13. През Добрич и Силистра за Исакча и Тулча
На път през Добрич и Силистра за Исакча и Тулча прекосяваме цяла Добруджа. Благодатна земя е тя и какво ли не ражда добруджанското поле, прочуло се още на времето си като житница на империята и доставчик на добитък за султановата армия. Един след друг кръстосват Добруджа вестоносци, понесли заповеди за събиране на зърно и зърнени храни, на овце, говеда, биволи и коне, на дървен материал за строеж на военни и търговски кораби, с които се слави османската флота. Нека надникнем в някои от тези разпореждания, които показват най-добре какъв е през XVI столетие халът на местната рая.
Разпореждане до бея на Силистра от януари 1566 г. изисква от добруджанското население „по възможно най-бърз начин”, а именно до 22. III. на същата година, да бъде събрано де що може и най-вече храни и добитък под формата на извънредния данък нузул. Доставките следвало да бъдат превозени до точно определено място и да обезпечат прехраната на войските, тръгнали на поредния султански поход. Столичните власти трябвало да бъдат своевременно осведомени как върви изпълнението на възложените на добруджанското население извънредни доставки и какво количество храни били събрани под формата на нузул. [1]
Пак на добруджанци било възложено да имат грижата за обезпечаването на продоволствие за нуждите на османския гарнизон в Кафа. За целта храните следвало да се складират по дунавското и черноморското крайбрежие и да се извозят до местоназначението им по вода. [2]
Приблизително по същото това време, ако съдим по султанска заповед от 8. XII. 1568 г., на добруджанското население като доставчик на зърнени храни разчитал и османският гарнизон от крепостта Азак (Азов). Осем продоволствени гемии били вече превозили част от
176
събраното зърно от варненското пристанище до Кафа, а оттам предстояло то да се придвижи по-нататък до Азов с гемиите, намиращи се на разположение на бейлербея на Кафа. [3]
И понеже разпорежданията за нови доставки следвали непрекъснато едно след друго, а хамбарите на раята не били бездънни и податните им възможности — неограничени, местните властници започнали на своя глава да събират извънредни данъци и от онези измежду населението, които в замяна на други свои някакви задължения към държавата били уж на законно основание освободени от тези тегоби.
Така например според документ от 12. XI. 1565 г. селяните от селата Исмаил (дн. с. Нова Черна или с. Старо село, Силистренски окр.), Кютюкли (дн. с. Цар Самуил, Силистренски окр.) и Черешево (дн. Разградски окр.), макар като вакъфска рая да поддържали със средства и храни един имарет в Юскюдар и поради това да били освободени от авариз, нузул, от служба на гребци, от джерахорска и секбанска повинност, от джелепчийство, строеж на крепости и от кръвен данък девширме, фактически на практика били тормозени на общо основание с всички гореизброени тегоби. Подобно било положението на раята от още няколко селища в съседни кази, чиито имена са изрично споменати в същия този документ. Става въпрос за селата от тогавашната Търновска каза Лескофче (дн. гр. Лясковец), Раховиче-и гебр (дн. гр. Горна Оряховица), Раховиче-и мюслим (дн. гр. Долна Оряховица) и Илово (неуст.) и за с. Хърсова пънар махалеси (неуст.) от Разградска каза. Централната османска власт наредила всички изброени по-горе силистренски, търновски и разградски села да бъдат освободени, както му е редът, от извънредни данъци. [4] Едно само не става ясно — как щяла да се съчетае занапред тази забрана със следващите разпореждания на властите за събиране на извънредни данъци, които изисквали на всяка цена, без да се приемат каквито и да било извинения и оправдания от страна на местните длъжностни лица, да бъдат осигурени необходимите количества продоволствие.
