12. Провадийско, Варненско, Балчишко
Случвало се понякога спахии или вакъфски управители да се опитат да предотвратят събирането на кръвен данък от българите в подвластните им владения, къде от жалост, къде срещу облага някаква или рушвет, пък и от страх да не оредее твърде откъм мъжка челяд раята, че кой ще работи после и ще плаща данъци. По-често обаче, както видяхме и преди, точно от спахии и вакъфски управители най-много патела раята в българските земи. Както сме тръгнали на изток, към морето, имаме възможност да се убедим отново в това като се отбием за малко в с. Комарево, Провадийска каза (дн. Варненски окр.).
През втората половина на XVI в. то принадлежало „към вакъфите, посветени на светата джамия на покойния султан Селим хан, лека му пръст, която се намира в град Едирне”. Ще ни наобиколи да изкаже болката си цялото село воглаве със селските старейшини, а един от тях — жилав побелял старец, когото селото изпратило преди време чак в Истанбул да се жалва и заради тях на султана, ще ни разкаже всичко от игла до конец. Така, както го бил разказал вече на султановите хора в Истанбул и останало записано на 10. VI. 1577 г. в документ, излязъл от столичната дворцова канцелария:
„По думите му, когато идвало време за джизието, управителят на вакъфа и бирникът им насила взимали от тях джизие и за немюсюлмани, които били умрели отпреди години. След като взимали и събирали джизието по описания начин, от всяко едно лице поотделно взимали по 17 акчета и казвали, че е за капу хакъ. Като десятък от зърнените култури взимали по един сноп от всеки шест снопа. Взимали и по едно агне на всеки 30—40 овце. А когато събирали испенч, от всеки от невръстните им синове взимали по една кокошка и по една погача. И при събирането на данъка върху
160
лозята, и по време на харман пак по описания начин взимали по една кокошка и по една погача, снабдявайки се с продукти безплатно и безвъзмездно. Налагали също така насила като налог за слама по 7 и 8 акчета. Карали също така да поправят колите им и за по три-четири дена да се грижат за добитъка им в местните обори. Взимали им също така насила по 8 акчета и от ечемик по 50 оки килето. Причинявали разни и други подобни на тези насилия и притеснения, с които принудили повечето от раята на вакъфа да напусне домовете си.”
Дали защото му било дошло до гуша от подобни оплаквания, или пък защото вакъфското с. Комарево, каза Провадия, се водело на името на джамията на баща му Селим II в Одрин, султан Мурад III не закъснял със заповедта си до провадийския кадия:
„Когато пристигне заповедта, ти, който си кадия, да проявиш, както подобава, старание по този въпрос, а именно: да не допускаш да се вземат под формата на джизие пари от умрели отпреди години немюсюлмани измежду раята на вакъфа; в разрез със записаното в дефтера да не се вземат пари извън джизието уж като капу хакъ; от посочената рая, както е според изискванията на шериата и закона, десятък и саларие да се взема 1/8 от произведеното, повече да не се взема; като налог върху овцете на две овце да се взема по едис акче и противно на дефтера и закона нищо повече от това да не се взема; от невръстните им синове незаконно да не се взема нищо; отсега нататък и когато се събира испенч, и по време на харман и прочие при обикаляне на селото да не се вземат безплатно и безвъзмездно фураж и храни от раята, овцете, агнетата и кокошките им, ечемикът и сламата им, а самата рая и добитъкът й да не се използуват и да не се принуждават да слугуват.” [1]
Да се отправим и ние към Провадия заедно със султановия пратеник Мехмед Чавуш, понесъл цитираната по-горе заповед па своя повелител до провадийския кадия. Ще се наложи да поспрем в българското с. Ченге (дн. с. Аспарухово), откъдето по думите на Мартин Грюневег „се издига една твърде висока и тясна планина с различни чудновати скали и камъни, каквито човек едва ли може да си представи. Между тях лъка-
161
туши една каменлива река, която трябва човек да премине безброй пъти” [2].
Конете ни ще изтопуркат и по дървения мост над Камчия близо до Ново село (дн. гр. Дългопол) и след като прекосим „една долина, заобиколена от високи планини и гори”, видим по-нататък „два забележителни водопада един до друг” и преминем по още един дървен мост, ще доближим крайната цел на сегашното ни пътуване — гр. Провадия.
