I

ДЕТСТВО И УЧЕНИЧЕСТВО

Роден съм бил на 8 февруари 1881 г., в с. Горно Броди, Серско, от Димко Г. Баждаров и Мария Г. Никова.
От детинството ми помня следното: Една вечер, преди да си легнем, майка ми ни изведе мене и брат ми на двора, както му е редът. Като погледнахме към небето, звездите се жиркаха [1] като стрели и угасваха, падаха звездите! Страшно и величествено! Майка ми се прекръсти и ние се прекръстихме. Война имало, та падали звездите на убитите, защото всеки човек си имал звезда. И действително, от справката, която по-късно направих, това случайно съвпадало с истинска война - Сръбско-българската.

Може би в свръзка със Съединението и Сръбско-българската война [2] в Броди бе надошъл много аскер. Войниците продаваха част от дажбата си пшеничен бял хляб и пилаф. Купувахме си и ние, децата, от време на време. Веднъж, войници като миеха съдовете си на чешмата и се бяха навели, взех едно камъче и го хвърлих по опнатия задник на един турчин. Не за да го бия с камен, но за забавление. (У нас носят шалвари и не се очертават формите на тялото.) Другите деца, като видяха това, хукнаха към дома и аз, най-малкият, след тях. Майка ми разправяше, че били раздигнати всички седящи наоколо жени, за да намерят  кой е хвърлил камъчето. Като дете ме беше страх само от вампири и караконджолци, за каквито ни разправяше баба Катя Никова.

Помня още, че татко се криеше в една чужда къща, за да не го вземат "нехрам". Появили се бяха комити, от хайдутите, та аскерът вземаше и селяни за преследването им.

Обичам да отивам на училище. И понеже нямаше българско училище, след въстанията турците и гърците в Сяр го бяха затворили,  отивах един месец в гръцко. Научих азбуката, запомних няколко гръцки думи папагалски, без да зная що значат,  и  изядох  един  силен  шамар   от  даскала, защото си играех във време на урок с други деца. Отвори се обаче българското училище пак и отидох там. Учих се добре, както отделенията, така и класовете в прогимназията и гимназията. Свърших с отличие. Свидетел бях като ученик в началното училище на борбите между екзархисти и гъркомани за владение на черквите и училището, за въвеждане църковно-славянските и български книги в черквата. Много беше драго на баща ми, когато казвах апостола... Майка ми умря, когато бях на седем години, и дълго време я оплаквах.

Свършил бях втори прогимназиален клас в Сяр и през лятната ваканция бях си отишъл у дома, на село. Това бе в 1895 г. Говореше се, че много комити са се явили по планините, носели калпаци и на калпаците имало жълти арслани (лъвчета) от тунч (бронз). Като отивахме по ливадите и нивите за коситба и жътва,  очите ми бяха насочени все към близките върхове или пъте, дано видя някой комита и да му дам хляб, защото те често оставали без хляб... [3]

В Сяр, в четвъртокласното училище, по-ясни спомени и със значение ми оставиха Д. Т. Страшимиров, който ми бе директор една година, и ни четше една вечер в пансиона стихотворения от Христо Ботев, като правеше и характеристика на поезията му; Христо Матов ни преподаваше по български език, той пък с мерак ни четеше изразно "Татунчо".

В Солун, гимназията, 1896/97 учебна година, вече ми попаднаха революционни македонски вестници от България: "Македонски глас", "Малешевски балкан" и др. Понеже вестниците минаваха през много ръце, превръщаха се като разкъсаните кори на зелника. В четвърти клас бях през време на Гръцко-турската война (1897 г.) и гледахме от пансиона тълпи арнаути новобранци. Тогаз посети гимназията капитан, по-късно полковник, А. Янков [4] и тогава видяхме български офицер.

