9. Драгоман, Брезник, Пирот, Ниш, Чипровци, Видин, Лом
По пътя си от София за Драгоман ще пресечем „равнината на София, обкръжена от малки планини, където се добива много вино, както в равнината — много жито и ориз”. Един поглед из околните ливади и пасища ще ни изненада с откритието, че по тях, наред с множеството биволи, кобили, волове и овце, пасат и доста камили. [1] В Драгоман ще се наложи да се нриютим, поради липса на други по-прилични сгради, в „бедна селска колиба”, където „обор, кухня, стая и спалня — всичко е едно и също” и събрано в едно-единствено помещение. [2] На заранта ще оставим немного далече от пътя си „един градец, наречен Брезник”, прочут с това, че „има много сребърни руди”. [3]
И ако случим сезона на традиционните пролетни празници, по-нататък ще забележим пъстра група лазарки — „украсени като невести девойки”, прикрепили към главите си „плоскост, обкръжена с разноцветни пера”. Танцът им, ако се доверим на описанието на Лескалопие от 1574 г., много напомня темпераментната, несравнима, надживяла робството и съхранила през вековете ритъм и очарование игрива българска ръченица. „Танцът им бе по две една срещу друга, като се сменяха, избутвайки леко едната на мястото на другата — пише Лескалопие, — и накрая ритъмът се ускори — те подскачаха и тупаха с крак в един такт. Песнопойките им бяха четири техни другарки, които се държаха две по две и си предаваха едни други една и съща песен.” [4]
Прекланяме се пред тази непомръкнала жизненост, която ни помага по-лесно да понесем печалната констатация на Стефан Герлах, обобщила впечатленията му от пътя между Цариброд и Пирот, че „българите — истинските жители на страната, са измъчвани много” от поробителите си, „нямат нищо освен насъщната си храна и заради това хубавата страна по долини и хълмове в по-голямата си част остава необработена”. „Защото
134
те нямат никаква полза от работата си — допълва Герлах, — отнемат им всичко, а им изнасилват и жените, щом са малко по-хубави”. [5]
Неравнодушен към външния вид на „българските жени”, които срещнал по пътя си между Пирот и Ниш, останал и Антон Вранчич. На него дължим множеството любопитни подробности относно техните носии в този край от българските земи, изпъстрени, особено по „ръкавите и нагръдната част на връхната им дреха... с разноцветни копринени шевици”. Учудва го обичаят им да „разделят косата си от челото” и да я „събират на тънки и гъсти плитки”, в които добавяли боядисани в цвета на косата вълнени нишки и различни украшения. „На главата си също поставят в кръг всякакви било цветя, било треви, които имат особена своя красота — продължава описанието си Вранчич. Освен това поставят във вид на венец грозде, жълъди, ягоди и други подобни. Продупчват ушите си на 4—5 места и закачват на тях обици от олово, не толкова скъпи, колкото тежки. Имат от подобна материя гривни и браслети.” И по-нататък, донякъде разочарован, че сред българките украшенията от злато и сребро не са на особена почит: „Освен това носят и огърлици, но не от злато и сребро, а от някакви особени и разнородни предмети, подобни на морски миди. Също речни перли, направени, както у нас, от стъкло... След тях идват монети, камъчета, бъбрековидни фигури и стоманени кукообразни късчета от ризница и най-сетне, каквото намерят лъскаво, го поставят на огърлиците и отрупват шията си с много спиралки.” [6]
Все още под впечатлението от срещата с неподправената прелест на българката, оставаме донякъде разочаровани от изгледа на град Ниш по това време, за когото същият този Антон Вранчич споделя лаконично: „ако не бяха многото търговци и ако нямаше толкова много следи на античен ред, щеше да изглежда като село”. [7]
Някъде тук, по пътя ни от Ниш към прочутия в миналото рударски център Чипровци, ни настига пратеник със спешна заповед от 18. VIII. 1585 г. Тя била издадена по повод донесение от султановите рудници в Кратово и Скопие, в подчинение на които се числели през XVI в. и чипровските рудари. В резултат от по-преди-
135
шен височайши ферман относно необходимостта да се „съживят” и направят по-доходоносни мините, „живеещите в района неверници” били заставени „да работят денонощно”. Хората обеднели, останали без сили и били сполетени от истински глад. Като че ли не стигало това, ами като напаст налетели на рударите и султановите бирници, които започнали „с гнет и насилие” да събират от местното население харадж (поголовен данък), испенч (поземлено-личен данък), данък върху овцете и какво ли не в произволно завишени размери. В някои от въпросните селища не се отглеждали и половината от зарегистрираните на книга овце, в други пък въобще нямало дребен рогат добитък. Но това обстоятелство малко смущавало бирниците. Те продължавали да надписват къде както сварят и да събират от данъкоплатците вместо по 1—2 по 4—5 акчета от глава добитък. Вместо по 25 акчета от човек, както гласели султановите разпоредби, изисквали по 80, 90, че и по 100 акчета испенч. Всичко това станало причина част от рударското население да се разпилее и поставило под угроза нормалното функциониране на рудниците. Съвсем реална се оказала и опасността някои от тях направо да запустеят.
