37. Руската военноморска ескадра край странджанските брегове и Преображенското въстание
 

Историографът на Македоно-Одринското революционно движение Христо Силянов пише [*], че няколко дни преди избухването на Преображенското въстание хребетите на Странджа планина откъм Черно море добивали фееричен вид. Осветявали ги прожекторите на руска военноморска ескадра, която кръстосвала водите в направление Странджа планина. През нощта на 5-и срещу 6-и август 1903 г. меката бяла светлина на прожекторите пак заблестяла, но била удавена от злокобната кървавочервена светлина от пожарищата в източнотракийското поле.

По същия повод Михаил Герджиков е говорил два пъти: пред проф. Л. Милетич [**] и пред Иван Орманджиев [***]. Втория път той определя точно, че руската ескадра се появила в Енияда на 4-ти август, а на 5-и вечерта, преди обявяването на въстанието, осветила странджанските простори. По тоя случай, казва Герджиков, вестник “Автономия” написал, че руската флота помогнала на въстаниците, които я акламирали. Това обаче според него било измислица. Истината била, че руски офицери слезли на брега за лов и войводата Цено Куртев с четата си ги заловил. Офицерите заявили, че се намират на турска територия, но Куртев възразил, че са на революционна земя и ги поканил да се приберат на корабите си.

Герджиков и Христо Силянов са единодушни, че руската ескадра е дошла в турските черноморски води единствено като ответна мярка по повод на убийството в Битоля на руския консул Ростковски. Според тях било случайност, че тая демонстрация станала точно в деня на обявяването на въстанието и точно срещу странджанските брегове. Христо Силянов не скрива и досадата на Герджиков, който заявил, че присъствието на руската флота го дразнело.

По същия въпрос и по много други съм разговарял с Димо Янков - един от основателите и активен член на революционния комитет в Малко Търново. Янков ми разказа историята с погребението на двамата войводи Пано Ангелов и Никола Равашолов, загинали в сражение при село Сармашик ( сега Бръшлян ). Историята има и продължение. Няколко дни след погребението на войводите ( края на месец март 1903 г. ), в Малко Търново пристигнал руският консул в Одрин, княз Макеев, заедно с драгоманина си, и отседнал в дома на Димо Янков. Не се разбрало кой е насочил консула да отседне точно там. Бащиният дом на Янков бил богат, чорбаджийски, много удобен за посрещане на отбрани гости, пък и в него живеели образовани и културни хора.

Естествено Димо Янков си поставил въпроса дали посещението не е преднамерено, тъй като по това време той бил един от най-сведущите по революционните въпроси. Янков решил да посрещне консула откровено, с доверие и да не крие нищо, но княз Макеев не пожелал среща насаме. Разговорите се водели обикновено на трапезата сутрин, обед и вечер в присъствието на гости и други членове на семейството. По време на тия разговори консулът проявил подчертан интерес към един въпрос: ще има ли въстание и кога? Княз Макеев престоял в Малко Търново цяла седмица и при заминаването си дал да се разбере, че е доволен от разговорите, изобщо от приема.

По-късно в разговорите си с мен, Димо Янков беше уверен, че демонстрацията на руската военноморска ескадра е имала за цел да окуражи преображенци, да напомни на турците за член 23 от Берлинския договор, а може би и да ги предупреди, че зад въстаналите странджански българи стои и Русия.
 

*. Христо Силянов. “Освободителните борби на Македония”, т. 1 – бел. ред.

**. Л. Милетич. “Материали за историята на Македония” – бел. ред.

***. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 3 – бел. ред.

-----------------------------------------------------------------------------------------

През двадесетте години аз бях директор на прогимназията в най-южното българско градче Ахтопол. Тук през 1924 година пристигна от пристанището Енияда ( Турция ) известният в тоя край Хюсни бей. Поканиха го в една кръчма. Аз бях чувал за тоя бей и също отидох.

Разговорите продължиха много дълго, казаха се много неща и накрая стигнахме до въстанието, по-точно до събитията в Енияда, в които бил участвал и Хюсни бей. По този въпрос той каза горе-долу следното: “Ние действително избягахме, но не мислете, че се побояхме от вас, от четите... Знаехме, че четниците, които ще ни нападнат, са селяни от селата Маджура, Пиргополу, Блаца, които за първи път хващат пушка в ръцете си... Ние имахме едно, макар и малко, войсково отделение, командвано от офицер, имахме жандармерийски участък, митническа брегова охрана, а и населението беше въоръжено, при това с оръжието на войската - маузери... И щяхме да устоим на вашия натиск, колкото и силен да беше, но... се стреснахме от руската флота, особено когато видяхме, че руски моряци слязоха на брега и се срещнаха с ваши хора*. В нощта, когато се обяви въстанието, морето и планината блестяха от светлина. Ония от нас, които малко разбирахме нещата, се уверихме, че това е руска помощ за въстаниците, а народът направо помисли, че Русия е дошла да освобождава българите”. С това завърши разговорът ни с Хюсни бей и всички се разотидохме.

