Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
36. Няколко животописни думи за капитан Стамат Икономов. Противоречия в Главното боево тяло във връзка със задачите, които то трябвало да решава
 

За Михаил Герджиков и Лазар Маджаров вече говорихме на няколко места в настоящия труд, макар и накратко. Да кажем сега няколко животописни думи и за третия член на Боевото тяло капитан Стамат Икономов, който като военен командвал цялото въстание.

От Васил Икономов, брат на войводата, и генерал Алекси Попов съм слушал много разкази за житейския път на капитан Стамат Икономов. София в началото на ХХ век била неголям град с няколко кафенета, кръчми, гостилници и ханища, които след Освобождението вече се наричали клубове, ресторанти и хотели, но това не променило тяхното предназначение, защото те били средищата за общуване на всички софийски и пребиваващи в София граждани. Дори хора от дипломатическия корпус ходели по тия места.

Стамат Икономов също не правел изключение. Бил добър познавач на балканската политическа проблематика, особено на революционните движения. Смятал, че турците винаги са експлоатирали българската наивност и простодушие, които в тежки моменти преминавали в невероятна обърканост - политическа и всякаква. Иначе наглед капитан Икономов бил скромен и мълчалив. Когато трябвало, обаче, ставал разговорлив и любознателен, а понякога дори и дързък, особено пред невежеството.

Стамат Икономов е от Малко Търново, но детството си прекарал в моето родно село Рум беглий, където баща му бил енорийски свещеник. По-после той завършил военното ( юнкерското ) училище в България, произведен бил в първи офицерски чин и зачислен в конницата. По онова време кавалерийските части били привилегирован род войска и в тях назначавали завършилите с отличие военното училище, тези, които били най-добре военно подготвени.

И така Стамат Икономов станал кавалерийски офицер. Васил Икономов ми е разказвал, че оттук започнали и неговите трудности, защото в полка, в който служел, имало доста от новите зараждащи се царедворци. По онова време князът и антуражът му често посещавали тази елитна военна част, правели различни подаръци, любезничели и манифестирали благоволението си с явното намерение да създадат гнезда на вярност в оня период на още неукрепнала монархия в България.

Командирът на полка подполковник Ханджиев, по думите на Васил, не бил лош човек, но понякога от смущение или от незнание как да се държи с по-висшестоящите, стигал до раболепие. Преклонението пред княза и антуража му дразнело и дори гневяло Икономова, защото той идвал от една патриархална среда в Източна Тракия. Появили се конфликтите и така първо превели Стамат Икономов от елитната конница в пехотата и то в един краен южнобългарски гарнизон, след това бил поставен на “особено разположение”, т.е. в бездействие, и накрая бил принуден да премине в запаса.

Всички помислили, че Стамат Икономов ще се хвърли в борбата на Македоно-Одринското революционно движение, тъй като знаели, че произхожда от Източна Тракия. Враждуващите течения в организацията се надпреварвали кой да го вземе на своя страна. Особено настойчив бил приятелят му, по-после известен генерал, Протогеров. Икономов обаче не бързал, наблюдавал отблизо движението, особено безплодните и вредоносни борби между върховизма и централизма. Той смятал, че агитацията за подготовката на бунта можел да я свърши всеки. Своята роля като войник Икономов виждал в последната кървава схватка за “свобода или смърт”.

И когато през пролетта на 1903 г. времето дошло, Стамат Икономов се озовал в своята родна Странджа с много идейно разработени военно-оперативни планове в походната си чанта. Неговият съгражданин и другар генерал Алекси Попов ми е разказвал, че най-важният от тези планове се отнасял до превземането на родният им град Малко Търново.

Капитан Икономов заминал за Странджа планина през Бургас, без да знае нищо конкретно за обстановката и бъдещото бойно поле. Михаил Герджиков вероятно е бил уведомен за пристигането му, защото пише в спомените си, че с радост го посрещнал в Бургас като желан военен специалист. По-нататък Герджиков, пък и Христо Силянов пишат, че предложили на Икономова пост, който отговарял на неговия чин и качества на военен специалист - член на Боевото тяло. Икономов, казват Герджиков и Силянов, бил твърде скромен и не пожелал нищо повече.

Първият допир на Икономов с местното тракийско население станал на конгреса на Петрова нива, където били сравнително добре представени Първи малкотърновски и Втори лозенградски район. Малко били делегатите от Трети бунархисарски район, затова, по препоръка на Икономов, Димитър Ташев призовал и баща ми, Георги Войников, който заедно с войводата на смъртната дружина в Рум беглий Георги Калоянов взел участие в работата на конгреса. Баща ми бил личен познат и другар на Икономова още от детинството им.