Именно по този повод осведоменият за състоянието на нещата върховен глава на империята заповядал да се сложи незабавно край на насилието и произвола, хараджът и испенчът да се събират от немюсюлманската рая справедливо и в съответствие с реда и закона, а данък върху овцете да се изисква само от онези измежду раята, които действително отглеждат дребен рогат добитък. [8]
Повече подробности относно положението на рударите конкретно в Чипровци и Железник (дн. с. Железна) съдържа едно донесение на мевляна Абдюлкадир, инспектор по рудниците и Хасан Чавуш — техен надзирател, от същата 1585 г. По-долу цитираме дословно почти изцяло резюме на това тяхно донесение, т. нар. хуляса, запазено и до днес в един от фондовете на Ориенталския отдел в Народната библиотека в София: „Когато пристигнали в рудниците при Железник, които спадат към казата Берковица на Паша санджака и са подведомствени на минното надзорничество на Скопие, при тях дошли рударите и другата рая, живеещи
136
в село Чипровци от султанските хасове и заявили: „Селото ни е на каменисто място, всъщност няма орна земя и единствено заради рудниците се е установило тук и работи в рудниците... Старата рая в селото ни е малко. Повечето са дошли отдругаде. Изтеглихме мъчнотии да плащаме джизие за 272 домакинства, записани в регистъра, а когато дойде Ибрахим Чавуш..., без да изясни какъв е размерът на нашето джизие, записа ни накуп още 150 уж новопоявили се домакинства. А всъщност не бе открито и записано нито едно ново име и по тази причина спрямо нас беше проявена голяма несправедливост. Ако тя не бъде отстранена, през следващата година не ще можем да я изтърпим и понесем. Повечето ще се разбягат, а останалите също няма да имат сила и ще се разпилеем всички. Очевидно рудниците ще запустеят.
Молбата ни е да се премахне притеснението спрямо нас, злонамерено приписаните ни като новопоявили се домакинства да бъдат изличени, да се проучи положението в нашето село в съответствие с истината и справедливостта, да се запишат истински имена или пък джизието на всички жители на селото ни да бъде вписано в регистъра на отсек. Считаме за уместно да се съобщи за положението ни в столицата, защото сторената спрямо нас несправедливост ще предизвика запустяване на мините и ще ощети държавните приходи.”
Извършената в резултат от жалбата на чипровчани ревизия установила следното: „Наистина жителите на споменатото село са способни да изпълняват службата си, но когато им се направи списък с оглед на рудника, няма 300 души, които да са годни да плащат джизие. Стоят тука от привързаност към рудника. Поради това донасяме, че ако посочените „новопоявили се домакинства” не бъдат заличени и населението се разпилее, рудниците ще запустеят и държавните приходи ще претърпят огромни загуби.”
Тази последна констатация вече наистина разтревожила сериозно централната власт и станала причина за следната резолюция на полето на документа: „Някои лица несправедливо и насила, без да им са известни имената и външните белези, регистрират уж новооткрити платци и причиняват притеснения. Щом се е случило така, във фермана при настъпването на годината,
137
когато се регистрират новите домакинства, да се заповяда записаните по този начин имена да бъдат изличени. За да бъде премахната несправедливостта, бе разпоредено да се издаде свещена заповед.” [9]
Казано с други думи и по-накратко, ето какво се било случило с чипровските рудари през въпросната 1585 г. В селището живеели фактически около 300 домакинства. Събирачът на данъка джизие обаче, без много да му мисли и да се смущава, измислил 150 имена на лица, които нито бил чул, нито бил видял, и ги вписал в данъчния регистър. И събрал от чипровчани данък вместо за 272 семейства, както било дотогава, за 422 семейства. Убедила се в недобросъвестността на бирника, централната власт успокоила ощетените, че когато бъде предприета следващата поред регистрация на данъкоплатците, т. е. след 3, 5, 10, че може би и повече години, справедливостта ще възтържествува и измислените имена на несъществуващите данъкоплатци ще бъдат изличени от регистрите за облагане с джизие. И нито дума за това мошеникът да бъде сепнат от прекаленото усърдие да пълни собствения си джоб за сметка на раята. Нали част от средствата щели да се изсипят в хазната, а и къде чак толкова щели да избягат от орисията си рударите. Наоколо — все султанови земи и ако не този, друг някой като него обирник щял да ги споходи.
