Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 
ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ

11. Врачанско, Ловешко, Търновско, Разградско, Шуменско, Търговищко
 

И тук голяма част от българите по села и градове били принудително отлъчвани в най-усилното за полска работа време, за да изпълняват царската си служба като войнугани, а жените и децата им оставали да се оправят със земя и добитък, както могат и доколкото могат. Внушителен е дори само списъкът на селата от Врачанско, Ловешко, Габровско и Търновско, които давали войнугани: във Врачанско — Баница, Девене, Камено поле, Горна и Долна Бешовица, Старо село, Борован, Моравица, Паволче, Върбешница, Цаконица, Еница, Алтимир, Царевец, Типченица, Галово, Хубавене, Радовене, Добруша, днешните градове Бяла Слатина и Кнежа и др.; в Ловешко — Тетевен, Ябланица, Катунец, Брестово, Гложене, Батулци, Дъбен, Градешница, Шумнене и др.; в Габровско — Малки Вършец, Крамолин, Душево, Бериево, Крушево, Добромирка, Дебелцово, Градница, Кормянско, Дамяново и др.; в Търновско — Лясковец, Бяла черква, Сухиндол, Дебелец, Ново село, Полски Тръмбеш, Раданово, Сушица, Сломер, Горна и Долна Липница, Бяла река и т. н. и т. н. [1]

Други измежду българите в изброените райони пазели старопланинските проходи. Белалия работа ще да е била тази в ония години, когато едва ли не иззад всеки храст дебнели разбойници и пладнешки обирници. Във всеки случай по тази или друга някоя причина цели дервентджийски села като по чудо изведнъж опустявали. Пръскала се по широката земя раята с надеждата за по-добър късмет, докато не ги застигнела някоя султанска заръка да бъдат насила върнати обратно на предишното си местожителство и да не смеят да се отклоняват от възложените им задължения.

Такъв неуспешен опит да сменят жребия си с по-добър направили през последните десетилетия на XVI в. жителите на прочутото дервентджийско село Чалъ

153
 

кавак (дн. с. Риш, Шуменски окр.). Те се пръснали, където им видят очите, изоставяйки дом и имущество. На централната власт обаче незабавно било донесено, че проходът останал без охрана и в нарочна заповед до кадията на Шумен било наредено раята да се върне обратно и да поеме отново службата си по охраната на планинския проход. [2]

Същевременно, както навсякъде другаде из българските земи по това време, раята от всички кази на Северна България от Враца чак до морето ежегодно доставяла на османската държава значителни количества агнета и овце, наречени за изхранване най-вече на столицата Истанбул и на войската. Пред нас е например султанска заповед от 10. IV. 1575 г., разпратена в 18 екземпляра до кадиите на Враца, Оряхово, Плевен, Ловеч, Севлиево, Никопол, Свищов, Търново, Червен, Разград, Шумен, Провадия, Варна, Силистра, Текфур гьол, Исакча, Килия и Акерман. Съобщава им се, че за събирането на овцете за нуждите на столицата са изпратени, както всяка година по това време, специални доверени лица, които ще съберат от тамошното население на основата на нарочни списъци и ще изпратят по възможно най-бързия начин за Истанбул определените бройки овце. Точният брой на главите дребен рогат добитък не е фиксиран, но по всяка вероятност е бил от порядъка на няколко стотици хиляди. [3]

За значимостта, която се отдавала на този род доставки, свидетелствуват и строгите мерки, предвидени като наказание за неизправните измежду т. нар. джелепкешани. Интересно е да се отбележи, че такива опущения дръзвали да си позволяват обикновено джелепкешаните мюсюлмани, очевидно разчитайки на по-голямата толерантност на властите към тях като към правоверни. Така например в списъка на неизправни длъжници-джелепкешани в казите Враца, Търново и Силистра през 1567 г. не срещаме името на нито един християнин, което едва ли е случайно. Между направилите опит да се отклонят от поетите задължения са Насух, син на Али и Хасан, син на Суле от Врачанска каза, недоставили съответно 80 и 100 глави овце, вероятно наскоро приелият исляма Ферхад, син на Абдулах и още двама жители на Търновска каза, недоставили общо 400 овце и т. н. И в този случай добитъкът бил предназначен за столицата Истанбул. [4]

154
 

Докато раята от изброените кази пращала стада овце към Истанбул, охранявала планинските проходи, търчала на смени да обслужва султанските конюшни и да рие окопи по бойните полета, кадиите — уж блюстители на реда и закона в изброените по-горе кази, не сварвали да се оправят с многобройните прояви на разбойничество и беззаконие в подведомствените им райони. Пък и не винаги правели опити да въдворят ред. Безгласна буква бил например през 80-те години на XVI в. лозешкият кадия, който най-подир не изтраял и се оплакал в столицата, че въобще не е в състояние да си гледа работата, камо ли съдопроизводството, защото местните еничари, тимариоти, заими и други като тях час по час се навъртали в съдилището, давали му акъл какво да прави и се намесвали грубо в съдопроизводството. [5]

