Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ

14. Несебър, Поморие, Созопол, Ахтопол
 

Не за първи път прекосяваме Черно море, този път в посока от север на юг, за да достигнем отново там, откъдето бяхме тръгнали и да сключим отворения край на веригата, опасала поробените български земи. Отново не случваме добро за път време, пък и то според съвременниците на XVI столетие не е особено чест спътник на мореплавателите по тия места през кой да е сезон от годината. Мнението им, както видяхме, изцяло споделя през 1585 г. французинът Франсоа дьо Пави, оставил ни в няколко реда широко разпространената версия за наименованието на Черно море: „Наречено е Черно — пише той, не защото е по цвят по-различно от другите, а поради черните облаци и мъглите, които почти винаги го помрачават така, че едва от време на време хората могат да се различат едни други на един и същ кораб...” [1]

Затова пък Несебър — Месемврия или Мисиври, както звучи името на селището в документите от XVI в., ни посреща с ослепително слънце и с блясъка на по чудо оцелелите си църкви сред пищната зеленина на българския юг. Открай време градът се е прочул, а ще запази и през XVI в. славата си на удобно пристанище на юг от Стара планина, лозарско и винарско средище и важен център за търговия със сол и риба. Знаем добре тази му слава и въпреки нея се учудваме, че на тази педя земя се е оказало възможно да се съберат толкова много дюкяни и складове. [2]

Не случайно още през първите десетилетия на XVI в. Несебър е причислен към хасовете на санджакбея — най-вероятно на силистренския, на чиято административна власт е подчинен и като център на каза в обширния Силистренски санджак. Именно на него, на силистренския санджакбей, жителите на Месемврия осигурявали в началото на царуването на султан Сюлейман I

191
 

(1520—1566) годишен приход в размер от 44 760 акчета годишно. [3]

През втората половина на XVI в. обаче настъпва промяна във феодалния статут на селището. Населението на Месемврия, изцяло или поне в преобладаващата си част, заедно с раята от голям брой села от прилежащия й район става подвластно на вакъфа на „покойната блаженопочивша Хасеки султан, съпруга на Сюлейман хан” със седалище в Истанбул. [4] Това е небезизвестната Хурем султан, наричана още Роксолана или Росана (1502—1561), любима съпруга (Хасеки) на султан Сюлейман I и майка на Селим II (1566—1574), чийто път към престола бил разчистен от нея твърде безскрупулно. Оттук следва изводът, че Несебър и прилежащият му район били превърнати в посветен именно на нея вакъф или докато е била жива (до 1561 г.), или най-късно до края на царуването на нейния син (1574 г.).

Пак тук, в Несебър, научаваме, че на въпросния вакъф на Хасеки султан били посветени по същото време и приходите от известен брой домакинства от гр. Варна и от селата Галата и Капаклъ (дн. Климентово, Варненски окр.), при все че преобладаващата част от жителите на този град и посочените две варненски села били подвластни на един друг, основан по-рано и посветен на Селим I, вакъф. [5] Интересно би било да се установи, но засега това не ни се удава, има ли отношение обхватът на всички селища от вакъфите на Хасеки султан в югоизточните български земи с прочутата под името Хасекия област в Странджа планина и южното българско Причерноморие, за „привилегированото” положение на чието население впоследствие ще бъдат изказани различни мнения и предположения. [6]

А не ни се удава да установим нещо повече в това отношение, защото на жителите на Несебър като че ли им е все едно в чия полза ще бъдат събирани данъците и налозите им и дали за тях ще дохожда с людете си войводата на силистренския санджакбей или управителят на Роксоланиния вакъф чак от Истанбул. Още повече, че сега, през май 1566 г., едва ли не цялото работоспособно население на Несебър — а градът е не-многолюден и не брои повече от стотина християнски семейства [7], е впрегнато спешно да строи гемии за осман-

192
 

ската флота, та не му остава време ни да се огледа, ни да се ослуша.

Строителството на морски съдове се наблюдава лично от специално изпратения мубашир Абди Чавуш и от поморийския кадия. Често-често в корабостроителницата до пристанището разтоварват каруците си с дървен материал български селяни откъм Варна, Провадия и Шумен, откъм Айтос, Карнобат и Русокастро. [8] Бавят се само пратките откъм Къркклисе и Виза, на които разчита Созопол. [9] Затова все по-нетърпелив става султанът и напомня, че няма да търпи небрежност при изпълнение на собствените му повели по такъв важен въпрос като корабостроенето. [10] Впрочем, както се подразбира, на същия хал са по това време и жителите на Анхиало и Созопол, където през XVI в. също има и активно функционират корабостроителници.

