32. Разбойничеството и революционното движение в Източна Тракия. Разстрелът на четиримата братя от село Велика
 

Разбойничеството е познато в Източна Тракия от незапомнени времена. Преди да говоря за него, обаче, ще направя едно уточнение. В Източна Тракия, по-точно в компактните български поселения на Странджа планина, думата “разбойник” не се познаваше до Балканската война. Тя беше замествана с думата “хайдутин”. Впрочем и на други места по българските земи, като казват “хайдутин, хайдук или хайдунор ( Софийско )“, разбират разбойник. В Странджа планина разлика между думите хайдутин и разбойник не се правеше и затова когато се каже “хайдутин” трудно се разбира дали е бунтовник или разбойник. А тя, хайдушка Странджа, в народните ни песни и в народната книжнина е била обител и на едните, и на другите чак до наши дни.

След като Цариград станал столица на империята, турските завоеватели се насочили на запад, към сърцето на Европа. Те стигнали чак до вратите на Виена, но всичко, каквото успявали да заграбят отправяли назад, към столицата, по пътищата, които минавали през теснините на Странджа планина. Тук именно се стичали разбойниците, които нападали конвоите с безценни съкровища. От тия времена са се създали разбойническите традиции, които просъществуваха до наши дни.

Кълновете на разбойничеството по българските земи са познати още от късното Средновековие, но масово социално явление то става след прелома на турската военна мощ и началото на разложението на турската държава. Турският войник почти нямал свой дом със съответни поминъчни възможности, в който да се върне и да се отдаде на мирен труд. От дългите и нескончаеми войни, присъщи на военната държава, той, особено когато е победен, се връщал озлобен, корумпиран и негоден да стане нещо друго освен дишлия, даалия, кърджалия.

По време на и след Руско-турската освободителна война, разбойническите набези зачестили в районите, които не били напуснати от компактните турски маси - главно в Делиормана и по-малко в Тузлука, Герлово и др. По тези места разбойничеството се преустроило на бойни начала и не било изключено да прерасне в по-заплашително турско движение след оттеглянето на руските войски.

Впрочем това тайно намерение на турците не убягнало от погледа на руското управление. Младата българска администрация останала изумена от инструкциите на военния министър - младия генерал Паренсов - за борба с този ексцес в държавата - разбойничеството.

-------------------------------------------------------------------------------------------

По своето правно и административно устройство новоосвободена България можела да съперничи на всяка модерна европейска държава. В старата Отоманска империя, обаче, която се крепяла на остарели и напълно негодни държавни институции, разбойничеството процъфтявало.

След Освобождението на България, старите разбойници от Източна Тракия, която останала в Турция, се събирали и прекарвали зимата в крайграничните български села и най-вече по ханищата в Бургас. Тук те били мирни и лоялни граждани, не вършели никакви злочинства и властта не ги преследвала. Пукнела ли пролетта, обаче, разбойниците се въоръжавали и преминавали границата с Турция. Обирали предимно не много богати хора, за които предварително се знаело, че имат някоя скътана пара. Нападали ги, вземали им каквото имат, ако ли пък нямат - убивали ги или ги отвличали със себе си и искали откуп от семействата им. Случаи колкото щеш.

Този начин на разбойничество в Източна Тракия беше предимно, ако ли не изключително, между българите. След като цяло лято плячкосваха, обираха и убиваха, в началото на зимата те скриваха оръжието си и пак минаваха мирни и невинни в България, разбира се, ако останат живи, защото не малко от тях намираха и гробовете си в Тракия. Ятаците на разбойниците в Източна Тракия също бяха българи - овчари и орачи по полята и горите.

Спомените на Христо Настев, публикувани в книга 2-ра от “Приносите” на Орманджиев са от 1929 г. Тридесет години по-късно, т.е. около 1960 г., Христо Настев написа нови спомени [*], в които се засяга този важен и популярен въпрос от живота на българите в Турция - разбойничеството. Настев разказва за обира и убийството на Гогата, както той нарича Георги Арнаудов. Това е трагедия, разиграла се в моето родно село Рум беглий, която дори и да ни се разкаже като приказка, трудно ще приемем. Аз научих тази история от близките на жертвата, защото те бяха мои роднини, но ще преразкажа спомените на Настев.

През месец септември 1899 г. Христо Настев отишъл в Рум беглий под предлог, че ще ревизира училището. След ревизията бил поканен за нощуване от Димитър Гогов. Този младеж и брат му Костадин ( Кудито ) били добри момчета, с прогимназиално образование. На вечерята освен Настев били поканени цялото църковно-училищно настоятелство на селото и някои първенци. Повел се разговор за революционното движение, главно за Македония.

