Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
30. Революционната организация след конгреса в Пловдив. Събранието в Рум беглий. Опитът за атентат на четата на Михаил Герджиков при гара Черкезкьой по ж.п. линията Цариград-Одрин
 

На конгреса в Пловдив Гоце Делчев подчертано манифестирал доверието си към Михаил Герджиков пред другите войводи, командващи трите революционни окръга ( Лазар Маджаров, Георги Кондолов и Тодор Шишманов ), с което дал да се разбере, че именно Герджиков ще поеме командването на революционното движение в Одринско.

 След конгреса участниците в него се разотишли по назначенията си. Четите на Малкотърновския и Бунархисарския район, съответно с войводи Кондолов и Шишманов, били съсредоточени в Бургас и Аланкайряк и чакали войводите си там. Щом те пристигнали, двете чети заедно на 24 май 1902 г. минали границата през нощта и влезли в Турция. В село Велика те се разделили и всяка заминала за своя район. Докато войводата на третата чета ( от Лозенградския район ) Лазар Маджаров бил на конгреса в Пловдив, последната останала в района си да лекува дълбоката рана, нанесена от Керемидчиолувата афера.

 Герджиков съобщава, че влязъл в Одринско през Малкотърновския район през месец юни на 1902 г. и бил придружен от чета, която включвала странджански революционни деятели - Георги Кондолов, Христо Караманджуков и др. По сведения на съвременници, обаче, Герджиков се появил в Одринско към края на месец октомври 1902 г. Той намерил почвата “напълно наторена”, както сам се изразил, т.е. населението било всестранно идейно подготвено и организирано в комитети и бойни чети ( смъртни дружини ).

 Тракийското революционно движение носи белега на местно, доморасло, непосредствено родено от живота, а произходът на Михаил Герджиков е интелигентски. Учил се в български и чужди училища, живял в западноевропейски страни, предимно в Швейцария, която в края на ХІХ век била средище на всички социално-икономически и политически учения и най-вече събирателно място за руските политически емигранти. Младият Герджиков донесъл много от техните идеи тук, в България, и се включил в националноосвободителното движение на Македония и Тракия, където си намерил място сред по-интелигентните революционери. Той подготвял почвата за бъдещата си революционна дейност, която, без съмнение, е смятал да съобразява с политическите си убеждения. Това била накратко легитимацията на Михаил Герджиков пред другарите му войводи и четници, а понякога и пред народа в Странджанско.

 Постепенно Герджиков заговорил за политическите си идеи. Мнозина се вслушвали в думите му, особено един млад човек от Лозенград, който още през юношеството си напуснал Турция и завършил Априловската гимназия в Габрово. След това срещнал войводата Георги Кондолов, станал секретар в неговата чета и се върнал в родната Тракия с пушка в ръка. В лицето на този млад човек, на име Паскал Иванов, Михаил Герджиков срещал сериозен опонент, но в края на краищата и двамата се съгласявали, че тези разговори са полезни за разширяването на кръгозора на слушателите революционери.

Големите въпроси, пред които се изправил Михаил Герджиков след пристигането си в Одринско, били за въоръжаването, военната подготовка и вещо подготвено командване. Пълномощникът на ЦК разпоредил и започнала практика да се събират пари от населението и да се внасят в представителствата на организацията за покупка и снабдяване с оръжие. По тоя начин се изпратили доста пари, но оръжие не се получавало. Отчитало се, че парите не са загубени, а са отклонени за други по-належащи нужди на организацията. Например видните деятели на ВМОРО Татарчев и Матов дали на Христо Чернопеев една голяма сума, внесена от Одринско, за да въоръжи той “голямата” си чета. Герджиков, въпреки че представлявал ЦК, с укор казва в спомените си, че именно ЦК не се погрижил за въоръжаването на Одринско дори със средствата, които самият народ изпращал. От сумата за откупа на мис Стоун не отделили нито стотинка за Източна Тракия.

Тогава четниците, през главата на командването, започнали сами да се въоръжават, със свои средства и кой както може. “Защото - казвали те - турците ще ни изколят като гергьовски агнета, без да имаме дори един явзалия пищов да им гръмнем насреща”. Не липсвали и патриотични прояви на много български граждани, особено военни, които чисто и просто предали оръжието си на тракийци, кой каквото имал. Така, например, от казармата на конния полк в Ямбол, със съдействието на офицера Кемилев, били задигнати сто къси кавалерийски карабини със съответното количество патрони. Същото се повторило и във Варненския гарнизон. Димитър Ташев в спомените си разказва, че край българо-турската граница в Елховско, върховистите на генерал Цончев имали складирано много оръжие, но тъй като Пловдивският конгрес отрекъл върховизма, хората на Цончев предали оръжието на тези, които отивали в Турция да се бият “за свободата на брата-роб”.

