III. Литературни творби и спомени

2. НА БЪЛГАРСКАТА ЧЕРКВА В ЦАРИГРАД ПРЕДИ 60 ГОДИНИ (ученически спомени) [*]
 
 

Роден съм от родители българе в стръмния планински, със средновековен характер по множеството си каменни мостове, кули, стари здания, тесни, криви улици, както и по живота град Кратово в Северна Македония, известен по книжовната си, особено преписна деятелност през време на турското робство, както и по своите рудници. Датата на раждането, която не важи, не мога да определя, за да не бъда озадачен пак с подобен въпрос, с какъвто бях озадачен от министъра на просвещението покойния Иречек: «Може ли една майка да роди дете и след месец пак да роди?» — понеже по-старият ми брат писал в послужния си списък, че бил роден в края на декември, по стария стил 1851 г., а пък аз в моя послужел списък съм писал, че съм роден на 28 ян[уари] 1852 г., в деня на свети Ефрем Сирина. Добре че не бях писал, че съм се родил преди по-стария си брат, тъкмо след месец. Иречек настояваше; че съм искал да се представя
 

*. Публикува се по издадените през 1979 г. от Издателството на Отечествения фронт «Спомени» на Ефрем Каранов – Ж. П.

325

по-стар, за да бъда избран депутат. Баща ми хаджи Цвятко Гайранца, по черковно Цвятко поклонник, книжовник, готвил се да стане поп, поради което купил си и требник, но не станал, а станал търговец на необработен памук — на къклица, докарван от Пешчево, в Малашевско, който продаваше в града или разнасяше по селата.

Баща ни се отличаваше с предприемчив дух. Него общината пращаше да дири учители за града. Пръв той насади в града памук. Пръв насади в Драгасията от мегдан лозе — и цялата Драгасия скоро се покри с лозя. Пръв заведе децата си на училище в Цариград. Пръв донесе кофтор, на който се чудеха всички.

Веднъж на постлания с килим и възглавници чардак, откъдето се виждаше целият град, след като баща ни разправи за сутринта четеното евангелие в черква, което вършеше всеки празничен ден, той в силно възбуждение закле се пред иконостаса Ерусалим: «Заклевам се, че две от четирите си деца подарявам на българския народ и ще ги заведа на българското училище в Цариград» — целуна иконостаса, накара ни и нас да кажем «заклевам се» и да целунем иконостаса, когато майка ни, дълбоко потресена, плачеше и казваше: «Хванали са го цанцалете», т. е. дяволите.

По-напред се отопляваха само с мангали, наричани тегари и печки, наричани баби, направени от малки землени зелени кюнчета. Баща ни носеше на едното си ухо сребърно колелце — обичка, окачена му още при раждането му, за да не умре, тъй като на баба ми умирали децата — и действително всичките деца на баба ми отпосле не умирали.

Това бе през лятото на 1864 година. Това бе извършено от баща ни под влияние на следните обстоятелства: той с възторг си спомняше за туй, как в Ерусалим видял ученици в еднакви униформи, водени от учители и учителки из ерусалимските улици; той вече от цариградските вестници знаеше, че в Цариград имало добре наредено народно училище при черквата «Свети Стефан», отгдето щели да излизат апостоли и първодякони народни, та макар разпъвани и избивани с камъни както св. Стефан; през тези години черковният въпрос беше в най-големия разгар и в кратовската черква книжовникът Давидко Граматикът, който само по три пъти ядеше през всяка седмица на великите поети, ученик на Йоаким Кърчбвски,

326

родоначалник на печатната ни книжнина на прост български език в началото на XIX столетие — се провикваше от амвона в присъствието на владиката: «Да изгоним владиката, да го не приемаме не само в черквата, но и в къщите си», и из улиците се пееше от децата по стъпките на владиката противогръцката песен на Аверкия Петров, игумен на Осоговския манастир, в която между другото се казваше, че гръцките владици грабят, мъчат, притесняват, от бога се не боят, а песента започваше с думите:

Тая песен сочинявам,
изговарям от душа,
о, народе, мил народе,
не запушвай си уши. . .

Следвал съм в кратовското училище при учителите: даскал Стефчо, поп Иван, даскал Димитри, даскал Атанас Беровски и даскал Теодосий Лаклак. Даскал Стефчо имаше голяма домашна библиотека от ръкописи, писани от него и когато отиваше на черква, подбираше всичките деца от улицата и ги завеждаше в черква, а когато се кръстеше, стискаше пръстите си силно, за да не влезе дявол между пръстите, също тъй силно натискаше на челото, че се подаваше на петите назад, на корема, че се наблягаше на пръстите на краката, надясно на гърдите, та че цялото му тяло се завърташе, надясно на сърцето, та че цялото му тяло климваше наляво, във време на занятията правеше калимавки, които продаваше; водеше всичките ученици на ливадите си или на лозето си, за да ги почистят от камъни.

Поп Иван биеше децата безжалостно; плачеше, когато четеше евангелието в черква; у дома си имаше много стари ръкописи, повечето на пергамент. От тези ръкописи два през 1883 г. предадох на Софийската народна библиотека, единият от 1728 г. под заглавие «Судьц» — т. е. законник, който преписа руският професор Флорински.

327

Даскал Димитри беше млад; отличителното в него беше големият му пояс, който, когато се опасваше, му държаха учениците; във време на Виничката афера 1897 г. син му Йосиф Даскалов бе ужасно изтезаван и пратен в Подрумкале; при изтезанията самите турци му казваха: «Какво да те правим, бе чоджум,ц твоите братя те продадоха, както продадоха братята Йосифа в старо време.»

Даскал Атанас Беровски с един негов поддаскал чуваха в училището коза с яренце, които пасяхме учениците, а даскалите мълзяха козата.

Даскал Теодосий Лакдак, родом от гр. Крива Паланка, беше патриот, добър псалт, но аз му завиждах на дългата антерия, каквато мечтаех да си направя, когато порасна. Учеха ни на буквар, наустница, псалтир и акатист, но даскал Теодосий преподаваше и свещена история, псалтикия, землеописание, макар веднъж накара учениците да търсят Мала Азия по всичките пет карти на земята — а картите бяха изпратени подарък на училището от Цариград. Даскал Теодосий преподаваше по записки и някаква история ли бе или друго нещо под наслов Хронология, както и Христоития, сиреч благонравие — закон да бъдеш благоприличен в обществото, например кога ядеш, да не мляскаш много, кога се изсекнуваш — да не ти свири носът като бория, кога седиш на мангала, да не се разкрачваш, а да оставяш място на другите, по улицата да ходиш със скръстени на гърдите ръце (като старите християни и пр.) Даскал Теодосий правеше различни шествия с учениците, дори изпити; на един такъв изпит, на който беше поканен каймакаминът, аз се отличих с разказа за продаването на Йосйфа. точно преведен от Библията, както и с турското изречение: «ковалама авадаки, камб едерсен, тавадаки» — т. е не търси из въздуха, за да не изгубиш туй, което е в тавата», «брада царска, глава воденичарска».

Не зная колко време учих азбукето, но беше твърде дълго; аз се бях научил да чета, но азбукето не знаех, връщам се от училището с плач, понеже и учителят, и учениците ме подиграваха, че съм бил буковак, но баща ми ме завежда при учителя и му обръща внимание, че аз зная да чета — и тогава ми дадоха наустница. При даскал Теодосий направиха чинове и трон, т. е. катедра, напред бяха само скамейки покрай стените; учениците, като бутнеха някои от предните чинове, задните чинове изпопад-

328

ваха и учениците се намираха под чиновете. А наказанията бяха: [бой] по стъпалата, във фалага, по дирника, като те вземе някой на гръб, по ръцете, които прехапващ от болки, по бузите, по гърба и теглене косите и ушите. Освен това почерняваха на виновниците лицата със сажди и ги развеждаха по улиците или ги затваряха в празнището под трона. В последния случай, айо някой от затворниците боднеше учителя с игла през дупките на трона, учителят поливаше с вода трона и учениците под трона бягаха като плъхове. На тези, които се заловят, че се къпят по вировете, взимаха им дрехите и ги донасяха в училището, а виновниците се въртяха около училището голи.

Наближаваше денят, определен за тръгване към Цариград — 30 август 1864 година. Баща ни поръча на така наречения черен хекимин, защото имаше и бял хекимин — гърци, да ни направи френски дрехи, т. е. палто и панталони от черен сатен — и тия френски дрехи произвеждаха при движението ужасен шум, нам беше по-приятно да си носим сините гащи. Ходихме да се простим с лозята, нивите, сетне с роднините. Пуснаха се всевъзможни хитрости да може да се откажем от туй отиване; аз бях олабил, но като се обърна баща ми към мене с думите: «Помни клетвата», аз вече не възразявах, особено при мисълта, че ще видя много градове и села — и ще ги отбележа в пътното си тефтерче, и морето, за което баща ми много ни е разправял от продължителното си скитане между Солун и Яфа, вероятно с някоя риболовска мауна, която, както се види, ги е мъкнала по различните острови и малоазийските брегове, може би и в Александрия, додето да ги изтресе в Яфа. Но мисълта, че ще се отделя от майка си, ме ужасно мъчеше — а тя все плачеше, ходеше замислена, не говореше нищо и ако некой притвореше вратата на стаята, в която беше тя, отведнъж `и ставаше зле. Против баща ни въстана целият град и всички ни убеждаваха да го не слушаме, защото той не знаел какво вършел и щял да погуби децата си. А пък чорбаджията хаджи Максим ни казвайте: «Деца, пазете се от коконите в Цариград, те са иродиади, червливи, които погубват човека, както погубиха главата на Йоана Кръстителя, на името на когото е .храмът в града ни.»

Хаджи Буше казваше: «Деца, вий сте щастливи, в Цариград ще спите на меки дюшеци и възглавници; лег-

329

неш и току пропаднеш в пердух — всичко е пердух, това е животът.» А хаджи Буше слугувал в Цариград, спестил пари и оттам отишъл на хаджилък, отгдето се върна в Кратово хаджия и го посрещнахме с попове и рапиди вън от града — и сега играе ролята на чорбаджия; кантар дълго време не хванал, защото неприлично било хаджия да мери, но нуждата го накарала отпосле да стане кантарджия и да мери понякога криво, за което на другия свет има да отговаря в митарството и пред свети Петра, както и да зарадва дяволите. А даскал Теодосий казваше: «Българската черква в Цариград е все от мермер — мермерни диреци, чудни шадравани — нашият мермерен шадраван в хамама нищо не струва пред тези шадравани, а дворовете са покрити с разноцветни морски камъчета — сини, зелени, червени и бели камъчета. Там има и добри ученици, с които требва да дружите — така малкият Стефан, попски син, той е като ангел и знае много езици — френски, гръцки, турски. . ".» — това е Стефан Панаретов, сегашен български дипломатически агент в Америка, тогава ученик при българската черква. А тези сведения, прави или криви, е имал даскал Теодосий от писмата на кратовския иконом поп Георги, който живееше от две години в българската черква в Цариград, по един спор с бившия кюстендилски митрополит Дионисий.

Чичо Алексо казваше: «Брат ми, баща ви, ще ви продаде гладни, мили дечица, или ще умрете някъде, отглади». Баба Спасена казваше: «Пазете се, бре деца, да се не удавите в морето. Това е вода без дъно.» На което аз `и отговорих веднъж, че морето трябва да е заградено с плет, за да не се давят децата.

Стрина Маруша казваше: «Пазете се от настинка, деца — най-много болки дохождат от настинката. Помнете старата ганетка: кога се събличат дърветата, ти се обличай, а кога се обличат, ти се събличай — това ще рече наесен и на зиме да се обличате по-топло, а напролет и лете по-леко.» Баба Дуда казваше: «Деца, като отивате за Стамбол, ще минете през Тулча, там е син ми и ще го поздравите от мене и ще му кажете, че майка му е станала черна главня за него. Да не ви е просто ни на този свят, ни на онзи, ако му не кажете». При това баба Дуда посочваше с пръст как били разположени Цариград, Тулча и София един спрямо друг, но кой знае колко вярно е.

330

Баба Боринарка казваше: «Деца, аз съм ви омесила гевреци за път, пък вий ще видите много черкви и манастири, та не ме забравяйте — споминайте името ми по черквите и манастирите и палете свещици.» Баба Доца попадия, която, като се опиеше, наместо добър вечер казваше «завъртеше», ни каза: «Зарана, като се разбудите, ще си мислите, че сте си дома, а щом погледнете изпод покривалото, ще видите, че не сте дома, а в чужда къща.» А другарите ни замислено казваха: «Вий ще видите много и ще живеете в царските палати.»

Приготви се всичко за път. Направихме на баща си готови цигари от «пенджере-кеят» и козирог от дебела книга, за да брани очите му от слънце. Направиха се за нас от майка ни и разни стринки, тетки, вуйни и баби баници, гевреци цела пирамида, имаше и много варена царевица. Учителят Теодосий направи една похвална реч за Христо Тъпчилещов, също и за тримата йерарси Авксентий, Паисий и Иларион, за които предполагаше, че са в Цариград. Взехме и картината Св. Кирил и Методий, копирана от братята. На 29 август, посичане главата на Йоана Кръстителя, брат ми прочете в черквата слово, написано от даскал Теодосий, а на 30-ти — неделен ден, след божествената литургия и молитвите на Тавлия за път аз прочетох от владишкия стол прощално слово, написано ми от учителя Теодосий и учителят Теодосий накрая каза: «Тез момчета бяха украшение на черквата, да им даде бог щастие». И действително при всяко отваряне на черквата аз бях там, канервах, четях апостола, взимах участие в черковните тържества, бях прочел като просто четиво, но повече без разбиране, почти всичките триоди и минеи, които от черквата тайно взимах и прерових цели купища пергаментни стари ръкописи в нишата на женската черква, от които бях взел една ирмология, която почна да служи на свещениците и я наричаха «Ефремовата ирмология.» И тия купища книги, както от черквата, тъй и от манастирите, се носеха в Сърбия от разни спекуланти, особено от поп Христо, поп Антим, поради което ги възнаграждаваха с пари, златни кръстове, камбани, черковни одежди и книги, а децата им се взимаха за стипендианти. Като се върнахме от черква, дворът, къщата ни бяха препълнени от изпращачи, цяло гъмжило. Дадоха ни да похапнем; след това аз с царевичника в ръка обиколих цялата къща, двора, погледах по съсед-

331

ните къщи, баирите, вековните борове срещу града, за които се приказва, че били отпреди дохождането на турците и че ще стане пак българско, когато сами изсъхнат. Погледнах и гълъбите, които в рояци хвърчаха над града от кула на кула. Притурих при багажа и дивита, както и собственоръчния ръкопис с молитви към света Богородица, които всяка вечер четях пред иконостаса, защото били душеспасителни.

Най-сетне кортежът тръгна, предшествуван от два коня, единият за баща ни, а другият с два коша за нас. Улиците, през които минавахме, бяха препълнени от хора, прегръщаха ни, целуваха ни, отправяха проклятия срещу баща ни, а някои ни убеждаваха да се откажем от отиване, защото не е нито грехота, нито срамота. Като минавахме покрай къщата на иконом поп Георги, от прозорците момичета нахвърляха върху ни буке.ти цветя. При излизане от града аз усетих един камък под краката си, завъртях се на него към града, погледнах го, погледнах за последен път към нашата къща, но тя се не виждаше вече, а само кайсията в двора ни. В туй време чух женски гласове: «Не се обръщай назад, не е добре!» Грамадното множество се спря далече от града в местността «Атмегдан», срещу каменистия Остър връх, и тук има прегръщания, целувки, сълзи; ние целувахме ръка всекиму, който пъхаше ръката си, та забележих, че целунах ръката и на идиотката Ангя. Но майка ни, която не забелязвах из множеството, сега стоеше като статуя, неподвижна, без сълзи на очите, без думи. Взех ръката `и, целунах я, казах `и сбогом, тя се наведе и сухо ме целуна, като каза само: «Със здраве!» В това време брат ми изтърча изсред множеството с подскачане и провикване: «Сбогом, със здраве.» Всичкото множество се изсмя и аз тръгнах.