Ето и сега, на път за Силистра, ни се налага да изчакаме встрани от тесния каменлив друм огромен керван от 1 000 волски впряга. Дали са точно 1 000, пове-
177
че или по-малко, ни е трудно да изброим, но толкова трябва да бъдат според хюкюм до кадията на Силистра, излязъл от султановата канцелария на 24. V. 1566 г. И всички влачат дървени трупи от горите на Добруджа чак към Анхиало и Созопол — за строеж на кадърги. Като потрябвали за строеж трупите падишахът забравил, че раята в Силистренска каза „в голямата си част се състои от джелепи, акънджии, кюреджии, доганджии” и прочие, които срещу задълженията си били освободени от повинността да секат и доставят трупи. Наложило се това обстоятелство да му бъде деликатно напомнено, след което заповедта била видоизменена с малко мъгливото указание да не бъдат товарени въпросните категории население с доставките на нужния строителен материал, а да се възложи тази работа срещу заплащане на люде, които не са взели участие в султановите походи, независимо от това, дали са джелепи, или други измежду изброените групи население. Тълкуването на заповедта в този й вид оставало за сметка на силистренския кадия и неговия наместник (наиб), на които същевременно било внушено, че работата е от изключителна важност и трябва да вложат максимално старание и усърдие, за да бъде изпълнена както трябва и в срок. [5]
Горите изглежда все още не ще да са били рядкост в Добруджа, защото разпореждания за доставки на разнороден по вид и предназначение дървен материал от тукашното население се срещат и през следващите години на XVI в. Едно такова разпореждане до всички кадии в Силистренски и Никополски санджак изисква например да се доставят по море с кораби до столицата Истанбул определени количества дървени части, предназначени за изработването на седла и самари. При товаренето на корабите, с цел да се избегнат злоупотреби, трябвало да се изброят колко на брой били парчетата дърво за седла и самари. [6] Самарът, дето народът влачел на гърба си, оставал извън сметката.
Тук, по добруджанското крайбрежие на Черно море, от което все още не можем да се откъснем, загледани как се товарят кораби с храни и дървен строителен материал по султанова повеля, наблюдаваме и едно сравнително често срещано по тия места през XVI в. явление. Става дума за ония полуномадски групи населе-
178
ние, които по думите на французина Франсоа дьо Пави менят „от време на време жилищата си според удобството на тревата по местата, гдето се установяват. Всяко от тях няма друг покрив за дом освен много дълги коли с четири колела, в които има много катове. Накрая им има вятърна мелница с 4—6 крила, за да си приготвят брашното. Теглят ги с няколко двойки коне или волове навсякъде, където си искат” [7].
На път сме да завидим на тези султанови поданици-катунари, заради техния живот на колела, който може би въпреки неудобствата им позволява да се изплъзват от непрекъснатите разпоредби за данъци и всевъзможни повинности. Но си припомняме, че и за тях има изписани немалко разпоредби, какво могат и какво не могат да правят; колко, кога, на кого и как да дават, така че неуседналият им живот започва да губи в очите ни своята прелест. Още повече, че той принадлежи на миналото и следващите десетилетия ще прикрепят повечето от номадите към земята или ще ги прогонят из по-диви и безлюдни места.
Що се отнася до бита на добруджанските българи, „хубав, скромен народ, който говори славянски език”, както ги характеризира Мартин Грюневег през 1582 г., представа за него ще придобием най-добре в дервентджийското с. Юшенли (дн. с. Ботево, Варненски окр.), което е на пътя ни към някогашния Добрич. Къщите на местните селяни „са изградени от дърво и покрити с дъски”. „Огнището, където правят целия си огън, се намира в стаята до вратата... Над менсофата през цялата стая се намира един прът; там окачват всичките си дрехи, доста подредени като в магазин. Отдолу горните дрехи, които простират навън от едната стена до другата. Отгоре поставят пък везаните кърпи, ризи и каквото имат. Своите ризи и особено кърпите си те обшиват с разноцветни коприни.”
Гиздава е носията на тукашните българи и българки, описана подробно от споменатия Грюневег по следния начин: „Мъжете по облеклото си са почти еднакви с унгарците. Всички дрехи им са тесни. Жените пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. Носят надиплена фуста, главата си забраждат с бели кърпи като част от косите остават да висят отзад с обшити краища до пояса. Ръкавите на ризите по цялата си дъл-
179
жина са изпъстрени с пъстри шевици. Отпред на гърдите под шията носят престилка, обвесена със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени. Момите имат същото облекло. Те носят плитка, спусната отзад под пояса; на главата в косата си забождат две или три цветчета от боядисани пера, злато или коприна. На ушите си окачват обеци, на големина един талер и дебели като сламка. Онези, които са сгодени, носят на главата си шапка, напомняща татарско седло с много украшения и сребърни пфениги под копчетата.” [8]
Привикнали да посрещат често гости, защото селото им е на оживен път, местните моми и невести ни гощават за добре дошли с по чаша чудесно вино, не по-малко прочуто, отколкото тукашните пъстри носии.