На следната учебна година 1897/98, още през есента, Търпен Марков от с. Вишени, Костурско, ми предложи да образуваме ученически революционен кръжок, та да се подготвим за бъдещи ръководители на народа. Съгласих се. Търпен Марков, Андрей Казепов от Ресен, Георги Христов от Костурско, Георги Тодоров от Тетово и аз образувахме централна петорка. Според устава, който съставихме и приехме в няколко заседания, устройството на ученическата организация бе на петорки. Всеки от централната петорка трябваше да си подбере между учениците и да  закълне  други четирима, след като се попълни, така направените петорки, всяка от  петте петорки, може да образува друга и т.н. Всеки заклет  ученик значи може да знае най-много девет души,  а членовете на централната петорка знаеха всички. В събранията на петорките четяхме революционни книги и държахме беседи върху робството и борбата за освобождение на Македония. Литературата си доставяхме от България посредством австрийската поща. По този случай имах един инцидент с директора, г-н А. Ченгелов. Бях пратил на брата ми Иван в София списък на революционни книги с поръчка да ги купи и изпрати по австрийската поща на името Н. Шушлаков - този ми бе псевдонимът за случая. Получи се покана на това име - poste restante [5]. Отивам в пощенското писалище да взема колета, не ми го дават, трябвало да удостоверя самоличността, че това съм аз. Наблизо бе книжарницата на г. Иван Хаджиниколов. Помолих го да удостовери с подпис и  печат, че лицето съм аз. Пак не ми дадоха пакета, понеже съм бил ученик - с ученическа форма се явих, трябвало от дирекцията на гимназията да се удостовери самоличността ми. Нямаше как, трябваше да се каже на директора, от когото криехме, защото знаехме, че ще ни се кара. Явих се при него. Много ме хока, защото с тези си постъпки щели сме да причиним затварянето на гимназията, ако турската власт узнае що правим. Прав бе. Той се караше, аз мълчах и след като се наговори, помолих го пак да удари печата на пощенската покана сега, та друг път вече няма да излагам гимназията -  всъщност най-много себе  излагах, защото директорът можеше да каже, че не знае съдържанието на колета. Но понеже бях добър ученик, пък  имахме протекцията и на учители, мина това благополучно, ако и с кавга. Наскоро след това държах реферат пред всички ученици в пансиона за Г. С. Раковски. От учителите присъстваше Иван Гарванов,8 който накрая ме похвали. Пари за книгите събирахме из помежду ни. В края на учебната година си разпределихме книгите, за да ги занесем по родните ни места и да снабдим с революционно четиво съселяните и съгражданите ни. На мене се падна "Под игото" на Иван Вазов. Занесох го в Броди. В Сяр, на гарата, ни бъркаха сандъка, но понеже им диреха тютюн, не обърнаха внимание на книгата. Във всеки случай позатуптя ми сърчицето.

Революционер  без оръжие не може. Трябва поне кама да има, ако не и  револвер, понеже последният е скъп. Но и за кама нямах пари. Когато постъпвах в Солунската гимназия,  бях се запознал в Бошнак Хан [6] с един стар човек от Даръ Дере, Ахъ Челебийско, който водеше внучето си да постъпи в гимназията. То бе за първи клас и старецът ме помоли да го имам под мое покровителство. Богат бе. Помолих моето протеже да пише на дядо си да ми прати назаем една лира.. Прати човекът. Купих си хубава арнаутска кама.

Скоро след това подушихме, че освен нашата ученическа революционна организация в Солунската гимназия имало и друга такава и то по-стара от нашата. В нея, разбрахме в последствие, влизаха от нашите съкласници Манол Ризов и Христо Силянов. Приобщени са били към нея още от четвърти клас. Ние образувахме нашата, когато бяхме в пети клас. От реалното отделение на същия клас пък  влизаха оттатък  Божил Танчев, Димитър Попстаматов. Излезе, че нас, понеже се учехме добре, са ни считали бележкаджии или още негодни за такова опасно дело, каквото е революционното освободително движение. И те усетиха, че се събираме на групи по петима и взехме да се дебнем едни други. Другата група даже уреждаше да ни  отварят сандъците нощно време в дрехарницата, с чужди ключове, или дори с взлом, за  да тършуват из тях, та да  ни заловят оръжие или книжнина. Ние взехме контрамерки. По-късно ни стана ясно на какво се дължи това разделение.

