1. Турско робство
2. (Гората се зеленьи)
3. Цариград
4. Черковен въпрос
5. Освобождение
6. Съединението
По чардаци
дъски попадале,
дворе са
ти пелин ураснале,
сред двори
чунгар дърво стои,
на дървото
до три кукавици,
кукат, кукат,
никак не престават.
(Народна песен)
Легнал юнак и си спий.
Кой как мине, все го гази;
други мине, го наплюе,
некой пък го люто ритне.
Едни казват: «Той умрел е!»
Други казват, че пнян е.
Трети казват: «Не, заспан е,
проклета му клета душа!»
Спи си юнак непробудно,
нявга глава приповдигне —
но глава си не повдига,
все към земя тя налега.
Иска ръка да повдигне,
или ръка, или нога,
все същото, проклетия,
страшна, чудна халосия,
като че го вампир яхнал,
та му тежи хилядници,
като че го мор полегнал, успива и го мъчи.
Разчорлавил мръсни коси,
утъркалял, ей, мустаци,
прсмрежил е волски очи,
образи му само влакна,
гръдта му все козина.
разперил е дълги ръце,
293
разкрачил е голи крака —
умрел ще е не на шега.
И плюха го, газиха го,
ритаха го, бутаха го,
най-после го догребсаха:
две въжета му вързаха,
за краката, за шията
кат добиче псовисано.
На поле го отвлекоха
да не вони, да не пречи
всред градските, ей, сокаци.
У таз страшна бъркания
над Богдана заспания,
шапка, пояс и потури,
риза, гащи и кондури —
всичко хойде по ветера.
Изплениха гробарьете,
гдет на поле го влекоха,
кому що се харесало,
ей сиромах Богдан юнак,
такъв ти бил късмета,
така ли ти е писано —
да те влечат, да те хвърлят,
да те плюят и събличат!
Махал ти е, туй хак ти е,
чинил си се, сега тегли!
Страшна, страшна поразия,
грозна, грозна проклетия —
ох, мъчи се наший Богдан,
тежко, тежко той въздиша.
Лицето му е вече бледно,
вече бледно, мъртевечко,
телото му веч засъхва,
ребрата му веч се броят,
веч се лъжат и гарвани,
че прелитват да го глождат;
кожа кости останали;
но с`е е пак и туй храна
на враните мършоедни.
Под небето нависоко
лети орел нашироко —
нито гори, ни облаци
са му пречка на крилата;
294
той заглижда: куп от врани!
И си мисли: гологани
са събрали тези врани —
тук ще има добра гозба.
И се спуща с остра клюна
да разкъсва наш Богдана.
Ех, Богдане, ти Богдане!
Отиде ти душицата!
Врани грачат, орел кълца
и със криви нокти дере.
Дере, къса и се храни.
Добол го, забол го,
та усети наший дрельо,
заболе го дур до сърце;
свърна крака, мръдна,
дигна ръце кощилявн,
та изплаши и гарвани
и булите, тез свраките,
и орела дългоклюнест,
що да види наший Богдан —
врани, свраки, люти орли,
гръдите му изцапани,
един крак му все обгложен.
Пусто поле мочурливо,
тъмен облак над глава,
дребна роса тук-там роси,
а некъде река бучи.
Дрехите му никак нема,
косите му разчорлени,
лицето му ураснало. . .
Но все му се йоще дреми
бог да бие тази дремка,
що ми те е одремила!
Рипни, скокни, мръдни, плохни,
тази снага понахрани,
тези пилища поразгони!
Тук завиде наший юнак,
там, край река, един трънлак
помъкна се, повлече се,
довлече се до реката
и се съкри в дръвуляка,
над реката, във скалата,
там реката да му бучи
295
и славеят да му пее,
дърво сенка да му прави
и света да го забрави
в тия страни непристъпни,
под туй поле мочурливо,
там ни орли, нито врани,
нито хора ще го найдат.
Там ще се той наспий
колкото му веч прилегне.
И легна си наший Богдан,
та заспа на морава,
задълба се в дълбините
във крайните на грозен сън:
ако искаш тъпан чукай,
на гърди му дърва цепи,
но не мисли да разбудиш
наший дрельо, наший Богдана.
Славей, река и дървета,
ветер, цветя и дивячта —
нищо, нищо не помага
на наш Богдан да си спий:
нему му се и тъй спий,
без всекакви забикалки —
без да му се крака чешат,
без да му се глава пощи,
ил молитви му се четат.
Много ли е, малко ли е,
той тъй там спал, тъй мършавел,
аз не мога да ви кажа,
само зная, че се казва,
че до девет или десет
се пояса народили
и името на Богдана
се казвало, приказвало,
веч почвало да с’аабравя.
Редко, редко да се чуй
И се чуй кат плашило,
както костта във градина,
нито жив е, или умрел е,
не е човек, антихрист е.
Подбрале се рибарете,
сертме хвърлят, риба ловят,
сертмето им с малки дупки.
