31. Село Рум беглий - център на Бунархисарския революционен район след Керемидчиолувата афера. Трагичната история на Йоргаки Пирилет. Погребението на войводите Пано Ангелов и Никола Равашолов в Малко Търново
 

Още при първите проблясъци на националнореволюционното движение в Тракия през последното десетилетие на ХІХ век, в моето родно село Рум беглий се пробуждат свободолюбиви българи с войнствен дух. Първата твърдина, на която се опира Тракийската емигрантска организация във Варна, са преселниците от Рум беглий и близките около него села. Едни от първите посветени в “делото” от Лазар Маджаров в Бунархисарския район, са също от това село. Все по това време ( 1898 г. ) се основала крепка революционна организация, която действала активно до деня на въстанието. Тук, най-после, след опустошителната Керемидчиолува афера се установил центърът на Бунархисарския революционен район. Анастас Разбойников, който учителствувал по това време в Бунархисар, по-после като известен български учен-географ нарича Рум беглий в спомените си “възлов център”, откъдето можело да се отиде на юг и югоизток към Цариград, Родосто и др. Тук, в нашето село, се съсредоточило почти цялото движение от южната и югоизточна част на територията на бъдещото въстание. Тук са пристигали войводите-агитатори със или без чети и се отправяли към надлежните направления за организиране и подготовка на въстанието. Тук именно войводите Тодор Шишманов и Димитър Ташев, които окончателно подготвили Бунархисарския район за въстание, установили своята база и оттук те правели своите набези.

Тази обща възбуда не можела да остане незабелязана от гърците и турците наоколо. За добро или за лошо, някога в Рум беглий се заселил един-единствен погърчен българин, който се смятал за грък. Той дошъл като подковач на добитък ( налбантин ), оженил се за имотна българка от селото, станал търговец и бързо забогатял. И естествено перспективата за разоряване на селото при едно въстание застрашавала благосъстоянието на тоя човек. Този грък се казвал Йоргаки ( Георги ) Пирилет и имал четирима сина и две дъщери. Всички те се учили в българско училище и се чувствали българи. Големият му син и дъщерите били оженени за българи и то от патриотични семейства.

Един от по-младите му синове, Ставри, след завършване на българското училище ( четвърто отделение ), обаче, продължил своето образование в гръцко училище в Одрин. После заминал за Цариград, където завършил прочутото гръцко фанариотско училище и бил назначен за учител в гръцката гимназия в град Мидия на Черно море. През ваканциите този младеж се връщал в село, но ни най-малко не се опитвал да влияе на българските чувства на братята и сестрите си. А своите собствени обикновено манифестирал по особен начин: като засвирела гайдата и забиел тъпанът, той, въпреки известна декоративна фенерска натруфеност, пръв повеждал хорото на селския площад.

В революционното движение обаче бащата и синовете не участвали. Мотивирали се с това, че колкото и предани да са на делото, все щели да се отнасят към тях с недоверие. Дори двама от по-младите синове напуснали селото и емигрирали в България, за да не бъдат упреквани в каквото и да било. Те се установили във Варна и развили голяма и успешна търговска дейност.

Ставри Пирилет бил умно, интелигентно и общо взето обективно момче. Той често разяснявал на баща си ставащото около тях. Казвал, че стотиците хиляди българи, които останали извън границите на освободена България, не ще се помирят с решенията на Берлинския конгрес. Бунтове и въстания щяло да има и то може би успешни, но... в далечните балкански провинции на империята ( Македония ). Източнотракийските българи, обаче, не трябвало да стават заложници на племенната ( българската ) си солидарност. Русия, според Ставри, проявила държавническа прозорливост като сама върнала на Турция Одрин и голяма част от територията на Източна Тракия, защото това диктували интересите на Великите сили.

Йоргаки и Ставри Пирилет знаели за Солунския конгрес на ВМОРО от 1896 г., за член 4-ти от Устава на организацията, но вярвали, че източнотракийците ще бъдат посъветвани да мируват, за да не бъдат заличени от лицето на земята, тъй като се намирали до самата столица Цариград.