В Солун отделно от комитета, на страната на Централния комитет [7], в него влизаха тогава Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Даме Груев и Христо Попкоцев, образувала се и друга революционна група, наречена “Братство” [8]. В нея влизаха Иван Гарванов, Христо Ганов, Н. Колушев, Д. Мирчев  и др. Хората на Братството изглежда са се счели оскърбени, загдето са били пренебрегнати от другите. Това чувство ще да е било доста остро, защото хората на  Братството са имали самочувствие да не бъдат нито по-малко умни, нито по-малко патриоти и авторитетни от другите. Като съществено различие обаче Братствениците изтъкваха, че хората от другата революционна организация недостатъчно се борят със сръбската пропаганда, но са тактични, много са бързи и си служат с демагогски средства, за да печелят привърженици. Пресилени са тези твърдения. С Централния комитет в Солун бяха повече хората от  еснафа,  а с Братствениците бяха повече от нотабилите. В психологията на едните и на другите може би има известна разлика, вследствие на разликата в социалното им положение, но разлика между водачите, които бяха гимназиални учители, не можеше да има, освен чисто индивидуална, свойствена на лицата и  от двете групировки. Така например, не можеше да се каже, че Хр. Татарчев и Хр. Матов са по-бойки и по революционери от Иван Гарванов, или че Иван Хаджиниколов е бил по-буен темперамент от Хр. Ганов. В това разцепление, първо във вътрешността, сигурно ще да е имало и личен елемент, може би и смисъл и интерес. У обществата с ниска култура мъчно е да разбереш караниците и те почват  поради идеи, материален интерес или с накърнено честолюбие.

В Солун имаше  тогаз двама български книжари - К. Г. Самарджиев и Иван Хаджиниколов, съперници. Двама български лекари - д-р Хр. Татарчев и д-р Христович, съперници. Те бяха в различни лагери. По-силна беше организацията на Централния комитет - Груев, Делчев, Матов и пр., от  тия на Гарванов - Колушев, защото първите бяха почнали още преди четири години и в това време вече имаха своите адепти, връзки, ядра не само в Солун, но и в провинцията. Вторите имаха последователи главно в Солун, Прилеп и отчасти в Ахъ Челебийско. Ние, без да знаем това разеденинение, тази двойнственост, бяхме попаднали в сферата на влияние и ръководство на "Братството". Нашата ученическа организация на петорки получаваше инструкциите си и бунтовнна литература, главно вестици, от Иван Гарванов и Н. Колушев, който от учител стана секретар на Българското генерално консулство в Солун. Другият ученически кръжок, те всички се събираха общо и заедно, не се деляха като нас на петорки, бяха ръководени от Д. Груев, Хр. Коцев, Хр. Матов. Когато бяхме в шести клас ние, от централната петорка, значи през 1898/99 учебна година, нашата ученическа организация броеше около 30 души. В нашите петорки влизаха: Пандо Кляшев, Стою Хаджиев, Борис Мончев, Александър Станоев, Асен Тодев, Павел Поцев - после Шатев и др. Във всеки случай не се считахме и ние нито по способности,, нито по смелост, стоящи по-долу от учениците в другия кръжок, нещо повече имахме самочувствието на превъзходство, след като бяха свършили гимназията В. Узунов, Ст. Мълчанков, Вл. Карамфилов, Марко Бошнаков и др. Та остана да се мерим с нашите съкласници и тези, що идеха след нас. По авторитетност на дело ние вече взимахме надмощие. Но истина  е, че ние отначало нищо не знаехме по това деление на големите, което после се пренесе между нас, учениците.