296
не пропуща дребулките,
а камо ли едро нещо.
Ушите им на слушаиье,
очите им на гледанье,
ръцете им на ловянье,
не са като наш Богдана.
Селенете от селата
пак знаеха за Богдана
де той лежи, де се таи,
но нашите, рибарьете,
те не беха от тез села,
туку беха отдалече,
през планини, през ридини
другий месец, гдето грей,
друго слънце, гдето печи.
Те са дошли за пъстърва
и пъстърва наловиха
по брега се изкачиха,
на скалата, над реката,
в дърветата ще я пекат,
ще се гостят и починат,
сертметата ще протегнат,
едно друго ще прикажат.
Що да видят рибарите,
диво лежи под дървото,
диво ли е, чиляк ли е —
разрошавен, разпартален,
жълт, изсъхнал като умрел,
брадата му, косите му
се уплели в храсталака
като пафит, като лоза;
ноктите му кат лъжици,
що се сърка редка чорба
по спомени и по сватби —
грозен станал Богдан юнак!
Господ ли го е прокълнал,
или баща, или майка,
или пак ви, добри хора!
Ох, жаля го, ох, жаля го —
че познавах аз Богдана.
Рибарите с страх се кръстят,
разтреперени продумват:
«Туй е Варух, туй е Варух,
297
във книгите, гдето пиши,
че е лежал много годин;
дорде той спал, тъй мършавел
над глава му изникнало
род родило смоква дърво.»
Изплашени те отстъпват
и се кръстят, и се чудят:
лежи юнак в храсталака,
брадата му, мустаците
ураснали се, уплели,
по земя се постелили,
тук зарити, там завити,
негде боцка, негде цветье. . .
Краката му, ръцете му,
главата му не се виждат
от храсталак и, тревуляк —
ураснал е, закрепил се,
както корени с коренчета.
Повъртеха, посноваха
рибарите окол него
и най-после доближиха,
тревуляка изчистиха,
храсталака разсекоха,
брадата му, мустаците
оттук, оттам подсекоха
като пън го извлекоха.
Тук се свести Богдан юнак
от бога ли, от хора ли,
но се свести Богдан юнак:
поотри си лице, очи,
мръдна крака, прозена се,
пружи ръка десна, лева,
промърмори: «Ух, заспал съм!
Требва да съм малко поспал!»
Избегаха рибарьете,
сам остана Богдан юнак,
бърлив още е, но не ще спи.
298
II
Синджир
кладе на Марко на гърло
върза Марка
за коньово седло,
извади го
от лепи монастир,
пище Марко
како люта змия. . .
Гората се зеленьи,
полето се шереньи —
всеко дръвце със гранчица,
всека гранка със рода си.
Крушата е пълна с круши,
ябълката със ябълки,
черешите веч презрели,
и сливите заалели;
всеко дръвце род родило,
всеко дръвце гнездо скрило,
и гнездата веч са пълни,
и дивячта загризена
за потомство, род да дигне.
Всека семка свое дала,
и коренче подигна се.
Егличките по осои,
любичките по присои;
аз не мога да наредя,
всички цветя, всички дървя,
що покриват полетата,
и горите, и скалите,
бреговете на реките.
Въздухът е пълен с миризми,
пълен с гласове и движенье.
Тук картина, там картина,
тука живот, тамка живот —
птици пеят, овци блеят,
пиленцата едва литкат,
ягненцата вече тегнеят,
козите са по скалите,
овците са при кравите,
посред поле, всред ливади;
а свините с биволите
търкалят се по тините;
гълъбите, гърлиците
всъде летят по два, по две;
299
пеперуди милиони,
насекоми дилиони,
и пчелите веч се роят,
нови царства образуват;
мравките пак шосе правят
жетва иди веч, те знаят,
шосетата да с’изправни,
за обоза да е лесно.
Люлки, песни по градини
и рибари по водите;
реките се вече газят,
с бели крачка на момите;
по вирища дечурлига,
джавка, хока, кат славеи;
при кладенци по-дъртите
едят, пеят и дърдорят —
за дженкове, за богатства,
за вампири, за магии,
кому за що скимни в ума,
Кой работи, кой празнува
всичко има свое време,
всекий знае свое бреме.
Хамбарите веч се пълнят
сушилки се всъде сушат;
крошна, табла и строшен кош,
кръбла, бъчва и чувалче,
каче, кюше и хамбарче,
земник, таван и самалък —
всичко пълно кое с що му.
Хайде сега да се женим,
и на тлъка да се сберем;
где седенки, где беленки,
где вечери, где веселби,
а где баба разбой ткаи
от веселба земя гори,
в календаря все празници.
Зимото е със снегове,
летото се зелени,
зимата се пак белей;
гори, поля и градища,
всичко е с белий покрив;
по въздуха стрели хвърчат,
ръце, уши, всекой крий,
300
по пътя е много тежко —
всекий парцал на гърба да е!
Деца късат кондурите,
а некой потурите,
по тез мазни лъзгачки,
други пак се с топки гаждат.