Няколко мъже ни изпратиха до полите .на скалата «ШахинТаш», а чичовците ми, които бяха в конфликт е баща ни заради нас, когато по-напред по патриархален ред се отнасяха с голяма почит към баща ни — най-стария им брат, един след друг ни настигнаха по пътя, проклинаха баща ни и със сълзи ни подаваха кой каквото имаше — чичо Яне болен ни настигна и донесе грозде, чичо Мите — круши, чичо Алекси ни даде по 2 гроша, все петачета за симид, а чичо Доне, който живееше в Кочани, настигна ни чак в Щип, като донесе една лубе-

332

ница от 30 оки. По пътя за Щип настигна ни хаджи Максим, който отиваше по владишка работа за Щип и целия път ни разправяше за цариградските кокони — иродиади. Може би отиваше да му съобщи за нас. Брат ми като по-стар седеше в коша «дендю», а пък аз в другия кош «о шуною».

В Щип постояхме 2—3 дни, догде да се събере цял керван, защото иначе било опасно пътуването от разбойници, особено по Бяла река, дето много пъти бивали избивани цели кервани.

В Щип ханджията Квасиц ни разправи, че видял една нощ чумата, която била висока колкото топола и била с разрошавени коси и с гърне на гърба си, пълно с отровни стрели, и като се движела, фучала, та и дърветата се навеждали пред нея. А ханът му бе пълен от опашати дървеници и грозни кавалерийски полкове от бълхи, когато падаше някоя дървеница от стените, произвеждаше шум.

В Щип обиколихме черквите, гдето канервахме — обичай, въведен в черквите, гдето момчетата с висок глас, като се съобразяват с гласа на свещеника, диктуват ред по ред черковната песен и пренасят наляво и надясно черковната книга, с което се дава възможност и на старите и неграмотни свещеници да псалтят, но гласът ни на щипяни се показа див, защото не се съобразявахме с гласа на псалта. Пред конака пуснаха един голям книжен балон, който се запали горе нависоко, и целият Щип се бе събрал да гледа. Случайно в Щип беше кюстендилският митрополит Генадий; казваха, че бил българин, но гръцки владика, а Щип заедно с Кратово и Кочани влизаше в Кюстендилска митрополия. Като се научил владиката от Хаджи Максима, че ние отиваме за Цариград, повика ни да отидем при него. Той ни посрещна, черпи ни с кафе, сладкиши и дълго време убеждава баща ни да не отива в Цариград, да не губи децата си, да се върне в Кратово и че от него няма благословия за тази пакостна работа; в краен случай, ако отиваме за Цариград, ще ни даде препоръка до свои хора в Цариград, които да помогнат децата да бъдат приети в някое училище, и то безплатно, но по никакъв начин да се не оставят в българското училище на Фенер, защото то не е училище, а сбирщина. Баща ми казваше, че той се е клел да ни заведе в българската черква, да ни поклони на Св. Сте-

333

фана; владиката го освобождаваше от всяка клетва и постоянно повтаряше, че няма благословия от него за българското училище, макар че и сам бил българин. Той даже и нам казваше да не слушаме баща си и да се върнем назад. На излизане от владиката отвори се една съседна врата в същото здание и дяконът на владиката ни покани да влезем в неговата стая. Като влязохме и седнахме, дяконът каза: «Господине, аз всичко чух, което ви говори тази гръцка лисица, да го не слушате. Каквото си намислил, върши го. И без неговата благословия бог ще ви упъти на добро.»

Най-сетне се състави керванът от 70 коня, натоварени със стока, и двадесетина кираджии, стари и млади, които все пееха и весело приказваха. Понеже тръгнахме по пладне, вечерта закъсняхме и кираджиите току показваха една звезда на небето, която била тъкмо над селото Търнотарци, над Бяла река, където пристигнахме късно; там ни приеха радушно, нагостиха ни добре и спахме в двора, пред къщи, като ни беше страх от разбойници, за които много се наслушахме от кираджиите. Другата вечер спахме на полето при Хурка. Тук ни спряха от една двукатна караулница да ни проверят тескеретата и всичките пътници пуснаха по някоя пара в съда, който висеше на връв. Третата вечер [спахме] в една къща в Костурино, дето вечерта селянки ни пекоха царевици, чудеха се, че не знаем да четем по гръцки и че майка ни ни е пуснала да отиваме тъй далече на Стамбул. Четвъртата вечер спахме край Арджанското езеро — вечерта бе много весела, тъй като накладоха големи огньове, пяха се песни, разказваха се приказки, не спираха. Между другото един кираджия разправи как един голям керван се издавил някога в Арджанското езеро, подмамен от една звезда, която помислили, че е зорницата, а до съмнуване имало още много време. Измамливата звезда оттогава се нарекла «мами керван». Тя е голямата звезда Сириус.

Петата вечер [спахме] в една оранища край селото Али Ходжино, а в същия ден видяхме морето и влезнахме в Солун. По пътя брахме грозде, царевици, червени топки от храста калини, срещахме много кервани с натоварени камили с разна стока от Солун.

Ний бяхме при Вардарската капия на Солун, дето се трупаше сган народ в разнообразни костюми и говореха на разни езици, имаше и черни арапи, между които все

334

търсех да видя прочутия арапин с големия топуз и с устни горна — до челото, и долна — до пояса, с който вечно се бореше Марко Кралевики според песните, на които се бях наслушал. Цели кервани натоварени коне, камили, водени от магарета, влизаха и излизаха през капията — и мене ме бе страх да ме не лапне някоя камила, защото току извиваха овчите си глави и назъртаха в коша ми, в който седях, влизаха и излизаха затворени кочии с ханъми, кокони-иродиади и по каприте седяха черни, рошави белозъби арапи. А надалеч се редяха зъберите на Солунското кале и се лъщеше морето. Възможно е да беше пазар или пък всеки път тук има такъв калабалък, най-сетне и ние едва успяхме да се доближим с нашите кошове до капията — и отведнъж няколко души с железни шишове се нахвърлиха от двете страни и почнаха да бъркат в кошовете под нас и да мушат отстрани в кошовете с железните си шишове, което за нас бе голям ужас — те били помрукчии, митничари, и аз си спомних за майка си, около която се гърчех, за да се запазя, когато забучаха циганските тъпани и зурли и с трепет очаквах да се яви грозният арапин, когото трябвало да целунем според думите на кираджиите.

След дълго движение из калабалъка на солунските улици баща ни спря в едно грамадно пазарище, тури ни върху един голям сандък и отиде да търси хан, а ний гледахме на пазара, като ни направи особено впечатление продаването на лед лятно време.

На другия ден дойдоха две католически калугерици с бели забрадки на главите и ни заведоха в католическата черква, гдето имаше служба; показаха ни де да седнем в наредените скамейки. През време на службата падна върху главата ми от хора, гдето свиреха на орган, една бяла лекичка капела, слезна едно момиче и аз му подадох капелата. След службата калугериците ни заведоха у тях си и казваха на баща ни: ако ще да ни остави на техни ръце и те щели да ни настанят в някое училище.

Официално баща ни се обличаше в черни потури, обшити с гайтани и стегнати под колената с подвезки, шарена антерия, червен пояс, черно фермене, черно, подплатено с кожи, палто, емении и фес с черна чалмица, която се извиваше над главата му като «accent circomtlexe» върху някои гласни във французкия език. А ний се обличахме празнично с досада в широките и шумни

335

сатенени френски дрехи, шиени от доктора, а делничната премяна беше — сини гащи, антерия фермене, фес без пискюл, шарени ризи, емении и много хубави шарени чорапи.

Най-сетне баща ни чрез симсари купил билети на един параход за Цариград за 30 гроша за трима ни. През онова време имаше силна конкуренция между параходите и често глашатай е викал из солунските улици, че еди-кой параход ще носи пътници за Стамбол по 5 гроша на човек или дори даром. Нам беше тежко, когато баща ни продаде кошовете, с които бяхме си свикнали.

Качихме се на парахода, който беше пълен с пътници. Преди да тръгне параходът, видяхме сред солунския залив плуваше един вол, който кой знае как се е намерил сред морето — от много страни се спуснаха към него лодки и лодкарите се мъчеха да го заловят. По едно време баща ни ни казва: — Погледнете на Солун, и ний погледнахме, но Солун беше вече далеч и се виждаше като колело от къщи, защото параходът бил тръгнал отдавна, а ние, залисани в други работи, не сме забелязали. Минахме край Св. гора, дето гореше една гора, която била запалена от самите калугери, както казаха пътниците, защото била спорна между два съседни манастира.

Параходът ни спря пред Кавала. Тук се случи с мен голямо премеждие, което можеше да коства живота ми. От влагалището на парахода вадеха с макари големи тюкове някаква стока; като изкарваха тюка на палубата, завъртваха макарите и тюкът висваше над мауните, които чакаха до парахода, че сетне спускаха тюка в мауната. Аз дълго време стоях и гледах, като ме беше страх да замина от другата страна, да не би да ме удари някой тюк. Чаках до момента да замина; по едно време помислих, че е настъпил моментът, спуснах се да претърча, а моментът бил и на тюка, който, като ме сграбчи, понесе ме над мауната и при един ужасен вик от двайсетина матроски гърла докопа ме във въздуха един матрос с големи ръце, качи ме на парахода, дето ми потеглиха ушите, и аз тичешком отидох при баща си и брата си и не им казах нищо за случилото се премеждие. Ако не беше ме хванал матросът, щях да падна или в морето, отдето матросите, изкусни плувци, ще ме извадеха, или в мауната, което беше опасно, защото ще се пребиех от дъските на мауната. И спомних си думите на баба Спасена,

336

която казваше: «Пази се, синко, да се не удавиш в морето!»

Параходът спря и на Чанак Кале в Дарданелите. Тук продаваха хубави землени съдове с позлатени бои и ний се подсетихме, че баща ни, като ни разправяше за хаджилък, как се пукнал дирекът, та излязъл Св. Нур, как пили червива вода в кораба, как се прощавали помежду си, като мислели, че вече ще се давят, как се разговаряли през една дупка с умрелите, между другото разправяше, че баща му, деда ни, някога го благославял: «Да даде господ, синко, да пиеш в златни чаши» — и той пил съе златна чаша, когато отивал на хаджилък — това трябва да са тези златни чаши, които се продават тук.

На 8 септември — Малка Богородица, заранта рано в зори, чухме, че се чука клепалото за черква в Галиполи и аз си спомних как майка ми всяка заран, щом чукнеше клепалото, ме будеше по моя поръчка, и си мислех какво ли тя сега плаче, като чуе в зори черковното клепало! През всичкото време на нашето пътуване баща ни, макар сам страдаше от морската болест, се боравеше с едно болно турче на палубата до нас, като казваше: «Всеки болник трябва да се преглежда; не дай бог, и вий може да се разболеете, и чужди хора ще ви помагат — това е угодно на бога.»

След Родосто ето ни на разсъмване на 9 септември в Цариград. Величествен, дивен, прекрасен изглед има Цариград откъм морето, което тук с Босфора, Мраморно море и Златния рог под лъчите на утринното слънце представляваше една грамадна троелъчеста блестяща звезда, в центъра на която се намираше нашият мрачен и нечист параход със своите пътници, а всичкото пространство между лъчите, именно върховете на множеството хълмове, склоновете и бреговете бяха отрупани с безброй къщи, палати, джамии, които лъщяха на слънце и на които краят не се виждаше в далечния омар. Тук-таме се виждаха незастроени пространства, покрити със зелени селвии, белееха се гробищни пространства, някои улици цели се виждаха с движущия се по тях народ — пеша, на коне и кола. Пред нас бе Пера и Галата с високата венецианска кула, наречена Янгън кулеси, т. е. пожарната. Надясно от нас — азиатската част Скутари, Кадикьой (старият Халкидон) и безброй къщи по Босфора; наляво — същият Стамбол с множество грамадни

337

джамии, особено по върховете, от които джамии най-близко до нас бе старата «Св. София»; зад нас се виждаше Мраморното море с хубавите острови Принчипо. По морето се движеха и димяха много параходи, варки, мауни и като стрели хвърчаха едва допрелите до водата леки като лястовици каици, навсякъде над водите хвърчаха на рояци бели птици, наречени чайки, а към Златния рог се виждаше край бреговете цяла тъмна гора от мачти на множество кораби, прибрани като мравки в мравуняк. Чуваха се и гласовете на лодкарите, които от всички страни бързаха към парахода като черни гарги на мърша.

Баща ни пазари с двама варкаджии, свалихме багажа си и седнахме във варката. Единият от варкаджиите теглеше варката с двете весла, а другият подозрително ни гледаше и току пипаше багажа ни с явна цел нещо да смъкне, но баща ни ни даде знак и ний да го пазим. Пристигнахме на митницата Серкеджи скелети, баща ни излезе на брега, варкаджиите поискаха да им се плати. Той им подаде 7 гроша, за колкото бе пазарил, но те казаха, че е пазарено за 47 гроша, и отдръпнаха от брега лодката с нас и багажа ни. Но баща ни дигна такава врява в митницата, щото всичките хора в митницата обърнаха внимание, и ето един чиновник в униформа строго заповяда на варкаджиите да ни изкарат на брега. Варкаджиите ни изкараха на брега, също и багажа ни и чиновникът взе от баща ни 7-те гроша и ги даде на варкаджиите.

На митницата баща ни каза: «Тук има хамали, които биха могли да ни занесат партакешината до българската черква, но всички са разбойници — ще хукне из някоя улица с багажа, че иди го търси; затова по-добре да си разделим багажа, който не е много и да си го занесем сами, като питаме по пътя де е българската черква. Пък поглеждайте все по дюгените из чаршията, може да познаете някой нашенец — тук, в Цариград, има няколко души. И тъй тръгнахме от митницата, натоварени с багажа си, и додето питахме за българската черква, обърнахме да питаме за Фенер, защото повечето не знаеха за съществуването на българската черква. Но пътят към българската черква бе прав и все по-улицата, най-близка до западния бряг на Златния рог, затова лесно намерихме черквата, като изминахме твърде дълъг път покрай Ени джамия, Емин чаршия, Ун Капан, Джубалия, Фенер. Ето ни най-сетне при Фенер капия — грамадна, тежка

338

врата, която се затваря нощно време, тъй щото се отделя прибрежната част на Фенер от вътрешната, в калето; калето обикаля целия стар Цариград още от най-стари времена, а къщите отвън калето и отвътре покрай калето са прилепени за самото кале; вътре в калето близо при капията е гръцката патриаршия, а малко по-горе е, и ерусалимският метох, т. е. метохът и черквата на ерусалимската. патриаршия. Ний тръгнахме по правата улица вън от калето, а отляво и дясно се точеха дървени двуетажни къщи и баща ни каза: «По тези къщи живеят хаджи Максимовите кокони.» Казват, отпосле съм чувал тези работи, тази махала турците я наричат Фенер, т. е. фенах-ер, или лоша земя, по причина, че в тази махала живял най-големият гръцки кешиш, т. е. поп, с по-долни от него кешиши и кешишчета — фанариоти, а други казват, че така е наречена по хептен развалените кокони на тази махала; но гърците казват, че Фенер е наречена, защото от тази махала произлизат хората, които като фенера пръскат по цял свят светлина и са известни под името фанариоти.

