше що, решихме веднага да тръгнем към Кърчово, в землището на което се намираше четата на дядо Илия, т. е. нашата районна чета. И действително на другия ден получихме съобщение от Крушово, че аскер обсадил училището и моята квартира, за да ме заловят. Много се ядосал мюлязиминът-офицер, загдето се бях изскубнал. Куриерът ми разказа още, че даскалицата, облечена в черно, от траур по даскалчето, разпуснала учениците и се прибрала в къщи... Те не знаеха, че ми е годеница. Само някои се досещаха, а след това повече. На другия ден ние със Стою Хаджиев бяхме вече при четата и тръгнахме с нея. Направихме си цървули, защото с обуща не може да се върви по планината. Но и с цървулите падах многократно през нощта. Късоглед бях още от четвърти клас и тромав съм в движение, та нощно време, когато обикновено сменявахме бивака си, много пъти падах. Но най-страшно беше минаването през една изгладена от ерозия и денудация скала, която трябваше да прегазим, едно подхлъзване и в пропастта. Минах, но пот ме изби на другия край. Труден ми се видя комитският живот, та решихме със Стою да отидем в България по канал. И след като бяхме престояли две седмици с четата, потеглихме през Кара Кьой, Ловча, Либяхово, Сангартия, Долен, Доспатската планина (Родопите), Батак, Пещера, Татар Пазарджик - София. До границата пътувахме все още като ни водеха куриери. В Либяхово преседяхме два дни, в една колиба на едно лозе. Посети ни ръководителят - Димитър Арнаудов. В Сангартия денувахме в черквата. Най-трудно беше минаването ни през Доспат. Куриерът сбърка пътеката. Водеше по една вековна гора и трябваше да прескачаме грамадни клади, за да не ни усетят овчари помаци. Обикаляхме много, слизахме в пропасти и изкачвахме големи височини. Капнахме от умора. Не знаем, дали е била по-голяма радостта на евреите, след като стигнали до Обетованата земя от нашата със Стою, след минаването на турско-българската граница!...

В Батак бяхме посрещнати със съчувствие. Батакчани помнеха турското робство и турските ужаси и винаги с братска обич са се отнасяли към македонските изгнаници. Починахме в Батак и се нахранихме добре.
В София дойдохме с изпокъсани панталони, палта и опинци. Брат ми Иван ме облече и прибра на квартира и на храна при него, а Стою Хаджиев отиде на гости у поп Атанаса от Голешево. Баща му на Стою и голешовският учител, забравих му името, избягали поради същата афера, бяха дошли преди нас в София.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

17. Веда словена - Три сборника с народни песни издадени от Стефан Веркович. През 1867 г. излиза книгата  Древна българска песен за Орфей, следвана от два тома: Веда Словена. Български народни песни от праисторично и предхристянско доба . Книга първа .   Балград, 1874, и  Веда Словенах. Обрядни песни от язическо време. Упазени со усно предание при македонско - родопските българопомаци. Книга друга. Санкт Петербург, 1881. С тяхната публикация е направена една от големите сензации за времато. Много учени приемат  автентичкостта на “Веда Словена“, но има и такива, които изказват съмнения . След дълги научни спорове  е доказано, че  се касае за фалшификация. В нея е уличен учителя Иван Икономов Гологанов, който е написал песните и ги е предал на Стефан Веркович за публикуване.

18.  акран /тур./ - връстник, другар.

19.  Водици - Богоявление, Йордановден.

20. Дядо Илия Кърчовалията /1856-1918/ - роден в с. Кърчово, Демирхисарско. Четник по време на Кресненско-Разложкото въстание. Хайдутства в Македония до появата на ВМОРО и през 1899 г. се включва в редовете й и възглавява чета в Демирхисарско. След Илинденското въстание е определен за пунктов началник в с. Рила.

21.  чепкен - вид горна къса дреха без ръкави.

22. джепане - бойни припаси

23. Солунската афера от януари 1901 г. е един от най - големите провали на ВМОРО. Арестувани са членовете на ЦК Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов . Те са съдени и осъдени на различни срокове затвор и изпратени на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Разбита е и част от революционната мрежа в Солунско, Кукушко, Воденско, Тиквешко и Гевгелийско.

24.   манкирам - избягвам да изпълня възложената задача или задължение

25.  думите “…а той все това “ са написани ръкописно

26.  хептен ачик - съвсем  открит