Йоргаки Пирилет поддържал много добри отношения със своите съселяни българи, но... до момента, в който станало ясно, че въстание в Източна Тракия все пак ще има. Защото възбудата наоколо растяла и приготовленията се задълбочавали: ръководният център на Бунархисарския революционен район се установил тук; горите наоколо се кръстосвали от войводи, чети и четници; в смъртната дружина се включили всички мъже, годни да носят оръжие, и то не само от Рум беглий, но и от съседните полски села; всяка нощ въоръжената дружина се измъквала от село и в потулените горски пазви се провеждали бойни учения; от собствения бакалски дюкян на Йоргаки закупували сол, ориз, захар и ред още стоки - за кого ли? За изхранването, очевидно, на четите; при него, търговеца, идвали бедни селяни и продавали единствената си крава или пет-десет овце - за какво ли? Явно за въоръжаване. И, най-после, пламенните и дръзки речи, които произнесли войводите Герджиков, Кондолов и Шишманов на почти общи селски събрания в църквата... Ами замисленият атентат на влака по ж.п. линията Цариград-Одрин?

Йоргаки Пирилет повече не можел да се съмнява: източнотракийските българи се готвели да въстанат против тиранията на турската власт!

Керемидчиолувата афера и други по-малки, които я последвали, значително омаломощили ударната сила на Лозенградския революционен район, което означавало, че въстанието трябва да избухне и да се изнесе от другите два района - Малкотърновски и Бунархисарски. По-наблюдателните вече се досещали, че огнище на въстанието ще бъде Малко Търново. Предполагало се също, че двата големи турски гарнизона в Одрин и Лозенград нямало да отделят войски срещу въстаниците, а ще останат по местата си с лице, обърнато на север, към българската граница. Вярвало се още, че войските срещу въстаниците щели да дойдат от юг и югоизток -Цариград, Родосто и други по-малки гарнизони, каквито Турция действително имала в тая част на Източна Тракия. Много вероятно било те да бъдат стоварени на гарите Черкезкьой и най-вече Люлебургас, която щяла да се окаже най-близо до въстаналите два района - Малкотърновски и Бунархисарски. Ако тези войски тръгнели нагоре, към централна Странджа ( а това неизбежно щяло да стане, тъй като там са компактните български маси ), първото българско село, което щели да срещнат, и на което неминуемо щели да нанесат своя най-жесток отмъстителен удар, било Рум беглий. При това тук се очаквало да бъдат съсредоточени значителни въстанически сили, защото въстаническото командване предвиждало да даде отпор на турците на линията Велика-Инджекьой-Рум беглий.

Тъкмо това искал да предотврати Йоргаки Пирилет. Вярно, че, след като започнало революционното движение, Рум беглий и района се превърнали за него в ханаанска земя за разбогатяване, защото българите-конкуренти били по затворите, емигрирали в България или с пушка в ръка бродели из Странджа. Но практичният търговец много добре разбирал, че едно въстание означава сигурна гибел за селото. Йоргаки Пирилет действително искал да спаси селото от гибел, но... с користна цел.

 След като се уверил, че въстание ще има, Йоргаки предложил да се премести центъра на революционния район в друг пункт, като по такъв начин вярвал, че ще бъдат избегнати евентуалните лоши последици за нашето село. Йоргаки упорито отстоявал предложението си, като го подкрепил с всички аргументи, които изнесох по-горе. Той ги разяснявал почти на всички по първи членове на организацията, а най-вече на моя баща Георги Войников, с когото ги свързваше и това, че една от дъщерите му беше омъжена за по-стария брат на баща ми.

Когато обаче разбрал, че центърът въпреки всичко ще остане в Рум беглий, заплашил, че ще направи предателство. За тая му дързост отговорът на организацията бил един: строго предупреждение, че ще бъде наказан със смърт. Желанието на Пирилет обаче да измести революционния център някъде другаде започнало да става твърде болезнено и той заприличал на обезумял. И когато се чуло, че четата на Герджиков ще се събере в нашето село, за да се подготви за атентата по ж.п. линията Синекли-Черкезкьой, Йоргаки Пирилет заминал за Лозенград като дал да се разбере, че отива да съобщи на властта. Пристигайки в града и преди да предприеме каквото и да е, Йоргаки се явил пред Димитри Додопулус ( Додоолу ) за съвет.

Додопулус бил богат грък, индустриалец, който произхождал от старинна фамилия, свързана с френския капитал. Фамилията Додопулус някога добила права и привилегии да търгува и експлоатира ред производства в Турция по силата на капитулациите, които Турция дала на френската държава. Димитри Додопулус и сега бил вице-консул и представлявал интересите на Франция в Турция.