Икономов нямал много време за проучване. Той разпитвал делегатите през почивките, а когато конгресът завършил, се информирал подробно по въпросите, които трябвало да решава Главното боево тяло. А конгресът препратил към ръководния орган главните и поверителните въпроси, като например датата на обявяването на въстанието и много други. Според конгресните решения въстанието трябвало да избухне не по-рано от 20-и юли и не по-късно от 20-и август.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Христо Силянов съобщава [*], че Главното боево тяло се събрало през месец юни 1903 г. под “клонест дъб” на връх Циганка в централна Странджа и решило въстанието да се обяви в полунощ на 5-и срещу 6-и август, т.е. срещу празника Преображение. Ръководният орган се съобразил с желанието на ЦК, който смятал, че ако въстанието в Тракия се обяви по-рано ( виж горния абзац ), това ще облекчи положението на сражаващите се илинденци. След обявяването на Преображенското въстание, обаче, това становище било опровергано, защото армията на старата военна държава Турция била разположена в постоянни гарнизони по цялата територия на империята и рядко ставали прехвърляния на войски от други места.

Друг въпрос, който Главното боево тяло трябвало да реши, бил кои военни обекти или гарнизони да бъдат нападнати. Такива обекти на територията на бъдещото въстание били полкът на гарнизон в Малко Търново, пехотният табур ( дружина ) и кавалерийският ескадрон, който давал разузнавателни разезди в град Малък Самоков, жандармерийският табур в град Инджекьой, пехотният табур в село Дерекьой, пехотният табур и взводът морска стражева охрана в град Василико и, накрая, пехотният табур в село Граматиково. Последните два гарнизона били гранични и техният състав бил почти винаги в разход за охрана на границата.

Стамат Икономов познавал международното право и знаел, че в едно въстание страната на въстаниците няма да бъде призната за воюваща. Затова като военен, капитан Икономов търсел начини да притисне противника, да го бие и разгроми. Неговото убеждение било, че е достатъчен подвигът, който светът щял да види, за да признае правото на тоя народ, който се бие на живот и смърт, да бъде свободен.

Икономов носел от България подробно разработен план за нападение на Малкотърновския гарнизон, в който имало точно определени назначения, като не били пропуснати и местните граждани. Това нападение трябвало да бъде извършено веднага след обявяването на въстанието, докато ентусиазмът на въстаниците не е преминал и докато противникът не се е окопитил и съвзел от внезапния удар.

Пред капитан Икономов стоял и един особено труден въпрос - въоръжението. Той бил информиран, че в цялата революционна област има 1500 пушки, от които 600 манлихери ( къси кавалерийски пушки ), получени от конния полк в Ямбол, и маузери, иззети при обсадата на една гранична турска застава. Имало също и около 900 броя мартини, бердани и кримки. Тези цифри потвърдил и Герджиков, още преди да е научил за плана за нападение над Малкотърновския гарнизон.

Какво обаче се оказало на практика: старото оръжие - кримки, бердани и мартини - действително наброявали около 900, но качествените манлихери и маузери били около 400 ( с 200 пушки по-малко ), и освен това били пръснати по цялата въстаническа територия, така че трудно можели да се съберат за едно евентуално нападение над Малкотърновския гарнизон.

И въпреки всичко нападението щяло да се извърши, но другите двама членове на Боевото тяло Герджиков и Маджаров, пък и Христо Силянов, който бил секретар на ръководния орган и също участвал при вземането на някои решения, не възприели тоя план на капитан Икономов. Вместо това те предложили да се нападнат малките селски гарнизони с численност от петдесет до сто души, които били разположени почти във всяко странджанско село. Между Икономов и Герджиков се разменили остри полемични думи, но предложението на Икономов да се нападне Малкотърновския гарнизон било изоставено.

Икономов обаче твърдо вярвал в тази своя принципна идея: да се нападнат по-големи вражески войскови единици и да се покаже, ако не друго, то поне високият български боен дух. Затова предложил тримата членове на Боевото тяло да оглавят по една добре въоръжена чета и всеки от тях да нападне по един табур на гарнизон, по възможност на по-голяма дълбочина в турската територия. Предложението било прието и капитан Икономов, като военен, определил обектите за нападение: чисто българското село Дерекьой, което отстои на около четиридесет километра от България и се намира на стратегическо място - границата между Малкотърновския и Лозенградския район; силният гарнизон в градчето-паланка Инджекьой, намиращо се на около осемдесет и пет километра до българската граница, и важното черноморско пристанище Енияда – известно на мореплавателите от най-дълбока древност.