Търновският кадия пък, за да не си навлече непри ятности, не смеел да наказва заловените разбойници с друго освен да ги глобява, след което отново ги пус кал на свобода да си вършат пак зулумите над раята. Наложило се лично от името на султана да му се на помни, че охапсените веднъж злосторници следва да се наказват по установения ред и по закона и да не се освобождават, па дори ако са „обикновени обирници по друмищата или крадци”. [6]

Повече шум се вдигало, то се знае, когато пострадавшите били пак хора на властта, а не рая някаква си. Така през 1581 г. жителите на Разград тимариотите Хюсеин, Али, Мустафа и Мюми заедно с 30 души хаирсъзи нападнали въоръжени дома на тамошния войвода Хъзър, наранили го, ограбили парите, които бил събрал от населението на санджака и му отвлекли сума ти лично имущество. Разградският кадия обаче, макар и осведомен за случилото се, предпочел за по-сигурно да си прави оглушки, въобще не реагирал на обира, „шикалкавел и не изпълнил дълга си”. Затова се наложило централната османска власт да се обърне този път към колегите му — кадиите на Шумен и Търново, с настояване да се заемат те с разследването на случая. И разбира се, да правят, да струват, но да съберат отново парите, ограбени от разбойниците и да ги изпратят в столицата. [7] Очевидно пак щяло да се наложи раята повторно да плаща окрадените акчета.

155
 

Въобще през втората половина на XVI в. разградските и шуменските спахии и заими съвсем се били разпищолили, чувствували се неуязвими и не си поплювали независимо от всички строги заръки на властите да не тормозят раята. Така че големи премеждия ни чакат, ако се осмелим само да надзърнем да речем в две от подведомствените тогава на шуменския кадия села — Елванлу (дн. с. Алваиово, Търговищки окр.) и Баязидчи (дн. с. Баячево, Търговищки окр.). Тамошният спахия Хасан имал обичая да идва в селата винаги с оръжие в ръка, вадел на раите си сабя или нож, по повод и без повод нахълтвал в домовете им и ги насилвал и тормозел. Едного пребил с тояга и той умрял. Друг някой си, дошъл откъм Никопол, също станал жертва на спахията. Освен това въпросният Хасан не събирал полагащия му се от селяните десятък, когато му било времето, ами нарочно оставял зърното им да гние по нивите. Нали си имало ред — докато спахията не си вземе десятъка, никой от раята да не смее да прибере в хамбара си дори сноп от реколтата. [8]

Над гайлето на раята от Разград и Разградско се съжалил най-подир видният на времето си разградчанин, управителят на вакъфите на покойния Ибрахим паша в града, Мехмед. Сам то се явил в меджлиса и се оплакал от непристойното поведение и безчинствата на местни спахии и заими. Негови са думите, записани със ситен почерк от разградския кадия и дошли по-късно до ушите на самия султан: „Спахиите и заимите нахълтват по домовете на раята, пият вино, нападат жените и синовете им и като се напият, влизат по домовете и по одаите на гражданите, крадат вещите им и причиняват кръвопролития.” По този повод на бея на Никопол и кадията на Разград било разпоредено да вземат мерки в съответствие с шериата срещу подобни прояви на спахии, заими и прочие не само на територията на споменатия вакъф, но и навсякъде в дивата. На онези, които проявят неподчинение, следвало да се запишат имената и да се състави описание на външните им белези. [9]

Като гледали какъз хаос и беззаконие цари в султановите владения, от положението решили да се възползуват и някои измежду мюсюлманската рая. Защо да дълбаят цял живот земята и да плащат данъци, ко-

156
 

гато биха могли сами да се доберат до власт и сила и на тях самите рая диван чапраз да им стои. Така решил някой си Мустафа, рая и син на рая от разградското с. Керек (неуст.). Той с измама се писал най-напред кулоглу от платената османска армия, макар да не бил помирисал оръжие и пак така с измама попаднал в списъците на еничарите. Колко му било вече след това, пак така по втория начин, да получи грамота за тимар, все едно, че е султанов солак. Оттук насетне било лесно и раята в Разградско пропищяла и от неговите насилия, че й били малко зулумите на потомствените и получили по реда и закона тимарите си спахии и заими. [10]

И докато въпросният Мустафа по собствена воля и дори с измама се писал еничарин, най-страшни за българите, както другаде, така и в Ловешко, Търновско, Разградско, Търговищко, Шуменско, Врачанско, продължавали да бъдат годините, когато султански служители оглеждали невръстните им момчета — да ги турчат и чернят, да ги правят мюсюлмани и предани на падишаха еничари. Какво ли не опитвали в отчаянието си бедните родители — и подкуп, комуто трябва, да дадат, и децата си още 7—8-годишни да женят, и крак или ръка да им осакатят, и на закътано ако може да ги укрият някак си, само и само да ги отмине бедата. Кога помагало, кога — не, а и издайници се намирали, ей тъй на — от лошотия, да подшушнат на душманите къде да търсят укритите деца.

