10. Оряхово, Никопол, Русе
Спираме в Оряхово само за час-два, колкото да присъствуваме на едно събиране в съда, където осем души „платежоспособни мюсюлмани” поръчителствуват за остатъка от дълга към държавата на някой си Ибрахим Челеби, син на Халил Челеби. Същият бил жител на градчето Русе, подчинено на казата Червен и взел под аренда срещу сумата 268 000 акчета хасовете, „известни под името хасове на Хурем войвода”. [1]
Така още веднъж ставаме свидетели на широко разпространената през XVI в. практика да се дават „на откуп” (илтизам) хасови владения и държавни приходоизточници. В тези случаи откупчиците на части внасяли в държавната хазна точно фиксирана сума, приблизително съответствуваща на очаквания от съответния приходоизточник доход, а тяхна работа било вече по-нататък как и доколко ще притиснат данъкоплатците, за да си покрият разходите, че да прибавят колкото се може повече нещичко и отгоре. Това „нещичко” било файдата на откупчика за цялата тази работа. Така и за държавата оставали по-малко главоболия, че някак без много зор й се пълнела хазната, а и за откупчиците била примамлива перспективата да забогатеят, стига да съумеят да посплашат и оберат раята.
Но и държавата не прощавала на неизправните си длъжници, било то откупчици, бирници, чиновници някакви или други султанови хора. А се случвало понякога и те да си направят криво сметката. Затова и когато стигаме до Никопол, намираме местните жители смутени и развълнувани поради ревизията, която по султаново нареждане се правела в момента на местния каймакам Мустафа. Последният не успял да се издължи на хазната и сега следвало да се установи действително ли въпросният Мустафа не разполага с необходимите средства и затова се е отчел само отчасти или пък хитрува и укрива недостигащата сума в собствения си
146
джоб и само се прави на немощен и неплатежоспособен. В изричната заповед по този повод се нарежда по възможност да не се стига до събиране на недостигащата сума от населението [2], но кой знае, може би имало защо раята да е смутена и развълнувана, защото неведнъж оставала в края на краищата потърпевша от такава една нечия действителна или мнима неплатежоспособност.
Имали си и други грижи жителите на Никопол и Никополския санджак. Открай време именно те снабдявали многолюдното население на Одрин с масло и мед, макар понякога да си правели оглушки и да гледали през пръсти на възложената им тегоба. [3] Така, както се бавели и си мислели, че може да им се размине този път, случвало се да ги сполети и нещо по-лошо. Пред нас е например султанска заповед от 10. VIII. 1574 г. На никополския кадия се напомня, че преди известно време му било заповядано да има грижата тукашното население да достави масло и мед за нуждите на Одрин. Сега обаче се оказало, че освен от мед и масло жителите на Одрин изпитват недостиг и от ечемик и брашно. По този повод се нареждало извън определените количества мед и масло, от населението на Никопол и района незабавно да се изкупят на държавни цени още 150 мюда ечемик и 100 мюда брашно и да се изпратят по местоназначението им. На кадията било подсказано по недвусмислен начин, че съвсем не е желателно да проявява небрежност при изпълнението на дадената поръка и че населението трябва да бъде на всяка цена заставено да обезпечи исканите доставки. [4]
Но в тези размирни времена не било достатъчно само да се насили за пореден път раята и да се съберат исканите количества продоволствие за Одрин и Истанбул. С немалко рискове бил свързан и самият превоз на храните до местоназначението им. Така по данни на документ от 1567 г., адресиран до кадията на Разград и субашията на Русе, някой си Авни, „без да е емин по зърното”, чисто и просто чрез насилие отнел събраните и предназначени за Одрин зърнени храни от лицата, които били натоварени да ги откарат до местоназначението им. По-нататък следите на въпросния Авни и на зърното се губели неизвестно къде и се наложило да се предприеме разследване на случая. Незави-
147
симо, че била осведомена за кражбата, обаче централната власт продължавала да настоява от Русе за Одрин да бъдат незабавно изпратени исканите количества зърнени храни, нищо че били пропаднали сякаш вдън земя. [5] Нищо чудно и този път раята да била принудена да възстанови загубите за своя сметка.