Напускаме със съжаление този приятен оазис сред млада гора от „малки тънки дъбове и други дръвчета”, за да продължим пътя си на север — към Хаджиоглу Пазарджик. Като назовали така някогашния Добрич, завоевателите направили всичко възможно, за да променят и външния му облик. Сега, през XVI в., той вече „има зидана джамия”, а и няколко други зидани сгради, „покрити с каменни плочи”, които му придават вид на типичен османски град без характерните за българското средновековие крепостни стени.
Местният пазар през втората половина на XVI в. предлага твърде разнообразни стоки: пшеница, ечемик, брашно, сол, ориз, масло и мед, прясно и сушено грозде, праскови, пъпеши и любеници, лук, чесън и краставици, овце, говеда, коне и волове, грънчарски произведения, биволски и волски гьон, дъски и дървен материал, лен и др. По тях би могло да се съди донякъде, освен за земеделието и скотовъдството, още н за развитието на търговията и занаятите в града и прилежащия му район. Очевидно, независимо от тежките данъци и доставки, оставал известен излишък за пласиране на градския пазар и за местна консумация.9
И повече би раждала земята при този работен народ, но почти навсякъде е суха и безводна, а още по на север все по-често ще ни мъчи жажда и трудно ще намираме сянка из това необятно и „страшно широко поле”, из което тук-там се извисяват „натрупани могили”, погребали според тукашните предания стотици и хиля-
180
ди войни. От време на време ще ни озадачават останки от порутени стени, гъсто обрасли с трева и без никаква следа от живот и обитаеми жилища покрай тях. Остава ни само да гадаем кой ли нашественик и в кои ли години е превърнал в развалини едно или друго селище с неизвестно за историята име. Взираме се внимателно в пътя пред нас с надеждата по-скоро да открием някой кладенец, а и от страх да не затънем изневиделица в него. Защото тукашните кладенци са „много коварни”, с нищо не са оградени или белязани, „понякога са равни със земята и често са покрити с висока трева”. [10]
Каква роля е играела водата и по-точно въпросните кладенци в безводна Добруджа, личи много добре и от специално посветените им параграфи в Закона за санджака Силистра от 1569 г.: „Когато неколцина или всички раи и други, имената на които са регистрирани към един спахия, се изселят и отидат, та се настанят при кладенеца или на земята, записани на името на някое лице, господарят на кладенеца взема техните десятъци.” И по-нататък: „Десятъкът от дошлите из места, вън от санджака, при запустял или изграден кладенец, записан на името на един спахия, и ако те обработват земята, която се намира там, принадлежи на господаря на землището.” [11]
А щом сме разгърнали така и така споменатия Закон за санджака Силистра, състоящ се от цели 61 параграфа, нека видим какви още данъци, извън десятъка от цялата реколта, дължали на господарите си наред с останалата българска рая добруджанските селяни, пък макар и не винаги да ни е ясно каква точно дан се криела зад всяко едно от тези странни за ухото названия: от всички зърнени храни се дава допълнително по едно на всеки осем килета под формата на саларие; извън това испендже или ресм-и чифт, ресм-и духан (димнина), ресм-и мюджеред (ергенски данък), ресм-и биве (вдовишки данък), ресм-и химе (дърва за огрев), ресм-и гиях (за сено), налог за женитба, данък за овце, за пчелни кошери, налог за яве, качкун, бейтюл-мал, мал-ъ гаиб, мал-ъ мефкуд, налог за мюрде беха, авариз-и дивание (извънредни данъци), адет-и дербенди (за проход), ресм-и отлук (за пасбище), данък върху лозята и ширата, ресм-и обручина (за продажбата на вино),