През учебната 1899/1900 г. всички ученици от класическото отделение в солунската гимназия бяхме преместени в Битоля, гдето класическата гимназия ставаше пълна. Аз и моите другари - Търпен Марков, Георги Христов, Андрей Казепов и Георги Тодоров, които образувахме централната ученическа петорка в Солун, всички, като класици, се намерихме в Битоля да довършим седми клас. В Битоля дойдоха и класиците ученици от по-долните класове в Солун. Реалистите си останаха всички в столицата на Македония. В Битоля ученическият революционен кръжок беше целият под ръководството на Д. Груев, който беше учител в гимназията. Ние, свързаните с Братствената организация, тук между учениците не заварихме заклети другари. От учителите в града се числеше към братството Кръстю Капиданчев от Костурско. В ученическия кръжок от другия лагер тук заварихме Лазар Москов, Тале Христов и др. За щастие, през януари 1900 г.,  ако не е изневерила паметта ми,  големците в Солун се обединиха [9]. Братствениците станаха членове на Вътрешната организация, ръководена от Централния комитет, та и ние получихме заповед да се влеем в ученическия кръжок в Битоля. Това направихме с радост и облекчение. Нашите съкласници от Солун от другата страна, начело с Хр. Силянов, обаче се показаха дребнави. Подложиха ни на втора клетва, сякаш тази, що бяхме си дали по-рано, не бе валидна. Не вложихме амбиция в това. Времето идеше да покаже кой как в бъдеще ще изпълни дълга си и клетвеното обещание за това. Трябва да изповядам обаче, че учителите и от двете организации се отнасяха добре спрямо учениците и от двете групи, а не само към тия, числящи се в тяхната организация. Това доказва, че не бяха дребнави хора. И ние, учениците от двете групи, не се мразехме, не се карахме, не се обиждахме. Понеже и едните, и другите пазехме в тайна, че сме заклети, проявявахме само едно мълчаливо съревнование за влияние сред другите ученици - непосветените. От нашия клас почти всички в последствие взеха участие във Вътрешната македонска революционна организация - едни като ръководители, други като нелегални ръководители и организатори, след като бяха узнати от властта.

Тъй като през учебната 1899/900 г. бяха закъснели с ремонта на гимназиалното здание в Битоля, нагласихме една екскурзия. Поведе ни Милан Матов [10], братът на бившия ни учител, Хр. Матов. Той беше изключен от гимназията, поради бунта на учениците против директора А. Попстоилов [11] през изтеклата учебна година. Пеша отидохме в Ресен, от там през Петрино в Охрид и Струга. От Струга се върнахме в Охрид на чунове [12] по езерото. В Струга гостувахме у Матови, в Охрид у Иван Групчев, в Ресен у Казепови. В екскурзията участвахме М. Матов, Хр. Силянов, Георги Тодоров, Андрей Казепов и моя милост. Отлично впечатление ми направи българското население с високото си национално съзнание и с природната си интелигентност, събуден народ. След това вече не ми се отдаде да отида в Охрид, тази общобългарска светиня, старините на която ми направиха силно впечатление, и най-много черквата "Св. Климент" с плащеницата от Андроника Палеолога. Като архитектурен паметник "Св. София" бе по-импозантна и по-добре построена черква, но "Св. Климент" повече говори на сърцето ми и остави по-жив спомен.

Друга екскурзия направихме през великденската ваканция, този път с маршрута Битоля - Лерин - Продере - Смърдеш - Дъмбени - Костур - Хрупища - Вишени - Бабчор - през в. Вич -Арменско - Лерин - Битоля. Повече дни поседяхме във Вишени, у Търпен Марков. В тази екскурзия участвахме Търпен Марков, Георги Христов, Георги Тодоров, аз и някои други момчета от Костурско, които си отидоха в своите села. За възторжения патриотизъм и големия революционен дух на костурските българи писах по-подробно във вестник "Родина”, в Скопие, и после ги препечатах в книгата ми "Из македонската земя”.

В Битоля правеха впечатление българските еснафи със своята организираност и с родолюбието си. Учителите бяха уредили неделно училище. В неделен ден бяха държани сказки в салона на централното училище от Я. Груев, В. Пасков, М. Герджиков и др. Сказките бяха нагаждани, с оглед да будят в революционен дух, макар темите да бяха взимани от историята на други народи.

Ние, учениците от седми и шести клас, пък приготвихме за театро пиесата "Граф Егмонт" от Гьоте със сюжет от борбите на нидерландците против испанското иго. Тале Христов беше граф Егмонт, Манол Розов - херцог Алба, аз имах една малка роля на агитатор по улиците и площадите на Брюксел. Имаше един Тъпанаров - той представляваше страхливата част на народа и общ смях, както през време на репетициите, така и след представлението, възбуждаше неговата реплика със западномакедонски акцент: "Пазете се, кротувайте, всичко е непостоянно, всичко се клати!" По едно време ми бяха поискали нофуза [13], междувиалаетското тескере [14], нужни били на окръжния революционен комитет, за да препрати с тези документи някое лице по организационна работа, та после щели да ми ги повърнат. Дадох ги. Не ги върнаха, а учебната година свърши и трябваше да се разотидем по домовете си. Уговорих с приятеля ми Александър Станоев от Неготино, Тиквешко, да пътуваме до тях заедно и после да продължа с неговия нофуз. Тиквешко беше в Солунския вилает, от който бях и аз, та нямаше нужда от тескере, а от Битоля до Неготино през Прилеп ще гледаме да се промъкнем контрабанда по кираджийския път. Така и направихме. След тържествения акт, Битолската българска класическа гимназия даваше първия си випуск и моето зрелостно свидетелство носеше № 1 от първия випуск, нагласихме се с една дружина съученици от Прилеп да пътуваме до града им заедно. В Прилеп аз и Александър Станоев преседяхме 2-3 дни. Направихме един излет до Златовръх, качихме се на най-високите скали при риск да си счупим главите и после посетихме манастира Трескавец. Там се нахранихме с кисело мляко.