Герджиков признава в спомените си, че Одринско останало почти невъоръжено до конгреса в Солун ( 24 януари 1903 г. ), когато трябвало да се реши въпросът “въстание или не”.

-------------------------------------------------------------------------------------------

През месец октомври 1902 г. революционното движение в Бунархисарския район се активизирало. Димитър Ташев пише в спомените си, че тогава в Рум беглий, център на района, пристигнали вкупом почти всички войводи на организацията - Герджиков, Кондолов, Шишманов, Стоян Камилски, Ташев и др. Те свикали първото голямо публично събрание, на което последователно говорили Герджиков, Кондолов и Шишманов. Освен войводите от Бунархисарския и Малкотърновския район, които придружавали Герджиков, присъствали и много хора от Рум беглий и околните български села на този подпланински странджански район. Сред тях бил и моят баща Георги Войников, който по-късно ми предаде това, което ще разкажа сега.

 Събранието започнало в църквата на Рум беглий. Герджиков направил обширни и изчерпателни изказвания по принципни въпроси. Той започнал отдалеч с мизерното икономическо положение, в което се намирали българите в Турция и тяхното политическо безправие. “Така ли трябва да продължаваме и не трябва ли да променим нещо”? - попитал реторически Герджиков и си отговорил, че положението можело да се промени само чрез борба. После се спрял на терора и въстанието, като начини за борба и веднага посочил по две имена на привърженици на терористичния начин - себе си и Гоце Делчев, а на въстаническия - Матов и Татарчев. Чули се обаче плахи шушукания от публиката, че войводите са дошли в Източна Тракия за въстание, а не за терористични нападения.

Събранието се провеждало нощно време и ораторите говорели от църковния амвон, а народът ги слушал смирено, сякаш слуша проповед. На Герджиков това направило впечатление и вече към полунощ предложил да се пренесат на друго място под предлог, че църквата е неудобно място за събрания. Продължили в училището и то до сутринта, но там отишли само заклетите членове на организацията. Пред тях Герджиков настоял да се приеме терористичният начин на действие в революционното движение, та даже и да не се приложи на практика. Тогава събранието поискало от оратора да се обоснове. Герджиков имал готов отговор: “При терористичните акции участват малко и подбрани хора, четници-доброволци, които сами ще понесат жертвата, ако се наложи, и ще носят отговорността за акцията. При едно въстание, обаче, участието е масово и при победа - добре, но при поражение жертвата и отговорността понася целият народ”.

Неочаквано последвал прям въпрос, който изненадал Герджиков: кога ще се вдигне въстанието? “За какво въстание можем да мислим - отговорил той. - Вие не сте още добре организирани, не сте военно обучени, не сте въоръжени. Въстанието не зависи само от нас, но и от много външни обстоятелства”. Възразили му, че през 1900 г. Гоце Делчев дошъл в Източна Тракия и, макар и негласно, одобрил въстанието. Тогава Герджиков казал, че не е непременно решено тероризмът да бъде единственият начин на борба. Те двамата с Гоце Делчев обсъдили с Матов и Татарчев този въпрос и предложили да направят по един атентат: Делчев на гара Ангиста по ж.п. линията Цариград-Солун, а Герджиков на гара Синекли по ж.п. линията Одрин-Цариград, и ако те излязат сполучливи, ако този начин на борба е удобен и възможен, тогава щяло да се помисли за неговото приложение.

После пратеникът на ЦК на ВМОРО за Одринско поискал да разбере тук, на място, какво мислят по този въпрос местните хора и техните водачи – на първо място тракийските войводи Кондолов и Шишманов, тъй като третият - Лазар Маджаров се ползвал с доверието на всички лица, които представлявали различните течения на Македоно-Одринското движение. Кондолов, Шишманов и всички мои съселяни, които се изказали, макар прости и неуки, успели да изразят следното: географското положение на Тракия е съвсем различно от това на Македония, първата е подворие на турската столица, а втората е на стотици километри от нея. Турците са решили в най-близко бъдеще да обезбългарят Тракия или най-малкото Източна Тракия и дебнат момент и причина да направят това.

Накрая, обръщайки се към Герджиков, ръководителят на организацията в Рум беглий Стамат Жеков обобщил: “Ние знаем кой сте, откъде и защо идете тук при нас. Поради ред обстоятелства и причини, назовани и неназовани, турците няма да позволят едно продължително националнореволюционно българско движение в Източна Тракия, както това става в Македония. Вие и тези, които ви изпращат, трябва да знаете добре това. Ние го повтаряме и ви молим - и вас, и тях - да го помните и имате пред вид, когато решавате въпросите за нашето националноосвободително движение и борби.”