Майката, Гоговица, около петдесетгодишна жена, внимателно слушала за народните движения в Македония и Тракия. По едно време тя не издържала, заплакала и с прости, но съдържателни думи се обърнала към Настев: “Защо, учителю, не дойдохте у нас, когато беше жив моят домакин Гого, жаден за такива умни приказки, които чух сега от тебе? Той щеше да застане първо за такава народна борба, а и азе женски барабар с него, ако имаше кой да ме разбуди”. И накрая добавила: “Нека са живи синовете ми, да си отварят очите и да работят за народното дело”.

Тогава Настев настоятелно я помолил да разкаже в присъствието на всички за мъченическата насилническа смърт на мъжа си. Гоговица въздъхнала и през сълзи започнала разказа си.

“През юли 1897 г., една нощ, още не бяхме легнали, в къщата ни нахлуха въоръжени непознати хора. Понеже говореха на български, ние не се усъмнихме, че са лоши хора и не се уплашихме.

Но когато се нахвърлиха и вързаха горкия Гого, а на мен се заканиха да мълча, разбрахме, че това са разбойници. Бяхме слушали, че върлуват и правят обири.

Децата ни Димитър и Костадин бяха в другата стая заспали. Разбойниците ги заплашиха, че ще ги убият, ако викат, заключиха вратата отвън, а един от тях остана да ги пази. При нас с Гого бяха влезли двама и щом вързаха Гого, грубо и люто се обърнаха към нас да кажем къде са скрити парите ни. Иначе щели да ни съсекат заедно с децата.

Трепереща, аз донесох всичките ни около двадесет турски лири спестени пари и им ги дадох. Не, казаха те, имаме сведение, че имате над двеста златни лири. Ако не ги дадете, ще ви убием веднага. За първи път видях Гого да плаче и да ги уверява, че няма други пари и добави, че в кесията си имал дребни пари - три бели меджидии и два чейрека. Гого им даде кесията си, която те веднага прибраха и изръмжаха: “Златото, лирите къде са, не ни мисли за балами”. И започнаха да го мушкат с щиковете на пушките си.

Не можах да издържа като гледах мъките на мъжа си, със силен плач им казах: “Нямаме други пари, имаме имот...”. Те зверски се нахвърлиха върху мен с щиковете си и аз паднах окървавена. Казах им: “Имаме сватбени подаръци, дребни пари, пръстени, обици вземете и тях, но други пари нямаме”.

Разтършуваха цялата ни къща. Обърнаха всички сандъци и долапи, разпориха дюшеци и юргани и като не намериха двеста лири, които душмани им казали, че имаме, почнаха по-жестоко да изтезават окървавения и безпомощен Гого. Уверявахме ги и се кълняхме, че нямаме други пари, но те почнаха още по-зверски изстъпления. Понеже огънят в огнището не беше загаснал, взеха пирустията ( железен триножник, който се слага на огнище под съдове за готвене ), нажежиха я до червено и я хвърлиха дърху главата на Гого. Нито той, нито аз можехме да се защитим, защото ръцете ни бяха вързани. Все още мъченикът беше в съзнание и се молеше, но разбойниците все повече усилваха мъчението. За втори път туриха нажеженото до червено желязо на главата му, после той загуби съзнание и почина. Разбойниците ме оставиха вързана при починалия и повторно започнаха да тършуват и като не намериха нищо, напуснаха къщата, като ме предупредиха, че ако предам някой техен ятак на турците, щели да дойдат повторно и да избият всички ни.”

При тоя печален разказ просълзили се всички присъстващи, казва Настев.

До сутринта Гоговица, окървавена и с вързани ръце, стояла сама и оплаквала покойника, после дошли роднини, съседи, дошъл и кметът, заедно с някои селски първенци. Развързали Гоговица и отключили стаята на децата. На кмета Гоговица поверително съобщила, че от разбойниците познала Стати от нашето село, но се преструвала, че не го познава от страх да не я убият. Кметът уведомил властта, която започнала следствие.

След време научили, че разбойниците минали границата и се прибрали в България. Турското правителство съобщило на българското; то заловило Стати и още петима разбойници, които били съдени в Бургас. Призовали и Гоговица като пострадала и главна свидетелка. Съдили и осъдили разбойниците, но каква полза, когато убили Гого.

По нататък Христо Настев казва, че се възползвал от този трагичен разказ, наситен с потресаващи сцени на човешка жестокост, за да агитира за учредяване на революционен комитет. Дори още същата вечер той произнесъл слово пред събраните селски първенци, в което казал, че Гого и други подобни жертви ще бъдат възмездени, само ако българите победят турската държава. Настев обикалял и други български села из околията и чул потресающи подробности за вилнеещите разбойнически банди и за насилията в Странджа. Той останал с убеждението, че разбойническите банди се подкрепят от турците, които вероятно са получавали дял от плячката, за да не ги преследват.