„Мисля, че на света няма по-чудесно място от това — пише за него през 1582 г. същият Мартин Грюневег. — Защото този град е разположен в дълбока долина, която долу е така равна, като че ли е изравнена с лопата. От двете страни на града има високи скалисти планини, които се спускат така стръмно, като че ли могат да бъдат вечна крепостна стена, която изглежда съвсем гладка и гола. Градът се простира от едната планина до другата, следователно не може да бъде заобиколен. От лявата страна съвсем накрая на планината се намира един стар зидан замък.” [3]
Изглежда авторът има предвид в случая крепостта Калето в местността Таш хисар, източно от Провадия. Като обръща внимание на красивото географско и удобното стратегическо разположение на Провадия, което я прави труднодостъпна за вражески войски, Мартин Грюневег не отчита обаче друг един фактор, който близо два века по-рано става причина българската крепост Провадия твърде лесно да премине в ръцете на османлиите. Става дума за предателството на управителя на Провадийската крепост през 1388 г. Асен, чието име четем под формата Хюсеин в прословутата хроника на османския летописец Нешри „Огледало на света”. [4]
Така или иначе, през 1582 г. в очите на М. Грюневег „Провадия е хубав град със зидани сгради, покрити с каменни плочи. Има хубави чешми. За пътниците, влизащи в града, има един кладенец в лява страна. Оттам вадят вода с коне, които постоянно карат да обикалят около кладенеца.” Грюневег дори ни е ос-ставил на празното поле на пътеписа си малка скица на видения от него долап за вадене на вода в Провадия, като пояснява за впечатлилото го съоръжение: „Има кожени сандъченца, завързани с четири верижки, които са скачени точно така, както показват приложените ри-
162
сунки. Те се въртят на едно дървено колело и водата, която изкарват, изсипват при обръщането си в един водосток на банята. И в този град живеят евреи” — добавя ни в клин, ни в ръкав авторът. [5] А в този град живеят не само българи, османлии и евреи. През XVI в. Провадия е седалище на немалобройна дубровнишка колония — най-голямата в цяла Североизточна България. Нейни членове, по данни от 70-те години на XVI в., са търговците Джовани Добринич, Джовани Лукарич, Пиеро Джовани, Себастино Марко и Доменико Джорджич. По времето пък, когато М. Грюневег посетил Провадия, католическият свещеник Йероним наброил измежду 700-те християнски къщи в Провадия 6 „на латини — по народност рагузани”, което ще рече общо около 30-ина души дубровнишки търговци. Имената на някои от тях ни стават известни благодарение сведения на други източници: Руско Радо, Видак Богиетич, Бартоломео Раджонати, Леонардо Джорджич, Лука Джовани, Стефан Базелио и др. [6]
Въпреки донякъде привилегированото си положение в Османската империя, дубровнишките търговци в Провадия вероятно наред с местните българи, пострадали немалко проз 70-те години на XVI столетие от една „разбойническа тайфа” в града и района, съставена от хора „готови на всичко”. За деянията им се споменава в султанска заповед, разпратена в няколко екземпляра с призив за оказване на помощ и съдействие до кадиите на съседните на Провадийската каза — Силистренската, Айтоската, Ямболската и Анхиалската (Поморийската). Сам този факт вече подсказва, че положението било сериозно, а тогавашният провадийски кадия се бил видял в чудо и се оказал неспособен да овладее сам хода на нещата. От доклада му до висшестоящите органи става ясно, че въпросните разбойници вече от година време нито се укривали някъде, нито от някого и от нещо се страхували. Те се разхождали въоръжени където им се ще из гр. Провадия и района, размахвали саби и ножове, наранявали и убивали мирни хора, когато им скимне. На самата градска чаршия дръзнали да нанесат удари със сабя дори на имама Мехмед халифе и на други няколко минувачи.
По този повод се нареждало със съвместните усилия на османските власти в гореизброените кази раз-
163
бойниците да бъдат незабавно заловени и обезвредени. В султанската заповед било добавено накрая още, и може би не случайно, указанието да не се използува случаят за упражняване на терор и насилие над мирното население. [7] Защото колко пъти вече, когато властите се усещали безсилни да се справят с истинските виновници, потърпевши и набедени се оказвали този и онзи измежду раята.