Така завършило събранието в Рум беглий, което засягало Бунархисарския район. Подобно събрание трябвало да има и в Малкотърновския район, но там квартирувал турски граничен полк и свикването на събрание било твърде опасно. Задоволили се с това, че войводата Кондолов, който присъствал със своите първи хора в Рум беглий, слушал и съответно снел инструкциите и изказванията на Герджиков в своя район. Взело се пред вид и това, че Герджиков постоянно пребивавал в Малкотърновския район.

Пратеникът на ЦК на ВМОРО в Одринско преценил, че във втори Лозенградски район не било необходимо да се прави събрание, тъй като там войвода бил Лазар Маджаров, който се ползвал с неговото пълно доверие.

---------------------------------------------------------------------------------

Димитър Ташев в спомените си [*] пише, че на 13 февруари 1903 г. пристигнал в село Рум беглий. Един час след него пристигнал и Михаил Герджиков с чета от двадесет души, в която влизали: Кръстьо Българията, Иван Варналията, Димитър Общински, Коста Калканджиев, Стоян Петров, Йордан Божков, Христо Арнаудов, Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеньо Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Христакиев Личев ( фелдшер на четата ), Атанас Вълканов, Стоян Камилски, Димо Георгиев ( Колибарски ), Стоян Томов, Петко Димитров Зидаров ( Хашлака ), Михаил Даев от Балчик и Савата от Варна.

Герджиков събрал тази чета, за да вдигне във въздуха влака, който се движел по линията Цариград-Одрин. Войводата решил да извърши атентата между гарите Синекли и Черкезкьой. Избраното място се намирало извън т.нар. революционна тракийска територия, за граница на която Герджиков посочвал българското село Пенека и неговото колибарско допълнение Пъртес ( Апартес ). На югоизток от Пенека, към Цариград, също имало български села, но те не били революционно подработени. Димитър Ташев пише, че в Рум беглий се присъединил към четата, въпреки нежеланието на Герджиков. Тя демонстративно останала в селото няколко дни, за да окуражи селяните, тъй като това ставало само пет-шест дни след убийството на Йоргаки Пирилет, за което ще разкажа в следващите страници.

После четата напуснала Рум беглий и се отправила към село Пенека. Всеки четник носел около четиридесет килограма товар - пушка, патрони, взрив, зимно облекло и храна за седем-осем дни. Четата пристигнала на мястото на атентата през нощта на 18 февруари 1903 г. Четниците цяло денонощие проучвали терена и движението на влаковете и накрая решили да взривят пътническия влак, който щял да дойде от Цариград. На мястото, където била разположена четата, влакът щял да бъде към един часа след полунощ [**]. На 19 февруари поставили взрива на завой до малко мостче, отдалечили се на триста крачки и зачакали. Влакът минал действително към един часа след полунощ, чуло се нещо като пушечен гърмеж, но взрив не последвал. Машинистът дал заден ход и с голяма скорост тръгнал напред. Герджиков и четата видели, че атентатът е несполучлив и с разочарование, дори с отчаяние, поели към Странджа планина.

Десет години след това събитие, през 1913 г., като доброволец в Балканската война бях начело на един ешелон от коли, който прибираше военното имущество на оттеглящата се българска армия. Наложи се да мина през гара Черкезкьой, на път за Чаталджа.

На гарата помолих един старши кантонер, който беше българин от Синекли, да ме заведе на мястото, където е трябвало да бъде извършен атентатът. Сега там имаше малка постройка - застава на българската войскова част, която охраняваше ж.п. линията. Кантонерът ми разказа, че през нощта на 19 срещу 20 февруари 1903 г., е бил един от първите, които били вдигнати по тревога. Работниците обходили и огледали района, но не забелязали нищо особено. Само на един от камъните на мостчето имало белег от опушване и доста невзривен материал. Един от по-смелите работници го вдигнал и отстранил от линията. Телеграфирали в Цариград и поискали да се възстанови движението. Оттам забавили отговора, но не след дълго пристигнал локомотив с фургон, пълен с турци и чужденци - собствениците на железницата. Те не проявили голям интерес към случката. Накрая движението било възстановено.

След опита за атентат турската власт не предприела никакви действия срещу българското население, включително и срещу българите от село Синекли. Разпитани били само ония, които работели по железницата - работниците, които поддържали ж.п. линията, товаро-разтоварачи на гарата, преносвачи и др.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


*. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 2 – бел. ред.

**. Иван Орманджиев. Пак там. Любомир Милетич. “Материали за историята на Македоно-Одринското революционно движение" - бел. авт.