181
ресм-и фучу (за бъчва вино), ресм-и менгене (налог за пресоване), ресм-и ханазир (данък върху свинете), ресм-и асияб (за воденица), ресм-и агъл (данък за кошара), агъл хакъ (право за кошара), ресм-и тапу (за тапия), адет-и дещбани (данък за полски пазач), чифт бъзан (за останала необработена земя), джюрм-ю джинает (разни глоби и такси), ресм-и божик (за заклана на Коледа свиня) и т. н., и т. н. Извън това: „Ако няма общ хамбар, където да се складира десятъкът на дадено село, всяко село построява свой хамбар.” [12]
Прави впечатление, че част от данъците, изброени в този, пък и в други, като че ли за зла шега наречени от османлиите „благодатни” закони, се изискват единствено от българите и останалите немюсюлмани-поданици на султана. Пак за тях, за да помнят и знаят, че не са наравно с мохамеданите, макар и едните и другите да са еднакво окъсани селяни, по времето на султан Сюлейман Законодателя са издадени следните разпореждания: „По времето, когато се събира налогът испенче, да се взема от неверниците по една кокошка и една погача.” Или: „Въз основа на закона при гроздобер да се взема от неверниците по една кошница грозде, каквато се е вземала преди...” [13] Да не говорим за т. нар. поголовен данък джизие, който растял така неудържимо, че скоро превърнал във вечни длъжници на лихвари и спекуланти стотици български села.
С мисълта, че поне гражданите в султановото царство са по-облекчени откъм данъци и налози, влизаме в Силистра — седалище на санджакбея и главен град на санджака, разпрострял се от дунавското устие на север чак до Резовската река на юг. Ето как посредством включените в него главни селища и кази очертава границите на Силистренския санджак през 1598 г. Геор. Март. Рагузиум: „България се дели на три санджака: първият надхвърля другите два и се нарича Силистра, негов главен град е Силистра, край Дунав, седалище на бег и кадия. Под тяхно ведомство се намира Туртукай (Тутракан), Хаскьой (Язахей), Мирлан (Мерин, вер. с. Мерлян, дн. с. Мърляну, Северна Добруджа, Румъния), към Голямото море (т. е. Черно море), пък Тулча, тук събират мито за стоките, които идват от морето на Дунав. Всички тези места имат отделни кадии. Останалите се намират на брега на Черно море. Пър-
182
вото е Карахирман (Карасарманлух, т. е. Кара орман на север от дн. гр. Констанца, Румъния), Констанца (Констаница), Тузла, Мангалия, Балчик (Балхие) и Варна. От Тузла и от Мангалия пренасят твърде много ечемик, мед и др. за Цариград. Във вътрешността на същия санджак има още шест града: Провад (Провате, т. е. Провадия), Йени Базар (Ново Басаро, т. е. Нови пазар), X. О. Базарджик (Пазагирх, дн. гр. Толбухин), Айдос (Айтос), Баба-Даг (гр. Бабадаг, Румъния}, една част от последния хайдутите изгорили през 1597 г.” [14]
До 90-те години на века обаче е все още далече. Тогава войните на Михаил Храбри и хайдутите изгорили не само Бабадаг, пострадали, както ще видим по-нататък, и редица други градове от Подунавието и Добруджа, в това число и самата Силистра. Затова и сега, през месец май 1572 г., когато посещаваме главния административен център на санджака, силистренският санджакбей все още може да си позволи да има друга, своя си лична грижа. Жена му се оплакала чак на султана, че мъжът й иска да се развежда. И сега беят трябва да се подчини на току-що получената височайша заповед да изпрати в столицата като свой пълномощник” подходящо за целта лице, което да се опита да намери общ език с тъжителката и разрешение на въпроса с развода. [15]