Печките се разгорели
мангалите попринели,
дървата са заскъпели,
кюмурджии саде кейф са.
По зимата пролет стъпва,
снет се топи, кал навсъде,
под стрехите не се ходи,
реките са все дотекли,
който смей, нек ги гази,
тежки халове ще види.
И пъжльове, и коприви,
тук зеленко, там червенко,
ох, боже мой, все хубаво!. . .
Все хубаво, но за нази.
Сирак Богдан все робува,
глава не мож да подигне,
от ралото, от овците;
градината кой да вади,
воденица да оправя,
ливадите той да коси,
и нивите той да жней,
вършитбата той да свърши,
и лобута той да яде —
се той, се той и пак е той.
От бога ли, от хора ли,
Адам сгрешил, Богдан страда,
тука право дали има,
не мож никой да разреши.
Слугуваше, робуваше
Богдан юнак у Трайчете;
от мрак до мрак чернееше
по туй поле, из тез гори,
а нощя го Трайчо бий.
Доди дома Богдан юнак,
изморен е, изтрепан е,
тук го грабне Трайчо клетий,
и го бий и премета;
301
както вече нему скимне,
Трайчо имал тоз табихет,
Богдан имал такъв късмет;
свири Райко, играй Трайко,
черней Богдан, тлъстей Трайчо,
такваз беше проклетия,
халосия, чудесия!
Стояне, море,
Стояне,
що е ова
чудо от тебе,
от тая пуста
тамбура;
моми си
парти хвърлиха,
невести
разбой скършиха,
старите
фурки сдробиха.
И ми станаха
селяне
тежка давия
кренаха. . .
(Народна песен)
Омръзна му на Богдана
все полето да работи,
черна земя да премета,
една душа да прехранва;
с руди овци да живее
и пак да се парцалее,
над глава му топуз виси,
живота му злото коси;
злобен Трайчо все му взима.
Как зимата зеленина
не оставя по полето,
както слънцето пак снега
накарва го да избега.
Както тъмното зацарува
кога нощта зацарува,
светлината денье влада,
тъмнината пак се губи —
с такваз сила клетий Трайчо
нападаше на Богдана.
И всичко му той сбираше:
овни, кози и говеда,
302
и всичко те що му дават,
на полето що се роди,
все у Трайча ще се найди —
Богдан беше роб нещастен.
Остави туй пак отгоре
и топузът Трайчевия
ще потупа наш Богдана
по главата, по гърба му,
да намести кокалите
на Богдана сиромаха.
Мисли, крои наший Богдан,
некак да се поотърсе.
От Трайчета да се скрие
поне малко, колко можи,
да не му е се в очите
на Трайчета проклетия,
рахат залче да изяде,
добра дрешка да облече,
славна песен да запее
и приятели да хвани.
Отиде ли на полето
и в гората, и в селото
все си мисли как да бега
от проклетия тиранин.
И най-после той задигна
гайдурката с роговете,
на краката опинците,
на гърба си торбичката.
Ето ти го всред касаба
залаеха кучетата,
щом видеха наш Богдана.
Кое с камен, кое с шапка,
отбрани се от псетата,
те лаеха много пъти,
но той все тъй се бранеше.
Надуха си гайдурката.
завърте `и ръчилото —
тук подриппе, там поклекне,
ту запей, ту заплачи,
изкарваше да се храни.
Ходи, шета наший Богдан.
та изучи сокаците
303
и къщите, и хората.
Пак отиде в чаршията
да се нещо поподнови,
ходи, шета, обикаля:
всичко скъпо, не за него —
търговците не го гледат,
всекий му се люто смее,
и го пазят да не краде.
Едни казват: «Той пиян е!»
Други викат: «Не, сбъркан е!»
А некой: «Такъв си е!»
Що да прави наший Богдан,
той отиде из махала
там порипа, там поигра.
Събраха се кат на мечка,
ръчилото силно бучи,
краката му хоро играт.
Дадоха му кой що иска,
та со купи той подвезка,
да си връзва чакширите.
Възгорде се наший Богдан
с тази своя подвезчица,
превърза я под колено,
под едното, под десното.
И си тръгна из сокаци
где живеят богаташи,
да го видят, ей, момите,
хубавите, гиздавите,
що живеят во къщята
на големи богаташи.
Кат вървеше тъй той гордо
овен шапка до врата му,
стара гуня та до земя,
торба, гайда на гърба му,
краката му без опинци,
а подвезка под колено,
под едното, под десното.
Той заглижда във едни двор
под лозата, при бунаря
седнал старец, скръстил крака,
около му възглавници,
под него е меко шилте,
пред него е дискос с чаши,
304
едно шише с руйно вино.
Дожале му, домиле му
на Богдана, наший гайдар.
Погледна той към земята,
та си виде подвезката,
пак се люто той възгорде,
та се викна и провикна
колко що му гърло иоси:
— Ех, керпичу, стар вощегар,
скръстил крака руйно сърба,
като ч и той не ще пукне!