Додопулус също строго предупредил Йоргаки Пирилет да не прави предателство, като му обещал да уведоми организацията по начин, какъвто намери за добре, за да не бъде наказан Йоргаки. В Лозенград имало друг грък, чаръкчия ( производител на цървули ), който бил пряко свързан с революционната организация, защото доставял за четниците цървули, патрондаши и ремъци за пушките. Този грък печелел много пари от тази търговия и се казвал Димитър Кабата. Додопулус знаел за тая връзка на Кабата с революционната организация и чрез него решил да я уведоми, че предателство няма да има, тъй като Йоргаки Пирилет е вразумен. Кабата обаче се страхувал, че при едно предателство и разкритие той пръв и най-много ще пострада, защото бил не само доставчик на революционната организация в Странджа, но и нейн доносник. Той печелел добре от търговията си с българите и услужливо започнал да донася за дислокацията на жандармерийските части, които преследвали четите и поддържали вътрешния ред. Ето защо Димитър Кабата, вместо да предаде това, което Додопулус му наредил, направил точно обратното: свързал се с Димитър Гогов от нашето село Рум беглий и му предал, че Пирилет се готви да направи голямо предателство, затова като се завърне в селото, да бъде веднага убит.

И така станало. Щом Йоргаки Пирилет се завърнал от Лозенград в селото, двама млади хора, терористи от местната чета - Янаки Ангелов ( Маслинката ) и Яни Тодоров ( Костадинин ) - го нападнали денем в кантората му и с хладно оръжие го убили. Това станало в началото на февруари 1903 г. Посветените знаели, че убийството е за предателство и всеки един от тях очаквал да бъде арестуван. За всеобща изненада, обаче, приставът Мастък ефенди написал в следствения протокол ( след като бил добре възнаграден ), че двамата младежи убили Пирилет за лично отмъщение и всичко се свършило.

Погребението на Йоргаки Пирилет станало скромно. От град Мидия дошъл и синът му Ставри. Не повдигнал никакви въпроси около убийството. Държал се студено, но коректно. Стоял десетина дни, уредил някои имуществени работи и макар че било средата на учебната година, заминал за Цариград, качил се на кораб и се отправил на запад в Средиземно море. По после останал в Швейцария на учение. Върна се в село в 1907 г., обаче болен, и след няколко месеца почина в Бунархисар.

Трагедията на семейство Пирилет е описана в спомените на Анастас Разбойников, по това време учител в Бунархисар, и на Георги Калоянов, учител в село Рум беглий, където било извършено убийството. Спомените и на двамата, поместени в “Приносите” на Орманджиев, са твърде неточни и дори противоречиви. Затова аз ги изоставих в настоящия труд и използвах единствено нескончаемия спор ( и то много години след убийството ) между баща ми Георги Войников и снаха му ( жена на по-възрастния му брат ), която беше дъщеря на убития. Тя не можеше да прости на баща ми, че той, заедно с цялата организация, се беше поддал на неверното съобщение на Димитър Кабата и беше допуснал убийството.

-------------------------------------------------------------------------------------------

Докато учел в гръцкото училище в Одрин, Ставри Пирилет почти забравил българския език. Но когато постъпил в прочутото гръцко фенерско училище в Цариград, настъпил обрат. През ваканциите, когато се връщал в село, Ставри изумявал селяните с чистия си книжовен български говор. А по-после, докато бил в Швейцария, никой от състудентите му не можел да познае дали е българин или грък. Сам Ставри разказвал, че на гръцки език се е образовал, а на български се самообразовал, но еднакво владеел и двата езика.

Синовете на Йоргаки Пирилет, които живеели във Варна, ликвидирали търговията си след убийството на баща им и с огорчение напуснали България. Но не отишли в Гърция, а в египетския град Александрия. До около 1950 година се чуваше, че са живи. В Александрия българската колония била малка и хората срещали синовете на Пирилет, но не били много ревностни в дружбата с тях. Все пак, двамата Пирилет гърци не станали, смятали се за египтяни.

Спомням си разказите на снахата на баща ми за покойния й брат Ставри, който се отклонил и продължил учението си в гръцки училища. Причината била съвсем проста: баща й Йоргаки водел търговските си книги ( “тефтерите” ) на гръцки език, но синовете му не можели да му помагат, защото знаели само български. Тогава Йоргаки изпратил един от тях в гръцко училище, за да научи гръцки език и да му помага в сметководството.

В Одрин учителите гърци прозряли способностите на Ставри Пирилет и решили да го направят “грък”, потребен на политическите цели на елинизма. Учителите с голяма осторожност и изкуство пречупили неговите български детско-юношески чувства и го направили “дисциплиниран”.