Спускаме се по планинските склонове на север, към Дунавската равнина, с намерение да достигнем някогашната престолнина на Видинското българско царство. По пътя ни едно след друго изникват села, неугледни касаби и една стара крепост — Белоградчишката, където сега като нейна охрана се разпореждат 30-тина души османлии. [10] Отминаваме с. Чупрене, присъединено към зиамета на някой си Мехмед Терджуман, селата Макреш и Медешевци от тимарите на зурнаджиите Мехмед и Салтук и на някой си Мехмед, син на Идрис, и тримата от многочислената охрана на Видинската крепост. Зад нас остават и селата Кладоруб, Бранковци и Грамада от тимарите на Реджеб, Али, син на Хасан и Якуб, син на Ахмед. Вече досами Видин се е присвило и с. Рупци, подвластно на самия санджакбей на Кърк-клисе Синан бей. [11]
Самият санджакбей на Видин пък имал по това
138
време някои главоболия, та му се наложило да отиде чак до Истанбул да се оправдава пред падишаха. Недоволно било от него цялото население на санджака — мало и голямо, християни и мюсюлмани, та написало до султана прошение, в което изброили всичките му зулуми и грехове и потърсило справедливост и закрила за живота и имота си. Почудил се султанът на кого да хване вяра и изпратил във Видин свое доверено лице да проучи на място как стоят нещата и да му докладва — имало ли е аджеба чак такива големи насилия и зулуми или не. [12] И докато султановият пратеник върши възложената му работа, нека огледаме ние какво става във Видин през втората половина на XVI в.
Оживено и многолюдно е около видинското пристанище, а Дунавът изглежда тесен да побере множеството гемии, запорили водите му надолу към морето и; нагоре срещу течението, до отсрещния бряг и обратно. Търговци от различни вери и народности пренасят стоките си и се запират пред султановите митничари да платят полагащото се мито. Тарифата и тук не е една и съща за всички: най-малко плащат увенчаните с чалми правоверни мюсюлмани, повече — немюсюлманите, поданици на султана, най-много — чужденците.
Последните, къде поради прищявка някоя на Местна османска администрация, къде поради алчността на някой султанов служител, нерядко срещали големи затруднения да складират или пласират стоката си или пък да изнесат закупените в империята суровини и материали. По този повод през 1560 г. в столицата Истанбул пристигнал пратеник на трансилванския княз Стефан. Той се оплакал, че търговците от Трансилвания срещат сериозни пречки за своята дейност на територията на империята. В това отношение изглежда твърде изобретаелни се оказали султановите митничари и други длъжностни лица от крайдунавските пристаница — Видин, Никопол и Русе, тъй като именно до тамошните кадии била адресирана султанска заповед от 24. VIII. 1560 г., съдържаща следните строги разпоредби: никой да не си служи с фалшиви заповеди, посредством които да се облагодетелствува за сметка на въпросните чужденци-търговци от Трансилвания, да се съблюдават предвидените размери на таксите и митата за износ и внос на стоки; забраната за износ се отнася единстве-
139
но до месото и някои други хранителни продукти, така че да не се създават на търговците пречки, когато изнасят вълна например, тъй като износът на вълна е разрешен. [13]
Независимо от пречките и затрудненията, какво ли само не се продавало и купувало край видинското пристанище, че и на градския пазар: чували сол от всевъзможно качество, риба — прясна и осолена, зърнени храни и всякакъв род едър и дребен добитък, бъчви вино и ракия, дървен и друг строителен материал, желязо и въглища, памук и овча вълна, различни по предназначение и размер кебета, влашки ботуши, кожи за подплата, денкове, разноцветни платове, дървени софри, грънци и гаванки и друга подобна по-ситна стока. И, разбира се, роби, много роби. „Ако бъде доведен или изведен роб или ако трябва да се качи на кораб, за да замине, на всеки роб се вземат по 25 акчета” — постановява по този повод Законът за митото на видинското пристанище. А Законът за пазарните такси на самия Видин допълва: „От този, който продава роб, се вземат четири акчета такса и четири акчета от онзи, който го купува.” На емина на видинското пристанище пък между другото било наредено да преследва и залавя робите, направили опит да избягат. [14]
Колкото и оживен да е трафикът на видинското пристанище, предимство все пак имат гемиите, които се движат по султанска заповед и превозват хранителни, строителни и бойни припаси за нуждите на войските и гарнизоните към Седмоградско и Маджарско. Пред нас са няколко такива заповеди, всички без изключение от 1566 г. Само в една от тях например се споменава за 140 гемии, готови за път и натоварени по нареждане на султана със зърнени храни, които все още се бавели да потеглят нагоре срещу течението, защото не достигали гребци и се наложило да се наберат такива измежду населението на Влашко. [15]