Я го виж ти, дъртетина!
Провикна се чорбаджия:
— Я дръжте го тоз пехливанин,
да го видя що човек е!
Стекоха се гавазете,
догребсаха наш Богдана,
приведоха го кат Христа,
при Кайфа и при Анна.
(Да ми простат богословци
за туй грубо сравнение!)
Уплаши се Богдан юнак,
какъв касмет ще г’огрее:
в хапсана ли ще го хвърлят,
или пак бой ще изяде
и по врага ще го пуснат.
Но ни това, ни онова,
тук му казва чорбаджия:
— Я поседи, чобанину,
с овчий калпак, с тази гайда,
поприседни тъй настрана,
да те видя и разбера
от кой род си, коя фара
и защо тъй устата ти
люто кълне и попържя.
Какво зло съм ази сторил
на твоята бедна глава?
Размисли се наший Богдан,
какво ще се тук работи,
кой ли дявол го накара
тъй той люто да с’провикне,
ох, тоз дявол е клетата
подвезката под колено
305
що да прави, що да чини,
попогледна към земята,
попомръдна с краката си.
— Поприседнн. не се плаши,
на ти чаша руйно винце!
Ей ви, деца, донесете
тук при назе още винце!
Що да чини, що да прави
наший Богдан, старий юнак?
Върте, пъхте и приседна,
дигна ръка, взе чашата,
пихна винце, но все със страх.
— Я кажи ми, приятелю,
с боси крака и подвезка,
под колено туй десното,
я кажи ми що те питам?
И каза му наший Богдан:
— Ей, ефендим, чорбаджие,
кой те знаел, че отбираш
по нашему що се гълчи!
А азе съм клет сиромах,
где се храня и обличам
със тая гайда на гърбина.
Днес спечелих таз подвезка,
зарад туй съм аз тъй весел.
Дадоха му на Богдана
още винце да си пихне.
Тук върза му чорбаджия
още една подвезчица
също такваз кат другата.
И двете са си алови
както ружа във градина,
тук-там по них бели резки,
по края им пескюлчета:
да е драго да ги гледаш.
И сън ли е, и ден ли е —
тъй си мисли наший Богдан.
Той засвири гайдурката,
та изпея стара песен —
и е жална, и весела.
Ту е жална кат виенье,
кога баба на гроб вий.
А весела като песен
306
на момите по седенки,
на славеи по градина.
И му каза чорбаджия:
— Приятелю, ти Богдане,
да се варкаш и предпазваш,
зере има и таквизи,
що че ми те попротепят
за таквиз ти думи грозни,
грозни, лоши, нефелити,
— Бог да прости кой те родил,
гдет ме ти тъй добре учиш,
а най-много що ми дари
таз подвезка гиздовита.
И излегна Богдан юнак
да си ходи, обикаля,
гайдурката да си свири,
с подвезки да се теши,
аловите с пескюлчета
като ружа в градина.
Щом видеха наш Богдана
душманите завистници
и почнаха да се смеят
и на шега да се бият.
Закачил е клетник пищол
на без пояс, мех празен, гол.
Догде се тъй подсмиваха,
нарипаха проклетници,
едни отсам, други оттам
да му грабнат подвезките,
Да ги грабнат и ги хвърлят.
Бре, казва им, бре брани се:
— А бе, братя, я бегайте!
Що тъдева за вас има:
ваша ли съм стока изял,
момите ли ще ви мамя;
нито съм ги азе украл,
ни пак вие сте ги дали.
Пак най-после се развърта,
тупне един, тупне други;
един удрен във главата,
други й плаче от сърцето;
фес се валя във батлака,
един сюртук без ръкаве —
307
страшна битка, поразия.
Еден легнал във тинята —
едвам му се глава вижда.
Ушите му кат печурки.
На едното зад се гледа,
без потури останал е —
потурите в калта плават:
други цеди кръв от носа,
трет се стиска под колене. . .
Едва бега наший Богдан.
Куртулиса подвезките —
той ги бе скрил във пазвата,
а изеде лобутннци
по гърба било и по глава.
Шапката му в калта беше,
тя натегна до сто оки.
но той пак я наклобучи
и побегна както можа
да избега душманите,
завистници, изедници.
Много ли е, малко ли е —
тук е дума за времето.
Шетал Богдан с подвезките.
Все мислеше да прикупи,
нещо ново да облечи,
да попукат душманите.
Най-после си той прикупи
една нова антерия
със лъскави петелчици.
Щом видеха душманите
стекоха се от всекъде:
— Я дръжте да го хванем
разбойник е и немирник,
да му свлечим теза дрешки,
да го стрийм и зарийм.
Но не този е наший Богдан.
Кат’ палете кат’ вихрушка,
във злото им събрание.
Кат замахна с тез песници
топуз удря от сто ока,
а шапката замиташе
по неколко заграбваше.
Особно си изпатиле
308
черни, злобни калугери:
един куп се беха сбрали
и най-страшно додеваха.