 На юг от Енияда, около крайбрежния град Мидия завършвала въстаническата област. Всъщност това е и границата на българските поселища в Източна Тракия. От там нататък по направление Цариград имало една зона от около тридесет километра, в която нямало българи. Тя именно не позволила на революционното движение да обхване и българите около самата столица, защото отвъд празната зона отново започвали български села та чак до Цариград. Според оперативния план Маджаров трябвало да нападне гарнизона в Дерекьой, Стамат Икономов – в Инджекьой, а Герджиков трябвало да се справи с гарнизона в пристанището Енияда.

Икономов добавил още, че като командири, членовете на Боевото тяло следвало да бъдат начело на сражаващите се и предложил тримата да си назначат помощници, които при нужда да ги заместят.
 

*. Христо Силянов. “Освободителните борби в Македония”, т. 1 – бел. ред.

------------------------------------------------------------------------------------------

В цитираната вече книга Христо Силянов пише, че под “клонестия дъб” на връх Циганка в централна Странджа се обсъждал и един изключително важен въпрос: какво трябва да се направи по време на бъдещето въстание, за да се спаси живота на българското население - жени, деца и старци? И тук срещаме противоречие между първите хора в движението, за което не е така лесно да се съди, особено сега, след толкова години.

Христо Силянов обяснява, че когато разглеждало тоя въпрос Боевото тяло било под впечатленията на турските зверства и палежи на българските села в Македония. Затова капитан Икономов предложил при започването на въстанието българското население от въстаналата област, заедно с движимия си имот и живата стока, покъщнина и храни, да бъде “експедирано” зад граница в България. Границата трябвало да се пази чиста и четите, след като окажат надлежната съпротива, трябвало също да се прехвърлят в България. Според Силянов, капитан Икономов казал, че по такъв начин щели да се причинят най-големи загуби на противника, при най-малко жертви от българска страна.

Разговарял съм по тоя въпрос с много сведущи хора и всички, без изключение смятат тези изказвания на капитан Икономов, цитирани в книгата на Силянов, за недопустими. А братът на капитан Икономов Васил, както и неговият съгражданин и другар генерал Алекси Попов, нарекоха подобни твърдения изключени, абсолютно неверни и дори абсурдни. Но като че ли най-голямо беше изумлението на моя баща Георги Войников, когато прочете тия редове от книгата на Силянов. Той ми разказа, че в поканата, която капитан Икономов изпратил до него чрез войводата Димитър Ташев, се казвало да дойде на всяка цена на Петрова нива, за да обсъдят изключително важен въпрос. Такива покани, чрез куриери, Икономов отправил и до други революционери от най-отдалечените части на бъдещата въстаническа територия. А когато всички се събрали на Петрова нива, важният въпрос, който трябвало да обсъдят, бил: какво да се прави с българското население след въстанието, а не преди въстанието, както ни съобщава Христо Силянов. Това важно уточнение изцяло променя смисъла на казаното от Силянов. Когато се срещнали на Петрова нива, капитан Стамат Икономов казал на баща ми горе-долу следното: “Ние смятаме да освобождаваме тоя народ, но никой не мисли, че след въстанието турците ще го прекарат под нож, а селата му под огън. Повикал съм те като местен човек от далечна и най-застрашена точка на въстаническата територия да разгледаме и решим тъкмо тоя въпрос.”

Разсъждавайки по написаното от Христо Силянов, генерал Алекси Попов изключваше Стамат Икономов да е правил подобно необмислено предложение дори само по една-единствена причина: напускането на Родината от българското население в началото на въстаническите действия би било равносилно на доброволно изселване. И тъй като това изселване трябвало да стане без одобрението на надлежната турска власт, тя чисто и просто можела да затвори границата си завинаги и при никакви условия да не допусне българското население да се върне обратно в Родината си. Ако това станело, във въстаническата територия щели да останат само въоръжените чети, които щели да блуждаят из планината месец, два или три, след което по липса на база и най-важното - на цел на назначението си, неминуемо щели да се разложат и въстанието щяло да пропадне.

След края на въстанието, капитан Стамат Икономов останал за известно време сред бежанците в южнобългарските земи, за да помага с каквото може. Завръщайки се в София, обаче, той разказвал непрестанно на своите близки и приятели за пътя и перипетиите, през които минало въстанието, от началото до неговия край. В тия дълги и изчерпателни разговори, казваше генерал Алекси Попов, Икономов никъде не споменал, дори само като идея, за прехвърляне на българското население от въстаналата област в България преди започването на въстаническите действия. Напротив, разказвал на длъж и на шир, че Боевото тяло обсъждало въпроса какво трябва да се прави с населението по време на самото въстание и след неговия край.