В друга подобна заповед се настоява съответните длъжностни лица във Видин да следят строго за движението на гемиите нагоре по реката и обратно като обърнат особено внимание на транспортирането на заръчалия дървен строителен материал и боеприпасите. [16] Аналогично съдържание имат и две други заповеди от 1566 г., където между другото се нарежда на гемии да
140
бъдат натоварени „подходящи смели войводи, азеби и мартолосбашии”. Очевидно султановите войски освен от провизии се нуждаели и от попълнение на личния състав или поне от изпълнители на някои военнопомощни функции. [17]
Не било отминато населението на Видин и прилежащия му район и от необходимостта да снабдява османската армия със значителни количества дребен рогат добитък. По данни от 12. II. 1566 г. раята от Видински санджак трябвало да обезпечи за тази цел 30 000 глави овце. Пак толкова — 30 000 глави овце се изисквали от населението на Аладжахисарско (Крушевацко), докато за района на Смедерево бройката била още по-голяма — 50 000 овце. [18]
Независимо от тези си нелеки задължения, голяма част от населението на Видин и Видински санджак било считано па времето си за донякъде привилегировано в сравнение с т. нар. обикновена рая. Тук имало немалък брой влашки общности с техните кнезове и прими-кюри, задължени да оказват на властите услуги от военнопомощен характер, шахинджии и чакърджии, които отглеждали соколи за ловните забавления на турските султани и приближените им, дервентджии, натоварени „да провеждат безопасно пътници и проходящи през опасни и застрашени места и да не допускат да бъде нанесена щета на тях и имуществото им”, мартолоси, задължени да водят борба срещу непокорни хайдути и харамии. [19]
Известна предстака за по-особения им статут създава например един документ, издаден специално за дърводелците и мюселемите християни, наети на служба във Видинската крепост. Така въпросните дърводелци, чиито имена намираме изрично регистрирани в документа, а именно Стоян Йованов, Неделко Радосавов, чиракът Йован, Сивин Радославов и Боне Войсков били освободени срещу задълженията си „от хараджа, испенча и извънредните данъци”, но подлежали на облагане с десятък. Мюселемите пък, общо 25 души също християни, били заставени да служат на гемиите. Като компенсация, подобно на сънародниците си дърводелци, били освободени от харадж, испенч и извънредни данъци и също като тях давали полагащия им се десятък. [20]
141
Но нали са били друговерци и под чужда власт, въпреки всички наредби и закони, нищо не можело да ги направи неуязвими пред яростта на спахии и други местни властници. В документ от 1568 г. например се разисква въпросът за побоя, който нанесли спахията Хасан и двамата му слуги на соколаря Димо. Извикан в съда да даде обяснение и отговаря за случилото се, въпросният спахия побързал да обвини жертвата си в инат и неподчинение, а разпорежданията до бея на Видин и кадията на Сфърлик да се разследва по-подробно случая едва ли щели да внесат някакво особено изменение в съдбата на изпатилия си султански соколар-доганджия. [21] Още повече, че на свидетелствата на християни пред съда не се отдавало значение.
Въобще никак не било лесно да си християнин в препълнения през XVI в. с войски и османска администрация стар български град. Религиозната дискриминация спрямо друговерците намерила израз и в стремежа на местните мюсюлмани да разрушат и опожарят де що имало оцеляла в града християнска църквичка или параклис. Показателна е в това отношение една султанска заповед от 16. VII. 1560 г. по повод оплакването на мюсюлманите, „че в съседство със свещената джамия, построена в самия Видин от Михалоглу Мехмед, се намира черква”. За да подсилят несъвместимостта на такова едно съседство, просителите изтъкнали още и факта, че именно тук, в черквата и около нея, „неверниците пият вино, карат се с невъзпитани викове и стават пречка за молитвите на правоверните”. В отговор на оплакването последвало разпореждане християните да преустановят разправиите и крамолите си, та мюсюлманите да не бъдат безпокоени в молитвите си към аллах. С правото на по-силните привържениците на исляма във Видин изглежда разбрали по-иначе височайшето разпореждане, тъй като скоро след това „в споменатия град станал пожар и църквата изгоряла”. Но и българите християни от Видин не се предали така лесно. Те взели, че възстановили черквата като дори дръзнали „противно на свещения закон” да я построят по-широка и по-голяма от дотогавашната. Тук отново била потърсена намесата на централната власт, която наредила на видинския кадия да не позволява никому „да противостои на свещения закон”. [22] Самото тълкуване на разпореждането се оставяло на кадията.