Кога погна Богдан юнак,
калимавки и джубета
отидоха по ветера.
Тъй полека наши Богдан
прикупуваше що му требва:
прикупи си едни чизми,
а пък след тех малък пояс —
три дни дълъг, а два широк,
да го вържиш при Дунава,
ще достигне до Солуна.
Измоли си една риза,
да захвърли веч старата —
тя веч беше опърпана,
и нечиста, и маленка.
Тъй полека той си найде,
всичко нему що му требва,
като юнак да живее.
Душманите завиждаха
и всъде го преследваха;
много пъти се сбираха
да го стриет и погибет.
Веднъж беше Богдан седнал
край морето да вечеря.
Налетеха завистници,
избутаха каленици,
и изразляха манджата му.
Той повдигна каленица
и лъжица Богданова.
Не кат’ твоя или моя.
Махна влево, махна вдесно
кат’ мекява хала гони.
Много души заплакаха,
в пъклото се завряха.
“Кой е убит, кой ранен,
кой от чорбата попарен,
кой пък в море партикана.
И почнаха наш Богдана
да го казват дели Богдан.
А и често сбиваха се
душманите помежду си,
309
кой да грабне от Богдана
било дрешка, било друго.
Пак той стои и ги гледа
и се учи как се бият.
И си мисли: «Ех, синковци!
Има мухи да лапате.»
Така било, инак било,
наш Богдан бит, душманин бит,
но повече Богдана в добив.
Успех беше на страна му.
Едни казват: «Бре, проклет е!»
Други казват: «Дивотия!»
Редко некой: «Май не е тъй!»
Но тъй било, инак било,
Богдан си се понареди.
Той се вече обогати.
Всичко що земята дава
той внасяше в касабата
със своите храненици,
млади момци все юнаци:
с опрощенье краставички.
(От вежливост тъй се дума.)
И пиперки за туршия,
тикви, диньи, любеници
и прочая, и прочая
всекаквите зелениши.
По фурните хлеб печеше,
гостилници той държеше.
Всичка храна той справяше —
да нахрани касабата.
Добри дрехи работеше,
не тъй тънки и галени,
козиняви, но пак здрави,
да ги носиш много годин
и пак да се не разцъфтят.
Добър стана той търговец
и всекий му завиждаше.
Мнозина си приказваха:
— Да, добър е, но пуряк е,
нито еде, нито пие
(уж че било то така, де!),
джубе носи, а не сетре;
наръквици и шимшета
310
той никога не е пипнал.
Ударил е във печалка,
всичко друго изоставил
(уж че било то така, де!).
Трохата си не оставя. . .
Таквиз, беха завистници,
проклетници, изедници.
Злото знае що работи.
Богдан крои план далечен.
Рано в неделя
стани,
верно се
богу помоли,
войската,
синко, собери.
Ал’ ще ти
мало поръчам
како си,
синко, отидеш,
редом си
до всеки нареди
по бърда
и планини
и от никой
се не бой,
само от
гърци лукави,
лукави,
още издатци.
(Народна песен)
Огледа се, прегледа се:
Богдан юнак голем станал,
сила има да нахрани
и облече много страни.
С краката си той морето
ще замъти и изплиска,
с ръцете си той небето
като връшник ще подвий.
Който има такваз сила,
който има туй богатство,
а и сила и богатство,
от нищо се повдигнали,
той ще може да се бори
и с Момчула, и с Крал Марка.
И си мисли Богдан юнак
и той с хора да се смеша,
със големи, имовити,
311
що дунята уж нареждат,
и той дума да изказва,
да го слушат и да слуша,
а най-много да разбере
интригите на тез хора,
що крояха против пего,
и да може да се брани
от многото пакостници,
дет го току сполетваха.
Той веч разбра, дет’ е лежал
много годин като скапан,
са причина интригите
на тез хора великани —
по измамка и нечестье.
Той веч разбра, че е нявга
славен той бил и имовит,
че потекло му е славно,
че той има пълно право,
не с големци да се бърка,
а и дума да им казва,
волята си да налага
и от злото да се брани,
зло пускано от ръце им
като стрели ядовити
върху глава му, върху щита му.
Тук тон дигна глава бодро,
люто викна, та изгърме:
— Ей ви братя, и ви, бащи,
що е това. чудно чудо!,
Вий с потта ми се храните,
обличате, кокорчете,
не бива ли и аз с вази
да поседвам, да се сбирам.
Нели право постъпвате,
нема от що да се боите
Аз със вази ще размислям
за нашето общо добро!
Кхи! Кхи! Кхи! Кхи! — пойде смешка,
Богдана го никой не ще,
смешка беше на пред очи.
а тайно бе добра страхба.
— Та ти не мож да говориш
и отбираш и да мислиш!
312
Ти си простак, хондрокефал,
немаш право с нас да седаш,
баща ти е скит, дивак бил.
А на страна мърмореха:
— Бре, свести се това куче!