По едно време баща ни се силно забърза към едни големи врата на една голяма каменна къща, остави товара си пред вратата и грабна ръката на един свещеник, който седеше на стол пред вратата и му целуна ръката. Това беше кратовският иконом поп Георги, който бе направил най-хубавата къща в Кратово, който бе личен, пъргав и фудул свещеник и пред когото се гърчеха и турците, той ездеше в Кратово най-хубавите кбне. Той от преди две години бе дошел в Цариград да се съди с бившия кюстендилски митрополит, пияницата Дионисий. Син му на поп Георги — Харалампи, беше любимият ми другар в Кратово, той умря скоро преди тръгването ни за Цариград и аз много плаках над тялото му, четох псалтир и носих букет цветя пред носилото му. Поп Георги често пишеше писма на даскал Теодосий. и му съобщаваше цариградски новини, пращаше разни книжки за сина си, като «Настрадин Ходжа», «Бертодол». А син му, мой връстник, казваше ми: «Кога порасна, ще стана хайдутин и ще заловя даскал Теодосий, че ще го жив опека под връшник.» А даскал Теодосий беше домашното пиле в къщата на поп Георги. Веднъж един развеждач на маймуни беше превързал от двете страни на улицата при черквата в Кратово едно въже, че окачил маймуната да

339

играе по въжето. Целият град се бе струпал да гледа това чудо. Но ето по улицата тихо върви поп Георги, доближава се и изведнъж пресича с нож въжето, че гологъзият пехливан с ужасен врясък се плесна на калдъръма при думите на иконома: «Такива мръсотии при черквата не се вършат».

И ний целунахме ръката на поп Георги, като направихме троекратни метания.

Преди да продължа разказа си, ще кажа, че макар ний току стъпихме в Цариград и отпосле се запознахме с много неща, ще разказвам не в хронологически порядък на запознаването. Поп Георги ни показа къде да си поставим багажа в черковната припра, а черквата беше надясно от улицата — проста двукатна къща с големи врата. И баща ни ни обърна внимание върху учениците, които се трупаха по прозорците на училището, за да ни видят. Горният кат с три стаи над улицата служеше за училище. Една от стаите бе издадена над улицата с дюшемето си, подпряно с наклонени диреци, опрели с долните си краища в дувара, който заграждаше целия долен кат откъм улицата — тъй щото стаята с едната си част представяше нещо като балкон. А под издаденицата, на сушинка покрай стената, на улицата на здрави подпорни диречета беше закрепена една грамадна, дебела тежка дъска, на която слагаха уличните продавачи товара си — кошовете със зеленчуци и овощия, табли с шекерчета, симиди, гевреци, бюреци, паничета със сутляш, мухалеби, таукгюсюси, кясове квасено мляко и бог знае какви не цариградски менгели за ядене, съдове, пълни с боза, оцет и пр. и пр. Въобще разносвачите в Цариград сичко продават по улиците, та дору червило и белило рано в зори и студена вода на гречата. И секи продавач има специален глас за провикване според туй, което продава. Например за продаване на оцет има определен общоприет тон, за продаване на вода друг тон и пр. както специални гласове имат и кандилавтетата, които канят за черква с разпявка пред къщята, като почукват с дебела тояга по калдъръма — гръцките кандилавтета викат: «Ористе изтин еклисиян», арменските: «Ортняле ацфац нигагиеу — гел,. гел», а пък янгъджиите с червени дрехи и маздрак в ръце: «Янгън вар Стамбола», а ако ли ги питаш где е пожарът, ядовито отговарят е нецензурни думи по отношение мястото на пожара.

340

Баща ни и поп Георги седнаха да се разговарят. Поп Георги напълно обнадежди баща ни, като му казва ше: «А бе, брате, защо не сте по-напред писали, да се разберехме. Черквата, както я виждаш, е съвсем бедна. Тук няма никакви стипендианти, тук бащите поддържат де цата си, друго е, ако сам имаш възможност да харчиш, а пък тук е Цариград — много пари са нужни. Пък и училището не е особено нещо. Най-хубаво ще направиш да си заведеш децата назад или да ги дадеш тук на занаят. Тюх, тюх! Но ще видим.»

Ний оставихме да се разговарят старите и тръгнахме да разглеждаме черквата, училището и двора. Черквата, гдето са били по-напред яхърите на Стефан Богориди, представляваше просто един хамбар с под, постлан с какви да е плочи и със столове около, а отдире при входните врата малка ограда за женска черква с кафез, да се не виждат жените, никакви изображения по стените. Иконостасът, имаше няколко икони, а олтарът беше едно малко кътче. След като поразгледахме вътрешността през раздрънканите прозорци, като се покачвахме от прозорец на прозорец, които бяха ниско над земята, ние от двора прегледахме вънкашността на черквата — тая вънкашност бе грозна: гнили дъски без правилна форма, ковани как да е, а някои дъски с едната си страна висяха разковани. Това беше невероятно и чудно и от устата ми се изтръгнаха неволно думите: «дрипава плевня». Какви черкви сме ний виждали — в Солун, в Щип, в щипското Ново село, Лесновския манастир, сто пъти е по-хубава кратовската — цяла от камък черква с разни изображения на светци, дори изображението на Св. Христофора с кучешка глава: Св. Христофор бил много хубав и понеже жените му се много вглеждали, което нему било кой знае колко неприятно, помолил бога да му обърне главата в кучешка и бог го послушал и обърнал главата му от човешка в кучешка, за което се посветил.

Где са мраморните стълбове и фонтани, за които ни разправяха още в Кратово! Всичко вятър!

Между това дворът се напълни от ученици, излезнали в междучасие; те ни разглеждаха с голямо любопитство, а някои ни питаха откъде сме. Като им казахме, че сме от Кратово, те се чудеха къде е това Кратово. А като ги подсетихме, че за Кратово се минава през Солун, един по-голям каза; «Трябва да са или гърчета, или арнаутче-

341

та.» Въобще, който се кажеше, че е от Македония, предполага се от българина с неразвито патриотическо чувство, че е или грък или арнаутин, или сърбин, или даже влах, когато гърците, сърбите и пр. и явно чуждия за тях елемент наричат гърци, сърби и пр. българогласни. Един ни попита: «Как ви е фамилията?», но не можахме да отговорим, тъй като под фамилия ний разбрахме жена и счетохме въпроса му за някаква подигравка с нас. Видя ни се, че много бързо говореха.

Скоро удари желязното черковно клепало и учениците се прибраха в клас. А клепалото беше окачено на долния край на камбанарията, която беше до самото здание на черквата в двора и [се] състоеше от четири дирека, забити дълбоко в земята, свързани тук-таме помежду си с пречници и високи колкото зданието. Камбаната беше под самия покрив от ламарина и се възкачваха до нея по тук-таме приковани суровици. Отпосле при едно чукане камбаната от брата ми тя се откъсна и се заби на парчета в земята с грозен шум, без да закачи брата ми.

Дворът беше обширен и се виждаха основите на новата бъдеща черква, която щяла да струва 7 000 000 гроша, като даде всеки българин по един грош — всички българе били 7 000 000. Сега веч на същото място е построена желязна черква, която трябва да струва повече милиони, но която не съм виждал. Надясно в двора, като се обърнеш с лице към морето, имаше една грамада греди, останали от времето, когато туряли основите на новата черква, около които си играеха учениците, до гредите имаше грамадна дъсчена къща без прозорци към двора — през време на голямата холера, 1865 година, всичките жилци на тази къща измряха — наляво в двора беше дъсчената къща на един добър арменец, приятел на българете, хаджи Агоп, който имаше хубави момичета. До оградата на хаджи Агоповата градина отпосле направихме трапеци и други уреди за гиманастически упражнения и хаджи Агоповите момичета с наслада гледаха нашите гимнастически упражнения, а някои от по-възрастните ученици с не по-малка наслада гледаха на тях. Учениците ловяха мишки в капани, поливаха ги с газ и ги запалваха, като отваряха капана: за чудо нито веднъж пламналата мишка не бягаше към съседните дъсчени къщи, гладни за пожар, които можеха и от слънцето да се запалят, ала инстинктивно бягаха през целия двор

342

право към морето. Морето беше оградено с дъсчена ограда, по средата врата с лиманче — изход към морето. Срещу черквата на отвъдния бряг беше терсханата — арсеналът, наляво от терсханата — махалата Хасъкьой, надясно се виждаше Венецианската кула в Галата, отгдето се даваха сигнали в коя част на града има пожар. А в морето, пред махалата Касъм паша стоеше най-голямата турска военна гемия — Махмудие, с три реда топове, които на царските празници гърмяха по 21 или 101 топа; имаше и големи военни параходи. Всеки петък — празничен ден на турците, султанът отиваше с големците в големи блестящи от позлата каици, карани с 24 весла, през Златния рог към дъното му за джамията Еюб и прекрасната местност Кеятяхане, тогава движението по залива спираше и по параходите окачваха безброй големи и малки знамена, а войниците се нареждаха по бордовете на параходите и по напречниците на мачтите и викаха гръмогласно: «бин яша!» т. е. многая лета. И учениците в двора на училището заставаха мирно, а по улицата се точеха хилядници кочии, коли, пълни с ханъми и момичета-буличета в разни костюми и с фесове, отрупани с жълтици, а по каприте седяха черни арапи. Там на Кеят хана имаше множество кухни, в които стотици готвачи готвеха всякакви ястия и кой искаше да се нахрани добре и даром, отиваше на Кеят ханата. Готвачите всекиму даваха кой каквото поискаше, като казваха: «Това е от царската софра.» Ученици от българското училище понякога отиваха на Кеят хана да се наядем сладкиши — баклави, сутлияши, баници, а пък и булите, насядали на теферич под селвиите, викаха ни: «гел, чоджуклар, гел» и ни гощаваха.

В черковния двор имаше до зданието чешма с хубава студена вода, а зад светия олтар имаше широка стерна от същата вода и с тесен отвор отгоре. Един ученик се удави в тая етерна, като се навеждал да пие вода от нивга незатваряния отвор и едвам го намери в стерната началникът на българската пожарна команда и го изнесе мъртъв. От тази стерна чрез гумени тръби се пълнеха на брега лодки с вода, която носеха на корабите. Там наблизо бе и стаята на клисаря.

Черковната припра беше тъмно четвъртито помещение, постлано с прости черни плочи и с изход към двора през една вратичка от просто приковани тънки дъсчици

343

с верижка; припрата беше под стаята, в която живееше на горния кат учителят Иванчо Найденов, а в тъмния ъгъл на припрата — една проста дъсчена стълба, която водеше за горе и рядко се метеше, още по-рядко се миеше. Зад стълбата към двора имаше едно подобие на стая. То беше натъпкано с дебели въжета, големи макари, тежки синджири и бог знае какви още не остатъци от някакъв погинал вече български кораб, ако се не лъжа на име «България». Тази тъмна стая служеше за карцер на провинилите се ученици, които се катереха вътре по трофеите на «България», ала веднъж трофеите се окачиха по гърбовете на учениците; то беше отпосле: за голям ужас изнесоха въжета, макари, синджири и с тях обвързаха и отрупаха покрай двата дървени дирека, които подпираха стаята на Найденова, учениците, които се бяха къпали в морето, между тях и брат ми, с въже и тежка макара на гърба. Разпореждаше се управителят на черквата и училището Гаврил Моровенов в черни дрехи и с цилиндър на главата, като седяха подигравателно на столове владиката Иларион Макариополски, доктор Чомаков, Захари хаджи Гюров, Христо Тъпчилещов с белите косми като сребро и който по обичая си и при този ужас намери изгода да ме пита: «Изучи ли букваря?» Имаше и други големци, а поповете стояха край уличните големи врата. Работата вършеха клисарят на черквата, добродушният копривщенец Никола, който след Освобождението караше пощенска кола по София, и капиджията на Гевгира Неделчо, който постоянно сучеше мустаците си и се гордееше с тях. Копривщенецът Никола не можеше да каже Иване, ами Оване. Не казваше Михаил, а Мияхил.

Покрай стената пред стълбата имаше една голяма дъска като уличната, на която се слагаха парастасите и коливата, когато се раздаваха за бог да прости и за здраве, а в Цариград се правят много вкусни парастаси и колива. До уличната врата отвътре в припрата беше направено едно джамлия дюгенче специално за Иванчо Найденов, който, ако не продаваше като даскал Стефчо в Кратово калимявки, продаваше щампици с аждеровидни или мазни фигури и книжки; като «Ловчанският владика», «Настрадин Ходжа», «Отсичането главата на Йоана Кръ тителя», «Камен падна от небето», «Свети Алекси, человек божи» в стихове: «У староме Рими великоме при го-

344

мори кесарю римскоме, славен беше Евтимиам боляр, жена му Аглаида звяше» и пр.

Вратата за в черква беше покрита с траурна черна завеса, а надясно от вратата имаше една вдлъбнатина с иконостас, кандило, черковен шандан, купчина вощени свещи и сандъче с дупка за пускане пари в него — това иконостасче беше направено за заминаващите, които влизаха, палеха свещи, прекръстяваха се и пущаха пари в сандъчето. И тъй в припрата нямаше никакъв мраморен фонтан, какъвто има в припрата в Рилския манастир.

Срещу черквата е двуетажното каменно здание, наречено Гевгир — с много стаи и салон за общи събрания; на горния край на Гевгира над улицата има дълъг български надпис, че зданието е подарено от Стефан Богориди през 1848 година.

Сега нека пристъпим към най-мъчния въпрос — ще ли бъдем приети за ученици, при това стипендианти, тъй като баща ни, дребен търговец на памук, похарчил двете си хиляди гроша за хаджилък и дълго време след хаджилъка не пипнал кантар в ръцете си, нямаше възможност да харчи за нас в Цариград. Нашата работа удари на камък. Баща ни стоеше без работа, обикаляше навсякъде, повечето сам, а понякога вземаше и нас. Но отвсякъде отговорът беше, че е невъзможно, че черквата няма лишни пари, че не е поддържала досега бедни ученици. Думата бедни нас ни съкрушаваше, защото ний не бяхме бедни, но не и богати — баща ни бе на голяма почит в Кратово и живеехме в доволство. Веднъж Гаврил Моравенов — тоя умен, честен и добър българин — в наше присъствие каза на баща ни: «Ти, ако си имаш деца, чувай си ги. Не ти е крив светът да чува твоите деца.»

А в ерусалимския метох беше кандилонавте един наш съотечественик Митко, който отпосле стана поп, та е известен под името поп Митко, и като поп, запопен от гърците в Цариград, върна се в Кратово ужасен гръкоман, който искаше всичко да се погърчи и се чудеше как може да има светци българе като Св. Георги, някакъв си ковач от Кратово, жив изгорен в София в началото на XVI век, защото не искал да се потурчи и когото сърбите присвояват, като казват, че бил сърбин, чудеше се поп Митко как може да бъде светец никакъв си Воин от Потока и светица некаква си Злата Солунска и други светци, с имената на които тогава се пълнеха патриотичните български календарчета.

345

Баща ни често отиваше при клисаря Митко на разговор и съвещание. Още първия ден от нашето пристигане в Цариград баща ни ни отведе при Митко и Митко ни купи по един бюрек. Клисарят Митко при едно посещение и разговор по нашия въпрос каза на баща ни: «Абре, хаджи, чудя ти се на акъла, рекъл си да наместиш децата си в българско училище, баре да е стока училище. Ако щеш, още днес ще наместим и двамата в Божигробското училище, без да похарчиш пет пари. . . В него се учат подхвърлени деца. . . В него се учи и син ми.» Тук баща ми се разтрепери и силно ядосан, каза: «Моите деца не са подхвърлени копелета, бай Митко. Додето съм жив, това няма да бъде. Ти ме силно оскърбяваш, като ми казваш това. Аз съм се клел в душата си и пред бога да ги харижа на черквата «Св. Стефан.» — «Не се мори, хаджи, не само копелета се учат в това училище. . . Ето виж тия здрави, хубави момчета и момичета, които се движат по двора, са все от това училище. . .»