Анхиало е султански хас, който около 1526—1528 г. носи на османския владетел годишен приход от 59 134 акчета. [11] Жителите му — почти без изключение християни, още в края на XVI в. ще да са живеели в десетина и повече градски махали, чиито имена ни са известни обаче едва от документи от началото и средата на XVII в., а именно: Митрополитска, Епископска, Св. Тодор, Св. Константин, Св. Никита, Св. Янаки, Св. Илия, Харитони, Продроми, Праховник, Преселна-и баля (букв. Горна Преселническа) и др. [12] Очевидно повечето от тях, по обичая на тогавашните времена, носели имената на съответните енорийски църкви. Що се отнася пък до названието на махалата Преселна-и баля, т. е. Горна Преселническа, то явно е българско и насочва към мисълта за преселени в Анхиало българи от околните села или по-далечни места.

Основен поминък на анхиалци от незапомнени времена е солодобивът. В навечерието на XVI столетие с работа в солниците край града са ангажирани според нарочен регистър на местните тузджии (солари) 113 семейства. [13] До средата на XVI в. броят им нараства на 187 [14] с тенденция към по-нататъшно увеличение, тъй като по данни от края на XVI докъм средата на XVII в. в групата на соларите от Анхиало се оказали вече включени цифром и словом 1047 души [15]. На практика това означава, че цялото мъжко работоспособно население на града и околните села, в това число и местни-

193
 

те свещеници и техните синове, чиито имена също срещаме в списъците на соларите, в някаква степен имало пряко отношение към производството и пласмента на морска сол.

Значението, което османската власт отдавала на добива на този извънредно ценен и доста скъп на времето си артикул, проличава между другото и от специалния статут, който бил предвиден за соларите от Анхиало: „Тузджиите притежават свещена заповед от 7. V. 1567 г., на основание на която са освободени от сейменска служба, салгун, куриерска служба, от задължението да изпращат ечемик и пшеница, от джерахорска повинност и градене на крепости, от кюрекчийска служба, от даване на синовете им за еничари, от сюрюджийска служба, изобщо от всички авариз-и дивание”, т. е. извънредни данъци и държавни повинности — гласи един от параграфите на Закона за града Ахиолу от XVI в. [16]

Дешифрирани, използуваните в него турски названия на някои данъци и повинности показват, че тукашните солари били освободени: от известни задължения във връзка със съпровождането и обслужването на османски властници по време на лов (сейменска служба); от налозите, събирани от османските феодали в натура по време на посещенията им в съответните селища — става въпрос за определени количества зърнени храни, слама, сено, дърва за огрев и др. (салгун); от куриерска служба; от държавни доставки на зърнени храни, предимно на пшеница и ечемик; от изкопчийски и друг род строителни работи (джерахорска повинност и строене на крепости); от осигуряване на определени бройки веслари за нуждите на султанския флот (кюрекчийска служба); от кръвен данък (събиране на момчета за еничарския корпус и други нужди) и от задължението да закарват до местоназначението им стада добитък с оглед обезпечаване необходимостта от овче и друго месо за военни поделения и други обекти на държавна издръжка (сюрюджийска служба).

Изградената обаче само въз основа на официални постановки и законоположения представа за статута и по-специалния данъчен режим на соларите в някогашно Поморие би била погрешна, тъй като на практика този режим бил многократно нарушаван. Ето и сега, когато посещаваме града, заварваме анхиалския кадия да уму-

194
 

ва как да не накърнява статута на соларите като същевременно изпълни последните три категорични заповеди на падишаха: за доставка на още 150 кантара сухари от населението на Поморие и Виза, извън вече изпратените по предназначението им количества [17]; за превоза с каруци от Анхиало и товарене с дърва за огрев на гемии, които следвало да потеглят от пристанищата на Созопол и Ахтопол, но не се разполагало нито с хамали, нито с хора и коли за транспортиране на дървата по суша [18]; за строежа на морски съдове в Анхиало, Варна и Инеада и осигуряването на необходимия брой гребци за тях измежду местното население. При това на анхиалския кадия, както и на колегите му от Варна и Инеада, се нареждало да се качат на готовите кораби заедно с весларите и зорко да бдят през целия път последните да не избягат. Трябвало също така да се побърза с доизкусуряването на все още недовършените гемии, а готовите да не се товарят повече от допустимото, като предимство следвало да се дава на дървения строителен материал и дървата за огрев. [19]