А за положението на обикновените граждани на Силистра ще е най-добре да разпитаме и научим на градското тържище или на пристанището, където се стичали люде и стока от цяла Добруджа, та и от отвъддунавските земи. Научаваме, че в Силистра, както и другаде, за покупко-продажба на стоки се взимат два вида такси и налози: в полза на държавното съкровище и отделно за силистренския санджакбей, а именно:
За държавната хазна:
„От платовете, преминали отсам отвъдната страна, от мюсюлмани се вземат на сто по три акчета, от неверници, които подлежат на облагане с харач — по четири акчета и от чужденци —по петна сто акчета. Ако преминат овце, се взема по едно акче на две овце. На пет овце се взема но едно акче такса возарие. Половината от таксата возарие се задържа за държавното съкровище. Ако преминат коне и говеда, се вземат по пет183
акчета: дава се по половин акче такса возарие на возарите. Ако дойде вино с бъчва, от неверниците, подлежащи на облагане с харач, се вземат за най-добро вино по 33 акчета, от средно — по 25 акчета и от най-лошо — по 10 или 15 акчета. Но от чужденци-неверници се взема от най-хубавото 50 акчета, от средното — 30—40 акчета и от най-лошото — 20—25 акчета. Под формата на налог за преминаването се взема за стока, която премине, от пълен кораб донбаз — 32 акчета, от половин донбаз — 16 акчета. От морски кораб се вземат 50 акчета. От една свиня, от чувал, от кебе, от лозарско ведро, от чифт чизми, от мех сирене и от 1 000 глави лук, от кюрк за покриване, от медни вази с дръжки, от хиляда летви, прекарани от мюсюлмани, се вземат по две акчета. Но от хиляда летви, прекарани от неверници, се вземат по три акчета. От жълт кюрк за дреха, който се поставя на гърба, от женски кюрк се вземат по четири акчета. От 1 000 ябълки и дюли и от чифт ботуши се взема по едно акче. От риба, уловена в Дунав и езерата, се взема една четвърт. Ако надолу премине пълна ладия с плодове, се вземат по осем акчета. Ако премине донбаз, се вземат 16 акчета. Ако премине плавателен съд ладия и се продаде, се взема десятък. Ако дойде роб и слезе на сушата, се вземат по двадесет акчета. От пешеходци, преминали Дунав, извън жителите на Силистра, се взема по половин акче. Това подробно е вписано в стария регистър, да се събира по същия начин. Ако от отсамната страна преминат оттатък ямурлуци, овчи и кози кожи, кожи от лисица, белка, вълк, се събира налог на базата на гюмрюка. От пантофи и сандали се събира по едно акче. Ако преминат мъжки сандали, одринска изработка, да се вземат две акчета, от сахтиян по едно акче. Ако преминат съчки, отсечени в островите в Дунав, които са султаново владение, да се вземат от ладия по две акчета. От сурово желязо да се събира налог на базата на гюмрюка. Ако в пристанището се натоварят зърнени храни или ако се разтоварят, се събира по едно акче на киле. От чувал с брашно от по три-четири килета да се събират по две акчета. Ако е голям, да се взема надлежно. От чувал с лен се взема от мюсюлмани десет акчета, от неверници — дванадесет акчета. Ако се прекарат овце, свине, волове, ездитни и товарни коне на паша в дунавските острови, на184
две овце се взема налог за паша по едно акче, на свиня — едно акче, на говедо — две акчета, на товарен кон — две акчета. Ако се прекарат кошери по островите, се взема по едно акче. От докарана риба, уловена в езерата на Ефляк, се взема десятък. Ако преминат делви... корита, грънци и... да се взема на базата на гюмрюка. От дърва и тръстика да се събира десятък. И изобщо каквито и неща да дойдат в пристанището и преминат, ако не е предвидено в законника, от такива неща да се събира налог на базата на гюмрюка...”