Както и да е, работата отиваше зле с нашето постъпване в училището, което впрочем мен ме радваше тайно, защото се надявах да се върнем в Кратово, да зарадваме майка си, да разказваме чудеса за Цариград, за морето и за много работи. Веднъж като ходехме из махалата Балат, аз спрях баща си и го замолих: «Купи ми едно от тези захарни кончета, които са наредени в този дюген.» Баща ми ме попита: «Защо ти е?» Аз отговорих: «Да занеса на по-малкия си брат подарък, когато се върнем в Кратово». Баща ми ме погледна със скръбен поглед и усмивка, като се чудеше на моята наивност.

Между това времето минаваше и баща ни навършваше [*] парите, които бе понесъл — изминаха се вече три недели от нашето дохождане. Ний спяхме в припрата под коливната дъска на плочите, като си постилахме нашите чергици, а дене багажа си прибирахме в стаята на морските трафси. Баща ни ни казваше: «Не знам какво ще се прави. Не ви искат. Питаха ме от едно гръцко училище, не Божигробското, да ви оставя на тяхна грижа, питаха ме сахатчии, сърмаджии, да ви оставя при тях да учите занаят, но аз не съм имал това намерение. Вий пеете добре, ще ви изкарам пред царя да му изпеете някоя песен — и султанът ще заповяда веднага да ви прие-
 

*. В смисъл на «привършваше» — Ж. П.

346

мат. . . Кой знае какво да правя. . . А да се върнем за Кратово, от срам ще трябва да умра — целият град ни изпраща. Вий си нощем спите, а аз не мога да затворя очи, ставам и пред иконостаса си тук все за вас се моля, но все се надявам на бога, защото бог е милостив, а сега ме изпитва. . .» А пък лицето ми и ръцете ми бяха изпохапани от комари и разранени от чесане. Жлезите около гърлото се бяха надули силно и баща ми се страхуваше да не ги забележат и да помислят, че е сараджа.

Между туй имаше хора, които се замислиха за нас, това бяха: самоковецът Захари х. Гюров, сега по черковния въпрос в Цариград, а по произхождение от Кратово, баща му Хаджи Гюро и кюстендилецът доктор Захари Струмски, който живееше близо до българската черква. Немалко ни обнадеждаваше и старият Добрович, който казваше, че не само тия деца трябва да се приемат, ами трябва да се потърсят и други. По нашата работа немалко се грижеше поп Георги, който много ни обикна, особено като му разказах за другаруването му със сина му Харалампи и как го погребахме — той плачеше, а син му умря в негово отсъствие.

Захари хаджи Гюров и Захари Струмски взеха от нас писаното от даскал Теодосий до Илариона, Паисия и Авксентия; взеха и копираното изображение на св. Кирил и Методий и какво са правили, що, не знаем, но имаше събрание в Гевгира. Впрочем след събранието Захари хаджи Гюров ни съобщи, че тия «шопе» решили да ни не приемат, но ние да се не отчайваме, че ще бъдат накарани да ни приемат, защото българският народ има нужда от подготвени хора. След няколко дни Захари хаджи Гюров пак дойде при нас и каза на баща ни «Вашата работа иде на ред — тези дни по царска заповед се връщат и тримата владици от заточение, щом дойдат владиците, в памет на това дохождане ще бъдат приети децата. Само не говорете никому. А от днес децата да се качат да спят в стаите горе при учениците, а ти при отца попа Георгия в стаята му в Гевгира — ний вече нагласихме всичко.»

Няколко дни след като ний се качихме да спим в спалните на учениците, един ден в началото на октомври 1864 година, не помня точно датата, пръсна се в българската черква мълвата, че тоя ден ще си додат владиците от заточение. Стана общо движение, почна се чистене, метене, по-големите ученици ни прибраха и преговаряхме

347

песните, известни на учениците отнапред: «Много лета, мирна лета на наш син и господар. . .», «Подателю на мъдростта. . .», «Баситинур емел джихан, Абдул Азис султан. . .» и «Я гледайте, братя мили, що се върши там на брега при светата наша черква в Цариград, Фенер. . .» Между това почна да се трупа и народ да посреща заточениците, някои даже от Македония играеха хора в черковния двор, две малки македончета с македонските си носии играеха един срещу друг едно хоро, подобие на руския казачок — ръченица. Една група македонци отнела гайдата от една тълпа гърци, защото гайдата е българска свирка, нямат право гърците да свирят на гайда. Един беше седнал на една греда при дървения кръст на мястото на основите на светия престол на бъдещата черква; той беше развързал кръпчето си с бели пари и караше децата да се борят пред него, като даваше по един металик на победителя, а борците се бяха нагласили по-скоро да падат, та да се делят повече пари и това се продължава догдето едно момче хвана кърпицата за един край и пръсна парите върху основите на олтара; човекът вдигна врява, едни от парите му предадоха, други се изгубиха, но надодоха македонци и набиха човека, като казваха, че е грък, дошъл да прави смутня. Повикаха едно заптие и го откараха в кауша на Фенер. Арестуваният излезе българин от Кюстендил, след Освобождението дългогодишен разсилен в училището «Даскал Димитри» в Кюстендил и той дошъл да посреща владиците, но хубаво пийнал, та си докара недоразумение. Когато го нападаха някои, че бил пиян, той казваше, че имал право да се напие с парите си, толко повече, че срещал трима владици: майка му в Кюстендил всякога отивала да среща владиката пияна.

След малко се пръсна слухът, че тоя ден няма да дохождат владиците и че двата парахода, които при моста се справяли да идат да посрещат владиците, спрели и не тръгнали: царска заповед излезнала на другия ден да дойдат владиците. И тогава всички се разпръснаха с досада.

Вечерта беше необикновено явление в спалните на учениците — шум, смях, песни. По-възрастните ученици не даваха никому да си легне. Едни приказваха приказки; други се упражняваха в скоропоговорки, като: «Петър плет плете, подпри Петре плета», трети в гатанки, между

348

които аз се провикнах: «Дрипава циганка пред царя изскача, що е туй?» и почти всички се провикнаха — баница, но аз прибавих: «Тъй е то, ала то показва и нашата черква, която е дрипава като циганка, но изскача пред царя, който например днес мина в каик пред черквата». Всички се изсмяха, а по-големите ученици виждаха в туй по-голяма алегория, че българският народ излазя вече смело пред царя за правата си. Някои се упражняваха в решаване на следната задача: написва се произволно число, същевременно и сумата на ненаписаните още слагаеми заедно с първоначално написаното число всичките числа трябва да бъдат от еднакво количества цифри. Така написва един ученик 4535, а който задава задачата, пише вече сумата, която е 29 997, първото, третото и петото слагаеми, ако всичките слагаеми са шест, се пишат от този, комуто се предлага задачата, а второто, четвъртото и шестото число се пишат от тогозн, който задава задачата. Тайната се състои в това: задаващият задачата, като пише числата, допълнява всяка предходна цифра с нова цифра, която не достига на предната цифра до 9, а сумата е постоянна — всичките средни цифри са 9, последната е 9 без 2, т. е. 7, които 2 се при, турят в началото на сумата. Така 4935 + 5464 + 1111 + 8888 + 1864 + 8135 = 29 997. Едни се смееха, като беше предложено на един ученик да напише: «Ласипе огоще рагам», което прочетено опако по турски, отдясно наляво, гласеше: «Магаре, що го е писал», а друг каза: «Лазаке огоще рагам» — «Магаре, що го е казал.»

През това време черковната камбана забуча и всичките ученици извикаха: «Владиците дойдоха!» — и всички се затичахме към двора, гдето покрай лимана светулкаха фенери и се виждаха хора. Учениците се струпаха да целуват ръцете на владиците Иларион и Авксентий, а Паисий останал на друго място. Посрещачите заедно с владиците при биенето на камбаната стигнахме пред черковния двор и влезнахме в припрата и тъкмо когато бяха владиците пред черковния вход, дякон Григорий мигновено дръпна.черната траурна завеса на вратата и я хвърли под краката на посрещачите. Сега разбрах значението на тази завеса, която при скъсването издаде моментално изцъркване като куче. А кой ли и кога ли ще скъса, уви! — тази ужасна и мрачна завеса, с която в днешните времена е покрит целият български народ и не му се дава да диша?

349

След това владиците с малкото посрещачи отидоха в салона на Гевгира, пристигаха и някои други посрещачи от махалата, като чули камбаната. Повикаха и нас, учениците, в салона, гдето изпяхме пред владиците многолетствие на султана, и на заранта ни дадоха пари да си купим сладкищи.

Същото утро преди обед повикаха баща ни и нас да отидем в салона, гдето освен владиците бяха и други големци — Моровенов, Добрович, Христо Тъпчилещов, Захари хаджи Гюров, д-р Струмски, Петко Славейков, поп Георги и др. И баща ни седна с тях, а ний стояхме прави. Тогава дякон Григорий каза, като се обърна към баща ни: «Слушай, старче, в памет на възвръщането на техни високопреосвещенства българската черква взима децата ти да ги изучава и възпита и да ги направи добри и полезни работници. А ти ще подпишеш едно задължение, че няма да поискаш децата си, когато ти скимне, че също няма да забравиш децата си, като си мислиш, че има кой да се грижи за тях; ще се задължиш, че ще им пращаш дрехи и ще намериш един настойник, с когото да може да влиза черквата в сношение в полза на децата. Ако си съгласен, кажи!» Баща ни веднага се съгласи, подписа готовото задължение и повикаха за настойник нашия съотечественик Арсо, бакалин в махалата Фенер. След това ни казаха: «А сега, деца, целунете ръка.» Ний целунахме ръка на владиците и на всички и почнахме да плачем, като съзнахме, че вече няма връщане у дома, след много години може би ще видим майка си, а и баща ни скоро ще ни остави. Тогава владиците казаха: «Може би децата не искат да останат, не сме ги питали» — и ни попитаха. Ний казахме, че искаме да останем. — «Е, защо плачете?» — «Плаче ни се така нещо, без да щем.» Тогава напуснахме салона и си поплакахме по коридорите. След малко пак ни повикаха и ни казаха: «Идете сега с баща си и отец поп Георги и се нахранете. Ний ще ви чуваме добре.»

След това слезнахме в черковната механа и там на една маса сложиха на четирима ни ястие — секиму отделно, другите заядоха, аз не почвах, а плачех. Те ме увещаваха да ям, като мислеха, че продължавам плача си от салона, но това беше вече друг плач: аз се разплаках, че ето вече ни разделиха от баща ни, с когото досега ядяхме от една паница, а сега отделно, като чужди помежду си.

350

И тъй заживяхме в училището като редовни ученици.

На горния кат имаше една до друга наредени три стаи над улицата. Първата до стълбата беше на учителя Иванчо Найденов, родом от Казанлък, учител по аритметика и география, отпосле редактор на в. «Право». Най-напред влезнахме на урок при този учител, който, като поразгледа записките ни, какво сме учили, каза ни: «Хвърлете ги, нищо не сте учили» и ний си помислихме: «Новите учители всякога искат да се покажат по-учени от старите така даскал Теодосий казваше: «Даскал Стефчо не ви е научил», сега ни пък казват: «Даскал Теодосий нищо не ви е научил», а пък друг някой ще каже: «Учителят Иванчо нищо не ви е научил.» Найденов всяка вечер прекарваше в казиното на пристанището Фенер и имаше кумички по махалата. Много пъти пращаше учениците при тези кумички да занесат или да донесат нещо. При едно такова пращане, наместо да почукам на вратата, дето живееше кумичката му, аз съм почукал на съседна врата. А вратите в Цариград всякога са затворени, трябва, да почукаш с желязното мангалце, което виси прикрепено на всяка врата. Мен ми отвориха, аз се покачих горе, виждам — един салон, пълен с кокони; те като ме видяха, нарипаха на крака и се развикаха, като начиваха място да седна. В стаята на учителя рядко някой е влизал от учениците, освен ако повикаше някого да го услуша нещо, а особено да му полива дълго време вода да се мие, през което време все ръмжеше на ученика, че не му поливал добре, и даже цапваше ученика с мокрите си ръце. Голямо нещастие беше, гдето стаята му бе до стълбата и учениците често, като се забравеха, произвеждаха шум, за което ги наказваше. Много пъти се явяваше в клас с пръчка, което даваше особено религиозно настроение на класа и във време на урок биеше учениците, та някое фесче изхвръкваше през прозорците на улицата, отгдето пострадавшият отиваше да си го донесе. А и в черква, гдето псалтеше, не изпускаше случая пред всичките богомолци да удря гръмливи плесници, ако някой ученик не държеше исо добре, а стенкаще, пискаше или се зазяпаше, та забравяше да държи исо, или се спуснеше да събира пари при краката на младоженците, когато над тях се хвърли жито, размесено с бели пари.

Неведнъж учениците се нагласяваха да го нападнат и да си отмъстят — но това бяха обикновени детски не-

351

изпълними кроежи, в които особено участие взимаше, като по-голям, Янко Ябанов, отпосле д-р Странски, а учителят с ококолени очи, завити мустаци, гола глава и грозния си креслив глас беше тъй страшен, щото при едно негово крясване всички ученици би се разбягали по миши дупки.

Във време на урок много пъти учителят извикваше калоферчето Стоян Калчо, грамаден ученик, когото ний наричахме Полифем по името на Одисеевия Циклоп, познато ни от голямата книга «Очерки» на Никола Михайловски, и му казваше: «Калчо, я си дай кутията»! Калчо изваждаше кутията и му я даваше, учителят го пращаше в кафенето под Гевгира да му донесе огънче, а между това правеше си цигара от Калчовия тютюн, който всичкия изпразваше в своята кутия — и Калчо донасяше с маши жарче; учителят си запалваше цигарата, Калчо отнасяше машата в кафенето и се връщаше в клас, гдето учителят му връщаше кутията празна и му казваше: «Тютюнецът ти е хубав; друг път пак донеси, пък ме покани, не чакай да ти поискам, нели сме тютюнджии, а сега седни.»

Нека разкажа за една случка, от която ще се види тирикилъкът на учителя да бие. Случката бе през август 1865 година след минаването на голямата холера и когато Цариград беше почти празен, тъй като хората бяха избягали от Цариград от холерата и къщите бяха празни, га като се запалеше една, цели махали изгаряха в тридневни буйни пожари, едновременно на няколко места из града се виждаше заревото на пожарите, не спираше припкането и викането на ягънджиите — известители на пожарите, не спираха сбиванията на тулумбаджийските тайфи, които се бореха коя тайфа по-напред да стигне до мястото на пожара, като не отстъпваше път ни една разбойническа тулумбаджийска тайфа на друга, а на Венецианската кула и на кулата на Високата порта всред стария Стамбол не спираха пожарните дневни и нощни сигнали — разноцветни байрачета и фенери. А населението на грамадни тълпи бягаше от махала на махала като подплашени мишки, търсеше убежище от този божи огнен наказ след по-неприятния наказ — холерата.