Готвим се и ние да поемем на юг — към Созопол и Ахтопол. И вече от новите султанови кораби — все още с мириса на горите от Айтоския балкан, съоръжени с всичко необходимо от самоковските рудари и железари, строени от местни майстори, с гребци измежду тукашното население, препълнени с плодовете на тази поробена земя — хвърляме още един прощален поглед към Анхиало и неговите сгушени между лозниците дървени къщи. Далече остават и те, и разкошният анхиалски сарай на Михаил Кантакузин — „главен солник” на султана, който след година-две ще бъде обесен по заповед на падишаха на прага на същия този разкошен дом в Анхиало. [20] Постепенно се изгубват от погледа ни и тъмните квадрати на солниците с купчинките бело-зърнеста маса до тях, определена да задоволи потребностите от сол в района на Айтос, Карнобат, Ямбол, Русокастро, Стара и Нова Загора, Казанлък, Хасково, Узунджово, Къзъл агач, Димотика, София, Пловдив, Пазарджик, Конуш, Одрин, Хайреболу, Къркклисе и цялото българско Причерноморие. [21]

И така, пред нас е вече Созопол или Зизополис, както го нарича Франсоа дьо Пави. За представите му той е само „голяма паланка”, макар че през XV в. е най-

195
 

многолюден по югозападното Черноморие и може да се похвали по това време с не по-малко от 400—500 християнски къщи, съсредоточени в около 30 градски махали.[23] През XVI в. някои от тези махали носят имена като Св. Димитър, Св. Йорги, Василис, Главан и др. Паланката е „разположена на края на сушата с поглед към морето, което я обкръжава почти от всички страни. Има безопасно пристанище” [24] — същото, в което се приютяват и корабите, с които идваме от Анхиало. Извън града немного навътре в морето се вижда „малък остров, населен с калугери и красив манастир”, просъществувал чак до XVII в. Това очевидно е пустият сега остров Св. Иван, където в наши дни са намерени развалини от манастир [25] и където, както беше отбелязано по-горе, вероятно останал да изкупува греховете си възненавидения от народа гръцки патриарх Иоаник. [26]

Времето, с което разполагаме, не е много, но все пак успяваме да научим и това, че най-късно от 1492—1493 г. насам Созопол заедно с още няколко села и два острова, разположени срещу града, бил включен във вакъф, посветен на джамията на султан Баязид II (1481—1512) в Одрин. [27] Ето следователно още един от многобройните източници на блясъка и богатството на втория по големина град в империята, прочут с джамиите, имаретите и сараите си. Оказва се, че именно в Одрин се стичали всички данъчни постъпления в пари и натура, събирани векове наред от созополското население. Затова и османската власт избягвала да изисква от тукашната рая извънредни данъци и държавни повинности и всички созополци без изключение били обявени за „муаф”, т. е. освободени от тази категория налози в полза на държавата. [28] Стигало й на раята това, което отмъквали от нея людете на управляващия султан Баязидовия вакъф в Одрин.

Ахтопол или както го записват в документите и ка-нуните си османлиите — Агатаболу — е следващото селище, в което отсядаме по дългия си път. Жителите му без изключение са немюсюлмани и наброяват в навечерието на XVI в. 137 пълночленни и 24 вдовишки семейства, разпределени в 13 махали. С изключение на Митрополитската, останалите носят имената на местни свещеници: поп Йорги Слав, поп Владе, поп Костандин, поп Тодор, поп Михал, поп Яни, поп Яни Протойерей и т. н. [29]

196
 

Докъм началото на следващия XVII в. немюсюлманските му семейства ще се удвоят и в регистрите на; данъкоплатците му ще се числят вече 336 домакинства. [30] Всички те заедно с населението на още десетина предимно странджански села, между които и днешните Кости, Резово и Синеморец, са подвластни на някакъв заим и нему издължават десятъка и другите си данъци извън туй, което събира от тях държавата. Между жителите им са предците ни Младен, Добромир, Радослав, Деян, Десимир, Рад, Стилиян, вдовиците Косара, Лудка, Василка и много други. [31]

Освен голяма част от данъците на населението в полза на държавната хазна се събират между другото и всички мита и такси за стоките, които влизат и излизат от ахотополското пристанище. И винаги два пъти повече се иска от немюсюлманите, за да знаят добре, че дваж по-леко и охолно биха живели, ако приемат вярата на османлиите: „Ако в пристанището дойдат с кораб стоки и платове, от мюсюлмани се вземат две на сто, от немюсюлмани — четири акчета на сто” — постановява Законът за пристанището Агатаболу от XVI в. И по-нататък: „Ако дойде вино с трапезундски кораб от голяма бъчва се вземат дест акчета гюмрук, а от малка — пет акчета. Ако се натовари на кораб дървен материал и замине, пак се вземат четири акчета на сто. От мюсюлмани се вземат две акчета на сто. Ако се натовари риба и замине, се взема пак същото.” [32]

Винаги повече от немюсюлманите и по-малко от мохамеданите се взема и според Закона за самия Агатаболу от същото това време: „Ако в самия Агатаболу дойдат отвън с кола за продан дъски, греди, пръти, вили и други дървета, от мюсюлмани да се вземат четири на сто дъски и четири пръта от сто пръта. А от немюсюлмани — шест пръта на сто. И от другите също.” [33] И т. н., и т. н.