От Прилеп до Неготино пътувахме с кираджии [15]. В турско на шосетата, гдето граничеха две каази, имаше караулници, кули или каменни къщи, в които квартируваха заптии и джандарми. Те понякога при съмнение искаха от пътниците лична карта, нофуз, за удостоверение на самоличността. Минахме от Прилепско в Тиквешко без тази формалност. В Неготино престоях у приятеля ми Ал. Станоев 3-4 дена. Запознах се с баща му, майка му, по-големия му брат Георги. Вуйчо му, едър и тлъст, обичаше ракията и редовно, всеки следобед на мръкване, муцаше [16] от шишенцето. Ходехме до Кавадарци да видя града, посетихме манастирчето към Вардар, "Св. Георги", ако не ми е изневерила паметта, разгледах и самото Неготино, голямо село, паланка. За Александър Станоев, предан приятел, с душа на поет, с голяма съвест, писах в "Духът на Македония".
Когато вече реших да продължа пътя си, Ал. Станоев ми даде нофуза си и ме изпрати до гара Криволак. Планът ми беше да не пътувам по железницата до Солун и от там за Сяр, а с кираджии през Струмица, Петри[ч] или Мелник и от там Горно Броди. Желаех да мина през нови места, по които не бях минавал. За Струмица слязох на гара Валандово. Тук трябваше да пренощувам, защото Струмица беше далече, около 30 километра, а кираджии нямаше. От гарата отидох в хана. Под етажа имаше кръчма, гдето трябваше да прекарам, докато се стъмне. През декември 1899 г. във Валандово бе разкрита една организационна четица, която се измъкнала благополучно от обсадата, след като повалила двама джандари. През януари 1900 год. валандовската афера бе подновена, пуснатите по-рано обвиняеми наново биват арестувани. От тогаз тук бе поставено да квартирува едно отделение войници с чауш. Тази вечер във Валандовския хан, при гарата, моя милост, бъдещият даскал, бе най-интелигентното лице и трябваше да се държа на положение. Това бе още по-необходимо, защото не ми бе чиста работата. В сандъка си имах няколко революционни книги и една тетрадка, в която бях преписал из Вазовата "Епопея на забравените" лирическите песни за Левски, Раковски, Бачо Киро и др. Преписал ги бях, защото не ми бе възможно да имам книгата, а исках да ги занеса в Горно Броди. Освен това пътувах и с чужд нофуз. Малко подозрение,  обиск, арест, присъда, а до присъдата - сигурен бой в неизвестен размер...
В кръчмата, над улицата, имаше кангела - прозорец, в дебелата стена с разтворени капаци, та можеше да се седи на хлад и теферич. Там седеше чауша, там седнах и аз. Поръчах си една мастика, Чауша беше започнал аперитива си. Запита ме отгде ида, къде отивам, отговорих му от Неготино за Сяр. Когато казвах на чауша и кръчмарина, че съм от Неготино, дочу  ме едно заптие, помак, който говореше отлично български и ме запита:

- Ами от кои си в Неготино?
- Син съм на Станоя, абаджията - отговорих аз.
- На Станоя ли? Че как да не те позная, аз съм работил у Станоя. Как се казваш?
- Александър съм.
- Александър ли? Аз Александър съм бавил, носил съм го на ръце, как да не те позная? Та ти си Александър, а?
- Аз съм. Как ще познаеш, порастнах вече! Не съм дете като тогава, та да ме познаеш.