А в българската черква нямаше никой освен тримата — аз, брат ми и Георги Кривошията, ученик от Стру-

352

мица, наричан Кривошия, защото шията му беше крива — отпосле доктор Калатинов. Ний тримата играехме покрай брега на морето, като нямахме вече страх от холерата, гледахме заревото от пожарите и сигналите му по кулите. По едно време чухме, че се чука на пристанищната врата, която беше затворена. Отворихме вратата — и за наше голямо учудване, голяма радост, виждаме учителя си Найденов, излезнал с каик на пристанището — и ний бутваме силно вратата да се отвори, за да влезе учителят ни; вратата се измъкна от багламите, и ний тримата паднахме на земята заедно с вратата. Радвахме се, че го виждаме жив и здрав, толкове повече, като бяхме чели във вестниците, че хайдути го нападнали и ограбили, когато отивал за Казанлък, целувахме му ръцете и се товарихме да занесем багажа до стаята му. Радвахме се, че вече не ще бъдем в черквата сами, че след Найденова ще се заточат и другите — учители, ученици, холера вече няма, училището вече ще се отвори, черквата ще се пълни с богомолци и мъртвите улици ще живнат. Но още същата вечер след един малък шум, произведен от нас, той ни наби добре — и ний вечерта се нагласихме: заранта да бягаме в Стамбол и цял ден да гледаме пожарите. Другата заран, догдето още спеше учителят, ние напуснахме училището и цял ден обикаляхме пожарищата. Гледахме горящи и изгорели: къщи, дюгени, джамии, черкви, училища, бани, минавахме посред грамадни пространства, покрити с жар, по тесните пътеки всред пожарищата и от двете страни печеше огън; гледахме високи пламенни езици и как се обгарят високи сгради и дувари; видяхме грамадни тълпи пострадали, купища плачещи жени и даже обгорени хора и пр. и пр. Вечерта се върнахме с множество грозни впечатления, дето Моровенов ни посреща силно ядовит, а като му казахме причината на нашето скитане, той отиде да се разправи с учителя. Бог да прости учителя, не беше лош, но често ни биеше.

Другите две стаи над улицата бяха класни стаи и същевременно спални за учениците, които живееха в училището. Стаите бяха пълни с тежки чинове. Вечерно време учениците си нареждаха креватите в празнищата, а за кревати служеха по 2 железни подпорки, върху което се нареждаха дъски и се постилаха чергите, додето нам да набавят креват, ний намествахме черната класна

353

дъска върху чиновете и тя ни служеше за легло, като си спомняхме меките перушини на хаджи Буше. Сутрин рано железата, дъските и чергите всеки ученик прибираше покрай стените — и така стояха цял ден натрупани; по много пъти чергите в дневната, върволица падаха и пак ги намествахме.

Дякон Григори често издаваше строги устни заповеди за пазене чистота. Понякога изкарвахме в училищния двор креватите, чергите, сандъчетата да се проветреят и прочистят от дървеници, които ний наричахме стенници, с което възбуждахме смях, макар по-смешна да беше употребяваната от учениците турска дума «тахтабица». По-големите кревати от Гевгира си представяхме за кораби, които плават по Златния рог, и затова, накачили се по тях, ги клатехме, както се клатят параходите. Често командуваше Страшимир Добрович — частният секретар на царете от Третото българско клатещо се царство, с опасност да му приберат трофеите, както бяха прибрани трофеите от погиналия български параход. А Добрович командуваше с английската команда: «Торнехет!. . . Стоп!», каквато команда се обикновено употребяваше по параходите. Или си представяхме, че дъсчената ограда покрай морето и купът греди в черковния двор са се запалили, та вдигнехме няколко кревата и черковното тезгере и с вик и шум ги понасяхме към мястото на пожара, като силно трясвахме на земята въображаемите пожарни тулумби.

Гъркини перачки ни перяха, но някои ученици сами се перяха в училището, това ставаше срещу празничен ден. Накладваха се тук-там по двора огневе, напълваха се котли и тенджерата с вода — и се почваше търкания на дрехи по каменните основи на бъдещата велика българска черква или на някой свободен камък, греда, дъска. Клисарят бай Никола обикновено ни даваше черковен котел, като ни предупреждаваше да го не влечеме, както бяхме направили веднъж. А дърва ни докарваше морето, което понякога нарастваше от дотичане на водите; докарваше дору и змии. Веднъж вдигнахме чешмата, та после не можахме да го измъкнем, помогна ни бай Никола. Цял месец се боравихме с прането му, сушене, разшиване, отделно сушене на фурдата в пак зашиване — през което време спяхме на голи дъски. Друг път след едно такова пране, сините ми гащи изчезнаха от приста-

354

нищната ограда, дето бяха окачени да съхнат — и аз останах без гащи, а френските дрехи от омраза отдавна бяха продадени.

Ний мислехме, че някой каикчия ги е откачил, но по едно време ги измъкнахме с прът от дъното полуизгнили. Едно шуменче ми даде за няколко дни свои панталони и ний след някой ден купихме на битпазар бели панталони. При пазарлъка се намериха случайно няколко българе от България, които бяха във възторг от туй, че българчета, малки деца, тръгнали да пазарят из цариградските дюгени.

Впрочем наближаваше Великден и на всички училищни стипендианти, които вече станахме 10-тина, направиха хубави шаячни дрехи и сам Моровенов ни разведе из цариградските чаршии и ни накупи ризи, гащи, чорапи, кърпи, фесове и ни накара да си изберем по една вратовръзка и аз си избрах една, която ми се струваше много хубава, та когато се фотографирахме на Великден, все я начивах да се види на портрета. На Велики четвъртък отидохме на Балкапан и в бохчички донесохме дрехите в черквата. Повикаха ни да занесем дрехите в салона; ние ги занесохме и ги турихме в коридора пред салона. И когато ни казаха да внесем дрехите в салона, моите ги нямаше. Но след малка тревога Неделчо капиджията ми донесе бохчичката, уж я грабнал от ръцете на едно гърче, което едвам настигнал на улицата.

Същия ден дохажда и баща ни, без да знаем, че ще дохажда, защото пощенските съобщения из провинцията не бяха оправни. Ний пращахме писмата с пътници, рядко с пощата, или Захари хаджи Гюров ги пращаше чрез Самоков. Веднъж баща ни ни писа, че кратовският чорбаджия Мите Тошев се произнесъл какво писмата ни били аджамийски, защото на плика сме ги надписвали не от половината отдоле, а от началото на плика.

Като видях баща си, аз се разплаках, той каза: «И деже плач ту и радост.» Баща ни носеше пълни дисаги и един петел. Той ми даде петела и ми каза: «Това е твоето пиленце, което е пораснало.» Дисагите бяха пълни с разни ядива и с по един кат черни клашнени дрехи, но ний ги не харесвахме. На другия ден пак ни повикаха в салона и ни казаха: «Трябва да върнете дрехите, които ви направихме, защото баща ви е донел дрехи.» Най-сетне решиха да не връщаме дрехите, защото ний казахме, че

355

баща ни е донел потурки като на бозаджийчета, а не на ученици. Великден прекарахме много весело, ходихме из Цариград, гледахме оригиналните хора на лазовете с приклекнуваие под такта на тъпаните, виждахме златните риби на Балъклия и ходихме да гледаме карагьозите с техните им разни фокуси, орган-пехливаните, т. е. артихтите по вяжда, голите пехливани и пр. и пр. На Великден се фотографирахме в строго симетрическа поза — баща ни посред, брат ми «от десною», аз «ошую» — и много се радвахме, че майка ни ще ни види, а тя ни беше писала тайно от баща ни, че много плакала по нас и да гледаме на месечината вечерно време, за да ни срещнат погледите, ако в Цариград не е друга месечина. Скоро след Великден баща ни си отиде.

Двете класни стаи над улицата, коридорът пред тях и двете малки стаици срещу крайната класна стая, които гледаха към двора, към морето, бяха върху черквата. Средната стая отпосле стана читалище. Крайната класна стая, издадена над улицата и подпряна с диреци откъм улицата, беше най-голяма; освен няколкото прозорци над улицата и които гледаха към Гевгира, имаше и два — наляво един, който гледаше към Фенеркапия, и надясно един, който гледаше към Балаткапия. В един от ъглите на тази стая имаше голям долап, през който се качвахме на тавана, отдето през камбанарията слазяхме в двора, много ученици си учеха уроците на тавана при паяжината — под керемидите.

Двете малки стаици бяха в разнебитено състояние, но понякога се приспособяваха за живеене от клисаря или учениците. В една от тези стаи при едно весело настроение мнозина от учениците си натуряхме фамилии — Янко Ябанов се нарече Странски, Стефан Панаретов — Асенски, Ероним Аретов от Карлово — Гогачев и пр. Изхвърлихме прибавочните титли на бащините ни имена: хаджи, поп и чорбаджи. Под прозорците на тези стаи над двора имаше стряха, по която можеше да се отива на камбанарията и оттам в двора, от тази стряха взимахме керемиди срещу 1 март и ги хвърляхме през прозорците на улицата, когато от гръцките къщи по обичай се изхвърляха стари и непотребни съдове, та в тъмнината по улиците ставаше голям тропот.

През учебната 1864/65 година в двете големи стаи се преподваше, а през следната година класовете се пре-

356

местиха в средната част на Гевгира и креватите в бившите класни стаи вече дене не се вдигаха.

Ученическият персонал беше твърде разнообразен, от цяла България и туй разнообразие постоянно се разнообразяваше от постоянно приходящи нови или отходящи по занаяти, чиракувания, разни училища или държави. Числото на учениците се колебаеше между 70—100. Първата година за занаятия се прибираха в двоете стаи над черквата, а през 1865/66 година — в три стаи в Гевгира. Определени програми за класовете нямаше — зависеше всичко особено от дякон Григорий. Преподаваше се: български, гръцки, френски, турски, българска история от Войникова, география от Йоаким Груева, славянска граматика заедно с христоматия от Неофит Рилски, Вехти завет по записки от дякон Григорий, катехизис, издаден на от Илариона Макариополский, аритметика от Иванчо Найденов, очерки по всеобща история от Никола Михайловски. Учители през това време бяха: дякон Григорий (Немцев), дякон Симеон, отпосле митрополит Преславский, дяконът на Панарета Пловдивски под прякора Гвадалкивир, Иванчо Найденов, някой си Добрев, един ходжа, един французин; преподаваха по нещо и по-възрастните ученици.

Сравнително малко бяха учениците, които живееха в българската черква, повече дохаждаха от махалата; дохаждаха и момичета, например от семейството Камбурови. Вънкашни ученици, с които другарувахме, бяха: Владимир и Страшимир Добрович, Петко Хр. Тъпчилещов, две котленчета — братя Везирови, Никола Гърчето и др.

Цариградските момчета и момичета повечето не знаеха що се вика река, не видели река и случвало се е дълго да разправяме що се вика река — вода, която постоянно тече и не изтича, освен по суходолията, които пресъхват; ето малките цариградски долчинки по махалите, ето реката, при Кеатхането, ето както улицата при българската черква, която понякога след дъжд се напълни с вода, водата тече и напълни къщите, без да почуква на вратите и хората с голи крака прегазват реката, а някои се пренасят на чужди гръб, за да не се намокрят, като не искат или от приличие не могат да бъдат боси и засукани като селските жени, както например дякон Григорий, когото на гръб пренеса капиджията Неделчо от черквата до Гевгира на ден на Кръстовден, когато беше дотекла ули-

357

цата пред българската черква. На това отговаряха: не можем да разберем какво е това вода, която тече и не изтича, доловете и улицата край българската черква дотекат и изтекат, Кеатхането не сме виждали, излиза, че и Босфорът е река, защото силно тече, едвам отиват лодките нагоре по него към Черното море и никак не изтича, а капиджията Неделчо не може никого да пренесе на гръб през Босфора.

По-видни между учениците, които живееха в черквата бяха: Златан от Панагюрище, Янко Ябанов от Калофер, така наречените две попчета, Стоян Калчов от Калофер, Данил Дончев от Котел, братята Бобекови от Панагюрище, братята Дагорови от Калофер, Гаврил Моровенов, Георги Кривошията от Струмица, Наум Олчев от Ресен, Ероним Аретев от Карлово, така нареченият Нумбара от Балкана някъде, Димитър Македонски от Битоля, М`орето от Дебър и други.

Златан беше възрастен ученик, който беше като надзирател и се грижеше за реда и чистотата; той водеше учениците по българските гостилници из Фенер, и Балат, гдето македонците гостилничаре изобилно хранеха «народните деца» със здрава храна — две порции на обяд и две на вечеря, което заедно с хляба струваше 4 гроша на ден, плащани по месечно.

Двете попчета, така ги наричахме, макар не бяха никакви попчета, бяха възрастни ученици — едното от Ортакьой при Одрин; и двете дадоха на моста прошение на румънския княз Карол, когато бе дошъл да се представя на султана и той ги взе за стипендианти и с княжеския параход отидоха в Румъния. Едно от попчетата преподаваше на по-дребните деца български, знаеше френски и за сто пари преведе за брат ми и мене цяла французка читанка; а на ортакьойското попче баща му дохаждаше от Ортакьой да вижда сина си и ние припкахме около него и му се радвахме, защото намирахме в него някаква прилика с баща ни. Много нечисто се държаха двете попчета:

Данил Дончев, от Котел, преселен в Добрич, беше най-високият от учениците. Той с по-големите ученици направеше гювеч, купеше вино и ядяха, като пееха революционни песни: «Къде си вярна, ти, любов народна», или «Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди». . . Пък някой току кажеше — уж турци идат — Данил грабваше шишето с виното и през долапа се кач-

358

ваше на тавана, уж да се скрие от турците. На Даниля беше се зародила преди някоя година мисъл в главата всичките живи ученици от българското училище в Цариград да се съберем на свиждане и гуляй в София, да си спомним за старите гювечи, но идеята му не се осъществи, а сега вече и Данил е покойник.

[На] братята Павел и Георги Бобекови от Панагюрище, баща им бе сеизин в патриаршията. Павел почина като революционер в Средногорското въстание, а брат му Георги, преследван от полицията, се удави в морето в Цариград.

Братята Лазар и Коста Дагорови и двамата сега доктори, Гаврил Моровенов, роднина на Моровекова, някъде по Тракийско аптекар.

Наум Олчев беше син на един градинар от Ресен и с кош на гърба си разнасяше зеленчук от бащината си градина като уличен продавач и често спираше на дъската при българската черква да си отпочине. Скоро след нас и него го приеха стипендиант, защото имаше добър глас за черква. Наум често ни водеше в градината на баща си и баща му ни посрещаше и ни се радваше, и ни даваше пресни смокини и други неща, които се раждаха в градината му. Там до градината имаше фабрика за стъклени съдове и като отидехме, работниците пред нас бъркаха с цеви в някаква каша, духаха в цевите и кашата, прилепена на цевта, добиваше форма, каквато работникът искаше да придаде на съда, — и нам правеха хубави стъклени шарени ибричета с дръжки.

Между другарите беше и едно пъргаво дебърчанче, което носеше прякора М`оре, защото постоянно употребяваше думата «море». Той се бъркаше във всяка работа и решаваше въпроса по своему и веднага отиваше на друга страна да решава друг въпрос. Той никак не се задържаше на едно място, освен когато някой му приказваше приказка — за всяка приказка плащаше по 5 пари на разказвача.