----------------------------------------------------------------------------------

През месец юни на 1903 г., под “клонестия дъб” на връх Циганка, между Стамат Икономов и Михаил Герджиков се разменили остри реплики.

Икономов упрекнал, че подготовката на въстанието не била цялостна. Герджиков не се сдържал и доста остро заявил, че ЦК и други централни органи с нищо не помогнали на тракийското революционно движение. Той споменал случая с Мис Стоун, за която организацията получила доста голяма сума, но в Тракия ЦК не изпратил нито стотинка; същото станало и с парите от гибелната Керемидчолува афера, която разорила цветущи български краища и революционни райони. Герджиков напомнил и за стотиците златни лири, събрани от патриотичното тракийско население за оръжие, което обаче не било доставено и затова четниците били принудени да се въоръжават кой както може.

“Това е минало” - прекъснал го Икономов. - До въстанието остават броени дни. От тук нататък никой с нищо не може да ни помогне. Затова да обмислим още веднъж и да решим какво да правим. Трябва да вдигнем въстанието със средствата, с които разполагаме в момента - човешки ресурс, бойни и продоволствени материали”.

И отново повторил познатото предложение за нападение на Малко Търново и неговия гарнизон, и отново срещнал аргументите, че тоя план бил сложен, опасен и неизпълним. Тогава Стамат Икономов настоял да се спазва вече приетият оперативен план и започнал да обсъжда бъдещите нападения срещу гарнизоните на Дерекьой, Инджекьой и пристанището Енияда.

Изведнъж Герджиков много заинтересовано попитал защо Икономов така упорито настоява четата, която ще атакува Енияда да бъде възглавявана непременно от член на Боевото тяло. Капитан Икономов обяснил, че Енияда е невралгична точка за въстанието, тъй като това е най-вероятното място, където турците ще се опитат да дебаркират. Затова Икономов вече инструктирал Ениядския участъков войвода Цено Куртев след обявяването на въстанието да заеме позиция на морския бряг, да наблюдава морето и да отбие евентуален десант с наличните четници и бойни средства.

Освен това, продължил Икономов, при потушаването на въстанието, което трябвало да се очаква, първите жертви на турската ярост и жестокост щели да бъдат българските села, които се намирали на югозапад от Енияда. Те не трябвало да се изоставят на произвола на съдбата. Икономов припомнил, че самият Герджиков и неговата чета намерили спасителна стряха в едно от тези села ( Пенека ) след неуспешния атентат по ж.п. линията Цариград-Одрин.

После Стамат Икономов изненадващо съобщил на Герджиков, че със защитата на тези български села от най-отдалечените части на бъдещата въстаническа територия, е натоварен Тодор Шишманов - бивш войвода на Бунархисарския революционен район, когото Герджиков преди време отстранил. Но сега, когато Тодор Шишманов разбрал, че до въстанието остават броени дни, въоръжил се, преминал границата и се отправил по надлежния и охраняван от четите път към местопребиваването на капитан Икономов в централна Странджа, респективно към смъртната дружина на село Пенека, която преди време сам създал.

Когато видял ентусиазмът, с който местното население посрещнало Шишманов, новият войвода на Бунархисарския революционен район Коста Калканджиев не посмял да изпълни заповедта на Михаил Герджиков Шишманов да бъде разстрелян, ако се появи в Източна Тракия. Калканджиев предпочел да отнесе въпроса писмено към по висшестоящия орган, който бил капитан Стамат Икономов. На писмото на Калканджиев, след консултации с войводите Стоян Петров, Димо Янков, Димитър Ташев, Анастас Разбойников и Георги Калоянов, Икономов отговорил: “Шишманов да бъде приет в смъртната чета на село Пенека и по време на въстанието да му се възлагат отговорни задачи, съобразно неговия воеводски ранг”.

Накрая Стамат Икономов, отговаряйки конкретно на въпроса на Герджиков, заявил, че по време на въстанието членовете на Боевото тяло трябва да бъдат на най-горещите точки. ”Ние” - заключил той, - които сме дошли доброволно да се борим за свободата на тоя народ, трябва да прегърнем и неговата лична съдба”. Всичко това ми разказа Георги Калоянов.

Времето до обявяването на въстанието преминало в бойни учения и стрелба за мъжете, а жените, децата и старците се включили в непосилния труд на полето, тъй като през август е разгара на вършитбата в Източна Тракия. Събрал се и добитък в общи стада, който се колел и варял в казаните на големи късове месо за храна на четите и смъртните дружини.


[Previous] [Next]
[Back to Index]