Ще залай да се брани.
То ни храни и облича,
мий мислехме не се сеща,
а той кроил илан далечен!
Укости се като вампир,
не мож лесно да се смачка!
Един вика: «Ти направи
това куче да се свести!»
Другий казва: «Ти направи!»
Провикна се Богдан юнак:
— Джевап искам и не чекам,
всички фурни ще затворя,
и ханища, и воденици;
всичко, що земята ражда,
зарад вази ще изчезне,
ще се боря, ще ви стрия
за правото, що го крийте.
Търктаха се, въртеха се
чернокапци, чалмалии.
По къщи се допитваха,
порти скърцват у полунощ
по събраня се стичаха,
да го строшат наш Богдана.
Бре лъжаха, бре щуриха!
Ту погалят наш Богдана,
ту му текнат да го сплашат.
— Ни се гали, ни се плаши,
още гювеч се вампирясва —
тъй казваха големците.
Най-после се те събраха
да го кълнят и проклинат.
Кълнаха го по вси черкви,
постресна се наший Богдан.
Кокошки му пристанаха
и да квачат, и да носят —
кокошките клетва стигна,
той стегна се да ги коли,
в пресно масло да ги пържи;
313
а клетвата уплаши се,
че кокошки не щ’ останат,
повърна се нанадире,
отгде беше изскочила.
И видеха, не видеха,
чалмалии кандисаха,
зер пестници Богдан справя
в събрание го приеха
и го слушат, що говори.
Църнокапци ту кандисват,
ту размахнат, ту разпукат
с никак не им е по сърце
те Богдана да послушват,
хондрокефал, дивак, простак,
но наш Богдан бутна ли се,
загнезди се във стола си,
иди сега, та го гони.
Бре искаха да го махват,
стол бутаха подкопваха,
и вратите затваряха,
но той влазя и излазя,
кат’ че нищо не отбира,
и па всички теман дава;
той подразбра, че требвало
политика да им водиш
на големци, чорбаджии;
зер и да си добър юнак,
кожата ти пак одирят
и със слама я напълват,
стига некак на бошуна
да те найдат и те пипнат.
314
И му прости
два съжена место,
сакал кралът
монастир да градьт.
Имал кралът
до три кули хазно;
темел ке
турит само от сребро,
а покровът
от жежено злато.
(Народна песен)
Всекий юнак къща има,
у едного по-простичка,
у другиго по-хубава.
А наш Богдан подслон нема,
тук се слуня по сокаци,
там се бутне, тук полегне,
где го искат, где го не щат.
Плаща двойно, дори тройно,
но пак често ще го видиш
всред зимата със колата
гази калта, търси къща,
но нежде е кираджия;
тук не ходи, рано легай,
вратите ни отворени,
вода сипваш, где не требва,
ако плащаш кирийца,
не си купил къщата ни. . .
Мисли, крои, бъхти глава,
що да прави, що да чини?
А и мома на бездомник
никой не ще дй си даде.
Току това той мислеше,
стана глъчка, патардия,
един юнак намислил е
и той къща да направи —
кал се бърка, камноделци
замъскали каменето,
фурни печат керемиди,
бечкиджии дъски стържат.
Иде страшна бъркания.
Но стекли се завистници,
той майсторе да си колят.
315
Керемиди изпотрошват.
Кал не дават да се бърка.
И каменье разплячкаха.
Бечкиджии с травони
по гори се изпокриха. . .
Мисли, крои наший Богдан,
най-после се и той впусна,
като каза: «Що ще бъди,
по-отрано нека бъди!
Тъй бездомник не мож’ да съм.
Кога стави човек нихет,
ни топове, ни душмани
могат него го отклони:
дотече ли бурна река,
мост изгради, и прегради,
всичко мъкни и отвлича.»
В един хубав ден пролетен
тук се покри с црънливина
едно поле равно, дълго:
инджинери и майстори,
старци, жени, моми, деца.
Кал и греди, камне, клинци.
Трапа! Трупа! Дом се строи.
Стекоха се завистници
по стария свой обичай.
Едни отсам, други оттам,
изкъсаха плановете,
разбутаха темелите,
запалиха греди, дъски.
нарипаха на майстори.
Нито жена, нито дете,
нито старец пожалиха.
Много робье заробиха.
Войвода им тук бе Трайчо.
проклет, триклет стар приятел.
Беше писък, беше пленство,
що е нивга не ставало —
касабата трепереше.
Завистници удрят, колят,
а майстори пак изпълнват:
бутнат дувар. друг се дигне.
палят дръве, други има.
Запъхтал се наши Богдан.
316
сърцето му ядно трепти,
ушите му силно бучат,
кръв му врий във очите.
Бе догребсал един остен
от череша със `обручи.
Бре маха го, бре върте го,
догде му го отърваха.
Кога господ не помага,
що да прави наши Богдан:
изклаха му дунгерите,
разсипаха плановете,
и него го натиснаха,
душа от нос да му вадит.