- Що прави вуйчо ти - пита ме заптието.
- Що да прави. Пие си ракийката, нали го знаеш що мераклия е на ракийка.
- Е, опознахте ли се, разбрахте ли се? - пита кръчмаринът  заптието.
- Абе опознахме се, ама нещо ми каза, нещо не можа!
- Как ще ти отговоря за всичко - додавам аз, когато от дете съм напуснал Неготино и отивам да уча в Солун, Битоля! Ето и сега, току що си дойдох от Битоля и бързам да отида в Сяр, та да моля един мой роднина, архиерейски наместник там, да ме назначи в някое добро село за учител идващата година.

Хотелджията ми поиска нофуза, защото всеки ден полицейският отивал да се осведомява за пътниците и тяхната самоличност. И сега не мога да си обясня поради каква нужда, може би поради нуждата, несъзнателна и необмислена, да се доверя някому след премеждието на гара в Криволак, казах на хотелджията без да ме пита той, че нофуз имам, но е чужд, понеже моя загубих. И му дадох нофуза.

Из града срещнах познати ученици от Радовиш. Дошли бяха на пазар в Струмица. Казах им в кой хотел, че съобщих на  съдържателя му как пътувам с чужд нофуз.

- Ами той е гъркоман, що си направил тъй? - плеснаха с ръце приятелите. Ха сега де. Вместо за Петрич, намерих кираджия за Дойран и на другата заран, още в тъмно, напуснах Струмица. Хотелджията се оказа благороден човек и не ме издаде.

На гарата имах малка разправия с полицейския за пътниците. На всяка гара тогаз записваха в един голям тефтер пристигащите и тръгващите пътници по нофуза. Дадох си аз нофуза. Чете полицаят: Александър Станоев от Неготино.

- Къде отиваш? - пита ме.
- В Сяр, ефендим.
- Що търсиш по това време от Неготино, та чак в Сяр?

Погледа ме, па кръц-кръц с калема, записа ме и ми върна нофуза.

Стигнах благополучно в Сяр, в книжарницата на вуйчо ми А. Г. Ников, разправих му хала си и го помолих да прати на Никола Хаджитошев в Дойран една бяла меджедия, която бях взел на заем, а в един плик с писмо препратих нофуза и на Александър Станоев. Ако ме бяха разкрили, че пътувам с чужд нофуз и че нося компрометиращи книги, не само аз, а и Станоев щеше да си изпати. Никога не ще забравя риска, който и той понесе в случая.

От ученичеството си имам най-приятни спомени. Другарите ми бяха изобщо добри. От съкласниците ми, както вече поменах, почти всеки иска участие в борбата за освобождение на Македония като революционери. Изключение направиха само двамата братовчеди Михаил Грашев и Георги Грашев от Прилеп. Неколцина от другарите ми се проявиха като гeрои и загинаха юнашки в неравната борба: Пандо Кляшев, Манол Ризов, Тале Христов, Георги Димев, Андрея Казепов бяха избити като войводи и четници в сражения с турците. Търпен Марков умря от туберкулоза, засилена поради нощни посещения при четите. Александър Станоев се рани тежко при опит да се самоубие, за да не попадне във вражески ръце, и умря от раната си на лечение във Виена, след като се бе върнал от заточение. Вечна слава тям и на тези, които съм забравил да помена.

[Next]
[Back to Index]

2. Съединението е извършено на 6 септември 1885г., а в началото на ноември избухва и Сръбско - българската война. Като  следствие на първото събитие Турция съсредоточава много войска в   пограничната зона с цел да възстанови статуквото с военна сила . Последвалите преговори и война между България и Сърбия , в която младата българска армия побеждава , довеждат до признаване на Съединението от Турция и напрежението в двустранните отношения намалява .

3.  Става дума за Четническата акция , организирана от Върховния македонски комитет , при която са превзети от чети Мелник и Доспат , но като цяло акцията не изпълява поставените и задачи. Вж.   Силянов , Хр. Освободителните борби на Македония . Т. 1 , С., 1983 , с. 55 - 63 ; Пасков , Р. Четническата акция на Македонския комитет през 1895 г. . ВИС , 1991 , кн. 3 , с. 18 - 26; Национално - освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 - 1944 . Т. 2 , С., 1995,  с. 75 - 86

4. Анастас Янков /1857-1906/ - военен деец, полковник. Роден в с. Загоричане, Костурско. Доброволец в Руско-турската война от 1877- 1878 г. и участник в Сръбско-българската война от 1885 г. Включва се в редовете на ВМОК. Взема дейно участие в Горноджумайското въстание - 1902г. и Илинденско-Преображенското въстание - 1903г. След въстанието не преустановява революционната си дейност. На 16 април 1906 г. четата му е обсадена от турска войска при с. Влахи, Мелнишко, води неравен бой, в който  загива.