За силистренския санджакбей:
,.Ако дойде кола с товар, в случай че премине и се продаде, без да замине, от всяка кола се взема бач по осем акчета. Ако не се продаде и излез;, не се вчема нищо. От кола с ечемик и просо се вземат по четири акчета, от коли с овес, пъпеши и дини — по две акчета на кола... Ако дойдат дрехи на товар, се взема по едно акче. Ако дойде кола с дъски, се взема една дъска. Ако пристигнат дървета за строеж на къщи, от кола се взема по едно акче. Ако дойдат липови дървета и каб, се взема едно дърво и един каб. Ако дойде корито с грозде и се продаде, от купувача и от продавача се вземат по две акчета. Ако се продава роб, от купувача и от продавача се вземат по четири акчета. Ако се продава кон, от купувача и от продавача се вземат по две акчета. Ако се продава вол, от купувача и от продавача се взема по едно акче. Ако се продава бивол, от купувача и от продавача се вземат по две акчета. От биволска кожа се взема по едно акче, от волска — по половин акче. Ако дойдат овце и се продадат, на две овце се взема едно акче. Ако месар заколи и продаде, се взема по едно акче на овца. За опинчарите е същото. Ако се продават мед и масло, на кантар се взема едно акче. Ако дойде с бъчва вино и се продаде, се вземат по 15 акчета. От малка бъчва се вземат две акчета. Ако неверник продава виното си, се вземат по осем акчета от всяка бъчва. Ако дойдат и се продадат аба, кебе и други неща на дребно, се взема бач надлежно върху всеки 40 акчета. Ако дойде брашно на чували, от кола с пълен товар се вземат по осем акчета. Ако дойдат по един-два чувала, на чувал се взема по едно акче. Ако след като платят бача си, натоварят па колата си и излязат, не се взема повторно бач. Ако дойдат малки греди, тал-185
пи и колове, на кола се взема по едно акче. Само ако излязат с конска кола череши, круши, дюли, краставици и други плодове и отидат навън, да се взема по едно акче. Каквото и да се събере по едно, по две в града и се натовари на кола и отиде навън, да се вземат по осем акчета бач за износ.” [16]
Ето така било всичко до тънкост премислено и подредено според реда
и закона на османлиите — от мюсюлманите — по-малко, от неверниците — повече,
за продажба на вол или бивол — по-малко, за продажба на роб — два пъти
повече... Но ако си мислим, че редът и законът, дори и да не са баш справедливи,
били поне съблюдавани, значи и себе си, и другите да заблуждаваме. Най-добре
знаел това силистренският кадия, че уж той трябвало да защитава правдата
и закона в подвластните му градове и села на Добруджа. Ето и сега, вместо
да си вървят кротко по пътя, както им било предписано и наредено, да си
карат службата и да си плащат на раята, каквото изядат и изпият, мюселеми
някакви на султанска служба решили, че е грях да се охарчват. По-лесно
им било да си взимат безплатно всичко, което им дотрябва, пък нека си пищи
и се жалва раята. Бог високо, цар далеко. Табиета си не променили и когато
навлезли във влашка змя — нападали мандри, грабели храни, причинявали щети
и на тамошното население, та се наложило сам влашкият войвода Александър
да се оплаче от зулумите им на султана. [17]
Докато дейде отговорът на падишаха, лятото се сменило със зима и зимата с пролет, колко още мюселеми и акънджии, еничари и силяхдари се извървели из добруджанска земя и още по на север към границите с Русия, трудно е да се каже. Но животът си течал по старому и без особени промени. Султанските писари продължавали презглава да рисуват с красиви завъртулки наредбите на падишаха за ред и закон и да плашат нарушителите с гнева на падишаха. А нарушителите на реда и закона се множели и си правели оглушки за всичко онова, което не им отървало: раята затова си е рая — да я тъпчеш, пък тя нека се жалва и оплаква...