В спомените си Христо Настев нарича разбойничеството бич, който се увивал около снагата на българите, подобно на кърджалийския и даалийския от някогашните стари времена. “Тук, в Рум беглий - казва той, - разбрах, че харамийският ( разбойническият ) въпрос е еднакво страшен и опасен за българите, както и турският въпрос ( башибозушкият )”. Той решил да възпроизведе разказа на Гоговица с всичките му подробности, защото характеризирал живота на българите от тоя край преди създаването на революционните организации.
 

*. Съхраняват се в Тракийския научен институт, София – бел. ред.

--------------------------------------------------------------------------------------

Разбойничеството било явление пакостно за революционното движение и затова борбата с него била безкомпромисна. Една от първите задачи на ВМОРО била да отправи предупреждение към разбойниците, както и предложение да се откажат да разбойничестват, да изоставят и забравят миналото си и ако пожелаят да влязат в организацията, да бъдат приети при условие, че не са извършили престъпления, които не могат да им се простят. Мнозина се отзовали и влезли в революционното движение и след известен изпитателен срок станали добри четници, а някои дори и войводи, които по-късно пожертвали живота си. Непоправилите се били най-безмилостно избивани и в Тракия, и в Македония. Имало и такива като Петър Странджата, Димитър Бакърчето и Градю, които умело лавирали и в началото били търпяни, но след идването на Герджиков и придружаващите го в Източна Тракия преследването се задълбочило и посочените трима разбойници били убити. Според Христо Настев, българското население се успокоило, отдъхнало, и поставяйки се под покровителството на ВМОРО, осуетило всички разбойнически попълзновения в селата.

Но... случило се и нещо съвсем ненужно и пакостно за делото.

В малкото село Велика в централна Странджа, което било оръжейна и всякаква друга база на организацията, живеели четиримата братя Николови: Вълчо, 40-годишен, Костадин, 38-, Митрю, 36-, и Пейчо, 28-годишен. Те били свързани с Кондолов от дълго време, като някои били на работа в България, Бургас. Когато Кондолов започнал своята революционна дейност и установил базата си в село Велика, четиримата братя му станали най-верните и предани съратници и сподвижници. Чрез тях войводата вършел цялата спомагателна работа в революционната си дейност.

През пролетта на 1903 г. Кондолов отишъл в Бургас по болест. Тогава в съседното градче Серген станал някакъв обир на гръцки търговец ( арнаутин ). Сред заподозрените в тоя обир замесили и четиримата братя. Те били членове на организацията и тя натоварила местния революционен деятел Лефтер Мечев [*] да провери виновността на заподозрените. Мечев обходил и обследвал всички лица и места, откъдето идвало обвинението, но не открил никаква следа за действителна виновност на четиримата братя. Заминал за село Камижа, където учителствал, за да напише и изпрати на Окръжния комитет в Одрин доклада си по тоя въпрос.

На другия ден обаче внезапно пристигнал куриер от село Велика, чрез който Кръстю Българията безцеремонно му съобщавал, че е разстрелял четиримата братя Николови и предлагал на Мечев да съобщи това на Окръжния комитет в Одрин. Преди да изпрати съобщението за убийството, Мечев се срещнал с Българията, който му разказал, че Герджиков наредил да отиде във Велика и да обследва четиримата братя за обира. Докато ги обследвал, братята го разгневили с държането си и той ги разстрелял. Мечев съставил нов доклад, който изпратил на Окръжния комитет в Одрин, заедно с доклада от неговото собствено обследване.

 Тези убийства засегнали най много Кондолов и в друго време той със сигурност щял да потърси сметка, но събитията се развивали в навечерието на въстанието и един разрив във върховете на въстаническото командване щял да се използва от враговете на движението.

Кондолов се срещнал с Герджиков и Българията едва на конгреса на Петрова нива. Той повдигнал въпроса за убийствата на четиримата братя и Българията отговорил същото, каквото и на Мечев: че по заповед на Герджиков направил обследване на обира и на четиримата братя. Те обаче го разгневили със своето държане и той ги разстрелял.

Кондолов само промълвил: “Четирима братя разстреляхте като кучета...”, намеквайки за някаква лоша преднамереност и за да не смущава конгреса, който в този момент вземал съдбоносни решения, станал и се отдалечил [**].

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. Спомени на Лефтер Мечев, публикувани в “Приносите” от Иван Орманджиев – бел. ред.

**. Спомени на Киро Д. Узунов, публикувани в “Приносите” от Иван Орманджиев – бел. ред.