Не се очертава като по-различно пак през 70-те години на XVI в. положението на раята от съседната на Провадийската — Варненска каза, а и на север от тях докъм Дунава. Само че тук се подвизавали най-често, ако се съди по донесението на влашкия войвода Александър II, бегълци от Влашко. Ето как гласи султанска заповед, изпратена по този повод на 4. VII. 1571 г. до кадията на Варна:
„Влашкият войвода Александър изпрати писмо, с което ме осведоми, че някои измежду влашката рая напускали земята си, достигали дунавските брегове и се заселвали там, като не давали хараджа си, с което причинявали недостиг в приходите. Някои се отдавали на безчинства и харамийство. Други се присъединявали към разбойниците левенди и като намирали сподвижници и водачи, грабели вещите и добитъка на раята и нямало спасение от размириците и злочинствата им.164При тези негови вести заповядах:
Назначих Пири Чавуш, един от чаушите при честития ми престол, за нарочен пратеник, който да проучи тези въпроси по подобаващия начин. Виж такива бивши влашки раи, които са изоставили предишните си земи и като са се пръснали по описания начин, дали такъв род бивши влашки раи-бегълци са вписани по места в новия раетски регистър. Ако ли не, застави ги да се върнат обратно и ги изпрати по старите им места. Размирниците и злодеите да се заловят и веднага да се разпитат в негово присъствие, съобразно шериата. Относно тези, които не са замесени в смутовете, ако няма 15 години, откак са се преселили, да се проучи по този въпрос, както е според шериата. Ако пък се докажат злочинствата и разбойничествата на такива, тези, които не са спахии, да се накажат според шериата. Деянията на тези, които са спахии, да се опишат, подробно да се изложи какви техни злочинства и размирничества
са установени и да се доведат пред честития ми престол.” [8]
Казано с други думи, централната османска власт нямала нещо чак
толкова против влашки селяни да бягат отсам Дунава, стига те да се признаят
за султанска рая, да кротуват и да плащат данъците си като останалите поданици
и а султана. В противен случай, разбира се, следвало да се подгонят обратно
или да се накажат според шериата. И още нещо. Отново прави впечатление
твърде пъстрият социален състав на формираните по този начин разбойнически
дружини в района между Дунав и черноморското крайбрежие при Варна. Иначе
не би се отваряла едновременно дума и за това как да се процедира спрямо
провинилите се в разбойничество спахии.
Пътищата в района между Варна и Дунава не станали по-спокойни за превоз на стоки и имущество и през следващите десетилетия па XVI в. Ето например един случай, станал ни известен благодарение жалбата на някой си Синан — заим от Силистра. По всяка вероятност именно той в качеството си на знатен жених очаквал да получи в Силистра внушителния чеиз на избраницата си столичанка. Чеизът бил натоварен на кораб в сандъци и кошници в пристанището на Истанбул и се състоял от вещи на стойност 1 900 алтъна и още 1 150 алтъна в монети. Корабът пристигнал благополучно заедно с товара си в пристанището на Варна, но впоследствие при превоза по суша в посока към Силистра чеизът на булката, независимо от многочисле-ната група слуги и охрана, която го съпровождала, бил ограбен от разбойници. Разследването на случая било възложено, както и би следвало да се очаква, на кадиите на Варна и Силистра. В съответствие със старата изпитана практика подгонили всички жители на селото, оказало се най-близко до местопроизшествието и къде със заплахи, къде с по-крути мерки, успели да узнаят, че крадците били уж група цигани. Последните били заловени и заставени да направят дори самопризнания, а за окончателното изясняване на събитията по посока към Силистра бил изпратен специален султански пратеник. [9] Защото да се намери виновник — мним или действителен, било само наполовина свършена работа. Оставало да се издири и ограбеното злато и иму-
165
щество. Иначе женихът щял да бъде подложен на суровото изпитание да посрещне булка без чеиз.