Не след дълго един местен ахтополски гражданин, по произход грък, моряк, ме покани на вечеря у дома си, тъй като бях учител на децата му. На български език имаме поговорката “Роден на нивата под крушата”, а гръцкият вариант е “Роден в морето на кораба”. Такъв беше и капитан Хрисостолу от Ахтопол. Ние и двамата бяхме присъствали на разговора с Хюсни бей и с голямо внимание бяхме изслушали разказа му за руската военноморска ескадра. Същата тема подхванахме и сега с капитана. Разговорът за ескадрата започна още на улицата, продължи по време на вечерята и по-нататък, до късно след полунощ.

Капитан Хрисостолу потвърди, че Хюсни бей е разказал за събитията от онова време с удивителна точност и вярност. Освен това се оказа, че капитан Хрисостолу има и свои собствени спомени за руската военноморска ескадра.

Хрисостолу бил най-младият моряк в екипажа на голям платноход. Веднъж, през месец август на 1903 г., плавали от Цариград към българските брегове, натоварени с колониални стоки. Като напуснали Босфора и излезли в открито море, попътният вятър почти спрял. Били принудени да се движат напред, чрез обичайните в такива случаи маневри, като корабът правел дълги зигзагообразни движения или огромни кръгове, за да нагоди платната си към попътния вятър. Това обаче означавало да изоставят курса си покрай брега и да навлязат навътре в морето.

По едно време капитанът заповядал на моя събеседник да се покатери на “албуруто” ( наблюдателна площадка на върха на централната мачта ) и да огледа пространството. Младият тогава моряк Хрисостолу установил, че бреговете почти са се загубили, виждали се само очертанията на високите планински върхове. Обърнал се на изток към морските далечини и видял на хоризонта две или три черни точки. Слязъл долу и доложил.

Капитанът и други моряци също огледали “черните точки” и единодушно решили, че това е военноморска ескадра. Вторият капитан предположил, че това е турска ескадра, защото през деня преди да напуснат Цариград отишъл да прибере корабните документи от митницата и чул, че тия дни българите щели да вдигнат въоръжен бунт, щели да превземат Тракия до град Мидия на Черно море и всичко това щяло да стане България. “Черните точки”, според втория капитан, били турски кораби, които идвали да охраняват крайбрежните селища Мидия, Енияда, Ахтопол и Василико, защото корабната артилерия можела да стреля на много километри във вътрешността на Странджа планина.

 Корабът на моя събеседник Хрисостолу бил от Ахтопол, а моряците от екипажа без изключение били гърци от странджанското крайбрежие, които били чували за българското революционно движение в Тракия.

Платноходът взел курс към пристанището на Енияда и тъкмо го наближавал, когато усетили мирис на пушек от изгорели каменни въглища. Към тях се приближавал кораб, чийто комин изпускал гъсти кълба дим. Вече било тъмно, когато чуждият кораб се изравнил с платнохода на Хрисостолу, осветил го, и капитанът усмихнат ги поздравил от командния мостик. Моряците от гръцкия кораб видели оръдията и разбрали, че това е руски боен кораб. И тогава една голяма желязна кука се преметнала през борда на гръцкия платноход, закачила го, и го повлякла обратно, в първоначалното направление на техния курс. Откачили ги чак в открито море, руският капитан козирувал отново вежливо и бойният кораб се изгубил в тъмната нощ.

Екипажът на гръцкия платноход се събрал пред капитанската кабина и възбудено обсъждал случилото се. И точно тогава над пристанището на Енияда лумнали стълбове светлина. Те се издигнали високо и върховете им зашарили по планинските хребети на централна Странджа. От време на време се приковавали на някой планински връх, образували голям осветен кръг, после се прехвърляли на друг. Тия илюминации започнали късно вечерта на 5-и август и завършили сутринта на следващия ден – 6-и август 1903 г.

Междувременно, към полунощ, откъм Енияда, Василико и от много други места в централна Странджа, се зачула честа пушечна стрелба. В тази канонада от време на време се откроявали по-силни взривове, а призори силен гръм откъм Енияда разтърсил околността. По-после станало ясно, че четата на Цено Куртев е взривила фара, който осветявал пристанището.

Накрая капитан Хрисостолу ми разказа, че когато техният платноход пристигнал на пристанището в Ахтопол, в града имало и други гърци от Стефаново и околните села. Над главите на всички се кръстосвали сноповете светлина на ескадрените прожектори. Всички били единодушни, че тая руска демонстрация имала за цел да помогне на българските въстаници. И така било донесено... моят събеседник изведнъж замълча, но аз довърших изречението му в главата си... “там, където трябва”. Тук завършихме разговора по тая тема с моя любезен домакин Хрисостуло и преминахме към миналите българо-гръцки борби в Турция.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Вероятно това са руските офицери, които войводата Цено Куртев поканил да се върнат на корабите си – бел. авт.