Около три години по-късно, когато Ставри се върнал от Одрин във ваканция, в нашето село се появил познатият на мнозина по тия места патриаршески емисар. Разбрало се, че той е дошъл да склони Йоргаки Пирилет да позволи на Ставри да постъпи като патриаршески стипендиант в гръцкото школо във Фенер, Цариград. Йоргаки отначало се стъписал и отказал. Той възразил, че по начало не е грък, а погърчен българин, който съвсем съзнателно дошъл в това чисто българско село, оженил се за българка и всичките му деца са учили в българско училище и говорят български език. При това и двете му дъщери са омъжени за българи и то от най-видните български патриотични семейства в тоя край - Войникови и Толканови. Всичко това му позволило, продължил да излага аргументите си Йоргаки, да напусне скромния ковашки занаят и да стане търговец, като се възползвал от своеобразния “народен” кредит на българина производител ( стоката се заплаща, след като се продаде ).

“Спечелих богатство и престиж на голям търговец - завършил Йоргаки, - но те ще рухнат, ако патриотичното българско население разбере, че дори само един от синовете ми е станал грък”.

"Как?! - учудено възкликнал хитрият фенерски пратеник. - Кой мисли да прави от твоя син грък? Патриаршията, която му подава светейшата си ръка, не е гръцка, а вселенска, т.е. на всички източноправославни християни по цялата земя. Гърците имат своя отделна църква в Атина, както и българите имат вече своя Екзархия. Всички източноправославни народи, обаче, са под крилото на светлия разум на Патриаршията.

И този истински фанариотин успял да оплете умния и практичен, но все пак неук търговец. Патриаршеският пратеник намерил път и думи, за да стигне до здравия разум на Йоргаки Пирилет, като започнал от историята на древния Рим та до наши дни. Разказал му как Великата римска империя се разпаднала и се образували Западната римска империя със столица Рим и Източната римска империя със столица Константинопол. Тези две новообразувани империи разделили и християнската църква - на западна, Римо-католическа, възглавявана от папата в Рим, и на Източноправославна, възглавявана от патриарха в Константинопол. Новите империи, особено източната с православното име Византия, не били строго национални държави. Във Византия нямало византийска нация, а византийска общност на народите. Всеки народ от общността живеел и се развивал по свой народностен път, но всички признавали Императора за глава на светската власт, а Патриарха - на църковната. Те обединявали всички народи в империята и ги сближавали. Патриаршията се грижела и създала школи, в които се учели избрани хора. Те трябвало да разбират и учат народите. Такъв бил случаят със светиите Кирил и Методий. Те били гърци, но така подготвени, че да разбират българския народ и езика му. Кирил и Методий създали азбуката на българите, с която те си служат и досега. “Твоят син - завършил фанариотският емисар - ще се учи в такава школа и ще познава българите и българския език, като че ли е учил в българско училище”.

След всичко това Йоргаки Пирилет се съгласил и Ставрито, както го наричали в село, започнал да се готви за заминаване. После Йоргаки разказал на селяните всичко, което чул от фенерския или патриаршеския агент, и гордо съобщил за постъпването на сина си в Цариградското училище. А моите съселяни приемали всичко това с мълчаливо негодувание. Те, както и голяма част от източнотракийските българи, винаги са смятали Патриаршията и гръцкото средище в Цариград Фенер за едно и също нещо. Успоредно с гръцкото си образование във Фенер, Ставри Пирильов наистина получил и солидно “българско” образование, защото така повелявали “светлият разум на Патриаршията” и... интересите на елинизма.

---------------------------------------------------------------------------------------

Веднъж, през една лятна ваканция, Ставри Пирильов си дошъл в село и предложил на баща ми две книги. Казал му да ги прочете и да му ги върне, защото били предоставени от училището. Ставри пояснил, че книгите били много ценни, но и много опасни, затова да внимава. Това били “Под игото” от Иван Вазов и “Записки по българските въстания” от Захари Стоянов - книги действително най-опасни за нас, българите в Турция.

Ставри Пирильов не забравил и своите детски другари от българското начално училище в нашето село. Те, както всички български деца от онова време, с малки изключения били станали орачи, овчари и пр. Ставри направил подарък на един от тях, но по начин, който много напомнял за училището във Фенер.