142
Не може да не ни порази сходството между тези и разигралите се няколко десетилетия по-късно пак във Видин събития, за които се съобщава в един друг османотурски документ. Във Видин при пожар изгоряла до основи църквата „Пантократор”, чието име османският чиновник очевидно бил затруднен да предаде и донякъде изопачил. Тогава се вдигнали тамошният поп Никола и още неколцина представители на българите от махалата, където се намирала църквата, отишли в меджли-са и замолили да им бъде разрешено да възстановят пострадалата черква. Изглежда не срещнали особено съчувствие, но все пак висшестоящите органи на централната власт били осведомени за произшествието и молбата на видинските българи, защото последвала султанска заповед до бея и кадията на Видин да разрешат ремонта на черквата, но в никакъв случай да не допускат тя да надвишава по размерите си изгорялата. [23]
Под юрисдикцията на видинския кадия се намирало през втората половина на XVI в. и населението от нахията Поломие (Лом). Съвсем естествено е при това положение, че пак донесенията на видинския кадия или отправените до него височайши разпореждания биха ни помогнали да научим нещо повече за ежедневието на ломчани, с които ни предстои да се срещнем ни по-рано, ни по-късно от лето господне 1585. И този път срещата ни не дава повод за радост, пък и няма да ни изненада с нещо чак дотам необичайно.
Българската рая от султанските хасове в Ломска на-хия открай време плащала данъците си филори, джизие, данъка върху овцете, че и авариза наведнъж, под формата на точно фиксирана целокупна сума, която отпосле се разхвърляла и разпределяла помежду данъкоплатците. И тази година населението се издължило до последното акче, а това никак не било лесно и просто, защото само филорито възлизало на 335 190 сребърни акчета. [24] Като доказателство за изплатените данъци на раята била връчена нарочна квитанция — темесюк. Този темесюк обаче малко й помогнал, когато изневиделица я споходили други бирници и й събрали повторно всички гореизброени и изплатени с толкоз мъка данъци. Измамена и обезверена, голяма част от раята се разбягала, а останалите изпратили свои предста-
143
вители в меджлиса със заплахата, че и те ще последват примера на бегълците, ако продължават да им събират по два пъти едни и същи данъци. [25]
Така и не ни става ясно дали жалбата на раята намерила отклик и съчувствие, но ни се струва, че за данъкоплатците филориджии, радващи се доскоро на донякъде по-облекчен статут, именно тепърва настъпвали още по-трудни времена. Поне на такава мисъл ни навежда съответният параграф от Законника за Видинския санджак, издаден през следващата 1586 г. [26] Така си и било. Предната линия на османските завоевателни походи се била изместила по това време вече далече на северозапад, Видинският санджак загубил предишното си стратегическо значение и османската власт престанала да се нуждае от военната помощ и услуги на т. нар. филориджии. При това положение султанът не бил склонен повече да им обезпечава като компенсация по-особен статут и облекчен данъчен режим и побързал да ги притисне с повече и по-големи данъци. Пък и да им даде да разберат, че не са нищо повече от другите — рая, призвана да кротува и безропотно да пълни хазната.
А докато наоколо стотици филориджии от Ломско и Видинско се чудели какво ли още ги очаква занапред, тежко занавесена кола и цял керван други коли, слуги и охрана се придвижвали бавно от Видин към столицата. Подчинила се на султановата воля, натам пътувала, тъжна и посърнала, знатната Фатма хатун. Въпреки знатността и богатството й, мъжът й предпочел да се отърве от нея и се развел, но изглежда нямал нищо против да задържи за себе си чеиза и зестрата й, че и хубавата й млада робиня. Тогава се разтичала, разгневена, майката на Фатма и за разследване на случая във Видин бил изпратен султанов служител — някой си Ахмед. Правдата възтържествувала и сега Фатма напускала Видин с целия си чеиз, зестра от 2 000 алтъна, лични вещи и даже с младата си и хубава робиня, които може би щели да й помогнат по-лесно да се задоми отново. [27]
Ние обаче няма да съпровождаме по-нататък Фатма хатун, а предпочитаме да се спуснем надолу по Дунава към Оряхово, Никопол, Русе. По-бързо се пътува по течението, по-ведро се диша покрай голямата река,
144
а и ще ни се да видим какво става по същото туй време и из тези краища от многострадалната българска земя.