На ученика, когото прякорясвахме Кумбара, не зная отгде е родом, някой откраднал от чекмедженцето му три бели меджидии; тогава няколко ученици се упътихме към Еюб махала, гдето една арапка познавала кой кому е откраднал нещо. Намерихме къщата на арапката; чакахме си реда, защото имаше много посетители. Арапката седеше до един бунар, а до бунара имаше дърво, на което

359

бяха окачени някакви парцали. Когато ни дойде редът, повика ни арапката и Кумбарата `и разправи каква е работата. Тогава тя ни каза: «Гледайте в бунара и ще видите кой е откраднал парите.» Ний се наведохме над бунара и видяхме, че се отразяват на дъното му парцалите от дървото, а между тях и нашите глави. Като `и казахме, че себе си виждаме, тя ни каза: «Там е и този, който е откраднал парите, вгледайте се, и той прилича на вас.» Кумбарата се почти увери, че е същият тоя, когото подозираше училището, само че малко неясно му се виждал. В Гевгира живееше един възрастен ученик Григори Караманов, син на един кюстендилец, който отиваше в Цариград по черковни въпроси, син му специално се готвеше по турски и постъпи в медицинското турско училище на Гюлхане, Сарай бурну: в това училище постъпиха много българчета, между които отпосле и брат ми. Сарай бурну е най-хубавата част на Цариград по местоположението си до морето, гдето са били дворците на византийските императори и на султаните до Махмуда, изтребителят на еничарите. Над Сарай бурну се издига прочутата джамия «Св. София». Едната страна на тази част се мие от водите на Златния рог, а другата от водите на Босфора, които бързо текат към Мраморното море. Тук има мрачни каменни дворци, пущинаци, ураснали с треви и кипариси, и чешми с хубава вода. При едно посещение в медицинското училище учениците българчета гръмогласно в хор изпяха от училищния балкон към морето в присъствие на турци революционната песен:

Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българете поведи. . .

Други ученици в Гевгира бяха Стефан Панаретов, син на поп Панарета от Клуцохор, махала в Сливен, и Илия, техен роднина. Те живееха със стареца, поп Панарет, в една стая. Стефан беше онова момче, за което ни беше разправял даскал Теодосий още в Кратово. То беше едно черничко момче, мой връстник, с когото другарувах. Стефан ми казваше: «Ти си добро момче, всички те хвалят

360

и обичат, ще се мъча да ти подражавам в поведението, за да ме обичат и мене», когато от моя страна аз имах за него същото мнение. Отпосле Стефан отиде да се учи в американското училище в Румели Хисар в Босфора — в Роберт колеж. Стефан остана преподавател в Роберт колеж, издаде няколко книги — например «Граматика за български език», «Животът на Йоана Хуса», превод от руски и др. Като български дипломатически агент в Ню Йорк взе участие, в така да кажем, всемирното изложение в Париж след всемирната война в подялбата на България от миразчии, които късат и газят тялото `и. При такова положение на България ний, старите веч нейни синове, омотани в паяжината на скръбта и отчаянието, готови да ни се изпее след жетвата вечерната жетварска песен: «Дойде слънце на захода, моме ле Йове. . .», не знаем що да правим и в душата ни се премятат скръбните стихове:

А скръбта е многотрайна,
тя прилича на коприва —
ти я тъпчеш, ти я скубеш,
а тя двора пак покрива. . .

Българинът сега като да е вързан за стожер, около който омотва и размотва въжето и се върти в магьосан кръг, от който навън са неговите идеали.

Други обитатели на Гевгира бяха: поп Тодор, поп Висарион, поп Георги, поп Панарет и дякон Григорий. Някои стаи бяха свободни за гости, особено делегати по черковния въпрос.

Поп Тодор често ни казваше: «Деца, вий сте щастливи, вий ще видите България освободена!» Мен беше нарекъл Перекомски по името на Ефрем Перекомски, руски светец в календара, като не искаше да нося името на Ефрем Сирина, гръцки светец — и всички ме знаеха с прякора Перекомски.

Поп Висарион се славеше, че имал много пари, затова няколко души го нападнали в стаята му и му взели па-

361

рите за народни работи. След някоя година, като додох в Цариград, рекох да посетя българската черква, но в черквата и в Гевгира нямаше нито един познат и аз сам сновях из двора. Един от черковните прислужници ми каза: «Господине, веднага да напуснете двора, нам е казано да не пускаме непознати хора» — такива непознати хора се вмъкнали в стаята на поп Висарион дене, запушили му устата да не вика, вързали го и му взели всичките пари.

Дякон Григорий по гордата си осанка, пъргавината си и разпоредителността, както и своята ученост беше пръв в българската черква. Той ни преподаваше разнообразни предмети. Но със своята ученост прекаляваше ала Раковски; тъй — фараоновата дъщеря, като намерила, в реката Нил Мойсея, нарекла го мой сей, т. е. този е мой, като че фараоновата дъщеря е знаела славянски. Преподаваше на гръцки, като превеждахме книгата «Геростасис». Често по детински патриотически побуждения не искахме да влизаме в клас на гръцки език, но той ни убеждаваше, че трябва да знаем езика на неприятеля и с усмивка ни вкарваше в клас; при един случай сам ни подтикна към такава демонстрация, като се произнесе пред вънкашни хора, че всички си оставали прави българе освен мене, който съм произнасял гръцките букви «г», «д» и «т» със свойственото им замъгляване. Често по улиците и в морето на наети лодки се биехме с гърчетата, а учителите им понякога посещаваха нашите класове и вежливо им отдавахме чест, макар при едно такова посещение от неколцина българе [в] едно гръцко училище учителите запитали ученика, когото изпитвали: «Отгде произлиза думата «кеставрос?» и ученикът отговорил: От «бикас ге гайдарос»» т. е. бик и магаре. При едно посещение от гърци в класа ни превеждахме от славянски на български от Неофитовата Христоматия и се срещна думата «осел», която дякон Григорий, като превари ученика, преведе с думата «дългоух», за да не би да се зловиди на гърците думата «магаре», която вероятно е известна на гърците.

Дякон Григорий беше малко сплетен в езика, та често наместо да кажеше «падеж», произнасяше същата дума с една «р» след буквата «а» — и учениците при силно напрягане да се въздържат от смях най-сетне почваха да се смеят. А той ни бързо изреждаше и двата чина ученици, колкото бяхме в класа, с по един шамар от дясно

362

на ляво, без да пропусне някого, като се [на]веднеше на първия чин, за да достигне седящите на втория. Той употребяваше думата «сакраменто», затова ний често предизвиквахме папагала в окачения кафез край салона да вика «сакраменто». Той вечерно време се спотайваше да подслушва у учениците какво си приказват. Една вечер аз го забелязах, че се тулеше в един ъгъл по коридора; един ученик почна да подскача и аз с умисъл да му дам да разбере, че учителят е тук, извиках: «сакраменто» — и бидох възнаграден с една плесница.

Дякон Григорий ни казваше: «Учете се, дети, во младие лети, когда прийде старост, да не ви е жалост. Старините ви да не представят оцапани, изпокъсани, пълни с погрешки тетрадки, а макар знамена, изпокъсани и продупчени от куршуми, със следи от участие в боеве. . .» А Гвадалкивир казваше: «Нищо не се губи на този свят — пространството, времето, материята, кълбовидната форма са вечни, защо пък и душата человеческа да не е вечна?»

В долния кат на Гевгира, наляво от входа, беше печатницата, в която управител беше Карапетров и от която Илия крадеше букви, разнасяше ги по двора и нам даваше, та ний си печатахме имената, както вестник «Зорница» печаташе имената на своите абонати-ученици, което за нас бе голямо удоволствие — и много се радвахме на веселия Паничко, когато ни донесеше «Зорница». Карапетров беше добър българин. Пръв път видях Карапетров няколко дни след заминаването на баща ни, когато няколко ученици бяха тръгнали след мене и ме дразнеха: «Сега си няма ни баща, ни майка» — пък аз ревях високо и като грабнах едно желязо от трофеите на погиналия параход, хвърлих го, щото насмалко щях да ударя Карапетрова. И Карапетров разгони учениците, като им казваше: «Грехота е и срамота да дразните момчето!» и погали ме и ми каза няколко благи думи. Отпосле срещу всеки голям празник нарочно ни намираше и ни даваше пари да си купим нещо за празника. Той обичаше учениците; много пъти в междучасията дохаждаше в класа, заставаше например пред картата и питаше: «Деца, виждате ли Каспийското море? То прилича на въпросителна, на подгърбавен дядо, ей така!» Сам се подгърбваше или свиеше показалеца на дясната си ръка, за да покаже как е свито и подгърбавено Каспийското море. Карапетров отпосле се самообеси в столицата на свободна България.

363

От него има обемиста книга — спомените му от Цариград.

Уличните врата на Гевгира бяха грамадни; през тях се влизаше в една четвъртита, постлана с мраморни плочи галерия — преддверие със скамейки отстрани и хубава чешма на стената при каменната тъмна стълба, по която се възлиза на втория кат в Гевгира. А в тази галерия, както и при вратата до улицата, ставаха тихи разговори между седналите. Обичай е по цяла България да се седи по вратите и да се приказва, особено жените са любителки на привратните мохабети и скарвания. Остало ми е в паметта как веднъж Фандък Цвета с хурката си удари по гърба баба Доца и затвори вратата на къщата си, а баба Доца с хурката си бъркаше под затворените врата, за да удари Цвета по краката. А при вратата на Гевгира беше приятно да се седи, защото какво ли не минаваше по улицата. Минаваха продавачи с кошове на гърба и табли на главите, като започваха шествието салепчиите. Минаваха кочии, пълни с ханъми, възседнали контета на коне и стари хора на заседлани магарета, жени в малакови и момичета в налъми. Минаваха и така наречените «войници» — българе с гайди и кърпи за байраци и тояги, наметнати като пушки — отиваха да косят царските ливади и да пасат царските коне, а гърците с подигравка казваха: «Дошли са с тояги да превземат Цариград». Гърците да им ядат опинците! «Минаваха и гръцки владици на оседлани коне и даже патриархът. Минаваха и войски, обряжени и предшествувани с някаква си голяма опашка, окачена с множество звънци, носена в ръце — това е бунчук — а до бунчука войници с кожени престилки и секирки в ръцете във вид на полумесец. А Петко Славейков, който веднъж стоеше до вратата, казваше: «Това е тропаташка — конска опашка, каквато са носили едно време и старите българе и служи за плашило на мишките, а пешкирите кожени — уж като колят със секирките гяурлука, да се не оцапат от кръвта. . .» Минаваха церемониално хилядници малолетни турчета, облечени в сърмени дрехи, с китки по аловите им фесове, по две турчета в кола, а покрай всяка кола евнуси — дебелоусти, белозъби, рошави арапи. И тук-таме се хвърля от прислужниците пепел в очите на зазяпалите се гледачи, за да не урочасат турчетата, които се водят за сюнет. Веднъж при едно такова движение един кон плесна с крака си в

364

локва кал и веднага лицето на едного от стоящите покрай вратата стана черно като на арапин — калта плисна право в лицето му и на гърдите му; арапите се изсмяха, като похвалиха коня с «аферим», а пострадавшият отиде на чешмата. Какво ли не минаваше по тази улица? Имаше що да се гледа. Ако ли случайно нямаше движение, то кучетата, които са стотици хиляди в Цариград под милосърдното покровителство на турците, или се излежават по улицата, или се бият за запазване периметри.

Тъкмо срещу черковната врата в Гевгира беше кръчма-кафене-гостилницата, в която, особено в празничен ден, посетителите решаваха важни въпроси — черковни, политически, училищни и пр.

До механата в Гевгира имаше бакалница, която държеше един стар арменец. В дюгена му имаше сухо грозде, смокини, фурми, леблебия, сирене и пр., а по стъклата висяха щампите и книгите на Найденова, след като му разтуриха дюгенчето в припрата, защото там пречеше. Арменлията на мангалче в тенджеренце върху саджак готвеше манджица, от която продаваше и нам.

Сега няколко думи за черковно-училищния епитроп Гаврил Моровенов, когото баща ни наричаше Моровелата и който употребяваше думата «говедо», за отличие от дякон Григорий, който употребяваше думата «сакраменто». Моровенов беше стар ергенин със сединяви, високо подрязани мустачки и ходеше всякога официално облечен в черни дрехи и цилиндър на главата като Добрович. А трябва да беше свършил Атинския университет, защото за сенатори през време на Батенберговите пълномощия се избираха само хора с висше образование, а той беше избран за сенатор. Каква му беше работата в Цариград, не можахме да разберем, но постоянно обикаляше Високата порта, постоянно пишеше на копирката. Копираше писаното секретарят му Лука Моррвенов в кантората на един хан в Стамбол над Чорабчи хан. Моровенов беше честен човек, патриот и много добър. Той за училището и черквата се много грижеше, особено за учениците и почти ден не пропускаше да не се яви на черквата и да ни види. Задължително трябваше да му честитим Новата година и другите по-големи празници в дома му на Фенер до патриаршията. Всички българе и познати гърци, арменци бяха твърде вежливи спрямо него. Учеше ни да бъдем вежливи: «Говеда, вий ще си останете хориа-

365

ти, селяне, без понятия от христоитието. Не можахте да се научите да казвате: «Вий», а ти, хориати свещеник, а не поп Тодор.» А за себе си казваше: «Ний, наша милост.» «Ако ви повика някой, като кучета се провиквате: ау, наместо чуя, слушам.» Впрочем в употреблението на «ау» наместо «чуя» можеше да ни обвинява, че употребяваме латинска дума, от латинското «аидсъ», което също значи «чуя», но, види се, Моровенов не е знаел латински и «ау» му се виждаше като кучешко лаене. В черква сам носеше на литургия особен дискос и се чуеше гласът му из цялата черква: «За бедните ученици, не забравяйте бедните ученици!» След черква обикновено се нареждахме в припрата всичките стипендианти, за да ни види народът и ни даваше по някой грош за «джеб-аршлък», като даваше на мене всякога повече. Брат ми и аз случайно се намерихме в София, когато беше умрял; прочетохме некролога по улиците и отидохме да му отдадем последната почит. Погребаха го в гробищата край Вайсовата воденица и Марко Балабанов държа една хубава надгробна реч, като каза между другото: «Ето тук има негови ученици, които са дошли да му отдадат последното почитание.»

Сега нека разкажем за ужасния бич, така наречената «голяма холера» в Цариград през лятото на 1865 година.

Отдавна се носеше мълва, че към Цариград тръгнала от Мала Азия някаква ужасна болка като чумата, но не била чумата, а друга някаква болка, която тровила хората по улиците, по къщята. Хората току падали по улиците, по кафенетата изведнъж — умирали по 20—30 души като лозови ластари, зеленчукови градини, изведнъж осланени от ранна слана. Но ний се свободяхме, че няма да я пуснат в Цариград, както се говореше и пишеше по вестниците и се готвехме за изпита на учебната 1864/65 година. Ний си купихме емфие да смъркаме, за да не ни се приспива вечерно време; а за да може да се събуждаме сутринта рано, превързвахме си косите двамата един другиму, преди да легнем с връв над челото, но това се оказа съвсем непрактично, тъй като без време се събуждахме и превързаните места на главите ни боляха.

След един излет през Златния рог в местността Атмегдан вечерта в българската черква разбрахме, че вече холерата дошла в Цариград и по някои махали почнала

366

грозната си работа. И както ядяхме, почнахме да подбутваме хляба и ястието едни другиму, на всички ни се отяде. И аз поглеждах към морето и къщята, може би ще видех някъде холерата — висока като топола, каквато беше чумата според думите на щипския ханджия Квасеца.