Възможно е и въпросните цигани да били без вина набедени за извършители на кражбата, тъй като разполагаме с данни; че отношението на османлиите към тях, независимо от това, дали са мюсюлмани, или не, често било далече по-грубо и безцеремонно, отколкото към всички останали поданици на империята. Тази дискриминация спрямо циганите в границите на самата империя или по отношение на съплеменниците им в съседните васални княжества се коментира например в султанска заповед от 22. I. 1560 г. Влашкият войвода Петри изпратил в Истанбул доверено лице, което изложило пред султана следното: във Влашко открай време живеели цигани, но никога досега те не били подлагани на такива насилия и произвол. Станало едва ли не обичай понастоящем жадни за печалби мюсюлмани, вместо да залавят пленници и роби по бойните полета, да залавят влашки цигани, да ги прехвърлят на българския бряг и да ги продават там като роби из робските тържища на дунавското крайбрежие. По този повод султанът забранил подобни деяния, а доколко забраната му била взета под внимание — трудно е да се каже. [10]
Извън керваните от що-годе по-ценна стока, пари или вещи специална охрана и повишено внимание, както видяхме по-преди в района на Русе, изисквало в Североизточна България и транспортирането на кервани с барут за нуждите на османската армия. И, разбира се, много коли, товарен добитък и хора за превоза му от Русе до Варна и по-нататък. Част от тях били набирани и измежду българското население на Варненска каза, за което свидетелствуват още две султански заповеди — от 1566 и 1570 г., подобни на тези, изпратени до русенския кадия и до неговия колега от Варна. [11]
Много често, както и навсякъде другаде в страната, раята от Варна и Варненско била товарена с доставки на хранителни продукти и най-вече на зърнени храни и фураж. Интерес представляват в това отношение например цяла серия еднотипни султански заповеди, отправени една след друга до варненския кадия през 1560 г. с настояването от варненци незабавно да бъдат събрани зърнени храни и изпратени по море за изхранване на еничарите, носещи караулна служба в Кафа.
166
По всичко личи обаче, че хамбарите на раята от Варненско били вече изгребани до дъно, защото извън всичко друго и годината се случила необикновено суха и не-плодородна. Не случайно върху един апокрифен сборник от XV—XVI в. намираме цитираната вече по-напред приписка с лаконично, но твърде показателно съдържание: „В лето 7068 (1560). Сие лето беше суша велика. Не роди се... Беше неволя и зло велико от турци.” [12]
Османската власт обаче не признавала сушата и последиците от нея, настоявала едва ли не през ден за нужните н количества зърнени храни, макар всеки път да заръчвала на варненския кадия „да не угнетява раята”, а и „зърното да й се заплаща по текущи цени”. След като обаче нищо не помогнало и исканите доставки, въпреки усърдието на варненския кадия, останали неизпълнени, последвало нареждането: „Щом като населението е без зърно, кадията да вземе и изпрати исканото зърно от държавните хамбари.” [13] Не се пояснява обаче откъде другаде то щяло да попадне в държавните хамбари, ако не пак от доставките на раята.
Понякога в разпорежданията относно събирането на зърнени храни и други продукти от населението срещу заплащане по държавни цени се фиксирали по-точно не само казата, но и конкретно селищата, чиято рая подлежала на облагане. Така например в султанска заповед от 24. I. 1565 г. четем, че известно количество зърно, предназначено за изготвяне на сухари за нуждите на флота, следвало да се обезпечи от жителите на двете варненски села Кранево и Галата, които принадлежали към вакъфите на султан Селим I. Същевременно заповеди с аналогично съдържание, освен до варненския кадия, били разпратени до кадиите на Айтос, Карнобат, Провадия и Анхиало. Специално от варненските села се предвиждало зърното да бъде натоварено на гемии и транспортирано „по най-бърз начин” по море до столицата Истанбул. [14]
През следващата 1566 г. Истанбул изпитвал отново голям недостиг на зърнени храни и фураж, което наложило на кадиите на Варна, Балчик и Анхиало да се заповяда „да търсят, издирят, приготвят и изпратят по море” съответни количества жито и ечемик. Прави впечатление и един общо взето необичаен за подобен род документи елемент — указаното зърно да се иска как-
167
то от раята, така и от спахиите. [15] Очевидно централната власт била наясно по въпроса, че за настоящата година податните възможности на раята били вече достатъчно изтощени, за да могат да се очакват само за нейна сметка необходимите количества зърнени храни и фураж.