Подаръкът бил Ботевата поема “Хайдути” върху лист, откъснат от печатна книга, заглавието изкусно заличено, без автор и всякакъв друг знак. Ставри подарил поемата като безименна, апокрифна българска песен. Подарил я на най-доверения си другар със строгото поръчение в никакъв случай да не издава как и от кого я е получил. Прочел му я един или два пъти, накарал и другаря си да я прочете, казал му, че е народна песен, която може да се пее, да се свири и сказва ( декламира ), но тайно, много тайно от турците.

Не се сдържал обаче другарят на Ставрито, политнал тоя печатен лист от ръка на ръка, преписван от грамотните и наизуст научаван от неграмотните. Нагласили ( композирали ) песен, засвирили я кавалджиите, запели я певците, заразказвали я трубадурите. И всичко това на чист, книжовен Ботевски език. Запомнил съм мнозина от тези прости неграмотни хора, които някога заучавали поемата по слух. Техният говорим език е от времето на Софроний Врачански, дори и на Паисия - езикът на родната Източна Тракия. В словесния речник на тия хора едва ли ще се отброят и сто думи, но с възхищение съм ги слушал как обръщат езика си, за да изговорят тия изящни Ботеви думи...

Минало време. Първообразният печатен лист с безсмъртната Ботева поема отдавна е скъсан и изчезнал. Записана в паметта на източнотракийците, обаче, тя се носела от уста на уста, за да стигне и до мен. Преди да я науча от книгите, аз я знаех от устата на народа, в чиято памет е била съхранена.

------------------------------------------------------------------------------------------

Турската власт имала различно поведение в огнището на революционното движение - Малко Търново и района. Тя не искала да се шуми в тая чисто българска окрайнина, нежели да се готви въстание. Спомням си разказа на стария войвода Киро Узунов от град Малък Самоков, който той потвърди по-после в писмените си спомени, поместени в “Приносите” на Орманджиев.

Узунов решил да прекара с четата си Великден на 1903 г. в чисто българското село Мързово ( сега Кондолово ) и се настанил в къщата на заможния селянин Киро Петров. В селото живеел като пришълец един крайно беден грък, кърпач на стари обувки. Той забелязал къде е настанена четата и веднага заминал за съседното българско село Граматиково, в което имало на гарнизон голяма турска войскова част. Срещу скромното възнаграждение, което турците давали в такива случаи, той съобщил всичко, включително и мястото на къщата, където била четата. Отряд, командван от офицер, заминал веднага за село Мързово. Когато пристигнали, обаче, вместо за къщата на Киро Петров попитали за къщата на Киро Диков и нея обсадили и обискирали. Четата имала достатъчно време да напусне селото и да набие гората.

След щастливата развръзка, мухтаринът ( кметът ) и първенците на селото нагостили и почерпили войниците от отряда и поканили на пищна великденска трапеза командира им. Той, след надлежното хапване и пийване, развеселен казал: “Мислите ли, че не зная къщата на Киро Петров, където беше четата?”. И открито признал, че съзнателно е насочил обиска към къщата на Киро Диков “защото така трябваше да бъде”.

Нещо подобно се случило през месец март на 1903 г. и в село Сармашик ( Бръшлян ), Малкотърновско, само че тук събитията взели трагичен обрат. Турската власт била по следите на чета, която нощувала в селото. Изпратен бил жандармерийски отряд, а на командира било заповядано “да прогони четата, за да се разбере, че властта не е безсилна да се справи с нея, но да не се вдига голям шум и да няма жертви”. Завързало се обаче сражение, в което паднали убити двамата войводи - Пано Ангелов и Никола Равашолов. Телата на загиналите били пренесени в Малко Търново и предадени на населението за погребение.

И погребението се извършило, само че с небивала тържественост, както ни го описва в спомените си Атанас Калфов, тогава главен учител ( директор ) на българските училища в града: “В деня на погребението градът потъна в дълбок мистичен траур. Всички дюкяни - търговски и занаятчийски - бяха затворени. Камбаните биеха. А гражданите, които бяха излезли по улиците и площадите прилично траурно облечени - богати и бедни, мъже и жени, се присъединиха към траурното шествие, предвождани от младежите и учениците от всички училища в града”.

 Към това се прибавили и тържествено-патриотични и скръбни песни, които превърнали събитието в национална манифестация, която посочвала, че утрешният ден е на тях, българите. С положителност се знае, че властта наказала командира на отряда за нетактичните му действия, които довели до нежелателни за турците демонстрации.

[Previous] [Next]
[Back to Index]