На другия ден през време на урок дякон Григорий ни каза: «Деца, не се бойте от холерата, тя лови само пияниците, лошите хора, а такива като вас, деца, не закача. Тя живее в зеленчуците, един човек вчера си купил една любеница, разсякъл я и какво вижда в нея — един бял голям червей, а това било холерата, защото вий знаете, че любениците не червясват.» И аз разбрах, че холерата не била висока като чумата и че не трябва да се ядат зеленчуци. Свещениците и други си накупиха стъкленца амоняк — било добро срещу холерата, като се мирише, и ний си купихме едно стъкленце, опитахме се да си купим по един лимон, защото било добре да се мирише, но не можахме да купим, понеже ни поискаха 50 пъти по-скъпо, отколкото се продаваха напред. Между това слуховете за засилване на холерата растяха. Един ден като мълния се пръсна новината, че холерата дошла на пристанището Фенер при Фенер капия. Тогава улицата се напълни от бягащи хора откъм Фенер към Балат — стари, млади, жени, деца, бягаха към Балат, беше голяма тропотня от налъмите на ученичките от гръцките училища, бягаха с книжките си и тетрадките си. Паниката бе ужасна. По едно време се зададоха откъм Фенер четирима, които носеха на дюлгерско тезгере една полумъртва жена; ний бяхме на прозорците на училището и току поднасяхме под нос стъкленцето с амоняк. Аз мислех, че тая жена е холерата, но после чух да приказват по-големите ученици, че тая жена била ударена от холерата в някоя махала и че с лодка се опитвала на много цариградски пристанища да излезе на брега, но никъде я не пуснали, а лодкарят незабелязано я изхвърлил на Фенерското пристанище, отдето я взели на тезгере да я занесат в шпитала.

След тази паника дойде Моровенов и каза на учениците: «Неканената зла гостенка дойде и в нашата махала! Надеждата ни е в бога, да ни запази. Изпити няма да има, училището се затваря до септември: още днес, който има възможност, трябва да си отива. Тези, които не могат да си отидат, да изнесат креватите си от стаите, защото

367

по заповед на правителството още днес се запоява баданосване и почистване на училищните стаи.» До вечерта училището и Гевгирът почти се изпразниха. Ний изнесохме нашия креват в един ъгъл на коридора, имаше и други кревати по коридора, но повечето ученици наместиха креватите си по двора.

По едно време виждаме, че нашият креват е отместел и на мястото му креватът на братята Бобекови. Тогава ний двамата братя се сбихме с двамата братя Бобекови. Съобщили на.дякон Григорий, че се бием и той ни повика. Дякон Григорий ни посрещна много ласкаво, погали ни и ни каза: «Аз виждам, че сте се много уплашили. Не се бойте, главното е да нямате страх, защото холерата най-много хваща тези, които се боят. Били сте се за място, не е добре... Ако е за място, ето веднага да си пренесете кревата и нещата си в Гевгира, елате да ви покажа. Пък и на Кривошията кажете да си премести и той кревата — тримата ще бъдете заедно...» и ни показа в коя стая да живеем. А стаята бе в дъното на коридора, като се качиш по стълбите на горния кат, вдясно, стая, в която живееше по едно време охридският поет Пърличев, натрупал около себе си много книги — вероятно превеждаше «Илиада», на която превода, под влияние на злата критика, Пърличев хвърли в огъня. Стаята беше над улицата, както всичките стаи в Гевгира, а от вътрешната страна на двата тъмни коридора на средния и горния кат покрай старото кале бяха разни тъмни отделения за дърва, въглища и пр., които отделения бяха пълни във въображението ми с караконджовци и други нечисти духове. Често от калето се промъкваше в Гевгира някоя змия. Тъй веднъж поп Тодор в ужас бягаше от Гевгира, като видял една змия на кревата си. А пък аз му казах: «Дядо, що не си извикал «студено желязо!» — тя веднага се сдървявала. А пък довечера, като си легнеш, лапни малко чеснов лук, за да ти не влезе в устата.» Моите думи възбудиха общ смях. Пред салона в горния кат имаше чешма. Стаята с два прозореца през улицата над светия олтар гледаше в гредите на черковния двор, в една част на двора, на Златния рог и Терхането на отсрещния бряг на морето, тази стая бе единствена в Гевгира, от която се виждаше морето, защото само върху светия олтар на черквата нямаше стаи, които да пречат на погледа към морето, а останалата част от черквата беше отрупана със стаи, които пречеха на по-

368

гледа от Гевгира към морето. В тази стая се разположихме аз, брат ми и Кривошията да прекараме холерното лято. Но аз не трябваше да се боя от холерата, защото в календара под зодията Водолей, под която зодия съм се родил през м. януари, за мен се казваше, че ще живея до старост. А можеше да се вярва на календара, защото казваше, че ще се мръщя, когато чета и действително аз съм се мръщил, като чета, както ми казваха другарите.

На другия ден разбрахме, че както черквата, тъй и Гевгирът бяха съвсем изпразнени през нощта — нямаше нито ученици, нито учители, попове, никого нямаше освен клисаря на черквата, капиджията Неделчо в Гевгира, дядо Никола в механата, аз, брат ми и Кривошията в мрачния и грамаден Гевгир и един студент от медицинското училище Стамболски в стаята на Найденова. Сутринта дойде Моровенов в стаята ни и ни каза: «Вий не се бойте, юнаци бъдете, но слушайте що ви казвам. От Гевгира навън няма да излизате; аз съм казал на Неделчо да ви не пуска никъде, нито в черковния двор, освен в механата, гдето ще отивате само на обяд и вечеря и ще се доволствувате само от туй, което ще ви дава дядо Никола, макар и малко, защото през време на холерата не трябва да се яде много и нищо друго освен хлебец и чорбица, а зелениш никак, съвсем никак. И ще блажите, не е грехота — сам патриархът е заповядал никой да не пости през време на холерата. Четете си книги, учете се; играйте си и си приказвайте. Аз ще дохождам да ви виждам. Ако заболи някого нещо или му стане малко нещо лошо, кажете на Неделчо да повика доктора, който е в стаята на учителя Найденов. Сега сбогом». И ни затвориха в Гевгира, а холерата вън овладя всичко.

Разбрахме по-сетне, че през нощта, когато минахме в Гевгира, умрели: двама ученика — лозенградчетата, които от вечерта бяха си наместили креватите в двора до стената; Атанас чорбаджи (Георгиев) от село Хадърджа (сега Николаевка), Варненско, един делегат по черковния въпрос — старичък човек, добър човек и патриот, който живееше в Гевгира и който казваше: «Не трябва да се боим от смъртта, под смъртното небе живеем. Току дойде смъртта и те грабне — инасибинаси-чифтър-тектър-крап — пиено, платено»; и един просяк, когото намерили умрял при основите на светия олтар на новата

369

черква. Интересна личност бе просякът: той бил от кратовските села, обикаляше по просия целия Цариград и учениците му даваха пари и хляб; много интересни работи ни разправяше, верни и неверни, така: той се познавал с много библейски личности, за които учехме в свещената история, с Ноя Аврама; той знаеше, че в Кратово имало много мостове и били правени от цар Юстиниана; когато бил млад, бил много юнак и в една борба с един турчин прехвърлил турчина с двете си ръце през глава и го треснал о земята — турчинът псовисал, и тогава той избягал в Цариград; не се женил, за да няма кой да чука пипер на главата му. Всеки човек приличал на облак. И действително сред синьото чисто небе се появяват разноцветни и разноформени облаци с постоянно изменение на формата — тъмни като тъмна нощ, силно мътни като мътните води на дотекла суходолииа, бели като чист памук, натрупани във вид на величествено прекрасни гори с високи връхлини и тайнствени трапчини в сенки, облаци с чудна позлата по краищата — и всявга във въздушното пространство под синьото небе без твърда подпора, каквато се е научил човек да търси за всеки предмет, и всявга с бързотечно изменение на формата до пълното изчезване — смъртта на облака. Ето например — облакът на едно място представя, може би по илюзия, прекрасна женска фигура с корона на главата, но догдето не си се още налюбувал на тази въздушна царица, откъснат се, отпадат от нея облачета и прекрасната царица се обръща в ужасен крокодил със зъби от разпадналата се корона, а след малко крокодилът се обръща в ясли и яслите скоро изчезват; по други места в облаците стават множество подобни метаморфози. Облаците са същински образец на человека, който се ражда под тях с различни наклонности, дарби и недостатъци и през целия си живот се метаморфоризира в душевно и вънкашно формено отношение, догдето най-сетне изчезне.

Веднъж с весела компания минавал на лодка покрай сегашната българска черква, а напред — конаците на Стефан Богориди, и той, просякът, като видял, че покрай морето били седнали няколко души на меки възглавници и шилтета и си пили кафето, се провикнал: «Яжте, пийте, но и вий ще пукнете.» Тогава един от седналите им казал да излязат на брега при тях. Веселата компания със страх излезнала на брега, поканили ги да седнат и ги по-

370

черпили с кафе, като им казал един, а той бил Стефан Богороди: «Пазете се друг път, за да не ударите на камък — добре, че аз съм българин.» Старият просяк, като забележеше, че на някой ученик не му е добре, баеше му от уроки, като го пръскаше с вода и казваше: «Дядо ходи по мостец, тиква носи на гъзец, пръдна дядо на мостец, пукна тиква на гъзец, та напръска зачудници и причудници; ако е от отца и сина и святаго духа. Амин.» (Същото баяне го има в сборника от народни умотворения от Чолакова. — Е. К).

И четиримата умрели през нощта били занесени рано в гробищата.

Млъкна улицата пред българската черква, спря се напълно всякакво движение по улиците и по морето, само кучетата свободно се излежаваха насред улицата и току протърчваха по четирима, безброй четворки, които носеха с бързина, в специално направени сандъци-носила умрелите, оставяха мъртвеца с носилото пред черковната механа и механджията изнасяше едно шише ром — те пиеха, миеха си ръцете и лицето с ром, грабваха носилото и бързаха към Балат, а оттам, както бяхме чули, към Едрене Капия, вън от цариградските стени, гдето ги хвърляли в общи големи гробища и ги поливали с жежка разтопена вар. В морето беше плувнало от нахвърляните в него смачкани любеници, пипони, краставици и други зеленчуци, види се, по разпореждане на властта.

По едно време се явиха на улицата хора с големи котли, пълни с някаква тъмночервеникава течност, бъркаха с ръцете си в течността и с цялата си длан оставяха петопръстни знаци по вратите, които знаци се виждаха по вратите много години след холерата. Ний разбрахме, че се върши някакъв еврейски обичай с кръв от времената на десетте наказания божи върху египтяните преди бягството, може би пъденето, според някои, на евреите от Египет, когато евреите отбелязвали вратите с кръв от агънца, за да отърват първенците си от смърт, а първенците на египтяните измрели. [Изход, глава 12, с. 21—26.] Тогава повика Мойсей всичките старци Израилеви и рече им: «Изберете и вземете за себе си по едно агне според челядите си и заколете пасхата. После ще вземете вързоп от Исеоп и ще го потопите в кръвта, която ще бъде в леген. И от кръвта, що е в легена, ще ударите горния праг и двата стълба на вратата къщни; и никой от вас да не

371

излезе из къщните си врата до сутринта. Защото господ ще мине, за да порази египтяните: и когато види кръвта на горния праг и на двата стълба на вратата, господ ще замине вратата и не ще остави погубителят да влезе в къщите ви, за да порази. И ще опазите това като узаконение за себе си и за синовете си до века. И когато влезете в земята, която господ ще ви даде, както говори, ще опазите тази служба.].

По съседство имаше много еврейски къщи. А четворките се точеха безспир, като се много и настигваха; някоя четворка се съпровождаше и от свещеник с епитрахил на гърдите и кадилница в ръцете. Нощно време пренасяли умрелите на воловски кола, натрупани един върху друг, при това голи, ний чувахме нощно време скърцането на коли, но не смеехме да отворим прозорец и да погледнем на улицата.

Ний не смеехме сами да ходим по коридорите, а се водехме и тримата, от малко ядене едвам се възкачвахме по стълбите. Вечерно време добре притваряхме вратата с ключ, затваряхме прозорците и търсехме да не би някъде да има зирка, за да я запушим, креватите си отдръпнахме от стените и като си легнехме, покривахме се през глава, не оставяхме никаква зирка от под покривката. А тези мерки се взимаха да не би холерата да влезе през вратата, да не би да влезе през някоя зирка, гдето често покрай прозорците фучеше — ний се съмнявахме вятър ли духа или е холерата. Бяхме слушали от старите, които едно време бягали от чумата по горите, гдето им се раждали и деца-чумлячета, че чумата, като влизала в някоя стая, пипнешком и с фучене се движела покрай стените; затова не ни даваха залъгалки, които фучат. Веднъж дядо ми, като чул, че чумата фучи покрай стените, вдигнал глава да я слуша и чумата му ударила един шамар; дядо ми в ужас казал на баба ми: «Ох, жено, чумата ме удари.» Но после нищо — чумата или се е пошегувала с дядо ми, или някой шегобиец е бил, каквито шегобийци имало тогава и се правили вампири, чуми и не зная още що. Веднъж един такъв вампир яхнал дядо ми от турските гробища вън от града — вампир ли е бил или се е струвало на дядо ми вампир, но го мъкнал на гърба си дълго време — както е научен българинът да мъкне на гърба си робството с цели векове.

А как прекарвахме ние в нашата килия денем. Сутрин

372

си разказвахме сънищата, например аз съм сънувал, че баща ми и майка ми станали слуги-готвачи и седят в парцаливи дрехи пред един земник — и ми се плачеше. Аз разкажех как през нощта една голяма въшка седнала на корема ми, та не съм могъл да дишам; на това Кривошията отговаря как през нощта въшките го овързали с въжета, извлекли го от кревата и го помъкнали към прозорците да го изхвърлят на улицата, но едвам се отървал. И си умирахме от смях.. Брат ми и аз се упражнявахме в изреждане къщите в родния ни град, чия след чия къща следва, като почнехме от определено място в града. Или се питахме кой къде живее в родния ни град — где живее Дълъг Тодор, който се преструва, че едното му око не вижда? Где живее Лъжибогородица, който никога правото не казва? Где живее Иванчо, когото жена му нарича «Хайванчо» и пр. Говорихме си: да сме си в родните места между планините, реките, колко ще е хубаво — там няма никаква холера, а тук в Цариград трябва да има всяко лято холера. Четохме разни книжки, играехме на карти, на дама и бяхме се задължили помежду си: наред един след друг всеки от нас да дежури по два часа на прозорците и да брои колко мъртъвци се пренасят, за да знаем , намалява ли холерата. А Моровенов не пропускаше ден да не доде и да не ни види; повечето пъти, без да се качва при нас, провикваше се от улицата: «Деца, как сте?» — и ний му отговаряхме от прозорците, а той ни казваше да не се боим, холерата вече минава. Случвало се е дни, в които умрелите наброявахме до 150, 120, 70 на ден, и когато числото им намаля до 10, ний се сами уверихме, че холерата минава.

Към края на холерата дойде в Цариград една жена от Кратово по име Дена, сестра на поп Георгия и майка на една от момите, която най-усърдно хвърляше цветя върху ни, когато ни изпращаха от Кратово. Тя разбрала, че брат й поп Георги умрял и търсила да намери гроба на брата си, за да му запали свещ и кандило и да повие над гроба му, но `и казали в болницата, гдето умрял, че гробът му не се знае и че звездите нека му служат за вечни кандила и вьтърът нека вие над гроба му, а пък парите му, часовника му, багажа му разнели орли и гарвани заедно с поп Висариона, комуто имал да дава. И викаше: «Деца, гледайте да се отървете от тоя Цариград, тук било вечна мъка, страхотия. Майка ви на чешма ли

373

отиде — плаче, в черква ли отиде — плаче, зелник ли меси — плаче, никъде не я прибира. Пожалете майка си! Бягайте от тоя пусти Цариград, да му остане пусто името: тук било вечна мъка.» Баба Дена донесе едно писмо от баща ни до Моровенова и друго до нас от майка ни, писано тайно от баща ни. В първото писмо баща ни пишеше до Моровенова да ни изпрати в Кратово, че той ще тегли всичките разноски и че се задължава, щом мине холерата, да ни доведе пак в Цариград. Нашата радост беше голяма, но тя скоро хвръкна, защото Моровенов ни каза: «Това е невъзможно! Сега има навсякъде карантина и някъде до път ще умрете. А пък холерата е вече към края.» Майка ни пишеше: «Златни деца, баща ви ви продаде и мене ме почерни. Аз ходя тъжна и неволна, където ходя, седя, все за вас мисля и плача. . . А сега, когато биела таз блага, сладка майчица, да `и не казвам името, моята мъка няма край. Крийте се, деца, да ви не види, не излизайте пред нея. . . Като луда съм, та не зная що говоря. . . Всеки ден паля свещи пред иконостаса и моля света Богородица да ви запази и моля благата, която сега царува в Цариград, с тези думи: «Ако си стара, бъди майка на децата ми; ако ли си млада, бъди им сестра. . .»