В зависимост от това накъде се била насочила в нескончаемите си военни походи османската армия — ту на запад, ту на север, ту на изток, ту на юг, никополчани трябвало да изпращат ежегодно по Дунава или по суша хранителни припаси и фураж, барут или оръжие. [6] Разгръщаме поредната заповед на султана, която носи дата 29. XI. 1587 г. На никополския бей се съобщава, че е решено султанската армия — редови и офицерски състав, да презимува в Бендер и Акерман. Войските щели да се нуждаят естествено от много зърнени храни и друго продоволствие. Своята дан за набавянето им трябвало да даде и раята от Никопол и прилежащия му район. Заповеди с аналогично съдържание били изпратени междувременно и до съответните органи на османската власт във Видин, Силистра и Чирмен. [7]
Друга една по-ранна заповед, пак до бея на Никопол, като че ли засяга в по-голяма степен русенския кадия и най-вече — раята от подвластния му район. Предстояло спешно транспортиране на барут от Белград в Истанбул. От Белград до Русчук се предвиждало товарът да се превози по Дунава. Тук вече започвали главоболията за русенския кадия и мъките за жителите на града и района. Именно те трябвало своевременно да обезпечат необходимите бройки здрави каруци и съответния добитък, на които в русенското пристанище да бъде натоварен пристигналият барут. Пак измежду русенци и раята от околните села предстояло да се наберат и онези лица, които щели като придружители на деликатния товар да водят каруците до Варна. Керванът ще да е бил внушителен, защото само за смяна по пътя му трябвало да стоят готови и да чакат 40—60 други каруци. Изисквало се керванът да бъде съпровождан и от надеждна охрана и пътят, предвид товара, да се подбира много внимателно.
Във Варна, също колкото е възможно по-бързо, барутът щял да бъде натоварен на гемии или кадърги в зависимост от това с какво можело да се разполага в
148
момента, като на капитаните на съответните морски съдове бъде заплатено възнаграждение за превоза на товара до столицата. [8] Обаче не се съобщава нищо за заплащане труда и страха на русенските каруцари, които навярно щели да се движат немалко време по не дотам спокойните и удобни царски пътища чак до Варна и обратно. Под заповедта стои дата 30. III. 1570 г., но и дори без това пряко указание бихме могли да се досетим, че текат 70-те години на века — времето на кръвопролития морски битки на османската флота в Средиземно море.
Ако се съди по османотурски документи от 4. I. 1566 г. и през предишните години, Русе и Варна се оказвали междинни пунктове за превоз на барут, оръжие и други муниции за войската, а каруцари измежду раята на Варненско и Русенско сновели къде по принуда, къде срещу парично възнаграждение, по разнебитените пътища, свързващи двете пристанища — дунавското и черноморското. [9]
И нещо друго на времето си родеело Русе и Варна. И двата града изпъквали
през XVI в. като значителни за мащабите на империята корабостроителни центрове
— за лекоподвижни, повратливи чайки (шайки), тежкотоварни гемии и надеждни
в боя кадърги.
В русенската корабостроителница например в началото на 1566 г. заварваме
да се строят едновременно пет гемии, за които се знае, че са „крайно необходими”
на султана, който възложил поради това надзора на строителните работи лично
на русенския кадия. [10] Наличните документални сведения
от XVI в. не съдържат конкретни данни за пряко участие на местни български
майстори — жители на Русе и околните села, в строежа на тези и други речни
съдове. Такова участие обаче би могло да се предполага, особено като се
има предвид, че султанската власт нееднократно разчитала на ред умения
на русенци, утвърдили се в резултат от многовековния им допир с голямата
река.