Трепереща ръка на съсипан баща ни е оставила вест за тия злокобни времена върху страниците на Четириевангелие, писано в Ловеч от български книжовник от средата на XVI в. Петър Граматик: „Ох, ох, ох, о, горе мне, окаянному, братя, на тези в нужда времена, когато пишех това на отрадно място, а глас ми дойде, че са дошли за еничари. И моите деца, още непотребни за еничари, а проклети издайници ги обадили на проклети агаряни. И избягаха децата с мои приятели при мен. И оскърбих се много. И не знаех какво пиша. Издайни-ците да не знаят сами себе си и своите чеда. Амин.” [11]

Стигнала ли суровата му бащина клетва издайниците, не се знае. Но се знае каква била в общи линии понататъшната участ на децата аджемиоглани. Ето какво пише по този повод съвременникът на тези събития

157
 

Ханс Дерншвам: „След това от аджемиогланите — младите християнски момчета, които султанът всеки три го дини взема от родителите им — избират за сараите най- добрите, най-сръчните и най-красивите. От останалите разпределят най-силните за зеленчуковите и овощните градини на султана, каквито в Цариград има няколко хиляди. Там те трябва да работят като добитък. Всеки получава по аспра и половина на ден, а също така и дрехи и трябва да се задоволява с това. Но от тези младежи винаги остават незаети още мнозина и от време на време, ги разпределят, както следва:

Когато на някой занаятчия му трябва слуга или помощник, той отправя молба към аджемиоглан-агата — един от техните началници — за едно, две или три от новите аджемиоглани, т. е. обрязани момчета и му заплаща за всяко по 25 аспри, а той записва името му заедно с момчетата. Те предварително са облечени от султана с дълга риза, като унгарски долман, дадена им е и жълта островърха шапчица. Тези аджемиоглани трябва много години да страдат при занаятчиите, да им помагат, да си изкарват прехраната и никой не им заплаща, получават само по една груба дреха...

Такива аджемиоглани биват раздавани също навсякъде из страната на спахиите, чавушите, селяните и комуто са нужни за всякаква работа подобни хора... Когато на султана му потрябват еничари за война, както се случи сега през 1554 година, тогава подбират от тези аджемиоглани най-способните и ги правят еничари. Всекиму давзт дрехи, по една бяла саркула, оръжие и малка заплата... Онези аджемиоглани, които са били повече години при занаятчиите и сами са станали добри майстори, ги правят еничари... Когато султанът тръгне на поход, онези еничарски занаятчии, които бъдат повикани, са длъжни да тръгнат и да работят в лагера като султански ковачи, железари, седлари, сарачи, обущари, шивачи, колари, дърводелци, майстори на мечове, лъкове, стрели и др. Тези еничари нямат право да носят саркула като онези, които служат само в двореца...

За да не могат момчетата или аджемиогланите от Унгария, Босна, Хърватско, Сърбия, България, Тракия, Гърция и пр. да си избягат, разпределят ги и изпращат през морето в Азия, а тези от Азия — в Тракия...

158
 

Ако пък аджемиогланите (това са гореспоменатите младежи, които са се паднали на султана от десятъка от християнските земи) избягат някак у дома при родителите си и родителите ги приемат и препратят някъде другаде, бият ги и ги наказват най-жестоко или даже ги продават...” — завършва тъжния си разказ Дерншвам. [12]

Много време вече трае нашето ходене по мъките из българските земи през XVI в. Би следвало вече да сме претръпнали, но не сме и няма да бъдем. Защото още много и много години няма да стигнат да се обходят криволиците на ония осакатени човешки съдби и лутанията на по-сетнешните им потомци, чийто здрав и силен български корен бил стъпкан на времето от суровия султански закон за кръвния данък — девширмето.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



БЕЛЕЖКИ

1. ТУРСКИ извори за българската история. Т. 5, 39—124.

2. ВА, М. д. 23, с. 249, д. 524.

3. Пак там, М. д. 27, с. 358, д. 855.

4. Пак там, М. д. 7, с. 168, с. 440.

5. Пак там, М. д. 48, с. 235, д. 655.

6. Пак там, М. д. 3, с. 345, д. 1016.

7. Пак там, М. д. 42, с. 268, д. 830.

8. Пак там, М. д. 7, с. 808, д. 2213.

9. Пак там, М. д. 30, д. 397.

10. Пак там, М. д. 48, с. 328, д. 963.

11. НБКМ — Ръкоп. отд., № 489. Срв. ПО следите на насилието, с. 140.

12. ПО следите на насилието..., 135—138.