Не се очертава като по-различно положението през 1567 г., когато Истанбул и Одрин, съсредоточили огромен за времето си брой войски, администрация, търговци, занаятчии и други жители, отново разчитали на населението от Варна и Варненско като източник на постоянен приток от хранителни припаси. Така съдържанието на нареждане до варненския кадия от 27. VIII. 1567 г. би могло накратко да се резюмира по следния начин. За Одрин са необходими храни. Затова, щом пристигне заповедта, от населението на казата да бъдат събрани 2 000 мюда ечемик, 2 000 мюда брашно и други храни от рода на мед и масло. Изпращането на храните да стане спешно с кораби по море като провизиите се съпровождат от специално упълномощени за целта лица. Доставките на храни за Одрин да не се използуват като предлог да не бъдат изпращани исканите за нуждите на Истанбул припаси. [16]
Почти едновременно с това нареждане били разпратени заповеди до всички бейове и диздарп в районите, „разположени по румелийското крайбрежие на Черно море”. Заповядвало се изпратените по тези места нарочни кораби да бъдат натоварени с храни за Истанбул и Одрин и се заявявало, че няма да бъдат уважени никакви извинения и предлози за неизпълнение на нареждането. [17]
От изброените дотук документи за събиране на държавни доставки от населението на Варна и прилежащия му район през няколко последователни години определено се създава впечатлението, че най-често като че ли чрез варненското пристанище се изнасят по това време зърнени храни. И това е напълно обяснимо, като се имат предвид условията за развитие на зърнопроизводството, които предлага например съседна Добруджа, обслужвана в значителна степен именно от варненското пристанище. И все пак — нека надникнем на пазара в самата Варна — този, по думите на Франсоа дьо Пави, „доста хубав, обграден със стени град, с предградия, град търговски и с изобилие от стоки” [18].
168
Най-добре би ни помогнал в това отношение един законник за самата Варна, в който намираме изброени наред със съответните указания за размера на митата и пазарните такси следните стоки: зърнени храни, вино, риба, овце и овче месо, говеждо и свинско месо, масло, волски и биволски гьон, грозде, вълна, грънчарски произведения, дърва за огрев и дървен строителен материал и др. [19]
Не е нужно обаче да се заседяваме особено дълго край варненското пристанище, за да установим, че през втората половина на XVI в. то е не само място за внос и износ на разнообразни стоки. Защото и по това време Варна е и важен център на корабостроенето в общоимперски мащаб — отрасъл, който поглъща много средства и ангажира труда на голям брой от местните жители. Любопитни подробности в това отношение съдържа например един приходо-разходен отчет, съставен на 16. XII. 1594 г. във връзка с приключилото във варненското пристанище строителство на заръчаните лично от султана 6 броя ат гемии. За строежа им била предвидена първоначално сумата 300 000 акчета, която постъпила, както следва: 50 000 от приходите от авариза на населението от казата Провадия; 50 000 от приходите на пристанището в Исакча и по 100 000 акчета съответно от приходите на пристанищата Килия и Браила.
От посочената сума за закупуване на различни видове чоп, необработено желязо, растителни мазнини, смола, катран, дървен строителен материал и парцали били похарчени 110 860 акчета. За заплащане труда на майсторите дърводелци, лицата, нарязйли дързспия материал, тези, които работели със свредели, майсторите на скрипци (макари), калафатчиите, уплътнили цепнатините на готовите морски съдове със смола и кълчища, на железарите, весларите, въжарите п за превозилите оказалия се в повече дървен материал обратно до съответните складове били изразходвани общо 205 531 акчета. По този начин разходите за строежа на шестте гемии възлезли на сумата 316 391 акчета и следователно надхвърлили с 16 391 акчета първоначално предвидените. В същия приходо-разходен отчет се отбелязва въз основа на направената рекапитулация, че стойността на всеки един от новопостроените 6 съда възлиза средно на около 52 731 акчета. [20]
169
Освен ат гемии във варненските корабостроителници в края на XVI в. се строели също и кадърги. Така например в заповед до варненския кадия от 7. IV. 1571 г. се посочва, че преди известно време било наредено във Варна да бъдат построени известен брой кадърги, част от които понастоящем все още не са довършени. Нарежда се по този повод строителството им да приключи час по-скоро, като готовите бъдат незабавно изпратени за столицата в съпровод от нарочно изпратения за тази цел Мехмед Чавуш. Тъй като някои от корабите не били все още снабдени с котви, нарежда се необходимите бройки котви да бъдат доставени от Самоков. [21]