И аз често съм мислил дали ще се забрави тъгата, мъката на майката за децата.

А холерата след усилена шестнеделна работа, след като умъртви около 75 хиляди човека, както се приказваше, съвсем олаби силата си, догдето прекъсна работата си, като отстъпи мястото на големите пожари, които в продължение на един месец, пак както приказваха, унищожили 75 000 големи и малки постройки. От холерата може би ние се укрихме в мрачния Гевгир, а може би тя е чула молбите на майка ни и ни запази, както се запазихме и от пожарите. Впрочем, детето на холерата — холерината, има малко запознаване с брата ми, види се, дошло да му дадем от ягоридата, която брахме тайно от лозницата на хаджи Агопа. Но след като Хаджи Агоп нахвърля всичката ягорида от лозниците в морето и ни застраши, че ще се оплаче от нас в съда, а и Моровенов със Стамболски вдигнаха срещу ни голяма врява — и холерината се изневидя. Впрочем писаха вестниците, че холерата не се доближавала дотогова, който от детинство навиквал да яде ягорида и друг зелениш.

Почна се движение из улиците, почнаха да се връщат

374

един по един обитателите на Гивгира, а след малко и някой ученик. Станаха няколко благодарствени тържествени шествия из улиците към бога, че ни отървал от холерата; най-напред минаха турци, след тях арменци, гърци. Когато минаваха гърците, камбаната на българската черква тържествено биеше — холерата беше заглушила взаимната омраза между българи и гърци. По едно време черковната припра беше пълна от големци, насядали на столове, а между тях и Иларион Макариополски. Те се събираха заедно с гръцки делегати в Гевгира по черковния въпрос, защото тогава се предлагаха от патриарха Григория VI най-добрите и приемливи условия за разрешаването му. Повикаха ни и нас в припрата, похвалиха ни, че сме били юнаци и сме устояли против холерата и ни дадоха пари, каквото щем да си купим, защото холера вече няма.

И училището се отвори от септември в Гевгира, с нова програма и множество ученици.

Българската черква през онези години беше центърът, около който се събираха всичките цариградски българе, които сами себе си изчисляваха до осем хиляди души в милионния Цариград. Имаше множество търговци с добре наредени кантори, имаше множество еснафи — абаджии, кюркчии, терзии, бакали. А фурнаджиите, млекарите, а особено градинарите в градините около Цариград бяха все българе. Сеизите, слугите, клисарите и пр. бяха с хилядници, които щом спечелеха малко пари, връщаха се в родните си места като чорбаджии. Българете се хвалеха, че те обличали и хранели Цариград. Имаше представители от разните краища на Мизия, Тракия и Македония със своите разнообразни костюми и диалекти и които съзнаваха своята българщина и бяха пълни с надежди за бъдещето на целокупния български народ. Имаше и наши съотечественици, от които някои, като си отиваха за дома, със завист изпращахме. Имаше и интелигенция, която печаташе книги и вестници, спореше по общонародните въпроси, предприемаше увеселителни общи забави, разходки, вечеринки, представления и през 1866 г. основа читалище при българската черква. Българете със своето взаимно просто отнасяне помежду си правеха общо впечатление пред чужденците, като да са членове от една голяма фамилия.

И от цяла България постоянно дохаждаха българе

375

в Цариград по търговия и други работи — и всеки посещаваше родната черква на Фенер. В празничен ден черквата, черковният двор, улицата, Гевгирът представяха цял събор, а ний учениците пишехме писма по разни адреси из цяла България. Минаваха през Цариград поклонници на Света Гора, за Ерусалим, и дохаждаха в българската черква.

Всичко добро или зло в България се отразяваше в духа и настроението в българската черква — този Витлеем на българщината. Имаше печални и тържествени дни, предприемахме понякога весели излети в околностите на Цариград.

От печалните дни помня погребението на Авксений Велешки на 2. II. 1865 г., когато почти цялата българска колония се стече на погребението. Отидоха с параходи на Ортакьой, в Босфора, гдето беше починал владиката, донесоха тялото на Фенерското пристанище и от пристанището до черквата улицата беше пълна от народ, като нямаше игла где да падне, както пишеше един от българските вестници тогава. В черковния двор фотографираха множеството с тялото на покойния, но аз, като не разбирах какво се върши, слушах заповедта да се не мърда никой — мислех си, че владиката ще стане светец и ще се възнесе на небето, та затова мирно седях при самия фотограф, на керемидите. Впрочем на другия ден ни фотографираха в черковния двор в малка група, гдето от дясно съм се наместил между децата. През този последния ден при не тъй многолюдно множество погребаха владиката в черквата от дясната страна при царските врата за светия олтар. Една-две вечери след погребението ний виждахме, че край гроба се светят свещи и се движат хора, а черковните врата бяха затворени, разбрахме, че щели да балсамиросват умрелия, да го правят мощи. И дълго време след погребението мене ме беше страх от гроба; вечерно време, като слазях или се възкачвах по стълбата, бързах от страх.

Тържествени дни бяха празниците, особено по-големите, като Коледа, храмовият празник св. Стефан, Нова година, Богоявление, Великден, св. Кирил и Методий и други, когато се стичаше много народ в черквата.

На Нова година сурвакахме; аз обръщах внимание със стиховете, на които ме научиха по-възрастните ученици:

376

Сурва, сурва, весела година,
голям клас на нива,
голям грозд на лоза,
пълна чаша руйно вино.
Бащино огнище не оставяй.
Отечество не забравяй,
до година живо-здраво,
до година и до амина.

На Великден ставаше събор в черковния двор, извиваха се разни кръшни хора под звуковете на цигулки, гайди, чуваше се свирене на кавали, слушаха се юнашки песни — и всеки си спомняше за веселбите през тези дни в родното си място. Всеки, който дохаждаше за Пасха, донасяше по едно червено яйце, което туряше в някой от наредените в двора кошове — и по числото на яйцата се определяше числото на посетителите на Пасха. Яйцата след преброяването им се раздаваха на черковните обитатели, на учениците, а повечето се пращаха на затворниците.

Нека отнесем към тържествените дни и изпита през юли 1866 г. Първия ден имахме изпит преди всичко по българска история, която учехме по учебника на Войникова. Изпитът ставаше в стаята на читалището, гдето отдясно бяха насядали госпожи, госпожици, отляво разни господа, а пък ний, учениците, стояхме един до друг по средата. Приготви се дякон Григорий да пита по азбучен ред, в това време Петко Славейков посочи с пръст към мене и каза: «Аз искам това момче да ни разкаже как Крум победи Никифора.» Тогава разказах как в 811 година

377

Никифор нападнал България, как Крум заискал Мир, но Никифор не щял мира; тогава българите нападнали в Стара планина върху мекушавите гърци, както е казано в учебника, и ги победили, та че Крум заловил царя им Никифора жив и заповядал да му отсекат главата, като казал: «Кога не щеш мира, н`а ти секира!» Последните думи бяха изказани почти шепнешком, то обърна внимание на всички и Славейков ме запита: «Така ли тихичко му е шепнал или се е провикнал високо: «Кога не щеш мира, н`а ти секира!» — но стига, много добре, браво!» Причината тихо да произнеса: «Кога не щеш мира, н`а ти секира», бе, че в момента аз сам се усъмних дали така е казал цар Крум, но и някои казваха, че пак съм го казал добре, защото приличало на тиха псувня. След туй ме повикаха жените, питаха ме как ми е името, отгде съм и ме похвалиха.

Въобще на тези изпити аз бях героят. Моето свидетелство беше най-добро, а и наградата ми, според надписа `и, от първа степен — някаква непонятна за мене книга ««Алгебра» от Ваклидова с български букви наместо латински. И си мислех, че не заслужавам такова свидетелство и такава награда, защото на изпита по френски не особено се отличих, макар и досега да помня от граматиката на Шапшаля немалко фрази като :La grammaire francaise est l’art de parlet et d’ecrire correctement en francais. Pour parler et pour `ecrire on sert de mods. . . т. е. френската граматика е изкуство да се говори и да се пише правилно по френски. За да се говори и да се пише, си служим с думи. А при решението на една задача по сложното тройно правило обратно пропорционалността обърках — впрочем по аритметика ме беше страх, затова тайно се молех богу в черква да ми помогне по аритметика.

Излетите правехме по българските бахчи към Едерне капия, дето едно време Крум забивал маждрака си, към така наречените сладки води над Еюб, в местността Атмегдан над махалата Хаскьой на противоположния бряг на Златния рог срещу българската черква, в Ортакьой на Босфора, гдето живееха владиците. На излетите ни придружаваха Моровенови, някои учители и някои други. Българете градинари ни посрещаха много радушно и ни набавяха мляко, ягоди, смокини, грозде и пр. според сезона, пък и ний си носехме провизия. На един излет Моровенов ме накара да чета вестници на господата, които

378

бяха насядали под една покрита с род смокиня. На друг излет накараха брат ми и мене да изпеем песен и ний изпяхме:

Грозданка по двор ходеше,
златно кандило миеше. . .

Поискал горди Никифор
в света да се прослави,
тръгна, та развалил с укор
Каранова държава. . .

Сечи, коли, отечество да се освободи.

Нощите ни минаваха в леко спане и приятни сънища,
 

*. В смисъл наредени в строй. — Ж. П.

379

повече в родните места насън се намирахме. Вечерно време се любувахме от широкия двор на хубавото южно небе с множеството му звезди, от пламъците в морето, защото там, гдето плаваше някоя закъсняла лодка, морето, като се вълнуваше, светеше с пламъци. Гледахме на осветлението на отвъдния бряг или много пъти заревото на някой далечен пожар. В съня си чуехме смътно как пожарникарят с висок глас гласеше къде е имало пожар и как тулумбаджиите с тулумбите си припкаха към мястото на пожара. Отиваше и българската тулумба — нашата гордост, която се пазеше в Гевгира и на началника на която гледахме със страхопочитание, защото носеше на пояса си една голяма металическа топка, окачена на ремък — с тая топка удрял всекиго, който му се изпречвал на пътя към пожара. В зори слушахме как гръцкият или арменският клисар почукваха с тояга с железен наконечник по калдъръма на улицата, подканяха заспалите да стават, да отиват в черква. Или слушахме тайнствения вик на ранния продавач на червило и белило на коконите, или приятния гласец на салепчията, или звънчето на оседланото магаре на един стар белобрад турчин, който всяка заран рано, в тъмни зори, възседнал магарето си, бързаше може би да отваря кафенето и да посреща ранните си гости рано, когато кафето с наргелето или чубука е най-сладко.

И денят биваше приятен по своето разнообразие, купуване разни сладкиши, които всявга са приятни на децата, разни «игри и приказки, гледане на улицата и морето, ловене в морето риби, миди, раци, морски скакалци, скариди и хубави бели с чудни шарки морски звезди — медузи, които щом бъдат извадени на брега, разтопяват се, както се топи човешкият живот според думите на поп Висариона и пр. и пр. Дните зиме, лете, пролетес, есенес сами по себе си бяха приятни. Светеше ли слънце, мрачно ли бе времето, дъждец ли ромонеше, вятър ли бушуваше, морето или снежец напрашеше покривите и земята, непрашеше, защото в Цариград ний не видяхме дебели снегове — нам беше леко, приятно, хубаво — земята те блазнеше да се поклониш и да я целунеш, тъй беше тя тиха и прекрасна,

А сега нека разкажа още за един излет, голям излет, след който се намерих далече от Цариград зад Черното море в Русия, в града Одеса, за който баща ми в писмо отпосле ме питаше: на колко конака е далече от Цариград

380

и ме поздравяваше от страна на кратовския чорбаджия Давидко Граматик, който ми пожелавал по-скоро владика да стана и ме молил да запаля една свещ за негово здраве пред светия убрус с лика на Христа, като смесил Граматик Одеса с малоазийския град Едеса, гдето според черковните книги се намирал чудотворният убрус на Христа.

На 27 декември 1866 г. на свети Стефан, храмовия празник на българската черква, Моровенов ми каза веднага да отида при доктор Караконовски в руското посолство в Пера. Докторът ме почерпи руски чай, прегледа ме и ми даде свидетелство, в което пишеше, че съм бил «крепкаго телосложения». Каза ми, че ще отивам за Одеса, гдето имало по-добри училища и учители. На 3 януари бях готов за пътуване и тръгнах за руския параход в съпровождение на Лука Моровенов и брата си. С плач се разделихме двамата братя на палубата, като в забъркаността си целувахме ръцете си. Дълго въртяхме белите си кърпи, догдето да се скрие лодката, с която си отиде брат ми!

И аз останах на палубата сам под надзора на един българин матрос, когото знаехме на българската черква под името Хаджията. И като седях на палубата, следях множеството хора, облечени в дълги черни антерии, черни джубета, с големи чизми и големи черни капи с дълги бради и аврапи, т. е. пейсики — виждаха ми се като попове: чудех се как ще науча езика им, от който не разбирах нищо, макар да знаех, че руският език е славянски, но сетне Хаджията ми каза, че това били руски евреи. Чух после как се разговаряха матросите по руски и много разбирах от думите им; Хаджията ме премести на по-топло място и вечерта вечерях с матросите, които ме подканяха с думата «кушай». На 5 вечерта бяхме в Одеса, гдето на митницата ми съсякоха зюмбюла, за да видят що има в него.

На 6 януари 1867 г. заранта Хаджията ме заведе в кантората на стария българин от Калофер Степан Тошкович, пред когото направих три метании и му целунах ръка, а той казваше: «Не пратили по-голямо момче, а такъв дребосък, но вижда се юнак.» Казах му, че съм от Македония, гр. Кратово, а дядо Тошкович каза: «И Александър Велики е от Македония, а за град Краково зная, че е голям град» — и до смъртта си дядо Тошкович не произнесе думата Кратово, а всякога Краково, като бъркаше

381

вероятно австрийския Краков с Кратово. Веднага ми замени феса с шапка и на файтона по пътя към махалата Молдованка, гдето живееше дядо Тошкович, аз ту свалях шапката и турях феса, ту обратно, без да види дядо Тошкович, а русчетата от улицата викаха: «Вот маленки турок в одежах из верблюжей шерсти» — т. е. малко турче в дрехи от камилска вълна, както мислеха за шаячените дрехи, видяха ли ми шапката ми, казваха: «Вот, он имеет и фуражку.» Като ме представи пред добрата баба Ана, Тошкович каза: «Ето, водя ти един юнак, той ще те слуша, а ти ще го переш, а пък ти, момче, да знаеш, аз съм стар войвода.» И вечерта старият войвода немалко ме уплаши, като си извади и двете си изкус[тве]ни челюсти да ги мие и си свали изкус[тве]ните си коси от главата — перуката.

И заживях в калната и прашната, с широки улици, Одеса, като стипендиант на Одеското българско настоятелство.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]