И той зави, той заплака
кат’ че вият сто хиляди
мъже здрави и юнаци;
трепереше всичка гора,
всички птици и зверове
из горите избегаха —
сред касаба вълни сноват;
реките са през брегове,
по полета заприпкали
като бесни, реват, стенат;
морето се замътило,
на брег хвърля грозни вълни,
от мътележ дно се гледа. . .
Вика, вий наший Богдан:
— Ще се мрей, веч се свърши!
Стекоха се немци, френци,
ингилизи, африканци,
патагонци, туратийци:
— Махал ти е, туй хак ти е!
Не бивало го без къща!
Ами после кой ще плаща
кириите на нашите къщи,
плевни и колиби?
— Оставете ме да правя —
казва Богдан веч’ измъчен, —
та пак ази ще ви плащам.
Никой него не го слуша,
смех се дига около му.
Плаче, стенка, Богдан юнак,
веч’ той мисли да избега,
317
на полето край реката,
да си легне и почине,
какво що бе напред легал
и светът да го забрави.
Кога беше тъй неволя
за нашия сирак Богдан;
кога сълзи той ронеше
и раните си гледаше,
и се всъде озърташе,
да не отново го слетат,
както кога бе наранен.
В гора’ й бегал, пъхти, фучи,
грозни погледи повдига,
крои мисли: да нападне л’,
отчаяно да отмъсти,
ако ще би да загине
или пак в гората глуха
да се скрий и с раните
там тайничко поборави?
Зададоха се юнаци,
обружени, разядени.
Един беше помежду им
едр, висок и с горд поглед;
като орел той налете,
та си погна завистници:
това беше маханица,
никой нивга не е виждал:
както гарги подплашени,
така бяха завистници;
река тече — тиня влече,
така бегат душманите.
Подигна се Богдан юнак,
та заплака неутешно;
той пе плачи от раните,
а той плачи от утеха;
запрените сълзи текат,
бел да може да ги възпре;
той целива тоз юнак,
във краката, във полите,
и не смей да застани,
по ръцете да целива.
Тук го грабна старий юнак.
изправи го на краката.
318
като дете постъпниче:
— Ей, Богдаие, добър юнак
стига курбан за темели!
Ти не бой се, аз съм с тебе!
Прави, гради какво искаш,
ето аз план ще ти дадя.
Широк темел ти захвани,
догде место твое имаш —
от чуждото не задиряй.
Пак и место не е малко,
гдето искаш ти да строиш —
имаш место и за сгради,
и градини, и ливади.
Стекоха се патагонци,
африканци, туратннци:
— То не е тъй, то не бива,
много место той залавя,
чуждо иска да догребса.
Озъбиха остри зъби
и пречиха, и сноваха,
старий юнак убедиха.
(Пак го, малко застрашиха.)
Малък темел оставиха
за къщицата на Богдана.
И от туй е благодарен
Богдан юнак веч измъчен.
Направи си добра къща,
уреди я, накичи я;
продължава да я краси,
едно хвърли, друго купи.
Ту харесва, не харесва —
всеки знае как се къща
с мъки реди и дюздисва.
319
Търгай, сестро,
ако бог поможат,
ак’ поможит
да се откинеме,
нейзе майка
ке разплачим.
(От Момчуловата песен)
Повсъде е страшно тихо,
кат че всичкий свет си спий
и от нищо хабер нема:
не плаши се от бурята,
тук плаши се от щамата,
след бурята ще е тихо,
след тихото ще е буря.
Гледай болник, бой се за здрав!
Така казват опитните.
То тъй ли е или не е —
не ща сега да разправям,
силогизми да ви редя,
а само туй ще ви разкажа,
че всред тази глухотия
забучеха тъпаните,
закрекаха гайдурките.
— Що е, що е, какво има?
— Наший Богдан сватба прави;
харесал си една мома.
Тънкоснажна, белолика,
черни коси, черни очи,
тънки вежди — чудна хубост!
Натруфила се’ й с трендафил.
Коланче й — златно гроздье. . .
Тъпаните силно бучат,
та земята дур трепери;
ела пак тез гайдурките
кат’ чi жени се препират,
ту се смеят, ту запищат;
дълги хора, а и песни
гръмовити, гласовити.
Залюлели сокаците;
иди пукот, кат’ на сватба,
гдето има и весели,
320
и пияни, а и тъжни.
Разбуди се орталъкът:
нарипаха немци, френци,
италянци, африканци,
дури грозни туратинци
и всекакви проклетници;
кой във йорган се омотал,
кат ходжата Настрадина,
кой гологлав, кой без гащи.
— О! О! Той не бива, не, не,
требвало да ни кажи,
че той искал да се жени;
без да пита, току ей тъй —
рипни, скокни, данга, дунга,
кога хората си спият.
Ех, Богдане, я почекай,
ти пита ли баба Рада
що ти пупък вие, трие,
кога страдаш от настинка,
(това казват душманите)
и пита ли ти баща й
на момата: тя’ й бежанка,
приготви ли ти дарове,
за тогова, оногова?!!
