27. Борба за възстановяване на революционната организация в Лозенградски и Бунархисарски район след Керемидчиолувата афера
Злокобната Керемидчиолува афера - събитие, което още не е минало в дълбока забрава - била адско изпитание за източнотракийските българи. Потомците на мнозина деятели от онова време все още живеят със спомените за нея, а последният жив заточеник, деветдесет и четири годишният Димитър Груев преди четири-пет години [*] влезе в словесна свада с д-р Георги Читаков, брат на друг отдавна починал заточеник. Стана ясно, че, по заповед на Гоце Делчев, на заточениците по Керемидчиолувата афера били изпратени хиляда златни лева ( думи на Димитър Груев ). Оказало се, обаче, че сумата не била правилно разпределена, поради затрудненията при изпращането на парите от България в Турция и поради това, че заточениците не били на едно място, а в различни крепости-затвори. Някои от заточениците или техните потомци били огорчени и напомнят за това дори и сега.
Събитието, което описах в предишната глава, е в пълния смисъл на думата афера. Тя почти заличила революционното дело, създадено с толкова труд и жертви в Лозенградския и Бунархисарския район. Старите затвори-крепости Паяс кале, Акия калеси и Синоп калеси, които някога служели за нападение и отбрана на римските легиони, сега били гробница на български патриоти. Други потърпевши напуснали дом и челяд, заскитали из Странджа или преминали границата с България, за да търсят спасение. Народът се отчаял, уплашил, обезверил. На него вече му се виждали твърде пресилени думите “Ако се организираме и въоръжим добре, ще можем да се освободим сами”.
И въпреки всичко, започнало се отначало. Когато аферата най-после стихнала, оцелелите започнали борба за спасяване на революционната организация от разруха и разложение. Лазар Маджаров, Яни Попов от село Карахадър, Димитър Ташев и Димо Георгиев ( Колибарски ) от село Колиби, Бунархисарско, Янко Стоянов от Малко Търново, Лазо Лазов от Лозенград, Тодор Шишманов от село Пенека, Визенско, Коста Тенишев от Лозенград обикаляли между покрусеното население, за да се опитват да спасяват това, което можело да се спаси. Някои от тези войводи и четници били в пълна нелегалност, а други - полулегални. Те обикаляли селата поединично или групово, ободрявали, насърчавали и, макар и с мъка, повдигали духа на обезвереното население. Легалните местни деятели, като повечето учители, които ръководели и отговаряли за организацията в селищата, в които работели, разширили своята дейност. Учителят в моето родно село Рум беглий Георги Калоянов е напускал училището и селото и по цели седмици обикалял пострадалите села. А през ваканциите, особено летните, се отдалечавал до четиридесет-петдесет километра, за да възстановява революционни организации. Георги Калоянов стигал на югозапад чак до Бабаескийската кааза - селата Раклица, Коюк-гяур, Докуз-юк, Енимахле - все места, където той учителствал преди това. Някои от организациите в тези села били създадени от самия Калоянов преди аферата и сега, когато отново се появил, хората върнали доверието си и ги възстановили.
Постепенно българите започнали да се окопитват и войводата Лазо Лазов в спомените си [**] съобщава, че след Керемидчиолувата афера, през 1901г. се образувала първата постоянна агитационна чета в Лозенградския революционен район. Четниците били петима души заедно с войводата Лазар Маджаров: Яни Попов, Янко Стоянов, Коста Тенишев и Лазо Лазов. Тази чета обходила селата Чеглаик, Кулата, Пирок, Дерекьой, Карадере, Курията, Коево, Тастепе, Пейчова махала, Горна и Долна Канара, Девлетлиагач, Коджатарла, Вайсал, Ениджия, Раклица, Каракоч, Кадиево, Кофчаз, Каваклия, Карахадър, Енимахле, Коюк-гяур, Докуз-юк и други, т.е. почти всички български селища в тоя район. Започнали да се ликвидират последиците от аферата, някъде се признавали и разяснявали грешките, посвещавали се нови членове, създавали се нови организации, подканяли се за бързо въоръжаване и подготовка и най-главното - пропагандирала се идеята за въстание.
Лозенградският район се разделил на три участъка с войводи Лазо Лазов, Янко Стоянов с неговия помощник Коста Тенишев и Яни Попов. Попов и Лазар Маджаров държали под око Лозенград, където бдителността на турската власт била много засилена и на практика нямало условия за революционна дейност, каквито имало преди аферата. Всичко, което напомняло за нея, трябвало да бъде укрито и заличено.
След Керемидчиолувата афера в Лозенградския революционен район дошли нови хора, започнала се трескава дейност с удвоени и утроени усилия, четническото движение малко по малко се разраснало, четиримата Маджарови четници от първата постоянна агитационна чета станали войводи, но ... въпреки това, подготовката не стигнала равнището отпреди аферата. Войводата Лазо Лазов някак с тъга отбелязва в спомените си: “През тоя агитационен период - 1902-1903 г. - почти всичко бе горе-долу.”
*. Около 1974-75 г. – бел. ред.
**. Иван Орманджиев. “Приноси”, кн. 4 – бел. ред.
-----------------------------------------------------------------------------------------
Керемидчиолувата афера засегнала и част от Бунархисарския революционен район - самия град Бунархисар и някои от околните села, особено Колибите и Курудере, откъдето минала четата на Георги Тенев.
Видяхме, че учителят Христо Настев, който изиграл ключова роля в аферата, под предлог, че ще закупува оръжие за организацията минал през Лозенград, срещнал се с местното ръководство ( по спомени на Димитър Груев ), и през Одрин преминал в България, дори още преди четата на Тенев да направи това. Гражданите на Бунархисар и околностите, без разлика пострадали или не, смятаха тези действия на Настев за бягство и никога не му простиха.
След Настев за главен учител в Бунархисар бил назначен Яни Войнов от Свиленград. Всички се чудели на неговата удивителна смелост, че се е съгласил да приеме това опасно и отговорно място. Войнов предприел една разумна стъпка - да спаси това, което може. Той и групата около него решили, че революционната дейност в Бунархисарския район не може повече да се ръководи от самия град и пренесли районния комитет и оцелелите книжа на бунархисарската организация в нашето село Рум беглий.
След Войнов учител в Бунархисар дошъл Анастас Разбойников, също от Свиленград. Той току-що завършил гимназия в Одрин и бил едва на деветнадесет години. Анастас Разбойников преминал през революционните кръжоци на гимназията, ръководени от учители македонски българи. Те почти всички били членове на Окръжния революционен комитет на ВМОРО в Одрин. Разбойников бил ентусиазиран и амбициозен, но твърде млад и без житейски опит.
В спомените си [*] той разказва как бил посрещнат от българските първенци в Бунархисар като свещеник Димитър Вълчев, чийто зет Димитър Спиров бил заточен в крепостта Паяс кале; Киряк Калудов - пръв български първенец, арестуван и жестоко инквизиран в Лозенградския затвор, по-после изнуден и обран до последната пара; Наню Каика, чийто син и трима зетьове също излежавали тежки присъди в Паяс кале и Акия калеси.
Разбойников се сдружил със своите връстници Георги Ив. Буруджиев, братята Геки и Георги Кехайови ( Чолуви ) и Тодор Калудов ( Тончето ) и се заловил да реорганизира Бунархисарския революционен район, като съставил нов районен комитет ( факт, непотвърден от никой друг ).
[Previous] [Next]
[Back to Index]