А в ахтополското и другите черноморски пристанища, на пазарите и по сергиите им идели и се продавали и много други стоки: масло и мед, овце, кози, свине, волове, крави, магарета и катъри, всевъзможни риби, биволски и говежди кожи, аба. И, разбира се, роби, изброени като обикновена стока за продан наред с волове, говеда и катъри. [34]

Тук, към черноморските пристанища на юг от Ста-

197
 

ра планина, ако не било извозвано по суша, се товарело на кораби и много нещо от вътрешността на българските земи: дървен материал, мед и масло от Айтос, Карнобат и Русокастро, произведени от ямболци и сли-венци платове и кебета, зърно и добитък чак от Стара Загора и Казанлък. Точно тези южнобългарски селища бележат и последния етап от дългия ни път.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 179.

2. ТУРСКИ извори за историята на правото в българските земи. Т. 2. Съст., комент. и ред. Б. Цветкова. С., 1971, 57—58.

3. ТОДОРОВ, Н. Балканският град XV—XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие. С., 1972, с. 87.

4. НБКМ — Ориент, отд., ф. 143, а. е. 21.

5. Пак там. Срв. ф. 143 А, а. а 17; ф. 125 А, а. е. 39.

6. Вж. напр. АЯНОВ, Г. Няколко турски документа за Хасекията. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938/1939, № 4, 122—126; АЯНОВ, Г. Привилегировани области в Севороизточна Странджа. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938/ 1939, № 2, 26—32.

7. По косвени сведения от втората половина на XVII в. се установява, че в Несебър живеят около 110 немюсюлмански домакинства, които плащат 26 960 акчета зияде-и джизие като вакъфска рая. Вж. НБКМ — Ориент, отд., ф. 143 А, а. е. 11; ф. 140 А, а. е. 64.

8. ВА, М. д. 5, с. 578, д. 1601.

9. Пак там, д. 1600.

10. Пак там, д. 1601.

11. ТОДОРОВ, Н. Балканският град..., с. 87.

12. НБКМ — Ориент, отд., ф. 20 А, а. е. 269; ф. 140, а. е. 6, 112.

13. Пак там, ОАК 121/9, л. 1-6 — 2-а.

14. Пак там, ф. 140, а. е. 83, л. 1-6 — 2-а.

15. GOCER, L. XV—XVII asilarda Osmanli Imparatorlugunda tuz inhisari ve tuzlarin isletme nizami. — Iktisat Fakultesi Mecmuasi, Istanbul, 23, 1962, N0 1—2, р. 102.

16. ТУРСКИ извори за историята на правото..., Т. 2, с. 59.

17. ВА, М. д. 24, с. 242, д. 642.

18. Пак там, М. д. 5, с. 524, д. 1477.

19. Пак там, М. д. 10, с. 118, д. 189.

20. ГЕРЛАХ, Ст., цит. съч., 140—141, 234, 241.

21. Вж. по въпроса ГРОЗДАНОВА, Е. и Ст. Андреев. Соларството по българското Черноморие..., с. 85 и сл.

22. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 180.

23. GOKBILGIN, M. T., XV—XVI asirlatda Edirne ve Pasa livasi..., 371—372. Срв. НБКМ — Ориент, отд., ф. 140, а. е. 6, 112.

24. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 180.

25. Пак там, с. 180, 182.

26. CRUSIO MARTINO. Turcograeciae. Basiliae, 1584, 154—156. Срав. .

27. GOKBILGIN, M. T., op. cit., 371—372.

28. НБКМ — Ориент. отд., ф. 140, а. е. 6, 112.

29. Пак там, ОАК 121/9. Срв. ЦВЕТКОВА, Б. и Н. Попов. Нови документални данни за соларството по южното българско Черноморие, 90—93.

30. НБКМ — Ориент, отд., ф. 140, а. е. 111.

31. ЦВЕТКОВА, Б. и Н. Попов, цит. съч., 90—93.

32. ЦВЕТКОВА, Б. Проучвания на градското стопанство..., с. 204.

33. Пак там, с. 203.

34. Пак там.