Недостигът и високата стойност на подходящ материал за интензивното, особено през 70-те години на века, корабостроене налагали строги икономии при използуването му и постоянен надзор над останалите неоползотворени специални съоръжения, желязо, дървени греди и др. Във връзка с това със заповед от 12. VII. 1572 г. на варненския кадия например се напомня да има грижата останалият от строежа на гемии във Варна дървен строителен материал да бъде незабавно натоварен и изпратен по море в Истанбул като предварително се съобщи точно в кой ден и какъв именно по вид материал се изпраща. [22]
Въобще върху всички нареждания от 70-те години относно корабостроенето във варненското пристанище по това време лежи печатът на неотложност, на припряност и неприкрито нетърпение. Показателен е в това отношение и един османотурски документ от 21. XI. 1574 г., адресиран пак до варненския кадия. Именно на него се препоръчва да вложи цялото си старание и всичкото усърдие, на което е способен, за да бъде изпълнена до настъпването на зимата поръчката за строеж на определен брой гемии във варненското пристанище. За тази цел на кадията се нареждало, щом като трябва, „да накара работниците да работят денонощно”, но исканите морски съдове да бъдат готови и изпратени в уречения срок. [23]
При цялото доверие, с което се ползувал от страна на централната османска власт, глучвало се варненският кадия с някои от действията си да предизвика недоволството на султана. Такъв един случаи е зареги-
170
стриран например във височайша заповед до кадията на Провадия, издадена през 1565 г. Изглежда неодобрение предизвикало решението на варненския кадия да бъде възстановен в града „каналът, изливащ мръсните си води” в морето. Това, не можем да отречем, нужно и полезно с оглед благоустройството на Варна съоръжение обаче, по сведения на други заинтересовани лица, причинявало щети на градския кервансарай, тъй като минавало в непосредствена близост до него. По този повод на провадийския кадия, като един вид неутрален арбитър, се вменявало в дълг да отиде на място и да се запознае със случая. Ако се окажело, че султанът е правилно осведомен, провадийският кадия следвало без никакво колебание да нареди каналът да бъде разрушен. [24]
Друг път пък именно на варненския кадия се възлагало един вид „да ревизира” дейността на някой свой побратим. Така по данни от 10. V. 1573 г. на ревизия от страна на варненския кадия следвало да бъде подложена дейността на кадията на Акерман. Основание за това дало оплакване на тамошното население, че е насилвано и грабено от страна на местния блюстител на реда и закона. Последният, като събирал от раята кюрекчи акчеси — паричен откуп за определени бройки корабни гребци, вместо по фиксираните официално 1 200 акчета за човек, им взимал по 2 000, 2 070 или 2 100 акчета. Пак така произволно им взимал в завишен размер, а именно по 40 акчета, като такса за издаване на хюджет — един вид съдебен документ за извършена покупко-продажба и други подобни операции. [25]
Всъщност през XVI в. регулярно се набирали корабни гребци, т. нар. кюрекчии, измежду раята на цяла Румелия, в това число и най-вече от населението на при-дунавските и причерноморските кази. Така в спешна султанска заповед до всички кадии в дясното крило на Румелия се изисквало в най-кратки срокове в столичните корабостроителници да бъдат изпратени незабавно колкото е възможно повече веслари. Службата им уж нямало да трае по-дълго от няколко месеца — до настъпването на следващата година. Същевременно се забранявало да се прилага насилие спрямо раята и да се използуват фалшиви заповеди при събирането на кюрекчии или парична компенсация за тях — едно сигурно
171
доказателство, че именно подобни явления били получили по това време широко разпространение. [26]
Все пак, нека се върнем отново на въпроса, кои са били в някогашна Варна хората, които, „работейки денонощно”, строели гемии и кадърги, превозвали и товарели ежегодно десетки каруци с барут, снабдявали Одрин и Истанбул с храни и фураж, предлагали и купували стока на варненското тържище, копаели и поддържали градската канализация, изградили и обслужвали варненския кервансарай, грижели се за ремонта на Варненската крепост и т. н., и т. и. Известна, за съжаление доста откъслечна представа за това, създава един фрагмент от регистър на варненски жители-християни, съставен по времето на султан Мехмед III (1595—1603). В него са се съхранили сведения за наименованията само на три от тогавашните градски махали — Митрополитска, с указанието, че била подчинена на някой си Хаджи Чавуш, махалата Поп Мантар и махалата Кючук (т. е. малкият) поп Йорги. В първите две от посочените три махали били записани съответно 73 и 69 християнски домакинства, обозначени с имената на главите на семейства. Именно по тези лични имена би мог-о да се съди най-гбню и досга приблизително за етническата принадлежност на варненските християни — по това време предимно българи и гърци. Ето и някои от тези имена: Димо Балин, Балин Милан, Ненко Димо, Симо Коста, Стоян Йорги, Продан Васил, Манол Дубан, Димитри Сено, Йорги Петко, Младен Манол, Димитри Младе, Коста Манолос, Никола Манолос, Севасто Димитри, Тодори Мавруди, Димитри Никифори, Куман Киряко, Лефтер Аргири и др.