Много тегло изтеглила в тия години и раята на Хърсово — тя пък заради пустите рудници за селитра, в
186
които й било наредено да копае. Колкото и да се напрягала, повече от 30 коли селитра на ден не успявала да натовари. А нуждите били двойно по-големи — поне по 60 коли на ден. Воювал без отдих повелителят на правоверните, запасите от барут привършвали, а къде ти барут без селитра. Лично на бейлербея на Силистра било наредено да се заеме със случая, да нареди отново да бъде поименно регистрирана раята от рудниците при Хърсово и де що има измрели или бегълци измежду рударите, да се изпрати на тяхно място ново попълнение. Тройно за да е усърдието за изпълнението на тази изключително важна задача, още две копия от заповедта до силистренския бейлербей били изпратени по султановите вестоносци — до коменданта на крепостта Хърсово и до кадията на Исакча. [18]
То и жителите на Исакча и Тулча, между които и доста местни българи, патели свои си патила заради султановите походи. Те пък денонощно тъкмели фашини — специални приспособления да се покрива с тях пътя из наводнените блатисти места по дунавското устие, че по-лесно да преминават на север войски, коне и топове. [19]
За превоз през самата река било то на войски, на търговски кервани или на видни някои гости на султана и посланици, най-често пак така при Исакча, която Мартин Грюневег назовава със славянското й име Облучица, обикновено се използували така наречените чайки: „Чайките на вид са като големите ладии по Висла — пише Грюневег, — но в задната си част под веслата нямат кабини.” И по-нататък: „На една чайка те товарят четири големи коли и две леки каруци и три-десетина коня. Конете поставят отпред, големите коли до кормилото, наредени една до друга. Те се поставят здраво, всяка една от единия борд до другия, където се намират веслата. От двете страни колите се привързват с вериги да не се люшкат. Така че хората стоят между колите — конете отпред, а колите горе на борда.” [20]
Ни една подробност не се изплъзнала от наблюдателния поглед на Мартин Грюневег, освен може би немаловажния факт, че едва ли не всички чайки по Дунава се строели, съоръжавали и ремонтирали, а екипа-
187
жите им се издържали за сметка на постъпленията от поголовния данък джизие, събиран от българското население по дунавското крайбрежие. Така било през XVI в., а и по-късно — през XVII и XVIII столетие. [21]
Пак така векове наред Дунав „чрез трите си устия Килия, Сулина и Св. Георги” улеснявал извънредно много търговията по тия земи като отреждал на гр. Браила ролята на място, където „всички каици, които идват от Черно море..., разтоварват стоките си на плоски кораби...” [22]
Не им е сега обаче на браилчани до търговия. Беда е връхлетяла върху тях. Някой си Хамза субаши, жител на града и чиновник на султанска служба, събрал около себе си група подобни на него държавни служители и вместо да си вършат работата, за която били назначени и заплати получавали от хазната, се отдали на друга по-доходна дейност. Занаят им станала кражбата на добитък. На него се отдали те със завидно постоянство, той им запълвал и дните, и нощите, а населението от района търпяло такива щети, че се чудело на кого по-напред да се оплаче — на султана ли, та да озапти подчинените си, на влашкия войвода Петър или на баща му Мирчо, или пък на кадията на Силистра. Така или иначе, на 23. I. 1560 г. до силистренския кадия било изпратено разпореждане на султана да отзове от Браила въпросния османски служител и сподвижници-те му, да излови помощниците им крадци и ятаци и да ги затвори. [23]
Кадията на Браила си имал пък друга, не по-лека задача. Градът и жителите му нямали мира от още едни разбойници. Ето на — и преди ден-два била нападната една къща и крадците успели да отмъкнат безпрепятствено от нея 80 000 акчета в брой и сума ти храни и стока. Остави другото, ами добре се знаело кои са злосторниците, които отдавна се подвизавали, но оставали все неуловими. Видни граждани на Браила ги считали доскоро и пак така на султанска служба се числели: спахията Мустафа, еничарите Хюсеин и Сюлейман и сподвижниците им Нурулах, Абдулах, Ахмед, Курд и Бекир. Страх и несигурност царят в града, когато го спохождаме в края на пътя си през Добруджа. С издирването на разбойниците освен местния кадия е натоварен и самият бейлербей на цяла Румелия, но усилията му засега не се увенчават с успех. [24]
188
И следващите години и десетилетия няма да донесат спокойствие и утеха на местните жители. Започват 90-те години на века, когато всички тия места по Добруджа, пък и цялото българско Подунавие чак до Балкана ще станат арена на кървави събития. Предстоят походите на влашкия войвода Михаил Храбри на юг от Дунав, когато в пепелища ще осъмнат Силистра и Хърсово, Никопол и Оряхово, Русе и Свищов, а жителите им християни с хиляди ще бъдат при чу дени „да минат във Влашко” и да се заселят там. Други измежду българите ще се включат доброволно в дружините па Михаил Храбри с надеждата, че иде краят на омразното робство. Трети ще побегнат в паника на юг към Балкана, защото каквото си е право, право си е — влашките войни не подбирали много кой свой, кой чужд и честа палели и грабели наред. [25] Да потеглим и ние обратно на юг, където ни очакват още десетина и повече неспоходени градове и касаби и стотина български села.