5. poste restante /фр./ - поща до поискване от получателя; в оригинала написаното с латински букви навсякъде е ръкописно.

6.  Бошнак хан - освен със свойте основни функции  е и място , за срещи между дейци на ВМОРО. По това време една от главните бази на Организацията.

7. Под това име Г. Баждаров говори за Българските македоно-одрински революционни комитети . Основан в гр. Солун на 23 октомври 1893 г. от Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. В началото на 1894 г. за председател е определен Хр. Татарчев, а за секретар-касиер Дамян Груев. Организацията си поставя за цел да се бори за политическа автономия на двете области на базата на чл. 23 на Берлинския договор. Постепенно изгражда комитети в градовете на Македония и Одринско. През 1896 г. се провежда Солунския конгрес, на който се вземат важни решения за усъвършенствуване организационната структура. Революционната територия е разделена на 6 окръга - Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски и Одрински, а всеки един от тях на околии. За седалище на ЦК е определен гр. Солун, а за контакти с българската и европейска общественост в София е изградено Задгранично представителство. Конгресът възлага на Гоце Делчев и Гьорче Петров да изготвят устав и правилник на Организацията. След 1899 г. е изграден и боевия орган - Четническия институт , като във всяка околия се поддържа чета, която има за цел да извършва организационна и бойна дейност. Организацията подготвя и провежда три въстания - Илинденско-Преображенско /1903/, Тиквешко /1913/ и Охридско /1913/. Името на организацията претърпява еволюция като през 1902 г. е наречена Тайна македоно-одринска революционна организация, а през 1905 г. е преименувана на Вътрешно македоно-одринска революционна организация. След 1920 г., поради отпадане на Одринска Тракия, Организацията получава последното си име Вътрешна македонска революционна организация.

8. Българското тайно революционно братство е създадено в Солун през март 1897г. от 12 души, сред които изпъква личността на Иван Гарванов . Уставът се състои от 24 члена в който се регламентират целите , средствата , устройството и управлението. Издава свой вестник “ Борба “. Изгражда структури в Прилеп , Велес и другаде. С ВМОРО от самото начало на съществуване на Братството са в обтегнати отношения , като се стига до убийства. Извършени са покушения срещу братствените членове :Войницалиев във Велес, Самарджиев в Прилеп, Наумов в Сяр. Замислят се отмъщения и са издадени смъртни присъди на Д. Груев , Хр. Матов, П . Тошев и Ив. Хаджиниколов.

9.  Обединението на двете организации става с посредничеството на ВМОК и през септември 1899г. двете организации се сливат. Членовете на Братството полагат навсякъде клетва за вярност към ВМОРО. Ръководните дейци са привлечени в ръководствата по места .

10.  Милан Матов - председател на Битолския революционен окръг, битолски окръжен войвода. След Младотурската революция участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове в Македония. Брат на Христо Матов.

11. Антон Попстоилов /1869-1928/ - роден в с. Лешко, Благоевградско. Завършва Софийския университет и учителствува в гр. Прилеп. От 1897 до 1909 г. с известни прекъсвания е учител и директор в Солунската българската девическа гимназия и Солунската българска мъжка гимназия. В периода 1910 - 1913 г. е екзархийски инспектор. След Междусъюзническата война се премества в София и работи като уредник, а после и като директор на Етнографския музей. Автор на много трудове по фолклор , история и педагогика.

12.  чунове - лодки

13. нуфуз / тур. / - статистическа книга за броя на мъжкото население в Османската империя.

14. междувилаетско тескере / тур. / - паспорт, лична карта или пътен лист за пътувана в Османската империя.

15.  кираджии / тур./ - лице което срещу заплащане превозва със собствена кола или кон стока или пътници

16.  муцаше / диал. /  - пиеше.