Интересни са и указанията за сравнително неотдавнашното заселване в града на някои от неговите жители, дадени посредством добавката на българската дума „преселец” към някои от имената, например Парло преселец, Павле преселец или пък сведенията за упражнявания от съответното лице поминък — Гини железар, Михал железар, Маноил железар, Йорги касапинът и др. [27] Вече с пълен поименен списък на мъжете-немюсюлмани от Варна и Варненска каза, разполагаме от близо век по-късно — от 1685 г. [28]
Обиколката ни из Варна през XVI столетие обаче е вече към своя край. Очаква ни на свой ред обширната
172
плодородна земя на север до дунавските устия, известна под името Добруджа.
За да продължим пътя си, настаняваме се без много шум в една от гемиите във варненското пристанище, която се готви да потегли на север. За да не привличаме много-много вниманието на останалите към себе си ни помагат „черните облаци и мъглите”, които по думите на Франсоа дьо Пави не само че са причина морето да получи названието Черно, но и че поради тях „едва от време на време хората могат да се различат едни други на един и същ кораб”. [29]
Все пак малко след Балчик, който за съжаление не оставя благоприятно впечатление, слънцето просветва, така че забелязваме онези „голям брой морски костенурки с необикновена големина”, за които същият Франсоа дьо Пави отбелязва: „Те се появяваха над водата и бяха толкова големи, повече от една наша ладия, и почти се докосваха до греблата на галерата ни.” [30] Ще се откажем все пак от пищното угощение с „добре сготвени” морски костенурки, което ни предлага любезно френският пътешественик, защото в далечината ни примамва следващият обект в нашето дълго пътуване — нос Калиакра. Още повече, че преди отпътуването ни от Варна до нас биха могли да достигнат и някои слухове относно странните неща, които се случват в уж мюсюлманската обител Саръ Салтък, намираща се в крепостта Калиакра.
Слуховете обаче се потвърждават и от една султанска заповед до варненския кадия, издадена на 11. XI. 1559 г. по повод публично демонстрирано непростимо отклонение от ортодоксалния ислям. Оказва се, че действително неколцина ашъци — народни певци, си позволили да проповядват пред местното население против шериата и да ругаят исляма не някъде другаде, ами точно в мюсюлманската обител на името на Саръ Салтък в Калиакра. Изглежда проповедите им срещали отзвук сред останалите й обитатели и жителите от околните селища, защото централните органи на османската власт отправили до варненския кадия строга заръка да узнае дали всъщност живущите там „са верни на исляма или пък са еретици” и колко са на брой. [31]
Впрочем четвърт век по-късно, когато в залива на Калиакра акостирала галерата па Франсоа дьо Пави,
173
положението в тукашната мюсюлманска обител не се било променило особено много. По това време — през 1585 г., в нея пребивавали около 200 души дервиши, „облечени изцяло в бяло, с овчи кожи на раменете”, които оказвали в еднаква степен почит на мюсюлмани и християни и тачели гроба на християнския светец, погребан според местните вярвания на Калиакра и считан според случая за свети Георги или за свети Никола. [32]
Тези обстоятелства ни напомнят отминали вече събития отпреди повече от век и половина, когато през 1414 г. под водачеството на шейх Бедредин Симави, наречен Еретика, населението на Североизточна България, независимо от религиозната си принадлежност, мюсюлмани и християни заедно, вдигнало въстание срещу османската власт. Нему, на шейх Бедредин Симави, принадлежат думите, обединили в борба за справедливост населението на Добруджа и Лудогорието:
Да няма нации,
да няма религии,
да няма богати и бедни,
да бъдат хората равни
и всичко да е общо,
а свои нека останат
само устните на любимата. [33]
Може би именно на това пренебрежение към догмите на ортодоксалния
ислям и на всички религии въобще, на отсъствието на фанатизъм към друговерците
и на стремежа към общочовешко добруване се дължи до голяма степен преминаването
на част от българското християнско население в Североизточна България към
различни мюсюлмански секти, макар и от гледна точка на централната османска
власт те да били считани за вредни и еретични.