Пак близо до реката, но по-далече от шума и суматохата на пристанището и корабостроителниците, около средата на века своего рода резиденция имал влашкият войвода. Из кьошковете и градините го очаквали при посещенията му верни слуги и робини, за които се споменава изрично в документ от 1559 г. Пак по
149
това време обаче те срещали пречки от страна на местната османска администрация, когато им се налагало да пресичат реката до влашкия бряг и обратно. Огорчен от това, влашкият войвода потърсил съдействието на своя сюзерен султана и издействувал разпореждане до кадията на Червен в бъдеще да не се пречи на доверените му лица да преминават на отсрещния бряг нз Дунав и обратно. [11]
За кадията на Червен това бил поредният не дотам значителен епизод в дейността му като представител на османската власт в казата. Далеч повече неприятности му създало откритието, че из подведомствения му район се подвизавали фалшификатори на монети. Двама от тях — някой си Ахмед и Ибрахим, били заловени и дори направили официално признание за мошеничеството си. В помощ на кадията за по-нататъшно разследване на случая бил изпратен с нарочни пълномощия държавният чиновник Касъм Чавуш. [12]
Нарушители на реда и закона обаче никога не липсвали в обширната империя на султана. Много мъки на населението и главоболия на кадията на Червен създали жителят на Русе Пир Ахмед и сподвижниците му, които се занимавали с разбойничество. Заловени веднъж, те били принудително въдворени на местожителство по-далече от Русенско, но в резултат от това не мирясали, а само още повече разширили района си на действие — от Русе до Хърсово. Населението нямало мира ни денем, ни нощем от техните грабежи. Посягали изглежда на събраните от раята доставки за държавата, като се специализирали в отвличането на исканите от властите стада овце. По този повод се наложило Мехмед Чавуш, на когото преди било възложено да осигури необходимите бройки овце за изхранването на Истанбул, да се върне повторно в Русенско и Нико-полско и отново да събере от местната рая окрадения от злосторниците дребен рогат добитък. [13]
Главоболна или не, кадийската длъжност имала и своите добри страни и носела немалко облаги. Наред с платата, която получавал, поне в началото на XVI в. кадията на Червен например разполагал с макар и скромен тимар от две русенски села, властвувал над 44 домакинства рая, от която получавал годишно над 4500 акчета — от десятък върху пшеница, ечемик, просо,
150
кошери и лозя, от данък върху пасища и воденици. Да го даряват по повод и без повод с дърва за огрев, погачи, кокошки, грозде били задължени Добромир, син на Станчо, Иван, син на Което, Димитри, син на Станимир, Георги Дресимир, грънчарят Стойко, Бежо, син на Дайко, Богой, син на Добре, овчарите Рад и Стойко, вдовиците Добра и Дружа и съселяните им — все негова подвластна рая. [14]
Донякъде по-различен бил статутът на ония измежду селяните в Русенска и съседната й Никополска каза, които се числели през XVI в. към войнуганския корпус. Във войнуганските регистри от 1548 г. например били включени доста българи от русенските села Две могили, Полско Косово, Ботров, Батишница, Кошов, Обретеник, Беляново, Червен, от днешния гр. Бяла и др. [15] През 1570 г. пък в тогавашната Никополска каза за султанска служба като войнугани били подбрани 47 души българи от с. Бръшляница, 45 души от с. Пордим, 27 души от с. Комарево, 16 — от с. Горни Дъбник, 22 — от Летница, 9 — от с. Брест и още много други, докато ямаците им, почти два пъти повече на брой, работели земята и чакали да им дойде и на тях редът да потеглят за служба в султановите конюшни или да копаят окопи и траншеи по бойните полета, от които често нямало и връщане. [16]
Нямало обаче как да се отскубнат от натрапените им задължения. Законът за войнуците в Никополски и Силистренски санджак от 1570 г. бил категоричен; „Ако войнук, чийто ред е да служи, не се яви на султански поход или се отлъчи от службата си в султанските конюшни, след като бъде наказан с бой, вземат му се 1 500 акчета в полза на султанската хазна.” [17]
По следите на войнуганските регистри неусетно задълбахме по-навътре из българските земи — по-далече от Дунава и по-близо до Балкана. Нека тогава видим как протичали през XVI столетие дните и на онези българи, които по това време живеели из градовете и селата на Врачанско, Ловешко, Търновско, в Разградско, Шуменско и Търговищко.