Нарипаха едни отсам,
други оттам; викат, хокат —
ум му щукна на Богдана:
— А бе, братя, що хокате?
Аз я искам, тя ме иска:
нели сми си двата слика,
като два стръка еглика!
Не съм дете пеленаче,
да не зная що работя!
Аз съм момък, тя е мома:
от бога е останало —
мома с момче да се любят.
Сбутаха са да я вземат,
но той беше я прегърнал,
целиваше, не пущаше:
с лева ръка придържа я,
с десна ръка сабля маха;
момата е кат’ трендафил
от срам, от страх поалела,
321
момчето се кат’ лев брани.
Събраха се немци, френци
и всякакви туратинци
дур седъмдесет езици:
— Що да чиним, що да правим,
той момата изцелива,
пред цел свет я изпрегръща.
Тя го иска, той я иска!
Не, те требва да се двоят!
Каква е таз проклетия?
Утре никой не ще пита
и не ще ни нас зачита!
Но Богдан се все грозеше:
— Я елате вий, синенца!
Аз кат искам да.се женя,
че трябвало вас да питам!
Кога вие се женявате
мантинути пазарете,
казва ли ви некой нещо!
Вий сте много, но мама ви. . .
Аз ще плача, но и вие,
гиди клети изедници —
у вас всичко е преструвка!
Тук се свърте едно лапе,
халосано, магьосано,
то запиша с тънко гласче,
кат’ кутренце кога квичи:
— Бре, бре, чекай да се женя,
та после ти ще се жениш!
Аз съм по-стар и по юнак,
тизе челяд да добиеш,
а аз да съм усамотен,
като лола посрамотен,
с дудаци обесени!. . .
— Стига гълч-а и мърмори,
ил’ пак бегай дур не съм се
и на тебе изповъртал!
Малко крещят вси езици,
пък и ти тук да се пъхаш!
Ако искаш да се жениш,
женил би се, що си чекал!
Тук то лапе, зло, проклето,
кат’ го сграбча наш Богдана
322
за яката, за шията.
Бре, той писък, ех, че борба!
Момчето го в глава бий,
момата се люто смей,
и се смей, и го жали:
— Що направи ти, юначе,
защо се ти с нази биеш?
Зер немаше за теб моми,
по-хубави, по-гиздави?
Съркай сега що си дробил,
яж попара остивала!
И жално е, и срамно е,
по-старият бой изяде.
Махал му е, що се бърка
у домашни разправии:
Искал Богдан да се жени.
Ще се жени; прифтасал е,
добър момък настанал е,
вино има и ракия,
момата го харесала. . .
И прости му Богдан юнак,
поплеска го, потупка го,
и му рече: «Хад със здравье!
Ако нявга ти се жениш,
аз ще додя на сватба ти.
Не кат’ тебе луд, вироглав,
ами заемен чак до уши.»
А то дига йощ ръка
като дете: ти го бийш
и то казва: «Ще те бия»,
върти глава, сумти, ръмжи.
Но проклети изедници,
немци, френци, туратинци,
и кроиха, и мериха,
най-после те тъй решиха:
(и решиха, не решиха)
пак момата да не дават
и никога да н’оставят
тъй момата сама да е,
да не би той да с’промъкне,
и хайдушки да постъпи,
ил’ момата пак да бега.
Празна Мара тъпан била!
323
Момата го харесала,
момчето я харесало;
венчание не се връща,
тех ги венча поп Никола.
(Зер искате да се кълня!)
Бре правете що искате,
пак момата, е Богданова.
Пак те челяд ще добият.
Любовта е силна, топла,
не мож’ да я унищожи
нито дявол, нито бог.
От бога е тъй речено —
проклет да е, който иска
драги сърца да раздвои;
той щ’остане посрамотен —
двете сърца род ще родят,
ако ще през, плет се гледат.
А момата вий що кройте,
да ви бъди. . . не зная що. . .
(Да ми прости момичето,
за туй, гдето аз ще кажех:
— Кога чиляк е ядовит,
той не знае що хортува.)
То не се е нито ще се
хлеб родило или роди,
догде туй мож тъй да стани,
можете ли вий горите
да изори от край до край,
с немски рала и търкала,
върба грозде да ви роди,
тогаз можте вий се радва,
че момата ще с’ откаже
от Богдана добър юнак.
А борбата още следва:
ту на добро заизгледва,
ту на зло се пак обърни.
Как небето ту е ясно,
ту е мрачно, ту никакво. . .
И какво ще то нек’ бъди,
на земята пак се живей.
Да не беше то пак така,
Богдан щеше да заспий.
И тук вече нек наредим
324
точки, точки, много точки.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Ти, Богдане, не прибързвай!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Приятели вий любезни,
всичко е било неотдавна;
ако не би то тъй било,
не би щело се нареди.
Всички били здрави редом,
а най-висше Богдан юнак.
София, 1886 г.